Леопардът

Двайсет и четвърта глава Ставангер

— Мирише на… — сбърчи нос Кая.

— На тор — подсказа ѝ Хари. — По-точно на кравешки тор. Добре дошла в Ярен.

От процепите между облаците, надвиснали над зелените поляни, се процеждаше утринна светлина. Иззад каменни огради крави сподиряха с поглед таксито. Хари и Кая пътуваха от летище "Сула" към центъра на Ставангер.

Той се наведе към предните седалки:

— Извинете, може ли да карате малко по-бързо?

И му показа служебната си карта. Шофьорът се усмихна, настъпи газта и колата полетя по шосето.

— Да не би да се страхуваш, че ще закъснеем? — попита Кая, след като Хари се отпусна до нея.

— Не си вдига телефона, не ходи на работа — лаконично обясни той.

Нямаше нужда да изброява повече аргументи.

След снощния разговор с Катрине Брат Хари прегледа записките си. Разполагаше с имената, телефонните номера и адресите на двама живи, по всяка вероятност нощували заедно с трите жертви на убиеца в една и съща хижа през ноември. Хари погледна часовника си, изчисли, че в Сидни по това време е ранен предобед, и набра номера на Иска Пелър. Тя вдигна и остана силно изненадана от въпроса му за "Ховасхюта". Не успя да разкаже почти нищо за престоя си там, защото прекарала цялата вечер и нощ в отделна стая с треска: вероятно заради продължителния преход с мокри от пот дрехи на гърба, вероятно заради липсата на тренинг, или просто защото грипът не подбира. Така или иначе, Иска едва се добрала до хижата, където нейната приятелка и спътница Шарлоте Лол веднага я изпратила в леглото. Иска потънала мигом в нездрав унес, боляло я цялото тяло, потяла се и я побивали тръпки. Когато двете с Шарлоте пристигнали в хижата, вътре нямало други туристи, затова Иска изобщо не разбрала нито какво са правили останалите вечерта, нито що за хора са били. На следващия ден останала в леглото, докато посетителите си отидат, а после местен полицай дошъл да вземе нея и Шарлоте с моторна шейна. Закарал ги в дома си и им предложил да пренощуват при него, защото в хотела нямало свободни места, и те приели, но вечерта си променили решението, качили се на късния влак за Яйло и отседнали в местния хотел. Шарлоте не ѝ разказала нищо за вечерта в "Ховасхюта". И Иска останала с впечатлението, че нямало нищо за разказване: обикновена скучна вечер.

Пет дни след края на планинския преход — все още с лека треска — госпожица Пелър заминала за Сидни. След пристигането си у дома, с Шарлоте редовно си пишели имейли, но в тях Иска не доловила нищо тревожно. И най-неочаквано ѝ съобщили шокиращата новина, че тялото па приятелката ѝ е открито зад стара изоставена кола в горичка до езерото Даушоен в покрайнините на Осло.

Деликатно, но без да увърта, Хари ѝ обясни, че полицията е сериозно загрижена за безопасността на туристите, нощували в хижата през онази нощ, и обеща веднага да се свърже с Нийл Маккормак — началник на Отдел "Убийства" в Южното полицейско управление в Сидни, с когото Хари бе работил. Предупреди Иска Пелър, че Маккормак ще я разпита и ще ѝ назначи полицейска охрана, независимо от голямото разстояние между Норвегия и Австралия. Иска Пелър прие новината сравнително хладнокръвно.

После Хари се обади на втория телефонен номер, който Катрине му продиктува: на човек от Ставангер. След четири опита никой не вдигна. Това, разбира се, не означаваше нищо. Не всеки спи с включен мобилен телефон. Кая Сулнес обаче не бе изключила своя и вдигна на второто прозвъняване. Хари ѝ каза да се яви на спирката за влака към летището в шест и пет, защото ще летят за Ставангер с първия полет. Тя отвърна само "да".

Пристигнаха на летището в шест и половина. Хари пак опита да се свърже със ставангерския номер. Напразно. След час кацнаха на летище "Сула". На номера отново не отговори никой. Докато вървяха към стоянката за таксита, Кая се свърза с работодателя на лицето и се оказа, че не се е явил на работа. Кая предаде думите му на Хари. Старши инспекторът внимателно докосна талията ѝ с длан и я избута напред в опашката. Чакащите запротестираха, задето ги бяха прередили. Преди да се качи в таксито, Хари се обърна към тях:

— Благодаря! Желая ви страхотен ден, приятели.

Точно в осем и шестнайсет минути пристигнаха на адреса: бяла дървена къща във Волан. Хари остави Кая да се разплати с шофьора и слезе от колата, без да затваря вратата. Огледа фасадата на къщата, която не разкриваше нищо за обитателите си. Вдиша влажния, свеж и някак нежен западнонорвежки въздух и се приготви за предстоящото. Защото Хари не изпитваше никакви съмнения. Съществуваше, разбира се, минимална вероятност да греши, но вътрешно Хари виждаше злополучния развой на събитията със същата убеденост, с която очакваше Кая всеки момент да благодари на шофьора за касовата бележка.

— Благодаря — действително каза тя, слезе и хлопна иратата.

Името стоеше върху средния от трите звънеца на входната врата.

Хари го натисна. Във вътрешността на къщата се разнесе звън.

След минута и още три позвънявания Хари натисна най-долния звънец.

Отвори им възрастна жена. Усмихна им се.

Кая предвидливо взе думата:

— Здравейте, казвам се Кая Сулнес, работя в полицията. На етажа над вас не ни отварят. Знаете ли дали има никой?

— Да, има, макар че днес цял ден не се чува нищо — отвърна старицата и забелязала повдигнатите вежди на Хари, побърза да добави: — Стените са тънки и всичко се чува. През нощта дойдоха някакви хора. Понеже апартаментът е мой, старая се да държа нещата под око.

— Държите наемателите си под око, така ли? — попита Хари.

— Да, но не се меся в… — по бузите на старицата изби трескава червенина. — да не е станало нещо? Никога не съм имала проблеми с…

— Все още не знаем, госпожо.

— Затова най-добре да проверим — допълни Кая. — Ако имате ключ за апартамента… — Хари знаеше, че в момента Кая прехвърля различни формулировки наум и с нетърпение очакваше продължението, — … с удоволствие ще проверим дали всичко е наред — за ваше спокойствие.

