Леопардът

Десета глава Непогасени задължения

В три през нощта Хари преустанови опитите да заспи и стана. Пусна чешмата в кухнята, подложи чаша под крана, изчака водата да прелее над ръба ѝ и да облее китката му с хладната си струя. Челюстта го болеше. Загледа се в две снимки, закачени над кухненския плот. От едната, със захабени ръбове, гледаше Ракел в светлосиня лятна рокля. Зад нея обаче се виждаха есенни листа. Черната ѝ коса се спускаше по голите ѝ рамене. Тя сякаш търсеше с очи нещо зад обектива, навярно фотографа. Хари ли бе правил тази снимка? Странно, но не си спомняше.

От другата снимка се усмихваше Олег. Хари го бе снимал с камерата на мобилния си телефон, докато го учеше да кара кънки миналата година. Олег сигурно още е слабичък, но ако е продължил да тренира, навярно скоро ще изпълни червеното си трико. Какво ли прави малкият в момента? Къде ли е? Дали Ракел е успяла да създаде нов дом за себе си и за сина си? Дом, по-безопасен и по-спокоен от досегашния в Осло? Дали в живота им са се появили нови хора? Продължава ли Олег — в моменти на умора и липса на концентрация — да нарича Хари "тате"?

Завъртя крана на чешмата. Коленете му се опряха о вратата на долапа под мивката. "Джим Бийм" шепнеше името му отвътре.

Обу си панталон, облече си тениска, влезе във всекидневната и пусна "Kind of Blue" на Майлс Дейвис в оригиналния вариант, записан без обработка. Звукозаписното оборудване в студиото бе уловило звука с известно забавяне и това придаваше на звученето оттенък на нереалност.

Послуша още малко и увеличи звука, за да заглуши изкусителния шепот от кухнята. Затвори очи.

КРИПОС. Белман.

За пръв път чуваше това име. Можеше още преди часове да се обади на Хаген и да го попита, но не го направи, защото предчувстваше за какво става дума. Предпочете да не се рови из случая.

Изслуша и последното парче от албума — "Flamenco Sketches" — и се предаде. Изправи се и се запъти към кухнята. В коридора сви наляво, обу си кубинките и излезе навън.

Намери папката под пробит найлонов чувал. Цялата ѝ корица лепнеше от нещо като засъхнала грахова супа. Хари седна в зеления фатерщул и започна да чете, потръпвайки от студ.

Първата жертва, Боргни Стем-Мюре, на трийсет и три години, родом от Левангер, необвързана, без деца, живеела в квартал "Сагене" в Осло. Работела като стилист, общувала ежедневно с широк кръг хора, имала много познати особено в средите на коафьори, фотографи и в редакциите на модните списания. Редовно посещавала заведения, и то не само "порядъчните". Освен това обожавала природата и обичала походите — и пеш, и на ски.

"Не успя да надскочи произхода си" — прочете Хари в доклад от разговорите с нейни колеги и предположи, че думите са на "доброжелател", горд, задето успешно е заличил провинциалния си произход.

"Всички я харесвахме. Беше една от малцината неподправени хора в бранша."

"Не мога да повярвам. Не разбирам кой би искал да я убие."

"Беше прекалено добра. Всичките ѝ гаджета се възползваха от това по един или друг начин и я превръщаха в своя играчка. Просто се целеше прекалено нависоко."

Хари разгледа нейна снимка — единствената в документацията, на която Боргни беше жива. Руса, вероятно изрусена, най-общо казано симпатична, но не и изумителна красавица, облечена като мъжкарана в камуфлажно яке и ямайска шапка. Нима грубоватият стил и прекалената наивност вървят ръка за ръка? Според изказвания на очевидци Боргни отишла в клуб "Моно" на месечната промоция и анонс към броя на модното списание "Sheness"[30]. Събитието продължило до осем вечерта, после Боргни споделила с колежка/приятелка, че ще се прибира вкъщи, за да подготви за следващия ден модни аксесоари за фотосесия на тема — по идея на фотографа — "джунглата среща пънка през осемдесетте". Разследващите предполагаха, че Боргни е тръгнала към най-близката стоянка на таксита, но от таксиметровите шофьори, спрели там във въпросния час (по приложени данни от превозвачите "Норгестакси" и "Осло Такси"), нито един не разпознал жената от снимката. През онази вечер нямало регистрирани курсове до квартал "Сагене". С две думи — никой не бил виждал Боргни, след като излязла от "Моно". На сутринта двама строителни работници от полски произход дошли на работа, установили, че катинарът на желязната врата пред бомбоубежището е прерязан, и влезли да проверят какво става. Намерили Боргни насред пода в неестествена поза и напълно облечена.

Хари огледа снимката. Същото камуфлажно яке. Сякаш някой бе нанесъл плътен слой бяла пудра върху лицето ѝ. Сенките по стената на подземието изпъкваха драматично, подчертани от светкавицата на фотоапарата, фотосесия. И то доста екстравагантна.

Съдебният лекар бе установил, че Боргни Стем-Мюре е починала между двайсет и два и двайсет и три часа. В кръвта ѝ открили следи от кетаномин — силно упойващо вещество, което действа мигновено дори ако се постави мускулно. Ала като пряката причина, довела до смъртта ѝ, в доклада се посочваше хипоксия, настъпила вследствие от кръвоизливи в устата ѝ. И тук започваше най-обезпокоителната част. Патологът бе преброил двайсет и четири прободни рани в устата ѝ, разположени симетрично и — с изключение на раните с изходно отвърстие — с еднаква дълбочина — седем сантиметра. Разследващите не можеха дори да предположат с какво оръжие или инструмент са били нанесени. Не се сещаха да са виждали предмет със съответстваща форма. По време на огледа на местопрестъплението не открили никакви следи: нито от пръсти, нито от кръв, нито дори от обувки: предния ден персоналът на заведението почистил щателно бетонния под заради предстоящ монтаж на нагревателни кабели за подово отопление. В доклада на Ким Ерик Локер, криминален експерт, постъпил в Отдела явно по време на отсъствието на Хари, бе поместено изображение на две сиво-черни камъчета, открити върху пода в мазето, защото имали произход, различен от камъните в района около местопрестъплението. Локер доста прозорливо посочваше, че ботуши с едър рисунък на грайфера често "привличат" дребни камъчета в лабиринтите на подметките си, а тези камъчета падат оттам при досега с по-твърда и стабилна повърхност, например бетон. Поради необичайния си строеж и състав камъчетата представлявали важна находка и евентуално съвпадение с камъчета от чакълеста пътека например можели да се окажат важно доказателство. Към доклада по-късно бе прикрепено допълнително уточнение: от вътрешната страна на два от резците в устата на Боргни Стем-Мюре патологът открил следи от желязо и колтан. Хари започваше да се досеща за продължението. Отгърна следващата страница. Другата жертва се казваше Шарлоте Лол. Баща — французин, майка — норвежка. Адрес: Ламбертсетер в Осло. Навършени двайсет и девет години, с юридическо образование, живеела сама, но имала приятел на име Ерик Фокеста. Разследващите веднага го бяха изключили от кръга на заподозрените: по време на убийството Ерик се намирал на семинар по геология в националния парк "Йелоустоун" в щата Уайоминг, САЩ. Шарлоте възнамерявала да го придружи, но в последния момент се отказала заради ангажиментите си по текущо дело за имотен спор.

За последно колегите на Шарлоте я видели в кантората във вторник вечер около девет. Явно не се бе прибирала до дома си, защото на местопрестъплението, до трупа ѝ зад изоставения автомобил в Маридален, намерили куфарчето със служебни документи. И двете страни в имотния спор доказали невинността си. Според доклада от извършената аутопсия под ноктите на Шарлоте Лол имало парченца автомобилен лак и ръжда. Находката се потвърждаваше и от огледния доклад: там се съобщаваше за драскотини по капака на багажника, сякаш Шарлоте панически се е опитвала да го отвори. По-внимателният оглед на ключалката на багажника показал следи от взлом, извършен от друго лице. В главата на Хари се оформи предположение: Шарлоте вероятно е била завързана към нещо, намиращо се в багажника, и се е мъчила да го отвори, за да се освободи. А после убиецът е отнесъл предмета със себе си. Но какъв е бил този предмет? И за какво му е послужил?

Хари стигна до частта с разпитите на колегите ѝ от адвокатската кантора. "Шарлоте беше амбициозно момиче, винаги оставаше да работи до късно. Нямам представа доколко е била ефективна като служител. Винаги мила и възпитана, но не толкова отворена, колкото усмивката и южняшкото ѝ излъчване даваха вид. Доста дискретна по отношение на личния си живот. Изключително рядко споменаваше приятеля си. Но шефовете я харесваха". Хари веднага си представи как колежката на Шарлоте, любезно предоставила на полицията тези данни, щедро ѝ е поднасяла подробности от интимния си живот, а е получавала единствено усмивка в отговор. Детективският му ум заработи на автопилот: навярно Шарлоте се е дистанцирала от прекалено "задушевната" женска общност в кантората, защото е криела нещо, навярно…

Хари огледа снимките: малко грубовати, но красиви черти, тъмни очи като очите на… мамка му! Хари стисна за миг очи. После се прехвърли на съдебномедицинския доклад. Плъзна нетърпеливо поглед надолу по листа. Ако не бе прочел "Шарлоте" върху корицата, би си помислил, че препрочита доклада за Боргни: кетаномин в кръвта, двайсет и четири прободни рани в устата, хипоксия. Никакви други следи от насилие или сексуално посегателство. Единствената разлика беше часът на смъртта. Шарлоте бе издъхнала между двайсет и три часа и полунощ. И към този доклад бе добавено уточнението, че по зъбите на жертвата са открити следи от желязо и колтан. Експертите от Отдела по криминалистика очевидно бяха сметнали, че находката от първата аутопсия може да се окаже разковничето към изясняването на целия случай, и бяха проверили и втората жертва за наличие на колтан. Колтан… Хуманоидният робот във филма "Терминатор" не беше ли изработен именно от такава руда?

Хари се почувства съвсем бодър. Седнал на ръба на стола, усети познатото напрежение. И гаденето. Както преди първото питие, което кара стомаха му да се свие, защото организмът му отчаяно се съпротивлява. Но после започва да иска още и още. Все повече. Докато съсипе него и всички около него. Така се пристрастяваше и към работата си. Изправи се рязко и му се зави свят. Грабна папката и — макар че беше доста тежка — я разкъса на две. Събра парчетата и пак ги хвърли в контейнера в задния двор. Този път обаче повдигна няколко чувала, за да се увери, че документите ще паднат на дъното. Надяваше се фирмата за почистване да ги отнесе още утре или поне вдругиден.

Върна се в апартамента си и седна във фатерщула.

Когато навън нощният мрак се разреди и придоби сивкав оттенък, Хари чу първите звуци на пробуждащия се град. Ала зад равномерното бръмчене на автомобилите по "Пилестреде" долови пронизителния писък на полицейска сирена. Е, какво толкова. Включи се втора сирена. Сигурно нещо дребно. Трета. Не, станало е нещо сериозно.

Стационарният телефон звънна.

Хари вдигна.

— Обажда се Хаген. Току-що ни съобщиха за…

Хари затвори.

Телефонът пак звънна. Хари погледна през прозореца. Изобщо не се обади на Сьос след завръщането си. Защо? Не искаше да се покаже в този вид пред по-малката си сестра — неговия най-ревностен и най-безусловен почитател. С — по нейните думи — "частичен синдром на Даун". Сьос обаче се справяше много по-добре в живота от брат си. Единствено нея Хари не би си позволил да разочарова. Телефонът замлъкна. После пак започна да звъни. Хари дръпна слушалката:

— Не, шефе. Отговорът е "не". Не желая да работя.

След няколко секунди в слушалката се чу непознат глас:

— Обаждам се от "Електроразпределение Осло". Търся господин Хуле.

— На телефона — увери го Хари и изруга наум.

— Не сте погасили задълженията си към дружеството ни и не отговаряте на предупредителните ни писма. Обаждам се, за да ви уведомя, че от дванайсет часа днес електрозахранването на апартамента ви на улица "Софие" 5 ще бъде преустановено.

Хари мълчеше.

— Ще го възобновим, след като погасите задълженията си.

— А на каква сума възлизат те?

— С натрупаните лихви стават четиринайсет хиляди четиристотин шейсет и три крони.

Пауза.

— Ало?

— Да, чувам ви. В момента не разполагам с толкова пари.

— Непогасената сума от текущите и старите ви задължения ще отиде на инкасо в съда. Ще се надяваме през това време температурите да не паднат под нулата, нали?

— Аха — отвърна Хари и затвори.

Навън воят на сирените ту стихваше, ту пак се надигаше.

Хари си легна. Полежа петнайсетина минути със затворени очи, стана, облече се и излезе от апартамента. Качи се на трамвай към Държавната болница.

Единайсета глава Разпечатка

Когато се събудих сутринта, знаех, че пак съм бил там. Насън винаги се повтаря едно и също: лежим на земята, кръвта тече, а когато погледна встрани, тя ни гледа.

Гледа ме с тъга, все едно чак сега е разбрала кой съм и ме е разобличила; осъзнала е, че не съм онзи, когото тя иска.

Закуската беше превъзходна. В телетекста прочетох: "Депутатка открита мъртва в басейна под трамплина във "Фрогнер"." Уебстраниците на вестниците изобилстват от информация. Разпечатвай, изрязвай, изрязвай. Не след дълго ще публикуват името. Досега разследващите органи действаха като пълни аматьори и нелепият им подход по-скоро дразни, отколкото да създава напрежение. Ала този път ще вложат всички сили, няма да си играят на полицаи, както направиха в случаите с Боргни и Шарлоте. Марит Улсен все пак беше депутат. Време е всичко това да спре, защото вече съм си набелязал следващата жертва.

Дванайсета глава Местопрестъпление

Пред болницата Хари изпуши една цигара. Над него блестеше бледосиньо небе, но под краката му гъста мъгла по-хлупваше като капак града, сгушен между ниските зелени възвишения. Гледката му напомни детските му години в квартал "Опсал", когато с Йойстайн често бягаха от първия час в училище, за да отидат до нацистките бункери в Нурщран, откъдето се взираха в зеленикавата мъгла с цвят на грахова супа, скриваща от погледа им центъра на Осло. С годините обаче сутрешната мъгла изчезна от града — заедно с индустриалните предприятия и отоплението на дърва.

Хари стъпка фаса с пета.

Улав Хуле изглеждаше по-добре или просто светлината смекчаваше болния му вид. Попита сина си защо се усмихва и какво се е случило с челюстта му. Хари промърмори нещо в смисъл, че все се удря някъде, защото е непохватен, и започна да се пита кога у децата се заражда желанието да спестяват истината на родителите си. Около десетгодишната им възраст, заключи Хари.

— Сестра ти дойде да ме види — каза баща му.

— Как е тя?

— Добре. Когато разбра, че си се прибрал, веднага заяви готовност да се грижи за теб. Защото станала голяма, а ти — малък.

— Мм. Голяма умница ми е тя. Как си днес?

— Добре, всъщност много добре. Май е време да се махам оттук.

Улав се усмихна, Хари — също.

— Какво казват лекарите?

— Прекалено много — отвърна Улав Хуле, без усмивката да слиза от лицето му. — Хайде да говорим за друго.

— Дадено. За какво ти се говори?

Улав Хуле се замисли.

— За нея.

Хари кимна и заслуша мълчаливо разказа на баща си за първата му среща с майка му, за женитбата им, за болестта ѝ, докато Хари бил още дете.

— Ингри винаги ми е помагала. Винаги. А самата тя много рядко се нуждаеше от помощта ми. Само когато се разболя. Понякога възприемах болестта ѝ като благодат.

Хари потръпна.

— Защото именно болестта ѝ ми даде възможност да ѝ се издължа. И аз го направих. Направих всичко, за което ме помоли тя. — Улав Хуле прикова настойчиво поглед в сина си: — Почти всичко, Хари.

И продължи да разказва: за Сьос и Хари като малки, колко мила и любвеобилна била Сьос и колко силна воля притежавал още като дете Хари. Страхувал се от тъмното, ала го криел от всички. Понякога родителите му се притаявали до вратата и го слушали как плаче и проклина невидими страшилища, но не смеели да влязат и да го успокоят, защото знаели, че Хари ще се ядоса, ще ги засипе с шумни упреци, задето не уважават пространството му, и ще ги изгони от стаята си.

— Винаги си искал да се сражаваш сам срещу чудовищата, синко.

Улав Хуле му разказа и прословутата история за проговарянето му: до петата си годишнина Хари не отронил дума, но неочаквано един ден от устата му избликнали цели изречения. Говорел бавно, сериозно като възрастен и използвал думи, които никой не знаел откъде е чул.

— Сьос е права — заключи с усмивка бащата на Хари. — Пак си станал малък. Не говориш.

— Мм. Искаш ли да говоря?

— Не, предпочитам да слушаш. Но стига толкова. Ще продължим друг ден.

Хари стисна лявата ръка на баща си с десницата си и стана.

— Имаш ли нещо против да остана в "Опсал" за няколко дни?

— Благодаря, че сам ми предлагаш услугите си. Не исках да те задължавам, но къщата се нуждае от грижи.

Хари пропусна да спомене, че са му спрели тока.

