Латерна магика

8

В петък, 30 януари 1976 година, репетициите на „Мъртвешки танц“ на Стриндберг бяха възобновени. Андерш Ек бе заболял и отсъства в продължение на няколко седмици, но както сам заяви, състоянието му вече било съвсем добро.

През дните, които така неочаквано се оказаха свободни, писателката Ула Исаксон, режисьорката Гунел Линдблум и аз работихме над сценария на филма „Площад Рай“ по романа на Ула. По план производството на този филм щеше да бъде възложено на моята компания „Синематограф“, а снимките трябваше да започнат през май. Подготовката им ни погълна изцяло — подписвахме договори, подбирахме терени. Току-що беше приключила работата над моя телевизионен сериал „Лице срещу лице“. За края на седмицата се предвиждаше прожекция на неговия киновариант, организирана за гостуващи в страната ни американски финансисти. Няколко месеца по-рано бях завършил сценария на „Змийско яйце“, чийто продуцент щеше да бъде Дино де Лаурентис.

Постепенно и не без определени съмнения бях започнал да се ориентирам към САЩ. Причините се свеждаха, естествено, до възможностите за осигуряване на по-големи икономически ресурси както за мен лично, така и за „Синематограф“. Именно тези възможности за създаване на качествени филми с американски пари и за привличане на режисьори рязко бяха нараснали. Допадаше ми ролята на продуцент, роля, която обаче, както ми се струва днес, аз съумях да изпълня особено успешно. „Синематограф“ се крепеше върху два челичени стълба: моите близки приятели и отколешни съратници Ларш-Уве Карлберг (сътрудничеството ми с него започна през 1953 година по време на снимките на „Вечерта на комедиантите“), който ръководеше немалкия ни административен апарат, и Катинка Фараго („Женски блянове“, 1954), чиято сфера бе нашето все по-активно производство на филми. Бяхме се разположили под наем на горния етаж в красива къща от XVIII век, където се беше настанила фирмата „Сандревс“, и обзаведохме там уютни кабинети, зала за прожекции, няколко монтажни стаи, кухня — всичко обгърнато в атмосфера на истински домашен уют.

Не минаха месец-два, и при нас пристигнаха двама учтиви и мълчаливи господа от Данъчното управление. Сложихме ги да работят в един от временно празните кабинети, те се заеха с проверка на нашите сметки, а изразиха желание и да се запознаят с документацията на моята швейцарска фирма „Персона-филм“. Веднага изискахме счетоводните й книги и ги предоставихме на въпросните господа.

Никой от нас нямаше време да се занимава с тези мълчаливи мъже, изолирани в незаетия кабинет. По записките в дневника си виждам, че в четвъртък, 22 януари, сме получили обемист акт от Данъчното управление. Без да го чета, аз го препратих на моя адвокат.

Няколко години по-рано, мисля, че това беше в 1967 година, когато доходите ми започнаха да нарастват с приятна, но лавинообразна скорост, аз се обърнах към моя приятел Хари Шейн15 да ми намери кристалночист адвокат, за да поеме функциите на нещо като мой финансов настойник. Неговият избор падна върху сравнително младия, вече със завидна репутация, Свен Харалд Бауер, който, наред с всички свои заслуги, бе и високопоставена фигура в Международната организация на скаутите. Тъкмо той се ангажира с финансовите ми дела.

Разбирахме се чудесно и нашето сътрудничество беше безупречно. Установена бе и връзка с швейцарския адвокат, комуто бяха поверени работите на „Персона-филм“. Дейността ни ставаше все по-оживена: „Шепот и викове“, „Сцени от един брачен живот“, „Защитна реч на един безумец“ на Шел Греде, „Вълшебната флейта“.

Според това, което съм записал в дневника си на 22 януари, съм бил обезпокоен не толкова от акта на Данъчното управление, колкото от болезнена екзема, поразила безименния пръст на лявата ми ръка.

С Ингрид бяхме женени вече пет години. В новата жилищна сграда на Карлаплан номер 10 (на същото място е била някога къщата, обитавана от Стриндберг) водехме спокоен буржоазен живот, общувахме с приятели, ходехме на концерти и на театър, гледахме филми, работехме усилено.

Всичко, за което става дума по-горе, е предистория на случилото се на 30 януари и на онова, което го последва.

Месеците по-нататък не са отразени в мой дневник. Възобнових записките си в него — спорадични, непълни — едва година по-късно. Затова спомените ми от този период напомнят един вид моментални снимки, контрастни в центъра, а поразмазани в краищата.

И така, ние започнахме репетицията на „Мъртвешки танц“ в десет и половина, както обикновено. Ние — това бяхме Андерш Ек, Маргарета Крук, Ян-Улф Страндберг, асистент-режисьорът, суфльорката, инспициентът и аз. Намираме се в светло и уютно помещение, разположено под самия покрив на Драматен.

Работата върви без напрежение, с лекота, както е почти без изключение в началото на репетиционния период. Вратата се отваря, при нас влиза секретарката на директора на театъра Маргот Вирстрьом и ме моли да ида веднага в нейния кабинет. Там ме чакали двама полицаи, които искали да поговорят с мен. Отговарям, че те може би ще пийнат чашка кафе, а аз ще се отбия при тях в един часа, в обедната почивка. Не, те желаели да се срещнат с мен незабавно, повтаря Маргот Вирстрьом. Питам какво се е случило, но секретарката няма представа. Смеем се, учудени, моля актьорите да продължават без мен и казвам, че ще се видим отново, след като обядваме, в един и половина.

Маргот и аз се отправяме към нейната стая, която се намира в непосредствено съседство с кабинета на директора. Там е седнал господин в тъмно палто. Той се надига, стиска ми ръката, произнасяйки фамилното ми име. Питам за какво става дума, защо не търпи отлагане. Той, без да ме гледа, мърмори, че работата била свързана с данъци и аз тутакси трябва да тръгна с него, за да ме разпитат. Зяпам го втрещен и отговарям, че наистина нищо не разбирам. И внезапно си спомням, че хора, изпаднали в моето положение (поне така е в американските филми), обикновено викат адвоката си. На разпита непременно трябва да присъства моят адвокат, казвам, искам да му се обадя. Полицаят, все така с поглед, насочен встрани от мен, отвръща, че това е невъзможно, тъй като и адвокатът ми е забъркан в аферата и вече е извикан на разпит. Безпомощно питам дали мога да ида до стаята си, за да си взема палтото. „Ще идем заедно“, отсича полицаят. И тръгваме. По пътя насам срещаме неколцина, които с удивление изпращат с очи непознатия, следващ ме по петите. В коридора, от двете страни на който са разположени стаите на режисьорите, аз се натъквам на събрат по професия. „Нима не си на репетиция?“, недоумява той. „Задържан съм от полицията“, пояснявам. Колегата прихва.