Кая Сулнес постъпи много съобразително. При съгласие на хазяйката да ги пусне в апартамента, в евентуален доклад с чиста съвест щяха да напишат, че собственичката ги е поканила, а не са нахлули неправомерно в чужд дом и не са направили обиск без заповед. Старицата се поколеба.

— Но ако желаете, влезте сама, а ние ще си тръгнем — продължи Кая. — После ще повикате полиция, линейка или…

— Най-добре елате с мен — прекъсна я разтревожено старицата, а в челото ѝ се вряза дълбока бръчка. — Изчакайте само да взема ключовете.

След минута влязоха в апартамента — чист, подреден и оскъдно мебелиран. Вътре цареше тишина, натрапливо осезаема и почти потискаща — Хари познаваше предобедната тишина в безлюдни жилища, когато делничната суматоха долита отвън като съвсем глух, едва доловим тътен. В апартамента го лъхна мирис на лепило. В антрето забеляза чифт обувки, но нито следа от връхна дреха.

Върху плота в малката кухня стоеше голяма чаена чаша, а на полицата над плота — тенекиени кутии, съдържащи чайове от неизвестен за Хари произход: "Oolong Tea", "Anji Bai Cha Tea". Влязоха във всекидневната. На стената висеше снимка на планински връх. Хари го позна — К2, върхът убиец в Хималаите.

— Ще провериш ли? — Хари кимна към вратата със залепено на нея сърце и застана пред спалнята.

Пое си дълбоко въздух, натисна дръжката и отвори: оправено легло, подредена стая, открехнат прозорец, никакъв мирис на лепило, въздух, свеж като детско дихание. Стаята изглеждаше чиста и подредена. Хари чу как хазяйката застана на вратата зад него.

— Много странна работа — отбеляза тя. — През нощта чух гласове, а само един си тръгна.

— Гласове ли? Значи са били няколко души?

— Да.

— Колко?

— Трима, предполагам.

— Мъже? Жени? — Хари надникна в гардеробите.

— За щастие стените не са чак толкова тънки.

Дрехи, спален чувал, раница. Още дрехи.

— Защо залагате на трима?

— Единият си тръгна, а отгоре продължиха да се чуват звуци.

— Какви звуци?

Старицата отново се изчерви:

— Глухо топуркане. Като от… сещате се.

— А гласове?

— Не, гласове не се чуваха — отговори жената след кратък размисъл.

Хари излезе от спалнята и с изненада установи, че Кая продължава да стои пред банята. Позата ѝ напомняше човек, огънал се срещу бурен насрещен вятър.

— Всичко наред ли е? — попита Хари.

— Да, да — отвърна тя нервно.

Хари се приближи до нея.

— Какво има? — прошепна той.

— Ами… имам проблеми със затворените врати.

— Добре.

— Просто… съм си такава.

Хари кимна и изведнъж чу шум: шума на преброени дни, на прекъсната линия, на изчезващи секунди; бързо, трескаво барабанене на вода, която полутече, полукапе. Зад тази врата някой бе пуснал кранчето. Хари беше уверен, че не греши.

— Изчакай тук — обърна се той към Кая и бутна вратата.

Още при влизането усети остра миризма на лепило — още по-силна, отколкото в антрето.

После видя върху пода яке, дънки, слипове, тениска, два черни чорапа, шапка и тънък вълнен пуловер.

Водата канеше от крана над ваната в почти непрекъсната струя. Ваната беше пълна догоре и част от водата се оттичаше в преливника.

Цветът ѝ беше червен, по всяка вероятност от кръв.

Изцъклените очи на голия, мъртвешки бял човек с лепенка на устата гледаха настрани, все едно се опитваха да уловят нещо в мъртвата точка на полезрението му, нещо, което се е появило неочаквано.

Хари не забеляза следи от насилие, външни наранявания или някакво друго обяснение за кръвта.

Прокашля се. Чудеше се как да помоли хазяйката да влезе и да разпознае тялото, без да я стресира излишно.

Тя му спести неприятното задължение, защото застана на прага.

— Боже господи! — простена тя и после пак, като натъртваше върху всяка сричка: — Боже господи! — И накрая проплака жаловито, като призова още по-сериозно подкрепление: — Боже мой, Исусе…

— Това ли е… — подхвана Хари.

— Да — задавено отвърна тя. — Това е моят наемател Елиас. Елиас Скуг.

Двайсет и пета глава Територия

Старицата закри устата си с ръце и простена:

— Но какво си направил, Елиас, миличък?

— Не е задължително той да го е направил, госпожо — напомни Хари, изведе я от банята и внимателно я насочи към външната врата. — А сега се обадете в полицията и помолете да изпратят екип за оглед на местопрестъпление.

— Местопрестъпление ли? — Очите ѝ се разшириха и потъмняха от шока.

— Да, предайте това на колегите. Ако предпочитате, наберете 112. Ще се справите ли?

— Д… да, разбира се.

Старицата тръгна бавно към апартамента си на долния етаж.

— Имаме петнайсет минути, преди екипът да пристигне — отбеляза Хари.

Събуха си обувките, оставиха ги в антрето и влязоха в стаята по чорапи. Хари се огледа. Мивката беше пълна с дълги руси косми, а върху плота ѝ лежеше плоска туба с използвано съдържание.

— Това не ми прилича на паста за зъби — намръщи се Хари и се наведе над тубата, без да я докосва.

Кая също се приближи.

— Секундно лепило — установи тя. — Най-бързо съхнещото.

— Не бива да влиза в контакт в пръстите, нали?

— Действа мигновено — докато преброиш до три. Притиснеш ли два пръста, намазани с такова лепило, залепнат толкова здраво, че ще се наложи или да ги разрежеш, или да дърпаш, докато кожата ти се отлепи.

Хари погледна Кая, после — трупа във ваната.