Баща му позвъни и в стаята влезе млада усмихната медицинска сестра. Обърна се към него на малко име — едновременно невинно и кокетно. Хари усети как баща му заговори с по-нисък глас, докато я молеше да даде на сина му куфара и ключовете за къщата. Болният се разведри и явно искаше да се покаже пред младото момиче в добра светлина. По една или друга причина поведението му не изглеждаше ни най-малко жалко или нелепо, а, напротив, напълно уместно.

На раздяла баща му повтори:

— Направих всичко, за което тя ме помоли — и добави шепнешком: — Освен едно.

Докато водеше Хари към помещението, където съхраняваха личния багаж на пациентите, сестрата му съобщите лекарят иска да го види. Хари намери ключа в куфара и почука на вратата, посочена му от сестрата.

Лекарят кимна към стола за посетители, облегна се назад и долепи върховете на пръстите на двете си ръце:

— Добре че се прибрахте. От доста време се опитваме да се свържем с вас.

— Знам.

— Ракът е метастазирал.

Хари кимна. Някой веднъж му беше казал, че работата на раковата клетка е именно да се разпространява.

Лекарят го изгледа изпитателно, все едно обмисляше следващата си реплика.

— Да — каза Хари.

— Моля?

— Да, готов съм да чуя всичко.

— Прекратихме практиката да даваме прогноза колко живот остава на болния, за да избегнем огромното психическо натоварване и риска от грешки. Ала в този случай ми се струва редно да ви уведомя, че всеки следващ ден е подарък за баща ви.

Хари кимна. Погледна през прозореца. Гъстата мъгла долу още не се бе разнесла.

— Ще ми оставите ли телефонен номер за спешни случаи?

Хари поклати глава. От мъглата сякаш се чуваше вой на сирена.

— Тогава на ваш близък?

— Не е необходимо. Ще се обаждам и ще идвам да го виждам всеки ден.

Лекарят кимна и изпрати Хари с поглед.

В девет Хари пристигна в плувния комплекс "Фрогнер", разположен в парк с площ петстотин декара. Злополучният басейн обаче заемаше малка част, а и освен това достъпът до него бе ограничен. Така че полицията съвсем бързо и лесно отцепи местопрестъплението: просто опънаха оранжева лента по протежение на загражденията около целия басейн и поставиха охрана на пропускателния пункт. Веднага долетя цяло стадо лешояди — криминални журналисти. Кацнаха пред входа и започнаха да грачат, чудейки се как да се докопат до трупа. Дявол да го вземе, там ги очакваше не каква да е мърша, а тяло на депутат! Нима полицаите ще отнемат на обществеността правото да види снимки на толкова знаменит труп!

Хари си купи американо — еспресо, разредено с вряла вода — от "Кафепикене". През целия февруари държаха маси и столове на тротоара. Хари седна, запали цигара и се загледа в навалицата пред входа на басейна.

До него се настани мъж.

— И това ако не е прословутият Хари Хуле! Къде се изгуби?

Той вдигна глава. Оказа се Рогер Йендем, криминален журналист във вестник "Афтенпостен". Рогер също запали цигара и размаха ръце към парка "Фрогнер":

— Най-сетне Марит Улсен сбъдна дълго лелеяната си мечта: още днес, преди осем часа, ще се превърне в звезда. Да се обесиш на трамплина в басейна на "Фрогнер"! Good career move[31]. — Рогер Йендем се обърна към Хари и лицето му се сгърчи: — Какво се е случило с челюстта ти? Изглеждащ ужасно.

Хари не отговори. Продължи да отпива на малки глътки от кафето, без да изобщо да се опитва да прекрати неловкото мълчание. Надяваше се журналистът да усети, че е нежелана компания. От непрогледната мъгла над главите им се разнесе бръмчене от витла на хеликоптер. Журналистът вдигна глава.

— Сигурно репортери от "Ве Ге". Дано мъглата не се вдигне скоро.

— Мм. По-добре никой да не успее да снима местопрестъплението, отколкото само "Ве Ге", така ли?

— Разбира се. Какво знаеш?

— Вероятно по-малко от теб. Един от пазачите намерил трупа рано сутринта и веднага позвънил в полицията. А ти?

— Главата ѝ се откъснала. Явно е скочила от трамплина с въже около шията. А и нали беше дебела, около сто и петдесет килограма… По оградата открили нишки от плат, вероятно откъснали се от анцуга ѝ, докато е прескачала. Няма следи от друг човек, затова предполагат, че е била сама.

Хари вдиша жадно дима. "Главата ѝ се откъснала." Тези журналисти! Говорят, както пишат: на принципа на обратната пирамида. Първо съобщават най-важната информация.

— През нощта ли се е случило? — осведоми се Хари.

— Или през нощта, или малко преди полунощ. Според съпруга ѝ Марит Улсен излязла от къщи снощи в десет без петнайсет на обичайния си крос из парка.

— Струва ми се малко късно за джогинг.

— Да, но тя обичала да бяга късно, защото нямало хора.

— Мм.

— Опитах да се намеря пазача, който я е открил.

— Защо?

— За да получа информация от първоизточника, как защо? — изуми се от въпроса Йендем.

— Да, разбира се — съгласи се Хари и пак дръпна от цигарата.

— Но явно се е покрил. Няма го нито тук, нито в дома му. Сигурно още се намира в шок, горкият човечец.

— Не за пръв път се натъква на труп в басейна — отбеляза Хари. — Навярно разследващият екип се е погрижил да го предпази от журналистически набези.

— Какво искаш да кажеш? Как така не за пръв път намира труп в басейна?

— Викали са ме тук на оглед два-три пъти — сви рамене Хари. — Младежи, промъкнали се през нощта. В единия случай беше само самоубийство, в другия — нещастен случай. Четирима пияни приятели се прибирали от купон и решили да се позабавляват, да видят кой ще се осмели да застане на ръба на дъската. Най-смелият си отиде на деветнайсет години. Най-големият в компанията му беше батко.

— Да му се не види — дежурно промърмори Йендем.

Хари си погледна часовника, все едно го чака важна работа.

— Явно доста е натежала на въжето — предположи журналистът. — Главата ѝ буквално се е откъснала от тялото. Чувал ли си за подобен случай?

— Том Кечъм — отвърна Хари, изгълта остатъка от кафето на един дъх и се изправи.

— Кетчуп ли?

— Кечъм. Бандата "Hole in the Wall". Обесен в Ню Мексико през 1901. Съвсем обикновена бесилка, само въжето е било по-дълго от обикновено.

— Ау. Колко дълго?

— Малко повече от десет метра.

— Само толкова? Тогава явно е бил много дебел.

— Нищо подобно. Само показва колко лесно е да си изгубиш глава, нали?

Йендем извика нещо след него, но Хари не го чу. Пресече паркинга от северната страна на басейна, мина през парка и сви наляво по моста към входа. По цялото си протежение оградата не слизаше под два метра и половина. "Около сто и петдесет килограма". Дори да се бе опитала, Марит Улсен едва ли е прескочила оградата без чужда помощ. От другия бряг на моста Хари тръгна наляво и се изкачи към басейна от отсрещната страна. Мина през оранжевата ограничителна линия, поставена от полицията, и спря на билото на склона пред гъст храсталак. През последните години Хари започна да забравя много неща, но фактите от онзи случай не бяха избледнели съвсем. Още си спомняше имената на четирите момчета, решили да изпробват смелостта си на трамплина, а после — празния поглед на по-големия брат, взрян в нищото, докато отговаряше с равен глас на въпросите на Хари, а накрая посочи и откъде са влезли.

Хари стъпваше внимателно, за да не унищожи евентуални следи. Наведе храста настрани. За общинската служба по поддръжка на парковете в Осло явно "Фрогнер" не стоеше на първо място — процепът от времето на злополучното влизане на момчешката компания все още зееше.

Хари приклекна и огледа острите зъбци. Забеляза тъмни нишки. Някой не просто се бе проврял, а определено със сила бе проникнал през оградата. Или някой друг го бе натикал. Огледа се за други следи. Върху най-горния ръб на процепа висеше дълга черна вълнена нишка. По височината на оградата Хари прецени, че се е откъснала от дрехата на човек, който е стоял изправен. Най-вероятно там се е намирала главата му. Точно така: нишка от вълнена шапка. Звучеше съвсем логично. Дали Марит Улсен е носела такава шапка? По думите на Рогер Йендем депутатката излязла от дома си в десет без четвърт, за да побяга из парка. Улсен тренирала редовно, все по това време.

Хари се опита да си представи ситуацията: необичайно топла зимна вечер; едра, плувнала в пот жена бяга. Вълнена шапка? Не, едва ли. Хари изключваше и вероятността случайни минувачи да носят плетена шапка, защото навън не беше студено. Следователно човек би сложил шапка, и то такава, по друга причини — примерно да не го видят или разпознаят. Черна вълнена шапка. Или качулка с процеп само за очите, каквато нахлузват крадците.

Хари внимателно излезе от храстите. Не ги беше чул да идват. Единият държеше пистолет, насочен срещу Хари — най-вероятно марка "Стейр", австрийски, полуавтоматичен. Имаше руса коса и силно издадена долна челюст. Избухна в грухтящ смях и Хари веднага си спомни прозвището на Трюлс Бернтсен от КРИПОС— защото този мъж бе именно той: Бийвъс като анимационния герой от сериала "Бийвъс и Бътхед", излъчван по "Ем Ти Ви". Вторият, нисък, много кривокрак, държеше ръцете си в джобовете на палто, под което — Хари не се съмняваше — криеше огнестрелно оръжие и служебна карта от КРИПОС с финландско име. Ала вниманието на Хари привлече най-вече третият мъж, облечен в сив елегантен шлифер, вляво от другите двама. Нещо в стойката на Бернтсен и финландеца, начина, по който стояха обърнати хем към Хари, хем към третия, издаваше, че се възприемат като негово продължение, сякаш всъщност именно Шлифера държи пистолета. Хари остана поразен не от почти женствената му красота, не от миглите му, които се виждаха толкова ясно и над, и под очите му, че човек би го заподозрял в козметична намеса; не от изящната форма на носа, брадичката и бузите му; не от гъстата му тъмна, леко прошарена и завидно поддържана коса, доста по-дълга от общоприетото в бранша; не от множеството дребни пигментни петна по загорялата кожа, придаващи ѝ вид на поразена от киселинен дъжд. Порази го омразата в погледа на мъжа, докато се взираше в Хари; толкова силна омраза, че Хари я усети физически.

Мъжът си чистеше зъбите с клечка. Гласът му се оказа изненадващо висок и мек:

— Нахлул си в район, отцепен от полицията, Хуле.

— Неопровержим факт — Хари се огледа.

— Защо?

Вторачен в мъжа, Хари мислено отхвърляше едно по едно възможните обяснения, докато стигна до извода, че не може да изтъкне основателна причина за постъпката си.

— Понеже явно ме познаваш, с кого имам удоволствието да се запозная? — попита той.

— Съмнявам се запознанството ни да ощастливи някого, Хуле. Затова предлагам незабавно да напуснеш района и никога повече да не се вясваш в близост до местопрестъпления от компетенцията на КРИПОС. Ясно?

— Прието, но не и съвсем ясно. Ами ако подпомогна работата на полицията, като хвърля светлина върху въпроса как Марит Улсен…

— Приносът ти към работата на полицията — прекъсна го мекият глас — се изчерпва с лошата репутация, която си ѝ създал. В моето съзнание ти си пияница, престъпник и вредител, Хуле. Затова те съветвам да изпълзиш обратно под камъка, изпод който си излязъл, преди някой да те е стъпкал.

Хари усети, че и разумът, и интуицията му диктуват едно и също: примири се, оттегли се от полесражението. Няма как да отговориш на атаката. Постъпѝ хитро.

Искаше му се наистина да е хитър, да притежава това толкова ценно качество. Хари извади кутията с цигари:

— И този някой сигурно ще бъдеш ти, нали, Белман? Защото ти си Белман — геният, изпратил по петите ми онази финландска маймуна. — Хари кимна към Юси. — Имайки предвид действията ти, едва ли ще можеш да стъпчеш… ъъъ…

Хари трескаво търсеше подходяща дума, но не му хрумна нищо. Шибана часова разлика! Белман го изпревари:

— Изчезвай, Хуле — главният инспектор посочи с палец над рамото си. — Хайде, да те няма. По-бързичко.

— Ама… — подхвана Хари.

— Достатъчно — Белман се усмихна широко. — Арестуван си, Хуле.

— Какво?

— Отправихме ти три предупреждения да напуснеш местопрестъплението и ти не се подчини. Ръцете на гърба!

— Я чакай малко! — процеди Хари, у когото се прокрадваше усещането, че все повече заприличва на безкрайно предвидим лабораторен плъх. — Искам само да…

Бернтсен, по прякор Бийвъс, дръпна ръката му и цигарата падна от устата му върху мократа земя. Хари се наведе да я вдигне, но Юси го ритна в гърба и го повали по корем. Хари си удари челото и усети в устата си вкус на пръст и жлъчка. А в ухото му прозвуча гласът на Белман:

— Оказваш съпротива при арест, Хуле. Помолих те да сложиш ръце на гърба си, нали? Казах ти да ги сложиш ето тук…

И Белман отпусна ръка върху задника на Хари. Хари задиша тежко през носа, без да мърда, защото знаеше точно какво цели Белман: да го предизвика да извърши насилие срещу служител на реда. И то пред двама свидетели. Параграф 127. Наказание: лишаване от свобода до пет години. И край. И макар да осъзнаваше съвсем ясно намеренията на Белман, Хари предчувстваше, че онзи ще си постигне целта. Затова се съсредоточи върху друго, престана да чува грухтящия смях на Бийвъс и да усеща одеколона на Белман. Стараеше се да мисли само за нея. За Ракел. Сложи ръце на гърба си върху ръката на Белман и завъртя глава настрани. Вятърът бе разнесъл мъглата над тях и Хари виждаше белия строен трамплин върху фона на сивото небе. От издадената платформа на върха се развяваше нещо като въже.

Белезниците щракнаха меко около китките му.

Застанал на паркинга до улица "Миделтхюн", Белман гледаше как автомобилът е арестанта се отдалечава. Вятърът внимателно подръпваше шлифера му.

Дежурният в ареста четеше вестник. Вдигна глава, когато тримата мъже застанаха пред гишето.

— Здрасти, Type — поздрави Хари. — да ти се намира стая за непушачи с хубаво изложение?

— Здрасти, Хари. Отдавна не сме се виждали. — Мъжът извади ключ от шкафа зад гърба си и го подаде на Хари. — Давам ти младоженския апартамент.

Type остана силно изненадан, защото Бийвъс се наведе напред, дръпна рязко ключа от ръката му и процеди:

— Този път арестантът е Хуле, старче.

Хари погледна Type със съжаление, докато ръцете на Юси вадеха ключовете и портфейла от джобовете му.

— Най-добре се обади на Гюнар Хаген, Type. Той…

Юси дръпна веригата на белезниците и гривните им се впиха в китките на Хари. Двамата мъже го повлякоха по коридора. Заключиха го в килия с размери два и половина на метър и половина, Юси отиде да разпише документите, а Бийвъс остана пред решетките, загледан в Хари. Явно искаше да го пита нещо. Помълча и най-сетне процеди с глас, накипял от затаен гняв:

— Какво е чувството след като си бил суперченге, заловил си двама серийни убийци и са те давали по телевизията, изведнъж да се озовеш зад решетките?

— Защо си насъбрал толкова гняв, Бийвъс? — попита тихо Хари и затвори очи.

Тялото му се клатеше като след продължително плаване с кораб.

— Не съм разгневен, просто побеснявам, когато си имам работа с анархици, застреляли добри ченгета.

— Направи три грешки в рамките на едно изречение — отбеляза Хари и легна върху нара. — Първо, не се казва "анархици", а "анархисти", второ, старши инспектор Валер не се вписваше в категорията "добри ченгета" и трето, не съм го застрелял, а му отрязах ръката. От рамото. Хари показа, за да онагледи думите си.

Бийвъс зяпна, но от устата му не излезе нито звук. Хари отново затвори очи.

Тринайсета глава Кабинет

След два часа в арестантската килия Хари отвори очи. Пред вратата Гюнар Хаген се мъчеше да отключи.

— Извинявай, Хари, бях на заседание.

— Няма нищо, шефе, тъкмо дремнах — Хари се протегна. — Свободен ли съм?

— Говорих със служебния адвокат и той ме увери, че те пускат. Арестът е временна мярка, а не затвор. Доколкото разбрах, двама от КРИПОС те довели тук. Какво се случи?

— Надявам се ти да ми обясниш.

— Аз?

— Откакто кацнах в Осло, от КРИПОС не ме изпускат от очи.

— От КРИПОС ли?

Хари се надигна и прокара пръсти през сплъстената си коса.

— Следваха ме до Държавната болница, а после си измислиха причина да ме арестуват. Какво става, шефе?

Хаген повдигна брадичка и подръпна кожата на гърлото си.

— По дяволите, трябваше да го предвидя.

— Кое?

— Че ще надушат опитите ни да те вербуваме да се върнеш на работа и Белман ще ни попречи.

— Шефе, обясни ми с ясно изречение, ако обичаш.

— Ситуацията, както вече споменах, е изключително сложна. Най-общо, става дума за съкращения и оптимизиране на работата в системата. За юрисдикция. Извечната борба между нашия отдел и КРИПОС. За пореден път се разисква въпросът дали малка страна като нашата разполага с достатъчно средства да поддържа две звена с — до голяма степен — припокриващи се функции. В КРИПОС назначиха нов заместник-директор, Микаел Белман, и дискусията пламна с нова сила.