Вече съм си облякъл палтото, когато внезапно ме присвива стомахът и заявявам, че трябва да ида на едно място. Полицаят оглежда тоалетната и ми забранява да заключвам вратата й. Спазмите стават непоносими и аз се изпускам с протяжен и силен звук. Полицаят е седнал току до полуотворената врата на тоалетната.

Най-сетне сме готови да напуснем театъра. Никак не се чувствам добре и мислено съжалявам, че не притежавам таланта да припадам. Срещаме актьори, други хора от персонала, тръгнали към стола, за да обядват. Едва чуто ги поздравявам. Зад стъклото на кабинката на телефонистката ми се мярка любопитно момичешко лице.

Излизаме от входа към улица Нюбругатан. Към нас се приближава още един полицай, здрависва се. Бил поставен да дежури на ъгъла на Нюбругатан с Алмльофгатан — оттам да следи, да не би да избягам.

Пред сградата на театъра е паркирана колата на данъчния детектив Кент Карлсон (или на неговия колега, така и не успях да свикна да различавам двамата един от друг — с коремчета, с ризи на цветчета, с нечиста кожа и „траур“ под ноктите). Настаняваме се в колата и поемаме. Седя отзад между двамата полицаи. Данъчния детектив Кент Карлсон (или неговият колега) е на волана. Единият полицай, добра душа, бъбри, смее се, разказва вицове. Моля го да замълчи, ако е възможно. Той отговаря, не без обида, че просто искал да разведри атмосферата.

Полицейският инспектор търка стол в кантора май на площад Кунгхолмсторг, макар да не гарантирам за точността на тази констатация, тъй като оттогава мина време и образите губят отчетливостта си, репликите стават все по-трудно доловими.

Към мен пристъпва възрастен мъж, съвсем приличен на вид, който се представя. Върху писалището е подредил куп книжа, иска да ги прегледам. Моля да ми дадат чаша вода, устата ми е пресъхнала, езикът ми се е залепил за небцето. Пия, ръката ми трепери, дишам трудно. В другия край на стаята (която изведнъж ми се струва необятна) седят някакви неопределени лица, пет-шест души, не повече. Инспекторът твърди, че аз съм дал неверни сведения в данъчната декларация и че „Персона-филм“ не съществува. Отговарям — както си е всъщност, — че изобщо не чета своите декларации, че досега и през ум не ми е минавало да укривам доходите си от държавата. Инспекторът ме отрупва с въпроси. Възложил съм своите дела на специалисти, повтарям аз, тъй като самият аз съм абсолютно некомпетентен в тази област, но никога не бих си позволил да се забърквам в авантюри, подобно нещо е напълно чуждо на натурата ми. И охотно признавам, че съм подписвал всякакви документи, без обаче да съм ги чел, а дори и на момента да съм правел това, все едно не съм ги разбирал.

В цялата тази непоносима история, проточила се няколко години, история, която причини силна болка на мен и на моите близки, струваше ми цяло състояние за заплащане на адвокати, принуди ме да замина за чужбина за близо десетилетие и в края на краищата завърши с облагането ми с остатъчен данък (без глоба или други уговорки) на стойност 180000 крони — да, в цялата тази история аз се признавам за виновен само в едно-единствено, но важно нещо: подписвал съм документи, които не съм чел, а още по-малко — разбирал. По този начин съм давал одобрението си за финансови операции, за които не само съм нямал представа, но чиято същност е била напълно непостижима за мен. Уверяваха ме в законността на тези операции, в това, че те се извършват по правилата. А подобни уверения ми бяха съвсем достатъчни. Дори не съм и помислял, че моят толкова симпатичен адвокат, ръководител в Международната организация на скаутите, също не е съзнавал в какво се е оплел. Затова някои сделки бяха оформени неправилно или пък съвсем неоформени. Това на свой ред предизвикало — напълно справедливо впрочем — подозрения от страна на съответните инстанции. Данъчния детектив Кент Карлсон и неговият колега, подушили крупна афера, получили пълна свобода на действие от един нерешителен и некомпетентен прокурор, когото наплашили с вероятността аз да офейкам и да оставя властите с пръст в уста.

Часовете минават. Господата в другия край на тази странно издължена стая изчезват един подир друг. Аз главно мълча и само на моменти твърдя с някак идещ отдалеч глас, че това е истинска катастрофа в живота ми. И обяснявам на инспектора какъв удар ще бъде тази история за медиите. Той ме утешава с уверението, че разговорът ни бил конфиденциален. Именно затова и отделът му е настанен на Кунгхолмсторг, на разстояние от Управлението на полицаите, за да не привлича ненужно внимание. Питам дали мога да се обадя на жена си. Оказва се, че не — в дома ни в този момент извършват обиск. В същата секунда звъни телефонът. Обаждат се от вестник „Свенска Дагбладет“, до редакцията му стигнала някаква информация. Добросърдечният полицай, загубил присъствие на духа, заклева журналиста да си мълчи. Сетне ми заявява, че нямам право да напускам града. Ще ми отнемат и паспорта. Прави се протокол на разпита. Подписвам, без да знам какво, защото вече не разбирам смисъла на думите, с които се обръщат към мен.

Ставаме. Полицаят дружески ме потупва по рамото и ме убеждава да продължавам да съществувам и работя както преди. Пак повтарям, че това е катастрофа в живота ми, нима наистина не е в състояние да разбере, че това е катастрофа в живота ми.

Ето ме най-сетне на улицата. Здрачава се, вали снежец. Всичко наоколо е като на ксерокопие, грубо, отчетливо, черно-бяло, никакви багри. Зъбите ми тракат, мислите и чувствата са атрофирани. Вземам такси и се връщам в театъра, пред чийто заден вход съм оставил своята кола. По пътя за дома минавам покрай казармите на дворцовата гвардия. Покривът им сякаш гори — високи пламъци на фона на тъмнеещото небе. Сега се питам дали тогава не съм имал халюцинации: та аз не видях нито пожарни коли, нито тълпа. Бе се възцарила мъртва тишина, валеше сняг и горяха казармите на дворцовата гвардия.

