Къщата

35

Помили освободи Ейми в два часа, след като сложиха Хана да спи. Няколко пъти забеляза, че момичето е вперило очи в нея, и леко се изнерви от изпитателния й поглед. Неведнъж беше виждала подобно изражение на лицето на Адам и то я караше да се чувства неловко. Олекна й, когато чу, че колата на Ейми потегли по алеята.

Адам щеше да се прибере най-рано след час. След срещата със Скот Коуви се канеше да поиграе голф с трима от приятелите, които бяха на събирането у Елейн. Може би най-после ще свършат със спомените, помисли си тя и се почувства малко гузна. Адам обича голфа, а толкова рядко му се удава възможност да играе. Освен това е хубаво, че има приятели тук.

Просто съм много объркана, продължи да разсъждава Помили. Чух влак, не си спомням да съм преместила Хана в люлката, не съм съвсем сигурна, че не съм се качвала на „вдовишката площадка“, а Ейми твърди, че ме е видяла там. Но ще полудея, ако Адам настоява някой да стои при мен постоянно. Беше й неприятно, когато се сещаше за първия месец след раждането на Хана. Тогава имаше пристъпи на страх и бяха наели сестра, която живееше у тях. Все още чуваше добронамерения й, успокояващ глас, който непрекъснато настояваше Помили да стои настрана от бебето и ужасно я дразнеше: „Мисис Никълс, защо не си починете? Аз ще се погрижа за Хана.“

Нямаше да разреши това да се повтори. Приближи се до умивалника и си наплиска лицето със студена вода. Трябва да се освободя от тези халюцинации и пристъпи, каза си Помили.

Седна на кухненската маса и отново се захвана с архива на Фийби Спрейг. Папката с надпис КОРАБОКРУШЕНИЯ беше много интересна. Едномачтови платноходи и пощенски кораби, шхуни и китоловни лодки през седемнайсети и осемнайсети век бяха потъвали по време на силните морски бури в този район, дори точно пред къщата. В миналото пясъчният нанос в Монъмой е бил известен като „бялото гробище“ на Атлантическия океан.

В бележките се натъкна и на „Годспийд“, победил в жестока битка „бандата разбойници“. Капитанът му лично свалил флага, издигнат от пиратите на върха на мачтата.

Безстрашният капитан, помисли си Помили. Сигурно е бил невероятен човек. В съзнанието й се оформяше образът му. Слабо лице. Сбръчкана и загрубяла от слънцето и вятъра кожа. Подрязана късо брада. Силни, неправилни черти, на чийто фон изпъкват проницателните му очи. Пресегна се, взе скицника си и с бързи, уверени движения нахвърли върху листа лицето на капитана, така както си го представяше.

Когато погледна часовника, беше три и петнайсет. Наближаваше време Адам да си дойде, а и Хана сигурно скоро щеше да се събуди. Можеше да прегледа само още една папка. Избра тази, която беше с надпис СТАИ ЗА СБИРКИ. В миналото така са наричали църквите.

Фийби беше преписала стари документи, за които очевидно е сметнала, че са интересни. На страниците се разказваха истории за ревностни пастори, проповядвали от амвона словото божие, за свенливи млади свещеници, приемали с благодарност годишната заплата от петдесет лири и „къща, земя и солиден запас от дърва за горене, нарязани и доставени у дома“. Споменаваше се и за глоба, наложена на член на паството за дребно провинение, явно общоприета практика в онези дни. Имаше и описания на нарушения, при които на Света неделя някой си е подсвирквал или е изпускал прасето си да се разхожда необезпокоявано из населеното място.

Точно когато Помили се канеше да затвори папката, погледът й попадна на името Мехитабел Фриман.

На 10 декември 1704 година по време на служба няколко благочестиви съпруги са били изправени да свидетелстват, че през последните месеци, докато капитан Андрю Фриман бил в океана, видели Тобаяс Найт да посещава Мехитабел Фриман „в неподходящо време“.

Според разказа Мехитабел, тогава бременна в третия месец, скочила на крака и разпалено се защитила, като отхвърлила обвинението. Но Тобаяс Найт „смирено признал греха си, доволен, че му се дава възможност да си пречисти душата“.

Църковните служители проявили снизходителност към Тобаяс Найт заради факта, че се е покаял, и решили „да не го подлагат на публично наказание, а да го накарат да плати за простъпката си сумата от пет лири като помощ за бедните в градчето“. Мехитабел също можела да се покае, но яростният отказ и унищожителните й нападки срещу Тобаяс Найт и обвинителите й предопределили нейната съдба.

Решено било на първата служба шест седмици след раждането „прелюбодейката Мехитабел Фриман да получи четирийсет удара с камшик“.

Господи, мислеше си Помили. Какъв ужас. Тогава едва ли е имала повече от осемнайсет години, и, както пише съпругът й, е била „дребна и крехка жена“.

Намери бележка с почерка на Фийби: „Годспийд“ се завърнал от пътешествие в Англия на 1 март и отплавал отново на 15 март. Дали капитанът е присъствал на раждането на бебето? Записано е с рождена дата 30 юни като дете на Андрю и Мехитабел, следователно никой не е оспорвал бащинството на Андрю. Капитанът се върнал в средата на август, приблизително по времето, когато е било изпълнено наказанието на Мехитабел. Отново тръгнал незабавно, като взел бебето със себе си, и отсъствал почти две години. Данните за следващото му завръщане датират от август 1707 година.

През всичкото това време тя не е знаела къде е детето й и дали въобще е живо, помисли си Помили.

— Хей, ти наистина си изцяло погълната от тези материали.

Помили стреснато вдигна очи.

— Адам!

— Да, така се казвам.

Очевидно спокоен, той се усмихваше. Козирката на шапката хвърляше сянка върху лицето му, но синята спортна риза беше разкопчана на врата и се виждаше лек загар. Ръцете и краката му също бяха почернели. Надвеси се над Помили и я прегърна.

— Излишно е да те питам дали съм ти липсвал, след като толкова си се задълбочила в четенето.

Опитвайки да се върне от миналото в настоящето, Помили се облегна на ръката му.

— Броях минутите, докато те нямаше.

— Това вече е нещо. Как е нейно величество?

— Спи дълбоко.

Помили вдигна очи и видя, че Адам погледна към интеркома. Иска да се увери, че съм го включила, помисли си тя. В нея се надигна вик, пламенен и сърцераздирателен: „О, скъпи, защо не ми вярваш?“