Леопардът

Първа глава Хипоксия

Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата ѝ зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата ѝ потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото ѝ. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите ѝ се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата ѝ заплашваше да избухне и да разбие черепа ѝ на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата ѝ? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той ѝ бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията ѝ при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба ѝ? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой ѝ беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.

Струваше ѝ се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила ѝ. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.

Колко време бе прекарала в безсъзнание?

Наркотикът се изпари от кръвта ѝ. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.

Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите ѝ: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно — да изпеят "Колко прекрасна е земята" и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците ѝ. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието ѝ се вряза мек глас и ѝ заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата ѝ назад и долепи стоманеното острие до шията ѝ. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко подръпна червената жица, висяща от устата ѝ. В следващия миг главата ѝ се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите ѝ. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не отслабваше. Той огледа разчекнатата ѝ уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика ѝ, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата ѝ. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.

— Не пипай жицата — прошепна той в ухото ѝ и заби иглата странично в шията ѝ.

Тя мигом изгуби съзнание.

Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.

Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта ѝ, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното ѝ въображение ѝ погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?

Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, по топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на "сляпа баба"? Какво тупти в ушите ѝ? Кръвта ѝ или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите ѝ. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.

Трябва да направи нещо, да мисли.

Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.

— Не пипай жицата — беше я предупредил той.

Защо? Какво ще се случи, ако го направи?

Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите ѝ се просмука влажен студ. Идеше ѝ да се развика, ала не ѝ бяха останали сили. Тишина. Мълчание.

Всички онези думи, запълвали неловкото мълчание в компанията на хора, които са ѝ напълно безразлични, тя би изрекла пред близките си.

Нямаше изход. Остана сама с влудяващата я болка. Главата ѝ пулсираше до пръсване.

"Не пипай жицата."

Ако я дръпне, шиповете вероятно ще се приберат в топчето и болката ще стихне. Мисълта да го направи започна сериозно да се загнездва в съзнанието ѝ. Колко време бе прекарала тук? Два часа? Осем часа? Двайсет минути?

Ако всичко наистина е толкова лесно и трябва само да дръпне жицата, защо още се колебае? Заради предупреждение, отправено от откровен психопат? Навярно това също е част от играта — да я заблуди, та тя да не смее да прекрати непоносимите си болки? Или предупреждавайки я, да я предизвика да се противопостави и да дръпне жицата на инат, а после… да се случи нещо ужасно. Какво собствено? Как е устроено това топче?

Да, той я беше въвлякъл в порочен кръг, защото не ѝ бе оставил избор. Болките ставаха нетърпими, лигавицата в гърлото ѝ набъбваше, съвсем скоро щеше да се задуши. Пак се опита да извика, но от устата ѝ се изтръгна немощен хрип. Колкото и да мигаше, от очите ѝ не избиха сълзи.

Пръстите ѝ напипаха жицата, висяща от устата ѝ. Тя я опъна предпазливо. Наистина съжаляваше за пропуснатите шансове в живота си, ала бе готова да прекара цял живот в разкаяние, ако можеше да се спаси. Искаше просто да живее, все едно как. Нищо повече.

Дръпна силно жицата.

От върховете на шиповете изскочиха седемсантиметрови игли. Четири пробиха бузите ѝ, три — синусите, две — носа, други две — брадичката. Дванайсетата прониза хранопровода ѝ, тринайсетата — дясната ѝ очна ябълка. Други две игли се забиха в задната част на небцето и проникнаха в мозъка. Ала не това се яви непосредствена причина за смъртта ѝ. Металното топче препречи пътя на рукнала от раните към устата ѝ кръв и тя се изля в трахеята, оттам попадна в дробовете и блокира притока на кислород към тъканите. Това, от своя страна, доведе до спиране на сърцето и "церебрална хипоксия" — както записа патологът в доклада си — или с други думи, недостиг на кислород в мозъка. Казано накратко: Боргни Стем-Мюре се удави.

Втора глава Просветляващият мрак

18 декември

Дните са къси. Навън все още е светло, но тук вътре, в моята режисьорска кабина, цари вечен мрак. На светлината от настолната лампа хората на снимките изглеждат толкова дразнещо щастливи и нищо неподозиращи. Толкова изпълнени с очаквания, все едно е повече от ясно, че животът се разстила пред тях като гладката, ненарушавана от вълнения повърхност на море от време. Редактирах по свой вкус вестника, изрязах сълзливите истории за шокираното семейство, зачеркнах кървавите подробности около намирането на трупа. Оставих единствено неизбежната снимка, която роднина или приятел бе предоставил на напорист журналист; снимка от времето, когато е била в разцвета на силите си, усмихната, все едно никога няма да умре.

Полицаите още не знаят почти нищо, но скоро ще им се отвори повечко работа. Кое прави човека убиец? Вродено ли е, предава ли се генетично, дали е плод на наследствена предразположеност, която присъства у едни, а у други липсва? Или поривът да убиваш се явява логично следствие от сблъсъка с реалността? Един вид стратегия за оцеляване, животоспасителна болест, рационална лудост? Защото ако страданието е безжалостен вражески обстрел по тялото ни, то лудостта е необходимото отстъпление, за да си осигурим отново прикритие.

Лично аз смятам, че способността да убиваш е фундаментално заложена във всеки здрав индивид. Съществуванието ни представлява непрестанна борба за блага и онзи, който не може да убие ближния си, няма право да оцелее. Да отнемеш живот в крайна сметка означава да ускориш идването на неизбежното. Смъртта не подминава никого и това е хубаво, защото животът е болка и страдание. В този смисъл и всяко убийство е акт на милосърдие. Ала не така изглежда, когато слънцето огрява кожата ти, водата се стича сладостно по устните ти, усещаш идиотското си жизнелюбие във всеки удар на сърцето си и си готов да жертваш всичко постигнато — чест, позиция в обществото, принципи, — за да си изпросиш още няколко трошици време. Точно в такъв момент трябва да се устремиш към дълбините, подминавайки измамната заслепяваща светлина, да се потопиш в студения просветляващ мрак и да почувстваш сърцевината: истината. Защото точно това трябваше да открия. И го открих. Открих какво превръща човека в убиец.

А моят живот? И аз ли смятам, че животът ми се разстила пред мен като безметежно море от време?

В никакъв случай. Не след дълго и аз ще се озова върху бунището на смъртта заедно с останалите участници в тази малка драма. Ала независимо в какъв стадий от процеса на гниене се намира тялото ми, дори да е останал само скелетът, на устните ми ще грее усмивка. Защото в момента живея тъкмо с тази цел. Тя е единствената причина да съм още жив, моят шанс да се пречистя, да се отърся от целия този срам. Но това е само началото. Сега искам да изгася лампата и да изляза на дневната светлина. Макар тя почти да си е отишла.

Трета глава Хонконг

Дъждът отказваше да спре. Продължаваше да вали. Влажното и меко време продължи седмици. Земята се наводни, европейски пътища започнаха да се срутват, прелетните птици не отлетяха, а по медиите съобщиха за насекоми, каквито досега не били виждани толкова на север. Астрономическата зима настъпи, но тревните площи в Осло не само не бяха заснежени — дори не бяха покафенели. Примамваха със зеления си цвят. Площадката с изкуствена настилка в район Согн се напълни с разочаровани скиори, облечени с екипи от марката "Дели"[1]. Те тичаха за здраве, докато чакат температурите да паднат и езерото Согн да се заледи. В навечерието на Новата година падна гъста мъгла и гърмът от фойерверките от центъра на Осло отекваше чак в предградието Аскер, но затова пък хората не виждаха дори ракетите, които са изстреляли от градината си. Въпреки това според проучване на потреблението всяко норвежко домакинство изразходило средно шестстотин крони за пироефекти. Същото проучване показваше и друго: само за три години броят на норвежците, осъществили мечтата си за бяла Коледа по белите брегове на Тайланд, се е удвоил. Явно времето се бе побъркало и в Югоизточна Азия, защото върху метеорологичната карта се появиха знаци, характерни единствено за сезона на тайфуните. Сега обаче те изпъстриха района около Южнокитайско море. Тази сутрин в Хонконг, където февруари по принцип е най-сухият месец през годината, валеше проливен дъжд и поради лоша видимост самолетът на компания "Кетуей Пасифик Еъруейс", полет номер 731 от Лондон, се принуди да кръжи няколко минути, преди да започне финално снижаване към летище "Чек Лап Кок".

— Радвайте се, че няма да се приземим на старото летище — отбеляза пасажерът до Кая Сулнес, която стискаше ръкохватките с побелели пръсти. — То се намира в центъра на града и има опасност самолетът да се забие право в някой небостъргач.

От излитането преди дванайсет часа мъжът не бе обелил дума. Кая веднага се хвана за забележката му, за да се откъсне от мисълта, че се намират във въздуха, а целият самолет се тресе от турбуленция:

— Успокоихте ме, господине. Англичанин ли сте?

Той се сепна, все едно му бе ударила шамар. Кая се досети, че му е нанесла кръвна обида, вземайки го за потомък на бившите колониални владетели, и побърза да се поправи:

— Навярно сте китаец?

— Хонконгски китаец — поправи я той. — А вие, госпожице?

Кая Сулнес се поколеба дали да не отговори "хоксюнска норвежка", но се ограничи до "норвежка". Хонконгският китаец се позамисли и възкликна победоносно:

— Аха! Скандинавка значи! А по каква работа идвате в Хонконг?

— Търся мъж — отвърна тя и се вторачи в оловносивите облаци с надеждата под тях съвсем скоро да се мерне твърда земя.

— Аха! Много сте красива, госпожице. Не вярвайте на приказките, че китайците се женели само за китайки.

— За хонконгските китайци ли говорите? — усмихна се малко вяло тя.

— Най-вече за тях — кимна разпалено той и повдигна демонстративно ръката си, на която нямаше халка. — Занимавам се с производство на микрочипове. Семейството ми притежава фабрики в Китай и Южна Корея. Какво ще правите тази вечер?

— Ще спя — прозина се Кая.

— А утре вечер?

— Дотогава се надявам да съм го намерила и да пътувам към къщи.

— Много бързате, госпожице — намръщи се мъжът.

На летището той ѝ предложи да я закара до хотела, но тя отказа и се качи на двуетажен автобус до центъра. След час се озова сама в коридора на хотел "Емпайър Коулун" и вдиша дълбоко няколко пъти. Прокара магнитната карта през четеца на вратата и оставаше само да отвори. Насили се да натисне дръжката и я дръпна рязко към себе си. После надникна трескаво в стаята. Вътре нямаше никого. Съвсем естествено.

Кая влезе, остави куфарчето на колелца до леглото, застана до прозореца и погледна навън: първо към гъмжилото по улицата седемнайсет етажа под нея, после към небостъргачите, които по нищо не приличаха на ако не грациозните, то поне помпозните си побратими в Манхатън, Куала Лумпур и Токио. Тукашните напомняха термитници. Едновременно плашещи и внушителни, те свидетелстваха за способността на човешкия род да се нагажда към обстоятелствата дори когато седем милиона души трябва да се поберат върху малко повече от сто квадратни километра. Кая усети как умората бавно я надвива, изхлузи обувките си и се отпусна върху леглото. Широко сто и двайсет сантиметра, то заемаше почти цялата двойна стая в четиризвездния хотел. Кая си даде сметка, че сред цялата тази гмеж трябва да открие конкретен човек, който — личеше по всичко — бе предприел всякакви мерки да потъне в неизвестност. Претегли възможностите: да затвори очи или да се хване на работа. Стегна се и стана от леглото. Съблече се и се мушна под душа. После застана пред огледалото и без капка самодоволство констатира правотата на хонконгския китаец: наистина беше красавица. Красотата ѝ не беше въпрос на вкус, а се доближаваше до неоспорим факт, доколкото външният вид може да бъде неподвластен на субективизъм. Високи скули, гарвановочерни, характерни и фино оформени вежди над по детски големите очи със зелени ириси, от които струеше зрялото излъчване на млада жена; меденокафяви коси, широки сочни устни, нежно прилепнали една към друга; издължена слаба шия, елегантна фигура с малки гърди, които приличаха на малки възвишения или вълни върху гладка морска повърхност от безупречна, макар и доста бледа кожа; нежно закръглени бедра, дълги крака, които изкушиха две столични модни агенции да се пробват с предложения за фотосесии, докато Кая учеше в гимназията в Хоксюн. Приеха отказа ѝ с многозначително поклащане на глава. На сбогуване един от агентите злобно отбеляза:

— Не забравяй, миличка: не си идеална. Имаш прекалено малки и остри зъби. Съветвам те да не се усмихваш прекалено често.