Най-сетне се добирам до дома. Ингрид си е вкъщи. Обискът я сварил съвсем неподготвена: та нали тя не знаеше нищо. Полицаите били учтиви и не се престаравали. Отнесли със себе си няколко папки, по-скоро за да дадат вид, че са намерили нещо. После Ингрид седнала да ме чака. Времето обаче се точело така мудно, че тя решила да опече сладки.

Обаждам се на Хари Шейн и на Свен Харалд Бауер. Двамата са изумени, направо потресени. Какво друго става същата вечер не знам, просто не знам. Вечеряме? Сигурно. Гледаме телевизия? Не е изключено.

По-късно, когато вече сме легнали да спим, внезапно ме осенява мисълта, че на сутринта жилището ни тук, на Карлаплан, ще бъде буквално обсадено от журналисти. Грабвам най-необходимото и се отправям към малка квартирка на улица Гвертюрегатан, където се бяхме преселили с Гун след бягството ни от Париж през есента на 1949 г. Оттогава всеки път, когато ме застигне някакво бедствие, когато поредният ми брак претърпи крушение или възникнат други усложнени обстоятелства, аз търсех убежище на Гвертюрегатан.

Озовавам се там в полунощ. Анонимността на стаята вдъхва чувство за сигурност. Заспивам с помощта на хапче за сън.

Забравил съм какво е ставало през съботата и неделята. Не напускам квартирката на Гвертюрегатан, измъквам се от нея само за два-три часа вечер, когато се появявам у дома. Вмъквам се незабелязано през гаража, така не срещам жива душа.

Средствата за масова информация подемат широка офанзива — крещящи заглавия на първа страница, коментари в новинарските емисии по телевизията… Моят син Даниел, дванадесетгодишен, отказва да ходи на училище. Дотам е уплашен, че не излиза от кабинката на киномеханика в „Рьода Кварн“ — по прякор „Щипката“, който помага извънредно много на момчето ми в онзи труден период. Нямам представа за това, как са реагирали на въпросната история другите ми деца, защото с тях не поддържах контакт — почти или изобщо. Повечето бяха всъщност с левичарски убеждения и както ми стана ясно впоследствие, смятали, че татенцето е получило заслуженото. Някои били искрено убедени, че съм престъпник.

В понеделник сутринта настъпва кризата. Седя в гостната на горния етаж, чета книга, слушам музика. Ингрид е отишла на среща с адвокати. Не усещам нищо, вътрешно съм съсредоточен, но донякъде замаян от сънотворни — обикновено дотогава не ги бях вземал.

Музиката секва, дочува се леко прищракване, лентата е достигнала края си. Възцарява се тишина. Навън бавно вали сняг, покривите на къщите от отсрещната страна са съвсем побелели. Затварям книгата, все едно до съзнанието ми не стига смисълът на онова, което чета. Светлината в стаята е рязка, без сенки. Долита звън на часовник. Може би спя, може би просто съм направил малката крачка от реалността, подвластна на органите на чувствата, до онази, другата.

Не знам, потънал съм в глъбините на неподвижна пустота, лишена от болка, лишена от сетивност. Затварям очи, струва ми се, че затварям очи, усещам нечие присъствие в стаята и ги отварям, облян от силната дневна светлина, на два-три метра разстояние стоя аз самият и наблюдавам себе си, седнал на стола. Аз, който седя, е все още този, който владее реакциите си. Това е крайната точка, оттук няма връщане назад. Чувам се как жалостиво стена и викам.

На няколко пъти в живота си съм обмислял възможността да му сложа край, като се самоубия; някога в младостта си дори инсценирах непохватен опит за това. Но така и не се стремях да превърна тази своя игра в действителност. Прекалено голямо бе любопитството ми, прекалено силно — желанието ми да живея, прекалено устойчив, някак по детински непоклатим, бе моят страх от смъртта.

Такава житейска позиция предполага обаче ясен и надежден контрол върху отношенията с реалността, фантазиите, сънищата. Ако този контрол не е ефикасен, което с мен никога, дори и в най-ранно детство, не се бе случвало, механизмът бива взривен и целостта на личността — застрашена. Чувам своя писклив глас, досущ скимтене на бито куче, и ставам от стола, за да изляза през прозореца.

Не знаех, че Ингрид вече се е върнала у дома. И ето че внезапно изниква моят най-добър приятел и лекар Стюре Хеландер. Час по-късно аз се озовавам в психиатричната клиника на Каролинската болница. Настаняват ме сам в голяма стая, където има още четири легла. По време на визитацията професорът, който я ръководи, се обръща към мен любезно, аз му говоря нещо за срама, служейки си със своя любим цитат, че страхът придава плът и кръв на онова, което го поражда, вкаменявам се от мъка. Бият ми някаква инжекция и аз заспивам.

Трите седмици в болницата преминават приятно. Ние, пациентите, сме непридирчива сбирщина клетници, които, зашеметени от наркотични лекарства, следват без възражения леката програма за деня. Вземат по пет сини хапчета валиум на ден и по две — могадон, всяка нощ. Ако усетя и най-слабите признаци на някакво лошо настроение, отивам при сестрата и получавам допълнителна порция лекарства. Спя дълбоко, без сънища, и по няколко часа се унасям в дрямка през деня.

В промеждутъците изучавам, с жалките остатъци от професионално любопитство, обстановката, която ме заобикаля. Съществувам зад параван насред моята голяма и празна стая, прекарвайки времето главно в четене, но без да запомням какво съм прочел. Всички се храним в малка столова, водим учтиви разговори, които не ни обвързват с нищо. Никой не избухва, не демонстрира бурни чувства. Единственото изключение е мастит скулптор, който една вечер, обзет от лошо настроение, си изпотроши зъбите. Спомням си също тъжното момиче, което непрестанно си миеше ръцете, както и един инак приятен млад мъж, висок два метра, заболял от жълтеница — правеха опити да го отвикнат от наркотиците с помощта на метадон и за тази цел веднъж в седмицата го откарваха в психиатричната клиника „Улерокер“, където и се провеждаше въпросният експеримент, предизвикал оживени спорове. Сред нас беше също и мълчалив възрастен господин, направил опит да се самоубие, като си прерязал китките с ножовка. Една жена на средна възраст с красиво, строго лице страда от превъзбуда на двигателните нерви и без да продума, изминава цели километри напред-назад, разхождайки се по коридора.

