Латерна магика

10

С Ана Линдберг бяхме връстници. Учехме заедно в така наречената девятка, т.е. в последния клас преди гимназията, в известното Палмгренско смесено училище, което се намираше на ъгъла на Шепартаган и Комендьоршгатан. Общо 350 на брой, учениците там бяха разпределени в уютните, макар и възтесни, помещения на частен дом. Смяташе се, че учителите в това училище прилагат постиженията на напредничавата и модерна педагогическа наука в по-голяма степен, отколкото тези в другите учебни заведения. Това надали отговаряше на истината, тъй като повечето от тях преподаваха по съвместителство и в кварталното училище на Йостермалм, разположено на пет минути пеш от нашето.

И тук, и там се подвизаваха все същите лайнени даскали, и тук, и там цареше все същото лайнено зубрене. Разликата се състоеше комай само в това, че таксата за обучение в Палмгренското училище бе по-висока. И още, то бе смесено. В нашия клас имаше двадесет и едно момчета и осем момичета. Едно от тях беше Ана.

Учениците седяха по двама на старомодни чинове. Учителят заемаше катедрата, поставена върху подиум в един от ъглите на класната стая. Пред нас се ширеше черната дъска. Навън, зад трите прозореца, все валеше дъжд. Стаята беше обгърната в полумрак. Шест електрически глобуса воюваха вяло с колебливата дневна светлина. Стените и мебелировката бяха безнадеждно пропити с миризма на мокри обувки, мръсно бельо, пот и урина. Това бе и институция, и един вид склад, учреждение, основано върху осквернения съюз на семейството и властта. Отчетливо доловимата воня на омерзение ставаше на моменти всепроникваща, понякога задушаваща. Класът бе сякаш миниатюрно отражение на предвоенното общество: тъпота, равнодушие, опортюнизъм, подлизурство, простотия с плах намек за бунтарство, идеализъм и любопитство. Анархистите бързо биваха поставяни на място — и обществото, и училището, и семейството наказваха провинилите се спрямо тях по съответен образец, нерядко и определяйки по-нататъшната им съдба. Методите на обучение се свеждаха предимно до наказания, стимулиране и насаждане на гузна съвест. Много учители бяха националсоциалисти, едни от глупост или от озлобление поради крах в академичната им кариера, други — от някакъв идеализъм и възхищение пред стара Германия, пред „народа на поети и мислители“.

Върху фона на тази сива покорност се открояваха, разбира се, и изключения, както сред учениците, така и между учителите — надарени и устойчиви личности, които разтваряха вратите и пропускаха въздуха и светлината. Не бяха много. Нашият директор — мазен деспот, виден деец на Мисионерския съюз — обожаваше утринните молитви, лепкавите проповеди, изтъкани от сантиментални вайкания главно на тема колко съкрушен щял да е Иисус (ако би имал възможност да посети Палмгренското училище днес), или от неистови проклятия по адрес на политиката, движението по пътищата или епидемичното разпространение на джаз културата.

Ненаучените уроци, измамите, мошеничествата, подмазването, потиснатата ярост и зловонният пукот на нарочно изпускани газове съставяха задължителната програма на безнадеждно проточилия се ден. Момичетата се скупчваха настрана, заговорнически си шепнеха и се хилеха. Момчетата крещяха с мутиращи гласове, биеха се, гонеха топка, замисляха опасни пакости, подготвяха „пищови“, преписваха домашни.

Моето място в класната стая бе горе-долу в средата й. Ана седеше край прозореца, косо от мен. Намирах я за грозна, а за такава впрочем я смятаха всички. Висока дебелана със заоблени рамене, неугледна осанка, едра гръд и мощни бедра, с поклащащ се задник. Късо подстриганата й рижа коса беше сресана на прав път, очите й, едното синьо, другото кафяво, бяха леко кривогледи, лицето — с високи скули, пълни извърнати устни, по детински пухкави бузи, добре оформена брадичка с трапчинка. Изпод косата й се подаваше белег, достигащ дясната вежда, който се наливаше с кръв, ако плачеше или се сърдеше. Дланите й бяха широки, с къси дебели пръсти, а краката — дълги и стройни, стъпалата им бяха малки, с висок свод, едното нямаше кутре. От нея дъхтеше на момиче и бебешки сапун. Носеше кафяви провлечени поли и розови или светлосини блузки от сурова коприна. Беше умна, находчива и добра. Злите езици твърдяха, че нейният баща избягал с някаква проститутка. Казваха още, че майка й живеела с червенокос търговски пътник, който малтретирал и нея, и дъщеря й, и че таксата за обучението на Ана била по милост снижена.

