Ласитър спира Похитителя на жени

2.

Вавуска Юнкцион беше една от станциите за пощенски коли по големия път от юг на север. Там имаше и малко поселище, в центъра на което се издигаха сградите на Уелс Фарго.

Беше късна вечер, когато Ласитър влезе в поселището с момичето и двамата ранени и оковани бандити.

От няколко малки прозорци проникваше бледа светлина. Повечето от хората, които живееха тук, вече си бяха легнали. Нищо чудно, защото наближаваше полунощ.

Ласитър дръпна юздите на сивия си кон. Момичето спря до него, а конете на вързаните бандити спряха от само себе си зад тях.

Полумесецът хвърляше мътна светлина над равната местност. Ласитър приближи циферблата на златния си джобен часовник към очите си.

— Скоро ще удари дванайсет — промърмори той. — Тая работа не ми харесва.

— Какво има? — попита Джоузефин Кейн. — За нещо определено ли мислиш?

Той кимна и обърна глава назад към двамата бандити, които седяха на седлата с едва прикривано напрежение. Мелезът Фис Конрой хитро се подхилваше. Приличаше на голяма хищна птица, надушила плячка.

Приятелят му Кърли Брийкър се стараеше да изглежда равнодушен, но Ласитър не се оставяше да бъде измамен толкова лесно.

Големият мъж се питаше какво да предприеме сега. Първоначалното му подозрение, че в поселището нещо не е наред, все повече се превръщаше в увереност.

Наближаваше полунощ, а на двора пред станцията стояха две големи транзитни коли. Вероятно едната беше дошла от юг, а другата от север. Малко по-нататък до навеса бяха разположени пет тежко натоварени каруци, чиито водачи нощуваха в станцията.

Два дилижанса с пасажерите им, освен това водачите и придружителите на товарния керван. Грубо пресметнато — бяха около тридесет души, които след дългото пътуване през деня търсеха разтуха преди лягане, което беше възможно единствено в салона на станцията. Ако ти върви, може да се запознаеш с някоя красива лейди, а с малко повече късмет е възможно да се стигне и до нещо повече от безгрижен разговор и няколко питиета пред очите на цялата компания.

Ласитър имаше опит в подобни неща. По тези места нямаше почти нищо, което би могло да го изненада.

Затова сега беше изпълнен с дълбоко недоверие. Каква беше тази проклета тишина там долу! И само тук-там оскъдни светлинки зад малките прозорчета. А и тази станция, в която сякаш всички бяха измрели.

Тук нещо не беше наред!

— Какво има, Ласитър? — попита отново Джоузефин. — Няма ли да продължим? Колкото по-рано се отървем от тези бандити, толкова по-добре за нас. Да вървим!

Той отново хвърли поглед назад. Хитро присвитите очи на двамата обесници говореха неща, различни по съдържание, но водещи до едно и също заключение. Затова поклати глава в отговор на въпроса на Джоузефин и слезе от коня си.

Двамата негодници внезапно станаха сериозни. Ласитър вдигна глава към тях и се усмихна.

— Май много се зарадвахте, копелета! — изръмжа той. — Нима повярвахте, че не познавам евтините ви трикове? Слабоумници!

Той отиде при конете им и отхлаби въжетата, с които краката на негодниците бяха свързани под седлата.

Фис Конрой се опита да го ритне в лицето веднага щом се освободи. Ласитър избягна нападението чрез светкавично завъртане на главата си. Мелезът беше вложил толкова ярост в ритника си, че загуби равновесие върху подплашения кон и се строполи настрана. Приземи се доста болезнено на твърдата земя, но викът му заглъхна в гърлото.

Фис Конрой беше от ония мъже, които умееха да побеждават болките с желязна самодисциплина. Беше дивак, жесток и подъл, но имаше гордост, и това му спечели уважението на Ласитър. „Може би този индианец притежава и други положителни качества — помисли той — и аз бих могъл да ги използувам.“

Но Ласитър побърза да отхвърли внезапно хрумналата му мисъл. Трудно беше да повлияеш на човек като Конрой. Той беше верен на своя шеф. Беше доказал това през цялото време на пленничеството си.

