Ласитър спира Похитителя на жени

9.

Ласитър и двамата му другари предпазливо се бяха промъкнали на един изстрел разстояние от ранчото. През двата прозореца ясно се виждаха бандитите и техните пленници.

Когато за втори път тази нощ се сблъска с ужасната гледка, испанският граф глухо простена.

— Сега ще ни помогне само желязното спокойствие, амиго — каза Ласитър и меко положи ръка на рамото му. — Там долу има поне двайсет души, дори двайсет и пет. Ние сме само трима и нямаме никакъв шанс срещу тях. Те със сигурност няма да се оставят да ги изненадаме както преди.

— Ласитър е прав — намеси се Тор Ериксън. — Бандитите дебнат навсякъде около ранчото. Обкръжили са къщата, а ние нямаме и понятие какви позиции са заели. Откритото нападение е равно на самоубийство. Най-добре е да изчакаме.

— Но в никакъв случай не бива да забравяме жените — промърмори Ласитър, който искаше да успокои испанския граф и да го предпази от някоя необмислена постъпка.

— Ричард О’Лийри е способен на всякакви мръсотии — продължи траперът. — Той е дявол с човешко лице. Мина доста време, докато разбрах, че именно той е Похитителя на жени. Престъпникът се криеше толкова добре, че само по случайност попаднах на следите му. А той се оказа зет на моя най-добър приятел! И до днес не мога да го проумея.

Тримата продължиха разговора си, без да изпускат от очи дървената хижа. Ласитър непрекъснато хвърляше загрижени погледи към испанския граф, защото се боеше, че горещата му кръв ще го подтикне към нови прибързани действия.

През изминалия половин час траперът им беше разказал всичко за страшния престъпник. Вече знаеха, че името му е Ричард О’Лийри и е брат на майката на Корина.

През последните няколко години този мъж беше станал същински фантом. Навсякъде се говореше за него, разпространяваха се всевъзможни слухове. Но никой не можеше да каже със сигурност кой е той и откъде е дошъл.

Твърдеше се, че Похитителя на жени върлува из целия Запад. Много млади жени и неомъжени момичета бяха отвлечени. Когато семейство Мак Лийн загина при нещастен случай, старият им приятел Тор Ериксън узна за това и реши да разследва смъртта им. Беше намерил някои следи и беше обиколил страната, за да се срещне с всевъзможни хора.

Така успя да научи доста интересни неща.

Между другото му казаха, че веднъж Ричард О’Лийри се е скрил от полицията в „Циркъл Ем“, ранчото на сестра му и зет му.

Ласитър отново се обърна към испанеца.

— Амиго Кастило — заговори той, — одеве каза, че с жена ти сте избягали от Испания. Защо е трябвало да бягате?

Без да откъсва очи от блокхауса, испанецът обясни:

— Бих се на дуел с един човек. Името му е Херардо де Рамон и Кинтеро. Той е известна личност в Испания, кралски администратор. Освен това семейството му е много влиятелно. Аз убих този човек, Ласитър. Имаше двубой с ками, както е обичайно при хора на честта. Беше съвсем редовен дуел със секунданти и по всичките правила на честта. Аз спечелих. Нямах намерение да го улуча смъртоносно и съм абсолютно сигурен, че не аз му нанесох последния удар. Но не мога да го докажа. Нямам и свидетели, защото секундантите, които ме придружаваха, също са мъртви. Твърди се, че са ги нападнали улични разбойници. А те щяха да потвърдят, че когато ловното ми куче облиза камата, по която имаше петна кръв от противника ми, то веднага умря. Толкова се обърках след всички тези събития, че се осъзнах едва когато срещу мен беше повдигнато обвинение в убийство. В Испания аз бях на страната на хората, които се бореха срещу краля, и противниците ми използваха удобния случай да ме унищожат. Трябваше да бягам. Всичките ми имоти в Андалусия бяха иззети от държавата и отидоха в ръцете на враговете ми. Но те все още се боят от мен, тъй като имам много приятели в Испания. Междувременно научих, че неприятелите ми са поискали да бъда екстрадиран от Съединените щати. Надявах се да намеря подслон при тъста си поне за известно време, но и този път дяволът ми се изпречи на пътя. По-добре да бях умрял, Ласитър. Така щях…

Докато говореше, той непрекъснато държеше пушката си на рамо, готов за стрелба. Увлечен от думите му, Ласитър не забеляза, че графът напрегнато наблюдава онова, което ставаше в блокхауса.

