Латерна магика

16

Бяха обещали да ме назначат в Драматен, не скривах своята радост от предстоящата ми работа в този театър, но ето че ръководството му беше сменено и новият директор, който не се смяташе обвързан с ангажиментите, поемани от неговите предшественици, ми съобщи с унижаващи ме определения, че моята квалификация едва ли съответства на равнището на националната сцена. За да се успокоя, написах няколко пиеси, нито една от които не беше приета за поставяне. Хариет продължаваше да играе с мрежести чорапогащници и дълбоки деколтета и театър „Скала“, където я караха да изпълнява песнички с припеви от рода на: „Ще продължа да се събличам, ако Бергман ме обича.“

Междувременно над нашите отношения надвиснаха облаци: демоните на ревността спрямо нейното минало извършваха пъкленото си дело. Преместих се да живея в малък хотел, разположен на горните етажи в сградата, където се помещаваше Сьодра Театерн и откъдето се откриваше изглед към простора на Ладугорд и гората Лил-Янс. И там, в пристъп на извънредно дълбока меланхолия, написах сценария за един филм, който впоследствие получи названието „Вечерта на комедиантите“.

Тъй като нито един театрален директор в столицата не желаеше да се възползва от моите услуги, аз приех предложението на Градския театър в Малмьо, където поканиха и Хариет. Без каквото и да било съжаление ние се пренесохме в тристаен апартамент в новозастроената част на Малмьо край пътя за Лилхамн. Купих най-необходимото за мебелирането му, обзаведохме криво-ляво жилището и се явихме в театъра.

Външното впечатление, което правеше Градският театър в Малмьо, беше респектиращо: опера, балет, оперета и драма в мирно съвместно съжителство на две сцени; едната прекалено голяма, със зала за 1700 зрители, наричаха „Дюдюкане“, а другата, прекалено малка (за 200 души) — „Освиркване“. Сградата беше резултат от неразрешения конфликт между идеите на Пер Линдберг за монументален народен театър със сцена-арена и демократично разположени места за зрителите и мечтата на Кнут Стрьом за творческа институция, представяща сценографски визии в духа на Майерхолд и Райнхард. Акустичните проблеми бяха също така трудно преодолими. Концертите само с оркестър страдаха от пълна липса на резонанс, драматическите постановки — от необходимата широка авансцена (22 метра), операта и оперетата — от отдалеченост между изпълнители и зрители, балетът — от железните релси, монтирани в пода на сцената. Този театър чудовище разполагаше със сравнително многобройна, но зле платена трупа, която осъществяваше по двадесет постановки годишно. Директорът Ларш-Леви Лаестедиус, чиято власт беше неограничена, водеше потеклото си по права линия от знаменит протестантски проповедник. Беше ерудиран, опитен, дързък и маниакално високомерен — наистина впечатляваща комбинация за един директор на театър.

Осемте години, които прекарах в Градския театър в Малмьо, се оказаха най-хубавия период в живота ми до онзи момент. През зимата осъществявах три спектакъла, през лятото — един или два филма. Ръцете ми бяха развързани; може да се каже, че сложих край на всякакъв личен живот и се посветих изцяло на общите усилия на трупата да осигури представления на добро равнище за това наше чудовище. Тъй като не бях обременен с никакви административни задължения, аз имах възможност да се посветя изцяло на овладяване тайните на моята професия.

Театърът започна да привлича все по-широк интерес, големите актьори започнаха да схващат предимството на възможността зиме да играят в добри постановки, а лете — във филми на Бергман. Ансамбълът набираше сили и ние се одързостихме да атакуваме нови върхове на световната драматургия.

Ако някому бе хрумнало да ни запита защо се занимаваме с всичко това и от какви цели се ръководим, сигурно нямаше да можем да му отговорим.

Изобщо не мога да си припомня нито една политическа, религиозна или интелектуална задача, която да съм се чувствал длъжен да отразя в някой от тринадесетте спектакъла, осъществени от мен в Малмьо. Знаех, че театърът има нужда от репертоар и че на голямата сцена е безполезно да се поднася „хайвер за бедни“. Програмата трябваше да се изгради от произведения със силен заряд, художествено убедителни.