— Проклятие — промърмори той. — Направо не е истина…

Главен инспектор Гюнар Хаген таеше сериозни резерви към решението си — вероятно най-глупавото в цялата му кариера в Главното управление — да сформира разследваща група в разрез с министерските разпоредби. Това вещаеше сериозни неприятности. А с избора си Хари Хуле да оглави екипа направо си просеше белята. На вратата на кабинета му се почука и вътре влезе самото олицетворение на бъдещите му проблеми: Микаел Белман. Докато го слушаше, Хаген забеляза, че белезите по лицето на главния инспектор в КРИПОС блестят още по-силно от обикновено, сякаш осветявани от енергията, получена при ядрен разпад, от експлозивна смес с временно потиснат взривен заряд.

— Знам със сигурност, че Хари Хуле и двама негови колеги са ходили до Люсерен във връзка с убийството на Марит Улсен. Беате Льон от Отдела по експертно-криминална дейност ни насочи да проведем акция "от врата до врата" в района около изоставена въжарница. Един от хората ѝ установил, че въжето, с което Марит Улсенс била обесена, е изработено именно там. Дотук всичко звучи добре…

Микаел Белман се олюля на пети. Дори не си бе съблякъл дългия до земята шлифер. Гюнар Хаген си пое дълбоко въздух и се приготви за неприятното продължение, което се точеше мъчително бавно, с тон на лека изненада:

— Но говорихме с ленсмана от Ютре Енебак и той ни съобщи, че прочутият с херостратовия си комплекс[41] Хари Хуле бил един от тримата разследващи. Твой подчинен се е включил в случая, Хаген.

— Виж сега — продължи Белман, разкопча едно копче на шлифера си и седна. — Харесвам те, Хаген. Смятам те за добър полицай, а на мен такива кадри ще ми трябват.

— Когато КРИПОС завземе всички правомощия ли?

— Точно така. Веднага бих те назначил на отговорен пост: бил си в армията, знаеш колко важно е да мислиш стратегически, да избягваш битки, обречени на неуспех, да преценяваш кога отстъплението е най-разумното решение…

Хаген кимна.

— Добре — Белман стана. — да приемем, че Хари Хуле се е озовал близо до Люсерен съвсем случайно, а не във връзка с убийството на Марит Улсен. А такива случайности повече няма да се повтарят, разбрахме ли се, Гюнар?

Хаген се сепна, когато чу малкото си име от устата на съперника си. В главата му прокънтя ехото от негова реплика, когато самият той се бе обърнал към предшественика си на малко име в опит да създаде задушевна атмосфера, за каквато не съществуваха никакви благоприятстващи предпоставки. Сега Хаген не реагира, защото знаеше, че битката е обречена и той рискува да изгуби и войната, а Белман му предложи съвсем нелоши условия за капитулация. Нещата можеха да се развият много, много по-зле.

— Ще поговоря с Хари — обеща той и пое протегнатата ръка на Белман.

Сякаш стисна мрамор — твърд, студен и безжизнен.

Хари отпи от кафето и отмести показалец от фината дръжка на чашата.

— Значи, вие сте старши инспектор Хари Хуле от Осло — поиска да се увери мъжът, седнал срещу него в дома на хазяйката на Елиас Скуг.

Представи се като старши инспектор Кулбьорнсен и за втори път споменаваше званието и името на Хари, като най-силно натърти върху местоработата му — Осло.

— И по какъв случай полицаи от Осло идват в Ставангep, господин Хуле?

— Да подишат чист въздух, да се порадват на прекрасни планини.

— Друго?

— Разходки из фиорда, бейсджъмпинг[42] от скалната платформа "Прекестулен", ако ни остане време.

— Значи, Осло ни е изпратило голям авантюрист. Захванали сте се с екстремен спорт, Хуле. Защо не са ме предупредили за вашето посещение?

Старши инспектор Кулбьорнсен придружи думите си с усмивка, тънка като мустака му. Носеше смешна малка шапка — запазена марка на старци и самоуверени хипстъри. Хари си спомни, че Джийн Хекман носеше такова бомбе в ролята на полицая Попай Дойл във "Френска връзка". Доколкото Хари можа да прецени Кулбьорнсен, ставангерският старши инспектор, подобно на култовия персонаж от филма, не би се отклонил от пътя си за близалка и не би се върнал от вратата с думите "имам още един, последен въпрос".

— Проверете най-долу в купчината постъпили факсове. Сигурен съм, че известието за идването ми е някъде там — Хари погледна мъжа, който влезе в кабинета.

Той беше облечен в бял гащеризон, покриващ цялото му тяло. Свали бялата си шапка и се отпусна на един стол. После погледна Кулбьорнсен и промърмори местна ругатня.

— Е? — попита началникът.

— Прав е — лаборантът кимна към Хари. — Мъжът горе е бил залепен за дъното на ваната със секундно лепило.

— Бил е залепен ли? — Едната вежда на Кулбьорнсен се повдигна, а другата образува V. — Защо използваш страдателен залог? Не избързваш ли с извода, че Елиас Скуг не го е направил сам?

— И е пуснал крана да тече едва-едва, за да се удави по най-бавния и мъчителен начин? — попита Хари. — И всичко това, след като си е залепил устата с тиксо, за да не вика?

— Ще ви кажа кога можете да се намесите в разговора, Ослo — сряза го Кулбьорнсен с тънка усмивка.

— Залепен е от главата до петите — продължи експертът. — Задната част на главата му е избръсната и намазана обилно с лепило. Същото важи за раменете, гърба, бедрата, ръцете, краката. С други думи…

— … след като убиецът е намазал тялото на Елиас с лепило, е изчакал лепилото да се втвърди, после е развил крана съвсем малко и е обрекъл Елиас на бавна смърт. Елиас е започнал битката си с времето и със смъртта. Водата се е покачвала бавно, а силите му са се топели секунда след секунда. Ала ужасът пред лицето на смъртта му е вдъхнал сила да направи последен, отчаян опит да се измъкне. И е успял. Отлепил е по-силния си крак от дъното на ваната. Десния крак. Изтръгнал го е от кожата, която, както се вижда, е останала залепена за ваната, и е започнал да удря по дъното, за да привлече вниманието на хазяйката от долния етаж, докато кръвта му е шуртяла. Жената наистина чула тропот.

Хари посочи кухнята, където Кая се опитваше да успокои старицата. Чуваха се ридания.

