Томас не знаеше какво да каже. Сега вече всичко щеше да е различно. Без слънце, без припаси, без защита от скръбниците. Тереза беше права от самото начало — всичко щеше да се промени. Сякаш въздухът в гърлото му се втвърди.
Алби посочи момичето.
— Затворете я. Веднага! Били! Джаксън! Приберете я в пандиза и не обръщайте внимание на приказките й.
Тереза остана безмълвна и неподвижна, но Томас нямаше как да не се намеси.
— Какви ги говориш? Алби, не можеш да… — Млъкна, когато Алби го стрелна с гневен поглед. — Как можете да я обвинявате задето не са се затворили вратите?
Нют пристъпи, сложи ръка на гърдите на Алби и го побутна назад.
— Как да не го правим. Томи? Тя сама си призна.
Томас извърна пребледнялото си лице към Тереза. Имаше чувството, че някой е бръкнал в тялото му и е стиснал с ледени пръсти сърцето.
— Томас, радвай се, че няма да отидеш с нея — изръмжа Алби, изгледа ги враждебно и си тръгна. Никога преди Томас не бе изпитвал толкова силно желание да удари някого.
Били и Джаксън уловиха Тереза за ръцете и я поведоха.
Ала Нют ги спря, преди още да напуснат горичката.
— Останете с нея. Не ме интересува какво става, но никой няма да я докосва. Закълнете се в живота си за това.
Двамата пазачи кимнаха и се отдалечиха, Тереза ги следваше доброволно. Томас я изпроводи с печален поглед. Налегна го силна тъга — изпитваше непреодолимо желание да продължи да си говори с нея. „Но аз току-що я срещнах — помисли си. — Дори не я познавам.”
Ала знаеше, че не е вярно. Беше привързан към нея, изпитваше близост, каквато можеше да има само с човек, с когото са се познавали отпреди живота му в Езерото.
„Ела да ме видиш” — произнесе тя в главата му.
Не знаеше как да го прави, как да разговаря с нея по този начин. Но въпреки това се опита.
„Ще дойда. Там поне ще си в безопасност.”
Тя не отговори.
„Тереза?”
Мълчание.
През следващите трийсет минути объркването на езерните нарастваше.
Макар че нямаше съществена промяна в светлината, откакто слънцето и синьото небе бяха изчезнали, всички имаха усещането, че мракът продължава да се спуска над Езерото. Нют и Алби събраха блюстителите за обсъждане на ситуацията, а Томас се чувстваше като безпомощен наблюдател.
Строителите — без техния водач Гали, който все още бе в неизвестност — получиха заповед да вдигнат барикади пред всяка отворена врата. И те се заеха, макар Томас да знаеше, че нямат нито материали, нито достатъчно време, за да изпълнят задачата. Може би целта бе по-скоро да се намери работа на хората, за да не мислят за тревожните промени и да не изпадат в паника. Томас отиде да им помага, докато обикаляха наоколо и събираха всякакви предмети, подходящи за целта, скупчваха ги и се опитаха да ги прикрепят с въжета и пирони. Крайният резултат бяха невероятно грозни съоръжения, които по никакъв начин не биха могли да спрат скръбниците.
Докато работеше, Томас наблюдаваше какво се случва из Езерото.
Събраха всички фенери и осветителни тела и ги разпределиха между хората. Нют настоя тази нощ всички да се приберат в Чифлика. Задачата на Пържитиган бе да премести там хранителните запаси, в случай че се окажат в капан. Томас можеше да си представи колко ужасно би било това. Други събираха сечива и припаси, Томас видя Миньо да носи оръжия от мазето към централната сграда. Алби им бе обяснил, че нямат почти никакви шансове, затова смятаха да превърнат Чифлика в крепост и да се държат там, докато могат.
Най-сетне Томас се освободи от групата на строителите и помогна на Миньо да пренесе сандъка с ножовете и тоягите, усукани с бодлива тел. След като свършиха, Миньо заяви, че му е възложена специална задача от Нют и трябва да се разделят, и че няма да отговаря на въпросите му.
Томас се обиди, но си тръгна, а и бе намислил да разговаря с Нют за нещо друго. Откри го да прекосява Езерото на път за Кървав дом.
— Нют! — извика му и се затича да го настигне. — Трябва да ме изслушаш.
Нют спря толкова рязко, че Томас се блъсна в него. По-голямото момче го погледна раздразнено.
— Побързай — нареди той.
Томас едва не запелтечи от притеснение.
— Трябва да пуснете момичето. Тереза. — Знаеше, че само тя може да им помогне, че само тя все още помни нещо полезно.
— Радвам се, че признаваш за приятелството си с нея — каза Нют и отново пое напред. — Не ми губи времето, Томи.
Томас го сграбчи за ръката.
— Изслушай ме! Мисля, че двамата с нея сме били пратени тук, за да ви помогнем.
— Да, и накрая ще пуснете тук скръбниците да танцуват валс. Чувал съм всякакви налудничави планове, новако, Но твоят е капак на всичките!
Томас изпъшка, за да покаже на Нют колко е отчаян.
— Не говорех за вратите — обясни той.
— А за какво тогава? — попита Нют и скръсти ръце. Откакто Томас бе видял металния надпис на стената — ЗЕМНА ЛИГА ЗА ОТБРАНА: ОТДЕЛ ЗА ЕКСПЕРИМЕНТИРАНЕ НА ГИБЕЛНАТА ЗОНА — непрестанно размишляваше над написаното. Знаеше, че ако има човек, който би му повярвал, това е само Нют.
