Лабиринтът - Невъзможно бягство

28

Томас последва Нют, който се спускаше бързо надолу по стълбата на Чифлика. Навън бе слънчев следобед. Известно време двамата мълчаха. Томас си мислеше, че нещата стават от лоши по-лоши.

— Гладен ли си, Томи? — попита неочаквано Нют.

Томас не можеше да повярва на въпроса.

— Да съм гладен? Имам чувството, че всеки момент ще повърна. Не, не съм гладен.

Нют се ухили.

— Е, аз пък съм гладен. Да идем да проверим какво е останало от обяда. Трябва да обсъдим някои неща.

— Мислех си, че ще предложиш нещо подобно.

Двамата се отправиха към кухнята, където въпреки мърморенето на Пържитиган успяха да се сдобият със сандвичи със сирене и зеленчуци. Томас не можеше да не забележи странните погледи, които му хвърляше блюстителят на готвачите, и начина, по който извръщаше очи всеки път, когато Томас го поглеждаше.

Нещо му подсказваше, че отсега нататък това ще е обичайното поведение на мнозина.

Двамата с Нют решиха да ядат навън и след няколко минути се озоваха при западната стена, където приседнаха и опряха гърбове в бръшляна. Томас трябваше да се тъпче почти насила, но си даваше сметка, че се нуждае от сили, за да се справи с това, което им предстоеше.

— Друг път случвало ли се е нещо подобно? — попита той след малко.

Нют го погледна и лицето му внезапно придоби мрачно изражение.

— Каквото направи току-що Алби? Не. Никога. Но от друга страна, никой не се е опитвал да ни каже какво си спомня от Промяната. Винаги отказват. А пък Алби се помъчи — и сам видя какво последва.

Томас спря да дъвче, потънал в размисъл. Възможно ли е хората отвъд лабиринта да ги контролират по някакъв начин? Ужасяваща мисъл.

— Трябва да намерим Гали — рече Нют. — Къде ли се запиля този тип? Веднага щом се нахраним, ще го открия и ще го тикна в пандиза.

— Сериозно? — Томас го погледна с любопитство. Не можеше да отрече, че идеята му се нрави.

— Този сбръчканяк се опита да те убие и на всяка цена ще се погрижим това да не се повтаря. Гали ще трябва да си плати за стореното — и да се радва, че не го прогонваме. Спомняш си какво ти говорих за реда?

— Аха. — Томас се опасяваше обаче, че след затварянето си Гали ще го намрази още повече.

„Не ми пука — помисли си той. — Вече не ме е страх от него.”

— Ето как ще постъпим, Томи — поде Нют. — Днес няма да се отделяш от мен — трябва да обсъдим някои неща. Утре — в пандиза. После те предавам на Миньо и искам известно време да не се забъркваш в неприятности. Ясно?

Томас нямаше нищо против идеята. Нито против факта, че известно време ще остане сам.

— Звучи чудесно. Значи Миньо ще ме обучава?

— Именно — вече си бегач. Миньо ще те учи. Ще ти покаже лабиринта, картите, всичко. Имаш доста да учиш. Очаквам от теб да се постараеш.

Томас бе шокиран, че идеята отново да излезе в лабиринта никак не го плашеше. Дълбоко в себе си дори се радваше, че поне за известно време ще напусне Езерото. Новата цел на живота му бе да избягва близостта с други хора.

Няколко минути двамата мълчаха, докато Нют най-сетне заговори по въпроса, който всъщност искаше да обсъдят.

— Томас — поде той, — налага се да приемеш нещо. Твърде много пъти го чухме, за да го отричаме, и е време да го обсъдим.

Томас знаеше какво се задава, но въпреки това бе изненадан. Боеше се от продължението.

— Гали го каза. Алби също. А и Бен — продължи Нют. — Момичето — след като я извадихме от Кутията — и тя го спомена. — Той млъкна за момент, вероятно очакваше Томас да попита за какво говори.

— Те всички казаха, че предстои промяна.

Нют отмести поглед и кимна.

— Именно. Освен това Гали, Алби и Бен твърдяха, че са те видели в спомените си — и доколкото разбирам, не си засаждал цветенца, нито си помагал на старици да пресекат улицата. Според Гали нещо около теб намирисва и той дори се опита да те убие.

— Нют… не зная какво да кажа…

Той обаче не го остави да довърши.

— Томас, сигурен съм, че не помниш нищо. Престани да се оправдаваш. Никой от нас не си спомня каквото и да било. Въпросът е, че при теб има нещо различно и е време да разберем какво.

Томас се ядоса.

— Добре, и как ще го направим? И аз като всеки друг искам да знам кой съм.

— Разтвори ума си. Бъди откровен, ако нещо — каквото и да е — ти се стори познато.