Ласитър се беше опитал да узнае някои неща за него. Преди всичко искаше да научи името на главатаря им, който ги беше подтикнал да нападнат фермата на Андрю Кейн.

Но напразно. Пленените бандити не бяха издали дори името на мъртвия си предводител.

Това беше доказателство, че двамата са част от някаква голяма банда. Тия престъпници сякаш въобще не се безпокояха за живота си. Явно разчитаха на скорошно освобождаване.

Затова Ласитър беше удвоил предпазливостта си. Знаеше, че и най-малката грешка ще му струва главата. Бандата, която върлуваше по тези земи, сигурно притежаваше голяма мощ. Всички трепереха от нея.

Странно защо досега не беше получил никаква информация, че в граничните области между Невада и Калифорния върлуват бандити. Обикновено хората за свръзка на Бригада Седем бързо ги информираха за всички по-значителни събития. Този път обаче беше принуден да действува слепешката.

Ласитър помогна на Кърли Брийкър да слезе от коня, накара двамата негодници да седнат с гръб един към друг, завърза ръцете им и пъхна кърпите от вратовете в устата им. На лунната светлина по лицата им ясно пролича колко са разочаровани.

Джоузефин вдигна очи към Ласитър. От лицето й беше изчезнал изразът на апатия, останал от времето, когато напускаха малкото ранчо.

— Какво смяташ да правиш, Ласитър?

Той се усмихна окуражаващо.

— Ще се поогледам наоколо. Не бива да се страхуваш, Джоси.

Тя кимна безмълвно. Беше пренапрегната. Не беше преодоляла последствията от преживения вчера ужас. Страшни картини се изнизваха пред очите й и тя почувствува как я обхваща паника.

Ласитър сложи ръка на тесните й рамене и я привлече към себе си. Задържа я така известно време, опитвайки се да й внуши чувство на уют и сигурност.

— Вземи ме със себе си, Ласитър! — прошепна тя. — Само близо до теб не ме е страх.

Той усети леко вибриране в слабините си. В подобна ситуация му беше просто невъзможно да забрави, че е мъж.

— Ако дойдат другите, аз съм загубена — настоя девойката. — Боя се, Ласитър. Нали ти разказах кои са тия негодници. Забрави ли?

Той нищо не беше забравил. Затова го озадачи фактът, че въпреки настоятелните му молби Джоузефин не му беше разказала нито дума за нападението на бандитите и причините за него.

Но тя беше толкова объркана, след като Ласитър я изтръгна от лапите им. Вероятно с това се обясняваше твърдението й, че му е разправила всичко, което занимаваше мислите й.

— Сигурно съм го забравил — промълви тихо той. — Наистина не мога да си спомня.

— Тогава ще ти го разкажа пак, Ласитър. В Невада се е появил мъжът, когото наричат Похитителя на жени. Сигурно вече си чувал за него.

Той поклати глава.

— Похитител на жени? — промърмори той. — Не си спомням, Джоси.

— Значи не си ме слушал внимателно — прошепна развълнувано тя. — Разбира се, че ти говорих за него. Той е дяволът в човешки образ. А мъжът, когото ти уби, е неговият син. Казваше се Джейсън О’Лийри, но това не е истинското му име. Всъщност може би наистина така се нарича. Никой не знае, Ласитър. Надали някой някога ще успее да разбули тази тайна. Сега престолонаследникът на дявола е мъртъв. Предчувствувам, че новината за смъртта му вече е стигнала до ушите на онова адско изчадие. Вероятно неговата глутница е тръгнала по следите ти, Ласитър. Дебнат теб и мен. И ако попаднем в капана им, очаква ни мъчителна смърт — бавна и страшна.

Ласитър се вслушваше внимателно в думите на момичето. Гласът й трепереше, ръцете й все по-силно се сключваха около врата му, сякаш виждаше в него своята единствена и последна надежда.

— Вземи ме със себе си, Ласитър! — прошепна девойката, изпаднала в паника, когато видя, че той продължава да мълчи. — Ако ме оставиш сама тук, с мене е свършено.

Страхът на момичето беше истински. Разказът й не беше само плод на превъзбудена фантазия.

