Ласитър спира Похитителя на жени

1.

Последните изстрели бяха заглъхнали и за няколко минути в малката долина, край потока с дървена хижа, над която се издигаха огромни дървета, се възцари тишина. Хамбарът, в който бяха складирани кожи, инструменти и сено за зимата, беше обхванат от пламъци. Към синьото небе се издигаха гъсти облаци дим.

На няколко стъпки пред блокхауса беше застанал широкоплешест мъж с посивяла брада и овехтели дрехи от дивечова кожа, обшити с ресни. Той знаеше, че е загубил, но по ъгловатото му лице нямаше и следа от примирение.

Точно обратното. Обрулените му от вятъра черти изразяваха диво упорство. Този човек беше Андрю Кейн — трапер и ловец на диви коне.

Той мрачно се вгледа в тримата мъже, които тъкмо излязоха на открито от сянката на многобройните елхи и върби, обграждащи двора на малкия имот откъм реката.

Тримата се ухилиха с дяволско задоволство.

— Можеше да си спестиш цялата тупурдия, Кейн — заговори мъжът, който явно беше шеф на бандата. — Направи грешка, че се опита да се отбраняваш и стреля по нас. Смъртоносна грешка, защото уби един от приятелите ми. Сега добрият Бърт лежи под дърветата край потока и никога няма да се изправи на крака. Това е непростимо. Не биваше да се горещиш толкова, Андрю Кейн.

Обзет от дива ярост, брадатият трапер стисна юмруци.

— Вървете по дяволите, мръсници такива! — изкрещя той. — Нападнахте ме и запалихте хамбара. Щяхте да опожарите и къщата над главата ми, ако не се бях предал. Но условието беше, че ще ме пуснете да си отида свободно. Няма ли да удържите думата си?

В гласа му прозвуча страх и очакване. После хвърли бърз поглед през рамо назад към блокхауса, където зад отворите на прозорците без стъкла се виждаха две бледи лица.

Женски лица, белязани от панически ужас. Майка и дъщеря. Майката беше с посивели коси, със следи от труден, изпълнен с лишения живот по меките черти. Дъщерята все още излъчваше младежка свежест.

Тримата бандити също се загледаха към къщата. В очите им святкаше дива похот.

Траперът прозря намерението им. Имаше опит в това отношение. Внезапно разбра, че за него и семейството му няма да има пощада. Можеше да ги спаси само някое чудо.

— Кои сте вие изобщо? — извика той. — Вземете си проклетото злато и ни оставете на мира. На нас злато не ни трябва. Вземете го и ни оставете живи.

Думите му бяха последен, отчаян опит за спасение. Андрю Кейн, трапер и ловец на диви коне, се залови за последната тънка сламчица надежда.

Тримата бандити се изсмяха грубо.

— Да, ще си вземем златото — отговори мършавият главатар, чието бледо лице приличаше на череп, обвит с кожа. — Всеки ще получи онова, което заслужава. Каза, че искаш мир, Кейн. Ще го получиш. За вечни времена, омбре.

Той измъкна револвера си, тежък „Ремингтън Арми“. Вдигна бавно оръжието и насочи дулото в гърдите на Андрю Кейн.

Откъм блокхауса се чуха писъците на двете жени.

— За бога! Недейте! Не…

Вратата на къщата се разтвори с трясък. Барбара Кейн се втурна навън. В изхабените си от работа ръце стискаше „Спенсър Райфъл“ и даде с него предупредителен изстрел във въздуха.

Тя наистина вярваше, че по този начин ще успее да отклони тримата типове от жестоките им намерения. Изобщо не познаваше манталитета на изпечени негодници като тях.

Едва успя да стреля, когато проехтя армейският револвер на бандитския главатар.

В трясъка на гърмежа се примеси пронизителният писък на улучената жена.

В този момент Андрю Кейн диво изкрещя и се хвърли напред.

— Върви в ада, копеле проклето! — изрева той. — Ще си платиш за това!

Револверът на мършавия бандит изгърмя повторно.

Андрю Кейн спря насред двора, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Протегна ръце напред, търсейки опора, после се олюля назад. По лицето му се изписа израз на силна болка, учудване и безгранично отчаяние. Накрая бавно падна на колене, обърна се настрани и се строполи до жена си на горещата земя.

С последни сили брадатият мъж вдигна още веднъж глава и погледна в лицето на жена си, която също се взираше в него с разширени от болка очи.

Двамата само се гледаха. За последен път. Умряха в една и съща минута.

Ридания прорязаха тишината. От блокхауса изтича стройна девойка в проста синя ленена рокля. Беше Джоузефин Кейн, дъщеря на убитите.

Като в транс момичето коленичи пред мъртвите. Вече не плачеше. Лицето му се беше превърнало в каменна маска.

Тримата бандити се взираха с разкривени лица в младата жена. Главатарят им отново зареди револвера си.

— Това трябваше да стане — изръмжа той, сякаш изпитваше вътрешна необходимост да се оправдае. — Нямаше друга възможност. Сега ще измъкнем парите, а после изчезваме с момичето.

