Латерна магика

13

Торщен Хамарѐн, тогава шестдесет и две годишен, ръководеше Градския театър в Гьотеборт от деня на неговото основаване през 1934 г. Преди това бил начело на трупата на театъра в Лоренсберг и се считаше за признат изпълнител на характерни роли.

Торщен имаше голям авторитет, а актьорският му ансамбъл минаваше за най-добрия в страната. Първият режисьор на театъра, Кнут Стрьом, стар революционер, бил ученик на знаменития Райнхард. Хелге Валгрен, по-скоро мълчалив, рязък, точен, предпочиташе да поставя пиеси на камерна сцена. Актьорите бяха изграждали добре споения си ансамбъл в течение на десетилетия, без това, разбира се, да означава, че се понасяха взаимно.

В ранната есен на 1946 година аз, Елен и нашите две деца се прехвърлихме в Гьотеборг. В театъра репетираха „Призрачна соната“ на Стриндберг в постановката на специално поканения за целта Улуф Муландер. Промъкнах се на огромната, потънала в мрак сцена. Отдалеч — отпред и отзад — долитаха гласовете на актьори, чиито силуети сегиз-тогиз се мяркаха в светлината на прожекторите. Затаил дъх, аз внимателно слушах: голям театър, с всички възможни средства, големи актьори, големи изисквания. Не бих казал, че ме обземаше страх, но във всеки случай усещах някакъв трепет.

Внезапно усамотението ми бе нарушено — край мен се появи миниатюрно същество, може би привидение: Мария Шилкнехт, grand old lady31 на театъра, във фантасмагоричното одеяние на Мумията и със страшна бяла маска. „Доколкото разбирам, вие сте господин Бергман, нали?“ — прошепна тя с любезна, но някак сепваща усмивка. Потвърдих, че е права, и непохватно се поклоних. Помълчахме. „Е, какво ще кажете за всичко това?“, попита дребният призрак със строги нотки в гласа си. „За мен това е най-забележителната творба на световната драматургия“, отвърнах съвършено искрено. Мумията ми хвърли поглед, изпълнен със студено презрение. „Уф! Това говно Стриндберг го забърка, само и само да има какво да играем в неговия «Интимен театър».“ Тя се отдалечи от мен със снизходително кимване на глава. След минута беше вече на сцената: излизаше от гардероба, заслонила очи с длан и поклащайки дългата си рокля тъй, както папагалът разтърсва перата си — неувяхваща в ролята, която ненавиждаше, осъществяваща замисъла на режисьор, когото ненавиждаше не по-малко.

Представи ми се щедра възможност за дебют: „Калигула“ на Камю. Главната роля беше поверена на моя връстник и близък приятел от трудното стокхолмско време — Андерш Ек, който също като мен щеше да се изяви за пръв път в Гьотеборг.

Окръжаваше го цялата гвардия прочути актьори, които с подозрение и без доброжелателство следяха нашите действия, на новаците тук. Получих възможност да се разпореждам с всички технически и материални ресурси на театъра.

В един прекрасен ден насред репетиционния период в залата влезе Торщен Хамарѐн, без предварително да е съобщил, че ще ни посети. Той седна и се приготви да наблюдава какво правим. Моментът не беше подходящ: Андерш Ек маркираше, другите актьори четяха текста на глас. Поради неопитност аз загубих контрол над работата си и чувах как Хамарѐн сумти и тъпче с крака. Накрая той не издържа и изрева: „Какво става тук при вас, дявол да го вземе? Да не би да сте се отдали на молитви или на духовен онанизъм? А може би си играете на топчета? Какво, по дяволите, правите?“

Като проклинаше и ругаеше, той се втурна към сцената и се нахвърли върху първия изпречил му се актьор, загдето не си бил научил ролята, а я четял. Нападнатият се опита да обясни нещо за нови методи и импровизация, мятайки ми коси погледи. Хамарѐн грубо го прекъсна и се зае да преправя мизансцена. Побеснях и закрещях от залата, че няма да му позволя да продължава, че това е произвол и деспотизъм. Както беше с гръб към мен, Хамарѐн изръмжа: „Я мълчи там и си налягай парцалите, та поне нещо да понаучиш.“ Кръвта нахлу в главата ми и аз продължих да крещя, че няма да се примиря с подобно посегателство. Като се разсмя, не без доброжелателство, Хамарѐн ми извика откъм сцената: „Тогава върви на майната си, провинциален гений такъв!“ Аз се втурнах към вратата, отворих я след няколко неуспешни опита и напуснах театъра. Рано на другата сутрин ми се обади секретарката на Хамарѐн, за да ми съобщи, че ако не се явя на репетиция, договорът ми ще бъде анулиран.

