Латерна магика

5

Лятната къща в Даларна наричахме „Ворумс“, което на тукашен диалект ще рече „наша“. Озовах се под стряхата й в първия месец от своя живот, но в спомените си ще пребъда там завинаги. Вечно лято, огромната двуствола бреза шумоли, въздухът потръпва от зной над нагънатия контур на планината, по терасата се движат хора в леки светли дрехи, прозорците са широко отворени, някой свири на пиано, търкалят се топки за крокет, пуфти локомотивът на товарен влак, който сменя релсите си далеч долу край гара Дуфнес, реката прелива в тайнствена чернота дори в най-ярко слънчевите дни, по течението й се носят трупи, които то върти и преобръща ту бавно, ту устремно, носи се ухание на момина сълза, на мравуняк и печено телешко. Колената и лактите на хлапетата са покрити с драскотини, къпем се в реката или в Черното езеро и отрано ставаме майстори плувци, защото и в реката, и в езерото тинестото дъно изчезва внезапно, сякаш погълнато от неочаквана и зашеметяваща глъбина.

Мама бе наела бавачка — девойка от околността на име Линеа. Мила, по-скоро мълчалива, добра и с опит в отглеждането на малки деца. Бях шестгодишен и обожавах хубавата й усмивка, бяла кожа и пищна руса коса с червеникав оттенък. Подчинявах се на всяка нейна дума и късах горски ягоди със стръковете, само и само да й се харесам. Тя ме научи да плувам, самата беше превъзходна плувкиня. Когато двамата с нея се къпехме, без никой друг наоколо, Линеа не слагаше своя нескопосан черен бански и аз високо ценях това. Беше висока, слаба, с широки луничави рамене, малки гърди и огненорижи косми в слабините. Никога не се бях къпал толкова, колкото през онова лято — излизах от водата, тракайки със зъби, с посинели устни и двамата с Линеа бързахме да се постоплим в палатката, каквато тя приспособяваше от голяма хавлиена кърпа.

В една септемврийска вечер, малко преди завръщането ни в Стокхолм, аз отидох в кухнята. Заварих Линеа да седи там край масата, без да е запалила газената лампа. Пред нея имаше чашка кафе. Подпряла глава с длан, тя ридаеше, силно, но беззвучно. Уплаших се много, хвърлих се на шията й, ала тя ме отблъсна. Такова нещо никога не се бе случвало дотогава и аз също заплаках. И без това ми беше достатъчно тъжно. Исках тя да престане да плаче и да ме утеши. Но Линеа не го стори. Не ми обърна никакво внимание.

След няколко дни заминахме от „Ворумс“ за Стокхолм. Тя не дойде с нас. Попитах мама защо Линеа не ни придружи както в предишните години. Получих от нея твърде уклончив отговор.

Четиридесет години по-късно зададох на майка си въпроса какво бе станало с Линеа. Тогава разбрах, че девойката забременяла, а мъжът, с когото имала връзка, отказал да признае детето. И тъй като едно пасторско семейство не може да държи неомъжена бременна прислужница, татко се видял принуден да я освободи, въпреки пламенните протести на мама. Баба се тъкмяла да се намеси и да помогне на момичето, но то изчезнало. След два-три месеца намерили Линеа край железопътния мост с разбит череп. Полицията стигнала до извода, че тя се наранила фатално, хвърляйки се от моста.

Гара Дуфнес се състоеше от червена къщичка с бели ъгли и кулички, от тоалетна с надпис „Мъже“ и „Жени“, от два семафора, две стрелки за смяна на релсите, склад за стоки, каменен перон и зимник, на чийто покрив растяха горски ягоди. Главният коловоз опасваше скалната грамада Юрму, минавайки покрай къщата ни „Ворумс“, която се виждаше от гарата. На около двеста-триста метра в южна посока реката променяше посоката си, образувайки широка дъга — това беше опасно място, наричано Гродан и известно с дълбоките си водовъртежи и остри подводни камъни. Над речната дъга се издигаше железопътният мост с тясна пътека за пешеходци в дясната му страна. Да се минава по моста бе забранено, но никой не обръщаше внимание на този запрет, защото това бе най-прекият път към Черното езеро, богато с риба.

Началникът на гарата се казваше Ериксон. Живееше в къщата на гарата вече двадесет години със своята жена, страдаше от базедова болест, а в селото още го считаха за новодошъл и затова се отнасяха към него с подозрение. Около чичо Ериксон витаеха впрочем доста тайни.