Кая прие "препоръката" с радост и оттогава се усмихваше много по-често отпреди.

В камуфлажен панталон и тънък дъждобран Кая се качи в асансьора, а той се понесе в безтегловност към рецепцията.

— "Чунгкинг Меншън"? — попита рецепционистът и едва се стърпя да не повдигне вежда. После посочи: — Първо по Кимбърли Роуд, после по Нейтън Роуд и накрая наляво.

Всички хостели и хотели от страните членки на Интерпол са длъжни да регистрират чуждестранните гости, но когато Кая се обади в норвежкото посолство в Хонконг, за да провери последното местонахождение на човека, когото търси, секретарят ѝ обясни, че "Чункинг Меншън" не е хотел или "меншън" в смисъла на "имение", а квартал с магазини, заведения за бързо хранене, ресторанти и повече от сто сертифицирани и несертифицирани хостела, обхващащи четири небостъргача. Някои от стаите били чисти, приятни, със скромна мебелировка, но не липсвали и дупки с вид на затворнически килии. И най-важното: в "Чунгкинг Меншън" човек без големи претенции можел преспокойно да спи, да се храни, да живее, да работи и да се формира като личност, без изобщо да напуска мравуняка.

По Нейтън Роуд — оживена търговска улица с маркови стоки, лъскави фасади и високи витрини — Кая откри входа към "Чунгкинг Меншън" и влезе. Посрещнаха я миризми на готвено от заведения за бързо хранене, удари с чук от обущарски ателиета, мюсюлмански молитви от радиоапарати и изморени погледи на продавачи в магазини за дрехи втора употреба. Усмихна се на объркан турист с огромна раница и пътеводител в ръка. Изпод камуфлажните му шорти — прекалено оптимистичен избор за сезона — се подаваха побелелите му премръзнали прасци. Кая показа на униформен служител бележка, а той каза "lift[2] С" и ѝ направи знак да продължи към дъното на коридора. Пред асансьора се извиваше дълга опашка и тя успя да се напъха вътре чак на третия път. В скърцащия, тресящ се железен сандък хората се возеха натъпкани като сардели и Кая неволно се сети, че циганите погребват мъртъвците си вертикално.

Съдържателят на хостела, мюсюлманин с нещо като тюрбан на главата, веднага и с голям ентусиазъм показа на Кая стая, малка като кутийка, където — незнайно как — бяха побрали телевизор на стената над долната част на леглото и малък климатик до горната. Въодушевлението на съдържателя обаче се стопи в мига, когато Кая го прекъсна с въпроса знае ли къде се намира мъжът от снимката, която му показа. Уточни и как се пише името му. Виждайки какво неудоволствие се изписа върху лицето на съдържателя, Кая побърза да го осведоми, че е съпруга на мъжа от снимката. Секретарят от посолството неслучайно я бе предупредил колко "контрапродуктивно" би било да размаха официална служебна карта под носа на служител в "Чунгкинг". За всеки случай Кая добави, че с мъжа от снимката имат пет деца. Това предизвика коренна промяна в отношението на съдържателя. С това признание "многодетната майка", макар западнячка и неверница, си извоюва уважението му. Мъжът въздъхна тежко, поклати глава и отговори на отсечен английски със съжаление в гласа:

— Лоша работа, госпожо. Дойдоха и му взеха паспорта.

— Кой?

— Как кой? Триадата, разбира се.

— Триадата ли? — възкликна Кая.

Тя, разбира се, беше чувала за криминалната организация, но незнайно защо си мислеше, че китайската мафия съществува предимно в комиксите и във филмите за бойни изкуства.

— Седнете, госпожо. — Той издърпа внимателно стол и Кая се настани. — Питаха за него, но го нямаше и му взеха паспорта.

— Паспорта ли? Защо?

Той се поколеба.

— Моля ви, кажете ми. Трябва да знам.

— Боя се, че мъжът ви залагаше на конни състезания.

— На конни състезания?

— Да, на хиподрума в Хепи Вали. Гадна работа.

— И е задлъжнял на Триадата?

Той кимна и поклати глава няколко пъти, за да потвърди и отрече едновременно.

— И са му взели паспорта?

— Ако иска да се махне от Хонконг, ще трябва първо да си плати дълга.

— Какво му пречи да си извади нов паспорт в консулската служба?

— Нищо. — Тюрбанът се разклати наляво-надясно. — А в "Чунгкинг" ще ти направят фалшив за осемдесет американски долара. Но проблемът не е в паспорта, а в мястото: Хонконг е остров, госпожо. Вие например как дойдохте дотук?

— Със самолет.

— А как ще си тръгнете?

— Пак така.

— Именно. В Хонконг функционира едно летище, всички имена на пътниците се вписват в компютър, правят се щателни проверки. Триадата плаща на някои служители, за да се оглеждат за познати лица. Разбирате ли?

— Значи е много трудно да избягаш — кимна бавно тя.

— Не, госпожо: невъзможно е да избягаш. Но можеш да се скриеш. В Хонконг живеят седем милиона души. Лесно е да се слееш с тълпата.

Кая затвори очи, защото ѝ се спеше ужасно, а събеседникът ѝ явно разтълкува жеста погрешно и сложи окуражително ръка върху рамото ѝ:

— Спокойно, спокойно.

Поколеба се, наведе се напред и прошепна:

— Мисля, че той е още тук, госпожо.

— Аха.

— Не, не. Имам предвид, че е в "Чунгкинг". Видях го.

Тя повдигна глава.

— Два пъти, в ресторанта на Ли Юан. Там предлагат евтин ориз. Не казвайте на никого, че знаете това от мен. Мъжът ви е добър, но все си търси белята — отбеляза той и забели театрално очи, а те почти изчезнаха в тюрбана. — Здравата е загазил.

Кая отиде в ресторанта. След шест часа престой, гарниран с две порции пържен ориз, три кафета и два литра вода, тя вдигна стреснато глава от мазната маса и погледна със сънливи очи Ли Юан, а той ѝ се усмихна окуражително. Заведението се състоеше от тезгях и четири пластмасови маси.

— Tired[3]? — засмя се той и оголи оределите си предни зъби.

Кая се прозина, поръча си четвърто кафе и продължи да чака. В заведението влязоха двама китайци и седнаха до тезгяха, без да разговарят и без да си поръчват. Дори не я удостоиха с поглед. Изпита облекчение. Тялото ѝ се бе схванало от продължителното седене и каквато поза да заемеше, я прорязваха ужасни болки. Направи няколко кръга с глава, за да активизира кръвообращението си. Тилът ѝ изпука. Вторачи се в синкавобелите луминесцентни лампи на тавана и пак наведе глава. Пред очите ѝ се появи бледо, някак мнително лице. Застанал пред една от спуснатите щори в коридора, мъжът оглеждаше внимателно малкото заведение на Ли Юан. Погледът му спря върху двамата китайци до тезгяха, после продължи да сканира помещението. Кая се изправи, но единият ѝ крак бе изтръпнал и се огъна. Все пак грабна чантата си и закуцука след мъжа, колкото ѝ позволяваха силите.

— Welcome back[4] — чу Кая поканата на Ли Юан зад гърба си.

Мъжът ѝ се стори прекалено слаб. На снимките изглеждаше широкоплещест, грамаден. В онова токшоу по телевизията столът, на който го бяха настанили, изглеждаше като за пигмеи. Ала независимо от всичко Кая не се съмняваше, че е същият: късо подстриган, с ръбест череп, характерен нос, ситна мрежа от кръвоносни съдове в склерите на очите, измити от алкохола светлосини ириси, волева брадичка с изненадващо нежни, почти красиво изписани устни.

И така, Кая тръгна по Нейтън Роуд. Под неоновата светлина проблесна гръб с кожено яке, извисяващ се над навалицата. На пръв поглед той не вървеше бързо, но ѝ се наложи да подтичва, за да не го изгуби. Той сви от оживената търговска улица и увеличи разстоянието помежду им, докато навлизаше в тесни, малко по-пусти улички. Тя забеляза табела с надпис "Мелдън Роу". Изкушаваше се да се приближи до него и да му се представи, да приключи с това веднъж завинаги, но бе решила да се придържа стриктно към плана и да разбере къде живее той. Дъждът спря, някой сякаш повдигна крайчеца на облачната покривка и откри високото, кадифеночерно небе, изпъстрено с блещукащи звезди с големината на иглен бод. След двайсет минути той спря неочаквано до един ъгъл и Кая веднага се изплаши да не я е разкрил. Ала той не се обърна. Само извади нещо от джоба на якето си. Тя се вторачи изумена: бебешко шише за хранене? Мъжът зави зад ъгъла. Кая го последва и излезе на голям открит площад, пълен с хора, предимно младежи. В отсрещния му край, над широки стъклени врати светеше табела с надпис на английски и китайски. Кая разпозна заглавията на някои от новите филми, които никога нямаше да успее да гледа поради липса на време. Погледът ѝ веднага фиксира коженото яке и тя забеляза как мъжът остави бебешкото шише върху ниския цокъл на бронзова скулптура, представляваща бесило с празен клуп, а после продължи покрай две заети пейки и седна на третата. Извади вестник. След около двайсет секунди пак стана, върна се до постамента, грабна шишето мимоходом, мушна го бързо в джоба си и продължи по пътя, по който дойде.

Започна да вали. Мъжът влезе в "Чунгкинг Меншън".

Кая се приготви за речта си. Пред асансьорите вече не се точеха опашки, но мъжът предпочете стълбите, зави надясно и изчезна през въртяща се врата. Кая се спусна след него и неочаквано се озова на рушаща се пуста стълбищна площадка. Лъхна я остра миризма на котешка урина и мокър бетон. Притаи дъх, но не чу друго освен шум от капеща вода. Реши да продължи нагоре, ала някаква врата се затръшна малко по-нататък. Спусна се по стълбите и се озова пред единствената врата, способна да произведе такъв звук: метална, осеяна с вдлъбнатини. Сложи ръка върху дръжката и усети как отново започва да трепери. Затвори очи и изруга наум. После дръпна рязко вратата и пристъпи в мрака. Нещо пробяга през краката ѝ, но тя нито изпищя, нито помръдна.

Първоначално помисли, че се е озовала в асансьорна шахта. Ала когато погледна нагоре, различи опушени стени, премрежени с множество тръби, кабели, криви метални парчета и полусрутено ръждясало желязно скеле. Беше излязла в междублоковото пространство с площ едва няколко квадратни метра. Не можеше да се нарече вътрешен двор. Единствената светлина идваше от звездите. Небето беше ясно, ала върху асфалта капеше вода. Досети се, че течността се получава при кондензация в малките ръждясали климатици, накацали върху фасадите на околните сгради. Отдръпна се и се облегна на металната врата. Зачака.

Накрая от тъмнината се чу:

— What do you want?[5]

За пръв път чуваше гласа му. Всъщност бе гледала предаването за серийните убийци с негово участие, но на живо беше много по-различно. Дрезгавият му глас, сякаш раздиран от терзания, подхождаше на по-възрастен мъж, а — доколкото Кая знаеше — той нямаше още четирийсет. Същевременно долови спокойствие и самоувереност, в пълен дисонанс с подплашеното лице, което зърна в заведението на Ли Юан. Дълбок, топъл глас.

— Норвежка съм — побърза да му съобщи тя.

Той не отговори. Кая преглътна. Знаеше колко важни са първите думи.

— Казвам се Кая Сулнес. Възложиха ми да те открия. По-конкретно Гюнар Хаген ми го възложи.

Дори името на началника му в Отдела за борба с насилието не предизвика реакция. "Да не би вече да се е омел?" — зачуди се тя.

— Разследвам убийства под ръководството на Хаген — поясни тя.