— Но разтълкувала шума погрешно. Помислила си, че наемателят си е довел мацка…

Хари погледна Кулбьорнсен. Пребледнял, инспекторат изобщо не възнамеряваше да го прекъсва.

— А междувременно Елиас е губел кръв. Много кръв. Отлепена е била цялата кожа на прасеца му. Умората го е прекършила и накрая се е предал. Вероятно е бил в безсъзнание от кръвозагубата, когато водата е стигнала до ноздрите му. — Хари погледна Кулбьорнсен. — Или не, кой знае.

Адамовата ябълка на ставангерския инспектор подскочи нагоре.

Хари заби поглед в празната си чаша.

— С полицай Сулнес ви благодарим за гостоприемството. Време е да се прибираме в Осло. Ако имате въпроси, свържете се с мен на този номер.

Хари го написа в празното поле на вестник, откъсна го и го бутна към Кулбьорнсен. После стана.

— Но… — Кулбьорнсен също се изправи.

Хари стърчеше с двайсет сантиметра над него.

— Защо търсихте Елиас Скуг?

— За да го спасим — отвърна Хари и си закопча палтото.

— В какво е бил замесен? Чакайте, Хуле, трябва да изясним нещата.

В заповедната форма, често употребявана от Кулбьорнсен, вече липсваше предишната острота.

— Убеден съм, че вие тук сте напълно способни да стигнете до обяснението — Хари се приближи до кухнята и даде знак на Кая да се приготвя за тръгване. — Ако изпитвате затруднения, свържете се с КРИПОС. Ако трябва, поздравете Микаел Белман от мен.

— От какво искахте да спасите Елиас Скуг?

— От онова, от което не успяхме да го спасим.

В таксито на път за летището Хари гледаше как дъждът се сипе върху зелените поляни. Кая не продума. Хари ѝ беше благодарен за мълчанието.

Двайсет и шеста глава Канюлата

Хари и Кая влязоха в топлия влажен кабинет. Посрещна ги Гюнар Хаген, настанил се в стола на Хари. Бьорн Холм седеше зад Хаген. Сви рамене и с мимика показа на колегите си, че няма представа какво е намислил шефът.

— Ставангер, а? — Хаген се изправи.

— Да — потвърди Хари. — Ама не ставайте, шефе.

— Това е твоят стол, а и няма да стоя дълго.

— Така ли?

Хари предчувстваше лоши новини. Не просто лоши, а съдбоносни: никой началник не прекосява пасажа до "Бутдсен", за да съобщи на подчинен, че бланката за командировъчни е попълнена погрешно.

В стаята единствено Холм остана седнал.

— За мое огромно съжаление трябва да ви кажа, че КРИПОС са разкрили тайното ни разследване. Не ми остава друго, освен да го прекратя.

Възцари се мълчание. Хари чуваше бумтенето на котлите в съседното помещение. Хаген обходи присъстващите с поглед. Очите му се спряха върху Хари:

— Принуден съм да сложа край. Предупредих ви, че трябва да работите при пълна секретност.

— Да, затова помолих Беате Льон да осведоми КРИПOC за въжарницата, а тя ми обеща да представи находката като заслуга на специалист от Отдела по експертно-криминална дейност.

— Явно се е съобразила е молбата ти. Издаде те не тя, а ленсманът от Ютре Енебак, Хари.

Старши инспекторът забели очи и изруга под нос.

Хаген плесна е ръце и звукът отекна сухо между стените:

— Затова съм длъжен да ви наредя незабавно да прекратите всякакви оперативно-издирвателни действия. Имате четирийсет и осем часа да изпразните кабинета. Гомен насай[43].

Хари, Кая и Бьорн Холм се спогледаха, докато желязната врата се затваряше, а бързите стъпки на Хаген отекваха в пасажа.

— Четирийсет и осем часа — наруши пръв мълчанието, Бьорн. — Някой иска ли кафе?

Хари ритна кошчето за смет, то се удари в стената, а скромното му съдържание — няколко смачкани листа — се пръсна по пода. После кошчето се претърколи обратно към Хари.

— Ще бъда в Държавната болница, ако ви потрябвам — каза той и тръгна към вратата.

Хари премести твърдия дървен стол до прозореца, разтвори вестника и се заслуша в равномерното дишане на баща си. На страницата с обяви известия за предстоящи сватби се мъдреха редом до некролози. Отляво бяха публикувани снимки от погребението на Марит Улсен: премиерът — сериозен, със скръбно изражение, съпартийците ѝ — облечени в черно, а вдовецът Расмус Улсен криеше мъката си зад чифт огромни очила, които никак не му подхождаха. Отдясно бе поместено обявление, че напролет дъщерята на известен собственик на корабно дружество — Лене — ще се бракосъчетае със своя любим Тони. Обявата, придружена със снимки на най-изтъкнатите гости на сватбеното тържество, съдържаше и уточнението, че всички гости ще пътуват до Сен Тропе. На последната страница от вестника имаше информация кога ще залезе слънцето в Осло: точно в 16.58. Хари си погледна часовника и установи, че в момента слънцето залязва зад ниските облаци, които не пропускаха нито дъжд, нито сняг. Загледа се в светлините от къщите по склоновете на възвишенията, ограждащи някогашния вулкан. Мисълта, че някой ден кратерът му ще се разтвори, ще ги погълне и ще заличи следите от онова, което в момента представлява благоустроен, добре организиран град с дъх на лека меланхолия, му подейства някак освобождаващо.

Четирийсет и осем часа. Защо? За да се изнесат от временния си щаб, им трябваха не повече от два. Хари отвори очи и внимателно обмисли положението от всички гледни точки. Добави подробен "доклад" към личната картотека в главата си.

Две жени, убити по идентичен начин, задушили се в собствената си кръв и инжектирани с кетаномин. Трета жена, обесена от трамплин на въже, взето от стара въжарница. Мъж, удавил се във ваната в дома си. Анализираните данни сочеха, че всички жертви са се намирали в една и съща хижа по едно и също време. Хари все още нямаше информация за другите туристи, отседнали там през въпросната нощ, и не го осеняваше никакво предположение какви мотиви са движили убиеца и какво се е случило в "Ховасхюта" през онова денонощие. Разполагаше единствено със следствието, но липсваше причината. Разследването се намираше в задънена улица.

