Лабиринтът - Невъзможно бягство

21

Томас се обърна и видя, че първият му преследвач продължава да се приближава, макар да беше забавил леко темпото и размахваше металните си ръце сякаш му се подиграваше.

„Знае, че съм обречен” — помисли си той. След всички положени усилия ето го тук, обкръжен от скръбници. Това бе краят. Само седмица от разпокъсани спомени, преди животът му да приключи.

Преизпълнен с отчаяние, той взе съдбовно решение. Не му оставаше друго, освен да се бие.

Избирайки един, вместо трима противници, той се втурна право към скръбника, който го бе довел дотук. Зловещото създание се дръпна съвсем леко и спря да размахва клещовидните си ръце, сякаш стреснато от неочакваната му проява. Това вдъхна нова дързост на Томас, който изкрещя и ускори крачка.

Скръбникът внезапно се раздвижи, от кожата му изскочиха шипове и той пропълзя напред, готов да се сблъска челно със своя противник. Рязкото му движение почти накара Томас да спре, а краткият изблик на безумна храброст бе на път да изчезне. Но въпреки това момчето продължи своята атака.

В последния миг преди сблъсъка, точно когато светът пред него бе закрит от метал и слузеста плът, Томас отскочи с левия си крак и се метна надясно. Неспособен да овладее набраната инерция, скръбникът профуча покрай него, преди да спре, потрепвайки — Томас едва сега забеляза, че чудовището бе ускорило своето темпо. Скръбникът се завъртя рязко, готов да се нахвърли върху жертвата си. Но сега вече, измъкнал се от клопката, Томас имаше пред себе си чист коридор.

Той се изправи и хукна право напред. Този път го следваха звуците на четирима преследвачи. Уверен, че пришпорва тялото си отвъд всякакви физични предели, той продължаваше да тича, като се мъчеше да се отърве от безнадеждното чувство, че е въпрос единствено на време да го докопат.

После, три коридора по-нататък, две ръце внезапно изникнаха от мрака и го дръпнаха в един страничен коридор. Томас имаше чувството, че сърцето му ще изскочи през гърлото, докато се опитваше да се освободи. Спря едва когато осъзна, че го дърпа Миньо.

— Какво…

— Млъквай и ме последвай! — кресна Миньо и продължи да го тегли нататък.

Едва сега Томас дойде на себе си. Двамата затичаха по коридорите, следвайки резките извивки. Миньо, изглежда, знаеше съвсем точно къде отиват, но сега не беше време за колебания.

След един от завоите Миньо се опита да заговори. Успя да процеди между две мъчителни поемания на въздух:

— Преди малко… видях… как се… шмугна. Хрумна ми… нещо… и без това… не ни остава… много.

Томас нямаше сили да отговори, просто продължаваше да бяга, следвайки слепешката Миньо. Макар да не поглеждаше назад, той знаеше, че скръбниците ги застигат с обезпокоителна бързина. Всяка фибра от тялото го болеше неистово, краката му бяха на път да откажат да се подчиняват, но той продължаваше да тича, надявайки се, че поне сърцето му няма да спре.

След още няколко завоя Томас зърна нещо отпред, което някак не се връзваше с всичко останало. Нещо, което го изненада.

На бледата светлина, идеща откъм преследвачите, той откри и че коридорът там не свършваше с поредната каменна сетна.

Завършваше с чернота.

Томас присви очи, докато се носеха към тази преграда от мрак, мъчеше се да разбере към какво се приближават. Двете обрасли с бръшлян стени отстрани сякаш се пресичаха отпред само с небе. Виждаше звезди. С приближаването им той най-сетне осъзна, че това е отвор — там лабиринтът свършваше.

„Защо? — зачуди се. — След дълги години на търсене защо двамата с Миньо го намерихме толкова лесно?”

Миньо сякаш прочете мислите му.

— Само не се радвай прекалено — успя да произнесе той.

Няколко крачки преди края на коридора Миньо спря и протегна ръка встрани, давайки знак на Томас да стори същото. Томас забави ход и приближи бавно чертата, отвъд която лабиринтът се разтваряше към открито небе. Звуците на преследващите ги скръбници се усилваха, но той трябваше да види какво има там.

