Ласитър спира Похитителя на жени

12.

Блек Сам О’Мейли дръпна юздите на коня си и триумфално се вгледа в долината и в сградите на ранчото „Циркъл Ем“. Чернобрадият бандит си въобразяваше, че е много близо до мечтаната цел. Той хвърли поглед към Корина, която с последни усилия се крепеше на седлото, и подигравателно произнесе:

— Я се огледай наоколо, лейди! Тази долина някога беше твоя родина. Там долу си се появила на белия свят, а баща ти е работил цял живот, за да създаде това, което виждаш пред себе си. Ти трябваше да го наследиш, но ето че целият имот отиде в ръцете на вуйчо ти. Вие всички подценихте този дявол, но не и аз. Направих грешка, че известно време го смятах за непобедим господар. Но за щастие бързо разбрах, че и той като всеки човек си има слаби места. Видях, че е страхливец, и съумях да се възползувам от това. Скоро ще бъда в Мексико и напълно ще забравя миналото си. Пред мен ще се разкрие блестящо бъдеще. До края на дните си ще живея като богат и почитан от всички човек.

И той се засмя доволно.

Корина де Тамарит не го удостои дори с поглед. Сълзите пареха на очите й, когато се загледа в родната си долина. Спомни си всички чудесни години, прекарани тук, и с болка се замисли за баща си, който беше последната й надежда. Беше вярвала, че ще намери убежище в ранчото на родителите си, за себе си и за своя мъж, графа. Но дори и това не им беше дадено.

Като че ли всички тъмни сили се бяха съюзили срещу тях.

Корина знаеше какви са намеренията на Блек Сам. Бандитът смяташе да събере плячката и да офейка в Мексико. Само преди секунди й го беше повторил с подигравателно самодоволство.

Въпреки всичко жената не губеше кураж. Знаеше, че съпругът й е жив и че никога няма да я изостави. Надяваше се, че няма да се разкрие преждевременно и ще изчака подходящия миг за нападение.

— Защо не отговаряш, лейди? — изръмжа Блек Сам. — Езика си ли глътна?

Тя се усмихна горчиво.

— Мисля за това, което ще стане с мен — проговори дрезгаво. — Ще ме продадеш ли в някой мексикански бордей? Или си измислил някоя друга мръсотия, О’Мейли?

Той сви рамене.

— Още не съм решил — отговори равнодушно. — Вероятно ще те убия. Смятам, че с течение на времето ще ставаш все по-голям товар за мен. Освен това не бива да забравяме мъжа ти. Познавам такива като него. Той е от ония типове, които никога не се предават, когато са си наумили нещо. Трябва да убия и него, а това може да стане само ако…

Той не се доизказа, само се усмихна. Корина никога не беше виждала толкова жестокост, изписана на нечие човешко лице.

Тя разбра неизречената му мисъл. Този бандит щеше да я убие.

Бяха на път от рано сутринта и Сам се питаше защо едва сега му е хрумнала тази идея. Вероятно причина за това беше нервността му и бързината, с която бяха тръгнали на зазоряване.

Беше се почувствувал твърде сигурен и въобще не се сети за испанеца и останалите си противници. Изпълваше го единствено алчност и заедно с това — чувство за триумф.

— По-добре сега, отколкото по-късно — промърмори на себе си той. — Иначе може да стане късно. Лошо ще бъде, ако я видят в ранчото. Трябва да се сложи край…

Той говореше толкова тихо, че Корина не можа да разбере думите му. Но младата жена с ужас видя как бандитът измъкна револвера си и насочи дулото му към нея.

— Не! — изпищя тя. — Не бива да правиш това, О’Мейли! Това е убийство. Не стреляй!

Лицето на бандита беше като изсечено от камък. Той явно беше решил да тегли чертата и вече нищо не можеше да му попречи. Дали наистина нищо?

Някъде отстрани към него се втурна черен жребец. Блек Сам неволно обърна глава и видя Фис Конрой, които препускаше в галоп. Индианецът размахваше уинчестъра си като боздуган и крещеше нещо неразбираемо.