— Нищо досега… — поде Томас, но спря. Толкова много неща му се бяха случили след пристигането, че почти бе забравил колко познато му се бе сторило Езерото в началото, през онази първа нощ, когато спа до Чък. Колко удобно и уютно се бе почувствал. Нищо общо с ужаса, който би трябвало да го сполети.

— Виждам, че нещо ти светна — каза Нют и добави тихо: — Говори.

Томас се двоумеше. Не знаеше какви ще са последствията, ако си признае. Но се бе уморил от тайни.

— Ами… не мога да посоча нещо конкретно. — Той замълча, за да обмисли думите си: — Всъщност наистина имах усещането, че съм бил тук и преди. — Взря се в Нют, търсейки в очите му потвърждение. — Някой друг да е имал подобно усещане?

Лицето на Нют остана безизразно. Той поклати глава.

— О, не, Томи. Повечето от нас прекараха първата седмица с напълнени от страх гащи и ококорени очи.

— Е, така де — въздъхна Томас. Но какво ли означаваше това? Нима е различен от другите? Или нещо с него не е наред? — Стори ми се познато и знаех, че искам да бъда бегач.

— Това е ужасно интересно. — Нют го разглеждаше, без да се опитва да прикрие подозрителността си. — Ще продължим да те наблюдаваме. А ти остави на ума си да те води, опитай се да разбереш какво още знаеш. Зарови се навътре и не спирай да търсиш, каквото и да е.

— Обещавам. — Томас затвори очи и се помъчи да надзърне в мрака на мислите си.

— Не в момента, сбръчканяко — разсмя се Нют. — Имах предвид отсега нататък. Когато си свободен, докато се храниш или спиш нощем, когато се разхождаш, учиш или се подготвяш. И ми кажи, ако нещо ти се стори дори смътно познато. Ясно?

— Да, ясно. — Томас си даде сметка, че по някакъв начин е накарал Нют да го подозира, но очевидно засега успяваше да прикрие своята загриженост.

— Добре тогава — ухили се Нют. — Да идем да се срещнем с един човек.

— С кого? — попита Томас, но знаеше отговора още преди да го чуе. Отново го завладя страх.

— С момичето. Искам да я гледаш, докато те заболят очите за да видим дали мозъкът ти няма да роди нещо. — Нют се надигна. — А след това ще ми предадеш дума по дума какво точно ти каза Алби.

Томас въздъхна и също се изправи.

— Добре. — Не знаеше дали трябва да разкаже на Нют за разговора с Алби, но от друга страна, бе решил повече да не таи нищо в себе си.

Двамата се отправиха към Чифлика, където момичето все още лежеше в кома. Томас не можеше да прогони тревогите си какво ли може да мисли за него Нют. Въпросът бе, че наистина го харесваше. Ако Нют му обърне гръб сега, не знаеше какво ще прави.

— Какво пък, има още една възможност — подхвърли нехайно Нют. — Може да те пратим на скръбниците — като те ужилят, сам ще си спомниш всичко. Имаме нужда от спомените ти, приятелче.

Томас се разсмя, ала изведнъж си помисли, че може би Нют изобщо не се шегува.

Момичето спеше спокойно, сякаш всеки момент щеше да се събуди. Томас очакваше да я завари измършавяла — все едно е на прага на смъртта. Но гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно и кожата й не беше бледа.

По-ниският от двамата фелдошари бдеше на пост до нея — Томас не помнеше името му. От време на време сипваше в устата й по няколко глътки вода. На масата имаше останки от обяд — купа със супа и картофено пюре. Правеха всичко възможно да я поддържат жива и в добро състояние.

— Здрасти, Клинт — поздрави Нют. — Как е тя? Ще се оправи ли?

— Аха — отвърна Клинт. — Засега е съвсем добре, макар че понякога говори насън. Надяваме се скоро да излезе от комата.

Томас усети, че безпокойството му нараства. Кой знае защо не бе обмислял възможността какво може да стане, ако момичето се пробуди. Не можеше и да разбере защо подобна перспектива ще го плаши.

— Записваш ли всяка дума, която произнася? — попита Нют.

Клинт кимна.

— Повечето е неразбираемо. Но все пак записваме каквото можем.

Нют посочи бележника на шкафчето.

— Да чуем нещо.

— Ами, повтаря все същите неща, които каза, когато излезе от Кутията. За промяната. Разни работи за Създателите и как „краят наближавал”. И… аа… — Клинт погледна към Томас, сякаш не искаше да продължи в негово присъствие.

— Не се притеснявай, — той може да чуе всичко, което и аз — увери го Нют.

— Е, щом е тъй… — Клинт отново погледна Томас. — Непрестанно повтаря неговото име.

Томас едва не залитна от изненада. Защо всичко трябваше да се върти все около него? Откъде познаваше момичето? Беше като скитащ из мозъка му сърбеж, до който не можеше да се добере.

— Благодаря, Клин. Ще ми докладваш, ако има промяна, нали? — Нют звучеше така, сякаш намекваше на Клинт, че трябва да излезе.