— Кажи ми нещо за него.

— За Белман ли? Завършил полицейската академия, за кратко работил в Норвегия, после постъпил в Европол в Хага. Прибрал се като супергерой и го вземат в КРИПОС. Страшно амбициозен. Още от първия ден избухва скандал, защото Белман иска да назначи в КРИПОС свой бивш колега от Европол, чужденец.

— Да не е случайно финландец?

— Юси Колка — кимна Хаген. — Завършил полицейската академия във Финландия, но не притежава нужната квалификация да работи като полицай в Норвегия. От синдиката се разбеснели. За да потушат скандала, го назначили временно на разменни начала. Белман поде акция, свързана с тълкуване на закона: според него КРИПОС трябва да решава дали сериозните убийства да се поемат от тях, или от съответното местно полицейско управление, а не обратното.

— И?

— И това, разбира се, е напълно неприемливо. В Главното полицейско управление в Осло работи най-големият отдел за разследване на убийства. Наша работа е да решаваме кои случаи на територията на столицата да поемаме самостоятелно, при кои се нуждаем от помощ и кои да прехвърлим на КРИПОС. КРИПОС е създадена именно за да подпомага работата на регионалните полицейски звена при разследване на убийства, но Белман има амбицията да направи службата си водеща. Министерството на правосъдието също се включи в дискусията. Тамошните шефове видяха в конфликта възможност да осъществят проект, който бяхме успели да замразим: да съсредоточат разследването на убийства в един-единствен център с най-големи правомощия. Изобщо не искат да чуят нашите аргументи, че съществува опасност от едностранчиво мислене и израждане на процеса, че местните звена познават по-добре спецификата на съответния район, че професионалната компетентност не бива да е съсредоточена на едно-единствено място, че е важно да се произвеждат и кадри на местно ниво…

— Няма нужда да ме просвещаваш, всичко това ми е известно.

Хаген вдигна ръка:

— Добре, но в момента Министерството на правосъдието провежда преструктуриране…

— И?

— Оправдават го с желанието да действат прагматично и да използват оптимално ограничените ресурси. Ако КРИПОС наистина покаже, че може да постигне оптимален резултат, работейки независимо от местните полицейски звена…

— … центърът на властта се премества в "Брюн"[32] — довърши Хари. — По-голям кабинет за Белман и сбогом на Отдела за борба с насилието, така ли?

— Нещо такова — сви рамене Хаген. — Когато открихме трупа на Шарлоте Лол зад старата кола и установихме сходства с убийството на момичето в мазето на онази нова сграда, настъпи истинска катастрофа. От КРИПОС заявиха, че макар труповете да се открити на територията на Осло, двойните убийства са под тяхна юрисдикция, и започнаха самостоятелно разследване. Осъзнаха, че този случай ще реши битката за подкрепата на Министерството.

— Значи, трябва просто да разкрием убийствата преди КРИПОС?

— Както вече казах, ситуацията е много сложна. От КРИПОС отказват да споделят с нас наличната им информация, независимо че са стигнали до задънена улица и се нуждаят от нашата помощ. Обърнаха се към Министерството, а оттам се обадили на началника на Главното управление да му съобщят за "предпочитанието" си КРИПОС да се заеме с разследването по случая, а после щели да си съставят мнение как да разделят правомощията занапред.

— Нещата започват да ми се изясняват — поклати глава Хари. — Изпаднали сте в безизходица и…

— Не бих се изразил точно така.

— И в отчаянието си сте решили да издирите стария ловец на серийни убийци Хуле. Аутсайдер, отдавна извън редиците на полицията, но би могъл да започне разследване при пълна дискретност. Затова ме предупредихте да пазя задачата си в пълна тайна.

— Явно Белман е разбрал отнякъде — въздъхна Хаген. — И ти е прикачил опашка.

— За да провери дали наистина отказвате да се съобразите с нареждането на Министерството и да ме спипа, докато чета стари доклади и разпитвам свидетели..

— Или още по-хитро: следи те, за да те извади от играта. Белман знае, че една твоя грешка е достатъчна, за да те отстранят: бутилка бира през работно време или дори най-дребно нарушение на служебния правилник.

— Мм. Или съпротива при арест. Този шибаняк явно няма намерение да се отказва.

— Ще поговоря с него. Ще те остави намира, ако го уверя, че не искаш да се забъркваш в случая. Нали уж не въвличаме полицаи в помията освен при крайна необходимост. — Хаген си погледна часовника. — Чака ме работа, хайде да те изведем оттук.

Излязоха от ареста, прекосиха паркинга и спряха до входа на Главното управление — величествен колос от бетон и стомана, издигащ се върху най-високата част от парка. До Управлението, свързано с него посредством подземен пасаж, се намираха старите сиви стени на "Бутсен" — затвора в Осло. В подножието му, надолу към фиорда и пристанището, се разстилаше квартал "Грьонлан". Фасадите на сградите, бледи и мръсни, изглеждаха като поръсени с пепел. Строителните кранове на пристанището приличаха на бесилки върху небесния фон.

— Гледката не е особено приятна, а?

— Никак — съгласи се Хари и помириса въздуха.

— И все пак този град притежава особен чар.

— Така е.

Двамата мъже постояха, олюлявайки се на пети и с ръце в джобовете.

— Захладня — отбеляза Хари.

— Не, не е студено.

— Може, но моят термостат все още работи по хонконгски стандарти.

— Аха.

— Имаш ли време за чаша кафе в кабинета ти? — Хари кимна към шестия етаж. — Или те чака спешна работа по случая на Марит Улсен?

Хаген не отговори.

— Мм… Значи, Белман и КРИПОС са го поели.

Докато вървяха по коридорите на шестия етаж, повечето колеги кимнаха на Хари за поздрав, макар и резервирано. Той наистина се славеше като легенда в бранша, но не го обичаха особено. Двамата мъже подминаха врата, на която бе залепен лист А4 с надпис "I SEE DEAD PEOPLE". Хаген се прокашля.

— Наложи се да настаня Магнюс Скаре в твоя кабинет. Навсякъде е пълно.

— Няма проблем.

Взеха си по една картонена чаша с прословутото шварц кафе и влязоха в кабинета на Хаген. Сигурно за стотен път Хари седна на стола пред бюрото на началника.

— Още не си го преместил — отбеляза Хари и посочи малката статуетка върху бюрото.

На пръв поглед приличаше на удивителен знак, но всъщност представляваше препарираният малък пръст от ръката на японски главнокомандващ през Втората световна война. По време на отстъплението той си отсякъл кутрето пред войниците си като извинение, задето не можели да се върнат да приберат телата на падналите в битката. Хаген обичаше да разказва тази история, когато поучаваше началниците от средно ниво как да ръководят подчинените си.

— И твоят липсва — Хаген посочи ръката на Хари, останала с четири пръста.

Хари кимна и отпи от кафето: същия вкус на разтопен асфалт. Намръщи се, докато го преглътне.

— Трябва ми екип от трима души — заяви той.

— Само трима?

— Винаги ми задаваш този въпрос. Трябват ми трима и толкоз.

— Имаш ги. По-малобройният екип занижава риска КРИПОС да надушат, че водим паралелно разследване на двойното убийство.

— Тройно убийство — поправи го Хари с прозявка.

— Чакай малко, не знаем дали Марит Улсен…

— Жена, излязла сама вечер, насилствено е заведена на друго място, където я убиват по неконвенционален начин. За трети път в малкия град Осло. Това е третото убийство, повярвай ми. Ала независимо колко скромен е екипът ми, непременно трябва да предотвратим вероятността оттук нататък пътищата ни с КРИПОС да се пресекат.

— Да, ясно ми е. Затова едно от условията ми гласи: разберат ли за разследването, не бива да намесваш Отдела за борба с насилието.

Хари затвори очи. Хаген продължи:

— Ние, естествено, ще изкажем искреното си съжаление от намесата на наши служители в тяхното разследване, но ще заявим недвусмислено, че това е солова проява на Хари Хуле без знанието на началника. А ти ще потвърдиш тази версия.

Хари отвори очи и ги прикова в Хаген.

— Някакви въпроси?

— Да.

— Слушам те.

— Откъде е изтекла информация?

— Какво?

— Кой е снесъл информация на Белман?

— Не съм забелязал той да разполага с подробности около дейността на нашия отдел. А колкото до опитите ни да те вербуваме да се върнеш, може да е научил от много места.

— По мое впечатление Магнюс Скаре обича да дрънка, без да подбира публиката си.

— Не ме разпитвай повече, Хари.

— Добре. Къде ще разположим щабквартирата?

— Именно, именно — кимна Гюнар Хаген, все едно вече бяха обсъждали този въпрос. — По отношение на кабинета…

— Да?

— В сградата всичко е заето и ще се наложи да намерим място извън Управлението, но все пак да е наблизо.

— Къде например?

Хаген погледна през прозореца право към сивите зидове на "Бутсен".

— Шегуваш се — отрони Хари.

Четиринайсета глава Набор на кадри

Бьорн Холм влезе в заседателната зала на Отдела по експертно-криминална дейност в квартал "Брюн". Навън слънцето вече се оттегляше от фасадите и се канеше да предаде града на следобеден мрак. На паркинга отпред нямаше свободни места, а пред централата на КРИПОС отсреща стоеше бял микробус с огромна чиния на покрива и логото на норвежка телекомуникационна компания отстрани.

Единственият човек в залата беше началникът на Бьорн — Беате Льон: много бледа, крехка и мълчалива жена. Ако не я познава, човек би помислил, че тя не би могла да ръководи група зрели, самоуверени, вечно намусени специалисти по криминология, които никога не се боят да влязат в открит конфликт. Ала които я познаваха, знаеха, че никой не би се справил с тази нелека задача по-успешно от Беате Льон. Не само защото я уважаваха за стоицизма, с който понасяше загубата на двамата си най-обичани мъже — първо баща ѝ, а после бащата на детето ѝ бяха загинали по време на служба, — а главно защото Беате беше отличен специалист и излъчваше перфекционизъм, честност и професионална тежест. Затова всяко нареждане, макар прошепнато от Беате Льон със сведен поглед и пламнали бузи, се изпълняваше на мига. По същата причина Бьорн Холм дойде веднага щом му се обадиха.

Завари я седнала на сантиметри от телевизора.

— Предават пресконференцията директно — каза тя, без да се обръща. — Сядай.

Холм веднага позна лицата на екрана. Стори му се изключително странно, че приема телевизионни сигнали, пропътували хиляди километри в космоса и обратно, за да разбере какво се случва от другата страна на улицата. Беате Льон увеличи звука.

— Разбрахте ме правилно — Микаел Белман се наведе към микрофона върху масата пред него. — Към настоящия момент не разполагаме с улики и няма заподозрени. Ще повторя още веднъж: не изключваме вероятността починалата да се е самоубила.

— Но нали току-що казахте… — прекъсна го журналистка.

Белман веднага я сряза:

— Казах, че случаят буди известни подозрения. Сигурно познавате терминологията, с която боравим. В противен случай ви съветвам да… — той не довърши и даде думата на някой зад камерата.

— "Ставангер Афтенбла" — представи се следващият журналист. — Полицията съзира ли връзка между този случай и двете убийства от…

— Не! Ако ме бяхте слушали внимателно, щяхте да чуете как точно се изразих: не изключваме да съществува връзка.

Бьорн Холм забеляза как Белман прикова поглед в журналиста с нарастващо нетърпение, което ясно си личеше по нервните тикове на устните му. Жена в униформа до него се наведе и му прошепна нещо. Лицето му помръкна.

— Микаел Белман няма подход към медиите — отбеляза Бьорн Холм. — Урок номер едно: прави им вятър, особено на регионалния вестник.

— Още няма опит. Ще се научи.

— Дали?

— Да, Белман е от хората, които си вземат поука.

— Отнякъде знам, че покорството не се усвоява лесно.

— Не става въпрос за искреното покорство, а за способността да сведеш глава при необходимост. Говорим за безспорния крайъгълен камък в съвременната комуникация. Именно това му обяснява в момента Нини. Белман е достатъчно умен да го проумее.

Белман се прокашля и се насили да се усмихне с почти хлапашки чар. Наведе се към микрофона:

— Съжалявам, ако съм ви прозвучал грубо, но изминалият ден беше тежък за всички ни. Надявам се, разбирате колко бързаме да се върнем към работата по разследването на този трагичен случай. Налага се да приключим пресконференцията, но ако някой от вас има още въпроси, дайте ги на Нини, а аз обещавам да се свържа лично с вас надвечер и да отговоря преди приключването на редакционния брой. Съгласни?

— Какво ти казах? — засмя се победоносно Беате.

— A star is born.[33]

Картината на екрана се промени. Беате Льон се обърна.

— Хари се обади. Иска да ти възложа да му сътрудничиш.

— Аз ли? За какво?

— Много добре знаеш за какво. Разбрах, че си придружавал Гюнар Хаген, когато сте взели Хари от летището.

— Опа — Холм се усмихна широко и показа и горните си, и долните си зъби.

— Хаген, предполагам, е искал да те използва във вербуването на Хари, защото всички знаем, че си един от малцината колеги, които се ползват със симпатиите на Хари.

— Не постигнахме нищо, защото Хари веднага отказа.

— Явно после си е променил решението.

— Сериозно? И кое го е подтикнало да се съгласи?

— Не каза. Само уточни, че държал първо да ме уведоми.

— Разбира се, нали ти си началникът на Отдела.

— Когато става дума за Хари, може да се очаква всичко. Както знаеш, познавам го много добре.

Холм кимна. Знаеше историята: Як Халвуршен, интимен приятел на Беате и баща на детето ѝ, загина, докато изпълняваше поръчение от Хари. Убиец преряза гърлото му насред улица в квартал "Грюнерльока" през мразовит зимен ден. Холм пристигна на мястото почти веднага. Още помнеше как топлата кръв течеше по твърдия лед. Никой не смяташе, че Хари е виновен за кончината на Халвуршен. Никой освен самия Хари.

Бьорн Холм се почеса по брадясалата буза.

— И ти какво му отговори?

Беате си пое дъх и се загледа в журналистите и фотографите, които с бързи стъпки излизаха от централата на КРИПОС.

— Същото, което ще кажа и на теб: Министерството определи КРИПОС да се ползва с привилегии, и следователно в разследването на този случай нямам право да осигурявам съдействието на специалисти от моя отдел на друг освен на Белман.

— Но?

Беате Льон започна да барабани силно с химикалка върху бюрото.

— Но полицията разследва и други случаи освен двойното убийство.

— Тройното — поправи я Холм и забелязал острия поглед на Беате, побърза да добави: — Повярвай ми, знам какво говоря.

— Не съм запозната подробно със случая, по който работи старши инспектор Хуле, но със сигурност не се занимава с някое от тези убийства. По този въпрос сме се разбрали. Моля те да му съдействаш в работата му, чието естество в подробности не познавам. Ще очаквам копие от първия доклад по случая на бюрото ми след пет работни дни. Ясно?

В душата на Кая Сулнес грееше слънце. Идеше ѝ да се завърти няколко пъти на стола.

— Щом Хаген няма възражения, и аз нямам — помъчи се да звучи овладяно, но силното въодушевление все пак се прокрадна в гласа ѝ.

— Хаген е съгласен — увери я мъжът, облегнал се диагонално на рамката на вратата. — Екипът се състои само от трима души: Холм, ти и аз. Информацията по кой случай работим е строго секретна. Започваме утре. В седем ще ви чакам в моя кабинет.

— В… седем?

— Да. В седем нула нула.

— Добре. Къде е кабинетът ти?

По лицето му се разля широка усмивка и той обясни.

— Щабът ни ще работи в затвора? — смая се тя.

Диагонално разположената фигура се отдръпна от рамката на вратата.

— Ще очаквам да се подготвиш. Въпроси?

В главата на Кая изникнаха много, но Хари Хуле вече бе изчезнал.

Сънят започна да се появява и през деня. В далечината чувам как съставът продължава да свири "Love Hurts"[34]. Забелязвам, че неколцина мъже са ни наобиколили, но не се намесват. Добре. Гледам я. Виж какво направи, опитвам се да ѝ кажа. Погледни го. Още ли искаш да бъдеш с него? Господи, колко я мразя! Искам да изтръгна ножа, от устата си и да го забия в плътта ѝ, да я направя на решето; да гледам как кръвта и вътрешностите ѝ изтичат, а с тях и лъжата, и глупостта, и идиотското ѝ самодоволство. Някой трябва да ѝ покаже колко е грозна отвътре.

Гледах пресконференцията по телевизията. Ама че малоумници! Никакви следи, никакви заподозрени? Златните четирийсет и осем часа след престъплението изтичат! Побързайте, побързайте. Какво повече да направя? Да го напиша на стената с кръв ли?

Вие, а не аз, сте виновни, че убийствата продължават.

Писмото е готово.

Побързайте.

Петнайсета глава Светлина от стробоскоп

Стине огледа младежа, с когото говореше. Имаше брада, руса коса и носеше шапка. Тук, в заведението. И то не като аксесоар към облеклото, а дебела, плетена шапка с наушници. Сноубордист? Впрочем, като се загледа по-внимателно, установи, че младежът всъщност е мъж, прехвърлил трийсетте, ако съдеше по белите бръчки, прорязващи почернялата му кожа.