Наистина бяха стигнали изхода на лабиринта, но както Миньо го предупреди, това не беше нещо, заради което да се зарадва. Защото във всички посоки — нагоре, надолу и настрани, Томас виждаше само празно пространство и бледнеещи звезди. Гледка колкото странна, толкова и обезпокоителна. За един кратък миг му се зави свят и коленете му омекнаха.

Зората вече си проправяше път и през последните няколко минути небето бе започнало да просветлява. Томас стоеше неподвижно, зареял поглед напред, чудейки се дали това, което вижда, е истина. Все едно някой бе построил лабиринта и после го бе оставил да виси насред нищото.

— Не мога да разбера — прошепна той, без дори да се интересува дали Миньо го чува.

— Внимавай — каза му бегачът. — Няма да си първият изтърсак, паднал от Скалата. — Сграбчи Томас за рамото. — Не забрави ли нещо? — и кимна назад, към вътрешността на лабиринта.

Томас си спомни, че е чувал думата „Скалата” и преди, но не можеше да се сети кога точно. Гледката на огромното открито небе отпред и под него го бе хвърлила в нещо като транс. Разтърси глава да се върне към реалността и се обърна към приближаващите се скръбници. Бяха вече едва на десетина крачки, пълзяха в колона, настръхнали за мъст, и се движеха с изненадваща бързина.

Под засилващото се металическо тракане Миньо се наведе към него и заговори:

— Тези същества може да ти изглеждат зловещи, но те са глупави като камъни. Застани близо до мен, обърнат…

— Зная — прекъсна го Томас. — Готов съм.

Двамата пристъпиха бавно към самия ръб на пропастта, в средата на тесния коридор, обърнати с лица към чудовищата. Петите им бяха на сантиметри от Скалата, зад тях нямаше нищо, само празно пространство.

Единственото, което им оставаше, бе смелостта.

— Трябва да действаме едновременно! — извика Миньо и гласът му почти бе заглушен от стърженето и тракането. — По мой сигнал!

Защо скръбниците се бяха подредили в колона, оставаше загадка. Може би лабиринтът бе твърде тесен, за да могат да маневрират. Но те пълзяха един зад друг по каменния коридор, тракаха, издаваха вопли и бяха готови да убиват. Вече бяха само на няколко крачки, на броени секунди от двете очакващи ги момчета.

— Готови — рече Миньо със спокоен глас. — Още не… още не…

Томас мразеше всяка една от тези последни секунди. Искаше му се да затвори очи и никога вече да не види скръбниците.

— Сега! — изкрещя Миньо.

Тъкмо когато ръката на предния скръбник се протегна към тях, Миньо и Томас се хвърлиха в противоположни посоки, всеки към една от външните стени на коридора. Тактика, която малко по-рано се бе оказала успешна за Томас и ако се съдеше по ужасяващото скърцане, което издаде първият скръбник, беше проработила отново. Чудовището се прекатури през ръба на Скалата. Странно, но бойният му вик секна мигновено вместо да утихне, докато се отдалечаваше в бездната.

Томас се бе залепил за стената и се завъртя тъкмо в мига, когато второто чудовище падаше от ръба. Третото заби една механична ръка с огромен шип в каменния под, ала инерцията му се оказа твърде голяма и след секунда то също изчезна отвъд ръба. И този път не чуха никакъв звук — сякаш чудовищата не падаха, а се разтваряха в пространството.

Едва четвъртото и последно чудовище успя да спре навреме, заклати се на ръба на Скалата, закрепено там с помощта на една ръка и няколко шипа.

Томас знаеше инстинктивно какво трябва да направи. Двете момчета се втурнаха към скръбника и скочиха върху него с краката напред, влагайки в ударите си всички сили. И двамата попаднаха в целта и последното чудовище се претърколи към своята гибел.

Томас допълзя до ръба на бездната и надзърна да види каква е била съдбата на падналите скръбници. Но те наистина бяха изчезнали без следа. Нямаше нищо там, долу. Съвсем нищичко.

Беше невъзможно да възприеме тази безмерна пустош, нито да си обясни какво може да е станало със скръбниците. Тялото му се бе изчерпало напълно и той едва успя да се свие на топка, почти до ръба.

След което най-сетне позволи на сълзите да бликнат.