От голяма важност бе също така самото помещение да се пригоди за театрална игра. Посредством експерименти ние открихме в сценичното пространство благоприятно място от гледна точка на акустиката и оптиката — около метър навътре от будката на суфльора. От това място можеше да се осъществява движение на няколко метра встрани и на два-три метра в дълбочина; получаваше се правоъгълник с ширина около шест метра и дълбочина — четири. Извън пределите на тази „игрова плоскост“ възможностите на актьора да въздейства върху зрителя се намаляваха с катастрофична бързина. По този начин на сцената, чиято ширина бе 22 метра, а дълбочината й — 36 („въртящият се кръг достига половината разстояние до Юстад“), се очертаваше пространство за игра в размер не повече от 24 квадратни метра.

С подвижни паравани успяхме да оградим и страничните места на партера. Така залата побираше малко по-малко от хиляда зрители, когато в театъра се представяха драматически спектакли. Машинното оборудване се оказа износено и негодно, модерната осветителна апаратура се намираше на дъното на Балтийско море в трюмовете на торпедиран германски товарен кораб и временно беше заменена със съоръжение от 1914 г. Техническият персонал бе немногоброен, отрупан с работа, и непрестанно се отдаваше на запои, макар и в този случай, разбира се, да имаше изключения: това бяха хора, които буквално жертваха живота и здравето си, та нашият Голем да функционира нормално.

Всяка сутрин точно в осем и половина аз идвах в театъра, закусвах в бюфета (шест курабийки и чаша чай), репетирах от десет и половина до един часа, хапвах шунка и яйца, изпивах чаша силно кафе и продължавах да репетирам до четири, после заседавах, преподавах в театралната школа, пишех сценарии, отдавах се на кратка дрямка в специалното ми, анатомично пригодено, кресло за отдих, пак отивах в бюфета, за да се подкрепя (месце алангле и картофи), после се готвех за следващия ден, зубрех или преглеждах внимателно подробностите около подготвяния в момента спектакъл.

След като Хариет се разгримираше и преоблечеше, ние се връщахме у дома и лягахме да спим. Вече нямахме за какво толкова да разговаряме. Твърде често ми се налагаше да пътувам до Стокхолм, където ме чакаше работа над вече готови или запланувани филми. Там се настанявах в своята гарсониера на Гревтюрегатан, обядвах във филмовото градче, вечерях в едно и също ресторантче. Всичко, което притежавах, бяха два чифта панталони, няколко ризи от памучен плат, износено бельо, три пуловера и два чифта обувки. Животът, който водех, бе практичен, неподчинен на някакви особени изисквания и претенции. За себе си бях решил, че угризенията на съвестта са кокетство, защото мъките, които търпях, все едно не можеха да изкупят злото, което аз бях причинил. Вътре в организма ми очевидно протичаше някакъв процес, който не бях в състояние да разбера и овладея. Страдах от хроничен стомашен катар, от гастрит и язва както на стомаха, така и на дванадесетопръстника, често повръщах и се превивах от колики, съпроводени от разстройство. През есента на 1955 година, след като бях завършил снимките на „Усмивките на лятната нощ“, аз тежах 56 килограма. Настаниха ме в Каролинската болница със съмнения за рак. Доцент Стюре Хеландер ме подложи на най-щателно изследване. Веднъж, привечер, той дойде в стаята ми, донесе рентгеновите снимки, които ми бяха направили, седна при мен и търпеливо се зае да обяснява какво е състоянието ми. Нарече състоянието ми „психосоматично“ и каза, че едва отскоро учените са пристъпили към сериозни изследвания в тази, недотам известна за тях област, гранична между тялото и душата. Посъветва ме да ям кисело мляко, нещо, към което се придържам до ден-днешен. Според него страдах също от определени алергични реакции и затова би трябвало да проверя какво ми понася и какво не. Излъчваше компетентност, дружелюбност, ум. Станахме приятели за цял живот.

Успях да убедя Виктор Шьострьом да изпълни главната роля в „Поляна с диви ягоди“. Бяхме си сътрудничили с него и преди, във филма „Към радост“, без тогава да изпитаме някаква особено настойчива необходимост от по-нататъшно сближаване. Виктор, болен, измъчен, поставяше определени условия, за да работи, и около него все възникваха проблеми, с които трябваше да се съобразяваме. Накара ме например да му обещая, че всеки ден, точно в четири и половина, той вече ще си бъде у дома, за да поеме привичната дажба грог с уиски.