Имах позволението на баба да ходя на гарата. И макар от чичо Ериксон никой да не бе поискал разрешение, той се отнасяше с мен някак разсеяно приветливо. Канцеларията му миришеше на дим от лула, по прозорците бръмчаха сънни мухи, от време на време почукваше телеграфният апарат, изпускайки тънка лента, изпъстрена с точки и тирета. Чичо Ериксон седеше, приведен над масата, и нещо пишеше в тетрадки с черна подвързия или подреждаше фактури за товари. От време на време някой от чакалнята потропваше по прозорчето, за да даде знак, че иска да купи билет до Репбекен, Иншьон или Бурленге. На гарата се бе въдворил покой, напомнящ вечността и сигурно не по-малко ценен. Аз не го нарушавах с излишно дърдорене.

Но ето, че телефонът все пак звъни, получава се кратко съобщение: влакът от Крюлбу е потеглил от Ленхеден, чичо Ериксон измърморва нещо в отговор, нахлупва си униформената фуражка, взема червеното флагче и се отправя към възвишението, за да вдигне южния семафор. Наоколо няма жива душа. Палещото слънце нажежава стените на склада и релсите, откъдето се носи лъх на смола и метал. Далеч край моста бълбука реката, горещият въздух трепти над омазаните с масло траверси, камъните лъщят. Тишина и очакване, уродливата котка на чичо Ериксон дреме, настанена върху дрезината.

Откъм завоя на пътя пред Дългото езеро долита сигналът на локомотив, в далечината изниква влакът — досущ черно петно върху наситенозелен фон. Отначало не се чува никакъв звук, но постепенно се разнася шум, който лека-полека се усилва, влакът вече пресича реката, шумът минава в грохот, стрелката проскърцва, земята се тресе, локомотивът профучава покрай перона, ритмично изпускайки от комина си къдели дим, които обвиват всичко наоколо, вятърът свисти, колелата тракат, земята сякаш също се юрва нанякъде. Чичо Ериксон отдава чест на машиниста, той му отвръща със същото. Само подир миг шумът стихва, влакът вече завива покрай „Ворумс“, ето че изчезва в планината, провиква се покрай дъскорезницата. И отново настава тишина. Чичо Ериксон върти ръчката на телефона и вика: „От Дуфнес в два тридесет и три.“ Тишината е абсолютна, дори мухите не дръзват да се разбръмчат на стъклото. Чичо Ериксон се оттегля на втория етаж да похапне и подремне до пристигането на следващ влак — товарен, пътуващ на юг, който се очаква някъде между четири и пет. Този товарен влак не се движеше точно по разписание, защото почти на всяка станция си сменяше вагоните.

Недалеч от гората има ковачница, чийто стопанин прилича на монголски хан. Жена му е все още хубава, но изхабена от житейски трудности, името й е Хелга. С многобройната си челяд те се тъпчат в две стаички над ковачницата, където царят безредие и доброжелателство. Аз и брат ми обичаме да играем с децата на ковача. Хелга кърми най-малкото. След като бебето се засити, тя вика друг свой син, мой връстник: „Йонте, ела сега и ти да пийнеш.“ Обзет от завист, гледам как приятелят ми се настанява в скута на майка си, тя му протяга натежалата си гръд, той се навежда към нея и започва лакомо да суче. Питам дали мога и аз да опитам, но Хелга отвръща със смях, че първо трябва да взема разрешение от госпожа Окерблум, тоест от баба. Долавям със срам, че съм престъпил границите на някоя от онези неразбираеми забрани, които стават все повече по моя път.

Една моментална снимка! Лежа в кревата си с високите табли, вечер е, нощната лампа мъждее. Сладострастно мачкам в ръка някакъв кренвирш, мек, приемащ всякакви форми и излъчващ апетитна миризма. Внезапно го хвърлям на пода и силно, настойчиво викам Линеа, бавачката. Вратата се отваря, влиза татко — едра, черна фигура, откроена на светлината, идеща откъм хола. Той сочи кренвирша и пита какво е това там. Вдигам поглед към него, сърцето ми насмалко да изскочи, и отговарям, че това там е едно нищо. Следващата сцена: след като той ме е плеснал по задника, аз рева, седнал върху гърнето, поставено насред стаята. Запалена е лампата на тавана, а Линеа със сърдити движения сменя чаршафа на кревата ми.