— Хари…

Обърна се. Баща му се бе събудил. Днес Улав Хуле изглеждаше поукрепнал, ала по-свежият му вид вероятно се дължеше на розовината по бузите му и на трескавия пламък в очите. Хари стана и премести стола до леглото му.

— Отдавна ли си тук?

— От десетина минути — излъга Хари.

— Поспах си добре. Сънувах хубави неща.

— Личи си. Изглеждаш много отпочинал, все едно ей-сега ще станеш и ще хукнеш навън.

Хари пооправи възглавницата му. Бащата не се възпротиви, макар че му беше съвсем удобна и не се нуждаеше от наместване.

— Какво е положението с къщата?

— Отлично. Ще живее вечно.

— Добре. Искам да поговорим, Хари.

— Мм.

— Вече си зрял мъж. Ще ме изгубиш по най-естествения начин. Така трябва да бъде, а не както се раздели с майка си. Тогава едва не полудя.

— Така ли? — Хари приглади калъфката.

— Опустоши всичко в стаята си. Крещеше, че ще убиеш лекарите и онези, които са я заразили, искаше да убиеш дори мен, сигурно защото не бях открил болестта ѝ по-рано. Беше преизпълнен с любов.

— Искаш да кажеш: с омраза.

— Не, с любов. Това са двете страни на една и съща монета. Всичко започва от любовта. Омразата се появява впоследствие. Винаги съм си мислел, че смъртта на майка ти те тласна към алкохола. Или по-скоро обичта ти към нея.

— Любовта е машина за убийства — промърмори Хари.

— Какво?

— Един човек ми го каза.

— От всички желания на майка ти не изпълних само едно: да ѝ помогна, когато наближи да си отиде.

Сякаш някой заби спринцовка с ледена вода в гърдите на Хари.

— Не го направих. И, знаеш ли, сине, този спомен не спира да ме гложди. Не е минал и ден, без да се упрекна, задето не изпълних молбата на жената, която обичах повече от всичко.

Хари скочи от стола и тънките дървени крака изпукаха. Отиде до прозореца. Зад него баща му си пое дъх няколко пъти — дълбоко и пресекливо. После продължи:

— Осъзнавам какво бреме ще стоваря върху плещите ти, сине. Но знам и друго: с теб си приличаме и ако не го направиш, няма да си простиш до края на живота си. Ще ти обясня какво да…

— Татко…

— Виждаш ли онази канюла?

— Татко! Престани!

Зад него настъпи мълчание. Чуваше се само хъхрещото дишане на баща му. Хари се загледа в черно-бялата картина пред себе си: облаците притискаха оловносивите си размити лица о покривите на сградите.

— Искам да ме погребете в Ондалснес — обади се баща му.

Да ме погребете. Тези думи прозвучаха като ехо от разговорите с мама и татко в Леша по Великден. Тогава Улав Хуле често обясняваше със сериозен тон на Хари и Сьос как да постъпят, ако ги застигне лавина и получат "бронирано сърце"[44], макар да ги заобикаляше равна местност, разнообразявана от съвсем леки възвишения. Слушайки бащините си наставления, Хари се чувстваше като пасажер в самолет, извършващ вътрешен полет в Монголия, когото стюардесата инструктира как се използват спасителните жилетки. Съветите на баща му звучаха абсурдно, ала въпреки това внушаваха усещане за сигурност и убеденост, че цялото семейство Хуле ще оцелее, стига да се придържа към указанията за безопасност. А сега изведнъж бащата на Хари подкопаваше тази дълбока убеденост.

Хари се изкашля два пъти:

— Защо в Ондалснес? Защо не в града, където…

Хари не довърши, но баща му го разбра: където е погребана майка.

— Искам да ме положат при земляците ми.

— Но ти не се познаваш с повечето от тях.

— Какво значи да познаваш някого? Поне сме произлезли от едно и също място. В крайна сметка въпросът опира точно до корена. Всеки се стреми да се върне към корените си.

— Всеки ли?

— Да, независимо дали го осъзнава, или не.

Алтман, който се грижеше за Улав Хуле, влезе, усмихна се на Хари и потупа красноречиво циферблата на часовника си.

Хари си тръгна. Докато слизаше по стълбите, се размина с двама униформени полицаи. Кимна им машинално. Те само го изгледаха като непознат.

Обикновено Хари копнееше да остане сам и да се наслади на спокойствието, тишината и свободата, които му носеше уединението. Ала заставайки на трамвайната спирка, изведнъж се разколеба. Не знаеше къде иска да отиде, не знаеше какво му се прави. Но беше сигурен, че няма да понесе празната къща в "Опсал".

Набра номера на Йойстайн.

Таксиметровият шофьор правеше курс до Фагернес, предложи обаче да изпият по бира около полунощ, за да отпразнуват благополучния завършек на поредния работен ден в живота на Йойстайн Айкелан. Хари припомни на приятеля си колко противопоказно е алкохолик да пие, а Йойстайн отвърна, че дори алкохолиците понякога имат нужда да му поотпуснат края.

Хари му пожела лек път и затвори. Погледна си часовника. И в главата му пак изникна въпросът защо Хаген им отпусна четирийсет и осем часа.

Трамваят пристигна. Вратите се отвориха с трясък. Топлата вътрешност на мотрисата изглеждаше подкупващо. Хари се обърна и тръгна надолу към центъра.

Двайсет и седма глава Добра, с "дълги" пръсти и свидлива

— Минавах случайно оттук — оправда се Хари. — да не излизаш някъде?

— Не — усмихна се Кая, застанала на вратата в дебело шушляково яке. — Просто седя на верандата. Влизай. Обуй тези пантофи.

Хари си събу обувките и тръгна след нея. Минаха през хола и излязоха на покритата веранда. Настаниха се на два големи дървени шезлонга. На улица "Людер Саген" цареше тишина. Един-единствен автомобил стоеше до тротоара. На втория етаж в отсрещната сграда Хари забеляза мъжка фигура, застанала пред осветения прозорец.

— Казва се Грегер — представи го Кая. — На осемдесет е. От войната непрекъснато наблюдава какво се случва на улицата. Понякога си го представям като мой страж. Мисълта, че ме пази, ми действа успокоително.