Гневът, който се бе уталожил, лумна с нова сила и аз се понесох към театъра, за да убия Хамарѐн. Най-неочаквано се срещнахме на един завой в коридора, буквално връхлетяхме един връз друг. Това ни се стори толкова комично, че се разсмяхме. Торщен ме прегърна, а сърцето ми тутакси го издигна в ранга на оня баща, който ми бе липсвал, откак Бог се отвърна от мен. И той с удоволствие изпълняваше тази роля през всички онези години, които прекарах в неговия театър.

„Любов“ на Кай Мунк започва с пиене на какао. Местен пастор кани в дома си хора от селището, за да обсъди с тях строителството на вълнолом. На сцената седят двадесет и трима актьори, които пият какао и произнасят по някоя и друга реплика, не липсват и такива, които нищо не казват. Хамарѐн бе разпределил най-щателно ролите, дори тези без думи. Указанията, които даваше, бяха убийствено подробни и изискваха огромно търпение. След като подхвърля нещо за времето зиме, Кулбйорн например си взема курабийка, потапя я в какаото и започва да го разбърква с нея, моля — упражнения! И Кулбйорн се упражнява. Режисьорът внася известни промени. Ванда сипва какао от каната, която държи с лявата си ръка, и мило се усмихва на Бенкт-Оке с думите: „Ти наистина трябва да се подкрепиш.“ Моля! Актьорите репетират. Режисьорът ги поправя.

Гложди ме нетърпение: та той е гробар на театралното изкуство, предизвиква неговия разпад. Хамарѐн обаче стоически продължава в същия дух: „Туре посяга за баничка, кима с глава, обръщайки се към Ева, двамата си разменят някакви думи, които ние не чуваме, моля ви, измислете подходяща тема за разговор.“ Ева и Туре предлагат тема. Хамарѐн я одобрява. Те репетират. Мисля си: „Този мухлясал и одъртял диктатор окончателно изстиска всякакво оживление и спонтанност от тази сцена, умъртви я напълно. Я по-добре да се махам от това гробище.“ Но не знам защо не помръдвам от мястото си, може би подтикван от злорадо любопитство. Актьорите маркират или чистят паузи, координират движенията си с дишането, интонациите биват фиксирани. Прозявам се като зъл котарак. След безкрайни повторения, прекъсвания, поправки, побутвания и тласъци Хамарѐн решава, че е дошъл моментът, в който сцената може да се изиграе от началото до края.

И тук става чудото.

Започва свободен и непринуден, много забавен разговор, придружен със съответните при такива случаи светски жестове, погледи, подтекст и съзнателно неосъзнато поведение. Актьорите, които се чувстват уверено в щателно обозначените им владения, се ползват с волността да създават образи. Те фантазират свободно и с хумор, без ни най-малко да си пречат взаимно, съблюдавайки целостта, ритъма.

Първият урок за мен бе намесата на Хамарѐн в постановката на „Калигула“. Мизансценът трябва да се изгражда ясно и с отношение към поставената цел. Аморфността на чувствата и намеренията е недопустима. Сигналите, които актьорът изпраща на зрителя, трябва да са прости и отчетливи, неизменно един по един, за предпочитане не по-дълги от секунда, и дори ако внушенията са противоречиви, в това непременно трябва да личи преднамереност, за да възникне илюзия за едновременност и дълбочина, за стереоефект. Всеки миг от онова, което става на сцената, трябва да достигне зрителя, оттам нататък вече може да се мисли за правдивост на изображението; един добър актьор впрочем винаги е в състояние да превъплъти истината, съдържаща се в произведението.

Вторият урок за мен бе сцената с пиене на какао в „Любов“ на Кай Мунк. Истинската свобода произтича от съвместно изтъкана фактура, от филигранно взаимопроникване на различните темпове. Актьорското изкуство при това е изкуство на повторението. Ето защо в основата на всяко действие трябва да са залегнали доброволните съвместни усилия на партньорите. Режисьорът е в състояние да наложи волята си на актьора по време на репетиции. Но ето, той се оттегля и изпълнителят, съзнателно или не, започва да внася корективи в играта си по свое усмотрение и вкус. Неговият партньор също веднага променя своята игра — по сходни причини. И така нататък. Подир пет вечери дресираното представление се разпада, освен ако, разбира се, режисьорът не държи под око своите тигри. Сцената с пиенето на какао външно изглеждаше именно като дресура. А не беше такава. Актьорите разбираха своите възможности в точно очертани граници, изпълнени с радостно очакване на момента, когато ще могат да проявят собствено творчество. Тази сцена не подаде, не се разпадна нито за миг.

