Ласитър спира Похитителя на жени

4.

В голямата зала на станцията Уелс Фарго пред очите на Ласитър се разкри потискаща гледка. В дъното на помещението стояха, клечаха или лежаха многобройна група пленници — мъже, жени и деца.

Бандитите бяха взели за заложници всички, които се намираха в станцията. Тук бяха водачите на товарните коли, както и пасажерите и персоналът на двете пощенски коли. Всички са възнамерявали да прекарат нощта на мястото, където се пресичаха двата големи пътя, и вероятно са били нападнати така внезапно, че не са успели да окажат никаква съпротива.

Мъжете стояха прави, с вързани на гърба ръце. Жените и децата се бяха свили до тях на дървения под. По-големите деца бяха още будни. Малките вече спяха в прегръдките на майките си.

Вляво и вдясно покрай стените бяха застанали бандити с готови за стрелба пушки. Залата беше обширна, продълговата, с нисък таван от дървени греди. Няколко лампи хвърляха силна светлина в голямото помещение. Прозорците бяха закрити с одеяла, така че навън не проникваше нито лъч.

Всичко беше така, както си го представяше Ласитър. Малкото поселище и станцията за пощенски коли бяха превзети с почти военна прецизност.

В средата на залата имаше четвърти отвор, под който зееше черна дупка. Оттук по стълба се слизаше в мазето за провизии. Тази дупка беше още от времето на войните с индианците. Направили са подземен склад, за да имат достатъчно запаси в случай на отбрана. Днес капакът към мазето вече не се използуваше. Обикновено той беше затворен и отгоре му стоеше голяма кръгла маса, която напълно го закриваше. Ласитър беше узнал тайната от Хорацио Санкара, мексиканския началник на станцията и същевременно кръчмар, който също се намираше между затворниците.

Ласитър вече беше разменил бърз поглед с пълния добродушен мъж с големи мустаци. Хорацио му отговори само с горчиво и безпомощно свиване на раменете.

Когато големият мъж беше въведен в залата, там настъпи тишина. Той потърси с очи Джоузефин, но не можа да я открие между пленниците.

После отново втренчи поглед в зейналата черна дупка към мазето. Непрекъснато се питаше защо е била отворена отново, след като години наред не е била използувана. От външната страна беше иззидана удобна каменна стълба, по която запасите лесно се пренасяха в избата.

Ласитър стоеше на около пет крачки пред отвора. Сам Блек и другарите му не го изпускаха от очи.

Скоро скърцане и стържене проряза тишината. Ласитър инстинктивно вдигна очи към ниските греди на тавана.

Когато видя желязната верига, закрепена за една от гредите, и въжето, увиснало на нея, в сърцето му се надигна мрачно предчувствие.

Някога това е било много полезно съоръжение. С помощта на въжето са спускали тежки товари в мазето или са ги издърпвали нагоре. Днес обаче желязната верига щеше да послужи за съвсем друга цел.

Зад тезгяха се раздвижиха неясни фигури. Четирима мъже бутаха някакъв голям безформен предмет към центъра на помещението, осветено от газените лампи.

Лека-полека Ласитър различи странните очертания на тази грамада. Това беше голяма кръгла маса, която обикновено стоеше върху капака на мазето.

Но не беше само масата.

Върху тежкия плот от дъбово дърво беше поставено високо кресло с мека облегалка за глава, която явно беше собственост на Хорацио Санкара.

При други обстоятелства Ласитър би се изсмял високо на подобна гледка. Но днес той остана съвсем сериозен. В минути като тази не можеше дори да се усмихне.

В креслото седеше мъжка фигура, цялата в черно. На някои места по дрехите проблясваха сребърни украшения.

Плоскодънна мексиканска шапка с широка периферия и сребърна лента покриваше главата на мъжа, а лицето му беше скрито зад черна маска.

Всъщност не — не всичко беше черно. През изрязаните дупчици блестяха две дяволски горящи очи. На Ласитър се стори, че се е вгледал в очите на дива котка, но скоро разбра, че странната светлина беше предизвикана от отражението на лампите в залата.

Значи това беше той. Тайнственият. Всяващият страх. Човекът, наречен Похитителя на жени, чието истинско име никой не знаеше. Гордо изправен, той седеше на креслото като на трон. Явно си въобразяваше, че наистина се намира на престол.