— Да, всеки човек има нужда да се чувства закрилян — съгласи се Хари и извади кутията с цигари.

— Ти имаш ли си твой Грегер?

— Не.

— Може ли една?

— Цигара ли?

— От време на време се случва да запаля — засмя се ги. — Пушенето ме… успокоява.

— Мм. Мислила ли си какво ще правиш, след като изтече ултиматумът от четирийсет и осем часа?

— Ще се върна в Отдела — поклати глава тя. — Ще си кача краката върху бюрото и ще чакам да се появи някое по-незначително убийство, което КРИПОС великодушно да ни преотстъпят.

Хари извади две цигари, лапна ги, запали ги и ѝ подаде едната.

— "Now, Voyager"[45]— засмя се Кая, — Хен… Хен… Как му беше името?

— Хенрийд — отвърна Хари. — Пол Хенрийд.

— А актрисата, на която запали цигара във филма?

— Бети Дейвис.

— Убийствена лента. Да ти донеса ли по-дебело яке?

— Не. Впрочем, защо седиш на верандата? Не живеем на тропиците.

Тя му посочи книгата до себе си.

— Умът ми работи по-добре на студено.

Хари прочете заглавието.

— „Материалистически монизъм“. Хм… Събуди спомени от изпита ми по философия.

— Сигурно. Според теорията на материализма всичко е материя и сила. Всичко представлява част от голямо уравнение, от верижна реакция; явява се следствие от нещо, което вече се е случило.

— А свободната воля е пълна измислица, така ли?

— Да. Действията ни се определят от химичния състав на мозъка ни, а този състав, от своя страна, зависи от избора на партньор на нашите родители, а този избор всъщност е обусловен от химията в мозъка им. И така нататък. Всичко може да се сведе до Големия взрив или още по-назад във времето. И фактът, че тази книга е била написана, и онова, за което мислиш в момента.

— Спомням си за един метеоролог — Хари издуха дим към ноемврийската нощ. — Беше заявил, че при наличие на всички нужни му величини ще предскаже какво ще бъде времето във всеки един бъдещ момент.

— Съгласно тази теория и ние ще можем да предотвратяваме убийствата, преди да са се случили.

— И да предвиждаме, че полицайки със склонност да ми искат цигари назаем, ще четат скъпи философски тухли на мразовити веранди.

Кая се разсмя.

— Тази книга не съм я купувала аз. Намерих я тук, в библиотеката. — Тя дръпна от цигарата и димът попадна в очите ѝ. — По принцип рядко давам пари за книги: или ги и взимам назаем, или ги крада.

— Някак не си те представям като крадла.

— Именно. Затова никога не ме хващат — обясни Кая и си остави цигарата върху пепелника.

Хари се изкашля:

— И защо крадеш?

— Крада само от хора, които познавам и знам, че са достатъчно състоятелни. И не от алчност, а защото съм малко свидлива. Като студентка отмъквах ролки тоалетни хартия от университета. Впрочем, сети ли се за заглавието на онази книга от Фанти?

— Не.

— Като се сетиш, изпрати ми го на есемес.

— Съжалявам, но не изпращам есемеси — засмя се Хари.

— Защо?

— Нямам представа — сви рамене Хари. — Просто идеята не ми допада. Както например представители на местното население в някои райони отказват на фотографите да ги снимат, защото смятат, че така ще се почувстват емоционално ограбени.

— Разкрих те! — разпалено извика Кая. — Не пращаш есемеси, за да не оставяш следи. Не искаш да съществуват неопровержими доказателства за личността ти. Държиш да си сигурен, че ще изчезнеш напълно и безвъзвратно.

— Уцели в десетката с това предположение — призна Хари и дръпна от цигарата. — Искаш ли да влезем?

Той кимна към ръцете ѝ — Кая ги беше пъхнала под бедрата си.

— Не, не. Само пръстите ми измръзнаха малко — усмихна се тя. — Но сърцето ми е горещо. А ти?

Хари плъзна поглед над градинската ограда. Очите му пак се спряха върху колата на улицата.

— Какво за мен?

— И ти ли си като мен: добър, с "дълги" пръсти и свидлив?

— Не, аз съм зъл, почтен и свидлив. А мъжът ти?

Хари зададе въпроса си малко по-рязко, отколкото възнамеряваше, сякаш искаше да я постави на място, задето… задето какво? Задето беше красива, харесваше същите неща като него и му позволи да обуе пантофите на мъжа ѝ, преструвайки се, че той не съществува?

— Какво за него? — усмихна се леко тя.

— Определено има големи крака — изтърси Хари и му се прииска да си забие главата в масата.

Кая се разсмя гръмогласно, а смехът ѝ отекна в тъмната тишина, спускаща се над къщи, градини, гаражи. Именно: гаражи. Всички къщи разполагаха с гаражи. Тогава какво правеше тази кола на улицата? Вероятно съществуваха хиляда причини да е там и все пак…

— Нямам мъж — поясни Кая.

— Значи…

— Тези пантофи са на брат ми.

— А обувките на стълбището?

— И те. Държа ги там, защото съм си втълпила, че мъжки обувки с размер четирийсет и шест и половина действат респектиращо на лоши мъже с коварни намерения.

Придружи обяснението си със съзаклятнически поглед. Хари се престори, че не е схванал подтекста в думите ѝ.

— Значи, брат ти живее при теб?

— Не, почина преди десет години. Този апартамент е ни баща ми. През последните години от следването си живееше тук с татко.

— А баща ти?

— Отиде си почти веднага след Евен. Понеже вече се бяx преместила тук, продължих да живея в апартамента.

Кая сви крака към гърдите си и опря глава на коленете си. Хари забеляза елегантната извивка на тила ѝ, вдлъбнатината на мястото, където започва косата ѝ, вдигната на опашка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от ластика.

— Често ли мислиш за тях? — попита Хари.

Тя вдигна глава от коленете си.

— По-често за Евен. Татко се изнесе още докато бяхме малки, а мама се затвори в черупка. Евен ми беше и майка, и баща. Помагаше ми, окуражаваше ме, възпитаваше ме, служеше ми за пример. В очите ми беше безгрешен. Когато си бил толкова близък с някого, както ние с Евен, връзката помежду ви никога не изгубва силата си. Никога.

