Ласитър спира Похитителя на жени

6.

Следобедът премина мъчително бавно. Ласитър усещаше, че потъва в забрава, и с нарастващ ужас осъзнаваше, че вече няма сили да се противи на това бавно плъзгане към вечността. Краят не беше далеч. Можеше почти да го докосне с ръка. Ласитър вече не проклинаше съдбата. Все някога трябваше да се стигне дотук. Човек като него, който непрекъснато се впускаше в опасни начинания, неизбежно щеше да намери смъртта си в някое от тях.

Все по-често губеше съзнание. Когато се свестяваше, болките и горещината ставаха непоносими.

Най-после слънцето залезе зад планините на запад. Последните му лъчи осветиха гроба и привързания на кръста мъж, в когото едва мъждукаше искрица живот. Главата му се отпусна безсилно напред. Рояци мухи налитаха към изранения му гръб. Гърлото му беше пресъхнало, а от гърдите му се изтръгваше предсмъртно хъркане.

Той изобщо не чу приближаващите се стъпки, както и гласа на Блек Сам О’Мейли, който с лека загриженост рече:

— В никакъв случай не бива да го оставим да умре. Босът ще ни избие всичките. Затова се погрижете да остане жив.

Мъжете се заеха да съживят Ласитър. Положиха доста усилия, макар по лицата им ясно да личеше, че го правят с нежелание. Тия мъже бяха прости и праволинейни хора и не разбираха защо трябва да бъде оставен жив този човек, щом смъртта му така и така е решена.

Но тъй като им беше заповядано, те положиха всички усилия да се погрижат за него. Пленникът бавно се издигна от небитието на безсъзнанието. Едновременно със свестяването започна да му се повдига. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Стомахът му тежеше като оловна топка, а гърлото му беше пристегнато с невидимо въже. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но гърдите му бяха стегнати в железен обръч. Поиска да навлажни устните си, но небцето му беше сухо като пясъка на пустинята.

Пазачите изляха отгоре му няколко кофи вода. Парещите рани престанаха да го болят, поне засега, и главата му отново се проясни.

Нечия ръка го хвана за косата и изви главата му назад. Пред очите му застана ухиленото лице на Блек Сам О’Мейли.

— Само без напразни надежди, Ласитър! — изръмжа той. — Още не те е отминала горчивата чаша. Ще отидеш във Вечните ловни полета само когато босът реши.

Междувременно Ласитър беше дошъл на себе си. Умът му работеше ясно и това много го учуди.

— Похитителя на жени — промълви той и гласът му прозвуча доста бодро. — Така го наричат, нали?

— Добре си информиран, Ласитър. Откъде знаеш?

— Джоси ми разказа.

— Джоси?

— Да, дъщерята на приятеля ми Андрю Кейн. Русото момиче, което е в ръцете ви.

Блек Сам се приведе напред. Брадатото лице и горящите му очи се приближиха плътно до главата на Ласитър. Горещият му дъх го удари в лицето.

— Точно така е. Правилно ти е казало момичето. Узна ли защо е дошъл Похитителя?

— Може и да съм узнал, Сам — отговори Ласитър. — Но няма да ти кажа.

О’Мейли гръмогласно се изсмя.

— Ще ми кажеш всичко. Всъщност какво става с теб? Все още ли играеш ролята на силния мъж? Да не би да си решил да се бориш с нашия бос? Ти сигурно си полудял. Вече не съзнаваш какво правиш.

— Може би си прав — прошушна Ласитър. Главата му се отпусна надолу, пред очите му затанцуваха пъстроцветни звезди. После падна мрак.

И последните слънчеви лъчи се скриха зад планинските върхове. Подухна хладен вятър. Долу в блокхауса отекна женски писък. Явно жената беше в голяма беда. Ласитър се вслуша в гласа и разбра, че не беше Джоси. Значи викаше чернокосата жена, за която знаеше само, че се нарича Корина.

— Босът сега сигурно е при жените — промърмори Блек Сам и в гласа му прозвуча неприкрита завист. — Той винаги се появява след залез слънце. Такъв му е обичаят.

И той се вгледа надолу към къщата. Ласитър вдигна глава.

— Нима това ти харесва, Сам? — попита той. — Редно ли е да измъчваш двама души, които не могат да се защитят?

Много му се искаше да предизвика бандита или поне да го накара да се замисли. Това би могло да бъде първата крачка в тази посока. Но сметката му излезе погрешна.

Забеляза го в същия миг, когато проехтя грозният смях на Сам.

— Ти май все още не знаеш при какви хора си попаднал, Ласитър. Мъжът, наречен Похитителя на жени, е от най-коравосърдечните. С него не можеш да си играеш. Само да го ядосаш и ще те смачка като въшка.

Ласитър с мъка вдигна глава.

— Кой е този човек, Сам? — попита той. — Кълна ти се, че досега не бях чувал за него. Случайно се озовах в тази ферма. Исках да погостувам на стария си приятел Андрю Кейн. Пристигнах точно когато го убиха. Ти как би реагирал на мое място?

О’Мейли невъзмутимо кимна.

— Сигурно и аз щях да се намеся. Но преди това щях да си помисля малко. С мен такова нещо не може да се случи. Щях да действувам по-умно.

Главата на Ласитър отново натежа.