Нима този човек не разбираше колко е смешен всъщност? Все пак едно нещо трябваше да му се признае: той явно беше от онези, които се стремят да направят на хората около себе си колкото се може по-голямо впечатление. И явно това му се удаваше, поне що се отнася до хората в тази зала.

Атмосферата вътре като че ли стана още по-потискаща. На плота на масата, в краката на маскирания престъпник, се беше свила женска фигура. Очите на момичето бяха зачервени от сълзи, остатъците от дрехите висяха на парцали по стройното й тяло.

Джоузефин! Ето в какъв вид трябваше да я срещне отново! Масата с маскирания главатар и неговата пленница спря на три крачки от отвора на мазето. Човекът с маската властно вдигна ръка и даде някакъв знак. Мъжете зад Ласитър веднага се подчиниха на заповедта. Те сграбчиха окования мъж и вдигнаха ръцете му нагоре. След секунди краят на въжето беше завързан за желязната верига, свързваща белезниците му.

Железният синджир под гредата леко проскърца, когато двамата бандити задърпаха другия край на въжето. То се опъваше все повече и повече, докато Ласитър почти увисна във въздуха. Докосваше пода само с върховете на ботушите си.

— Е, сеньор Ласитър? — попита на испански маскираният с неестествено дълбок глас. — Все още ли се чувствуваш голям и силен?

Големият мъж разкриви лице в усмивка. Възнамеряваше да издържи колкото се може по-дълго и да не показва никакви признаци на слабост.

— Върви по дяволите! — изръмжа той на англо-американски.

— No lo comprendo1 — отговори маскираният. Правеше се, че не разбира думите на Ласитър. Искаше да го сметнат за истински мексиканец. Но големият мъж не се хвана на въдицата му.

Беше готов да се обзаложи, че зад маската не се е скрил мексиканец. Вярно, този тип говореше много добър мексикано-испански, но по някои нюанси Ласитър веднага разбра, че това не е майчиният език на тайнствения бандитски главатар.

Джоси все още седеше свита в краката на човека с маската, с вързани ръце и разкъсана рокля. Главата й беше сведена, раменете й потръпваха, по изцапаните й бузи се стичаха сълзи.

Въпреки тази потресаваща гледка Ласитър успя да потисне гнева и възмущението си.

Нямаше смисъл да изпуска нервите си точно сега. Тия негодници само щяха да се изсмеят.

— Bueno2 — каза той. — Значи ще говорим испански, щом така предпочиташ. Кой си ти? Защо ме заловиха твоите хора? Смяташ ли ме за свой неприятел?

Маскираният леко кимна.

— Ти ми отне човека, когото най-много обичах на този свят — чу се глухият му глас иззад черната кърпа. — Затова ще умреш хиляда пъти, Ласитър.

Той отново даде знак на хората си. Мъжете на другия край на въжето отново го дръпнаха и краката на Ласитър този път окончателно се отделиха от пода.

Болките в раменните стави ставаха непоносими. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса. От челото му в очите се стичаше пот и той здраво стисна зъби, за да не изкрещи от болка.

— Хиляда пъти? — отвърна саркастично Ласитър. — Това е повече, отколкото може да издържи един човек.

Изпод маската прозвуча глух смях.

— Ще видиш, Ласитър…

— Може ли човек да види собствената си смърт? — попита през зъби големият мъж. — Би били истинско чудо, не мислиш ли?

Той вече едва говореше. Натискът върху ребрата му пречеше да диша. Железните пръстени около китките се врязваха в кожата му и кръвта не можеше да циркулира свободно. Ръцете му бяха почти безчувствени. Пред очите му причерня. Сякаш желязна топка заседна на гърлото му. Единствената му мисъл беше, че щеше да става все по-лошо.

Маскираният беше изпълнен с омраза. Жаждата му за отмъщение не познаваше граници.

Ласитър не се съмняваше, че този човек е луд.

