Лабиринтът - Невъзможно бягство

10

Не можеше да повярва колко бързо изчезна дневната светлина. Погледната откъм Езерото, горичката не изглеждаше толкова гъста, нито по-голяма от няколко акра. Но тук дърветата бяха високи, с дебели дънери, растяха близо едно до друго и листата им образуваха истински непроницаем покрив. Наоколо доминираше тъмнозеленото, само тук-там някой лъч едва си пробиваше път.

Беше едновременно красиво и страшно.

Томас продължи да тича през гората, въпреки че клоните шибаха лицето му болезнено. Наведе се да избегне няколко по-ниски разклонения и едва не падна. Успя да се хване за един клон и се завъртя, за да запази равновесие. Под краката му пукаха изсъхнали съчки и шумоляха листа.

През цялото време очите му търсеха металната играчка. Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-ярко сияеха червените й очички.

Томас бе изминал тринайсет-четиринайсет крачки в гората, когато мярна един бръмбар острие да скача на близкото дърво и да се катери нагоре. Но когато стигна дървото, дребното създание бе изчезнало. Беше се скрило в листата сякаш изобщо не бе съществувало.

— По дяволите — прошепна Томас.

Един клон изпука някъде вдясно от него и той завъртя глава натам. После затаи дъх и се заслуша.

Втори пукот — сякаш някой чупеше пръчка в коляното си.

— Кой е там? — извика Томас и потрепери неволно от страх. Гласът му отекна в зеленото покривало отгоре и избумтя в гората. Стоеше неподвижно, сякаш бе пуснал корени в меката почва. Настъпи тишина, ако се изключеше песента на птиците някъде в далечината. Никой не отговори на вика му. Не последваха и нови звуци от тази посока.

Без да се замисли, Томас закрачи към мястото, откъдето бе долетял звукът. Вървеше шумно, буташе клоните с ръце. Присви очи в опит да различи нещо в сумрака отпред. За кой ли път му се стори, че всичко това пробужда някакви спомени, ала не можеше да извика нито точното място, нито да го свърже с човек или събитие. Поредното разочарование.

— Има ли някого там? — провикна се, поуспокоен от тишината. Вероятно е било някое дребно животинче. За всеки случай добави: — Аз съм Томас. Новият. Е, вече не съвсем новият.

Той трепна и поклати глава. Дано там нямаше никого, защото сигурно звучеше като кръгъл идиот.

Отново никакъв отговор.

Той заобиколи един голям дъб и спря. Ледени тръпки пробягнаха по гърба му. Беше стигнал гробището.

Поляната беше съвсем малка, някъде около двайсетина квадратни метра, обрасла с гъсти, ниски приземни бурени. Томас успя да различи няколко нескопосано изработени кръста да стърчат между буренаците, хоризонталните им пръчки бяха завързани за вертикалните с разръфан канап. Надгробните табелки бяха боядисани в бяло, но който го бе правил, бе действал твърде припряно — имаше натрупване на топчета боя, а на места прозираше дървото. Имената бяха издълбани върху плочките.

Томас пристъпи неуверено към най-близкия гроб и коленичи, за да го разгледа по-добре. Дори птичките се бяха умълчали, сякаш се бяха оттеглили, за да прекарат нощта, а жуженето на насекомите бе едва доловимо. За пръв път Томас забеляза колко е влажно в горичката, върху челото му вече бяха избили капки пот, както и по ръцете му.

Той се наведе към първия кръст. Гробът изглеждаше съвсем пресен, на табелката бе изписано името Стивън. Буквата Н бе съвсем дребна, защото този, който бе изписвал името, не бе преценил добре мястото.

„Стивън — помисли си Томас и изпита неочаквана и малко отвлечена тъга. — Каква е твоята история? Да не би Чък да ги е досадил до смърт?”

Изправи се и пристъпи към следващия кръст, който бе почти закрит от бурени и потънал в земята. Който и да лежеше тук, бе от първите обитатели, защото гробът изглеждаше ужасно стар. Името бе Джордж.

Томас се озърна и установи, че има още десетина гроба. Два оттях бяха почти толкова пресни, колкото и онзи, който бе разгледал. Някакъв сребрист проблясък привлече вниманието му. Не приличаше на металния бръмбар, който го бе подмамил в гората, но бе също толкова странно. Той си проправи път между кръстовете и приближи гроб, покрит с помътняла пластмаса или стъкло, чиито ръбове бяха почернели от кал. Напрегна очи да различи това, което се криеше отдолу, после, когато погледът му се фокусира, от устните му се изтръгна сподавено възклицание. Беше прозорец към вътрешността, където се виждаха прашните останки на разложен труп.

Сякаш омагьосан от гледката, Томас се наведе към капака. Могилата бе по-малка от обичайното — вътре бе положена само горната половина на тялото. Той си спомни историята на Чък за момчето, което опитало да се спусне в шахтата след Кутията, за да бъде разрязано на две насред въздуха. Върху стъкления похлупак бяха изписани думи, които едва се четяха:

Нека този полуизтърсак бъде предупреждение за всички: Не можете да избягате през шахтата на Кутията.

Томас едва се сдържа да не се разсмее — изглеждаше твърде нелепо, за да е истина. Ала същевременно бе разочарован от себе си, че е бил толкова повърхностен. Той поклати глава и понечи да разгледа следващия гроб, когато отново чу пукот на строшен клон, този път право пред него, между дърветата от другата страна на гробището.

После още един. И още един. Приближаваха се. А мракът бе почти непрогледен.

— Кой е там? — извика той и гласът му прозвуча глухо и разтреперано — сякаш се намираше вътре в дълбок тунел. — Ей, това е глупаво. — Мразеше се, че издава уплахата си.

Вместо отговор човекът отсреща заряза всякакви опити да е потаен и се затича, трополейки из гората към мястото, където стоеше Томас. Той застина, завладян от паника. Едва когато ги деляха само няколко крачки, Томас успя да различи мършаво момче, което подтичваше, накуцвайки, към него.

— Кой, по дя…

Момчето изхвърча от гората, преди Томас да довърши изречението. Успя да види само неясното петно на бялата кожа и огромните очи — сякаш пред него имаше истинско привидение, — после извика и се опита да побегне, но бе твърде късно. Момчето се извиси във въздуха и се стовари отгоре му, вкопчвайки се с яките си пръсти в раменете му. Томас рухна на земята, усети че в гърба му се забива кръст, преди да се строши на две и да остави пареща рана в хълбока му. Той заблъска изплашено и отчаяно своя нападател в опит да се освободи и да побегне. Струваше му се, че върху му се е стоварило чудовище, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че това е някой езерен, някой, който напълно е изгубил здрав разсъдък. Чуваше тракащите му зъби на сантиметри от ухото си. После усети пронизителна болка, когато зъбите на момчето се впиха дълбоко в рамото му.

Томас изпищя и болката изстреля нова порция адреналин в къвта му. Опря длани в гърдите на нападателя си и го бутна, преодолявайки натиска на напиращото отгоре тяло. Момчето най-сетне се отдръпна, претърколи се назад и строши друг кръст с пукот.

Томас изпълзя на четири крака, пое рязко въздух и едва сега успя да разгледа по-добре побъркания нападател. Беше болното момче. Нападателят беше Бен.