Лабиринтът - Невъзможно бягство

47

Томас нямаше представа за хода на времето, докато минаваше през Промяната. Започна почти като първия му спомен от Кутията — беше мрачно и студено. Но този път нямаше усещане, че нещо се допира до тялото му. Рееше се в пустотата, заобиколен от черно пространство. Не виждаше и не чуваше нищо, не долавяше миризми. Сякаш някой му бе отнел петте сетива и го бе оставил във вакуум.

Времето се разтягаше. И още. Страхът му се преобрази в любопитство, което пък бе заместено от скука.

Накрая, след неопределен период от време, нещата започнаха да се променят.

В началото долови, или по-скоро чу, далечен вятър. После, пак в далечината, се появи бяло петно, което се въртеше като торнадо и се разтягаше, докато накрая закри всичко в полезрението му. Междувременно вятърът набра сила и се превърна в ревяща и клокочеща буря, която разкъсваше дрехите му и ги превръщаше в плющящи парцали.

Кулата от бяла мъгла започна да се приближава — или пък той я приближаваше, трудно му беше да определи. Тя набираше скорост с тревожни темпове. Обгърна го от всички страни и се превърна в тунел, през който той се понесе. А после го погълна, умът му сякаш бе всмукан от мъглата и тогава мислите му започнаха да се разреждат от спомени. Всичко останало се превърна в болка.