Тайни. Внезапни мълчания, мигове, изпълнени с тишина. Смътни физически неразположения. Нима това са угризенията на съвестта, както се чуди Дъщерята на Индра в „Игра на сънища“? Какво направих, питам се ужасен. Сам знаеш, отговаря Висшата власт. Да, извърших грях, нали все има по някое неразкрито деяние, мисълта за което терзае душата. Надзъртаме около нужниците, за да зяпаме голи задници. Крадяхме стафидки от шкафчето с подправките. Къпахме се току до водовъртежите долу при железопътния мост. Отмъквахме дребни пари от джоба на татко. Осквернявахме името Божие, като го заменяхме с това на дявола в молитвата за благословия: „Дяволе, благослови ни и ни съхрани, спаси душата ни, дяволе, обърни към нас своя лик и ни цапни“… „Ние“, това бяхме моят брат и аз, сегиз-тогиз сплотени в общи акции от този род, но далеч по-често разделени от горчива омраза. Според Даг аз бях лъжльо, който все извърташе и успяваше да избегне наказанията. При това и глезльо, защото наистина бях любимец на татко. На свой ред пък аз смятах, че Даг, с четири години по-голям от мен, се ползва несправедливо с ред предимства: не го подгонваха към леглото толкова рано вечер, пускаха го на филми, забранени за малки деца, а сам той считаше за съвсем в реда на нещата да ме побийва, когато му скимнеше. Обстоятелството, че будеше у баща ни ревнива неудовлетвореност, подозрях значително по-късно.

Ненавистта, която Даг и аз изпитвахме един към друг, насмалко не доведе до братоубийство. Той ми беше хвърлил як тупаник и аз реших да му отмъстя. На всяка цена!

Грабнах една тежка стъклена кана, покатерих се на стол зад вратата на нашата обща стая във „Ворумс“ и когато Даг я отвори, аз с все сила го цапардосах по главата. Каната се счупи на парчета, брат ми падна, облян в кръв от раната, която му нанесох. Подир месец-два той без всякакво предупреждение се нахвърли връз мен и ми разби два предни зъба. В отговор аз му подпалих леглото, докато спеше. Огънят угасна, преди да се е разгорял, и враждебните действия временно бяха преустановени.

През лятото на 1984 г. моят брат пристигна да ни погостува на остров Форьо, придружен от съпругата си гъркиня. Беше на шестдесет и девет години, генерален консул в оставка. Въпреки паралича в тежка форма, който го бе сполетял, той не бе преустановявал изпълнението на служебните си задължения. Сега можеше да помръдва единствено главата си, дишаше на пресекулки, говореше неясно. Времето, прекарано заедно, отредихме на разговори за нашето детство.

Той си спомняше много повече неща от мен, разказваше за ненавистта си към баща ни, за своята силна привързаност към майка ни. В съзнанието му те си оставаха както преди родители, едва ли не митични същества, капризни, трудноразбираеми и очевидно силно надценявани от него. Придвижвахме се опипом по отдавна обрасли с треви и бурени пътеки, удивено се вглеждахме един в друг: двамина възрастни господа, излезли от една и съща утроба, разделени от непреодолимото разстояние, възникнало помежду им. Нашата взаимна антипатия бе изчезнала, оставяйки подире си празнота, в която като че нямаше място за контакти, за някакво съучастие. Брат ми искаше да умре и в същото време се боеше от смъртта, едно неистово желание за живот принуждаваше дробовете и сърцето му да функционират. А както промълви, той нямал възможност да свърши сам със себе си, тъй като ръцете му бяха обездвижени от парализата.

Беше силен, дързък, умен мъж, който обичаше риска и имаше влечение към военни действия, който умееше да се наслаждава на битието, обожаваше риболова, разходките в гората, беше безцеремонен, егоцентричен, надарен с чувство за хумор. Винаги се докарваше пред баща ни, независимо от омразата, която изпитваше към него. Винаги демонстрираше привързаността си към майка ни, независимо от опитите да се изтръгне на свобода и от мъчителните конфликти.

