Къщата

61

Значи тук се проваля защитата, помисли си Адам. В кухнята на Вивиан Карпентър.

— Какво имате предвид, като твърдите, че не сте били съвсем откровен с мен? — сопна се той.

Скот Коуви гледаше недокоснатата чаша. Не вдигна очи към Адам, когато отвърна:

— Казах ви, че не съм се виждал с Тина, след като с Вивиан се оженихме, с изключение на онзи ден в бара и когато тя дойде тук, за да ми изкаже съболезнования. Това е вярно. Не е вярно обаче впечатлението, което оставих у вас, че миналото лято приключих връзката си с нея.

— Значи сте се срещали отново след миналия август?

— Тя идва в Бока пет-шест пъти. Канех се да си призная, понеже следователят, така или иначе, ще разбере.

— Следователят, който бих искал да поеме случая, е в отпуск до края на седмицата. Но вие сте прав, че ще разбере. Същото се отнася и за областния прокурор, ако този факт вече не му е известен.

Скот бутна назад стола и се изправи.

— Адам, чувствам се нищожество, но фактите са си факти. Ние наистина се разделихме с Тина миналото лято. Не само защото се виждах с Вив. Тина гледаше на връзката ни сериозно, а аз — не. Когато заминах за Бока, осъзнах, че Вив страшно ми липсва. Ясно ми е, че обикновено летните романи завършват безславно. Обадих се на Вив и установих, че и тя държи на мен. Дойде в Бока, няколко пъти се срещахме в Ню Йорк и през пролетта и двамата бяхме сигурни, че искаме да се оженим.

— Ако сега ми казвате истината, защо не го направихте още в началото? — запита Адам с обвинителен тон.

— Понеже Фред не знаеше, че Тина се е срещала с мен през зимата. Той не се притесняваше от връзките й с другите мъже, но мен наистина ме мрази, защото през лятото аз станах причина Тина да го напусне. Тъкмо затова настояваше да се видим и да й обещая, че няма да споменавам пред никого за посещенията й във Флорида.

— След онзи ден в бара, когато не сте имали възможност да разговаряте, срещали ли сте се отново?

Скот сви рамене.

— Обадих й се и й заявих, че ако има да ми казва нещо, трябва да го направи по телефона. Когато чух за какво става дума, се изсмях. Попитах я според нея с кого бих могъл да споделя, че е идвала при мен в Бока. Нима ме смяташе за негодник?

— Смятам, че ще ни е необходим свидетел, който да докаже, че Тина ви е преследвала, а не обратното. Имате ли предвид някого?

Скот се оживи.

— Някоя от сервитьорките в „Даниъл Уебстър“. Отначало бяха приятелки с Тина, но впоследствие трудно я понасяха. Тина ми обясни, че й се сърдели, защото клиентите, които давали големи бакшиши, настоявали да сядат на нейните маси.

— Тина явно се прави на светица. Надявам се, че приятелят й Фред няма да има нищо против всички да разберат как го е лъгала.

Адам отново си зададе въпроса защо се остави да бъде въвлечен в този случай. Все още вярваше, че смъртта на съпругата на Скот Коуви е нещастен случай. Но в същото време беше убеден, че Коуви е използвал Тина, докато Вивиан е решила да се омъжи за него. Човекът може и да е невинен, но този факт не означава, че не е мерзавец, каза си той.

Изведнъж почувства, че се задушава в малката кухня. Искаше му се да се върне при Помили и Хана. Оставаше им да прекарат само още няколко дни заедно, преди да настани Помили в болницата в Ню Йорк. Трябваше да започне да я подготвя за това.

— Дайте ми имената на онези сервитьорки — рязко заяви той.

— Лиз Мърфи и Алис Риган.

— Напишете ги. Дано все още работят там.

Адам се обърна и излезе от кухнята. Докато минаваше покрай столовата, надникна вътре. На масата имаше голяма снимка. Беше на къщата „Помни“ — тази, която Елейн държеше на витрината. Влезе, за да я разгледа.

Красива е, помисли си той. Сградата изглеждаше царствено надменна. Цветовете бяха поразителни — тъмнозелените клони на дърветата, заобикалящи къщата, пурпурносините хортензии, растящи около основите й, синьо-зеленият океан, леко потрепващ от малките вълни, разбиващи се в брега. Дори се виждаха хора, разхождащи се по плажа, и малка лодка, хвърлила котва точно при хоризонта.

— Би ми се искало да е моя — отбеляза той.

— Подарък ми е от Елейн — бързо отвърна Скот. — Иначе щях да ви я дам. Елейн, изглежда, смята, че ако вие не купите къщата „Помни“, аз ще проявя интерес към нея.

— А така ли е всъщност?

— Ако Вив беше жива, да, но не и при сегашното положение на нещата. — Той се поколеба, преди да продължи: — Имам предвид нагласата си в момента. Може би ако съдията постанови, че съм невинен, ще променя решението си.

— Ако човек непрекъснато гледа картината, сигурно ще получи стимул да купи къщата. Това го казвам на себе си — заяви Адам. После се обърна и се приготви да тръгва. — Отивам си. Ще поговорим друг път.

Качваше се на колата, когато Хенри Спрейг му махна да се приближи.

— Открих още материали, които сигурно ще бъдат интересни за Помили — обясни той. — Влез. Искам да ви ги дам.

Папката лежеше на масата във фоайето.

— Фийби твърди, че тази кукла е от къщата „Помни“. Не ми е ясно защо е толкова категорична. Имаш ли нещо против да я вземеш?

— Навярно Помили ще й се зарадва — отвърна Адам. — Вижда се, че е оригинална антика. Не би трябвало да се учудваш, ако я видиш нарисувана в книгата й. Благодаря ти, Хенри. Как е Фийби?

— В момента спи. Снощи сънят й беше неспокоен. Не помня дали съм споделил с теб, че от първи септември ще я настаня в дом за психично болни.

— Не, не си. Съжалявам.

Докато пъхаше папката под мишницата си и вземаше куклата, Адам се стресна от писъка, който прониза къщата.

— Пак сънува кошмар — каза Хенри и се втурна към спалнята. — Няма нищо, скъпа — успокои я той.

Фийби отвори очи, погледна го, после обърна глава и видя Адам, който държеше в ръка куклата.

— О, те я удавиха — въздъхна Фийби. — Но се радвам, че решиха да оставят бебето живо.