Събитията се преплетоха.

Блек Сам стреля по Корина, но не я улучи.

Между храсталаците и скалите в дъното на долината изникна ездач на мощен черен жребец. С периферното си зрение Блек Сам позна испанския граф, който препускаше към него като бог на отмъщението.

Изгърмяха няколко изстрела. Мъжете се разкрещяха диво един през друг. Мелезът скочи върху Блек Сам и го свали от седлото. Двамата мъже, вкопчени един в друг, се затъркаляха по твърдата земя.

Кастило де Тамарит мислеше единствено за жена си, която трябваше да бъде изтръгната от лапите на бандитите.

От няколко часа насам той наблюдаваше конниците, дебнейки удобен случай да ги нападне. Естествено през цялото време мислеше за думите на трапера, с когото се бяха разделили сутринта. Уговорката им беше да изчакат някои наистина удобен случай, за да имат сигурни изгледи за успех. Но когато графът видя как Блек Сам измъкна револвера си от кобура и се прицели в Корина, той не можа да се сдържи и се втурна срещу негодниците.

Когато се озова във вихъра на боя, Кастило осъзна, че е действувал твърде прибързано. Нямаше никакъв шанс срещу превъзхождащите го по брой бандити.

Силен удар с приклад се стовари на главата му и той изобщо не усети как се плъзна от коня и рухна на земята.

Само след секунди Фис Конрой също се просна в безсъзнание на земята и Блек Сам триумфално се изсмя.

— Свършено е с нас — извика той. — Ще сложа и вас на дръвника, както го правеше О’Лийри. Ще си устроим истински спектакъл. А теб, лейди — обърна се той към Корина, която беше побеляла като платно и едва се крепеше на коня си, — теб ще те продам в Мексико сигурен съм, че ще получа добра цена.

Тя само преглътна. Не беше в състояние да произнесе нито дума.

Двама от бандитите лежаха ранени на земята. Това също изпълваше Блек Сам с доволство. Заедно с Фис Конрой вече ставаха трима души, които нямаше да участвуват в делбата. С него оставаха още четирима, но и от тях щеше да се отърве, когато му дойде времето. Не се съмняваше в себе си.

— На конете! — заповяда той. — Време е да свършим с тая работа.

След минута всички препускаха към ранчото. Двамата ранени с разкривени от болка лица се свиваха на земята, усещайки, че са станали излишни. С дива ярост в сърцата те се взираха след Блек Сам и доскорошните си другари.

— Този кучи син! — изохка единият. — По-лош е дори от О’Лийри. Никога не бих го повярвал.

— И той ще си намери майстора — промърмори другият. — Много съм чувал за Ласитър. Той е от тия, който никога не се предават. Обзалагам се, че и сега е някъде наблизо.

— По-добре е, че не тръгнахме с другите — допълни другарят му. — Никаква печалба няма да има. Трябва да сме радостни, че останахме живи.

И двамата започнаха да превързват раните си.

Един мъж ги наблюдаваше отдалеч с доволна усмивка. Това беше Тор Ериксън, старият трапер, заедно с двете си кучета Балдур и Локи. Когато Кастило де Тамарит се втурна срещу бандитите, траперът тихо изсвири и Балдур веднага се върна при своя истински господар. Тор Ериксън сметна, че е безсмислено да се намесва в неравния бой, тъй като не искаше да убива никого.

Двете кучета тихо ръмжаха.

— Спокойно, спокойно, амигос — проговори тихо той. — Не бива да бързаме. Ако и ние сгрешим като графа, накрая никой няма да остане жив.

У стария трапер не се забелязваше и следа от вълнение. Той мислеше за Ласитър. Разчиташе на него. Хора като него не се оставяха нищо да ги развълнува. Богатият опит на пълния му с превратности живот го беше научил на много неща.