Испанецът не успя да завърши изречението си, когато побеснелият от гняв бандит се нахвърли върху жената. Той тъкмо протегна към нея костеливите си ръце, с пръсти, подобни на нокти на орел, когато графът извика дрезгаво и като в транс натисна спусъка.

Ласитър и Тор Ериксън скочиха изненадани, когато проехтя изстрелът. За момент и двамата се спряха като вцепенени. Видяха, че окованата Корина болезнено се сви, и помислиха, че е улучена от куршума.

— Божичко! — прошепна испанецът. — Прострелях собствената си жена!

Думите му заглъхнаха в безредната стрелба, която откриха бандитите.

— Назад! — изкрещя Ласитър, след като беше изпратил три куршума. — Няма смисъл да стреляме повече!

— Правилно! — изръмжа Тор Ериксън и в следващия миг изчезна между обраслите с храсталаци скали.

Испанецът отново се прицели към къщата, но Ласитър изтръгна пушката от ръцете му.

— Триста дяволи! — извика гневно той. — Не разбираш ли, че е безсмислено! — и го повлече след себе си в мрака.

Няколко куршума профучаха покрай ушите му. Сякаш долу край ранчото се беше разположила цяла армия. Когато обаче забелязаха, че отгоре вече не се отвръща, бандитите също прекратиха стрелбата. Тримата мъже смениха позицията си и Тор Ериксън заговори с ненарушимото си спокойствие:

— Боже милостиви! Едва се изплъзнахме. Ти направи грешка, графе де Тамарит. Ако не съумееш да овладееш нервите си, скоро и тримата ще се озовем в отвъдния свят.

Испанският граф се отпусна на земята и сведе засрамено глава.

— Много съжалявам — прошепна той. — Но ви моля да ме разберете. Когато видях, че негодникът се нахвърли върху жена ми, не можах да издържа.

— Няма нищо — отговори Тор Ериксън. — Не се извинявай, амиго. Всеки може да изпусне нервите си.

Тримата се бяха разположили на около петдесет стъпки нагоре между скалите и гъстите храсталаци. Оттук ранчото се виждаше много добре. Вътре цареше мъртва тишина. Различаваха се само двете женски фигури. Все така приковани към стената.

— Ами сега? — прошепна графът. — Знае ли някой от вас какво трябва да направим? Или всичко свърши?

Тор Ериксън усмихнато заклати глава.

— Всички шансове са на наша страна — отбеляза той. — Но този О’Лийри е непредвидим. Сигурно ще има и мъртви. Няма да успеем да го избегнем. Пътят ни е предопределен. Може би именно ние тримата ще умрем първи, а двете жени ще завършат живота си в някой мексикански бордей. Те ще проклинат съдбата си, докато сенаторът О’Лийри открива училища, църкви или нови болници. Такъв е животът, амигос. Всеки добър човек трябва да знае, че в живота има и поражения. Ние имаме добри намерения, но съдбата понякога решава друго. Затова смятам, че трябва достойно да приемем участта си. И преди всичко да запазим спокойствие, иначе сме загубени.

Ласитър внимателно изслуша тирадата на стария трапер.

— Сенатор ли каза? — попита след малко той. — Да не би този тип да е станал сенатор във федералното правителство?

— Събрах достатъчно информация — отговори Ериксън. — Знам, че негодникът вече е протегнал пипалата си към това място. Положението на дребен бандит не го задоволява.

— Дребен бандит май не е много точно — отбеляза сухо Ласитър.