Вечер се събираме пред телевизора и гледаме световното първенство по фигурно пързаляне. Телевизорът е черно-бял, картината — размазана, звукът — ужасен, но това няма значение и не предизвиква никакви коментари.

Ингрид ме посещава по два-три пъти на ден, разговаряме спокойно и дружески. Понякога следобед отиваме на кино. „Сандревс“ организира прожекция в специалната зала на компанията и тогава с нас идва младият консуматор на метадон.

Вестници не чета, не слушам и не гледам новинарски емисии. Постепенно и незабележимо изчезва най-верният спътник в моя живот, а именно, несекващото ми безпокойство, наследено и от майка ми, и от баща ми, залегнало в средоточието на моята индивидуалност, мой демон, но също така и мой приятел, доброжелател, който постоянно ме тика напред. Не само болката, а и страхът, съпроводен от чувството за непоправимо унижение, отмира, все по-избледнял, ала сякаш се изпарява и движещата сила на творчеството ми.

Сигурно бих могъл да остана пациент до края на съществуването си — тъй тъжно приятно, безпроблемно и грижливо защитено е то в болницата. Нищо вече не е истинско или важно, нищо не ме тревожи или гнети. Придвижвам се внимателно, реакциите ми са забавени или изобщо липсват, чувствеността изчезва, животът е елегия, звучаща приглушено някъде под акустични сводове в изпълнение на многогласен средновековен хор, припламват кръгли прозорчета, които сякаш разказват истории от далечно минало, лишени от каквато и да е връзка с мен.

Един следобед питам любезния професор дали някога в живота си е излекувал поне един-единствен човек. Професорът се вглъбява в дълбока размисъл и отвръща: „Думата «излекуване» е прекалено силна.“ Сетне поклаща глава и се усмихва окуражително. Минават минути, минават дни и седмици.

Не знам какво ме подтиква да наруша това херметично затворено и надеждно съществуване. Обръщам се към професора с молба да ми разреши да се преместя в болницата „Софияхемет“, ей така, пробно. Той се съгласява, без обаче да пропусне настойчивото предупреждение, че не бива да прекъсвам отведнъж лечението с валиум. Благодаря за разбирането, което проявява, за загрижеността му, сбогувам се с останалите пациенти и им подарявам цветен телевизор за стаята, в която се събират вечер.

И ето, в края на месец февруари аз се озовавам в удобна и тиха стая в „Софияхемет“. Прозорецът й гледа към градината. Мога да наблюдавам дома на моето детство, жълтата пасторска къща, която се издига на хълма. Всяка сутрин се разхождам из парка в продължение на един час. Редом с мен се придвижва и сянката на едно осемгодишно хлапе, това е от една страна приятно, а от друга — донякъде тягостно.

Инак навлизам в период на тежко изпитание. Като протест срещу предписанията на професора, аз тутакси преставам да вземам не само валиум, а и могадон. Ефектът е незабавен. Потискащият страх лумва с ярък пламък, мъчи ме безсъница, бушуват всевъзможни демони и направо ми се струва, че ще се разпадна на парчета от сътресенията, които раздират вътрешността ми. Започвам да чета вестници, осведомявам се за всичко, което е било писано в мое отсъствие, преглеждам натрупалите се писма — някои мили, други не толкова, разговарям с адвокатите си, общувам с приятели.

Това не е нито мъжество, нито отчаяние, а инстинкт за самосъхранение, който, напук или по-скоро благодарение на пълното изключване на съзнанието в психиатричната клиника, е съумял да се подготви за съпротива.

Подемам атака срещу демоните, прибягвайки до способ, доказано ефикасен при предишни кризи: разпределям деня и нощта на строго определени отрязъци от време, всеки от които е предварително запълнен с набелязани занимания или с моменти на отдих. Единствено чрез най-строго придържане към тази моя програма за деня и нощта мога да спася своя разсъдък от страданията — дотам непоносими, че са дори интересни. Накратко казано, възвръщам си стария навик да планирам своя живот в детайли, да го инсценирам с похватите на режисьор.

Благодарение на така щателно изработената схема аз доста бързо въвеждам ред в своя професионален „аз“ и вече мога да изучавам с любопитство своите собствени терзания, които заплашват да ме разкъсат. Започвам да си водя бележки и не след дълго доближавам пасторския дом, кацнал горе на хълма. Някакъв спокоен глас, долитащ отнейде, ме уверява, че моята реакция по отношение на случилото се е хипертрофирана и има невротичен характер, че аз съм възприел изненадващо смирено поведение, вместо да дам воля на гнева си. Признах своята вина, без да съм виновен, жадувам наказание, та колкото може по-скоро да получа опрощение, свобода. Гласът дружески ме иронизира. От кого чакаш опрощение: от данъчните власти? От данъчния детектив Карлсон с неговата риза на цветчета и мръсни нокти? От кого наистина — от враговете си, от своите критици? Ще ти опрости ли греховете Господ Бог? Как си го представяш? Дали Улуф Палме или кралят не ще обнародват комюнике в следния дух: ти си понесъл наказанието си, поискал си прошка и сега си я получил. (По-късно, в Париж, включих телевизора, без да очаквам нещо специално. На екрана се появи Улуф Палме, който на съвършен френски език поясняваше, че цялата тази история с данъците била прекалено раздухана, че първопричината съвсем не е политиката в дадената сфера, провеждана от социалдемократическото правителство, че той бил мой приятел. В този миг изпитах към него презрение.)

Някакъв глух гняв, сподавян и пренебрегван в продължение на доста време, започна да клокочи в най-тъмните улеи на глъбините ми. Добре, нека не преувеличаваме! На вид съм жалък, вечно недоволен и раздразнителен, приемам ласката и загрижеността като естествено отношение към мен, а хленча досущ като разглезено дете. Отвъд привичната организираност и самодисциплина аз съм безпомощен и нерешителен, днес не зная какво ще ми донесе утрешният ден, не умея да планирам нещата си седмица занапред. Как ще се нареди моят живот, как ще потръгне работата ми в театъра и киното? Какво очаква „Синематограф“, любимата ми рожба? А моите сътрудници? Нощем, когато не съм в състояние да чета, цял взвод демони са готови за атака срещу мен. Денем, зад стената на видимия ред, цари хаос, подобен на този в бомбардиран град.