— И какво от това? — извика тя.

В "Крабе" тонколоните дънеха здраво. Новооткритото заведение се бе обявило за новия сборен пункт на младото поколение в Ставангер: музиканти, кинопродуценти, писатели — все интелектуалци, чийто брой впрочем нарасна в града, известен предимно с високи добиви на нефт, процъфтяващ бизнес и сериозни парични постъпления.

Още не можеше да се каже дали посетителите на заведението смятат, че то заслужава благоразположението им. Стине пък още не беше решила дали този младеж — или по-скоро мъж — заслужава нейното.

— Ще ти е интересно, струва ми се, да изслушаш разказа ми — отвърна той, усмихна се и я погледна със сините си очи — прекалено светли за вкуса ѝ.

Навярно изкуствената светлина бе променила цвета им. Какви лампи използват тук? Стробоскопи ли? Това готино ли е? Ще стане ясно. Той повъртя халбата с бира в ръка и се облегна на барплота, за да я предизвика да се наведе към него, ако иска да чуе какво ѝ говори. Стине обаче не се хвана на този номер. Мъжът беше навлечен с шушляково яке, ала по лицето му под нелепата — или готина? — шапка не се виждаше дори капка пот.

— На пръсти се броят хората, които в Бирма ходят с мотоциклет до устията на реките и се връщат що-годе живи, че и в състояние да разкажат за преживелиците си.

Що-годе живи. Не му липсва оригиналност. На Стине ѝ допадна. Този мъж ѝ приличаше на някого: на герой от често излъчван американски екшън или сериал от осемдесетте.

— Бях си обещал, ако се върна в Ставангер, да отида на бар, да си поръчам бира, да се приближа до най-красивото момиче в бара и да ѝ кажа едни специални думи. — Той разпери ръце и се усмихна широко: — Ти си момичето до синята пагода.

— Какво?

— Ръдиард Киплинг, миличка. Ти си девойката, която чака английския войник до синята пагода на Моулмейн. Как ти се струва? Ще тръгнеш ли с него боса по мрамора в Шведагон? Ще хапнеш ли месо от кобра в Баго? Ще се унесеш ли в сън под звуците на мюсюлманските молитви в Янгон, за да те събудят будистките молитви в Мандалей?

Той си пое дъх. Стине се наведе напред:

— Значи, аз съм най-красивото момиче в заведението, така ли?

Той се огледа.

— Не, но имаш най-големите "бомби". Красива си, ала конкуренцията е сериозна. Хайде да се махаме оттук.

Тя се засмя и поклати глава. Затрудняваше се да прецени дали този мъж е забавен, или просто луд.

— Тук съм с приятелки. Пробвай дали номерът ти ще мине при някоя друга.

— Елиас.

— Какво?

— Сигурно си любопитна да разбереш как се казвам. Може пак да се засечем. Името ми е Елиас. Елиас Скуг. Вероятно ще забравиш фамилията ми, но ще запомниш малкото ми име. Пак ще се видим. По-рано, отколкото предполагаш.

— Така ли? — Тя наклони глава.

— Точно така — изимитира тона ѝ той и направи същото.

После пресуши халбата, остави я върху барплота, усмихна ѝ се и си тръгна.

— Какъв беше този тип? — поинтересува се Матилде.

— Нямам представа. Симпатичен, но малко странен. Говореше като южняк.

— В какъв смисъл странен?

— Очите и зъбите му блестяха някак особено. Тук стробоскопи използват?

— Какво?!

— Оборудват солариумите с такива лампи — засмя се Стине. — На цвят светлината прилича на паста за зъби. Придава ти вид на зомби.

— Май трябва да пийнеш нещо — поклати глава Матилде. — Ела.

Стине се обърна към изхода. Стори ѝ се, че с крайчеца на окото си улови някакво лице, долепено до стъклото, но после то изчезна.

Шестнайсета глава "Speed King"

В девет вечерта Хари вървеше по улиците в центъра на Осло. Прекара деня в обзавеждане на новия си кабинет. Следобед се отби в болницата, но бяха отвели баща му за изследвания. Върна се в кабинета, направи копия на докладите, обади се тук-там, резервира си билет за Берген и отскочи до центъра да си купи SIM карта с размерите на цигарен фас.

Вървеше с широки крачки. Открай време обичаше това пътешествие пеш от източната към западната част на компактния град. Харесваше му да наблюдава постепенните, но видими промени в хората, в модата, в етническия състав на населението, в архитектурния стил, в магазини, кафенета и барове. Влезе в "Макдоналдс", изяде един хамбургер, пъхна три сламки в джоба на палтото си и излезе.

Половин час след като тръгна от квартал "Грьонлан", населен предимно от пакистанци и с вид на гето, Хари се озова в красивия, малко стерилен и безупречно бял квартал "Фагерборг". Кая Сулнес живееше на улица "Людер Саген" в една от онези големи стари дървени къщи, които привличат тълпи от хора, щом собствениците ги обявят за продан. Тези хора се редяха на опашки не с цел да купят въпросния имот — малцина можеха да си позволят подобен лукс, — а за да погледат, помечтаят и да се уверят, че "Фагерборг" действително е онова, за което се представя: квартал, където богатите не са чак толкова богати, а парите — не чак толкова нови; където няма плувни басейни, електрически гаражни порти или други безочливи модерни измислици. Жителите на този квартал пазеха навиците си непокътнати: през лятото седяха под ябълковите дървета в големите си сенчести градини, обзаведени с градински мебели — стари, непрактично големи и байцвани в черно: също като къщите, от които ги изнасяха. А когато дните се скъсят и собствениците са принудени да приберат мебелите, по прозорците грейват светлини. На улица "Людер Саген" коледното настроение траеше от октомври до март.

Портата изскърца пронизително. Хари се надяваше обитателите на къщата да са сметнали за безсмислено да държат куче пазач. Чакълът изхрущя под подметките на ботушите му. Вкъщи ги извади от шкафа с почти детска радост, но ето че сега пропуснаха вода и подгизнаха.

Качи се по вътрешното стълбище и натисна звънеца без табелка.

Пред вратата стояха чифт кокетни дамски обувки и чифт мъжки, големи — вероятно номер 46, предположи Хари. Явно приятелят на Кая е едър мъж. Защото жена като нея, разбира се, си има приятел. Хари недоумяваше как изобщо му е хрумнал този въпрос. Иска или не — минал му бе през ум. Все едно. Вратата се отвори.

— Хари?

Кая се появи в торбеста жилетка, протрити дънки и раздърпани овехтели пантофи. Не носеше грим. Усмихна се учудено. И все пак сякаш го бе очаквала със съзнанието, че ще му хареса да я види небрежно облечена. Още в Хонконг Хари забеляза в очите ѝ интерес, какъвто повечето жени проявяват към известен мъж, независимо дали се ползва с добро, или с лошо име. А и Хари не си бе направил труда да анализира подробно кое го доведе до вратата ѝ. И по-добре. Номер четирийсет и шест. Или четирийсет и шест и половина.

— Хаген спомена къде живееш — поясни Хари. — Понеже си само на няколко крачки от мен, реших да се отбия, вместо да ти звъня.

— Нямаш ли телефон? — усмихна се тя.

— Имам — Хари извади червен апарат от джоба си. — Хаген ми даде, но забравих PIN кода. Неподходящ момент ли улучих?

— Не, не.

Кая отвори широко вратата и Хари влезе.

Пулсът му леко се учести — белег на слабост. Преди петнайсет години навярно би се ядосал, но сега само посрещна вълнението си с примирение. Беше успял да приеме баналния факт, че не е в състояние да остане безразличен към женската красота.

— Ще направя кафе. Ти искаш ли?

В хола стените не се виждаха от рафтове и картини. Тук имаше толкова много книги, че Хари не вярваше Кая да ги е купувала сама. Обзавеждането носеше ясен отпечатък на мъжки вкус: големи, ръбести мебели, глобус, водна лула, грамофонни плочи, карти и фотографии на високи заснежени планински върхове. От обстановката Хари заключи, че мъжът ѝ е доста по-възрастен от нея. Телевизорът работеше без звук.

— Марит Улсен е новина номер едно в емисиите — Кая вдигна дистанционното и изгаси телевизора. — Двама от опозиционните лидери излязоха с изявления, че ще настояват случаят да бъде приключен възможно най-скоро, и порицаха правителството за непрекъснатите съкращения в полицията. През следващите дни на КРИПОС ще им бъде доста напрегнато.

— Ще пия кафе — върна се Хари на въпроса ѝ, а Кая отиде в кухнята.

Той се настани на дивана. Върху ниската масичка до чифт женски очила за четене лежеше разтворена книга от Джон Фанти, с корицата нагоре, а до очилата — снимки от басейна "Фрогнер". Не на самото местопрестъпление, а на хората, скупчили се до загражденията около отцепения район. Хари изсумтя със задоволство. Не само защото Кая си бе донесла работа вкъщи, а и защото дежурните екипи продължаваха да снимат местопрестъплението. Докато оглавяваше повечето разследвания в Отдела, Хари непрекъснато повтаряше да фотографират появяващите се минувачи. По време на обучението във ФБР научи, че серийният убиец винаги — и това не е само мит — се връща на местопрестъплението. И братя Кинг от Сан Антонио, и убиецът от веригата магазини "Кей-Март" попаднаха в ръцете на полицията именно защото не бяха успели да устоят на изкушението да се полюбуват на творението си, да се насладят на предизвиканата от тях сензация, да се почувстват недосегаеми, фотографите към Отдела по експертно-криминална дейност наричаха това правило "седмото правило на Хуле". И, да, имаше още девет. Хари разгледа снимките.

— Не го пиеш с мляко, нали? — извика Кая от кухнята.

— Да.

— Така ли? А защо на "Хийтроу"…

— Имах предвид "да, права си, не го пия с мляко".

— Аха. Явно си възприел кантонския начин на отрицание.

— Защо?

— Престанал си да използваш двойно отрицание. Кантонският е по-логичен в това отношение. А ти си падаш по логичните неща.

— Дали наистина кантонският ми е повлиял?

— Не знам — засмя се тя от кухнята. — Просто се правя на оригинална.

Хари забеляза, че фотографът е бил изключително дискретен: снимал е от кръста нагоре без светкавица. Любопитните минувачи бяха насочили вниманието си към трамплина. Гледаха някак безизразно, с полуотворени уста, все едно скучаеха в очакване да зърнат нещо ужасяващо, което да впишат в регистъра от страшни преживявания в паметта си, а после да го разкажат и да вземат ума на съседа. Мъж бе вдигнал мобилния си телефон във въздуха: явно снимаше. Хари наведе лупата над купчината доклади и разгледа лицата едно по едно. Не знаеше какво точно търси, освободи ума си от всякакви представи — най-добрия начин да не пропусне нищо важно.

— Откри ли нещо? — Тихо приближила се зад стола му, Кая се наведе над него.

Хари усети дискретен аромат на лавандула — същия, който помнеше от пътуването със самолета, докато тя спеше на рамото му.

— Мм. Според теб снимките ще покажат ли нещо интересно? — попита Хари и пое чашата с кафе от ръцете ѝ.

— Не.

— Тогава защо си взела тези снимки в дома си?

— Защото проверяването на погрешни следи представлява деветдесет и пет процента от всяко разследване.

Кая току-що цитира третото правило на Хуле.

— Или се научаваш да намираш положителна страна и в тези деветдесет и пет процента, или откачаш.

Четвъртото правило.

— А докладите? — попита Хари.

— Разполагаме единствено с нашите доклади за убийствата на Боргни и Шарлоте, а там няма нищо. Никакви веществени доказателства, никакви показания на очевидци за нещо необичайно, за озлобени врагове, ревниви любовници, алчни наследници, обсебени психопати, изнервени дилъри или други хора, на които жертвите да дължат пари. Накратко…

— Никакви улики, никакви видими мотиви, никакво оръжие на убийството. Иска ми се да можехме да разпитаме свидетели по случая на Марит Улсен, но, както знаеш, не се занимаваме с него.

— Разбира се — усмихна се Кая. — Днес разговарях с журналист от отдел "Политика" във "Ве Ге". По думите му из репортерските среди никога не са се носели слухове Марит Улсен да е страдала от депресии, житейски кризи или суицидни нагласи. Нямала нито професионални, нито лични врагове.

— Мм.

Хари плъзна поглед по лицата от снимките. Направи му впечатление жена с поглед на лунатик и дете на ръце.

— Какво искат тези хора?

На заден план се виждаше мъж, отдалечаващ се от тълпата. Шушляково яке, плетена шапка.

— Да останат шокирани, разтърсени, да усетят нещо различно, да се пречистят…

— Невероятно.

— Мм. Виждам, четеш Джон Фанти. Да разбирам ли, че си падаш по по-стари неща?

Той кимна към стаята, към къщата. И точно тях имаше предвид, ала очакваше тя да изкоментира и мъжа си, ако наистина е доста по-възрастен от нея.

— Чел ли си Фанти? — въодушевено попита тя.

— Като млад. Не помня заглавието. Тогава бях на вълна Буковски. Купувах си всички книги на Буковски, защото навсякъде говореха за него.

Хари погледна демонстративно часовника:

— Време е да си тръгвам.

Кая изгледа смаяно първо него, после — недокоснатата чаша с кафе.

— Дългият полет ми се отрази зле — усмихна се той и стана. — Ще поговорим повече утре сутринта.

— Разбира се.

Хари се потупа по джоба на панталоните:

— Впрочем свърших цигарите. Какво стана с онзи стек цигари от летището?

— Секунда — усмихна се Кая.

Върна се с отворения стек. В коридора Хари вече си бе облякъл палтото и обул ботушите.

— Благодаря — кимна той, пое стека, веднага извади една кутия и я отвори.

Излезе на стълбите. Кая се опря на рамката на вратата:

— Вероятно не бива да го казвам, но имам чувството, че искаше да ме подложиш на тест.

— На тест ли? — Хари запали цигара.

— Няма да те питам какво точно си проверявал, но издържах ли теста?

Хари се засмя.

— Не, дойдох само за цигарите.

Заслиза по стълбите и извика:

— В седем нула-нула!

В апартамента си Хари включи осветлението и установи, че още не са му спрели тока. Съблече си палтото, влезе в хола и си пусна парчето "Speed King" на "Дийп Пърпъл" — абсолютния му фаворит в категорията "несъзнателно-комични-но-все-пак-супер-яки". На барабаните — Иън Пейс. Седна на дивана и притисна върховете на пръстите о слепоочията си. Кучетата дърпаха ожесточено веригите. Виеха, ръмжаха, лаеха, късаха вътрешностите му със зъби. Този път пусне ли ги, няма връщане назад. Не и този път. Преди все си намираше мотивация да спре: Ракел, Олег, работата, дори баща му. Но вече нямаше причина. Ала почне ли пак да пие, не би успял да се откаже от алкохола. Затова се налага да прибегне към друг наркотик. Към зависимост, която да контролира. Благодаря ти, Кая. Не се ли срамуваше от постъпката си? Срамуваше се, разбира се, но гордостта е лукс, какъвто не всеки може да си позволи.

Хари разкъса найлона около стека. Извади най-долната кутия цигари. Бандеролът беше едва видимо нарушен. Митничарите никога не проверяват жени като Кая. Хари отвори кутията и издърпа станиола. Разстла го. Кафявата бучка си беше на мястото. Вдиша сладкия ѝ мирис.

Започна подготовката.

Хари бе виждал какви ли не начини за пушене на опиум — сложни ритуални процедури, по нищо не отстъпващи на чайни церемонии; чрез различни приспособления за пушене с формата на лула и най-лесния начин: запалваш бучката, долепяш до нея сламка и вдишваш силно, докато опиумът буквално се превръща в дим. Всички тези похвати целят едно и също: активните вещества — били те морфин, тебаин, кодеин или цял букет от други упойващи съставки — да попаднат в кръвта. Хари използваше съвсем прост метод. Залепва стоманена лъжица до ръба на масата, слага в нея опиум колкото главичка на кибритена клечка и загрява лъжицата със запалка. Когато опиумът започва да се изпарява, захлупва лъжицата със стъклена чаша, за да събере изпаренията. После пъха в чашата сламка — най-добре с кривка — и започва да всмуква от тръбичката. Този път пръстите му действаха без никакъв тремор. В Хонконг редовно изпробваше степента на зависимостта си от опиума. Не познаваше по-дисциплиниран наркоман от себе си. Беше в състояние да определи каква доза алкохол да изпие и да я спази, колкото и неадекватен да се чувства от изпитото количество. В Хонконг направи два успешни опита да спре опиума — първо за една, после за две седмици. Вземаше само паралгин форте, но не за да блокира симптомите на абстиненцията — лекарството нямаше такова приложение, — а за да се залъже, че все пак приема макар и минимално количество морфин, което се съдържа в паралгина. Хари не се бе пристрастил. Да, беше развил зависимост към упойващи вещества, но не и към опиума. С уговорка, разбира се, защото една крачка дели контролираната употреба от зависимостта. Още докато залепяше с тиксо лъжичката, усети как кучетата се успокояват, защото знаят какво ще получат.

И замълчаха. До следващия път.

Пламъкът от запалката опари пръстите на Хари. Върху масата лежаха сламките от "Макдоналдс".

След минута вдиша.

Въздействието настъпи моментално. Болките — дори онези, които не бе осъзнавал, че изпитва, — изчезнаха.