— Разбира се. — Фелдошарят кимна и напусна помещението.

— Дръпни си стол — подкани Нют и приседна на края на леглото. Поуспокоен, че Нют не се бе нахвърлил върху него с обвинения, Томас взе стол и го постави до леглото на момичето. После седна, наведе се и огледа лицето й.

— Е, нещо да ти е познато? — попита Нют. — Каквото и да е.

Томас не отговори, продължи да я разглежда, опитвайки се да преодолее някаква мислена бариера и да пробуди спомените си. Сети се за онзи момент, когато тя бе отворила очи — след като я извадиха от Кутията.

Бяха сини на цвят, по-сини, отколкото бе виждал някога. Представи си как тези очи го гледат, добави към тази представа черната й коса, безупречната бяла кожа, пълните й устни…

Едва сега, докато я разглеждаше отблизо, осъзна колко е красива. За миг нещо трепна в дълбините на съзнанието му — далечен спомен, скрит, но несъмнено притаил се там. Проблесна само за частица от секундата и изчезна в бездната, преди да успее да го улови. Но все пак почувства нещо.

— Познавам я — прошепна той и се облегна назад. Нямаше нищо против да го признае гласно.

— Какво? Коя е тя? — попита Нют.

— Нямам представа. Но нещо се размърда в мен — познавам я отнякъде. — Томас потърка уморено очи.

— Продължавай да мислиш за това. Не го губи — съсредоточи се.

— Опитвам се, затова млъкни. — Томас затвори очи и отново се зае да търси слепешком в тъмнината. Въпросът бе, че дори не знаеше кой е той самият.

— Само дето… — въздъхна той, после изведнъж отвори очи и ги втренчи в Нют.

„Тереза.”

Томас скочи от стола, бутна го назад, завъртя се. И тогава чу…

— Какво има? — попита Нют. — Спомни ли си нещо?

Томас не му обърна внимание. Беше сигурен, че е чул нечий глас. Отново погледна момичето.

— Аз… — Той се наведе над момичето, погледна я в лицето. — Нют, чу ли нещо, преди да скоча?

— Не.

Разбира се, че не.

— Аз пък… стори ми се, че чух. Не зная. Може да е било в главата ми. Тя… не каза ли нещо?

— Тя ли? — Нют го изгледа внимателно. — Не. Защо? Какво си чул?

Томас се боеше да го признае.

— Аз… кълна се, че чух име. Тереза.

— Тереза? Не, не съм чувал подобно нещо. Трябва да е изникнало от паметта ти! Това е името й, Томи. Тереза. Трябва да е името й.

— Беше сякаш… тя го каза. Чух го, наистина. Но в ума ми, човече. Не мога да го обясня.

„Томас.”

Този път не само скочи от стола, но и избяга в дъното на стаята, като по пътя си събори лампата, която се строши с трясък на пода. Беше глас. Глас на момиче. Шепнещ, сладък, уверен. Чу го. Знаеше, че го е чул.

— Какво ти става бе, човек? — възкликна Нют.

Сърцето на Томас подскачаше. Усещаше лумкането му в главата си. Стомахът му се свиваше мъчително.

— Тя… тя ми говори. В главата ми. Току-що каза името ми!

— Какво?

— Кълна се! — Светът се завъртя наоколо. — Чух го… чух гласа й в главата си. Или нещо… което приличаше на глас…

— Томи, седни веднага. Какви ги приказваш?

— Нют, говоря сериозно. Не е глас… и същевременно е.

„Том. Ние сме последните. Скоро всичко ще свърши. Трябва да свърши.”

Думите отекнаха в ума му и достигнаха до тъпанчетата — наистина можеше да ги чуе. Ала не звучаха, като да идват откъм стаята, а отвътре, от тялото му. По някакъв начин ги чуваше в главата си.

„Том, престани да се чудиш.”

Той притисна ушите си с длани и затвори очи. Беше много странно, не можеше да си обясни какво става.

„Том, паметта ми вече избледнява. Когато се събудя, няма да си спомням много. Можем да преминем изпитанията. Всичко трябва да приключи. Пратиха ме, за да му дам начало.”

Томас не можеше да издържа повече. Без да обръща внимание на въпросите на Нют, той изтича до вратата, отвори я и прекоси тичешком коридора. Спусна се по стълбите, изхвърча навън и продължи да бяга. Но дори сега не можеше да се отърве от гласа.

„Всичко ще се промени” — каза тя.

Искаше му се да крещи, да тича, докато падне в несвяст. Стигна до Източната врата, профуча през нея и напусна Езерото. Продължи да тича, коридор след коридор, дълбоко навътре, в сърцето на лабиринта, пък по дяволите правилата. И все пак не можеше да избяга от гласа й.

„Бяхме ние с теб, Том. Ние им го направихме. И на нас.”