— Поздравления.

— Няма място за поздравления. Не си ли чел норвежки вестници през последните месеци? — Идеше ѝ да си отхапе езика. Откъде ѝ хрумна да се прави на оригинална? Сигурно липсата на сън си казваше думата. Или притеснението.

— Поздравявам те, че успя да си свършиш задачата — обади се той. — Откри ме. Вече може да си ходиш.

— Почакай! — извика Кая. — Не искаш ли да чуеш защо съм дошла?

— Не.

Заучените наизуст думи обаче се затъркаляха от устата ѝ:

— Две жени са убити. Според съдебномедицинските експертизи извършителят е един и същ. Не разполагаме с никакви други улики. Медиите получиха съвсем малко информация, но веднага гракнаха: из Осло вилнее нов сериен убиец! Ширят се и спекулации, че се вдъхновявал от Снежния човек. Поискахме съдействие от специалисти в Интерпол, но и те не могат да помогнат. Натискът от страна на медии и власти…

— Казах "не" — прекъсна я той.

После се чу как затръшна врата.

— Ехо? Ехо? Там ли си?

Тя стигна опипом до някаква врата и я отвори, преди страхът да я сграбчи за гърлото. Озова се в друго тъмно стълбище. Горе зърна светлина и взе три стъпала с един скок. Светлината идваше от стъклена въртяща се врата и Кая я бутна. Навлезе в гол коридор, където явно се бяха отказали да подновяват олющената мазилка, и влагата от стените я лъхна с гнилия си дъх. Опрени на стената, срещу Кая стояха двама мъже с цигари, олюляващи се от крайчеца на устните им. В ноздрите ѝ нахлу миризма на застояло. Изгледаха я с премрежен поглед. Тя се молеше да не ѝ обърнат внимание. По-дребният беше чернокож, вероятно от африкански произход. По-високият — бял, с пирамидален белег на челото, напомнящ предупредителен светлоотразителен триъгълник. Докато веднъж преглеждаше служебното списание на полицията, ѝ попадна информация, че по улиците на Хонконг патрулират близо трийсет хиляди пазители на реда. Затова го смятали за най-безопасния мегаполис в света. Но уточнението беше много съществено: "по улиците".

— Looking for hashish, lady?[6]

Тя поклати глава и се помъчи да се усмихне спокойно, както едно време инструктираше младите момичета от училищата. "Постарайте се да изглеждате като човек, който знае къде отива, а не като изгубил стадото, не като плячка." Мъжете също ѝ се усмихнаха. Единственият друг изход в коридора беше зазидан. Те извадиха ръце от джобовете на панталоните си, а цигарите — от ъглите на устата си.

— Looking for fun, then?[7]

— Wrong door, that's all[8] — отвърна тя, обърна се и понечи да излезе.

Ала в китката ѝ се вкопчиха пръсти. Кая усети вкуса на страх в устата си: все едно лапна парче алуминиево фолио. На теория знаеше как се действа в такава ситуация. Беше се упражнявала по време на демонстрация с учебна цел заедно с колеги и инструктор в осветен физкултурен салон. Тогава обаче всички седяха върху гумени постелки.

— Right door, lady. Right door. Fun is this way[9].

Лъхна я дъх на риба, лук и марихуана. По време на демонстрацията във физкултурния салон се беше упражнявала само срещу един противник.

— No thanks[10] — парира тя, като се опитваше да говори спокойно.

Чернокожият се изравни с нея, стисна и другата ѝ китка и каза с глас, от време на време преминаващ във фалцет:

— We will show you.[11]

— Only there's not much to see, is there[12]?

И тримата се обърнаха към вратата.

Кая знаеше, че по паспорт е висок сто деветдесет и четири сантиметра, но като го видя на вратата, съобразена с хонконгските стандарти за височина, ѝ се стори поне два метра и десет. И двойно по-широкоплещест отпреди час. Бе отпуснал ръце отстрани на тялото си, като ги държеше леко разперени, но не помръдваше. Не фиксираше с очи, не си придаваше заплашителен вид, само погледна спокойно белия и повтори:

— Is there, jau-ye?[13]

Кая усети как белият изпъна пръсти и отпусна хвата около китката ѝ, а чернокожият започна да пристъпва от крак на крак.

— Ng-goy[14] — отвърна мъжът на вратата.

Пуснаха колебливо ръката ѝ.

— Ела — подкани я той и внимателно я хвана над лакътя.

Кая усети как я облива гореща вълна от напрежение и от срам. Засрами се, защото изпита страшно облекчение от намесата му; в критични ситуации умът ѝ работеше много мудно и тя не успя да се справи сама с двама нищо и никакви дилъри на хашиш, които просто искаха да я поизплашат.

Мъжът я поведе. Два етажа по-нагоре минаха през въртяща се врата, застанаха пред асансьора, той натисна копчето за надолу и прикова поглед в светещото табло с етажите.

— Гастарбайтери — поясни. — Скучаят и се чудят как да си разнообразят живота.

— Знам — инатливо отвърна тя.

— Натисни "G" за партера, после тръгни надясно и само направо, докато излезеш на Нейтън Роуд.

— Моля те да ме изслушаш. Единствено ти в целия отдел си минал специално обучение за разследване на серийни престъпления. Ти залови Снежния човек.

— Така е. — Кая улови някакво раздвижване в погледа му. Той потърка челюстта под дясното си ухо. — А после напуснах.

— Как така си напуснал? По-скоро си взел отпуск.

— Напуснах. Подадох си оставката.

Едва сега Кая забеляза, че долната му челюст стои неестествено изпъкнала от дясната страна.

— Гюнар Хаген ми каза, че преди шест месеца, когато си заминал от Осло, ти е разрешил да излезеш в безсрочен отпуск.

Той се усмихна и Кая забеляза колко се промени лицето му.

— Хаген говори така, защото така и не си наби в главата, че…

Млъкна и усмивката му изчезна. Пак погледна таблото. Светеше числото пет.

— Така или иначе — вече не работя за полицията.

— Нуждаем се от теб… — тя си пое дъх. Осъзнаваше, че стъпва върху тънък лед, но се налага да действа, преди пак да е изчезнал. — А ти се нуждаеш от нас.

Той рязко отвърна поглед от таблото и прикова очи в нея:

— И кое те кара да мислиш така?

— Дължиш пари на Триадата. Купуваш си дрога с бебешко шише. Живееш… — тя се намръщи —… тук. И нямаш паспорт.

— Чувствам се добре. За какво ми е паспорт?

Чу се звук, вратите на асансьора се разтвориха със скърцане и отвътре ги лъхна топъл въздух с неприятна миризма от телата на пътуващите в кабината.

— Няма да се кача! — извика Кая по-високо, отколкото възнамеряваше, и забеляза раздразнение и нескрито любопитство по лицата на хората.

— Напротив, ще се качиш — възрази той, докосна кръста ѝ и внимателно, но категорично я напъха в асансьора.

На мига Кая се озова сред човешки тела, блокиращи изхода. Не можеше нито да мръдне, нито да се обърне. Завъртя глава тъкмо навреме да види как вратите се затварят.

— Хари! — извика тя.

Но него вече го нямаше.

Четвърта глава "Секс пистълс"

Възрастният съдържател на хостела долепи замислено показалец до челото си под тюрбана и я изгледа продължително.

После вдигна слушалката и набра номер. Каза няколко думи на арабски и затвори.

— Почакайте — обърна се той към Кая. — Може да стане, а може и да не стане.

Тя се усмихна и кимна.

Стояха един срещу друг от двете страни на тясната маса, служеща за плот на рецепция.

Телефонът звънна. Той вдигна слушалката, изслуша какво му съобщиха и затвори, без да обели дума.

— Сто и петдесет хиляди долара.

— Сто и петдесет хиляди? — изуми се Кая.

— Хонконгски долари, госпожо.

Кая пресметна наум. Правеше сто и трийсет хиляди норвежки крони или двойно повече от отпуснатия ѝ бюджет.

Минаваше полунощ. Кая не бе мигнала от четирийсет часа. Обикаля високия блок в продължение на три часа. Разучи всички хостели, кафенета, снекбарове, масажни студиа и стаи за молитви, докато стигна до най-евтините хостели, квартири и спални помещения, където живееха гастарбайтери от Африка и Пакистан. Обитаваха не стаи, а нещо като кабинки, отделени с паравани, без врати, без телевизори, без климатици, без възможност за лично пространство. Тъмнокожият портиер пусна Кая, огледа внимателно снимката и още по-внимателно стодоларовата банкнота, която тя му подаде, взе я и посочи една стаичка.

"Got you[15], Хари Хуле" — помисли си тя.

Той лежеше по гръб върху дюшек и дишаше едва доловимо. В челото му се бе врязала дълбока бръчка, а изпъкналата кост под дясното му ухо личеше още по-ясно, докато спеше. От съседните кабинки се чуваше кашлица и хъркане на други мъже. От тавана капеше вода и срещаше бетонния под с дълбоки унили въздишки. В кабината на Хари влизаше студен синкав лъч светлина от рецепцията. Пред прозореца имаше гардероб, а до дюшека — стол и пластмасова бутилка с вода. Нищо повече. Вътре се носеше сладникаво-горчив мирис като от изгоряла гума. На пода се търкаляше бебешко шише, а до него от пепелник димеше фас. Кая седна на стола и забеляза мазна жълто-кафява буца в ръката му. Едногодишният опит в патрулка я бе научил да различава бучките хашиш от пръв поглед. Хари Хуле определено не държеше хашиш.

Той се събуди в два часа. Кая долови съвсем лека промяна в дишането му и изведнъж белтъците на очите му светнаха в мрака.

— Ракел? — прошепна той в просъница и пак заспа.

След половин час отвори очи, стресна се и веднага извади нещо изпод дюшека.

— Аз съм, Кая Сулнес — успокои го тя.

Той замръзна и пак се свлече върху дюшека.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — попита я дрезгаво.

— Дойдох да те взема.

— Да ме вземеш ли? — засмя се той със затворени очи. — Още ли не си се отказала?

Кая извади плик, наведе се напред и го размаха под носа му. Той отвори едното си око.

— Самолетен билет за Осло — обясни тя.

Окото му пак се затвори.

— Благодаря, но ще остана тук.

— Щом аз успях да те открия, значи е въпрос на време и те да те открият.

Той не отговори. Кая чакаше, заслушана в дишането му и във въздишките на капещата вода. Хари отвори очи, разтърка кожата под дясното си ухо и се надигна на лакти:

— Случайно да ти се намира цигара?

Тя поклати глава. Хари отметна чаршафа, стана и се приближи до гардероба. За човек, прекарал половин година в условията на субтропичен климат, Хари изглеждаше изненадващо блед и толкова изпосталял, че ребрата изпъкваха и под кожата на гърба му. Телосложението му подсказваше, че е бил атлетичен, но някогашните му мускули в момента представляваха само сенки под бялата кожа. Той отвори гардероба и Кая не без известно учудване забеляза колко старателно сгънати и подредени са дрехите му. Хари си облече тениска и обу чифт дънки — същите като предния ден. С мъка извади смачкана кутия цигари от джоба.

Нахлузи на краката си джапанки и си запали цигара.

— Ела — подкани я той. — Време е за вечеря.

В два и половина през нощта — защото това показваше часовникът — пред магазините и закусвалните в "Чунгкинг" бяха спуснати сиви железни щори. Само Ли Юан още не бе затворил.

— Как се озова в Хонконг? — поинтересува се Кая, докато гледаше как Хари с ефективни, но лишени от елегантност движения лапа стъклени спагети от бяла купа за супа.

— По въздуха. Студено ли ти е?

Кая веднага извади ръцете си изпод бедрата.

— Но защо избра да дойдеш точно тук?

— Бях тръгнал за Манила. В началото Хонконг беше само междинна спирка.

— И какво смяташе да правиш на Филипините?

— Да се метна в кратера на някой вулкан.

— В кой по-точно?

— Ти колко местни вулкана познаваш?

— Нито един. Само съм чела, че има много. А доста от тях се намират на остров… Лусон?