Появиха се асоциации, картини. Тази нощ щеше да поспи.

Бьорн Холм не можеше да заспи. Разтвори биографията на Ханк Уилямс — Ескът разказваше за краткия живот и продължителната смърт на кънтри легендата — после остави книгата и си пусна аудиозапис от концерт на Лусинда Уилямс в Остин. Нищо. Дори започна да брои тексаски дългороги бикове. И това не помогна. Дилема — точно това не му даваше да заспи. Изправи се пред проблем, който няма правилно решение. Криминалният експерт Холм ненавиждаше подобни ситуации.

Сви се на късичкия разтегателен диван — едно от нещата, които донесе в Осло наред с колекцията си от грамофонни плочи на Елвис, кънтри, "Секс пистълс", "Джейеън & Дъ Скочърс", три шити по поръчка костюма в Нашвил, американска Библия и обзавеждане за трапезария, оцеляло при три поколения от фамилията Холм. Не можеше да се съсредоточи.

По време на огледа на въжето, на което бе обесена — или по-скоро обезглавена — Марит Улсен, Бьорн се натъкна на интересна следа. Независимо дали тя щеше да тласне разследването в някаква посока, или не, Холм стоеше пред дилемата на кого да предостави информацията: на КРИПОС или на Хари. Реално погледнато, Бьорн Холм откри миниатюрните миди по въжето в момент, когато още работеше за КРИПОС. Водеше се техен сътрудник и по време на разговора си с биолог — специалист по сладководни басейни в университета в Осло. После обаче Беате Льон го прехвърли към Отдела на Хари и понеже Холм още не бе съставил доклада си и възнамеряваше да изпълни това задължение през утрешния ден, на практика означаваше да докладва за откритието си на настоящия си пряк началник Хари Хуле.

Погледнато съвсем обективно, дилема нямаше. Информацията следваше да се предаде на КРИПОС. Иначе Холм би нарушил служебните си задължения. Пък и какво дължеше той на Хари Хуле? Старши инспекторът му бе създавал единствено неприятности. Беше особняк и работеше, без да се съобразява с никого. Пиян, ставаше крайно опасен. Ала в трезво състояние нямаше по-надежден и стабилен мъж от Хари. Винаги се отзоваваше, без обяснения и без да те кара да се чувстваш задължен. Пагубен враг, но добър приятел. Свестен човек. Изключително свестен. Дори малко напомняше на Ханк.

Бьорн Холм простена и се обърна към стената.

Стине се сепна.

В тъмното се разнасяше бръмчене. Обърна се на хълбок. От пода струеше слаба светлина и хвърляше леки отблясъци по тавана. Колко ли е часът? Три през нощта? Протегна се да вземе мобилния телефон.

— Ало? — промърмори тя с престорено сънлив глас — в действителност се чувстваше бодра.

— След като посетих делтата на река Иравади, толкова ми писна от змии и комари, че поех с мотоциклета на север по крайбрежието към планината Аракан.

Стине веднага позна гласа му.

— Към остров Сай Чунг — продължи той, — Там има действащ кален вулкан и ми бяха споменали, че се очаквало скорошно изригване. През третата нощ от престоя ми там вулканът наистина изригна. Очаквах да изпусне само кал, но — ако искаш, вярвай — избълва и стара лава. Гъста лава, която се стичаше бавно из града, и затова успяхме да се спасим без паника.

— Късно през нощта е — напомни му Стине и се прозина.

— И въпреки това лавата се оказа неудържима стихия. Много е гъста и затова я наричат студена, но всъщност попари всичко по пътя си: дървета със свежи зелени листа пламнаха за четири секунди като коледни елхи, а после станаха на пепел. Бирманците се опитаха да избягат с автомобилите си, натоварени с вещи, но бяха се забавили при събирането на багажа, подведени от привидно бавно прииждащата лава. Когато започнаха да излизат от къщите с телевизорите си, тя вече бе стигнала до стените. Мятаха се в колите, ала нажежената вулканична течност стопи гумите. Бензинът се запали и хората наизскачаха от автомобилите като горящи факли. Помниш ли името ми?

— Слушай, Елиас…

— Запомнила си го, значи.

— Трябва да спя. Утре имам лекции.

— Аз съм точно такъв вулкан, Стине. Приличам на студена лава. Тека бавно, но съм неудържим. Ще те намеря.

Откъде знае името ѝ? Не си спомняше да му го е казвала. Инстинктивно погледна към отворения прозорец. Навън вятърът шумолеше спокойно и тихо.

— Видях куче, усукало се в бодлива тел, докато е бягало. Лавата течеше точно срещу него, но в последния момент се отклони вляво. Сякаш щеше да подмине клетото животно. Сякаш милостивият Бог щеше да го пощади. Ала лавата го лизна. Половината от тялото на кучето изчезна, изпари се. Останалата част пламна. И стана на пепел. Всичко се превръща в пепел.

— Уф, ще затварям.

— Погледни през прозореца. Виж, стоя до стената на къщата ти.

— Престани!

— Спокойно, само се шегувам — засмя се той и гръмкият му смях отекна в ухото ѝ.

Стине потръпна. Сигурно беше пиян. Или луд. Или и двете.

— Лека нощ, Стине. Ще се видим съвсем скоро. Връзката прекъсна. Стине се вторачи в телефона.

После го изключи и го запрати към долната част на леглото. Изруга. Вече не се съмняваше, че тази нощ няма да мигне.

Седемнайсета глава Влакна

В 06.58 Хари Хуле, Кая Сулнес и Бьорн Холм навлязоха в четиристотинметровия пасаж между Главното полицейско управление и ареста. Понякога използваха пасажа да превеждат арестанти към залите за разпит, зимно време — като място за тренировки, а при по-смутни времена там, далеч от любопитни погледи, "вразумяваха" най-опърничавите затворници.

От тавана се стичаха капки вода и срещаха бетонния под с мокри целувки, които отекваха по сумрачния коридор.

— Ето тук — оповести Хари в дъното на коридора.

— ТУК? — изуми се Бьорн Холм.

Наведоха глава, за да минат под стълбите към килиите. Хари завъртя ключа и отвори желязната врата. Лъхна го горещ мирис на застояло и влага.

Включи осветлението. Студена синя светлина от луминесцентна лампа заля четириъгълно помещение с голи стени и под, покрит със сивосин линолеум.

Нямаше нито прозорци, нито радиатори; нищо от удобствата, нужни, за да могат трима души да използват определено помещение като работен кабинет.

Мебелировката се изчерпваше с три маси, три стола и три компютъра. Върху пода се мъдреше мръсна кафемашина и бидон с вода.

— Котлите за централното отопление на целия затвор се намират в съседното помещение — уточни Хари. — Затова тук е такава жега.

— На мен ми се струва даже уютно — обади се Кая и седна на една от масите.

— Много уютно, няма що: прилича на преизподня. — Холм си свали якето и разкопча най-горното копче на ризата си. — Тук има ли обхват?

— Слаб, но имаме интернет. Разполагаме с всичко необходимо.

— А чаши за кафе? — попита Холм.

Хари извади от джобовете си три бели чаши и ги постави по масите. После тръгна към кафемашината с пликче кафе.

— Взел си ги от столовата — Бьорн огледа надписа върху чашата си. — Ханк Уилямс?

— Написано е с флумастер, така че внимавай да не го изтриеш — предупреди Хари и разкъса пликчето със зъби.

— Джон Фанти — прочете Кая надписа върху своята чаша. — А на твоята какво пише?

— Засега нищо — отвърна Хари.

— Защо?

— Защото смятам да пиша имената на главните заподозрени във всеки етап от разследването ни.

Двамата му колеги мълчаха. Кафемашината започна да хъхри.

— Преди кафето да стане, искам да ми изложите три теории — оповести Хари.

Хари прекрати упражнението, докато пиеха втората чаша кафе, а броят на теориите бе нараснал до седем.

— Стига толкова. Това беше за мозъчна загрявка.

Кая застъпваше мнението, че убийствата са на сексуална основа, а извършителят — осъждан за изнасилване. Понеже е знаел, че полицията разполага с биологичните му данни, не е посмял да остави сперма, а е мастурбирал в пликче или нещо подобно, а после е избягал от местопрестъплението. Затова Кая предложи да започнат търсенето сред регистрираните сексуални престъпници и да поискат съдействие от Отдела за борба с порока.

— Не смяташ ли, че напипахме вярна следа? — попита тя.

— Нищо не смятам — възрази Хари. — Опитвам се да бъда непредубеден и възприемчив към всякакви теории.

— Със сигурност имаш мнение по въпроса.

— Да. Мисля, че трите убийства са извършени от едно и също лице или лица. Според мен е възможно да открием някаква връзка между трите жертви, тя на свой ред да ни отведе до вероятен мотив, а мотивът — ако извадим небивал късмет — до виновника или виновниците.

— Небивал късмет ли? Говориш, все едно шансовете ни да открием убиеца граничат с нула.

— Специализираната литература, изписана за серийните убийци, би заела няколко метра по рафтовете — Хари се облегна и сплете ръце на тила си. — Във филмите полицията вика психолог, той изчита докладите по случая и веднага изготвя профил, който безупречно съвпада с характера на престъпника. Хората си мислят, че "Хенри — портрет на сериен убиец" е достатъчно добро описание, но в действителност серийните убийци се различават един от друг както и останалите хора. Едно-единствено обаче ги отличава от всички други престъпници.

— И кое е то?

— Не ги залавят.

Бьорн Холм се разсмя, но усети колко неуместно реагира и млъкна.

— Как така? — възмути се Кая. — Ами…

— Вероятно имаш предвид случаите, в които разследващите успяват да разберат на какъв принцип убиецът подбира жертвите си, и така го залавят. Но помисли колко убийства остават неразкрити, защото поради привидна липса на връзка се смятат за единични случаи. Хиляди.

Кая погледна Бьорн, а той кимна красноречиво.

— Значи си убеден в наличието на основен модел?

— Да. Трябва да го открием, без да започваме разпити, които да ни разкрият.

— А как именно?

— Докато работех в ПСС — Полицейската служба за сигурност, — често ни възлагаха да определим нивото на заплахата. Справяхме се, без да разговаряме с никого. Разполагахме с търсачка на НАТО години преди да се появят Yahoo и Google. С нейна помощ влизахме тайно където си поискаме и сканирахме на практика файловете от всички компютри с достъп до интернет. Сега трябва да постъпим по същия начин. — Хари погледна часовника. — Затова след час и половина летя за Берген. А след още час и половина ще разговарям с бивша колежка, която — надявам се — ще ни помогне. Затова предлагам да приключим оперативката. Бьорн, с Кая предложихме няколко хипотези. Искам да чуя твоята.

Бьорн Холм подскочи на стола, все едно го стреснаха от сън.

— Моята ли? Ами… боя се, че нямам какво да споделя.

Хари потърка леко долната си челюст.

— Все нещо си открил.

— He. C колегите от Отдела по експертно-криминална дейност не открихме абсолютно нищо, тактическите следователи — също. Нито по случая "Марит Улсен", нито по другите два.

— Изминали са два месеца. Не може да е толкова зле, Бьорн.

— Добре, ще повторя. В продължение на два месеца анализирахме, претърсвахме и се взирахме до полуда в снимки, кръвни проби, косми, нокти и какво ли още не. Обсъдихме и отхвърлихме двайсет и четири теории как и защо убиецът е пробил двайсет и четири дупки в челюстта на първите две жертви, и то така, че прободните рани на едната и на другата се намират на еднакъв радиус от въображаем център. В устата на Марит Улсен също се натъкнахме на рани, но според нас са причинени с нож, а убиецът е действал невъздържано и небрежно. С две думи: не разполагаме с нищо.

— А камъчетата в мазето, където беше открита Боргни?

— Подложихме ги на експертиза. Високо съдържание на желязо и магнезий с примеси от алуминий и силиций. Значи, от така наречените магмени скали. Материалът е порест и черен. Да ти говори нещо?

— От вътрешната страна на кътниците и на двете жертви открихте следи от желязо и колтан. Какво ще рече това?

— Че са били убити с едно и също дяволско изобретение, но не можем да определим с какво точно.

Пауза. Хари се прокашля.

— Хайде, Бьорн, изплюй камъчето.

— Моля?

— Откакто дойде, не си спрял да мислиш за това.

Криминалният експерт се почеса по брадата, без да сваля очи от Хари, изкашля се, после пак. Потърси с поглед подкрепа от Кая. Понечи да каже нещо, но се отказа.

— Добре, тогава преминаваме към…

— Открих нещо по въжето.

Хари и Кая го погледнаха изненадани.

— Мидени черупки.

— Мидени черупки?

— Да. Но не и следи от сол.

Двамата му колеги продължаваха да го гледат с очакване.

— Това е необичайно — обясни Бьорн. — Обикновено в сладководни басейни не се срещат миди.

— И?

— Посъветвах се със специалист биолог. Тази мида се нарича ютландска мида и е най-малката от ред Беззъбки. Среща се само в две норвежки езера.

— И номинираните са?

— Йойерен и Люсерен.

— В Йостфол — веднага се сети Кая. — Намират се близо едно до друго. Големи са.

— Гъсто населена област — намеси се Хари.

— Съжалявам — сви рамене Бьорн Холм.

— Мм.

— По въжето открихте ли надпис къде е произведено?

— Не, точно там е проблемът. Няма никакви отличителни знаци и не прилича на обикновено въже. Влакната са само от органичен произход, няма следи от найлон или друга изкуствена материя.

— Коноп — заключи Хари.

— Какво?

— Коноп. От него се правят и въжета, и хашиш. Ако ти се допуши нещо по така, отиваш на пристанището и подпалваш въжето, с което корабът за Дания е завързан за кея.

— Не е коноп — възрази Бьорн, опитвайки се да надвика смеха на Кая. — Влакната са от бряст и липа, като брястът е водещ.

— Ръчно изработено норвежко въже — заключи Кая. — Едно време от такъв материал са изработвали въжетата в норвежките имения.

— В именията ли? — изненада се Хари.

— Да — кимна Кая. — Във всяко селище имало поне един майстор въжар. Оставяш дървени трупи да киснат във вода за месец, после излющваш кората и използваш полученото лико. Усукваш го и ето ти въже.

Хари и Бьорн се завъртяха на столовете с лице към Кая.

— Какво има? — леко се смути тя.

— От всеки норвежец ли се очаква да е запознат с тази информация?

— А, това ли? Не, просто дядо ми правеше въжета.

— Аха. И за целта се използват бряст и липа?

— По принцип може да се използва лико от което и да е дърво.

— А съотношението между различните видове?

— Не съм специалист — сви рамене Кая, — но според мен много рядко за едно въже се използва лико от различни дървета. Евен, брат ми, спомена веднъж, че дядо предпочитал липата, защото поемала малко вода и не се налагало да насмолява въжетата.

— Мм. Какво ще кажеш, Бьорн?

— Щом смесването на два вида лико не е обичайно, значи по-лесно ще открием къде е направено въжето.

Хари се изправи и започна да снове напред-назад из стаята. При всяко вдигане на подметките му от линолеума се чуваше шляпане, наподобяващо тежка въздишка.

— Следователно производството на такива въжета е ограничено, а продажбата се осъществява на местно ниво. Логично ли ти звучи, Кая?

— Да.

— Значи, можем да предположим, че въжето е произведено в близост до мястото, където е било използвано. Ръчно изработени въжета едва ли се пренасят далеч от въжарницата.

— По принцип си прав, но…

— Нека тази теория бъде наша отправна точка. Като начало съставете списък на местните производители на въжета близо до Люсерен и Йойерен.

— Вече никой не произвежда такива въжета — възрази Кая.

— Постарайте се — Хари погледна часовника, взе си палтото от облегалката на стола и тръгна към вратата. — Трябва да разберем къде е направено въжето. Надявам се, че Белман не знае за ютландската мида, нали, Бьорн?

В отговор Холм се усмихна със стиснати устни.

— Може ли да проверя теорията ми за убийство от сексуален характер и да се свържа с колегите от Отдела за борба с порока?

— Не — отвърна Хари. — Забраната да говорите за случая се отнася най-вече за колегите, с които работим в Главното управление. Явно оттук някой снася информация на КРИПОС. Затова имате право да обсъждате случая единствено с Гюнар Хаген.

Кая понечи да възрази, ала Бьорн Холм я разубеди с поглед.

— Но може да направиш друго — предложи Хари. — Свържи се с експерт по вулканични дейност и му изпрати резултатите от експертизата на камъчетата.

Русата вежда на Бьорн се повдигна.

— Порест черен камък от магмена скала — напомни Хари. — Какво друго ще е, освен лава? Ще се върна от Берген в четири.

— Поздрави на тамошните колеги — поръча Бьорн и вдигна чашата с кафе.

— Няма да ходя в Управлението.

— Така ли? А къде отиваш?

— В болница "Сандвикен".

— В "Санд…"

Вратата зад Хари се затръшна. Кая погледна Бьорн Холм, който се втренчи като попарен в тресящата се рамка.

— Защо ще ходи в тази болница? — попита Кая. — За консултация със съдебен лекар ли?

— "Сандвикен" е психиатрична клиника — уточни Бьорн.

— Така ли? Да не би да си е уредил среща с психолог — специалист по серийни убийства?

— Знаех си, че трябва да откажа — прошепна Бьорн. — Ако шефът разбере с какво се занимаваме, ще си изгубим работата, а тази колежка от Берген…

— Какво за нея?

