Лабиринтът - Невъзможно бягство

59

Томас отстъпи назад и забеляза, че и другите постъпват по същия начин. В помещението се възцари мъртвешка тишина, докато езерните разглеждаха призраците зад прозорците. Един от тях си записа нещо в бележника, друг вдигна ръка, за да си нагласи очилата. Всички носеха черни престилки и под тях бели ризи, на джобовете отдясно бе изписано нещо, но оттук не можеше да се прочете какво. Изражението им също бе еднакво — мрачни, обезсърчени лица, които бе тъжно дори да гледаш.

Те продължаваха да наблюдават езерните, един от мъжете поклати глава, жената до него кимна. Друг се пресегна и се почеса по носа — най-човешкия жест, който Томас бе видял досега.

— Кои са тези хора? — прошепна Чък, но гласът му отекна надалече.

— Създателите — отвърна Миньо и плю на пода. — Ще им разбия физиономиите! — изкрещя той толкова силно, че Томас запуши уши.

— Какво да правим? — въздъхна той. — Те какво чакат?

— Вероятно са съживили скръбниците — подхвърли Нют. — Сигурно скоро ще ни последват и…

Прекъсна го нисък вибриращ звук, подобен на предупредителния сигнал на даващ на заден ход камион, но далеч по-силен. Идваше от всички страни и бе придружен от бумтене и тропот.

— Сега какво? — попита Чък с угрижен глас.

Всички погледнаха към Томас. Ала той не си спомняше нищо повече и сега бе безпомощен като останалите. И изплашен. Огледа се, търсейки източника на странните сигнали. Изведнъж с крайчеца на окото забеляза, че езерните се взират във вратата. Сърцето му подскочи, когато забеляза, че тя се е отместила навътре.

Сигналът се прекрати и в залата настъпи тишина. Томас не смееше да си поеме дъх. Очакваше всеки миг да се случи нещо ужасно.

Вместо това в помещението влязоха двама души.

Единият от тях бе възрастна жена. Облечена с черен панталон и бяла риза, на джоба на която бе изписано с главни букви ЗЛО. Кестенявата й коса бе подстригана до раменете, имаше мършаво лице и черни очи. Докато се приближаваше към групата, нито се мръщеше, нито се усмихваше — сякаш дори не ги забелязваше.

„Познавам я” — помисли си Томас. Но споменът бе смътен и неясен, не знаеше името й, нито с какво се занимава, помнеше само, че я бе виждал. Не само лицето й, но и маниерите, походката — вдървена, без намек за радост. Жената спря на няколко крачки от езерните и бавно плъзна поглед по лицата им.

Вторият човек, застанал до нея, се оказа момче с твърде голям за него комбинезон, закрило лицето си с качулка.

— Добре дошли отново — произнесе жената. — След две години и с доста дадени жертви. Изумително.

Томас пламна от гняв.

— Какво казахте? — попита Нют.

Погледът й се плъзна по тълпата, преди да се спре на Нют.

— Всичко стана според нашия план, господин Нютон. Макар че очаквахме повечето от вас да се откажат по пътя.

Тя протегна ръка и смъкна качулката на своя спътник. Момчето вдигна лице, очите му бяха пълни със сълзи. Коленете на Томас се разтрепериха.

Беше Гали.

Томас се облещи и потърка очи. Беше и потресен, и разгневен.

Беше Гали.

— Какво прави той тук? — извика Миньо.

— Вече сте в безопасност — заяви жената, която сякаш не чу въпроса. — Успокойте се, ако обичате.

— Да се успокоим? — кресна Миньо. — Коя сте вие, че да ни казвате да се успокоим? Искаме да повикате полицията, кмета, президента — когото и да било!

Томас се разтревожи, че Миньо може да направи нещо безразсъдно. От друга страна, нямаше нищо против да я удари в лицето.

Жената присви очи.

— Нямаш ни най-малка представа за какво говориш, момче. Очаквах повече зрелост от човек, преминал изпитанието на лабиринта. — Спокойният й глас шокира Томас.

Миньо понечи да отвърне, но Нют го сръга с лакът.

— Гали, какво става тук? — попита.

Тъмнокосото момче го погледна и клепачите му затрептяха, а брадичката потрепери. „Нещо става с него” — помисли си Томас. Изглеждаше му по-зле отпреди.

Жената кимна, сякаш да покаже колко се гордее с него.

— Един ден ще сте благодарни. Повярвайте ми и оставете умовете си да го приемат. Тежки времена, господин Нютон. Тежки времена. — Тя си пое дъх. — Има, разбира се, една последна променлива. — Тя отстъпи назад.

Томас не сваляше поглед от Гали. Тялото на момчето трепереше, лицето му бе снежнобяло, кръвясалите му очи изпъкваха като червени петна върху бял лист. Беше стиснал устни и кожата около тях се бе набръчкала. Сякаш се опитваше да заговори, а не можеше.