Съвместната ни работа започна с трудности. Виктор нервничеше, аз бях в непрестанно напрежение. Той преиграваше, обърнах му внимание върху този факт с думите, че играе за галерията. Той ми отвърна, че аз сигурно бих могъл да си намеря друг изпълнител на главната роля, който би се подчинил на моето виждане за нея и че стига да поиска, лекарите тутакси ще го освободят от поетото задължение. След това намусено се изолира.

Атмосферата се поразведри, когато на снимачната площадка цъфнаха момичетата. Старият коцкар изпитваше наслада от тяхното любезно-насмешливо ухажване, флиртуваше, купуваше им подаръци и цветя. Незабележимо, някак ей така, за себе си, заснех момент, в който Биби Андершон, в рокля с неголямо деколте от началото на века, седи на малко възвишение и храни Виктор, с диви ягоди. Той облизва пръстите й, двамата се кикотят, младата жена е изключително поласкана, старият лъв — очарован до немай-къде.

В паузите между снимките ние заобикаляхме Виктор в плътен кръг и като любопитни деца го карахме да разказва за отдавна отминали времена, за работата си изобщо, за други режисьори, за Стилер, Магнусон, за актьори, за някогашното Филмово градче. А той с удоволствие откликваше на молбите ни и беше много забавен. Признаваше, че нерядко го обзема сякаш бездънно отчаяние и тогава се затваря в себе си, заминава нанякъде и дори удрял главата си о стена. Когато напрежението спадало, той се завръщал на снимачната площадка — най-често с цицина на темето или на челото. Филми като „Ингеборг Холм“, „Коларят“ или „Оня, който получаваше плесници“ не му се струваха забележителни, във всичко виждаше главно отрицателните страни и се сърдеше на собствената си безпомощност и небрежност. Затова пък се възхищаваше от дръзката гениалност на Стилер и дори през ум не му минаваше да се сравнява с него. Виктор разказваше колко взискателен бил той към актьорите, как държал те да произнасят думите, които сетне се появявали в субтитрите. Глухонемите, които могат да разчитат казаното по движението на устните, се дразнели, когато имало несъвпадение между надписите и изричаното от екрана.

Без да прикрива любовта си към своята съпруга, той откровено говореше за драмата, разиграла се във връзка с филма „Ейвинд от планината и неговата жена“. Внезапно замлъкна, затвори се в себе си, лицето му се изкриви от болка.

Снимките продължаваха, настъпи денят, в който трябваше да направим заключителната сцена: любимата на Исак Борг, още от годините на младостта му, го води на осветен от слънцето хълм. Отдалеч той съзира родителите си, които му махат да иде при тях. Снимахме на територията на Филмовото градче. В пет часа следобед слънчевите лъчи приплъзнаха по тревата и гората потъна в тъма. Виктор започна да се гневи. Напомни ми за обещанието, което му бях дал: точно в четири и половина у дома, грог. Умолявах го да почака. Нищо не помагаше. Виктор си тръгна. Подир четвърт час обаче се върна при нас. „Хайде, няма ли да снимаме тази проклета сцена?“

Не че проявяваше някаква любезност, не че настроението му се бе подобрило — той просто беше решил да изпълни дълга си. Когато в един общ план върви с Биби по осветената от слънцето трева, той мърмореше недоволно, парирайки всеки опит да бъде успокоен или приласкан. Преди заснемането на този план Виктор седеше настрани, свил глава в раменете си, и с негодувание отхвърли предложението да му се сервира грог на снимачната площадка. Ето, идва моментът, в който можем да започнем работа. Той пристъпва, влачейки с мъка крака, подпрян на ръката на асистент-режисьора, лошото настроение е изцедило последните капки от силите му. Камерата е пусната в ход, клапата — ударена. И внезапно лицето му просветва, чертите му се омекотяват, той сякаш се изпълва със спокойствие и благост, с великодушие. Камерата не пропуска този чудесен момент. Запечата го успешно. Не го провали и лабораторията.