— Здраво ѝ хлопа дъската.

— Да не намекваш, че е…?

— Въдворена за принудително лечение под усилен надзор в психиатрията.

Осемнайсета глава Пациентката

Полицаят правеше една крачка, а за същото време доктор Шещи Рьодсмуен — две. Въпреки това тя се стараеше да не изостане съвсем и подтичваше по коридора на болница "Сандвикен". През високите тесни прозорци се виждаше как дъждът се сипе над фиорда, където измамно зелените листа на дърветата вдъхваха усещането, че пролетта е дошла преди зимата.

Вчера Шещи Рьодсмуен веднага позна полицая по телефона. Все едно през цялото време бе чакала той да се обади и да поиска да говори с Пациентката. Наричаха я с това прозвище, за да ѝ осигурят максимална анонимност след участието ѝ в проведено преди близо година мащабно полицейско разследване. Огромното напрежение я върна там, откъдето току-що бе излязла: психиатричното отделение. Тя действително се възстанови удивително бързо, изписаха я, върна се вкъщи, но журналистите — обсебени до маниакалност от Снежния човек дори след разкриването на самоличността му, — не я оставиха на мира и една вечер преди три месеца Пациентката се обади на доктор Рьодсмуен с молбата отново да постъпи в болницата.

— Значи се е позакрепила? — попита полицаят. — И е на медикаментозна терапия?

— Отговорът на първия въпрос е да. Колкото до втория — задължението да пазя лекарска тайна ми забранява да ви давам информация.

Всъщност Пациентката се намираше в задоволително здраве и състоянието ѝ не налагаше нито медикаментозна терапия, нито хоспитализация. Въпреки това доктор Рьодсмуен се колебаеше дали да позволи на Хари Хуле да я посети, защото появата му — все пак той оглавяваше разследването по онзи случай — би могла да отприщи рецидив. Клиничната практика бе убедила Шещи Рьодсмуен в ползите от изтласкването, от капсулирането на болезнени преживявания, от забравянето им. Психиатърката смяташе, че колегията неоснователно подценява това свойство на човешката психика. От друга страна, среща с човек от тежкия период на Пациентката би показал ясно доколко психиката ѝ е укрепнала след лечението.

— Разполагате с половин час — предупреди Шещи Рьодсмуен и отвори вратата към стаята за свиждане. — И не забравяйте колко крехък е постигнатият психичен баланс.

По време на миналото свиждане Хари се озова пред неузнаваема Катрине Брат. Някогашната хубавица с тъмна коса, лъскава кожа и пламък в очите бе отстъпила пред същество, което Хари асоциира с изсъхнало цвете: безжизнено, прекършено, сломено, с избледнели цветове. Докато се ръкуваше с нея, Хари се побоя да не счупи крехката ѝ десница.

Затова посрещна сегашния ѝ вид с облекчение. Катрине изглеждаше по-възрастна или просто изморена, но пламъкът в очите ѝ се бе завърнал. Тя се усмихна и стана от стола.

— Хари Хо — тя го прегърна. — Как е?

— Средна работа. А при теб?

— Кошмарно, но много по-добре от предния път.

Катрине се засмя и Хари разбра, че пак е същата, каквато я помнеше. Или поне се е отърсила от болестта.

— Какво се е случило с челюстта ти? Боли ли те?

— Само когато се храня или говоря. И когато се събуждам.

— Звучи ми познато. Погрознял си от последния път, но се радвам да те видя.

— Подобно.

— Надявам се, че това "подобно" не се отнася за погрозняването.

— Не, разбира се — усмихна се Хари.

Огледа се. Останалите пациенти в стаята се взираха през прозореца, в скута си или в стената. Изглежда, никой не се интересуваше от разговора му с Катрине. Хари ѝ разказа за последните новости в живота си: за заминаването на Ракел и Олег за чужбина, за Хонконг, за болестта на баща си, за последния случай. Предупреди я да запази информацията за полицейското разследване в тайна. Катрине се засмя.

— Ас теб какво става? — поинтересува се той.

— Тук не ме искат повече. Смятат, че съм здрава и само заемам място. Но аз се чувствам добре в болницата. Румсървисът е ужасен, обстановката обаче е спокойна. Имам телевизор, позволяват ми да излизам и да се връщам когато пожелая. Нищо чудно след месец-два да се прибера вкъщи, кой знае.

— Кой знае?

— Никой. Психичните сривове са непредвидими. Какво искаш?

— А ти какво искаш да поискам?

Тя го изгледа продължително:

— Секс и помощ за разследването.

— Позна.

— Секс, значи?

— Не, искам помощ.

— Да му се не види. Е, добре, казвай. За какво става дума?

— Тук имате ли компютър с достъп до интернет?

— В стаята за свободни занимания разполагаме с общ компютър, но не е свързан към интернет. Лекарите предпочитат да не рискуват. Компютърът се ползва само за редене на пасианси. В моята стая обаче имам личен лаптоп.

— Използвай общия. — Хари извади неотдавна купената SIM карта от джоба си и я плъзна по масата. — Това е нещо като "мобилен офис", както се изразиха в магазина. Пъхаш картата в…

— … един от USВ-портовете — прекъсна го Катрине и прибра картата в джоба си. — Кой плаща абонамента?

— Аз. По-точно Хаген.

— Чудесно. Значи, тази вечер ще се развихря из нета. Препоръчай ми някой нов порносайт.

— Нося ти и докладите — Хари избута папка към нея. — Три убийства, три имена. От теб искам да откриеш връзката между тях, както го направи миналия път. Чела ли се нещо за убийствата?

— Да — Катрине дори не погледна папката. — Три жени. Това е общото помежду им.

— Четеш ли вестници?

— По малко. Защо смяташ, че не са случайно подбрани?

— Не съм си изградил твърдо мнение. Търся.

— Но не знаеш какво?

— Точно така.

— И все пак си сигурен, че убиецът на Марит Улсен е убил и другите две жени, така ли? Доколкото разбрах, методът на умъртвяване не съвпада.

Хари се усмихна. Развесели го опитът на Катрине да прикрие колко задълбочено е следила подробностите по случая, публикувани в пресата.

— Не, Катрине, не съм сигурен. Но явно и ти предполагаш същото като мен.

— Разбира се. Нали сме сродни души.

Тя се разсмя и изведнъж стана пак онази ослепителна, ексцентрична Катрине, с която Хари се запозна, преди всичко да се сгромоляса и тя да се превърне в бледо подобие на себе си. Хари усети как в гърлото му заседна буца. Проклета умора.

— Ще можеш ли да ми помогнеш?

— Да открия нещо, което специалистите в КРИПОС от два месеца безуспешно се мъчат да открият? С допотопен компютър в психиатрична клиника? Изумена съм, че ме молиш за помощ. В Главното управление изобилства от много по-способни компютърни специалисти от мен.

— Знам, но разполагам с информация, която не искам да им дам — призна Хари. — Паролата за пропастта.

Тя го изгледа с недоумение. Хари се озърна, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Докато работех в ПСС по случая "Червеношийката", ми осигуриха достъп до търсачките на ПСС за издирване на терористи. Използвах секретна база данни, създадена от MILNET — мрежата на американските военни структури. През осемдесетте години наследницата й ARPANET — мрежата на Агенцията за сложни изследователски проекти — стана достъпна за комерсиални цели. Впоследствие от ARPANET се разви Интернет, но секретните бази данни продължават да съществуват. Търсачките използват троянски коне, които изтеглят пароли, шифри и актуализации на софтуера. Самолетни и хотелски резервации, преминаване на контролни пунктове по пътищата, банкови преводи по интернет — нищо не остана скрито от тези търсачки.

— Чувала съм за тях, но, честно казано, не вярвах, че наистина съществуват.

— И още как. Създадени са през 1984. Кошмарът от антиутопията на Оруел се сбъдна. Идва ред на най-хубавото: паролата ми все още важи. Проверих.

— И за какво съм ти аз? Можеш да се справиш сам.

— Единствено ПСС използва тази система, и то само в кризисни ситуации. Търсачките ще отведат полицията при компютъра, откъдето са задействани — точно както стои въпросът и с Гугъл. А разбере ли се, че аз или някой друг от Главното управление сме пускали търсачките, рискувам да ме подведат под съдебна отговорност. Но ако установят, че търсенето е проведено от компютър в общо помещение в психиатрична клиника…

Катрине Брат се разсмя, но не със звънливия си смях, в със злобния кикот на вещица.

— Започвам да разбирам. Водещото ми амплоа в случая не е на гениалния детектив, а… — тя разпери ръце — на пациентката Катрине Брат: понеже е невменяема, не може да бъде подведена под съдебна отговорност.

— Точно така — усмихна се Хари. — Освен това си от малцината, на които вярвам, че няма да разпространят информацията. Не си гениална, но притежаваш интелект, По-висок от средния.

— Заслужаваш три разперени пръста, пропити с никотин, в тесния ти задник.

— Никой не бива да узнава върху какво работим. Но ти обещавам, че ще бъдем като "The Blues Brothers"[35].

— On a mission from God?

— На гърба на картата съм написал паролата за достъп.

— И кое ти вдъхва увереност, че ще се справя с тези специални търсачки?

— Принципът е същият като при Гугъл. Дори аз го схванах бързо, докато работех за ПСС — усмихна се иронично той. — Все пак програмата е предназначена за полицаи.

Катрине Брат въздъхна дълбоко.

— Благодаря ти — избърза Хари.

— Нищо не съм ти обещала!

— Кога да дойда пак?

— Дяволите да те вземат!

Катрине удари с длан по масата. Хари забеляза, че някакъв санитар ги наблюдава, и търпеливо изчака, вторачен в дивия поглед на Катрине.

— Не знам — прошепна тя. — Едва ли ще мога посред бял ден да използвам нелегални търсачки.

— Добре, ще дойда след три дни — Хари стана.

— Не забравяш ли нещо?

— Какво?

— Да ми кажеш какво печеля аз от цялата работа?

Хари закопча палтото си.

— Нали вече ми каза какво искаш.

— Какво ис…

Първоначалното недоумение отстъпи пред смайване, когато тя разбра намека му, и извика след него:

— Наглец такъв! Не ти липсва самочувствие!

Хари си хвана такси, поръча да го закарат до летището, извади телефона си и видя три пропуснати повиквания от единствените два номера, които бе запаметил в указателя. Добра новина — явно колегите му бяха открили нещо. Върна обаждането.

— Люсерен — съобщи Кая. — Там имало въжарница, която закрили преди петнайсет години. Ленсманът[36] на Ютре Енебак ще ни покаже мястото следобед. В района живеели неколцина закоравели престъпници, но провиненията им били по-скоро от битов характер: взлом на къщи и кражби на автомобили. Плюс някакъв домашен насилник, който лежал за побой над жена си. Ленсманът ми изпрати списък на криминално проявените и в момента проверявам дали имат досие в регистъра на осъжданите лица.

— Добре. Ще ме вземеш от летището. Тъкмо ще ти е на път към Люсерен.

— За Люсерен не се минава оттам.

— Все едно. Ела да ме вземеш.

Деветнайсета глава Бялата невеста

Въпреки ниската скорост волвото на Бьорн Холм здраво подскачаше по тесния път, криволичещ между йостфолдските поля.

Хари спеше на задната седалка.

— Значи, около Люсерен не са извършвани престъпления от сексуален характер — констатира Бьорн.

— По-точно няма данни за такива престъпления — поправи го Кая. — Не разгледа ли статистиката от анонимната анкета във вестника? Един от двайсет интервюирани: признава, че поне веднъж през живота си е извършил акт на сексуално насилие.

— Нима хората отговарят искрено на подобни въпроси? Ако някога съм си позволил да принудя някоя мацка да спи с мен, ще направя всичко възможно да излича този спомен.

— А случвало ли се е да го направиш?

— На мен ли? — Бьорн се изнесе вляво, за да изпревари тътрещия се отпред трактор. — Никога. Аз съм от останалите деветнайсет. Ютре Енебак… Мамка му, как се казваше онзи телевизионен комик, дето е от Ютре Енебак?! Изглежда пълен идиот, със счупени очила и кара мотопед. Еди-кой си от Ютре Енебак, сещате ли се? Страшна пародия.

Кая вдигна рамене. Бьорн погледна в огледалото с надежда, но видя заспалия с отворена уста Хари.

Ленсманът в Ютре Енебак ги чакаше до пречиствателната станция, както се бяха разбрали. Бьорн паркира. Ленсманът се представи като Скай — името се хареса изключително много на криминалния експерт — и ги поведе към пристан, където върху спокойната вода се полюшваха дузина лодки.

— Не е ли рано да ги пускате по вода? — полюбопитства Кая.

— Тази година досега не се образува лед, а според мен времето ще остане меко. За пръв път, откакто се помня.

Качиха се на широка плоскодънна лодка. Бьорн стъпваше най-предпазливо.

— Тук е плитко — отбеляза Кая, докато ленсманът оттласкваше лодката от пристана.

— Да — потвърди той, погледна надолу и запали двигателя с решително дръпване на шнура. — Но въжарницата се намира от другата страна, а там е по-дълбоко. Има и път дотам, ама е много стръмен и се използва рядко.

Премести лоста до двигателя в предно положение. В иглолистната гора с предупредителен крясък литна птица.

— Мразя морето — сподели Бьорн с Хари, който едва чу думите му, заглушавани от насеченото тракане на двутактовия извънбордов двигател.

Лодката пое плавно по канал между двуметровата тръстика, провря се покрай купчина клонки — вероятно убежище на бобър, предположи Хари, — и продължи по водния тунел между дървета, прилични на мангрови.

— Това не е море, а езеро.

— Все същата гадост — изсумтя Бьорн и се премести към средата на пейката. — Дай ми на мен твърда земя, кравешки тор и планини.

Каналът се разшири и пред тях се появи Люсерен. Минаваха покрай по-големи и по-малки острови, осеяни със скромни, безлюдни през зимата вили. Черните им прозорци сякаш се взираха изпитателно в нашествениците.

— Вили в стил Герхардсен[37] — поясни ленсманът. — Тук щс си спестите стреса от евентуална почивка на по-тузарското южно крайбрежие, където неизбежно ще започнете да се сравнявате със съседа си чия лодка е по-голяма и чия пристройка към вилата изглежда по-добре.

— Сещаш ли се как се казваше онзи комичен образ от Ютре Енебак? — извика Бьорн, за да заглуши рева на двигателя. — Със счупени очила и мотопед.

Ленсманът само го изгледа безизразно и поклати глава.

— Ето я и въжарницата.

Отпред, на брега, до водата, Хари видя стара самотна продълговата дървена постройка, разположена на стръмен склон, обградена от двете страни с гора. До постройката минаваха релси, спускаха се по скалата и изчезваха в тъмната вода. От стените се лющеше червена боя. Вместо прозорци и врати имаше обикновени отвори. Хари присви очи. В сумрака му се привидя, че на единия "прозорец" стои фигура, облечена в бяло.

— Истинско свърталище на призраци — засмя се Бьорн.

— Така се говори — потвърди ленсман Скай и изгаси двигателя.

Във внезапно настъпилата тишина се разнесе ехото от смеха на Бьорн и дрънченето на далечна самотна хлопка.

Кая слезе първа от лодката и с опитни движения я завърза за полуизгнил зеленясал кол, щръкнал между водните лилии.

Останалите я последваха, стъпиха върху облите камъни, натрупани вместо мост, и влязоха в дълго тясно помещение. Вътре миришеше на смола и урина. Отвън човек не би предположил, че помещението е дълго поне шейсет метра, защото постройката се губеше в гората, а и не беше много висока.

— Заставали са в двата края и са усуквали въжето — обясни Кая, преди Хари да попита.

В единия ъгъл се търкаляха три празни бирени бутилки. До тях някой явно се бе опитвал да пали огън. На срещуположната стена, пред няколко греди, висеше мрежа.

— След Симонсен никой не пожела да стопанисва въжарницата — поясни ленсманът и се огледа. — Оттогава стои празна.

— За какво служат релсите отвън? — поинтересува се Хари.

— За две неща: за да спуска и качва лодката, с която е пренасял дървените трупи, и за да потапя трупите под водата, за да омекнат. Завързваше трупите за желязна количка — сигурно е останала в близката горичка, — спускаше я под водата и я изваждаше след няколко седмици, когато дървото вече е отлежало. Практичен човек беше Симонсен, и дума да няма.

Неочакван звук от гората стресна и четиримата.

— Овца или елен — предположи ленсманът.

Поведе ги по тясно стълбище към втория етаж. В средата се помещаваше огромна дълга маса, а от двете ѝ страни тръгваха коридори, чийто край не се виждаше в мрака. През прозорците с изпотрошени стъкла свистеше вятър и развяваше изпояден от молци сватбен воал, увит около главата на женска скулптура. Вместо крака тялото се крепеше върху черен железен статив на колелца.

— Симонсен я използваше за плашило — обясни Скай.

— Тръпки да те побият — Кая застана до ленсмана и се загърна в якето си.

Скай я изгледа изкосо и се усмихна леко:

— Местните деца се боят от нея до смърт. Според възрастните при пълнолуние обикаляла наоколо и търсела жениха, който я изоставил пред олтара. Когато те приближи, се чувало скрибуцане на колелца. Тук съм израснал, знам легендата от малък.

— Така ли? — попита Кая, а Хари едва прикри усмивката си.