Веднъж заварих Торщен Хамарѐн да прелиства моя режисьорски дневник, в който нямаше нито една забележка, нито едно описание на сцена. „Виж ти — измърмори насмешливо той, — значи не си нанасяш мизансцените.“ — „Не — отвърнах, — предпочитам да ги създавам направо на сцената заедно с актьорите.“ — „Чудя се докога ще издържиш така“, рече Хамарѐн и захлопна дневника.

Съмненията му се оправдаха твърде скоро. Сега обмислям и най-малките подробности, нанасям всички мизансцени. Когато се явявам на репетиция, аз съм задължен да имам съвършено точна представа за всеки момент от бъдещия спектакъл. Указанията трябва да са ясни, изпълними и за предпочитане стимулиращи. Само онзи, който се е подготвил старателно, има възможността да импровизира.

Нашето семейство се увеличи. През пролетта на 1948 г. ни се родиха близнаци. Преместихме се в петстаен апартамент в нова сграда недалеч от града. А разполагах също и със скромен кабинет в театъра; под самия му покрив, където работех вечер, редактирах ръкописи, съчинявах пиеси и сценарии.

Вторият баща на Елен се самоуби, като остави големи дългове. Тъща ми със своя малолетен син се премести да живее при нас. Настаниха се в кабинета ми, в непосредствено съседство с нашата спалня. Нощем жената, отскоро станала вдовица, често ридаеше. А при нас живееше и Лена, по-голямата ми дъщеря, тъй като Елсе още боледуваше. Общо бяхме десет души, включително инак симпатичната, но все намусена домашна помощничка. Елен буквално се разкъсваше и можеше да отдели твърде малко време за професионални занимания. Семейните отношения се усложняваха и инфектираха, на съпружеската интимност, която им бе спасение, сложи край твърде звучното съседство с тъщата и нейния син.

Бях тридесетгодишен и от „Свенск Филминдустри“ ме изритаха след провала с „Криза“. Едвам свързвахме двата края. Към всички останали проблеми се прибавяха и ожесточените скандали за пари. Нито Елен, нито аз се отличавахме с пестеливост, напротив, щедро харчехме с пълни шепи, бяхме недалновидни.

Четвъртият ми филм се ползваше донякъде с успех благодарение на предвидливостта, загрижеността и търпението на Лоренс Мармстед. Лоренс бе истински продуцент, който живееше със своите филми и се бореше за тях от сценария до излизането им на екран.

Именно той ме научи как да ги правя.

Все по-често пътувах до Стокхолм и наех там стая в пансиона „Нюландер“, който се намираше на ъгъла между улиците Брахегатан и Хумлегордсгатан. Госпожица Нюландер бе достолепна възрастна дама или по-скоро крехко същество с искрящо бяла коса и тъмни очи, с извънредно бледо и умело гримирано лице. В пансиона й живееха много актьори и тя действително полагаше майчински грижи за всички нас. Заемах слънчева стая с прозорец към двора, която се превърна в мое надеждно убежище. Госпожица Нюландер тактично затваряше очи пред хаотичността в начина на живот на своите неспокойни наематели, пред икономическата несигурност, която постоянно ги гнетеше.

В Гьотеборг се чувствах неуютно: градът ми се струваше херметичен, „закопчан догоре“, гнетяха ме ограниченият свят на театъра, където колегите общуваха едни с други само в неговите предели, домът, разтърсен от детски викове и пълен с пелени, проснати да съхнат, с ревящи жени и често сцена на необуздана ревност, нерядко впрочем напълно оправдана… Изход просто нямаше, изневерите станаха натрапчиво правило.

Елен знаеше, че съм склонен да лъжа. Разяждаше я отчаяние, тя ме умоляваше да й кажа истината поне един-единствен път, но аз не можех да сторя това и дори да си представя къде се намира тази истина. В кратките паузи между схватките ние усещахме дълбока привързаност един към друг, телата ни се разбираха и си прощаваха.

По принцип Елен беше добър и силен приятел. При други, по-поносими, обстоятелства нашият съвместен живот сигурно би потръгнал съвсем нормално, но ние знаехме малко за самите себе си и допускахме, че съществуването трябва да е такова, каквото и беше. Не се оплаквахме от несгодите, не роптаехме срещу създалата се ситуация. Борехме се, оковани в една верига, и потъвахме към дъното.

Торщен Хамарѐн ми даде шанса да поставя две свои пиеси в Студийния театър — жест мъжествен и нелек. Някои от собствените ми произведения вече бях представял. Критиката реагира твърде единодушно: Бергман е добър, дори способен режисьор, ала е слаб писател. Под „слаб“ се разбираше наивен, по ученически незрял, пъпчив, потен, сантиментален, смехотворен, досаден, лишен от чувство за хумор, неприятен и т.н.