Подир много време ме осени предположението, че целият този театър, разиграван от Виктор с обещанието ми за грога в четири и половина, със старческата му злост, бе предизвикан просто от угнетяващ страх да не проличи някаква несъстоятелност, умора, нежелание или просто липса на талант. „Не искам, не мога, нямаш право да искаш това от мен, оттук нататък нито веднъж повече, не че ме е страх, не че не ми се ще, не, никога повече, веднъж завинаги заявих, че не искам, никому не съм длъжен, никой не може да ме накара, аз съм стар и измъчен, всичко това е безполезно, защо ме терзаете? Да ви вземат дяволите всичките, оставете ме на мира, направил сам каквото съм могъл, не ви ли е съвестно да съсипвате един болен човек, няма да се справя, няма, никога повече, плюя на идиотските ви снимки. Впрочем… я да опитам. Нека се сърдят на себе си. Ще се получи ужасно, другояче не може да бъде. Ще ида, та да видят, че вече за нищо не ме бива, че нямам сили. Ще докажа на онова проклето пале, че със старите и болни хора то не може да се отнася както му скимне. Ще получи желязно потвърждение за моята неспособност, която и бездруго, както е убеден, вече съм демонстрирал още първия ден.“

Не е изключено да е разсъждавал именно така. Ама че стар лицемер. Това е толкова типично, че аз не можех да разбера причината за неговото раздразнение чак до днес, когато се оказах в подобна ситуация. Времето на безгрижните забавления е отминало безвъзвратно, скуката и омерзението ти се хилят в лицето. Страхът, че няма да се справиш, че ще се изложиш, те атакува непрестанно и подяжда способностите ти. В миналото аз летях волно и повдигах със себе си другите. Сега се нуждая от тяхното доверие, от желанието им да работят с мен, те трябва да ме повдигат, за да ми се прииска да летя.

Когато започнахме да работим за втори път над постановката на „Мъртвешки танц“, лекарите бяха установили, че Андерш Ек страда от левкемия. Непоносимите му болки се облекчаваха от силно действащи лекарства. Всяко движение му причиняваше страхотни мъки, кулминацията на драмата — танцът със сабята — не беше постижима за него и ние отложихме работата над този епизод за по-нататък, тъй като лекарите бяха дали неопределено обещание, че с течение на времето болките ще стихват в резултат от провежданото лечение. Репетициите преминаваха по необичаен начин, времето едва-едва се влачеше. Всички ние разбирахме колко безнадеждни са нашите усилия, но на мен ми се искаше, по съвсем понятни причини, Андерш Ек сам да се откаже от участието си. Ала той не го правеше.

От началото на 40-те години работех с него рамо до рамо, двамата се карахме и обиждахме, помирявахме се, пак се сдърпвахме, преустановявахме отношенията си поради изблици на гняв, разкайвахме се и започвахме отново. „Мъртвешки танц“ трябваше да увенчае нашата дългогодишна съвместна работа и в тази постановка бяха ангажирани актьори от най-висока класа: Маргарета Крук и Ян-Улуф Страндберг.

Със смесено чувство на неприязън и печал аз наблюдавах как Андерш Ек влага в репликите на Капитана своя собствен страх от смъртта, отъждествявайки се напълно с този образ. Текстът на Стриндберг, в който той е обрисуван като жалък, донякъде смешен ипохондрик, се преиначаваше в тълкуванието на Ек и се пронизваше от стоически сдържан, но все пак изразяван отчетливо ужас на самурай. Това беше кошмарно, някак непристойно, безнадеждно, театърът се превръщаше в цирк.

Една сутрин ми предадоха молбата на Андерш Ек да го посетя в неговата гримьорна. Той седеше, положил ръце върху тоалетната масичка. Лицето му, посивяло от безсъние и болка, бе ярко осветено от есенното слънце. Андерш ми заяви, че слага оръжие, че постоянната употреба на болкоуспокояващи лекарства е дала отрицателно отражение върху здравия му разум, но вече е разбрал, че е използвал собствения си страх от смъртта, за да пресъздаде подобни настроения и у Капитана. И тъжно ме упрекна, че съм го премълчал.

Събрахме се актьорите в офиса на „Синематограф“, на последния етаж в старинна къща. Трябваше заедно да изчетем сценария на „Есенна соната“. Ингрид Бергман буквално ни оглуши с високия си глас, подкрепен от съответна мимика и жестове — отрепетирани и установени пред огледалото. Всички бяха шокирани. Заболя ме глава, а скриптерката излезе навън и заплака от ужас: от 30-те години насам никой от нас не бе чувал такива фалшиви интонации. Голямата филмова звезда беше направила самоволно съкращения в текста и декларира, че няма да произнесе нито една неприлична дума.