— Мисля, че… мисля, че сме тук като участници в някакъв странен експеримент или тест, нещо от тоя род. И той трябва да приключи по някакъв начин. Не можем да живеем тук вечно, този, който ни е пратил, иска експериментът да свърши. По един или друг начин. — Томас изпита облекчение, сякаш бе свалил тежест от гърдите си.
Нют разтърка очи.
— И това трябва да ме убеди, че всичко е напразно — и че трябва да пусна момичето? Защото тя е дошла да сложи край и сега въпросът е: направи го или умри?
— Не, пропускаш важното. Тя е само пионка — пратили са я като последно средство, като намек, като начин да бъдем измъкнати от това място. — Томас си пое дълбоко дъх. — Мисля, че същото важи и за мен. Това, че е задействала края, не означава, че е лоша.
Нют погледна към пандиза.
— Знаеш ли какво, вече не ме е грижа. Може да изкара една нощ там — ако не друго, поне ще е в безопасност.
Томас кимна, склонен на компромис.
— Добре, да бъде една нощ. Утре, ако всичко е наред, ще решим какво да правим с нея.
Нют изсумтя.
— Томи, каква ще е разликата утре? Изминаха две години, ако не знаеш.
Томас имаше усещането, че всички тези промени са подтик. катализатор за края на историята.
— Защото сега трябва да намерим решение. Принудени сме да го намерим. Не можем повече да живеем така, ден за ден, с мисълта, че най-важното е вечер да се приберем и вратите да се затворят.
Нют се замисли, застинал неподвижно насред кипящото от активност Езеро.
— Ще копаем по-надълбоко. Ще останем отвън, когато стените се местят.
— Именно — кимна Томас. — Точно за това говоря. И може би ще успеем да се барикадираме или да взривим входа на Дупката на скръбниците. Да спечелим време, за да разкрием тайната на лабиринта.
— Алби няма да позволи да освободим момичето — рече Нют и кимна към Чифлика. — Този тип никак не ви харесва вас двамата. Но мисля, че ще се справим с него.
— Да, трябва да се справим — потвърди Томас.
— Правили сме го и преди, нали, Херкулес? — Без да чака отговор, Нют се отдалечи, като подвикваше на хората да приключват с работата и да се отправят към Чифлика.
Томас остана доволен от разговора — беше минал по-добре, отколкото се надяваше. Реши да изтича и да поговори с Тереза, преди да е станало късно. Докато пресичаше Езерото, забеляза, че обитателите му вече се прибират в Чифлика, повечето от тях нарамили припаси и сечива.
Томас спря пред малкия затвор и си пое дъх.
— Тереза? — извика той, застанал пред зарешетения прозорец на килията.
Тя се показа с учудено изражение.
— Много мило — рече. — Благодаря, че дойде да ме навестиш.
— Няма защо — отвърна той, пренебрегвайки сарказма й. — Слушай, обмислях някои неща. Трябва да има някакъв изход от това място. Не бива да оставаме повече тук, належащо е да го открием. Написаното на ръката ти и думите ти за кода — всичко това означава нещо. нали?
— Да, и аз си мислех същото. Но не можеш ли първо да ме измъкнеш оттук? — Тя хвана решетките. Томас изпита странното желание да се пресегне и да докосне ръцете й.
— Говорих с Нют, обеща за утре. — Томас се радваше и на този малък успех. — Ще трябва да изкараш нощта тук. Може пък да се окаже най-безопасното място в Езерото.
— Благодаря, че си го питал. Сигурно е голямо забавление да спиш на бетонния под. — Тя посочи с палец през рамо. — Все пак се надявам, че скръбниците не могат да се промушат през прозорчето, нали?
Томас се изненада, че заговори за тях — не помнеше да са ги обсъждали.
— Тереза, сигурна ли си, че си забравила всичко?
Тя помисли малко.
— Странно е, но… като че помня някои неща. Освен ако не съм чувала какво си приказват другите, докато бях в кома.
— Е, предполагам, че няма такова значение. Исках само да те видя, преди да ни приберат за нощта. — Но нямаше желание да си тръгва, почти му се дощя да е затворен с нея в килията. Едва не се разсмя — представи си изражението на Нют, ако му го предложи.
— Том? — повика го Тереза.
Той осъзна, че е зареял поглед встрани.
— О, извинявай. Да?
Ръцете й се скриха вътре. Сега виждаше само очите й, бледата кожа на лицето.
— Не зная дали ще мога да го направя — да остана тук цяла нощ.
Томас почувства как сърцето му се къса от мъка. Искаше му се да открадне ключовете от Нют и да й помогне да избяга. Не можеше да откъсне поглед от очите й.
— Е, поне няма да е съвсем тъмно — изглежда, че сега ще живеем постоянно в здрач.
— Аха… — Тя погледна над рамото му към Чифлика. — Аз съм силно момиче, ще се справя.
— Ще се погрижа да те освободят още на заранта — обеща Томас.
От усмивката й се почувства малко по-добре.
— Ще го направиш, нали?
— Обещах ти. — Томас се почука по слепоочието. — А ако си самотна, можеш да ми говориш. Ще се опитам да ти отвърна. — Наистина искаше, само че все още не знаеше как.
„Скоро и ти ще можеш” — рече му мислено Тереза.
— Бих искал — отвърна той, но не си тръгна.
— Най-добре върви — подкани го тя. — Не искам убийството ти да ми тежи на съвестта.
Томас едва намери сили да се засмее.
— Добре. Ще се видим утре.
И преди да промени решението си, се обърна и се насочи право към вратата на Чифлика. Нют стоеше на прага и подканяше закъснелите да влизат.
Миг преди Нют да затвори вратата, на Томас му се стори, че чува първите зловещи вопли на скръбниците, идещи от вътрешността на лабиринта.
Нощта бе започнала.