И аз, и Ана бяхме самотници. Аз, защото бях особняк, тя, защото бе грозна. Нашите съученици обаче не ни дразнеха, не ни се подиграваха.

Една неделя се срещнахме на утринна прожекция в „Карла“. Стана ясно, че и двамата обожаваме киното, че често и с удоволствие гледаме филми. За разлика от мен Ана разполагаше с немалко джобни пари и аз не се противях тя да ми плаща билета. Не след дълго ме покани в дома си. Апартаментът бе голям, но запуснат. Намираше се на първия етаж в жилищна сграда, обърната с фасадата към Нюбругатан, а разположена на ъгъла с булевард Валхалавеген.

Стаята на Ана бе продълговата и тъмна, с разностилна мебел, изтъркан килим и камина. Край прозореца имаше бяло писалище, което получила в наследство от баба си. Леглото й се разгъваше, а кувертюрата и възглавниците му пъстрееха с ориенталски орнаменти. Майката на Ана ме прие любезно, ала без сърдечност. Външно приличаше на дъщеря си, но устата й образуваше горчива гънка, кожата жълтееше, рядката коса, посивяла, беше тупирана и заресана назад. Червенокосият търговски пътник не се появи.

Ана и аз започнахме да учим уроците си заедно, представих я в пасторския дом, където бе приета, колкото и да е чудно, без възражения. Несъмнено фактът, че тя беше тъй некрасива, се прецени като сигурна гаранция за безопасност спрямо добродетелта ми. Семейството я прие благосклонно, канеше я да обядва с нас в неделя, тя хапваше телешко печено с краставички под подигравателния поглед на брат ми, отговаряше бързо и свободно на задаваните й въпроси, вземаше участие в представленията на кукления театър.

Добродушието на Ана допринесе за намаляване на напрежението в отношенията ми с другите членове на моето семейство.

Те обаче не подозираха едно обстоятелство, а именно — редовните отсъствия на нейната майка по вечерно време, та нашите занимания постепенно преминаха в хаотични, но упорити упражнения в леглото й, поскърцващо с жалостиви тонове.

Бяхме сами, обзети от глад, любопитство и напълно невежи. Девствеността на Ана оказа силна съпротива, а провисналата пружина на кревата допълнително затрудняваше цялата операция. Така и не посмяхме да се разсъблечем и практикувахме, без да сваляме нито една дреха от себе си, като се изключат вълнените кюлоти на Ана. Бяхме небрежни, но предпазливи, най-често се изпразвах някъде между колана за жартиери и мекия корем. Смела и находчива, Ана веднъж предложи да легнем на пода пред камината, така видяла да правят в някакъв филм. Разпалихме огън с помощта на цепеници и вестници, смъкнахме дрехите, които ни пречеха. Ана викаше и се смееше, аз навлязох дълбоко в нея по някакъв тайнствен начин, Ана пак викаше, болеше я, но не ме пускаше. Добросъвестно се опитвах да се освободя от нея. Тя ме обхвана с крака, които сключи на гърба ми, аз потъвах още по-надълбоко, Ана плачеше, сълзи и сополи се размазваха по лицето й, ние се целувахме със затворени уста. „Сега забременях — шепнеше тя. — Усещам, че забременях.“ И пак плачеше през смях. Обзе ме вледеняващ ужас, аз се опитах да я вразумя, повтарях й, че трябва незабавно да се измие, да почисти и килима, оцапан с кръв, както бяхме оцапани и ние.

В същия миг вратата се отвори и майката на момичето влезе в стаята. Седнала на пода, Ана се опитваше да си обуе гащите и да напъха големите си гърди в долната риза, докато аз дърпах пуловера си колкото може по-надолу, за да прикрия няколко тъмни петна около копчелъка.

Госпожа Линдберг ми удари шамар, хвана ме за ухото и ме потътри напред-назад по стаята, после спря, заши ми втори шамар и със заплашителна усмивка ми заяви да не се опитвам да направя дете на дъщеря й. „Иначе вършете каквото искате, само мен не набърквайте!“ С тези думи тя ми обърна гръб и тресна вратата.

Не обичах Ана, защото там, където живеех и дишах, нямаше любов. Навярно в детството си съм бил обграден от много, много любов, ала отдавна бях забравил привкуса й. Не изпитвах любов към никого и към нищо, най-малкото към мен самия. Чувствата на Ана бяха може би не тъй проядени от ръжда. Имаше кого да прегръща, с кого да играе — една неспокойна, капризна и лоша кукла, един хлапак, който дърдореше ли, дърдореше безспир, понякога забавен, понякога глупав или толкова вдетинен, че човек не би му дал четиринадесетте години, които бе навършил. Понякога отказваше да върви с нея по улицата под предлог, че била прекалено дебела, а той — прекалено слаб, та двамата заедно изглеждали комично.