Освен всичко друго тя заяви, че сюжетът е прекалено скучен, че в него би могло да се внесе оживление посредством някоя и друга шега. „Защо си такъв досадник в своите писания, Ингмар? В живота си действително забавен.“ Прослуша прелюдията на Шопен, кулминация в първата част на филма, която отначало свири дъщерята, а сетне майката. „Боже мили, що за скука! И нима ще трябва да свиря това парче два пъти? Ингмар, ти не си нормален, публиката ще заспи, я намери нещо по-приятно и по-кратко, от това тук навява такава тъга, че ще умра от прозевки.“

Ингрид Бергман изпълнява ролята на прочута пианистка. Всички пианисти страдат от болки в гърба, с изключение може би само на Рубинщайн. Пианистът, когото го боли гърбът, обича да лежи на пода и да се протяга колкото може повече. Искаше ми се в един от важните за нея епизоди Ингрид да лежи на пода. Тя се изсмя: „Ингмар, скъпи, ти съвсем си откачил. Та нали това е сериозна сцена. Как ще играя сериозно, легнала на пода? Това ще е нелепо, зрителите ще се кикотят. Разбира се, в цялата тази нелепа история има и други неща, които могат да ги разсмеят, но защо искаш това да стане непременно на най-неподходящото място във филма? Как ще го обясниш?“

Извънредно сложният ни снимачен период започна под знака на тревожни поличби. Застрахователното дружество отказа да застрахова Ингрид Бергман, която бе оперирана от рак. Седмица след като бяха започнали снимките, от Лондон, където Ингрид бе ходила на поредни изследвания, съобщиха, че са открили нови метастази и тя незабавно трябва да се подложи на операция и облъчване. Ингрид заяви, че преди това ще завърши филма, и делово попита дали ще можем да съкратим периода на нейното участие в него с няколко дни. „Ако това се окаже невъзможно, рече тя, ще остана тук колкото е необходимо.“

Продължаваше да работи тъй, сякаш нищо не се бе случило. Недоразумението от първите дни отстъпи на храбър професионален щурм на ролята. Като ме обвини в недостатъчна искреност, тя ме принуди да й изложа всички свои възражения срещу нейния начин на игра. Казах й каквото мислех, скарахме се, а после гледахме заснетия материал толкова пъти, колкото тя самата искаше.

В същото време Ингрид откриваше феномен, който й бе непознат, въпреки дългогодишния професионален живот. Сред многобройните жени в снимачната група, силни, самостоятелни, обогатени от опит, както творчески, така и личен, сред всички тези жени съществуваше сплотеност, близост като между сестри. Катинка Фараго, ръководителка на снимачната група, Ингер Першон, която отговаряше за костюмите, Сила Дрот, гримьорка, Силвия Ингмаршон, монтажистка, Ана Асп, художничка по декора, Шерщин Ериксдотер, помощник-режисьор, Ингрид, моя жена и администраторка, Лив Улман, актриса… Ингрид Бергман се присъедини с благодарност към тази крепко споена от приятелство група и получи кратки минути на отдих, дарени с несантиментална сестринска привързаност.

Във всички свои пътувания из широкия свят Ингрид винаги носеше със себе си ръждива метална кутийка, в която съхраняваше късчета лента с кадри, запечатали нейните детски и младежки години. Баща й бил фотограф, понякога вземал назаем филмова камера. В продължение на четиринадесет минути тези кадри ни показваха малко момиченце на коленете на майка си, истинска красавица, после същото момиченце в траурна рокличка край нейния гроб, измършавяло пубертетче, захилено, свирещо на пиано, девойка с мила усмивка, която полива рози в парник… Ингрид пазеше тази лента като зеницата на окото си. С голям труд успях да я измъкна, за да направим нов негатив и копие на похабената и почти неизползваема нитратна лента.