— Гали? — повика го и Томас, потиснал омразата, която изпитваше към него.

От устата на Гали бликна порой от думи.

— Те… могат да ме контролират… аз не… — Очите му се изцъклиха, сякаш се давеше. — Аз… трябва… да… — Всяка дума бе стенание, задушаваща кашлица. После внезапно се успокои и тялото му видимо се отпусна.

Точно като Алби в леглото, когато бе минал през Промяната. Но какво ли означаваше…

Ала Томас нямаше време да довърши мисълта си. Гали извади нещо дълго и блестящо от джоба си. Светлините в залата се отразиха в сребристата повърхност — беше остър кинжал и той го стискаше с мъртвешки белите си пръсти. С неочаквана бързина Гали отведе ръка назад и метна кинжала към Томас.

Острието се завъртя бавно, разсичайки въздуха, сякаш времето постепенно замираше. От гърлото на Томас се изтръгна сподавен вик, той се опита да помръдне, но сякаш бе вцепенен.

Неочаквано пред него изникна Чък и го закри с тялото си.

С отвратителен приглушен звук кинжалът потъна в гърдите на Чък, заби се до дръжката. Малкият изкрещя и падна на пода, тялото му се загърчи в конвулсии. От раната рукна алена кръв. От устните потече тънка червена струйка. Томас имаше чувството, че светът около него се руши и смазва сърцето му.

Той се хвърли на пода и притисна треперещото тяло в обятията си.

— Чък! — извика прегракнало. — Чък!

Момчето се тресеше неудържимо, кръвта му се размазваше по ръцете на Томас.

— Чък… — прошепна Томас. Трябваше да се направи нещо. Да го спасят. Те…

Малкият престана да се тресе и застина неподвижно. Очите му останаха втренчени в Томас.

— Том… мас — отрони се от бледите устни.

— Дръж се, Чък — изплака Томас. — Не умирай, бори се. Някой да повика помощ!

Никой не помръдна и дълбоко в себе си Томас знаеше защо. Вече никой и нищо не можеше да му помогне. Това бе краят. Пред погледа му плувнаха червени петна. „Не — помисли си. — Не и Чък. Не и Чък. Който и да е, но не Чък.”

— Томас — прошепна малчуганът. — Намери… майка… ми. — Той се закашля и от устата му бликна още кръв. — Кажи й…

Не можа да довърши. Очите му се склопиха и тялото му застина неподвижно. От устните му излетя един последен дъх.

Томас не можеше да откъсне очи от Чък, от безжизненото му тяло.

Нещо се случваше с него. Започна дълбоко в гърдите му, малко семенце на гнева. На разплатата. На омразата. Нещо тъмно и ужасно. А после изригна, бликна от дробовете му, през шията, през ръцете и краката. През ума му.

Той пусна Чък и се изправи, разтреперан, обърна лице към техните мъчителни.

И после превъртя. Напълно, без задръжки и граници.

Хвърли се напред, метна се върху Гали и го сграбчи с пръсти, извити като клещи. Намери пипнешком гърлото му, стисна го, събори го на пода и го притисна с тяло. Яхна гърдите му, прикова го с крака, за да не може да избяга. И започна да го удря.

Държеше Гали с лявата си ръка, а с дясната го налагаше по лицето, удар след удар. Все по-силно и по-силно, без да обръща внимание на кървавото месиво, в което се е превърнал юмрукът му. Чу хрущене, бликна кръв, отекнаха викове. Томас не знаеше кой крещи по-силно — дали той самият, или Гали. Продължаваше да го блъска, давайки воля на всяка капчица гняв.

А после Миньо и Нют го дръпнаха назад. Ръцете му продължаваха машинално да налагат въздуха. Те го извлачиха по пода, а той започна да се боричка с тях в опит да се освободи. И през цялото време не откъсваше поглед от Гали, който лежеше неподвижно. Томас имаше чувството, че омразата, която изпитва към него, е почти материална, че ги свързва с неразривна връзка.

А сетне тя изчезна в миг, сякаш въобще не я бе имало. Останаха само мислите за Чък.

Той се освободи от хватката на Миньо и Нют и изтича при безжизненото тяло на своя приятел. Сграбчи го в обятията си.

— He! — изкрещя, погълнат от мъка. — Не!

Тереза постави ръка на рамото му. Той се отърси от нея.

— Аз му обещах! — крещеше Томас. — Обещах му да го отведа у дома! Обещах му!

Тереза мълчеше, свела очи към земята.

Томас притисна Чък толкова силно, колкото можеше, сякаш прегръдката можеше да го върне или да му покаже благодарността, че му спаси живота, че му е бил приятел.

Томас се разплака безутешно. Хлипанията му отекваха надалече в залата като послания на мъка и болка.