— От гледна точка на разума всички бандити са дребосъци — каза Ериксън. — Колкото и гениални да ни се струват, външният блясък лъже. Един разбойник не може да бъде голям мислител. Иначе още от самото начало ще проумее, че действията му са напълно безсмислени.

— Имаш право — промърмори примирително Ласитър. — Ами ако О’Лийри все пак успее да се промъкне във федералното правителство? Тогава какво, Тор Ериксън, Представяш ли си — престъпник начело на страната!

Траперът се усмихна. Той беше много мъдър мъж.

— Ти не си глупак, Ласитър — продължи тихо той. — И би трябвало да знаеш, че често начело на народите са заставали престъпници. Не вярвам, че подобни неща могат да бъдат избягнати. При нас в Щатите още не е ставало такова нещо, но може и да се случи някой ден. Кой знае какво ни очаква… Оттатък в старата ни родина има много престъпници по кралските тронове. Само като си помисля за това, бих могъл да се разплача от мъка.

— Вярно е, човек може да полудее — намеси се в разговора им Кастило де Тамарит. — Уверявам ви, че тук сте си много добре. Вярно е — в Америка има добри и лоши хора също както в Европа. Но тук всеки има свободата и правото да се бори със злото. Тук всеки истински мъж може да грабне меч и да защити правата си. Това е много добре.

Ласитър удовлетворено кимна. После усети, че двамата мъже го наблюдават отстрани и чакат отговора му.

— Да, човешкият живот е една непрекъсната битка — промълви той. — Докато свят светува, това не може да бъде избягнато.

В този миг траперът тихо изсвири. Безшумни като сенки, трите кучета се плъзнаха към стопанина си.

Едно от едрите животни се приближи до Ласитър и го подуши, окуражено от знака на господаря си.

Големият мъж импулсивно зарови пръсти в гъстата козина на врата му.

— Това е Вотан — обясни тихо траперът. — Той е най-силният от тримата ми приятели. И най-дръзкият. Много ти подхожда, Ласитър. Така поне мисля аз.

Вотан се притисна до него, сякаш този мъж винаги му е бил приятел. А Ласитър изпита усещането, че има край себе си разумно същество.

— Много добре, Вотан — промълви Тор Ериксън. — Още отсега виждам, че вие двамата ще се разберете. Наистина си приличате и ще станете добри приятели. Внимавайте добре един за друг! Винаги мислете за това, че можете да разчитате един на друг.

Голямото куче леко изръмжа, сякаш изразяваше съгласието си. То беше разбрало думите на господаря си.

— А сега, Балдур — продължи Тор Ериксън. — Иди при този мъж и застани до него!

Той посочи испанския граф и Балдур послушно легна до него, както Вотан беше легнал до Ласитър. Учудващо беше как тези грамадни кучета се подчиняваха на тихия глас на трапера.

— А Локи остава при мен — заключи Ериксън. — Понякога е твърде необуздан, затова мисля, че аз най-добре ще се справя с него. За теб, Ласитър, както и за теб, графе, Локи не е подходящ партньор. От него всичко може да се очаква.

Ласитър се питаше какво ли означава всичко това.

— Да не искаш да кажеш, че ще се разделим, Ериксън?

Траперът кимна.

— Това е най-доброто за всички ни. Ще ви обясня къде ще се срещнем отново. Ако обаче не сте готови да последвате съвета ми, ще измислим нещо друго.

— Кажи какво си намислил, Тор! — подкани го Ласитър.

— Опитах да се поставя на мястото на О’Лийри — отговори траперът. — По характер този човек е страхливец. Дълго време се е крил зад маската си. Така необезпокояван е всявал ужас в цялата страна и едновременно с това е водил живот на известен и почитан човек. Сега обаче всичко това свърши. Корабът му се е запътил към дъното и в паниката си той ще се опита да спаси онова, което му остава. Скрил се е долу в блокхауса като плъх, подгонен от котки. В отчаянието си не подбира средства, за да се добере до сигурно място. Едновременно с това обаче не иска да се откаже от богатствата, които е натрупал в ранчото на убития си зет. Като събере всичко, ще се прехвърли с бандата си в Мексико. А там ще ни бъде трудно да се доберем до него. В Мексико той живее под друго име и всички го уважават. Там разполага със сигурно убежище. Затова първо ще се опита да се измъкне от капана, в който е попаднал.