Към болестта си Ингрид се отнасяше с гняв и нетърпение, но нейното, инак силно тяло, отслабваше, болестта засягаше и мозъка й. На снимките се държеше изключително дисциплинирано. След като дадеше израз на някакво свое несъгласие, тя обикновено се подчиняваше на предизвикалото го решение, а обстоятелството, че то биваше вземано от друг, оказваше върху нея стимулиращо въздействие. Една сутрин тя поривисто се извърна и ми залепи шамар (на шега?), като ме заплаши, че ще ме срине от бой, ако на часа не й кажа как точно трябва да се подходи към тази и тази сцена. Разтреперан от гняв заради неочакваното нападение, аз отговорих, че хиляди пъти съм я молил да не прави нищо, че само лайнените любители си въобразяват, че могат и трябва да вършат нещо във всеки момент от работата. Със същия тон изразих съжалението си спрямо онези режисьори, с които тя е работила в дните на голямата си слава. Като си обменихме още някоя и друга реплика все в този дух, ние се разсмяхме и се отправихме към студията, където вече ни очакваха не без любопитство. Ингрид замлъкна, клепачите й подпухнаха, сякаш от сдържани сълзи, чертите на лицето й се омекотиха — кинокамерата запечата едно страдащо човешко същество.

Направихме и документален филм, почти пет часа дълъг в готов вид, отразил работата ни над филма. Половин година по-късно Ингрид, която пристигна да ни погостува във Форьо, поиска да го види, макар в него да имаше моменти не особено ласкателни за самата нея. Когато го изгледахме, тя поседя няколко минути, без да продума, твърде нетипично за нея, а сетне изрече с неподражаема интонация: „Този филм трябваше да видя, преди да започнем снимките.“

Веднъж двамата с нея седяхме на изтъркано кожено канапе, всеки свит в своя ъгъл, зад декора, очаквайки осветителите да привършат работата си. Помещението бе обгърнато в полумрак. Ингрид няколко пъти прокара длан по лицето си — жест, необичаен за актриса, — въздъхна дълбоко и ме погледна без усмивка, без да търси съчувствие. „Нали знаеш, че живея назаем. — И внезапно се усмихна. — On borrowed time.“

Един от нашите най-велики актьори на всички времена, гениален интерпретатор на безчет крале, герои, негодници, лъжци, смешни глупаци, стриндбергови образи и на още много крале, сподиряни от истинско шествие на величествени сенки, заболя от нарушение на кръвообращението в левия крак. Налагаше се операция. Той отказа и беше обхванат от страх пред смъртта.

За него театърът бе живот, а Драматен — надеждната опора в съществуването му. Сега между него и Смъртта възникна Пустотата. Въпреки мъчителните болки обаче той продължава да играе. След една премиера му благодарих за великолепното изпълнение. Той седеше в гримьорната си, неразгримиран, загърнат в мръсен халат, вдигнал болния крак върху масата. Погледна към мен с хладно презрение в огледалото и произнесе: „Махай се оттук с отвратителните си комплименти. Прекрасно знам какво искаш да кажеш.“

Крале, негодници, стриндбергови образи, лъжци и смешни глупаци, известни ни от детските години, мълчаливо се тълпяха около него. Ненавистта на актьора бе кристално прозрачна. За него аз бях не ръководителят на театъра, изразил своя възторг, а лицемерна свиня, превърнала неговото актьорско фоайе в кафене, запратила го от Голямата сцена на Малката, отказала да му повери ролята на крал Лир. Носех вина за болката в неговия почернял крак, бях пуснал Смъртта от склада за реквизит.

След като постепенно се лиши от всички роли и от участие в представленията изобщо, той продължаваше да идва в театъра и заставаше до табелата за обявления, та всички да го видят. Гневеше се подобно на Филоктет, небръснат, неумит, подпийнал. В хипнотичния поглед на сините му очи личеше ужас, той се вкопчваше в минаващите покрай него, държеше ги за яките и изригваше омразата си към „Хитлер-Берман“. Тишината се сгъстяваше, сенките ставаха безоки, отломките от счупеното огледало отразяваха празнота. Ехото от познатия кадифен глас отекваше по стълбите, всички се измъчваха, мълчаха, никой не му отговаряше. Ден подир ден той40 разиграваше своя последен и чудовищен спектакъл в театъра, където бе крал на кралете. Шествието от сенки го следваше, мълчаливи, ясно различими: Непознатият, Хамлет, Ричард III, Йоландер, Хикори, Бащата, Брендел, Капитан Едгар, Орин, Джеймс Тайрън, Едип, Пий VII, Офицерът, Густав Васа, Йоран Першон, Старецът Хумел, Густав Трети, Карл Дванадесети.