— Ти ще преживееш смъртта си във всяка отделна фаза — проговори глухо маскираният. — Имам опит в тези неща. Няколко години живях сред индианци от племето яки. Научиха ме на всичко, което трябва да знае един мъж, за да охлади жаравата на отмъщението. Но преди да те убия, искам да получа златото. То трябваше да принадлежи на сина ми. Сега ще го разделя между хората си и те ще празнуват, докато похарчат и последното златно зрънце. Така ще платиш помена за моя син с парите, които си откраднал, Ласитър. Това ще бъде най-разкошният помен, даван някога в тази страна.

Главата на Ласитър увисна на гърдите. Тялото му беше безчувствено.

През мъглата, забулила очите му, той забеляза, че някой пристъпи към него. Груба ръка посегна и го сграбчи за косата. Главата му беше отметната назад.

— Май му стига засега — каза мъжът, който беше дръпнал главата му. Явно беше много висок, щом успя да го хване за косата, макар че Ласитър висеше на голямо разстояние от пода.

— Ударете му десет удара с камшик, за да дойде на себе си! — заповяда човекът с маската. — После го отведете в хижата, където извърши убийството. Там ще се срещнем отново и ще отпразнуваме голямата фиеста.

Той направи кратка пауза и след малко посочи пленниците в дъното на залата.

— Вземете и чернокосото момиче, което беше в дилижанса от Тонопа. В никакъв случай не я забравяйте! А сега го набийте както трябва. Искам да разбера що за човек е.

Някой се приближи до Ласитър изотзад и разкъса ризата му на парчета.

— Не! — изпищя женски глас. Той позна Джоузефин. — Стига сте го измъчвали!

Бандитите само се изсмяха.

Пленниците гледаха безмълвно със сковани от страх лица.

Ласитър здраво стисна зъби в очакване на първия удар.

Шнурът на камшика изсвистя в притихналата зала. Почти в същия миг Ласитър усети пареща болка.

Маскираният високо броеше на испански.

— Un, dos, tres…

Между всеки две числа той правеше пауза.

Ласитър обаче стискаше зъбите си все по-здраво. От устните му не се изтръгна нито стон. През цялото време си мислеше, че някой ден този маскиран негодник ще падне в ръцете му. Представяше си залавянето му с всички подробности, защото само така можеше да си помогне. Единствено точно определени мисли му помагаха да забрави болките си.

Когато плетеният кожен шнур изплющя за последен път по гърба му, в залата настъпи тишина.

— Тоя май загуби съзнание — промърмори маскираният.

Ласитър отвори очи и се взря в Похитителя на жени. После разтегна устни в ухилена и озъбена гримаса.

Непознатият инстинктивно потрепера от страх. За момент изглеждаше, че ще скочи от креслото си и ще хукне да бяга панически. Но бързо успя да се овладее. Впи очи в лицето на Ласитър, после леко вдигна дясната си ръка. Четиримата мъже около масата вдигнаха креслото на раменете си и го понесоха навън.

На масата остана Джоузефин Кейн — вързана и унизена, отчаяна, загубила всяка надежда.

Дълбокият глас на Блек Сам изгърмя:

— Вземете жената, която се казва Корина! Свалете пленника на земята! Натоварете мулетата с бъчви уиски и вино! Съберете всичкото ядене, необходимо за фиестата ни! След половин час потегляме. Побързайте!

Бандитите се раздвижиха. Ласитър усети, че го свалят на пода, и се опита да се задържи на крака. Шумни гласове изпълваха залата. Млада чернокоса жена беше хваната от двама бандити и изтръгната от групата на пленниците. Един от окованите мъже се хвърли напред. Нападението му можеше да се сравни със сляпата ярост на разярен бик срещу матадора. С вързани на гърба ръце този мъж и без това не можеше да направи кой знае какво.

Но дори и да не беше вързан, той нямаше никакъв шанс срещу безмилостната банда.

— Оставете я на мира! — изкрещя той и Ласитър веднага позна, че това не е мексикано-испански. — Тя е моя…

Тъмнокосият мъж не можа да продължи. Един от бандитите го удари с цевта на пушката си и той се строполи на земята.

— Нищо няма да ви се случи, ако се държите прилично — отекна в залата гласът на Блек Сам. — Ще вземем с нас само Ласитър и двете жени. Останалите скоро ще бъдат освободени.

Постепенно шумът затихна. Бандитите работеха с истинска военна прецизност. Тази дива орда беше също толкова ужасяваща, колкото и маскираният й предводител, наречен Похитителя на жени…