— Добре си се подготвила. На територията на Филипините съществуват общо осемнайсет вулкана. Три от тях са на остров Лусон. Аз исках да отида до вулкана Майнт Майон на височина две хиляди и петстотин метра. Стратовулкан.

— Тоест вулкан със стръмни стени, образувани от слоеве лава, изстинала след изригването му.

Хари спря да се храни и я погледна.

— Изригвания през последните петстотин години?

— Много. Трийсет? — предположи Кая.

— Официалната статистика регистрира четирийсет и седем след 1616 година, като последното е било през 2002. Вулканът може да бъде обвинен в убийството на минимум три хиляди души.

— Какво се е случило?

— Налягането се повиши.

— Попитах какво се е случило с теб.

— Аз говорех за себе си. — По лицето му сякаш пробяга бегла усмивка. — Не издържах и пих алкохол в самолета. Съобщиха ми, че трябва да сляза в Хонконг.

— От Хонконг непрекъснато има полети за Манила.

— Осъзнах, че освен вулкани Манила не притежава нищо повече от Хонконг.

— И с какво Хонконг превъзхожда филипинската столица?

— Намира се по-далече от Норвегия.

Кая кимна. Беше запозната с подробностите около случая със Снежния човек.

— И най-важното — Хари посочи с дървената клечка — тук приготвят невероятни стъклени спагети. Опитай. Те са достатъчна причина да кандидатстваш за гражданство.

— Те и опиумът?

Обикновено Кая общуваше по-завоалирано, но знаеше, че този път се налага да преодолее вродената си стеснителност, ако иска да свърши работата, заради която дойде.

Хари сви рамене и продължи да яде спагети.

— Редовно ли пушиш опиум?

— Не редовно.

— И защо го правиш?

— За да не пия — отговори той с пълна уста. — Алкохолик съм. В това отношение се сещам за още едно предимство на Хонконг спрямо Манила: тук законът предвижда по-леки наказания за притежание на наркотици. А и затворите са по-чисти.

— За проблемите ти с алкохола знам, но и наркоман ли си станал?

— Дефинирай "наркоман".

— Зависим ли си от наркотици?

— Не, но искам да ги вземам.

— Защото…?

— Действат като упойка. Разговорът ни заприлича на интервю за работа, която аз обаче не искам, Сулнес. Пушила ли си опиум?

Кая поклати глава. Беше опитвала марихуана няколко пъти по време на екскурзия из Южна Америка, но не ѝ хареса особено.

— Китайците обаче имат опит с опиума. Преди двеста години британците започнали да заливат китайския пазар с дрогата, за да подобрят търговския си баланс. За нула време — той щракна с пръсти — превърнали половината китайци в наркомани. А когато китайските власти съвсем естествено забранили опиума, британците им обявили война, задето онези им отнели правото да дрогират и разболеят цял Китай. Все едно Колумбия да бомбардира Ню Йорк, защото американците са конфискували кокаинова пратка по границата.

— Накъде биеш?

— Чувствам се задължен като европеец да изпуша част от отровата, която сме внесли в тази страна.

Кая се разсмя, без да се усети. Недоспиването започваше да я мъчи сериозно.

— Наблюдавах те, докато си купуваш. Знам как се прави. В бебешкото шише имаше пари. А после ти пуснаха опиум, нали?

— Мм — потвърди Хари с пълна уста. — В Наркотичния ли си работила?

— Не. Защо използвате бебешки шишета?

Хари протегна ръце над главата си. Бе омел всичко от купата пред себе си.

— Опиумът мирише адски гадно. Ако го държиш в джоба си или го опаковаш във фолио, полицейските хрътки веднага ще те надушат дори сред навалицата. Освен това бебешките шишета не се връщат за амбалаж и няма опасност някое дете или пияница да ти го отмъкнат, докато пазаруваш. Защото и това ми се е случвало.

Кая кимна. Хари започна да се отпуска. Тя трябваше просто да продължи в същия дух. Хората, които от половин година не са говорили на родния си език, винаги стават словоохотливи в присъствието на сънародник. Съвсем естествено е. Нужно е само да следва същата линия.

— Разбрах, че харесваш коне?

— По принцип не — отвърна той, докато дъвчеше клечка за зъби. — Много бързо си променят настроението.

— Но обичаш да залагаш на конни надбягвания?

— Да, обаче пристрастеността към хазарта не е сред пороците ми.

Той се усмихна и Кая се удиви колко много усмивката променя физиономията му. Лицето му стана някак по-човешко, приветливо, момчешко. Напомни ѝ за късчето синьо небе, показало се над Мелдън Роу.

— В дългосрочна перспектива хазартът се оказва лоша стратегия за печалба. Но ако нямаш какво да губиш, той с единственият ти шанс. На едно състезание заложих всичко, което имах. Че и отгоре.

— Заложил си всичките си пари само на един-единствен кон?

— На два. Направих залог, който се нарича куинела: прогнозираш кои два коня според теб ще спечелят първо и второ място, независимо в какъв ред.

— И си взел заем от Триадата?

За пръв път Кая забеляза изненада в погледа на Хари.

— Кое кара влиятелен китайски престъпен картел да даде заем на чужденец, зависим от опиума, който няма какво да губи?

— Като чужденец през първите три седмици след подпечатването на паспорта ти в Хонконг получаваш достъп до ВИП-ложата на хиподрума в Хепи Вали — обясни Хари, извади цигара, запали я и издуха дима към мудния вентилатор, който по-скоро возеше на въртележка накацалите върху него мухи, отколкото да раздвижваше въздуха. — Там се спазват строги правила за облеклото и си уших костюм. Първите две седмици бяха достатъчно да се запаля. Запознах се с Херман Клойт — южноафриканец, забогатял от добива на минерали през деветдесетте. Той ме научи как да губя много пари с финес. Концепцията ми допадна. Вечерта преди състезанието през третата седмица му гостувах за вечеря. За да забавлява компанията, той ни показа колекцията си от африкански инструменти за мъчения от Гома. Шофьорът на Клойт ми подшушна слуха, че конят фаворит в предстоящата гонка бил контузен, но пазели това в тайна; въпреки всичко щял да стартира, защото бил изявен фаворит и имало вероятност да се получи така наречения minus pool, тоест заложилите на него да не спечелят нищо. Затова пък, ако попълниш и трите колонки върху бланката, можеш да си осигуриш печалба. Например с куинела. Но за да заложа, ми трябваше сериозен капитал, разбира се. Клойт ми отпусна заем заради сините ми очи и ушития ми по поръчка костюм.

Хари се загледа в догарящата си цигара и се усмихна.

— И? — подкани го да продължи Кая.

— И фаворитът спечели с шест обиколки преднина — сви рамене Хари. — А когато съобщих на Клойт за пълния си провал, той ме изгледа с искрено съжаление и учтиво ме светна, че като бизнесмен е длъжен да се придържа към общоприетите пазарни принципи. Това, увери ме той, не включвало използване на инструментите за мъчения от Конго, а задължението да продаде дълга ми с отстъпка на Триадата. Призна, че положението ми ще се усложни още повече, и ми отпусна трийсет и шест часа преднина, за да се измъкна от Хонконг, преди да е продал дълга ми на Триадата.

— Но ти не се възползва, така ли?

— Понякога схващам малко бавно.

— А после?

— После дойдох тук — разпери ръце той. — В "Чунгкинг".

— А какви планове имаш за бъдещето?

Той сви рамене и изгаси цигарата. Кая неволно се сети за снимката на Сид Вишъс от "Секс пистълс" върху обложката на албума им и за песента, в която се пееше "No fu-ture, no fu-ture[16]".

— Е, научи каквото ти трябваше, Кая Сулнес.

— Каквото ми трябваше ли? — намръщи се тя. — Не те разбирам.

— Нима? — Хари се изправи. — Ти да не си помисли, че се разбъбрих за пристрастеността си към опиума и за дълговете си, защото се чувствам самотен и се радвам да видя сънародница?

Кая мълчеше.

— Разказах ти всичко това, за да разбереш, че нямате нужда от отрепка като мен, и да се върнеш в Осло без чувство за неудовлетвореност от свършеното. Така няма повече да се сблъскваш със съмнителни типове по стълбищата, а аз ще спя, без да се притеснявам, че ще доведеш кредиторите право в дома ми.

Тя го погледна. Хари излъчваше строгост, почти аскетизъм, но в очите му гореше закачливото пламъче, което сякаш казваше "не приемай нещата толкова на сериозно". Или по-точно: "все ми е тая".

— Почакай — Кая отвори чантата си и извади малка червена книжка.

Подаде му я, наблюдавайки реакцията му. Той я разгърна и по лицето му се изписа изненада.

— Мамка му, ама това е оригиналният ми паспорт! — Да.

— Не мога да повярвам, че отделът е намерил толкова пари.

— Курсът на дълга ти е паднал — излъга тя. — Направиха ми отстъпка.

— Дано не си се охарчила, защото нямам никакво намерение да се връщам в Осло.

Кая го изгледа продължително. Изтръпна, защото не ѝ остана друг изход, освен да се възползва от последния си коз — онзи, който Гюнар Хаген я предупреди да изиграе само в краен случай — ако Хари прояви нечуван инат.

— Има още нещо — Кая се приготви за последната си атака.

Едната вежда на Хари се вдигна високо — навярно усети нещо тревожно в тона ѝ.

— Става дума за баща ти, Хари. — Кая си даде сметка, че по навик вмъкна малкото му име, както правеше обикновено, преди да поднесе подобни вести. В този случай обаче го направи искрено, а не само заради търсения ефект.

— За баща ми ли? — понита той, все едно изненадан, че има баща.

— Да. Свързахме се с него, за да го попитаме дали знае къде се намираш. Болен е.

Кая заби поглед в масата. Хари задиша по-тежко.

— Сериозно ли е? — попита той. Дрезгавината в гласа му се завърна.

— Да. Съжалявам, че го научаваш точно от мен.

Кая не смееше да вдигне очи. Чувстваше се силно смутена и затова чакаше. От телевизора зад тезгяха на Ли Юан се носеше разговор на кантонски. Кая едва преглътна. Нуждаеше се от сън.

— Кога излита самолетът?

— В осем. Ще те взема оттук след три часа.

— Сам ще стигна до летището — възрази Хари. — Първо трябва да уредя някои неща.

Той протегна ръка към нея. Кая го изгледа въпросително.

— Паспортът ще ми е нужен — поясни той. — А ти хапни нещо, че ще умреш от глад.

Тя се поколеба, но все пак му подаде паспорта и билета.

— Разчитам на думата ти — напомни Кая.

Хари я изгледа равнодушно.

И изчезна.

Часовникът над изход С4 на летище "Чек Лап Кок" показваше осем без четвърт. Кая изгуби надежда. Няма да дойде, разбира се. По силата на вроден рефлекс ранените животни и хора се скриват. А Хари Хуле бе повече от ранен. Докладите за Снежния човек описваха в подробности убийствата на жените, но Гюнар Хаген ѝ разказа допълнително неща, които не фигурираха в официалната документация: как психопатът посегнал на бившата приятелка на Хари, Ракел, и на сина ѝ Олег. Двамата напуснали страната веднага след приключването на случая. А Хари подал оставка и също заминал. Даваше си сметка, че е отнесъл много по-тежки травми, отколкото тя може да си представи.

Кая предаде бордната си карта на летищния персонал и се запъти към изхода за самолета. Вече започна да обмисля как да формулира рапорта за неуспешното си пътуване, но неочаквано го видя да тича към терминала под косите слънчеви лъчи, преметнал сак на рамо, с плик от безмитния магазин в другата ръка и димяща цигара в устата.

Хари спря до гишето за проверка преди допускането на пътниците на борда, ала вместо да даде на служителя бордната си карта, остави сака на земята и погледна умолително към Кая. Тя се върна.

— Проблем ли има?

— Извинявай, но не мога да се кача на самолета.

— Защо?

Хари посочи плика от безмитния магазин.

— Току-що се сетих, че всеки пътник за Норвегия има право да внесе само един стек цигари. А аз купих два. Така че освен ако…

По лицето му не трепна и мускулче.

Кая се помъчи да прикрие облекчението си зад добре изиграна досада:

— Хайде, аз ще взема другия.

— Много ти благодаря.