Хари кимна.

Кая се прокашля предпазливо:

— Как е баща ти?

Хари огледа пепелта на върха на цигарата си.

— Не ти ли се струва странно, че Хаген ни отпусна четирийсет и осем часа? И два стигат да се изнесем.

— Да, прав си.

— Вероятно е искал през тези два дни да свършим нещо полезно.

Кая го погледна.

— Не да се занимаваме със започнатия случай, защото KРИПОС го поеха изцяло, но пък дочух, че Отделът за и издирване на изчезнали лица се нуждае от подкрепление — подхвърли Хари.

— В смисъл?

— Аделе Ветлесен е млада жена и досега името ѝ не е било свързвано с убийство.

— Да не смяташ, че трябва да…

— Смятам, че утре в седем трябва да отидем на работа и да помислим как да свършим нещо полезно — заяви Хари.

Кая Сулнес дръпна от цигарата. Издуха дима и пак дръпна.

— Успокоява ли те? — попита Хари с лека усмивка.

Кая поклати глава и протегна напред ръката, с която държеше цигарата.

— Не искам да си изгубя работата, Хари.

— Присъствието утре е по желание. И Бьорн би се поколебал на твое място.

Кая продължи да пуши. Хари загаси своята цигара.

— Време е да си тръгвам. А и зъбите ти вече затракаха.

На излизане от сградата се опита да види дали в паркирания автомобил има човек, но не успя. Трябваше да се приближи до колата. Хари предпочете да не го прави.

В "Опсал" бащината му къща го очакваше: просторна, празна, придаваща ехо на всеки звук.

Хари легна в някогашната си детска стая и затвори очи.

Присъни му се сънят, който толкова често сънуваше.

На пристанище в Сидни някаква верига излиза изпод водата. Подава се медуза. Не, не медуза, а червената ѝ коса, която плува около бялото лице. После дойде и другият сън, по-новият. Беше се появил за пръв път в Хонконг преди Коледа. Легнал, Хари се взира в гвоздей на стената, пробил лицето на човек с ранимо излъчване и грижливо поддържан мустак. Насън Хари усеща нещо в устата си, нещо, което напира да я разкъса отвътре. Какво е това? Обещание. Хари се сепна и дойде на себе си. И така — три пъти. После заспа.

Двайсет и осма глава Драмен

— Значи, вие сте подали сигнала за изчезването на Аделе Ветлесен? — попита Кая.

— Да — потвърди младият мъж — продавач в "People and Coffee". — Беше ми съквартирантка. Една вечер не се прибpa. Не можех да оставя нещата просто така.

— Разбира се — съгласи се Кая и погледна крадешком Хари.

Часовникът показваше осем и половина сутринта. Преди час триото се събра на оперативка и в самия ѝ край Хари освободи Бьорн Холм да се връща в Отдела по експертно-криминална дейност, защото Бьорн нямаше с какво да допринесе към разследването. Той само въздъхна дълбоко, изми си чашата и тръгна към кабинета си в квартал "Брюн", за да продължи текущите си експертизи. За половин час Хари и Кая пристигнаха в Драмен.

— Имате ли някакви новини от Аделе? — поинтересува се младият мъж, като местеше поглед от единия към другия.

— Не, а вие? — попита веднага Хари.

Мъжът поклати глава и надникна през рамо, за да провери дали зад барплота не са се появили клиенти.

Тримата се бяха разположили върху високи табуретки пред прозореца с изглед към един от множеството площади в Драмен — ще рече, открито място, използвано и за паркинг. В "People and Coffee" предлагаха кафе и закуски на летищни цени и се опитваха да наподобят интериора на американските заведения. А вероятно наистина кафенето работеше под марката на чуждестранна верига. Младежът — съквартирант на Аделе Ветлесен, се казваше Гайр Брюн. Изглеждаше около трийсетгодишен, с необичайно бяла кожа, гладко, лъснало от пот теме и сини очи, които шареха неспокойно из цялото помещение. В заведението заемаше длъжността "бариста": през деветдесетте години, когато в Осло първите кафе-барове прохождаха, званието внушаваше респект. Всъщност задълженията на Гайр Брюн се изчерпваха с приготвянето на кафе — дейност, за чийто успех — поне според Хари — трябва единствено да избягваш очевидни грешки. С полицейския си нюх Хари преценяваше хората по интонация, дикция, подбор на езикови средства и отклонения от граматичните норми. Нито облеклото, нито прическата, нито поведението на Гайр Брюн издаваха хомосексуални наклонности, но след като си отвори устата, веднага пося съмнения в ума на Хари. Закръгляше прекалено старателно гласните, вмъкваше ненужни умалителни за украса на речта, произнасяше звука "с" някак превзето и фъфлещо. Хари осъзнаваше, разбира се, че младежът може и да е хетеросексуален, но интуицията му подсказваше, че Катрине сгреши, когато прибързано определи Аделе Ветлесен и Гайр Брюн като "гаджета". Двамата просто бяха споделяли жилище в центъра на Драмен по финансови съображения.

— Да — отвърна Гайр Брюн на въпроса на Кая. — Спомням си, че през есента ходи в планината. — Той произнесе последната дума някак пренебрежително, все едно този вид почивка му се струва непонятна. — Но тя не изчезна там.

— Знаем — увери го Кая. — Сама ли замина, или с компания?

— Нямам представа. С нея избягвахме да обсъждаме личния си живот. Достатъчно беше, че ползвахме една и съща баня, нали разбирате какво имам предвид. Всеки от нас си пазеше пространството. Но — ако мога да се изразя така — не ми се вярва да е отишла сама в планината.

— В какъв смисъл?

— Аделе не предприемаше почти нищо сама. Някак не си я представям в хижа без гадже. Но не мога да предположа с кого е заминала. Тя… ще бъда директен: много често сменяше партньорите си. Нямаше приятелки, затова пък — страшно много приятели. Гаджетата ѝ не знаеха един за друг. Двойствен живот звучи твърде слабо в ней-ния случай. Живееше поне четири различни живота.

— Значи е мамела партньорите си?

— Невинаги. Веднъж ми даде идея как да разкарам досадно гадже. Тя постъпила така: докато някакъв тип я чукал отзад, извадила мобилния си телефон и направила снимка през рамо. После я изпратила на гаджето си и изтрила номера му от телефона си. С един куршум — два заека.