За мен болестта на брат ми бе разбираема: парализира го яростта, парализираха го две сумрачни фигури, потискащи, неуловими — родителите ни. Към това следва да се добави пълното му презрение към изкуството, психоанализата, религията и изобщо към духовното. Беше изцяло рационален тип, владееше седем езика, предпочиташе да чете исторически трудове и биографии на политически личности. Диктуваше на магнетофон своите спомени. Дадох така събрания от него материал за преписване на машина. Излязоха осемстотин страници, издържани в сух, академичен тон, нелишен от ирония. Е, имаше и някои изключения. Простичко и искрено разказваше той за жена си. Няколко страници бяха посветени на майка ни. Останалото бе повърхностно, саркастично, лицемерно безразлично. Накратко — животът като безинтересно приключение. На тези осемстотин страници нямаше и намек за болестта му, той не се оплакваше, ала презираше съдбата си. Болката, физическото унижение понасяше с някакво злостно нетърпение и полагаше максимални усилия да се държи дотам неприятно, та на никого и през ум да не мине да му изрази съчувствие.

Седемдесетгодишнината си отпразнува в шведското посолство в Атина. Беше дотам изнемощял, че жена му предпочиташе да отложи честването. Той обаче не се съгласи и произнесе блестяща реч, приветствайки своите гости. Само дни по-късно постъпи в болница, където бе подложен на неправилно лечение и умря подир няколко продължителни пристъпа на задух. През цялото време бе в съзнание, ала не можеше да говори, защото му бяха отворили дупка в гръкляна. И напусна живота, обзет от гняв, загдето е бил лишен от възможността да се изкаже, от протест срещу принудителната си немота.

Със сестра ми, Маргарета, живеехме доста задружно. И макар да бях с четири години по-голям от нея, аз с удоволствие участвах в игрите й, изнасяйки цели представления в нейния обзаведен до най-малки подробности куклен дом. На снимките от семейния албум виждам дребничко пухкаво създание с руса до бяло коса и разширени от ужас очи. Тя бе самата чувствителност: от нежната устица до нерешителните движения на ръчичките. Нашите родители — и татко, и мама, я обожаваха, а тя се стремеше да бъде достойна за любовта им, да бъде все онова мило, нежно детенце, което би ги възнаградило за мъките с двама трудно управляеми синове.

Моите детски спомени за Маргарета са бледи и неясни. Построихме си куклен театър, тя уши костюмите, аз нарисувах декорите. Мама — търпелива и заинтригувана зрителка, ни подари прекрасно избродирана завеса от кадифе. Играехме си мирно и тихо, с Маргарета се чувствах много по-добре, отколкото с брат ни. Изобщо не си спомням да сме се били или карали с нея.

Едно лято, когато аз бях на единадесет години, а тя на седем, прекарахме в Лонгенген, недалеч от Стокхолм. Мама бе изкарала тежка операция и в продължение на няколко месеца лежа в болницата „Софияхемет“. Татко искаше да сме близо до нея, затова за известно време повери домакинството на една кротка икономка, по професия детска учителка. В Лонгенген аз и сестра ми бяхме предоставени сами на себе си през по-голямата част от времето. Освен вила там имаше и стара къпалня, току до водата, която се състоеше от съблекалня и открит басейн. Там прекарвахме часове, погълнати от игри, нелишени от някаква греховност. Неочаквано, без да ни разпитват или да разговарят с нас, на тези усамотени игри в къпалнята беше сложен край.

Маргарета все повече се ангажираше в отношенията си с родителите ни и ние постепенно губехме връзка. Деветнадесетгодишен, аз избягах от дома ни. Оттогава, кажи-речи не сме се и срещали. Маргарета твърдеше, че веднъж ми показала свое съчинение, към което аз, юношески припрян, съм бил унищожително критичен. Такова нещо не помня. Сега тя от време на време пише по някоя книга. Ако правилно съм разбрал произведенията й, нейният живот очевидно е бил истински ад. Сегиз-тогиз разговаряме по телефона, веднъж неочаквано се срещнахме на концерт. Измъченото й лице и странно безцветният глас ме уплашиха и за дълго развалиха настроението ми.

Понякога ме обземат мимолетни угризения на съвестта, като се сетя за сестра си. Тя бе започнала да пише тайно от всички, без да ни разрешава да надникнем в текстовете й. В края на краищата обаче, събрала смелост, Маргарета се довери на мен. Аз самият бях объркан: към мен вече се отнасяха благожелателно като към млад и многообещаващ режисьор, но ме охулваха като писател. Творенията ми бяха несръчни, маниерни, подражавах на Ялмар Бергман11 и на Стриндберг. Ето защо, съзирайки същия неестествен, натегнат стил и у сестра си, бях заклеймил опитите й да пише, без да усещам, че за нея това е било естественият начин да излее душата си. Както сама признава, тогава тя изоставила писането. Дали за да накаже мен или себе си, не знам.