Хари отвори плика — Кая веднага забеляза, че вътре няма бутилки — и ѝ подаде отворен стек с цигари "Кемъл", където една кутия вече липсваше. Тя тръгна пред него, за да прикрие усмивката си.

На борда успя да остане будна до излитането. Видя как Хонконг се изгубва под краката им. Стюардесите започнаха да разнасят напитки и закуски, а погледът на Хари веднага се закова в количката, от която се чуваше весело подрънкване на бутилки. Забеляза как той затвори очи и промърмори едва доловимо "No, thank you"[17], когато стюардесата го попита желае ли нещо за пиене.

Кая се чудеше дали Гюнар Хаген има право, настоявайки, че мъжът до нея е онова, от което се нуждаят в момента.

После се унесе и заспа. Сънува как стои пред затворена врата, а от гората проехтява самотен вледеняващ писък на птица. Странно, защото слънцето грее ли, грее… Отваря вратата…

Събуди се. Бе отпуснала глава върху рамото му. Избърса слюнката от ъгълчетата на устата си. Гласът на командира обяви, че започват снижаване към летището в Лондон.

Пета глава Паркът

Марит Улсен обичаше да кара ски, но мразеше да бяга. Изпитваше остра непоносимост към дишането си, учестено само след стотина метра, към разклащането на земята под краката ѝ като от земетресение, към изненаданите погледи на разхождащите се минувачи и картината, неизменно изникваща пред очите ѝ: представяше си двойната си брадичка, издутините по анцуга си, под който напират сланини, безпомощното си изражение тип "риба на сухо" с широко отворена уста, каквото бе виждала у други бегачи с наднормено тегло. Това бе една от причините Марит да насрочва трите си седмични тренировки из парка "Фрогнер" за десет часа вечерта. По това време там почти не се мяркаше жива душа. А случайно минаващите виждаха само силуета ѝ под малобройните фенери, докато тя пъхти по пътеките, прорязващи цялата територия на най-големия парк в града. А от малцината свидетели на тренировката ѝ онези, които разпознаваха депутатката от Работническата партия за района на Финмарк, се брояха на пръсти. Впрочем дори да зачеркнем представката "раз", съждението пак ще е вярно. Марит Улсен рядко се появяваше в публичното пространство. Когато се изказваше — обикновено от името на родния си край — не привличаше силно внимание като други, по-фотогенични свои колеги. Освен това по време на двата си мандата не бе допуснала нито един гаф. Ето така си обясняваше тя липсата на внимание към личността ѝ. Редакторът на местния вестник във Финмарк пък имаше друго обяснение: "Марит Улсен е състезател от лека категория", написа той в свой коментар: язвителен намек за физиологичните ѝ особености. Редакторът все пак не изключваше вероятността тя да участва в правителство на Работническата партия, защото според него Марит Улсен отговаряла на най-важните критерии за член на бъдещ кабинет: посредствено образование, представителка на нежния пол и провинциален произход.

Е, навярно този нахалник имаше право в известен смисъл. Тя не беше от политиците, вещи в строежа на мащабни, сложни — и въздушни — кули. Ала идваше от недрата на народа и знаеше как живеят обикновените хора. Нейният глас би могъл да представлява интересите им пред самодоволното и себично население на столицата. Защото гласът на Марит Улсен избликваше от сърцето ѝ. Там се криеше нейната сила, това нейно преимущество я доведе там, където въпреки всичко успя да стигне. Благодарение на словесната си интелигентност и на чувството си за хумор — според южняците "севернонорвежко" и "пиперливо" — се открои като сигурен победител в малкото дебати, в които успя да си издейства участие. Въпрос на време е да я забележат. Само да се отърве от излишните килца. Проучванията показват, че избирателите са по-малко склонни да вярват на политици с наднормено тегло, защото подсъзнателно свързват повечкото тлъстини е липса на самоконтрол.

Марит стигна до баир, стисна зъби и намали дължината на крачките. Бягането ѝ премина в ход — ако трябваше да бъде честна. Бързо ходене. Да, точно така: победоносен поход към властта. Килограмите се топяха, шансовете ѝ да се хареса на електората растяха. Неочаквано чу хрущене на чакъл зад гърба си. Инстинктивно се стегна. Пулсът ѝ се ускори. И преди три дни чу същото хрущене. Както всъщност и преди пет дни. И в двата случая някой бягаше зад нея в продължение на няколко минути. После шумът изведнъж изчезваше. Веднъж Марит се обърна и видя човек в черен спортен екип и с черна качулка. Приличаше на командос. Но що за човек — да не говорим за командос! — би сметнал за смислено да бяга със скоростта на Марит Улсен? Тя, разбира се, нямаше как да бъде сигурна, че зад нея и сега бяга същият човек, но стъпките сякаш ѝ се сториха познати. Още малко и ще изкачи баира до Монолита[18], а после пътеката слиза стръмно надолу към квартал "Скойен", където я очакват съпругът ѝ и страховит прехранен ротвайлер. Стъпките зад гърба ѝ скъсиха дистанцията. И изведнъж фактът, че бяга в десет часа в тъмния безлюден парк, престана да ѝ се струва повод за радост. Марит Улсен се страхуваше от доста неща, но преди всичко от чужденци. Да, знаеше много добре, че в устава на партията ѝ ксенофобските настроения се порицават строго, ала страхът от непознатото все пак ѝ се струваше разумна точка от стратегията ѝ за оцеляване. В момента съжали, задето не гласува против либералните към имигрантите закони, прокарани от нейната партия, и най-вече задето преди внасянето им в Парламента не се осмели да прояви прословутата си откровеност. Тялото ѝ се движеше прекалено бавно, мускулите на бедрата ѝ започнаха да парят от болка, дробовете ѝ отчаяно се опитваха да погълнат достатъчно въздух и тя знаеше, че съвсем скоро силите ще я напуснат. Разсъдъкът ѝ се мъчеше да пребори страха, да я увери, че тя не се вписва в определението "типична жертва на изнасилвани".

Подгонена от страха, Марит стигна до върха на възвишението и пред погледа ѝ се откри изглед към "Мадсерю але". От портата на една от къщите излезе автомобил на заден ход. Марит прецени, че ще успее да стигне до колата: оставаха само стотина метра. Хукна по хлъзгавата трева по нанадолнището, като едва се държеше на краката си. Стъпките зад гърба ѝ заглъхнаха, запъхтяното ѝ дишане заглуши всичко останало. Колата вече бе излязла на улицата, скоростната кутия проскърца, когато шофьорът превключи на предна предавка. Марит Улсен стигна до подножието на склона. До улицата и до спасителните светли конуси пред фаровете на автомобила оставаха само няколко метра. Внушителното ѝ тяло обаче набра силна инерция заради стръмния наклон и телесната ѝ маса я тласкаше неудържимо напред. Краката ѝ не издържаха на темпото и тя политна напред — към уличното платно, към светлината. Коремът ѝ, пристегнат в подгизналия от пот полиестерен екип, се пльосна върху асфалта и тя хем се хлъзна, хем се претърколи напред. Когато най-сетне Марит Улсен спря да се търкаля, усети в устата си вкуса на прах. Бе изранила дланите си по чакъла.

Някой се надвеси над нея и я хвана за рамото. Марит се хвърли панически настрани, простена и вдигна ръце пред лицето си да се защити. Видя обаче не войник от специалните части, а възрастен мъж е бомбе. Вратата на колата зад него стоеше отворена.

— Всичко наред ли е, госпожице?

— А вие как мислите? — сопна се Марит и усети силен прилив на гняв.

— Я чакайте! Май съм ви виждал някъде!

— Не, благодаря — тя отблъсна ръката му и се изправи със стон.

— Вие не участвахте ли в онази развлекателна програма?

— Точно това — Марит Улсен се вторачи в безлюдния мрак и разтри натъртените си ребра — изобщо не те интересува, дядка.

Шеста глава Отново у дома

Волво "Амазон", произведено през 1970-а — годината, в която шведският автомобилен концерн прекратява производството на този модел, — спря пред пешеходната пътека до залата за пристигащи в летище "Гардермуен", Осло.

Колона от невръстни малчугани, облечени в дъждобрани, мина покрай автомобила. Няколко деца изгледаха любопитно старата кола със залепена върху покрива и багажника лента за рали, а после — и двамата мъже зад включените чистачки, подсушаващи капките от предобедния дъжд. Мъжът на мястото до шофьора, главен полицейски инспектор Гюнар Хаген, си даваше сметка, че децата пред очите му би следвало да предизвикат на лицето му усмивка, а в ума му — мисълта за сплотеност и грижа за ближния и за общество, където хората проявяват внимание един към друг, но съзнанието му роди асоциация с верига от хора, бавно пристъпващи напред в издирване на труп. Ръководните позиции в Отдела за борба с насилието неизменно се отразяват върху светогледа на титулярите. Или както един умник бе написал върху вратата на кабинета на Хуле: I see dead people.[19]

— Какво търси цяла детска градина на летището? — учуди се мъжът зад волана — Бьорн Холм.

Волвото беше най-любимата му придобивка. Единствено миризмата на шумното, но удивително добре функциониращо парно отопление, от пропитите с пот седалки, от прашасалата поставка за шапки под задното стъкло беше в състояние да му възвърне душевния комфорт. Особено под акомпанимента на двигателя, работещ на максимални обороти, тоест с около осемдесет километра в час на равно, и на Ханк Уилямс от касетофона. Бьорн Холм от Отдела по експертно-криминална дейност беше селско момче от Скрея с каубойски ботуши от змийска кожа и кръгло лице с леко изпъкнали очи, които му придаваха постоянно учуден вид. Това лице бе заблудило не един началник. Ала в действителност в Норвежката полиция от златната ера на Вебер не се бе раждал по-талантлив криминалист от Бьорн Холм.

През този ден Холм беше облечен в меко велурено яке с набрана кожа за украса по дължината на ципа и ямайска плетена шапка, откъдето се подаваха най-гъстите и рижи бакенбарди, които Хаген бе виждал от тази страна на Северно море. Почти покриваха бузите на Холм. Бьорн сви леко встрани и спря на паркинга за кратък престой. "Амазон"-ът изхълца, а двамата мъже слязоха. Хаген вдигна яката на палтото си, ала това не попречи на дъжда да засипе голото му теме с водните си снаряди. Заради венеца от гъста черна коса около тонзурата му някои хора го подозираха, че не е плешив, а просто посещава ексцентричен коафьор.

— Я ми кажи, Бьорн, якето ти пропуска ли вода? — попита Хаген, докато крачеха бързо към входа.

— Да.

Докато чакаха във волвото, Кая Сулнес телефонира да им съобщи, че самолетът от Лондон кацнал десет минути преди разписанието и тя изгубила Хари Хуле от поглед.

Гюнар Хаген влезе през въртящата се врата и се огледа. Видя Кая, седнала върху куфара си до гишето за таксита, кимна ѝ и се втурна към залата за пристигащи. Двамата с Холм използваха случая, когато някакъв пътник отвори вратата, и се шмугнаха вътре. Охранител понечи да ги спре, ала Хаген извади служебната си карта и процеди "полиция". Охранителят кимна, готов едва ли не да се поклони.

Началникът сви вдясно и мина покрай митничарите и кучетата им, наредени пред лъскави метални гишета, които му напомняха на чекмеджетата с трупове в моргата. После влезе в кабината за обиск и се закова на място толкова рязко, че Холм за малко да се блъсне в гърба му.

— Здрасти, шефе — поздрави познат глас през стиснати зъби. — Съжалявам, че не мога да се изправя.

Бьорн Холм надникна над рамото на шефа си. Гледката щеше да го преследва до края на живота му. Наведен над облегалката на стол, стоеше мъжът, превърнал се в жива легенда не само в Столичното полицейско управление, а и в цяла Норвегия. В страната не остана полицай, който да не знае поне една невероятна история с негово участие — за добро или лошо. Самият Холм бе работил в тясно сътрудничество с него, но не и в такава близост, каквато се откри пред очите му, докато ръката на митничаря, в латексова ръкавица, се губеше между бледите бузи на задника на легендата.

— Оттук поемам аз — побърза да го спре Хаген и размаха служебната си карта пред лицето на митничаря. — Пусни го.