Захвана да ме преследва уважаваният в най-висша степен и от мен Улуф Лагеркранц. Когато впоследствие той стана „гуру“ по въпросите на културата във вестник „Дагенс Нюхетер“, нападките му придобиха направо гротескен характер. За „Усмивките на лятната нощ“ например бе писал следното: „Оскъдно въображение на пъпчив юноша, безсрамни копнежи на незряла душа, безгранично презрение към художествената и човешката правда — ето факторите, създали въпросната «комедия». Изпитвам срам, загдето я гледах.“

Днес тези думи звучат забавно, дори куриозно. По онова време обаче те бяха като отровна стрела, която ми причини мъка и страдание.

Торщен Хамарѐн, мъжественият, весел човек, в продължение на години беше преследван от един гьотеборгски критик. И ето, по време на представление на „Бишон“, една негова високо оценена и ведра постановка, той съзрял възможност за отмъщение. В антракта, когато публиката, буквално изтощена от смях, вече се насочвала към изхода на залата, той излязъл на сцената и помолил публиката за минутка внимание. Без да бърза, със съответно красноречиви паузи, с нужната мимика, започнал да чете убийствената рецензия за спектакъла. Зрителите го възнаградили с бурна демонстрация на своите симпатии към него. Откритото преследване от страна на критика било прекратено, но го заменил по-изтънчен тормоз: оскърбеният автор на рецензията се заел да срива със земята съпругата на Хамарѐн, актриса, и нейните най-близки колеги в театъра.

Понастоящем съм си изработил отношение на учтивост, да не кажа на подмазвачество, спрямо моите съдници. Веднъж насмалко не съсипах от бой може би най-наглия сред тях. Още преди да съм замахнал, възнамерявайки да го цапардосам, той се свлече на пода сред куп нотни пюпитри. Трябваше да платя глоба в размер на пет хиляди крони, но бях убеден, че парите не са отишли напразно, защото вестникът нямаше повече да му позволи да пише отзиви за мои спектакли. И, разбира се, сбърках. Той изчезна само за няколко години, а сега отново е на линия и продължава да лее несекваща жлъч върху плодовете на усилията, които полагам в напреднала възраст.

Дойде дори в Мюнхен, та верен на своя дълг, да изпълни и там задълженията си на палач. Една пролетна вечер го зърнах на Максимилианщрасе, пиян-залян, в тънка бяла тенис фланелка и прекалено тесни кадифени панталони. Бръснатата му глава клюмаше безутешно, той се тикаше в минувачите, очевидно желаейки да завърже разговор, но те с отвращение го отблъскваха. Сигурно зъзнеше и му се гадеше.

Обзе ме някакъв моментален подтик да пристъпя към този нещастник и да му протегна ръка — може би щяхме да се помирим, та нали бяхме квит, защо да не сложим край на нашата люта ненавист, още повече, че от онази случка бяха минали толкова години. Тутакси обаче се разкаях за своето сантиментално намерение. Това е Смъртен враг. И следва да бъде унищожен. Вярно, сега той унищожава сам себе си със своите сквернословия, но аз се надявам да потанцувам на гроба му с пожеланието навеки да се продъни в ада, където ще може да си прекарва времето в четене на своите собствени рецензии.

Доколкото животът се състои преди всичко от противоречия, искам веднага да заявя, че театралният критик Херберт Гревениус е един от най-скъпите ми приятели. Срещаме се почти всеки ден в Драматичния театър; днес, когато пиша тези редове, той е на 86 години, но както преди е любезно ироничен и както преди пуши своите задължителни петдесет цигари дневно.

В началото на моя път са застанали двама неподкупно строги ангели — Торщен Хамарѐн и Херберт Гревениус. От първия усвоих занаята, от втория — известна систематичност в мисленето. Те ме пощипваха, иронизираха, хокаха.

Страдах безкрайно заради унищожителните критики и други подобни публични унижения. Гревениус ми казваше: „Представи си черта, теглена с тебешир. От едната й страна си застанал ти, а от другата — твоят критик. И двамата правите фокуси, за да забавлявате публиката.“ Това помогна. В една моя постановка играеше гениален, но пропил се актьор. Хамарѐн подметна, след шумно изсекване: „Помисли си колко често от задниците на трупове израстват лилии.“ Гревениус бе гледал един от моите по-ранни филми и гневно твърдеше, че в него сякаш има дупка по средата. Опитвах се да защитя произведението си, пояснявайки, че актьорът е трябвало да пресъздаде образа на посредствеността. Гревениус обаче не се предаваше: „На посредствеността не бива да се поверява ролята на посредственост, на вулгарната жена — тази на вулгарна жена, на надутата примадона — на надута примадона.“ Хамарѐн казваше: „Някаква дяволия става с тези артисти. Тъкмо придобиват собствена физиономия след години на пиянство, и си загубват паметта.“