— Да. Впрочем, това беше единствената жена в живота на Симонсен. Падаше си малко единак, така да се каже. Но безспорно умееше да прави въжета.

Зад тях Бьорн Холм повдигна въже, намотано на гранче и окачено на гвоздей.

— Да съм ви разрешавал да пипате? — попита Скай, без да се обръща.

Бьорн веднага върна въжето на мястото му.

— Добре, шефе — намеси се Хари и му се усмихна със стиснати устни. — Може ли да пипаме предметите тук?

Ленсманът го изгледа изпитателно.

— Все още не сте ми обяснили защо сте тук.

— Информацията е строго секретна. Съжалявам. Разследваме икономически престъпления.

— Нима? Онзи Хари Хуле, за когото се сещам, разследва убийства.

— Е, този път се занимавам с укриване на данъци, парични злоупотреби и търговия с вътрешна информация. Все някога човек израства в йерархията.

Скай му намигна. Навън пак изкряка птица.

— Напълно си прав, Скай — въздъхна Кая. — Задължението да издействам заповед за обиск е мое, но, както знаеш, не ни достигат кадри и ще ми спестиш много време, ако просто…

Тя се усмихна и откри дребните си остри зъби. Кимна към намотаното въже.

Скай я изгледа. Олюля се на пети напред-назад.

— Ще ви изчакам в лодката — каза и излезе.

Бьорн веднага се хвана на работа. Просна въжето върху масата, отвори малката си раница, запали джобен фенер с връв и кука в единия край и заби куката между две греди на тавана. Извади лаптопа, преносим микроскоп с формата и големината на чук, свърза го с USВ-изхода на лаптопа, провери дали на екрана се появяват изображенията от микроскопа и извади снимка, предварително прехвърлена на лаптопа.

Хари застана до фигурата на невестата и погледна към езерото. В лодката се мержелееше огънче от запалена цигара. Проследи как релсите изчезват във водата. Мразеше да плува в сладководни басейни, особено след една случка с Йойстайн. Двамата избягаха от училище, отидоха до езерцето Хаукшерн в Йостмарка и скочиха от Йевелстюпе — скала, висока около дванайсет метра. Тогава Хари — точно преди да разпори водната повърхност — видя как от езерото под него изпълзя усойница, а после стъкленозеленият леденостуден мрак го пое и в паниката си той погълна сякаш половината езеро, убеден, че повече никога няма да зърне дневна светлина и няма да вдиша въздух. Лъхна го аромат на парфюм — Кая бе застанала зад него.

— Бинго — промърмори Бьорн Холм.

— Същото въже ли е? — обърна се Хари.

— Несъмнено — отвърна Бьорн, докато държеше микроскопа до края на въжето и сравняваше резултата със снимки с висока резолюция. — Липа и бряст. Една и съща дебелина и дължина на влакната. Ала черешката на тортата е прясната следа от срез в края на това въже.

— Какво?

Бьорн Холм посочи на екрана:

— Лявата снимка показва края на въжето от трамплина във "Фрогнер", увеличено двайсет и пет пъти. А краят на това въже… — Хари затвори очи, за да се наслади на предстоящото откритие —… съвпада абсолютно.

Старши инспекторът не бързаше да отваря очи. Въжето, с което бе обесена Марит Улсен, не просто бе изработено тук — то бе отрязано от въжето пред тях. И то съвсем наскоро. Убиецът бе влизал тук преди няколко дни. Хари подуши въздуха.

Спусна се всепоглъщащ мрак. Докато лодката се отдалечаваше, Хари зърна нещо бяло на прозореца.

Кая стоеше при него на носа. Наведе се към него, за да надвика ръмженето на двигателя:

— Човекът, взел въжето, трябва да е от местните. Едва ли между този човек и убиеца има много междинни звена…

— Според мен няма посредници — отвърна Хари. — Въжето е било отрязано съвсем наскоро. Не виждам причина да е било прехвърляно от ръка на ръка.

— Значи, говорим за местен. Или живее наблизо, или има вила — разсъждаваше на глас Кая. — Или е израснал тук и познава района.

— Но защо ще идва чак до тази изоставена въжарница, за да си вземе няколко метра въже? Колко струва в магазина? Няколко стотачки, не повече.

— Може да е минавал наблизо и да се е сетил за въжарницата.

— Добре, но в такъв случай значи е отседнал в някоя от тукашните вили. Иначе трябва да се придвижи с лодка. Ще съставиш ли…?

— Да, ще съставя списък на най-близките съседи. Впрочем, свързах се с вулканолог. Някакъв вманиачен учен от Геоложкия институт. Казва се Феликс Рьост. Занимава се с volcano-spotting — хора като него обикалят света и разглеждат вулкани, изригвания и така нататък.

— Говорихте ли?

— Само със сестра му, с която живее. Тя ме помоли да изпратя въпроса си по имейл или като есемес, защото Феликс не комуникирал по друг начин. А и когато се обадих, той и без това не си беше вкъщи: излязъл да играе шах. Изпратих му камъчетата и данните.

Лодката се провираше през плиткия канал към пристана. Бьорн осветяваше пътя с джобното си фенерче, защото над водата се спускаше лека мъгла. Ленсманът изгаси двигателя.

— Виж! — прошепна Кая и почти се облегна на Хари.

Той усети аромата на парфюма ѝ и проследи показалеца ѝ. От мъглата, падаща над тръстиката зад пристана, към светлия конус от фенерчето се понесе голям, ослепително бял самотен гълъб.

— Не е ли… прекрасно — възхитено прошепна тя, засмя се и стисна за малко ръката му.

Скай ги изпрати до пречиствателната станция. Качиха се във волвото го и точно преди да потеглят, Бьорн трескаво свали прозореца и извика след ленсмана:

— ФРИТЬООФ!

Скай спря и бавно се обърна. Върху безизразното му лице падна отблясък от улична лампа.

— Онзи смешник от телевизията! — поясни Бьорн. — Фритьоф от Ютре Енебак!

— От Ютре Енебак ли? — Скай плю. — Не съм чувал за него.

След двайсет и пет минути волвото зави покрай депото за събиране и рециклиране на отпадъци в район "Грьонму" и пое по шосето. Хари вече бе взел решение.

— Тази информация трябва да стане достояние на КРИПOC — заяви той.

— Какво?! — извикаха в един глас Бьорн и Кая.

— Ще накарам Беате да докладва на КРИПОС, все едно нейните хора от Отдела по експертно-криминална дейност са се натъкнали на това въже, а не ние.

— И защо?

— Ако убиецът живее в района около Люсерен, трябва да се проведе акция "от врата на врата". Ние тримата нямаме нито възможност, нито достатъчно хора да го направим.

Бьорн Холм удари ядосано с длан по волана.

— Знам — увери го Хари. — Но най-важното е да го хванем, независимо дали ние, или КРИПОС.

Продължиха да пътуват в мълчание, а фалшивата нотка и последните думи на Хари продължи да трепти във въздуха.

Двайсета глава Йойстайн

Бяха спрели тока. Хари натисна няколко пъти ключа за осветлението в тъмния коридор. Напразно. Пробва и в хола. Нищо.

Седна във фатерщула и прикова поглед в мрака.

След малко мобилният му телефон звънна.

— Да, моля.

— Феликс Рьост.

— Наистина ли? — изненада се Хари, защото гласът подхождаше на нежна дребна жена.

— От негово име се обажда Фрида Ларшен, сестра му. Помоли ме да ви съобщя, че камъните, които сте открили, представляват мафична базалтова магма.

— Чакайте малко! Какво означава "мафична"?

— Гореща лава с температура над хиляда градуса и ниска вискозност, поради което е силно подвижна и се разпространява на голямо разстояние след изригването.

— Може ли да е лава от Осло?

— Не.

— Защо? Нали и Осло е изграден върху лава.

— Тя е стара, а лавата от камъните за експертизата са образувани скоро.

— Колко скоро?

Тя закри слушалката с ръка и се чу как задава въпрос на друг човек. Хари не чу отговора му, но нейният глас пак се появи:

— Според брат ми камъните са на възраст между пет и петдесет години, но ако възнамерявате да откриете точно от кой вулкан са, ще ви се отвори доста работа. На света има повече от хиляда и петстотин активни вулкана — толкова са известни, а навярно съществуват и други, неизследвани. Ако ви интересува още нещо, моля да се свържете с Феликс по електронната поща. Асистентката ви написа адреса.

— Но…

Тя затвори.

Хари се колебаеше дали да не ѝ се обади пак, но се отказа и набра друг номер.

— Такси "Осло".

— Здрасти, Йойстайн, обажда се Хари Хо.

— Шегуваш се. Хари е мъртъв.

— Не съвсем.

— Значи, аз съм мъртъв.

— Имаш ли желание да ме метнеш до дома на родителите ми?

— Не, но ще го направя. Само да закарам един клиент… — Йойстайн се засмя и избухна в кашлица. — Хари! Ама че работа… Ще ти звънна, като пристигна пред вас.

Хари затвори, влезе в спалнята, събра малко багаж в сак — ориентираше се в мрака благодарение на светлината от уличните лампи. После използва светлината от дисплея на телефона си и във всекидневната избра няколко аудиодиска. Не забрави да вземе стека с цигари, чифт белезници и служебния пистолет.

Седна във фатерщула и използва тъмнината да упражни уменията си да борави с оръжие. Пусна хронометъра на ръчния си часовник, извади барабана на своя "Смит & Уесън", изпразни го и пак го зареди. Вадиш четири патрона, пъхаш четири. Без помощта на устройство за бързо пълнене — само с ловки пръсти. После щракна обратно барабана и го завъртя. Стоп. Хронометърът показваше шейсет и шест секунди, три над личния му рекорд. Отвори барабана. Лошо. Срещу ударника на револвера стоеше едно от двете празни гнезда. При реални условия това би му коствало живота. Повтори упражнението. Петдесет и девет секунди. Пак "умря". След двайсет минути Йойстайн се обади. Междувременно Хари бе успял да скъси времето с осем секунди и бе умрял цели шест пъти.

— Идвам — каза Хари.

Влезе в кухнята и погледна шкафа под мивката. Поколеба се, но после извади снимките на Ракел и Олег и ги мушна във вътрешния си джоб.

— Хонконг? — изсумтя Йойстайн Айкелан и извърна към Хари подпухналото си пиянско лице с дълъг остър нос и тъжно увиснал мустак. — И какво, по дяволите, търси там?

— Познаваш ме — отвърна Хари, а Йойстайн спря на червен светофар пред хотел "Радисън".

— Не, не те познавам — таксиметровият шофьор започна да си свива цигара. — Откъде ти хрумна?

— Нали израснахме заедно. Да не си забравил?

— И какво от това? Още от малък си беше пълна мистерия, Хари.

Задната врата на таксито се отвори рязко и вътре нахълта мъж в палто:

— До търговски център "Бюпортен" — спирката на влака за летището. Побързайте, моля.

— Таксито е заето — отбеляза Йойстайн.

— Глупости, лампичката светеше зелено.

— Хонконг ми звучи адски готино. Защо се прибра?

— Извинете, но… — понечи да възрази клиентът.

Йойстайн лапна цигарата и я запали.

— Сабото се обади и ме покани на приятелска сбирка довечера.

— Сабото няма приятели — каза Хари.

— Нали? Затова го попитах: "И кои са приятелите ти?" "Ти", отвърна той. "А твоите, Йойстайн?" "Ти", отвърнах аз. Теб съвсем те забравихме, Хари. Така става, когато ходиш в… — Йойстайн присви устни като фуния и произнесе отсечено: — Хонконг!

— Ехо! — запротестира мъжът отзад. — Ако сте готови, нека…

Светофарът светна зелено и Йойстайн подаде газ.

— Ще дойдеш ли? Ще се съберем у Сабото.

— Там вони ужасно на потни крака, Йойстайн.

— Но хладилникът му е пълен.

— Съжалявам, но не съм в настроение да купонясвам.

— Да купонясваш? — изсумтя Йойстайн и удари с длан по волана. — Та ти не знаеш какво означава да купонясваш, Хари. Винаги си се чупил от купоните. Спомняш ли си, когато бяхме купили бира и се канехме да ходим в някаква къща в Нурщран заедно с няколко мацки, а ти предложи ние тримата със Сабото да отидем да се напием в бункерите.

— Ей, ама това не е пътят за влака! — извика отчаяно пътникът отзад.

Йойстайн наби спирачки пред червения светофар, преметна настрани рядката си, дълга до раменете коса и се обърна към клиента:

— Така и направихме. Напихме се като кирки, а този мъж пред теб запя "No Surrender"[38] и спря едва когато Caбото започна да го замеря с празни бутилки.

— Ама моля ви се! — захленчи пътникът и потупа с показалец върху циферблата на часовника си "Таг Хойер". — Не бива в никакъв случай да изпускам последния полет за Стокхолм!

— От бункерите се открива най-хубавата гледка към града — спомни се Хари.

— Да — съгласи се Йойстайн. — Ако съюзниците от антихитлеристката коалиция се бяха опитали да превземат бункерите, немците щяха да ги направят на решето.

— И още как — ухили се глуповато Хари.

— Само да знаеш какво си бяхме обещали ние тримата — обърна се Йойстайн към пътника, взрян в дъжда с надеждата да зърне свободно такси. — Ако проклетите съюзнически войски настъпят, да свалим кожата от скелетите им.

Йойстайн вдигна въображаема картечница към костюмаря и откри огън. Костюмарят се вторачи шокиран в лудия таксиджия, който имитираше с уста автоматичен от кос и бълваше струя от разпенена слюнка. Тя покапа по тъмния прясно изгладен панталон на непознатия мъж. Той въздъхна, отвори вратата на таксито и излезе под дъжда.

Йойстайн избухна в дрезгав, заразителен смях.

— Сигурно те е треснала носталгията — предположи той. — Затова си се прибрал. Пак ти се е дощяло да потанцуваш с шармантната Килър Куин, с която изгуби девствеността си.

Хари се засмя и поклати глава. В страничното огледало видя как мъжът, който бързаше за летището, се насочи към Националния театър.

— Баща ми е тежко болен. Не му остава много.

— Мамка му — Йойстайн потегли. — Читав човек с той.

— Благодаря ти. Помислих, че ще искаш да го знаеш.

— Разбира се. Ще кажа на моите старци.

— Пристигнахме — извести Йойстайн пред гаража на малката жълта дървена къща в "Опсал".

— Да.

Йойстайн дръпна от цигарата жадно и тя пламна като пред експлозия; задържа дима в дробовете си и го издиша с продължително съскане. После наклони глава и изтърси пепелта в пепелника. Хари почувства сантиментална пробождане в сърцето. За кой ли път виждаше как Йойстайн накланя глава, все едно цигарата му тежи и ще падне, ако не се подпре, а пепелта се сипе върху пода в училищната пушалня; в празна бирена бутилка на купон, където с Хари са попаднали случайно; върху студен груб бетонен под.

— Шибаният живот е толкова несправедлив — процеди Йойстайн. — Твоят баща не е близвал алкохол, ходел е на неделни походи и е работил като преподавател. Моят пиеше, работеше във фабрика "Кадок", където всички боледуваха от астма и обриви, и не е мръдвал и на милиметър от дивана, след като се прибере, пребит от умора. Но е здрав като камък.

Хари си спомни фабрика "Кадок". Наобратно името се чете Кодак. Собственикът на норвежката фабрика, родом от Сюнмьор, чул някъде, че Ийстман нарекъл фирмата си за производство на фотоапарати "Кодак", защото звукосъчетанието се запомняло и произнасяло лесно навсякъде по света. "Кадок" обаче затвори преди много години и вече никой не си я спомняше.

— Няма нищо вечно — отбеляза Хари.

Йойстайн кимна, все едно и той мислеше същото.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо, Хари.

— Непременно.

Хари изчака гумите да захрущят по чакъла и таксито ди се изгуби от погледа му. Чак тогава отключи и влезе. Светна лампата и остави вратата сама да се хлопне зад гърба му. Миризмата, тишината, светлината, падаща върху гардероба — всичко това му проговори. Сякаш се потопи в басейн от спомени. Те го обгърнаха, стоплиха душата му, а в гърлото му заседна буца. Съблече си палтото и си изхлузи обувките. И започна пътуването си от стая в стая, от година в година, от майка си и баща си към Сьос. Накрай стигна и до себе си. Прекрачи прага на детската си стая. Посрещна го плакатът на група "Клаш" — онази прословута снимка от обложката на албума им, която изобразява музикант, замахнал да размаже китарата си в пода.

Хари легна и вдиша мириса на дюшека. А после сълзите му рукнаха.

Двайсет и първа глава Белоснежен

В осем без десет вечерта Микаел Белман се изкачваше по "Карл Юхан" — една от най-скромните главни улици на света. Белман се намираше точно в центъра на Кралство Норвегия — в самата пресечна точка на кръста, върху чиито въображаеми страни са разположени най-важните сгради в страната. Отляво беше Университетът — крепост на знанието, отдясно — Националният театър — средище на културата, отзад, в парка, се издигаше величествено Кралският дворец, а отпред — триста крачки по-нататък — Стуртингът. Точно в осем Белман пое по каменните стълби към главния вход на Норвежкия парламент. Стуртингът, както впрочем повечето сгради в Осло, не блестеше с великолепие и внушителност. Два лъва от гранит, добит в Грурюд, пазеха двата подстъпа към издигнатата част пред входа.