В средата на март се преместваме на остров Форьо. Там тъкмо е започнала дългата борба между зима и пролет: един ден носи ярка слънчева светлина и лек полъх на ветрец, бляскави езерни огледала и новородени агънца, припкащи по местата, където се е разтопил снегът, друг — виелици откъм тундрата, гъст снеговалеж, силно морско вълнение, та вратите и прозорците отново се уплътняват, токът угасва. Оставаме на огъня, напален в камината, на газови печки и транзистори.

Всичко това действа успокояващо. Усърдно се трудя над изследване с работно название „Затвореното пространство“. Придвижвам се опипом по непознати пътеки, които почти неизменно отвеждат към неизвестност и мълчание. Засега търпението ми не се е изчерпало, а освен това писането спада към всекидневната дисциплина.

Нощем вземам могадон и валиум, щом усетя, че опасността от срив е прекалено силна. Сега мога да регулирам количеството, от което се нуждая. Ала завоюваното равновесие е прекалено деликатно.

Ингрид е принудена да замине за Стокхолм по неотложна работа. Предлага ми да я придружа, аз обаче не желая. Тя предлага да извика някого, та да имам компания през дните на нейното отсъствие, ала това е за мен още по-нежелателно.

Откарвам я на летището. По пътя между Форьосунд и Бунге срещаме полицейска кола, наистина необичайна гледка за северната част на Готланд. Обзема ме паника: убеден съм, че идват да ме вземат. Ингрид ме уверява, че греша, успокоявам се и я оставям на летището във Висбю. Когато се връщам у дома в Хамарш, забелязвам, че наскоро е валял слаб сняг. Около къщата личат пресни следи от кола и стъпки. Сега у мен изчезва и най-малкото съмнение, че полицията ме търси. Заключвам и залоствам всички врати, зареждам пушката и сядам в кухнята, откъдето мога да държа под око алеята към входа и площадката за паркиране. Чакам така часове, устата и гърлото ми пресъхват, пия минерална вода и спокойно, но отчаяно си казвам, че това е краят. Безшумно и внезапно се спуска мартенският здрач. Не се мяркат никакви полицаи. Постепенно осъзнавам, че се държа като опасен луд, изпразвам пушката, прибирам я под ключ и си подготвям нещо за хапване.

Все по-трудно ми става да пиша. Не ме напуска безпокойството. До мен стигат слухове, че обвинението в данъчно мошеничество ще бъде снето от мен. По такъв начин цялата история ще се превърне в банален данъчен въпрос. Чакаме, нищо не става. Чета „Ерусалим“ на Селма Лагерльоф и с мъка възстановявам всекидневната организация на живота си. 24 март, сряда, е спокоен и сив ден, в който снегът се топи, а от покрива капе. От стаята си чувам как звъни телефонът. Обажда се Ингрид. Сетне тя хвърля слушалката и се втурва при мен в стаята, облечена е в най-обикновена рокля, на сини карета, която често носи тук, във Форьо. Удря се с дясната си длан по бедрото и извиква: „Делото е прекратено!“

Отначало не усещам нищо, сетне ме оборва умора и пренебрегвайки разписанието си за деня, лягам да спя. Събуждам се след няколко часа. Така изтощен не се бях чувствал, откак веднъж слязох от самолет, чийто мотор се бе запалил, та трябваше часове подред да кръжи над Йоресунд, за да остане без гориво.

Вечерта на вратата се чука. Пристига нашата съседка, добър семеен приятел. Тя поривисто ми подава цвете с думите, че просто иска да поднесе поздравленията си, да изрази своята радост.

През нощта не съм в състояние да мигна. Множество кроежи и идеи, какви ли не, ми пречат да заспя. Опитвам всичко възможно: сънотворно, музика. Сладкиш, шоколад или курабийка помагат, аз ставам и сядам пред писалището си. Трескаво подхващам работата над сюжет за филм, който назовавам „Майка и дъщеря и майка“. Отбелязвам си, че главните роли трябва да изпълняват Ингрид Бергман и Лив Улман.

На 30 март се връщам в Стокхолм, където ме чака куп работа. Започвам — предпазливо, борейки се с непоносимата умора — от най-важното: пускане в производство на „Площад Рай“ на Ула Исаксон и Гунел Линдблум.

На втори април Данъчното управление, презаредило оръдията си, дава залп по борда. В един часа следобед се срещаме с нашия адвокат Ролф Магрел. Бавно и с голямо усилие долавям смисъла на съобщението, изпратено от данъчното. Подир някое и друго време написах статия за цялата тази история и последиците от нея. Ето и съдържанието й.

„На 2 април, петък, моят юридически довереник Ролф Магрел бил «поканен» на разговор в Централното данъчно управление с данъчния инспектор Бенгт Шелен и завеждащия отдел там Ханс Свенсон.

Съобщението, което тези двама господа, направили пред него, се оказало извънредно усукано. Въпреки многобройните опити от страна на господин Магрел той, независимо от търпението, което влагаше, така и не можа да ми обясни всички подробности в него. Основният му смисъл обаче все пак разбрах.

За да изпреваря твърде бързия отдел за връзки с обществеността в Данъчното управление, който — съдейки по всичко — работи в най-тясно сътрудничество с медиите, аз си поставих за цел сам да изложа какво са искали да кажат данъчният инспектор и завеждащият отдел.

Нека онези, които лишавам от възможността да предадат въпросната информация на печата и да получат хонорар, възприемат намерението ми с необходимото спокойствие. От т.нар. «каша Бергман», доколкото разбирам, вече са изкарани доста пари. Ще задам мимоходом един въпрос: как вестниците осчетоводяват и оправдават подобни разходи и как получателят вписва такъв приход в своята данъчна декларация?

А сега ще се постарая да изложа накратко съдържанието на съобщението, направено от господата Свенсон и Шелен. Моля читателят да се запаси с търпение, тъй като самата му същност е изключително интересна.