— Искаш да я вземеш с нас ли, Джейсън?

Мъжът, който зададе този въпрос, беше наполовина апач, сгърбен тип, с блестяща кавалерийска сабя на обшития със сребро колан. Стигащата почти до раменете му коса беше вързана с кървавочервена лента през челото.

Джейсън го изгледа недоволно.

— Това си е моя работа, Фис. Аз съм шефът тук, нали?

В студения му глас прозвуча неприкрита заплаха. Мелезът равнодушно сви рамене. Знаеше, че е безсмислено да се впуска в каквато и да било дискусия с Джейсън О’Лийри. И без това щеше да загуби.

— Просто попитах — каза той. — Ти ще го обясниш на брат си.

Джейсън О’Лийри се усмихна доволно.

— Мак няма да има нищо против — каза той. — Освен това момичето си е за мен. За известно време ще прави живота ми приятен. Някой ден сигурно ще я продам. Защото иначе може да ни създаде доста затруднения. Вървете в къщата да потърсите златото. Време е да изчезваме оттук. Хайде, побързайте!

Двамата се раздвижиха, но още преди да са направили първата крачка, трепнаха от уплаха.

В същия миг вдигнаха пушките си и нададоха остри предупредителни викове.

Бяха опитни, закалени в битките бандити. Не за пръв път се изправяха срещу внезапно появил се неприятел. Бяха се научили в подобни ситуации да атакуват светкавично, без да оставят на противника си възможност дори да се замисли.

Между дърветата изникна мъжка фигура. Човекът беше сам. Едър мъж, облечен като заможен мексиканец. Сомбреро с плоско дъно и широка периферия засенчваше необикновеното му лице.

Държеше на хълбока си готов за стрелба „Уинчестър“. Очевидно възнамеряваше да каже нещо, но бандитите не го оставиха да го стори. А той явно не смяташе, че ще го нападнат така яростно.

Стоеше там като голяма жива мишена, която в следващите секунди щеше да бъде надупчена от безброй куршуми. Изглеждаше, че с него е свършено.

Проехтяха гърмежи. От дулата на револверите изскочиха пламъчета. Джейсън О’Лийри светкавично се обърна и даде два изстрела с тежкия си револвер.

Сякаш адът се беше разтворил за една или две секунди. Но всичко свърши така внезапно, както и беше започнало.

Големият мъж в черен мексикански костюм светкавично се беше проснал по корем. Сега бавно се изправи и с невъзмутимо спокойствие нахлупи сомбрерото на главата си.

На дъното на шапката му личаха две дупки от куршуми, но чужденецът въобще не им обърна внимание.

Той се насочи към тримата бандити. Двама от тях се търкаляха, стенейки, с разкривени от болка лица, по горещата земя.

Главатарят им Джейсън О’Лийри лежеше по лице без да помръдва.

Момичето все още беше коленичило край мъртвите си родители. Сякаш въобще не беше чуло стрелбата.

Големият мъж се приближи до ранените и взе оръжията им.

— Кърли Брийкър и Фис Конрой — проговори той. — Явно са сторили грешка, като са ви пуснали предсрочно от затвора. Този път обаче няма да се отървете от бесилката.

Конрой и Брийкър го изгледаха с почуда.

— Кой си ти, човече? Откъде ни познаваш? — изпъшка Кърли Брийкър. — Не си спомням да съм те срещал някога.

— Разбира се, че го познаваме! — извика дрезгаво мелезът. — Я погледни под шапката му, Кърли! Това е Ласитър! Нима не си спомняш тоя проклет дявол? Без него мексиканските ландрони непременно щяха да ни обесят. Хей, Ласитър, ако те бяхме познали навреме, нямаше да се нахвърлим срещу теб като подивели. О, проклятие, защо се получи така! Смятам, че ще се разберем по някакъв начин. Не бива да ни пращаш на бесилката, приятел!

Нито един мускул не трепна по лицето на Ласитър.

— Все пак мисля да го сторя — отговори той.

Мелезът широко се ухили. Бързо беше забравил болките си.

— Шегаджия си ти, Ласитър! — извика той. — В крайна сметка и ти си като нас. Отхвърлен от обществото, каквито сме и ние. Затова няма да ни пратиш на бесилката. Освен това ние нямаме нищо общо със смъртта на ония двамата. Джейсън О’Лийри ги застреля.

— Това ще реши съдът — отговори безцеремонно Ласитър. — Не е моя работа.

Мелезът продължаваше да се хили.

— Мен не можеш да ме уплашиш! — изръмжа той. — Да не би да искаш да ни предадеш на някой шериф? Май ще си имаш доста неприятности. Готов съм да се обзаложа, че ще те бутнат в затвора заедно с нас. По скоро теб те чака бесилка, а не Кърли и мен.

Ласитър хвърли надалеч оръжията на двамата бандити, за да не могат да ги стигнат, и закрачи към коленичилото момиче.

То стоеше все така, забравило всичко наоколо, впило очи в мъртвите си родители.

Големият мъж се приведе към нея.