Той проследи с очи Блек Сам и последните четирима бандити, които заедно с тримата пленници влизаха в двора на ранчото. Нямаше какво друго да прави, освен да изчака…

Когато Корина влезе с мъжа си и апача в къщата, по страните й се стичаха сълзи. Това вече не беше нейният дом, който помнеше, когато замина със съпруга си за Испания.

От процъфтяващото ранчо „Циркъл Ем“ бяха останали само спомените. „Свърталище на духове“ — мислеше си отчаяно младата жена. Не я посрещна никой от старите доверени хора. Ричард О’Лийри се беше погрижил да подмени персонала с нови лица, на които стопроцентово можеше да разчита.

— Сега шефът съм аз — обясни Блек Сам на мъжете, които го посрещнаха в двора на ранчото. — Босът заповяда така.

Така отношенията бяха ясни. В ранчото едва ли щеше да има някой, който да се възпротиви на нарежданията на Блек Сам. Всички го признаха за свой шеф.

Той лично надзираваше отвеждането на пленниците в избата. Слязоха в склада за провизии, който Корина познаваше, и оттам, през тъмен ходник — в голямо сводесто помещение, което й беше неизвестно. Тук нямаше прозорци, въздухът беше спарен. Помещението беше оскъдно осветено от една газена лампа.

— Това е мое дело — каза гордо чернобрадият бандит. — По мое предложение босът реши да построи този затвор. Тук са скрити и парите му.

Испанският граф, съпругата му и мелезът стояха мълчаливо. Двамата мъже бяха вързани, но дори и ръцете им да бяха свободни, нищо не можеха да предприемат.

Блек Сам ухилено пристъпи към индианеца и го сграбчи за раменете.

— След един час ще умреш, Конрой — изсъска той. — Давам ти време да се подготвиш за смъртта. После ще дойде редът на испанеца и жена му. В Невада дълго ще говорят за тази страшна нощ…

Фис Конрой се изплю право в лицето на довчерашния си другар.

— Бъди проклет. Сам! — изкрещя той. — Предаде боса си, не се спираш дори пред убийството на жена! Дано адът те погълне, копеле! Проклинам деня, в който те срещнах! Ти…

Силен юмручен удар се стовари право в лицето му. В следващата секунда револверът на Сам го улучи в тила.

Фис Конрой рухна на пода и остана да лежи неподвижно. Блек Сам втренчи очи в графа и жена му.

— Той пръв ще замине за ада — проговори ледено. — След него ще тръгнете и вие двамата. Но може преди това да хвана Ласитър и трапера. Едва когато премахна всички ви, ще мога да спя спокойно.

След тези думи той се обърна и блъсна тежката, обкована с желязо врата. Тя се затвори след него и пленниците потънаха в дълбок мрак.

Корина се промъкна опипом при мъжа си, но не успя да свали стоманените белезници. Тя нямаше понятие, че белезниците се отварят с много прост трик. Но човек трябваше да познава начина.

— Божичко! — проплака младата жена. — Какво ще стане с нас, Кастило?

— Кураж, Корина! — отговори тихо графът. — Все още има надежда. Нали имаме приятели. Тор Ериксън и Ласитър никога няма да ни изоставят.

— Къде са те? — попита тя и графът тихо й обясни всичко, което бяха уговорили помежду си тримата мъже…

Двамата не знаеха колко време е минало, когато дойдоха да отведат Фис Конрой. Мелезът посрещна достойно съдбата си.

— За всеки от нас идва часът на смъртта — прошепна той. — Така е в живота…

Когато вратата се затвори зад него и пазачите му, Корина и съпругът й останаха сами в мрака.

— Скоро и той ще умре — прошепна тихо младата жена. — А после Блек Сам ще убие теб и мен. Страх ме е, мили…

Тя обгърна шията му с две ръце и нежно го зацелува. Обичаше този мъж повече от всичко на света.

Графът се чувствуваше безпомощен като никога досега. Не можеше дори да прегърне обичната си съпруга, за да я утеши.

Оставаше им само да се надяват…