В момента, когато гнетът в пасторския дом ставаше съвсем непоносим, аз я удрях, тя ми отвръщаше, силите ни бяха равни, но злобата ме правеше по-силен и тези наши схватки завършваха най-често със сълзи от нейна страна и с отдалечаване от полесражението — от моя. Винаги се сдобрявахме, веднъж й насиних окото, друг път й цепнах устната. Тя с удоволствие показваше раните си в училище. Щом някой питаше кой я е бил, Ана отвръщаше: „Моят любовник…“ Всички се кикотеха, защото кой можеше да повярва, че хилавият и заекващ син на пастора е способен на такива изблици на мъжественост и темперамент.

Една неделя, точно преди литургията, Ана позвъни у нас по телефона и изкрещя, че Пале убивал майка й. Втурнах се на помощ. Тя ми отвори външната врата. В същия миг получих зашеметяващ удар по устата и паднах заднишком върху поставката за галоши. Червенокосият търговски пътник, по нощна риза и с къси чорапи, налагаше ту майката, ту дъщерята, крещейки, че ще ни убие всичките, че ще сложи край на дяволските лъжи, че му писнало да издържа една курва и нейната дъщеря. Ръцете му стискаха шията на по-възрастната жена, лицето й придоби тъмночервен цвят, устата й зина. Ана и аз се опитвахме да го откъснем от майката, момичето хукна навън, върна се с нож и се развика, че ще намушка оня. Той тутакси разхлаби хватката си, цапардоса ме още веднъж по лицето, опитах се да му отвърна с подобен удар, ала не улучих. После червенокосият се облече, без да продума, накриви бомбето, пъхна ръце в джобовете на черното си палто, хвърли на пода ключа от вратата и изчезна.

Майката на Ана ни поднесе кафе и сандвичи, надникна съсед, който искаше да узнае какво се е случило. Ана ме замъкна в стаята си и огледа раните ми — от един преден зъб се бе отронило парченце (сега пиша това и докосвам с език грапавината).

За мен всичко това беше интересно, ала нереално. Изобщо онова, което ставаше наоколо, ми напомняше несвързани кадри от филм, отчасти неразбираеми, отчасти скучновати. С изумление бях констатирал, че макар моите сетивни рецептори да регистрират външната действителност, импулсите, изпращани от тях, не докосват самите чувства, изпълнили едно затворено пространство и използвани по заповед, никога не спонтанно. Моята действителност бе дотам раздвоена, че беше загубила съзнание.

Присъствах на побоя в занемарената квартира на Нюбругатан, защото помня всеки момент от него, всяко движение, крясъците и репликите, отблясъците от светлина откъм отсрещната страна на улицата, миризмата на пушек и кир, на помадата, с която мъжът бе намазал лепкавите си рижи коси. Помня всичко това вкупом и всяка подробност поотделно. Но чувствата не са включени към впечатленията от външната действителност. Бях ли изплашен, озлобен, смутен, изпълнен с любопитство, или просто ме бе обзела истерия? Не мога да определя.

Сега, когато правя равносметка, знам, че бяха необходими над четиридесет години, преди моите чувства, затворени в недостъпно пространство, да се освободят и изтръгнат оттам. Съществувах посредством спомени за чувства, съумявах да ги възпроизвеждам доста добре, но спонтанният им израз всъщност никога не беше спонтанен, между интуитивното изживяване и неговото емоционално покритие неизменно съществуваше промеждутък от една микросекунда.

Днес, когато ми се струва, че повече или по-малко съм оздравял, у мен се засилва желанието да разбера дали вече е изобретен уред, който да измерва неврозата, дето тъй ефективно и издевателски имитира една илюзорна нормалност.

Ана бе поканена на моя петнадесети рожден ден, честван в жълтата къща на Смодаларьо. Настаниха я в таванска стаичка заедно със сестра ми. На изгрев-слънце аз я събудих, тихомълком поехме към залива и се отправихме с лодка към Юнгфруфйерден, покрай Рьодуд и Стендьорен. Навлязохме във фиорда, в самата неподвижност, засияла с отблясъците на слънчевите лъчи и нарушавана единствено от ленивия прибой на морето, беззвучно преливащо водите си от Утьо към Даларьо.

Върнахме се навреме — за закуската и за връчването на подаръците. Раменете и гърбовете ни бяха изгорели от слънцето, устните — вкоравени от морската сол, очите — почти заслепени от цялата тази светлина.

След като бяхме живели заедно в продължение на повече от половин година, ние тогава за пръв път видяхме телата си голи.