Служителят се втренчи в главния полицейски инспектор. Прекрати заниманието си с голяма неохота, принуден от по-възрастен свой колега с жълти нашивки на раменете, който му кимна със затворени очи. Митничарят завъртя за последно ръката си и я извади. Жертвата простена тихо.

— Обуй си панталоните, Хари — подкани го Хаген и се обърна.

Хари го послуша и се обърна към митничаря:

— И на теб ли ти беше толкова приятно, колкото на мен?

При появата на тримата ѝ колеги Кая Сулнес стана от куфара. Бьорн Холм отиде да докара колата, а Гюнар Хаген — да купи нещо за пиене от близкия павилион.

— Често ли те проверяват? — поинтересува се Кая.

— Всеки път.

— Мен никога не са ме спирали за митническа проверка.

— Знам.

— Откъде?

— Защото митничарите имат страшно набито око. У теб не могат да открият нищо подозрително, докато аз отговарям поне на половината критерии за криминален тип.

— Да не би да смяташ митничарите за предубедени?

— Някога пренасяла ли си забранени стоки?

— Не — засмя се Кая. — Но ако наистина са толкова добри, щяха да забележат, че си полицай и да те пуснат да минеш.

— Сигурно и това са забелязали.

— Стига де. Само по филмите има чак толкова прозорливи митничари.

— Дали? — Хари затърси опипом цигарите си. — Погледни гишето за таксита. Виждаш ли мъж с присвити, малко несиметрично разположени очи?

Тя кимна.

— Откакто дойдох в тази зала, вече за втори път си подръпва колана. Все едно на него виси нещо тежко, например чифт белезници или полицейска палка. Това движение се автоматизира, ако си работил в патрулка или в ареста няколко години.

— И аз съм работила в патрулка, но никога…

— Този мъж в момента работи за Отдела за борба с наркотиците и се оглежда за хора, по чиито лица се изписва прекалено силно облекчение след проверката, или които бързат да отидат до тоалетната, защото не издържат повече с дрога в ректума. Следи и за хора, които си разменят куфари, защото често контрабандистите молят някой отзивчив спътник да пренесе чанта през митническата проверка и нищо неподозиращият наивник всъщност прекарва цялата пратка с наркотици.

Кая наклони глава, а по устните ѝ се изписа усмивка.

— Или просто панталоните на заподозрения по принцип му стоят леко паднали, а той е обикновен гражданин, който чака майка си, и ти грешиш.

— Възможно е — съгласи се Хари, погледна си часовника, а после и часовника на стената. — Грешки стават непрекъснато. Наистина ли вече стана обяд?

Волвото пое по магистралата, а уличните лампи светнаха. На предните седалки Холм и Кая Сулнес подеха оживен разговор под дискретното хлипане на Таунс ван Зант от касетофона. На задната седалка Гюнар Хаген прокара длан по гладката чанта в скута си, изработена от свинска кожа.

— Иска ми се да можех да ти направя комплимент за външния вид — отбеляза тихо началникът.

— Уморих се от полета, шефе — обясни Хари, който по-скоро лежеше, отколкото седеше върху седалката.

— Какво се е случило с челюстта ти?

— Дълга и отегчителна история.

— Както и да е. Добре дошъл у дома. Приеми искреното ми съжаление, задето се прибираш по такъв повод.

— Мислех, че съм си подал оставката.

— Случвало се е неведнъж.

— Колко още трябва да подам?

Гюнар Хаген изгледа бившия си подчинен, отпусна вежди и понижи глас:

— Пак казвам: съжалявам, задето се прибираш по неприятен повод. Разбирам колко тежко преживя последния случай. Двамата с любимата ти жена станахте жертва на психопат и… е нормално да искате да промените живота си. Но ти си детектив, Хари, това ти е работата.

Хари подсмъркна, все едно още със стъпването на норвежка земя си бе навлякъл настинка.

— Две убийства, Хари. Дори не знаем в подробности как са извършени, но се забелязва един и същ почерк. А опитът, за който последния път платихме твърде скъпо, изостри бдителността ни.

Главният полицейски инспектор спря дотук.

— Не се страхувай да изречеш думата на глас, шефе.

— Още не съм напълно сигурен.

Хари се загледа в хълмистата местност, в покафенелите поля, където още не бе паднал сняг.

— И преди се е случвало да подозираме, че вилнее сериен убиец, но всъщност тези престъпници са рядка порода.

— Знам — кимна Хаген. — Досега в професионалната си кариера съм се сблъсквал с един-единствен: Снежния човек. Но този път почти не се колебаем. Жертвите не са свързани помежду си, а в кръвта им открихме еднакво упойващо вещество.

— Значи, има нещо съмнително. Е, успех.

— Хари…

— Възложи случая на някой способен полицай, шефе.

— Ти си способен полицай.

— Вече се разпадам.

— Ще те сглобим — увери го Хаген, след като си пое дълбоко дъх.

— Beyond repair[20] — възрази Хари.

— Единствен ти в страната притежаваш необходимите знания и опит, за да разследваш серийни престъпления.

— Ами извикайте някой американец.

— Много добре знаеш, че не става така.

— В такъв случай съжалявам.

— Така ли? Вече две млади жени изгубиха живота си, Хари.

Бившият старши инспектор махна с ръка, когато Хаген отвори чантата си и извади кафява папка.

— Говоря сериозно, шефе. Благодаря, задето откупихте паспорта ми, но приключих със снимки на мъртъвци и страховити доклади.

Хаген погледна Хари малко засегнат, ала остави папката върху коленете му.

— Хвърли ѝ един поглед, само за това те моля. И не споменавай пред никого, че работим по този случай.

— Защо?

— Сложно е за обяснение. Просто си трай, разбра ли?

Отпред разговорът замря. Хари се загледа в тила на Кая. Понеже волвото на Бьорн Холм бе произведено години преди да се появи понятието "камшичен удар", седалките нямаха облегалки за тила и това позволи на Хари да види тънката шия под вдигнатата ѝ коса и белия мъх по кожата ѝ. Замисли се колко бързо се променят нещата, как всичко може да пропадне за секунди. Сякаш животът представлява именно това: процес на развала, на съсипване на нещо, което в началото е било идеално. Оставаше единствено въпросът дали това нещо ще се разпадне изведнъж, или постепенно. Мисълта го натъжи, но той не и прогони, докато не навлязоха в тунела "Ибсен" — сива, невзрачна брънка от транспортния механизъм в града, която преспокойно би могла да се намира където и да е по света. И все пак точно в този тунел го споходи буйна, безусловна радост, задето се намира тук. В Осло. У дома. Усещането го завладя така силно, че за няколко секунди Хари съвсем забрави защо всъщност се прибра.

Оставиха го на улица "Софие" и си тръгнаха. Той се загледа след волвото. По фасадата на сградата, където живееше, бяха "цъфнали" още графити, но синята мазилка под тях си беше същата.

Заяви недвусмислено, че няма да поеме случая, защото се е върнал в Норвегия само заради болния си баща. Премълча обаче колко му се щеше да не бе узнавал за състоянието му. Защото Хари се прибра не от любов към болния си родител, а от срам.

Вдигна очи към двата тъмни прозореца на третия етаж, където се намираше неговият апартамент.

Отключи портата и влезе в задния двор. Контейнерът си стоеше на обичайното място. Хари вдигна капака. Обеща на Хаген да прегледа папката с копия от документацията по случая най-вече за да пожали авторитета на шефа си: паспортът на Хари все пак погълна сериозна сума от бюджета на Отдела. Сега Хари пусна папката в контейнера при скъсани найлонови чували, преливащи от използвано кафе, памперси, изгнили плодове и обелки от картофи. Вдиша миризмата и установи, че навсякъде боклукът мирише изненадващо еднакво.

В двустайния му апартамент всичко си стоеше непобутнато. И все пак откри нещо различно: сивкав слой, все едно някой току-що е излязъл и мразовитият му дъх още не се е разнесъл из въздуха. Влезе в спалнята, остави сака си и извади запечатания стек с цигари. Да, всичко в дома му си беше същото: сиво като кожата на двудневен труп. Отпусна се назад върху леглото и затвори очи. Приветства наум познатите звуци: на дъждовната вода, стичаща се от дупката на улука върху ламарината на перваза. Този звук не приличаше по нищо на бавното спокойно шушнене в Хонконг, а се чуваше като бясно трополене, сякаш капките съвсем скоро ще преминат в непрекъсната струя. Един вид напомняне, че времето тече, секундите отминават, краят на времевата линия наближава. Това му напомни за Ла Линеа — онова човече от италианската анимация, дето след четири минути обикновено пада и изчезва, защото линията на художника — неговия създател — се изгубва.

Хари знаеше, че в долапа под мивката за по-мръсни предмети го чака полупълна бутилка "Джим Бийм"; че може да започне оттам, откъдето е приключил в този апартамент. По дяволите, напи се още преди да се качи в таксито за летището — през онзи ден преди половин година. Нима е чудно, че не успя да се добере до Манила?

Имаше и друга възможност: да излее съдържанието на бутилката в мивката.

Хари простена. Пълни глупости — изобщо не се чудеше на кого му прилича! На Ракел, разбира се. Всички жени му приличаха на Ракел.

Седма глава Бесило

— Но аз се страхувам, Расмус — натърти Марит Улсен. — Ужасно съм изплашена!

— Знам — увери я съпругът ѝ с приглушения си приятен глас, неизменно съпътствал и успокоявал Марит в продължение на двайсет и пет години изборни кампании, изпити за шофьорска книжка, гневни изблици и някоя и друга паническа атака. — Съвсем естествено е да изпитваш страх — той я прегърна. — Работиш усилено, умът ти е зает със стотици мисли. Просто мозъкът ти няма повече енергия да изключи подобни притеснения.

— Подобни притеснения? — Марит се обърна и го погледна. Отдавна бе изгубила интерес към дивидито, което гледаха: филма "Наистина любов". — Подобни глупави притеснения — това ли искаше да кажеш?

— Не е важно какво съм искал да кажа аз, а… — пръстите на ръцете му се размърдаха нервно.

— … а какво мислиш ти — цитира го тя с ироничен тон. — За бога, Расмус, престани да следиш телевизионните изяви на доктор Фил.

Той се засмя с копринена мекота.

— Само казвам, че като депутат в Норвежкия парламент имаш право да поискаш персонална охрана, ако се чувстваш застрашена. Това ли искаш?

— Ммм — замърка тя, когато пръстите му започнаха да масажират гърба ѝ там, където той знаеше, че тя обича. — Какво имаш предвид с този въпрос?

— Замисли се. Според теб какво ще се случи?

Марит Улсен се отдаде на размисъл. Затвори очи и с наслада усети как с ръцете си мъжът ѝ влива спокойствие и хармония в душата и в тялото ѝ. Марит се запозна с Расмус, докато работеше в Бюрото по труда в Алта. Избраха я за официален представител на Бюрото и Сдружението на норвежките служители я изпрати на квалификация в Конферентния център в Сьормарка. Още първата вечер към Марит се приближи слаб мъж с живи сини очи под високи, извити вежди. Заговори я по начина, по който общуват фанатизираните християни от младежкия клуб в Алта.

С разликата, че Расмус говореше не за религия, а за политика. Работеше в Централата на Работническата партия, където съдействаше на депутатите при ежедневни бюрократични казуси, командировки, медийни изяви, а при нужда дори съставяше речите им. Расмус я почерпи с бира и я покани на танц. След четири евъргрийна с прогресираща баладичност и все по-тесен физически контакт той я попита иска ли да го последва. Не в стаята му, а в партията. След като се прибра в Алта, Марит започна да посещава местните партийни сбирки на Работническата партия, а вечер с Расмус си споделяха подробно какво са правили през деня и какво ги вълнува. Макар да не го бе изричала на глас, тя смяташе, че тогава се е чувствала най-щастлива във връзката им въпреки разделящите ги две хиляди километра. Един ден комисията по номинации се обади, включи Марит в списъка с кандидатурите и хоп! — избраха я за член на Общинската управа в Алта. Две години по-късно тя стана заместник-председател на местното звено на Работническата партия, а след година вече членуваше в управата на административната област. Поредното телефонно обаждане извести, че е номинирана за депутат в Стуртинга. В момента Марит разполагаше с малък кабинет там, със съветник, който да ѝ помага при писането на речи, и с отлична перспектива да се издигне в йерархията, стига всичко да върви по план. Затова Марит винаги се стараеше да действа внимателно и обмислено.