И така, Данъчното управление, както било заявено, не може да се съгласи с това, че в съответствие с новото искане от страна на данъчния инспектор Далстранд предишните претенции на управлението губят валидност. Според Далстранд аз би трябвало да платя данък върху сумата 2,5 милиона крони за 1975 г. (т.е. върху дивидентите от моята бивша швейцарска фирма «Персона»). Господата от Данъчното управление обаче искат да обложат и моята шведска фирма «Синематограф» с данък върху същия размер на доходи, тъй като считат швейцарската фирма за «фикция». Фактът, че един и същ доход ще бъде обложен с данък два пъти (с 85% + 24%, или общо със 109 процента), явно не ги вълнува, тъй като това било грешка на данъчния инспектор Далстранд. (Ясно ли ви е дотук?)

Ако обаче с данъчния инспектор Далстранд постигнем съгласие по това, че аз би следвало да заплатя онази сума, която първоначално изискваше от мен Данъчното управление, облагането с данък на моята шведска фирма следователно би могло да се избегне.

Или казано по-просто: със заплахи и шантаж се опитват да накарат мен и Далстранд да признаем, че Данъчното управление е имало право от самото начало.

Доставя ми огромно удоволствие чрез този вестник да съобщя на данъчния инспектор Бенгт Шелен и на завеждащия отдел Хари Свенсон, че не приемам техните методи и отказвам всякакви сделки и пазарлъци с тях.

Разбира се, сега съм принуден да обмисля по-задълбочено причините, които, както може да се допусне, са накарали управлението да прибегне до такава поразителна мярка.

Ето и няколко обяснения: решението на прокурора Нурденадлер за прекратяване на делото, заведено срещу мен, е нанесло тежък удар срещу престижа на определени лица в Данъчното управление. Данъчният детектив Кент Карлсон и неговият помощник са работили по въпросния случай цели месеци, за да се стигне до известната кулминация — задържането ми под арест в Драматен. Щом обаче става ясно, че толкова усилия са отишли нахалост, възниква сериозната необходимост да се намери още нещо, та поне временно да се позамаже лошото впечатление от данъчното и в страната, и извън нея. Вероятно някои там са си направили сметката да ме сплашат с нов скандал и така да ме напъхат надве-натри в клопката на подобен шантаж, в резултат на който Данъчното управление би излязло във всяко положение победител в тази игра.

В нея обаче аз няма да участвам.

Същевременно искам веднага да подчертая, че имам желанието да притисна крепко към гърдите си както дан. инсп., така и зав. отдел.

На тези господа се удаде нещо, което нито психиатричната наука, нито самият аз можахме да постигнем в течение на двумесечното лечение на моето заболяване.

Те ми вдъхнаха такъв силен гняв, че оздравях тутакси. Усещането за ужас и незаличимо унижение, което ме терзаеше денем и нощем, изчезна за няколко часа и повече не се появи, защото разбрах, че мой противник е не справедлив, обективен и трезво преценяващ орган на властта, а сбирщина покерджии, побъркани на тема личен престиж.

Разбира се, и по-рано подозирах нещо от този род, особено след като понаблюдавах отблизо данъчния детектив Кент Карлсон, присъствал на разпита ми в полицията, и буквално разтреперан от възбуда при предчувствието за своя предстоящ триумф.

(Следва да призная, че впоследствие, когато областният прокурор Нурденадлер демонстрира нравствено мъжество, кръстосвайки шпага с могъщи сили, вече издали присъда над мен, аз започнах да се съмнявам в обосноваността на своите подозрения. Реших да забравя всичко и да се върна към работата си, изцяло предоставяйки на мои доверени специалисти подробностите около облагането с данъка. Безразличен съм към парите и вещите, винаги съм бил и ще бъда равнодушен към тях. И ни най-малко не се страхувам, че ще загубя това, което притежавам, ако процесът получи неблагоприятен за мен развой и изход. Не оценявам доходите си в паричен израз. Разбира се, считам, че с мен постъпиха отвратително, но чувствувах, че за да усетя отново почва под краката си, трябва да забравя всичко това, без да изключвам вероятността завършекът на угнетителната история да се окаже в крайна сметка достоен и справедлив).

Данъчният инспектор Шелен и завеждащият отдел Свенсон обаче възстановиха — под заплахата от шантаж — предишното състояние на нещата, потвърждавайки по този начин дори най-налудничавите ми мисли и представи. В същото време аз се спасих от състоянието на творческа криза и на пълна инертност, поразило ме за пръв път досега в моя живот.

И така, след като се посъветвах със себе си и с най-близките ми хора, аз взех няколко решения, които сега ще изложа тук, за да парирам своевременно догадки, слухове и инсинуации, с чиято гъсто избуяла флора впоследствие ще ми бъде трудно да се справя.

Решение първо: тъй като, за да изпълнявам своите професионални задачи аз се нуждая от определени гаранции за спокойствие в съществуването ми и тъй като по всяка вероятност подобни гаранции аз не ще получа тук в близко бъдеще, налага се да ги потърся в друга страна. Добре съзнавам какъв риск поемам. Напълно е възможно творческата ми дейност да се окаже дотолкова здраво обвързана със средата и езика у нас, че на петдесет и осем години да не бъда в състояние да се приспособя към нова обстановка. И все пак съм длъжен да опитам. Трябва да сложа край на парализиращото ме усещане за несигурност, с което живеех в последните месеци. Ако не мога да работя, съществуването ми губи своя смисъл.

Решение второ: за да не остане «честният шведски данъкоплатец» с впечатлението, че бягам от своята страна поради започнатия срещу мен процес, аз внасям цялото си състояние в закрита сметка, предоставена на разположение на Данъчното управление, което ще се възползва от нея в случай, че го загубя. Оставям и подобаваща сума в случай, че «Синематограф» също загуби процеса. Ако ще трябва да заплатя още някакви суми, данъчните власти ще ги получат до последното йоре. Вече ми бяха отправени доста предложения и аз нямам намерение да ощетявам родината си, пък дори и с грошове!

Решение трето: през последните години съм платил данъци в размер на два милиона, осигурил съм работа на немалко хора, с болезнена придирчивост съм се старал да бъда абсолютно честен във всички свои финансови операции. Тъй като не разбирам от цифри и изпитвам страх от парите, бях помолил компетентни и почтени хора да се заемат с решението на всички тези и подобни на тях проблеми. Домът ми във Форьо бе за мен надеждно убежище, там се чувствах спокойно като в майчина утроба и дори през ум не ми бе минавало, че един ден ще трябва да го напусна. Бях убеден социалдемократ. С искрена жар се придържах към тази идеология на сивите компромиси. Смятах страната си за най-добрата в света и продължавам да мисля така, може би поради обстоятелството, че не познавам толкова много други страни.