— Разкажи ми за Похитителя на жени, Сам! — изпъшка той. — Искам да узная повече за този мъж.

— Защо, Ласитър?

— Само така, Сам.

— Е, добре. Какво искаш да узнаеш?

— Как се казва този човек? Откога върлува по тези места? Питам се как така досега не съм чул нищо за него. Как е възможно подобно нещо? Обикновено бързо узнавам всичко.

По лицето на Сам се изписа недоверие.

— Узнаваш всичко? От кого, Ласитър?

— Нали знаеш, че много обикалям наоколо. Ти сигурно също познаваш най-влиятелните хора тук или поне си чувал за тях. Така ли е?

Сам смръщи чело. Умът му усилено работеше. Той не беше особено бърз в размишленията си. Ласитър помнеше това от по-рано. Знаеше също така, че Сам е в състояние да довърши мисълта си докрай и тогава прави много прецизни заключения.

— Я ми кажи как стои въпросът с белезниците? — попита негодникът след минута мрачно мълчание. — Отдавна исках да те питам за тях. Тук нещо не е наред. Как си стигнал до специалното снабдяване? Видях такива белезници у един правителствен агент. А в твоя багаж имаше половин дузина от тях. Откъде ги взе?

— Прибрах ги от един човек — излъга Ласитър. — Искаш ли да чуеш цялата история, Сам?

Бандитът махна с ръка.

— Няма нужда. И без това няма как да разбера дали си измисляш или не. Значи случайно си попаднал по тия места? Не си имал никакви определени намерения. Искал си само да се видиш със стария си приятел Андрю Кейн. Вярно ли е това?

— Да, така беше — изстена Ласитър. Всяка дума му причиняваше неописуема болка. Главата му клюмна безсилно на гърдите.

В настъпващия мрак отново се разнесе женски писък.

Той почти не го чу. Добре го бяха наредили тия негодници. Беше стигнал почти до границата на съпротивителните си сили. Едва долови думите на Блек Сам:

— Отивам да кажа на шефа. Внимавайте да не умре на кръста. В никакъв случай не го допускайте. Пако, ти отговаряш за пленника. Нали имаш опит в подобни неща.

— Разбира се, шефе. Не се тревожи за него.

Стъпките на Сам се отдалечиха. Ласитър висеше на кръста със затворени очи. Обгорелите дъски болезнено се впиваха в тялото му.

Мислите му обаче се върнаха на нещо определено — на задачата, с която беше изпратен тук. На мъжа, когото трябваше да залови.

Всъщност едва сега Ласитър намери време да се замисли малко повече над полученото поръчение. Много странно, че именно в този момент всички подробности изникнаха в ума му с такава яснота. Вероятно защото досега събитията се трупаха едно след друго. Събития, които нямаха нищо общо с неговата задача и които ни най-малко не беше очаквал.

Как се казваше търсеният от него мъж?… Да, точно така. Сега се сети за името му — Кастило де Тамарит. Испански гранд, богат мъж, виден и известен човек от стара Европа.

Най-вероятно се касаеше за някаква политическа интрига. По причина, която Ласитър не знаеше, този мъж беше избягал в Америка. С него беше и жена му, която беше родом от Съединените щати.

Сякаш светкавица прониза измъченото му съзнание, когато си спомни името на тази жена. Първото й име беше…

Корина!

Малко преди да го изнесат от станцията на Уелс Фарго, маскираният беше произнесъл името.

Думите му проехтяха в паметта на Ласитър, сякаш ги беше чул само преди няколко минути.

„… жената, която се нарича Корина…“

А после дойде яростното избухване на чернокосия мъж, скрит сред групата оковани хора.

— Оставете я на мира! — беше извикал той. — Тя е моя…

Посред изречението се бяха нахвърлили върху него.

„Тя е моя жена“ — това е искал да каже мъжът. Ласитър беше почти сигурен, че предположението му е правилно.

Сега си спомни и начина, по който бяха произнесени тези думи. Беше сигурен, че мъжът не е мексиканец. Така говореха само родените испанци, и то аристократите — благородниците, грандовете.

Всички тези размишления събудиха тревога в сърцето на Ласитър. Пулсът му се ускори.

Дали случайно не беше попаднал на следа?

Май нишките се преплитаха именно тук.

Ставаше все по-тъмно. Хладният вятър се усилваше и Ласитър мръзнеше. Той обърна глава, за да вижда ранчото в падината. От прозорците му проникваше мътна светлина. Зад тях се движеха човешки фигури. Въпреки че не бяха много ясни, Ласитър разпозна две голи женски тела и пред тях мъж, който им говореше нещо.

Това можеше да бъде само Похитителя на жени. Той се беше изправил пред пленниците си и ги унижаваше с подигравателни думи.

Този човек беше луд, душевно болен. За Ласитър нямаше друго обяснение. Страшният му занаят трябваше на всяка цена да бъде спрян. Ласитър се запита защо са го изпратили да търси испанския гранд, а не Похитителя на жени. Шефовете му от Бригада Седем сигурно отдавна знаеха за съществуването на този ужасен престъпник. Но вероятно си имаше определени причини за поведението им. Досега всичко, планирано в централата, беше завършено добре и в крайна сметка се оказваше най-разумното. Сигурно и сега беше така…

Ласитър имаше право в предположенията си. Но докато размишляваше, в долината се появиха други двама мъже…