Вратата пред Белман се отвори, преди да я е докоснал. Той влезе и се огледа. Пред него се появи охранител и кимна дружелюбно, но безкомпромисно към рамков метал-детектор от марката "Джилардони". Чу се писукане. За десет секунди служителят установи, че не оръжие, а катарамата на Белмановия колан е задействала алармата. Расмус Улсен го чакаше, облегнат на рецепцията. Слабичкият вдовец се ръкува с посетителя, поведе го по коридора и започна с механичния глас на екскурзовод с многогодишен опит:

— В Стуртинга работят триста и осемдесет души, от които сто шейсет и девет депутати. Построен е през 1866 по проект на Емил Виктор Ланглет, който впрочем има шведски произход. В момента се намираме на главното стълбище. Каменната мозайка на стената е озаглавена "Общество" — автор Елсе Хаген, 1950. А портретът на краля е нарисуван през…

Качиха се в прословутата зала на Стуртинга, където обикновено се провеждат срещи между депутати и журналисти. Микаел я разпозна — неведнъж я бе гледал по телевизията. Покрай двамата мъже профучаха няколко непознати лица. Расмус обясни, че допреди малко парламентарните комисии заседавали, но Белман изобщо не го слушаше. Разходката из коридорите на властта го разочарова. Интериорът наистина бе издържан в жълто и червено, но къде остана онази внушителност и тържественост, която да вдъхва респект към народните избраници? Норвегия — малка и доскоро съвсем бедна демокрация — така и не успя да се раздели с този свой недостатък — вкуса към непретенциозното и семплото. И все пак Микаел Белман се върна в родината си. Е, не съумя да се настани по висшите етажи, сред лъвовете в Европол, но тук щеше по-бързо да задмине конкуренцията от джуджета и неудачници.

— Цялата тази зала е била кабинет на Тербовен[39] по време на войната — обясни Расмус. — Днес, разбира се, никой политик не разполага с толкова голям кабинет.

— Как вървеше бракът ви?

— Моля?

— С Марит карахте ли се?

— Ъъъ… не.

Расмус Улсен изглеждаше съкрушен. Ускори крачка, зa да се отърве от въпросите на полицая, или за да се отдалечат на безопасно място, където никой не може да ги чуе. Чак когато затвори вратата на кабинета си отвътре, Улсен си отдъхна, разтреперан.

— С Марит преживяхме и хубави, и трудни моменти. Вие женен ли сте, Белман?

Микаел кимна.

— Значи ме разбирате.

— Изневерявала ли ви е?

— Не. Напълно изключено е.

"Защото беше толкова дебела ли?" — едва се сдържа да попита Белман. Прецени, че е безсмислено да се заяжда, защото вече постигна целта си — в погледа на Расмус Улсен се появи колебание, ъгълчето на едното му око трепна, а зениците му се присвиха едва доловимо.

— А вие, господин Улсен? Вие изневерявахте ли ѝ?

— Не — отвърна мъжът през зъби.

Под дълбоките бръчки на челото му плъзна червенина.

Белман наклони глава. Нито за миг не бе заподозрял Расмус Улсен като убиец на съпругата си. Тогава защо измъчва клетия вдовец с подобни въпроси? Отговорът беше съвсем елементарен: защото нямаше кого другиго да разпитва и не разполагаше с никакви следи. Затова Белман просто изливаше гнева и безсилието си върху нещастника.

— А вие, инспекторе?

— Какво за мен? — Белман едва сдържа прозявката си.

— Вие изневерявате ли на жена си?

— Моята съпруга е много красива — усмихна се Белман. — Освен това имаме две деца. Вие нямате, а това подтиква към… повечко забавления. Мой източник твърди, че преди известно време сте имали семейни проблеми.

— Съседката ли ви го каза? Марит често споделяше с нея. Да, наистина преди няколко месеца се поскарахме, защото тя започна да ме ревнува. Назначих за партиен функционер младо момиче от младежката организация. Точно така се запознах навремето с Марит и тя…

Гласът на Расмус Улсен се изгуби и Белман видя как очите му се наливат със сълзи.

— Марит нямаше основания да се притеснява, но реши да замине в планината за няколко дни, за да размисли на спокойствие. После всичко се оправи.

Телефонът на Белман звънна. Той го извади, видя името на екрана и вдигна:

— Ало.

Докато слушаше какво му съобщават, усещаше как пулсът му се ускорява. Обзе го силен пристъп на гняв.

— Въже ли? — повтори той. — До Люсерен? Това не се ли намира в… Ютре Енебак? Благодаря.

Прибра телефона в джоба на палтото си.

— Налага се да тръгвам, господин Улсен. Благодаря ви за отделеното време.

Докато минаваше през залата, Белман спря да огледа още веднъж някогашния кабинет на райхскомисаря Тербовен. После излезе с бърза крачка.

В един през нощта Хари слушаше как Марта Уейнрайт пее за "far away" и"… whatever remains is yet to be found"[40].

Чувстваше се изцеден. Пред него, върху ниска масичка, стояха телефонът, запалката и станиолът със завитата в него кафява бучка опиум. Не я бе докоснал. Ала наближаваше времето, когато ще трябва да възстанови режима си, да спи редовно, да почива. Държеше снимка на Ракел. В синя рокля. Хари затвори очи и усети аромата ѝ. Чу гласа ѝ: "виж!". Тя стисва ръката му. Водата наоколо е черна и дълбока и Ракел се носи тихо по нея — бяла и ефирна. Вятърът повдигна сватбения ѝ воал и оголва ослепително белите пера. Дългата фина шия оформя въпросителен знак. Какво става? Тя излиза на брега. Колелцата под черния железен скелет проплакват. Тя влиза в къщата и изчезва. Появява се на втория етаж с примка около шията. До нея стои мъж в черен костюм с бяло цвете, затъкнато в ревера. Пред двамата, с гръб към Хари, свещеник в бяла одежда бавно чете от богослужебна книга. Неочаквано свещеникът се обръща. Лицето и ръцете му са побелели. От сняг.

Хари се стресна и се разбуди.

Премигна в тъмното. Чу някакъв звук, но не гласа на Марта Уейнрайт. Телефонът му вибрираше със светнал екран на масичката. Хари се пресегна да го вземе.

— Да — обади се той със задавен глас.

— Открих я.

— Какво откри? — Той се надигна в леглото.

— Връзката. Жертвите не са три, а четири.

Двайсет и втора глава Търсачка

— Първо пробвах с трите имена, които ми даде — обясни Катрине Брат. — Боргни Стем-Мюре, Шарлоте Лол и Марит Улсен. Но не получих никакъв адекватен резултат. Затова в полето добавих имената на всички лица в Норвегия, обявени за изчезнали, и се сдобих с храна за размисъл.

— Чакай малко — Хари се отърси напълно от съня. — Откъде, за бога, се сдоби с имената на изчезналите лица?

— От вътрешната мрежа на Отдела за издирване, откъде другаде?

Хари простена, а Катрине продължи:

— Появи се име, което свързва трите жертви. Следиш ли ми мисълта?

— Да…

— Жената се казва Аделе Ветлесен, на двайсет и осем години, живее в Драмен. През ноември приятелят ѝ подал сигнал в полицията, че Аделе е в неизвестност. В системата на норвежките железници открих, че на седми ноември Аделе си е купила по интернет билет за влак от Драмен за Юстаусе. На същата дата Боргни Стем-Мюре си е взела билет пак за Юстаусе, но от Конгсберг.

— Юстаусе не е центърът на света — отбеляза Хари.

— Това не е град, а планинска местност, където заможни бергенски фамилии притежават вили, а туристическият съюз е построил хижи по високите места, та норвежките да продължат традицията на Амюнсен и Нансен и да скитат от хижа на хижа със ски, двайсет и пет килограма на гърба и страх, че може и да умрат. Искат да си вдигнат адреналина.

— Ходила ли си там?

— Бившият ми съпруг имаше вила в района. Семейството му е толкова богато, че във вилата няма вода и ток. Глезотии като сауна и джакузи са запазена марка на парвенютата.

— Кажи сега какво си открила за жертвите.

— На името на Марит Улсен няма регистриран билет за влак. Затова пък ПОС терминално устройство във вагон-ресторанта по същата линия е регистрирало плащане от Марит в четиринайсет и тринайсет предния ден. Според разписанието по това време влакът се е намирал между Ол и Яйло, тоест близо до Юстаусе.

— И какво от това? Влакът отива чак до Берген. Може Марит да е отивала там.

— Ти… — подхвана остро Катрине Брат, но млъкна, изчака малко и продължи по-тихо: — Ти за глупачка ли ме мислиш? Хотелът в Юстаусе е регистрирал нощувка в двойна стая на името на Расмус Улсен, който в Централния адресен регистър е вписан със същия адрес като Марит Улсен. Затова предположих, че…

— Да, Расмус Улсен е неин съпруг. Защо шепнеш?

— Защото току-що покрай мен мина дежурният санитар. Вече успяхме да установим, че две от жертвите и едни жена в неизвестност са се намирали в Юстаусе в един и същ ден. Как ти се струва?

— Сериозно съвпадение, но не можем да изключим вероятността да е напълно случайно.

— Съгласна съм. Ето и останалото. Въведох името на Шарлоте Лол и Юстаусе, но търсенето не даде никакъв резултат. Затова реших да проверя къде се е намирала Шарлоте в деня, когато останалите три жертви са били в" Юстаусе. И установих, че два дни по-рано Шарлоте е заредила дизел на бензиностанция близо до Хьонефос.

— Хьонефос се намира доста далеч от Юстаусе.

— Но ако тръгнеш от Осло за Юстаусе, минаваш през Хьонефос. Пробвах да намеря автомобил, регистриран на името на Шарлоте Лол или евентуално на неин приятел. Ако на пунктовете за контрол са плащали с карта, можем да разберем накъде са пътували.

— Мм.

— За жалост Шарлоте не е имала нито кола, нито приятел. Или поне не ги е регистрирала.

— И все пак може да е имала гадже.

— Да. В базата данни на Европарк открих автомобил в Яйло на името на Иска Пелър.

— Яйло се намира само на няколко мили. Но коя е… Иска Пелър?

— Според данните на кредитната ѝ карта живее в Бристъл, Сидни, Австралия. Стигнах до нея, защото е един от хората с най-висок резултат в търсенето за връзките на Шарлоте Лол.

— За пръв път чувам за такова търсене.

— Когато през последните няколко години двама души са плащали с карта в един и същ ресторант по едно и също време, това обикновено означава, че са вечеряли заедно и поделили сметката. Или ако двама души са си купили карта за един и същи фитнес център и са я активирали на една и съща дата; или повече от веднъж са се возили един до друг в самолет… Схващаш ли идеята?

— Да — потвърди Хари. — И не се съмнявам, че си проверила какъв модел е автомобилът. Да позная ли?

— Върви на дизел, да — малко троснато отвърна Катрине. — Искаш ли да чуеш останалото, или не?

— Разбира се.

— В хижите, собственост на Туристическото дружество, всичко е на самообслужване. Ако всички легла са заети, лягаш на пода върху дюшек или в спален чувал. Нощувката струва само сто и седемдесет крони. Можеш да платиш в брой на касата, или да оставиш еднократно пълномощно с разрешение да изтеглят сумата от сметката ти.

— С други думи, няма как да разберем кой кога е нощувал в такава хижа, така ли?

— Ако са платили в брой — не. Но ако са оставили пълномощно, после ще се осъществи транзакция между сметката на туриста и сметката на Туристическото дружество, а в системата се вписва за коя хижа и на коя дата е извършено плащането.

— По мои спомени търсенето на банкови транзакции е доста трудна задача.

— Не и ако човек с остър ум въведе подходящи критерии за търсене.

— А в нашия случая разполагаме с такъв човек, нали?

— Явно да. На двайсети ноември от сметката на Иска Пелър е изтеглена сума за четири последователни нощувки за двама в различни хижи на Туристическото дружество.

— Тоест четиридневен планински преход.

— Да. Последната хижа, където са нощували на седми ноември, се нарича "Ховасхюта" и се намира на половин ден път от Юстаусе.

— Интересно.

— Още по-интересно е от чии две сметки също са изтеглени пари за нощувка в "Ховасхюта" на седми ноември. Познай.

— Ако две от жертвите наскоро са нощували на едно място, КРИПОС щяха отдавна да са го открили. Следователно не говорим за Марит Улсен и Боргни Стем-Мюре. Остава онова момиче, изчезналото. Как се казваше?

— Аделе Ветлесен. Позна. Платила е за двама души, но няма как да разбера кой е бил спътникът ѝ.

— Нали каза, че пари за нощувка в същата хижа са изтеглени от още една сметка? На чие име се води?

— Не е толкова интересен. Някакъв човек от Ставангер.

Хари извади лист и химикалка и записа името и адреса на човека от Ставангер и на Иска Пелър в Сидни.

— Търсачката май ти е харесала — отбеляза той.

— И още как. Все едно пилотираш стар бомбардировач. Малко ръждясала и мудна машина, ала веднъж вдигнеш ли я във въздуха… стой, та гледай. Какво ще кажеш за резултата?

Хари се позамисли.

— Ти доказваш, че жена, обявена за изчезнала, и друга жена, която навярно няма нищо общо със случая, са се намирали на едно и също място по едно и също време. Засега не виждам причина за въодушевление. Склонен съм да приема хипотезата ти, че една от жертвите — Шарлоте Лол — също е пренощувала в хижата. Открила си и доказателства, че другите две жертви — Боргни Стем-Мюре и Марит Улсен — са се намирали близо до Юстаусе по същото време. Общо взето…

— Какво?

— Общо взето те поздравявам за свършената работа. Спази твоята част от уговорката. Колкото до моята…

— Ако обичаш, веднага махни противната си самодоволна усмивка! Не говорех сериозно, често ръся пълни глупости, не го ли разбра?

Катрине Брат затръшна слушалката.

Двайсет и трета глава Пътник

В автобуса нямаше други пътници. Стине долепи чело до прозореца, за да не вижда отражението си. Вторачи се и безлюдната тъмна спирка. Хем се надяваше да се появи някой, хем се страхуваше от такава поява.

Цяла вечер той седя до прозореца в "Крабе" с халба бира пред себе си и се взира неотклонно в нея, без да помръдва. Плетена шапка, руса коса, сини очи, изпълнени с безумие. Погледът му се смееше, пронизваше, умоляваше, викаше името ѝ. Накрая Стине не издържа и подкани Матилде да си тръгнат, но Матилде тъкмо се бе заговорила с американец — работник в нефтена платформа — и искаше да остане до по-късно. Затова Стине грабна палтото си, изтича до близката спирка и се качи в автобуса за Волан.

Погледна червените цифри върху дигиталния часовник над шофьорското място. Молеше се вратите да се затворят и автобусът да потегли. Оставаше още минута.

Не вдигна очи нито когато чу тичащи стъпки, нито когато той със запъхтян глас си купи билет от шофьора, нито когато седна до нея.

— Стине, струва ми се, че ме отбягваш — отбеляза той.

— О, здрасти, Елиас.

Тя не отмести поглед от мокрия асфалт. Защо седна толкова назад в автобуса? Трябваше да си избере място по-близо до шофьора.

— Опасно е да се прибираш сама през нощта.

— Така ли? — промърмори тя с надеждата да се появи някой — все едно кой.

— Не четеш ли вестници? Две момичета от Осло, а сега и онази депутатка. Как ѝ беше името?

— Нямам представа — излъга Стине и усети как сърцето ѝ започва да бие лудо.

— Марит Улсен — отговори си Елиас. — От Работническата партия. Другите две жени се казват Боргни и Шарлоте. Сигурна ли си, че не си чувала имената им, Стине?

— Не чета вестници.

Дано се появи някой!

— И трите са били свестни момичета.

— Явно ги познаваш — Стине веднага съжали за саркастичния си тон. Язвителната реплика ѝ се изплъзна, защото изпитваше силен страх.

— Не отблизо, разбира се — уточни Елиас. — Но първото ми впечатление беше изцяло положително. Както вероятно си разбрала, държа много на първото впечатление.

Тя се вторачи в ръката, която той сложи върху коляното ѝ.

— Не…

Дори в тази единствена сричка звучеше отчаяна молба.

— Какво има, Стине?

Тя го погледна. По детски откритото му лице изразяваше неподправено недоумение. Прииска ѝ се да изкрещи, да скочи от мястото си. Отпред се чуха стъпки. Качи се трети пътник. Мъж в зряла възраст. Насочи се към тях. Стине се опита да привлече вниманието му, да му подскаже какво става, но периферията на шапката закриваше очите му, а и изглеждаше изцяло погълнат от необходимостта да прибере рестото и билета в портфейла си. Все пак Стине изпита облекчение, защото мъжът седна точно зад тях.

— Направо не ми стига умът как полицията още не е открила връзката помежду им — продължи Елиас. — Какво толкова сложно има? И трите са обичали да ходят на планина. А през онази нощ са отседнали в "Ховасхюта". Според теб редно ли е да съобщя в полицията?

— Вероятно да — прошепна Стине.

Ако действа бързо, ще успее да се провре покрай Елиас и да слезе от автобуса. Ала преди да довърши мисълта си, хидравличната система изпръхтя като кон, вратите се затвориха и автобусът потегли. Стине затвори очи.

— Просто не искам да ме замесват. Разбираш ме, нали?

Тя кимна, без да отваря очи.

— Добре. Сега ще ти разкажа за още един човек, който беше там. Него несъмнено го познаваш.