Пробуждането ми от илюзиите бе съпроводено за мен с тежък потрес, отчасти поради непоносимото унижение, отчасти поради факта, че разбрах нещо ужасно: в тази страна нито един човек не е защитен от една особена бюрокрация, обхванала я сякаш с метастазите на раково заболяване, бюрокрация, която дори в най-малка степен не е подготвена за изпълнението на толкова трудни и деликатни задачи, бюрокрация, на която обществото е предоставило пълномощия, власт, за каквито отделните й представители изобщо не са дорасли.

Когато пратениците на Данъчното управление, предвождани от данъчния детектив Кент Карлсон, внезапно изникнаха в офиса на «Синематограф» с искането да им осигуря достъп до всички наши сметки, поведението им предизвика у мен неприятно чувство, но впоследствие ми бе обяснено, че то е нормално и обусловено от съответни изисквания и ред. Особено ги интересуваха сделките на «Персона-филм». Изпълнихме тяхното искане и им предадохме счетоводните книги на фирмата.

И аз, и моят адвокат спокойно очаквахме да бъдем поканени на разговор от господа ревизорите.

Ала не би.

Данъчният инспектор Кент Карлсон и неговите юначаги явно са имали други намерения. Те решили да устроят демонстрация на сила, която да смае света, та да посъберат и за себе си по някоя и друга точка за рейтинга, решаващо важен при такъв тип бюрокрация.

(Операцията им впрочем не е била особено добре обмислена: от началото на ревизията до момента, в който аз и адвокатът ми бяхме задържани, с цел «да не унищожим някои улики», изминаха месеци. Ако имахме какво да скриваме, щяхме да го сторим преспокойно, без да оставим следа. Това би бил в състояние да прецени дори полицаят Полус Бергстрьом. Ако страдах от угризения на съвестта, можех да емигрирам. И в края на краищата, ако не бях така болезнено привързан към родната страна и честен до немай-къде, днес щях да притежавам огромно богатство — в чужбина.)

Подобни предположения обаче изобщо не хрумнали нито на детектива Карлсон, нито на прокурора Дрейфалд. Заговорът на Карлсон бе станал факт и четиринадесет минути след извеждането ми от Драматен на следователя се обадиха от първия вестник, за да научат подробности около това сензационно деяние.

И когато сега грандиозно планираната демонстрация на сила и власт претърпя провал, прилагат друга тактика — странна окопна война с примес от заплахи и изнудване. Опасявам се, че подобна стратегия ще продължи и в трудно обозримо бъдеще.

Нямам в излишък нито разсъдък, нито нерви, за да издържа подобна война. Нито пък време.

Ето защо заминавам. Заминавам, за да заснема първия си филм в чужбина, на друг език. Не виждам причини да се оплаквам. За всички, освен за самия мен и за моите близки, случилото се е дреболия, или както биха се изразили в Данъчното управление — «фикция».

Посъветваха ме да подам тъжба срещу вестник «Афтонбладет», загдето ме охули, отразявайки тази история. От това няма да има смисъл, възразих аз. Вестникът, който достига такива низини в сферата на инсинуациите, откритите оскърбления, полуистините и долнопробното преследване на личността, събира критичните бележки на пресомбутсмана със същото радостно настървение, с което индианецът се кичи със скалпове. Предполагам, че всяко общество се нуждае от клоака, подобна на «Афтонбладет». Това, което обаче не е престанало да ме учудва, е обстоятелството, че въпросната клоака е знаме на социалдемократическия печат и че в тази полуразложена камара клетки работят много уважавани и напълно почтени професионалисти.

Съветваха ме съща да подам тъжба срещу прокурора Дрейфалд и да поискам обезщетение за нанесените ми щети (две погубени постановки, всяка по 45000 крони, спиране на производството на филм — около три милиона, психически тормоз — една крона, и поругана чест — още една, та общо три милиона деветстотин и две хиляди крони).

Намирам за безсмислена подобна стъпка. Дилетантството, чувството за дълг и непохватността имат равни дялове в този случай. Това следва да бъде разбрано. Това е шведски феномен. Не е изключено някога да напиша фарс на такава тема. Просто ще кажа това, което казвал Стриндберг, разсърден някому: «Внимавай, мръснико, ще се срещнем в моята следваща пиеса!»“

За публикуването на статията поема грижата Бьорн Нилсон от вестник „Експресен“. Ингрид и аз посещаваме нейната сестра и зет Лешофьорш. На обратния път към Стокхолм минаваме покрай „Ворумс“ — къщата се издига смълчана и пуста в сивия ден в края на зимата, реката чернее, планинските хребети са забулени в мъгла. Минаваме и през Сура Туна, където е погребана майката на Ингрид. Оставаме някой и друг час в Упсала, показвам й къщата на баба на улица Тредгордсгатан, стоим известно време, заслушани в мощния шум на праговете на Фюрисон. Сантименталност и… сбогуване.

За няколко дни отиваме във Форьо. Мъчително, но необходимо. Информирам Ларш-Уве Карлсберг и Катинка Фараго. Те обещават да поддържат живота на „Синематограф“, докато това е възможно. На Велики петък пиша цитираната тук статия, преписвам я пак и пак, чудя се за какъв дявол си давам целия този труд, но гневът ми, който бе такава опора за мен през последните седмици, лумна отново и произвежда необходимото количество адреналин.

На 20 април Ингрид и сестра й заминават за Париж. Прекарвам вечерта със своя приятел Стюре Хеландер. Познаваме се от 1955 година, когато аз — с нескончаемо повръщане и гадене — бях постъпил в неговото отделение в Каролинската болница. Тежах 56 кила, имаше съмнения, че страдам от рак в стомаха. И макар да сме толкова различни, ние се сприятелихме, а дружбата ни продължава да значи много и за двама ни.

В сряда, 21 април, в 16,50 следобед, заминавам за Париж. Когато самолетът се издига във въздуха, изпитвам неудържима веселост и чета приказки на момиченцето, което седи до мен.

Това, което стана впоследствие, не е интересно в светлината на случая. Статията ми излезе в „Експресен“ още на другия ден след заминаването ми и предизвика достатъчен шум и смут. Представители на медиите обсадиха хотела ни в Париж и един фотограф на мотоциклет насмалко не загина, преследвайки колата, която ни откара в шведското посолство. Бях обещал на Дино Де Лаурентис да не правя никакви изявления, тъй като с него планирахме да дадем пресконференция в Холивуд подир няколко дни.