Явно Похитителя на жени наистина съществуваше. Ласитър се питаше само защо досега не е узнал нищо за него. Вероятно бяха изпратили други хора да следят бандата и не искаха да го занимават с неща извън непосредствената му задача. Той си спомни, че никога досега не беше получавал толкова стриктно и прецизно поръчение от Бригада Седем.

Задачата му беше с най-висша степен на секретност и указанията гласяха, че няма право да се отклонява от изпълнението й. Цялото му внимание трябва да се концентрира върху един-единствен човек, който пребивава в Щатите едва от няколко седмици.

Търсеният от Ласитър мъж беше испанец.

Гранд на Испания, един от най-богатите хора в страната, от която беше избягал.

Всъщност Ласитър не знаеше почти нищо за него, освен името му — Кастило де Тамарит.

Мъжът беше избягал от Испания, където го търсеха за убийство. Твърдеше се, че убил някакъв много влиятелен мъж, човек с изключително значение за Щатите. По мнението на Ласитър това беше истинската причина, поради която правителството искаше този Кастило де Тамарит да бъде намерен колкото се може по-бързо.

Всички тези мисли бегло преминаха през съзнанието му. При това той се вглеждаше в очите на момичето, което беше дъщеря на убития му приятел.

В ума му кънтяха думите й:

— Вземи ме със себе си, Ласитър!

Те бяха казани само преди секунди, но му се струваше, че оттогава е минала цяла вечност.

Той продължаваше да държи момичето в обятията си. Усещаше как в гърдите му отново се надига онова чувство, което го правеше слаб, когато до него имаше красива жена.

„Вземи ме със себе си, Ласитър!“

Дълбоко в себе си той вече беше взел решение.

— Ще те взема, Джоси — промълви той. — Аз…

Тя затвори устните му със своите. Те бяха меки и страстни, а натискът на ръцете й неволно напомни на Ласитър усилията на давеща се жена.

— Благодаря ти! — прошепна тя. — От самото начало бях сигурна, че няма да ме изоставиш в беда.

— Но как стои въпросът с Похитителя на жени? — попита той.

Джоузефин хвърли плах поглед към двамата пленени бандити. Те седяха на земята с наведени глави, но не личеше да са загубили последната си надежда.

— Тия двамата са от неговата банда — заразказва шепнешком тя. Говореше съвсем тихо, боейки се да не я чуят Конрой и Брийкър. — Предводителят й бил страшен човек. За него се разправя, че никога не изоставя в беда хората си. Затова и тия двамата никак не се боят за живота си.

— Похитител на жени — промърмори Ласитър. — Не знаеш ли как се казва?

Тя поклати глава.

— Казват, че никой не знае, освен самият той. Непрекъснато се преоблича и се появява под ново име. Този човек е същински дявол!

Ласитър се усмихна окуражително.

— Не бива да се страхуваш, Джоси.

Вече не се учудваше, че момичето не му разказа още в началото за Похитителя на жени. То беше изпаднало в шок след смъртта на родителите си.

Ласитър хвърли поглед към потъналото в мрак поселище и станцията на Уелс фарго.

— Ще вържем конете — каза той. — После ще отидем там.

Джоузефин кимна, целуна го отново и той отиде да се погрижи за конете. Малко по-късно двамата мълчаливо заслизаха надолу към долината. Бледа лунна светлина огряваше местността. Стърчащите в небето скали и високите дървета приличаха на мълчаливи чудовища от друг, загадъчен свят.

На стотина стъпки от един обикновен блокхаус Ласитър спря. От малкия отвор на прозореца се процеждаше мътна светлина.

— Почакай тук! — прошушна той. — Ще се опитам да узная нещо.

Девойката се опита да бъде смела.

— Не се бави много, Ласитър.

— Ще побързам. Скрий се в храстите и пази тишина. Каквото и да се случи, не бива да губиш самообладание.

— Имай ми доверие — промълви тя.

Скоро Ласитър изчезна в мрака, фигурата му сякаш се разтвори в нощта. Никакъв шум не издаваше, че някъде напред той се промъква към малката къщичка.

Джоузефин втренчи горящи очи в мястото, където беше изчезнал големият мъж. Устните й мълвяха несвързана молитва. Молитва за Ласитър.