— Джоузефин! — каза тихо, но много настойчиво той. — Погледни ме! Аз съм, Ласитър!

Тя бавно вдигна глава. Погледна го като човек, който току-що се е събудил от лош сън.

— Ласитър! — прошепна тя. — Наистина ли си ти?

После от гърлото й се изтръгна задавен вик. Младата жена бавно се наклони настрани и лицето й побеля.

В последния момент, преди да падне, той успя да я хване. Взе я на ръце и я отнесе в блокхауса.

В уютно обзаведената дневна все още се носеше мирис на барут. По стените и мебелите личаха множество дупки от куршуми.

По дъските бяха разпръснати натрошени глинени съдове.

Ласитър положи изпадналата в безсъзнание девойка върху покритата с мечи кожи кушетка, изработена, както всички останали мебели, от Андрю Кейн.

Той често беше гостувал в тази долина. Траперът беше един от най-добрите му приятели още през онези страшни години, когато Ласитър беше преследван и гонен. В дома на Андрю Кейн Ласитър винаги се чувствуваше добре. Хора като този закален от живота в пустинята мъж бяха солта на земята. А ето че сега беше мъртъв, брутално убит от банда негодници, за които човешкият живот значеше толкова малко, колкото и този на мухата.

С опитния си поглед Ласитър разбра, че Джоузефин ще бъде в безсъзнание още известно време. Така той щеше да има възможност да се погрижи за ранените бандити и да подготви погребението на двамата мъртви. Може би ще успее да спести на момичето ужасната гледка.

Мелезът и Кърли Брийкър го посрещнаха с мрачни погледи. Лицата им още повече потъмняха, когато Ласитър извади два чифта белезници и заключи ръцете им като в стоманени клещи.

Най-после бандитите разбраха, че думите му не са били празни заплахи. Този човек наистина имаше намерение да ги предаде на съда.

— Ти полудя ли? — изфуча мелезът. — Държиш се, сякаш си някой проклет шериф със значка на гърдите!

Всъщност Ласитър беше точно такъв, но много малко хора бяха посветени в неговата тайна.

— Ласитър! — извика мелезът, когато големият мъж се обърна да си върви. — Поне ме изслушай, амиго! Ние трябва да се съюзим! Ще образуваме първокласен екип! Можеш да вземеш колкото си искаш от златото на трапера. Момичето също го оставяме на теб. Помисли добре! Никога няма да получиш подобно предложение.

Като забеляза, че той изобщо не реагира, бандитът замлъкна.

Ласитър се зае с убитите. Андрю и Барбара трябваше да бъдат погребани достойно.

После, разбира се, щеше да погребе и техния убиец Джейсън О’Лийри, както и мъжа, когото намери край потока, когато се приближи до малката ферма.

Мрачни мисли го измъчваха, докато копаеше гроба под група върби. Тук Андрю и Барбара Кейн щяха да намерят вечен покой…

Ласитър беше тръгнал на път с определена задача. Трябваше да залови престъпник, чиито следи го бяха довели тук, в граничната област между Невада и Аризона. Ласитър беше стигнал на кон до тези планини и беше решил да се отбие у приятелите си. Искаше да ги изненада — а ето какво завари.

Сега най-важното беше да се погрижи за Джоузефин Кейн. Освен това трябваше да пъхне в затвора ранените бандити.

Къде беше най-добре да ги заведе? Сети се за Кързън Сити. Дотам сигурно не беше много далеч. Тази област беше територия на индианците уешо. Намираше се някъде на брега на Уокър Крийк. Ако тръгне по стария път през прохода на запад, ще мине през Вирджиния Сити — скандално известния със своите златни и сребърни мини град в щата Невада.

А още по̀ на север беше и градът, който беше истинската цел на Ласитър. Някъде в околностите му се намираше човекът, когото трябваше да залови. Така поне предполагаха работодателите му от Вашингтон. Явно престъпникът беше извънредно важен за тях, иначе нямаше да положат толкова усилия за задържането му.

Бяха го предупредили да бъде изключително дискретен и да бърза колкото се може повече. И най-малката грешка щеше да има опасни последствия за Съединените щати. Ласитър узна всичко това от едно писмо, което според нарежданията беше унищожил веднага след прочитането.

Но ето, че на пътя му се изпречи историята със семейство Кейн.

Ласитър беше убеден, че е задължен на мъртвия си приятел също толкова много, колкото и на господата от Вашингтон. Затова първо щеше да се заеме с дъщерята на Андрю Кейн.

По дяволите всички останали задачи! Те можеха да почакат. Трябваше да се погрижи за Джоузефин Кейн.

Докато разсъждаваше така, Ласитър изобщо не предполагаше, че е попаднал в същинско стършелово гнездо. Той не знаеше, че скоро ще бъде обкръжен от много повече врагове, отколкото би могъл да си представи. Защото нямаше и понятие кой е мършавият бандитски бос, когото беше убил преди минути.

Лошо се развиваха нещата около Ласитър. Вече беше направил първата крачка през прага на врата към ада…