— Ако се оплача, ще ми осигурят лична охрана — подхвана тя. — И медиите ще започнат да разпитват защо депутатка, за която никой не е чувал, се разхожда с бодигард за сметка на данъкоплатците. А когато журналистите разберат причината — тоест съмненията ми, че някой ме преследва в парка, — веднага ще напишат, че по тази логика всяка втора жителка на Осло има право на личен охранител, осигурен от държавния бюджет. Не искам бодигард. Забрави!

Расмус се разсмя безшумно и се опита да ѝ покаже съгласието си с нежните движения на пръстите си.

В парка "Фрогнер" вятърът виеше глухо в голите клони на дърветата. По тъмната водна повърхност се носеше патица, забила човка в перушината си. В плувния комплекс "Фрогнер" гнили листа се бяха полепили по плочките на дъното на празните басейни. Най-сетне мястото изглеждаше изоставено за вечни времена. Като свят, обречен на гибел. В най-дълбокия басейн вятърът предизвика турбуленция и се разнесе напевен монотонен звук, напомнящ плач, а десетметровият бял трамплин се извисяваше върху нощното небе като бесило.

Осма глава Snow Patrol

Хари се събуди в три следобед. Отвори сака, извади комплект чисти дрехи, намери някакво вълнено палто в гардероба и излезе. Ситният дъждец го разбуди до степен да придобие що-годе трезвен вид на влизане в ресторант "Скрьодер" — кафяв интериор, пропит с миризмата на цигари. Обичайната му маса беше заета, затова седна на най-вътрешната, под телевизора.

Огледа се. Над халбите с бира забеляза няколко нови лица, иначе тук времето сякаш бе спряло. Нина му донесе бяла чаша и кана с кафе.

— Хари — каза тя — не като поздрав, а по-скоро за да получи потвърждение дали е той.

— Здрасти, Нина — кимна Хари. — Стари вестници?

Тя се изгуби в помещението зад бара и се върна с купчина пожълтяла хартия. Хари и досега се питаше защо в "Скрьодер" пазят стари броеве от повечето ежедневници, но тази традиция неведнъж му бе помагала да се сдобие с нужната информация.

— Long time[21] — отбеляза лаконично Нина и пак се отдалечи.

И Хари си спомни защо толкова харесваше това заведение. Освен дето то се намираше най-близо до апартамента му, персоналът не проявяваше многословие и нездрав интерес към личния живот на клиентите. Тук хората просто установяваха, че си се върнал, без да те разпитват къде си бил и какво си правил. Наля си две чаши от удивително гадното кафе, докато прелистваше трескаво вестниците, за да си създаде най-обща представа за събитията в страната през последните месеци. Както се очакваше, не се бе случило почти нищо ново. Точно това му харесваше най-много в Норвегия.

Излъчили победителя в състезанието за музикален идол на страната, някаква знаменитост изхвърчала от танцово състезание, футболист от трета дивизия вземал кокаин, а Лене Галтунг, дъщеря на корабния магнат Андерш Галтунг, наследила предварително няколко милиона и се сгодила за красив, но не толкова богат инвеститор на име Тони. Хари попадна и на поредната статия от редактора на "Либерал" Арве Стьоп, където той изразяваше мнението, че за нация с претенциите да служи за пример на останалите как се изгражда социалдемокрация, е срамно все още да бъде монархия. С други думи: всичко си беше по-старому.

Едва в декемврийските броеве Хари откри първите заглавия на криминална тематика. В една от бележките разпозна описаното от Кая: тялото било открито в мазе на офис сграда в Нюдален, където в момента течал ремонт. Причината за смъртта не била изяснена, но разследващите не изключвали убийство.

Хари не дочете статията и се прехвърли на интервю с бивш министър, който се хвалеше, че подал оставка, за да прекарва повече време със семейството си. Макар в архива на ресторанта да имаше известни пропуски, второто убийство се появяваше във вестник, датиран две седмици след новината за първото. Този път открили труп на жена зад изоставен стар автомобил до езерото Даушоен в долината Маридален. Полицията не изключвала вероятността да става дума за "криминално деяние", но разследващите отказали да коментират подробности по случая.

Хари прегледа статията и се досети, че мълчанието на полицията се дължи на обичайната причина: не разполагат с нищо, радарът им напразно снове над открито море.

Само две убийства. И въпреки това Хаген изглеждаше убеден, че са извършени от сериен убиец. Каква връзка бяха открили полицаите? Какво бяха премълчали пред пресата? Усети как разсъжденията му отново поемат по старите, отъпкани пътеки, изруга неспособността си да се дистанцира от онова, което не го засяга, и продължи да разлиства вестниците.

Изпи кафето от каната, остави намачкана банкнота върху масата и излезе от ресторанта. Загърна се грижливо в палтото и погледна нагоре към сивото небе.

Махна на свободно такси. Шофьорът сви към ръба на тротоара, пресегна се по диагонал към задната седалка и му отвори задната врата: рядко срещан жест в днешно време. Хари реши да го възнагради с бакшиш, но не само заради професионалното отношение, а и защото в прозореца на вратата се отрази лице в автомобил, паркирал зад гърба на Хари.

— Държавната болница — поръча Хари и се настани в средата на задната седалка.

— Разбира се.

Хари погледна в огледалото за задно виждане, докато шофьорът потегляше, и се поправи:

— Впрочем, първо ме закарайте на улица "Софие" 5.

Там шофьорът остана да чака с включен двигател, а Хари се спусна нагоре по стълбите, прехвърляйки възможностите наум. Триадата? Херман Клойт? Или добрата стара параноя? Принадлежностите му — старата му служебна карта с изтекъл срок, два чифта белезници марка "Хайътс" с пружинен механизъм за светкавично закопчаване и служебният му револвер "Смит & Уесън", 38 калибър — си стояха където ги бе оставил, преди да тръгне за Манила: в куфарчето с инструменти в кухненския долап.

Хари се върна на улицата и без да се озърта, веднага се качи в таксито.

— А сега — към Държавната болница ли? — попита шофьорът.

Хари пак погледна в огледалото. Не видя нищо, а това можеше да означава две неща: или го гонеше старата параноя, или "опашката" му си я биваше. След кратко колебание Хари помоли шофьора да го закара до болницата.

Непрекъснато гледаше кой кара зад тях. Минаха покрай църквата във Вестре Акер и покрай болницата в квартал "Юлевол". Не биваше да ги води там, където се намира слабото му място; там, където могат да го ударят: семейството му.

Най-голямата болница в страната се извисяваше над останалата част от града. Хари плати на шофьора, а той му благодари за бакшиша и пак му отвори задната врата със същия елегантен жест.

Пред Хари се издигаха внушителни сгради. Ниските облаци сякаш пълзяха по покривите. Той си пое дълбоко дъх.

Улав Хуле се усмихна нежно и изнемощяло от болничната възглавница. В гърлото на Хари заседна буца.

— Бях в Хонконг — отговори той на въпроса на баща си. — Имах нужда да помисля.

— И какво измисли?

— Какво казват лекарите?

— Много са лаконични. Това не е добър знак, но аз предпочитам да не знам подробности. Както ти е известно, способността да се справяме с житейските реалности никога не е била сред силните ни семейни черти.

Хари се чудеше ще говорят ли за майка му. Надяваше се да не се стига дотам.

— Намери ли си работа?

Хари поклати глава. Косата на баща му — съвсем тънка и бяла, разпиляна над челото му — сякаш не беше негова, а част от вещите, раздадени в болницата, ведно с пижамата и пантофите.

— Нищо ли не се появи? — попита баща му.

— Предложиха ми да изнасям лекции в Полицейската академия.

Не беше лъжа: Хаген действително му предложи да преподава след приключването на случая със Снежния човек — като вид отпуск.

— Учител? — Улав Хуле се засмя тихо и предпазливо, сякаш не би издържал физически да се разсмее с цяло гърло. — А аз си мислех, че един от житейските ти принципи е никога да не повтаряш моите постъпки.

— Не е вярно.

— Няма нищо. Винаги си умеел да правиш нещата според твоето разбиране. Тези детективски… Е, май трябва да съм благодарен, задето не постъпваш като мен. Аз не съм пример за подражание. След смъртта на майка ти…

Хари бе прекарал в бялата болнична стая едва двайсет минути, а вече изпитваше неудържим порив да избяга.

— След смъртта на майка ти не успях да се върна към нормалния си живот. Отдръпнах се, не исках да се виждам с никакви хора. Имах чувството, че самотата ме доближава до нея. Но съм грешал, Хари — усмихна се той с мекотата на ангел. — Знам колко тежко преживяваш раздялата с Ракел, но не бива да следваш моя пример. Не се крий от хората, Хари. Не си и помисляй да заключиш вратата и да изхвърлиш ключовете.

Хари заби поглед в ръцете си, кимна и усети как по тялото му плъзват мравки. Нуждаеше се от нещо силно, все едно какво. В стаята влезе мъж от медицинския персонал, представи се като Алтман, вдигна спринцовка и обясни с леко изопачено "е", че ще бие малко сънотворно на "Улав". Хари едва се стърпя да не поиска инжекция и за себе си.

Баща му легна на хълбок. Кожата на лицето му увисна. Настрани изглеждаше по-стар, отколкото по гръб. Погледна сина си с натежали, светнали очи. Хари стана рязко от стола. Краката му изпращяха.

— Къде отиваш? — промърмори баща му.

— Да изпуша една цигара. След малко се връщам.

Застана на ниска терасовидна платформа, откъдето се откриваше гледка към паркинга, и запали цигара. От отсрещната страна на магистралата се виждаше квартал "Блиндерн" с университетските сгради, където бе следвал баща му. Според широко разпространено мнение синовете се превръщали в повече или по-малко замаскирани копия на бащите си; увереността, че си се откъснал от познатия модел, била пълна илюзия; човек винаги се връщал към корените си; притегателната сила на кръвта била не просто по-мощна от волята — била самата воля. Хари открай време се смяташе за живо доказателство в полза на противоположната теза. Тогава защо, вглеждайки се в изпосталялото оголено лице на баща си, сякаш видя себе си? Докато баща му говореше, той сякаш чуваше себе си, собствените си мисли и думи. Все едно стоматологична бормашина се вряза в нерва на зъба му. Защото Хари също представляваше копие.

Проклятие! Забеляза бяла тойота "Корола" на паркинга. Да, винаги избираха бели автомобили: за да не се набиват на очи. Същата тойота стоеше и пред "Скрьодер". Тогава Хари видя лицето зад волана. Беше го видял преди по-малко от денонощие. Същите онези присвити, накриво разположени очи. Изхвърли цигарата си и се втурна в болницата. Тръгвайки по коридора, където се намираше стаята на баща му, все пак намали темпото. Сви към открита чакалня и се престори, че разглежда купчината списания върху масата, докато с периферното си зрение проверяваше хората наоколо. Подозрителният тип се бе скрил зад брой на "Либерал". Хари си избра някакво списание със снимка на Лене Галтунг и годеника ѝ и излезе.

Улав Хуле лежеше със затворени очи. Хари долепи ухо до устните му. Старецът дишаше едва доловимо, но Хари все пак усети лека въздушна струя до бузата си.

Поседя известно време на стола до леглото. Гледаше баща си, а в съзнанието му се заредиха лошо монтирани кадри от детството му, чиято единствена обща черта беше, че Хари все пак си ги спомня.

После премести стола до вратата и я остави открехната. Чак след половин час видя мъжа да излиза от чакалнята и да тръгва надолу по коридора. Нисък и набит, имаше необичайно криви крака, сякаш носеше плажна топка между коленете си. Повдигна си колана и влезе в мъжката тоалетна. Все едно на кръста му висеше нещо тежко. Хари стана и го последва.

Пред тоалетната спря и си пое дъх. Отдавна не бе изпадал в такава ситуация. Бутна вратата и се промъкна вътре.