— Но какво общо има това с твоя план? — попита нетърпеливо испанецът. — Какво смяташ да правиш, Тор Ериксън?

Траперът се усмихна.

— Както вече ви казах, сега ще се разделим. Ти и аз, Кастило, ще потеглим към ранчото „Циркъл Ем“. Ласитър ще остане тук и ще наблюдава следващите стъпки на негодника. По този начин ще заключим бандитите в клещи.

— Ами ако директно поемат пътя на юг? — попита скептично графът. — Има да чакаме напразно в ранчото.

Тор Ериксън бавно поклати глава.

— Ако наистина постъпят така, няма да допуснем да стигнат далеч. Пътят до Мексико е дълъг и въоръжените отреди бързо ще ги обкръжат. Всъщност бандитите би трябвало да вземат предвид, че скоро ще повикаме на помощ представителите на закона. По тази причина бързат толкова. Искат да се справят с нас колкото се може по-бързо, затова ще разиграят докрай картите, с които разполагат — а това са двете жени. О’Лийри знае, че докато животът на Корина и Джоузефин е в опасност, ние няма да предприемем нищо. Затова е толкова важно да не изпускаме нервите си. Играта, която играем, е на живот и смърт. Трябва да изчакаме противникът да направи първата грешка. И тогава да ударим толкова внезапно, че да не им оставим никакъв шанс… Е, какво? Съгласни ли сте с предложението ми?

Ласитър набързо премисли всичко още веднъж. Всъщност целият план на трапера се базираше върху едно предположение, върху някакво предчувствие, неподкрепено с доказателства. Но той имаше право в най-важната точка: бандитите бяха принудени да действуват. Не можеха да останат вечно в тази долина. А двете заложници имаха стойност за тях само докато бяха живи.

Тримата приятели обаче можеха да предприемат нападение само тогава, когато Корина и Джоси бяха извън опасност.

— Смятам, че трябва да опитаме — изрази мнението си Ласитър. — Мисля дори, че това е най-доброто решение.

Светлините в блокхауса изгаснаха. За миг само се появи единият от двамата главатари и врътна кранчетата на газените лампи. Къщата потъна в мрак. За Кастило де Тамарит вече нямаше цел.

Отсега нататък горещият му темперамент нямаше да им изиграе някой номер.

Той протегна ръка на Ласитър и двамата мъже се погледнаха в очите в лунната нощ.

— Каквото и да се случи, Ласитър — промълви испанецът, — аз съм сигурен, че в твое лице намерих приятел. Това се случва рядко в нашия жесток свят.

В думите му прозвуча тъга. Ласитър веднага я усети и почувствува горчивина при мисълта, че е натоварен със задачата да арестува испанския граф.

Тор Ериксън се изкашля.

— Време е да тръгваме, графе — прошепна той. — Трябва да стигнем в ранчото, преди Похитителя на жени и бандитите му да са дошли там. Можем да ги победим само ако изненадата е на наша страна.

Кастило де Тамарит решително кимна. Той се обърна рязко и тръгна напред. Старият трапер го последва. Като верни сенки двете кучета се плъзнаха след тях.

Ласитър остана на мястото си. Огромното куче Вотан лежеше до него. Ръката на мъжа се плъзгаше по гъстата козина, под която играеха стоманени мускули.

— Ние с теб ще се справим — прошушна му той и голямото животно зарови влажния си нос в бузата му.

Ясно беше — двамата бяха приятели. Ласитър разбра, че Тор Ериксън не е преувеличавал. Трите кучета наистина бяха най-добрите приятели, които човек можеше да си пожелае…