Приключението, в което се бяхме впуснали, се оказа бурно. Разбрах, че сме спечелили втория рунд, но все се питах дали това не стана на прекалено висока цена.

Ингрид и аз възнамерявахме да се установим в Париж, където се завърнахме след не повече от седмица. Лятото щяхме да прекараме в Лос Анжелос, тъй като подготовката на снимките на „Змийско яйце“ се бе забавила. В Париж беше горещо. В нашия елегантен хотел имаше апаратура за кондициониране на въздуха — агрегат с огромни размери, който с гръм и трясък предлагаше само тънка струйка хладен въздух, и то някъде на равнището на пода. Седяхме голи пред тази струйка и пиехме шампанско, без да можем да се помръднем. В една пресечна улица близо до хотела избухнаха две бомби и взривът им разруши изцяло помещенията, принадлежащи на западногермански фирми.

Жегата се усилваше и ние избягахме в Копенхаген, където наехме кола и се отправихме да разглеждаме вътрешността на Дания. Една вечер чартърен частен самолет ни понесе към Висбю. На Форьо пристигнахме доста късно, но все още не се бе мръкнало съвсем. Край старата къща в Демба цъфтеше пищно прекрасен люляков храст. Седяхме на стълбите пред входа на дома ни чак до зори, замаяни от тежкия аромат, а рано на другата сутрин отлетяхме обратно за Копенхаген.

Дино Де Лаурентис и аз се бяхме договорили за снимки на филма в Мюнхен, което е съвсем логично, макар действието да се развива 20-те години в Берлин. Отпътувах за там, за да подбера места за снимки, но не намерих нищо подходящо, освен един район на града, разположен съвсем близо до Стената — Кройцберг. Нещо като град призрак, където нищо не е било възстановено от края на войната насам. По фасадите още личат следи от куршуми и от парчета гранати. Развалините на сградите, сринати от бомбардировки, са наистина разчистени, но останалите пустинни терени зеят като гнойни рани между сивите блокове наоколо. Надписите по фирмите на магазините са все на чужди езици. В този район на някога гордата столица не живее нито един немец. Някой беше казал, че едно жилище може да се превърне в смъртоносно оръжие и тук аз внезапно проумях смисъла на подобна революционна риторика. Блоковете са препълнени с чужденци, пришълци отдалеч, в дворовете им играят деца, горещият въздух е наситен с воня от отдушниците, улиците са занемарени, асфалтът — на места закърпен.

Убеден съм, че някакъв орган на властта следи внимателно състоянието на този раков тумор върху гърба на богатия Западен Берлин. Там вероятно не липсват нужните социални инстанции и са разработени мерки за безопасност на хората, та никой да не става жертва и с това да смути немската съвест, пък и да разпали едва-едва прикритата расова ненавист. Казват без заобикалки: все пак на тези негодници тук им е по-добре, отколкото в страните, откъдето са дошли. Край Банхоф Цоо се събират млади наркомани, които сегиз-тогиз разпръскват планирани отнапред полицейски акции. Никога дотогава не бях ставал свидетел на тъй неприкрита телесна и душевна нищета. Немците не я виждат или излизат от кожата си, когато я забележат: „Би трябвало да има лагери!“ Сметката, оправдаваща съществуването на Кройцерберг, е толкова проста, колкото е и цинична: ако врагът от оттатъшната страна на Стената иска да се прехвърли на Запад, трябва да си пробива път през барикада от немски тела.

Киностудия „Бавария“ се оказва внушителен комплекс от дванадесет павилиона и четири хиляди служители. В Мюнхен има две опери, тридесет и два театъра, три симфонични оркестъра, неизброимо множество музеи, огромни паркове и чисти улици, по които се кипрят големи магазини — витрините им демонстрират изтънчен лукс, какъвто рядко може да се види в друг голям град на Европа. Местните хора са любезни и гостоприемни, ето защо ние решихме да се установим в Мюнхен, още повече, че получих предложение да поставя „Игра на сънища“ в Резиденцтеатер, баварския аналог на Драматен.

Получих също и престижно отличие — така наречената награда „Гьоте“, която предстоеше да ми бъде връчена през есента във Франкфурт. След като потърсихме подходяща квартира, ние без особен труд намерихме светъл и просторен апартамент в инак грозна многоетажна сграда, разположена близо до Енглишер Гартен. От терасата се откриваше изглед към Алпите и към кулите на стария Мюнхен.

Апартаментът щеше да се освободи едва през септември, затова заминахме за Лос Анжелос с намерението да прекараме лятото там. В Калифорния заварихме непоносима жега, небивала за последните десет години там. Пристигнахме две денонощия преди Еньовден и така и не излязохме от гробовно вледенената чрез кондиционер на въздуха хотелска стая, вторачени в състезанията по бокс, излъчвани по телевизията. Вечерта направихме опит да се поразходим до разположеното наблизо кино. Зноят ни сплеска подобно на рухнала бетонна стена.

На другата сутрин позвъни Барбара Стрейзънд и ни покани на малко парти по бански костюми край нейния басейн. Благодарих за любезността, оставих слушалката, извърнах се към Ингрид и заявих, че заминаваме за Форьо веднага, че там ще прекараме лятото. „Насмешките ще изтърпим!“

Само след няколко часа вече летяхме към Швеция.

Пристигнахме в Стокхолм навръх Еньовден. Ингрид се обади на баща си, който бе събрал роднини и близки в своето стопанство близо до Нортелие. Той ни нареди незабавно да се присъединим към тях. Часът минаваше единадесет, беше топла и мека нощ. Всичко наоколо цъфтеше и ухаеше с пълна сила. И слънцето не залязваше.

Малко преди да настъпи утрото, аз вече се бях отпуснал в бяло легло в стая, изпълнена с аромата на лятото и на прясно измити подови дъски. През прозореца полюшваше клони бреза, те хвърляха сянка и чертаеха дантелен рисунък по светлите щори, шумоляха и шепнеха ли, шепнеха.

Продължителното пътуване беше забравено, житейската катастрофа се бе превърнала в сън, смутил покоя на някой друг. Ингрид и аз разговаряхме приглушено за трудностите, които неизбежно ще съпътстват новия ни живот. Аз казах: „Или ще умра, или ще получа дяволски могъщ прилив на енергия.“