Тоалетната, впрочем както и цялата Държавна болница, беше чиста, нова и просторна. По протежение на едната дълга стена се намираха шест кабинки — всички свободни, както личеше по зелените линии над ключалките. По по-късата стена и по другата дълга бяха наредени четири писоара. Мъжът бе застанал пред един от тях, с гръб към Хари. Над мъжа висеше хоризонтално разположена водопроводна тръба. Достатъчно здрава — прецени Хари и извади револвера и белезниците. Според неписано правило, валидно по целия свят, посетителите в мъжките тоалетни избягват зрителен контакт. Дори неволен поглед се третира като основателна причина за убийство. Затова мъжът не се обърна да погледне Хари. Продължи да стои с гръб към него дори когато Хари внимателно заключи входната врата на тоалетната, приближи се към него със спокойни крачки, опря дулото на револвера о дебелата гънка между тила и главата му и прошепна думата, която — според негов колега — всеки полицай трябва да произнесе поне веднъж в живота си:

— Freeze![22]

И мъжът го послуша. Хари видя как гладко избръснатата кожа на тила му настръхна, когато мъжът се вцепени.

— Hands up![23]

Мъжът вдигна късите си мускулести ръце над главата. Хари се наведе напред и в същия миг осъзна грешката си. Мъжът действаше с удивителна бързина. На тренировките по ръкопашен бой ги учеха, че е важно да можеш и да поемаш юмруци, не само да ги раздаваш. Майсторлъкът в случая е да знаеш как да отпуснеш мускулатурата си, да осъзнаеш, че няма как да избегнеш удара, но можеш да сведеш щетите до минимум. Затова когато мъжът се извърна отривисто и грациозно като танцьорка с вдигнато коляно, Хари мигновено се опита да се подчини на движението му: отмести се в посоката на удара. Стъпалото на противника му го удари над хълбока. Хари изгуби равновесие, падна и изпълзя по гръб върху гладките плочки, докато излезе извън обсега на мъжа. После остана легнал, въздъхна и се вгледа в тавана, докато вадеше кутията с цигари. Лапна една.

— Нарича се светкавично закопчаване — обясни Хари. — Усвоих го по време на курс във ФБР в Чикаго. Живеех в общежитията в Кабрини Грийн. Ужасна дупка. Вечерно време всеки светлокож си стои вкъщи, освен ако не иска да го ограбят. Затова и аз не излизах. Упражнявах две неща: да изпразвам и пълня служебния си револвер в тъмното за възможно най-кратко време и да си закопчавам ръката към крака на масата за секунди.

Хари се надигна на лакти.

Мъжът изгледа безизразно Хари с ръце, изпънати над главата. Двете му китки бяха закопчани за водопроводната тръба.

— Mister Kluit sent you?[24]

Мъжът не отмести поглед от Хари. Окото му не мигна.

— The Triade? I've paid my debts, haven't you heard?[25]

Хари гледаше неразгадаемото лице на мъжа. Мимиката — или по-скоро липсата ѝ — предполагаше азиатски светоглед, но по форма на лицето и цвят на кожата мъжът не изглеждаше като китаец. Монголец?

— So what do you want from me?[26]

Никакъв отговор. Нищо чудно: мъжът най-вероятно не бе дошъл с искане към Хари, а с конкретна поръчка.

Хари се изправи и се завъртя. Опря револвера о слепоочието на непознатия, а с лявата си ръка пребърка вътрешния джоб на сакото му. Пръстите му напипаха студената стомана на огнестрелно оръжие и портфейл.

Хари отстъпи три крачки назад.

— Let's see… mister Jussi Kolkka[27] — прочете Хари и вдигна кредитна карта "Американ Експрес" срещу светлината. — Finnish? Финландец ли си? Сигурно разбираш норвежки?

Никакъв отговор.

— Бивш полицай си, нали? Когато те видях в залата за пристигащи на летището, те взех за сътрудник към Отдела за наркотици. Откъде разбра, че пристигам точно с този полет, Юси? Ако нямаш нищо против да те наричам така. Понеже стоиш пред мен със смъкнати гащи, ми се струва по-естествено да се обръщам към теб на малко име.

Мъжът се изхрачи и плюнката му полетя във въздуха, въртяща се около оста си, и капна върху гърдите на Хари. Той наведе глава да огледа пораженията върху тениската си: черната лепкава слуз със следи от тютюн бе образувала наклонена черта върху второто "о" от надписа и от "Snow Patrol" стана "Snow Patrol".

— Явно разбираш норвежки — заключи Хари. — За кого работиш, Юси? И какво искаш?

По лицето на финландеца не трепна и мускул. Някой натисна дръжката на вратата отвън, изруга и се отдалечи.

Хари въздъхна, вдигна револвера на височината на челото на Юси и запъна ударника.

— Навярно ме мислиш за обикновен човек с нормални реакции, а, Юси? Нека ти обясня колко съм нормален. Баща ми лежи безпомощен на няколко стаи оттук, а ти знаеш това и представляваш опасност за живота му. Този проблем има едно-единствено решение. За мое щастие си въоръжен и спокойно ще мога да се оправдая пред полицията, че съм те застрелял при неизбежна самоотбрана. — Хари натисна ударника още по-назад и усети прилива на познатото прилошаване.

— КРИПОС — отрони мъжът.

— Repeat?[28] — Пръстът на Хари спря.

— Работя в КРИПОС — процеди непознатият на шведски с фински акцент[29] — любим на шегаджиите, които обичат да разказват вицове на норвежки сватби.

Хари се втренчи в мъжа с невярващи очи. Не се съмняваше, че онзи казва истината, но въпреки това признанието му се струваше абсурдно.

— В портфейла — процеди финландецът, ала гневът в гласа му не се отрази на очите.

Хари отвори портфейла и надникна вътре. Извади ламинирана служебна карта. Данните в нея бяха малко, но изчерпателни. Мъжът пред Хари работеше за Норвежката криминални полиция — КРИПОС: специализирано звено в Осло, което подпомага — а обикновено и ръководи — разследване на убийства из цялата страна.

— Какво, по дяволите, иска от мен КРИПОС?

— Попитай Белман.

— Кой е Белман?

Финландецът издаде звук, наподобяващ и кашлица, и смях.

— Главен инспектор Белман, нещастнико. Моят началник. А сега ме разкопчай, пич.

— Мамка му — изруга Хари и пак погледна служебната му карта. — Мамка му!

Хвърли портфейла върху пода и тръгна към вратата.

— Ехо! Ехо!

Викът на финландеца заглъхна зад гърба на Хари, след като вратата се хлопна и той пое по коридора към изхода. Срещу него се зададе санитарят, който се грижеше за баща му, и му кимна усмихнат. Хари хвърли ключето от белезниците във въздуха.

— Алтман, в кенефа е влязъл някакъв ексхибиционист. Мъжът улови ключето с две ръце. Хари продължи нататък, усещайки изумения поглед на Алтман в гърба си.

Девета глава Скокът

В единайсет без четвърт вечерта термометрите показваха девет градуса над нулата, а Марит Улсен си спомни, че синоптиците обещаваха още по-хубаво време за утрешния ден. В парка "Фрогнер" не се виждаше жива душа. Незнайно защо големият басейн ѝ напомняше за акостирали кораби, за изоставени рибарски колиби, в чиито стени вятърът свирука, за увеселителни съоръжения извън сезона. Откъслечни спомени от детството ѝ: призраците на удавилите се рибари витаят из Тронхолмен, появяват се нощем с водорасли в косите и дребни риби в устата и ноздрите. Бездиханни призраци, които обаче от време на време надават пронизителни писъци, от които кръвта в жилите ти се вледенява; мъртъвци с размекнати от водата крайници, вкопчили се в някой клон. Откъсват се от него, но това не спира похода им към Тронхолмен, където живеят баба и дядо, а самата Марит трепери в детската си стая.

Марит Улсен дишаше. Все още дишаше. Долу не подухваше дори лек ветрец, ала на върха на десетметровия трамплин се усещаше раздвижване на въздуха. Кръвта на Марит пулсираше в слепоочията ѝ, в гърлото, в слабините. С всяка частица от тялото си тя усещаше живителната сила на кръвта. Колко приятно е да се чувстваш жив. Марит дори не се задъха след изкачването на всичките стъпала до върха. Само сърцето ѝ — този предан мускул — заблъска като лудо в гърдите. Вторачи се в празния басейн под краката си. Лунната светлина му придаваше почти неестествен синкав оттенък. В далечината, където очертанията на басейна свършваха, видя големия часовник. Стрелките показваха пет без десет. Явно за часовника времето бе спряло. Марит чуваше жуженето на града, виждаше светлините от фаровете на автомобилите по "Ширкевайен". Намираха се толкова близко и същевременно толкова далеч. Прекалено далеч, за да я чуе някой.

Тя дишаше и въпреки това беше мъртва. Около врата ѝ бе усукано дебело въже. Вече чуваше пронизителните крясъци на призраците, към които съвсем скоро щеше да се присъедини. Ала Марит не мислеше за смъртта. Мислеше за живота; колко ѝ се иска да го живее. Прехвърляше през ума си всички дребни и значителни неща, които ѝ се искаше да бе направила; би посетила непознати страни, би гледала как израстват племенниците ѝ, как светът помъдрява.

Нападна я с нож. Острието му проблесна под светлината на лампа в парка и се долепи до шията ѝ. Казват, че страхът влива сили у изплашения. На нея той изсмука всичките ѝ сили, отне ѝ всяка дееспособност. Мисълта, че острието ще прониже тялото ѝ, я превърна в тресящ се от ужас, безпомощен вързоп. Затова когато ѝ нареди да се покатери по оградата, тя не успя. Свлече се и остана на земята като чувал, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ. Защото Марит знаеше какво ѝ предстои; осъзнаваше, че не ще може да го предотврати, дори да направи всичко, за да не я прониже с ножа. А ѝ се искаше да поживее още малко; още няколко години, още няколко минути: същото уравнение, същата сляпа, налудничава логика, която командва човешката психика в такива моменти.

Забрави забраната да говори и се опита да обясни защо не е успяла да прескочи оградата. Ножът се плъзна като змия в устата ѝ, острието се завъртя и изхрущя в зъбите ѝ. После пак излезе навън. Кръвта рукна изведнъж. Гласът прошепна нещо зад маската и я избута в тъмното до място зад храстите, където в оградата зееше дупка. Под натиска на чуждите ръце Марит се провря оттам.

Преглътна кръвта, която продължаваше да пълни устата ѝ, и погледна надолу към трибуните под краката си. И те се къпеха в синкавата лунна светлина. Бяха толкова пусти. Марит се изправи пред съд без свидетели и съдебни заседатели; присъстваше само съдията. Екзекуция без простолюдие, само с палач. Последната ѝ публична изява, на която никой не бе пожелал да присъства. Марит Улсен си помисли, че както и приживе, така и преди смъртта си се оказва неспособна да произнесе агитаторска реч. Вече дори не можеше да говори.

— Скачай.

Марит видя колко красив е паркът дори сега, през зимата. Прииска ѝ се часовникът да не беше развален, а да отмерваше откраднатите секунди живот.

— Скачай — повтори гласът.

Явно си бе свалил маската, защото гласът се промени и тя го позна. Обърна се и го изгледа ужасена. Усети как кракът му я удари в гърба и изкрещя. Почвата под краката ѝ се изплъзна и тя се усети в безтегловност. После земята започна да я тегли неудържимо към себе си, тялото ѝ летеше надолу все по-бързо, синьо-белите плочки на басейна се приближаваха към нея главоломно, готови да натрошат тялото ѝ.

Три метра над дъното на басейна примката около шията на Марит Улсен се стегна. Въжето — стар модел — беше изработено от лико от липа и бряст и съответно лишено от еластичност. Огромното тяло на Марит Улсен, полетяло неудържимо към бездната, се откъсна от главата и се удари в дъното на басейна с глух тътен. Главата и шията ѝ останаха да висят на въжето. Не се разплиска много кръв. После главата клюмна напред, изплъзна се от примката, падна върху синия анцуг на Марит и се претърколи по плочките с трополене.

Над басейна отново се спусна предишната тишина.