Гайр Брюн ги гледаше напълно неемоционално.

— Колко впечатляваща история — отбеляза Хари. — Знаем, че в хижата Аделе е платила нощувка за двама. Ще ни кажете ли името на някой неин приятел, за да започнем отнякъде?

— Не знам имена. Но когато се обадих в полицията, те провериха с кого е разговаряла по телефона през последните седмици.

— Помните ли името на полицая, с когото се свързахте?

— Не, някакъв местен.

— Добре, след малко ще се срещнем с колегите от участъка — Хари си погледна часовника и стана.

— Защо полицията е преустановила разследването на случая? — поинтересува се Кая, която не бързаше да стана — Дори не си спомням да са помествали информация зa това във вестника.

— Не знаете ли? — учуди се младежът и направи знак на две клиентки с детски колички да го изчакат за секунда. — Тя ми изпрати картичка.

— Каква картичка?

— От Руанда. От Африка.

— И какво пишеше?

— Срещнала мъжа на мечтите си и трябвало да плащам сам целия наем, докато се прибере през март. Кучката му с кучка!

Участъкът се намираше само на десетина минути ходене пеш. Посрещна ги старши инспектор със сплесната широка глава — същинска тиква — и име, което Хари забрави още щом го чу. Заведе ги в кабинет, вмирисан на цигарен дим, и им поднесе вряло кафе в картонени чаши. Не се свенеше да зяпа крадешком Кая, когато мислеше, че не го гледат.

Още в самото начало инспекторът побърза да изнесе лекция на тема "изчезнали лица": броят на норвежците и неизвестност бил постоянна величина — между петстотин и хиляда души, — и почти всички "изчезнали" рано или късно се появявали; затова полицията давала ход на разследването единствено ако съществува съмнение за престъпно деяние или злополука; иначе нямало да им остава време за нищо друго. Хари едва сдържа прозявката си.

В случая на Аделе Ветлесен — уточни старши инспекторът — имали доказателство, че тя е жива. Стана и завря "тиквата" си в картотечен шкаф. Извади оттам картичка и я сложи върху бюрото пред двамата си колеги от Осло. Картичката представляваше снимка на планински връх с конусовидна форма, загърнат в облак. Обяснителен текст коя е планината и къде се намира липсваше. Картичката беше написана с нечетлив ъгловат почерк. Хари едва разграничи буквите в подписа: Аделе. Носеше пощенско клеймо и марка от Кигали, Руанда. Според познанията на Хари по география Кигали беше столицата на африканската държава.

— Майка ѝ потвърди, че това е нейният почерк — обясни драменският старши инспектор.

По настояване на майката полицаите извършили проверка и установили, че Аделе Ветлесен наистина фигурира в списъка с пътниците на полет на Брюкселските аеролинии до Кигали през летище "Ентебе" в Уганда, проведен на двайсет и пети ноември. Със съдействието на Интерпол полицаите в Драмен проверили имената на гостите в хотелите в Кигали и открили, че хотел… "Горици!" — възкликна старши инспекторът, преглеждайки записките си, — наистина е приютил жена на име Аделе Ветлесен в нощта на пристигането ѝ в Кигали. Като единствена причина тази жена все още да фигурира в списъка на изчезналите лица, инспекторът посочи липсата на информация къде се намира в момента. Някаква си картичка от чужбина на практика не може да промени статуса ѝ в полицейската картотека.

— Нека не забравяме, че Аделе Ветлесен е заминала за страна, която не се смята за особено цивилизована — инспекторът разпери ръце: — хути, тути, какви още бяха? Бият се с мачете. Два милиона жертви. Нали се сещате?

Хари забеляза, че Кая затвори очи, докато инспекторът с нравоучителен тон на училищен директор и множество вмъкнати подчинени изречения обясняваше колко нищожна стойност има човешкият живот в Африка, където търговията с хора не е непознато явление. На теория било възможно местните да са отвлекли Аделе и да са я принудили да напише картичката под тяхна диктовка. Чернокожите навярно биха дали годишната си заплата за млада руса норвежка.

Хари се съсредоточи върху картичката, стараейки се да игнорира гласа на "тиквата". Конусовиден планински връх, обвит в облак.

Вдигна глава, защото старши инспекторът с незапомнящото се име се изкашля.

— Е, понякога ги разбирам — добави той и се усмихна съзаклятнически на Хари.

Хари стана с обяснението, че ги чака много работа в Осло. Помоли колегата си да сканира и изпрати по имейл пощенската картичка.

— На графолог ли? — попита видимо раздразнен старши инспекторът, оглеждайки адреса, който Кая му написа.

— Не, на вулканолог — поясни Хари. — Искам да му изпратите снимката от картичката с молба да идентифицира планината.

— Да идентифицира планината ли?

— Този специалист проявява особено задълбочен интерес към материята. Пътувал е къде ли не и е виждал десетки вулкани.

Старши инспекторът сви рамене и кимна. Изпрати ги до входната врата. Хари го попита проверили ли са какви разговори е водила Аделе по мобилния си телефон след заминаването си от Норвегия.

— Знаем си работата, Хуле. Никакви изходящи повиквания. Но сигурно можете да си представите какво мобилно покритие има в държава като Руанда…

— Всъщност не мога. Все пак не съм ходил там.

— Пощенска картичка! — простена Кая, когато се върнаха при цивилния автомобил, отпуснат им от Главното управление. — Самолетен билет и нощувка в Руанда! Защо твоят компютърен маниак от Берген не успя да ни го каже, та изгубихме половин ден в шибания Драмен?

— А аз очаквах настроението ти да се повиши — Хари отключи колата. — Сдоби се с нов обожател, а и има надежда Аделе да е още жива.

— Да не би твоето настроение да се е повишило?

— Искаш ли ти да караш?

— Да!

Изненадващо видеокамерите по пътя не ги заснеха за превишена скорост. Стигнаха в Осло за двайсетина минути.

Разбраха се първо да пренесат по-леките предмети, канцеларските принадлежности и чекмеджетата в Главното управление и да оставят по-тежките неща за следващия ден. Натовариха ги на същата количка, каквато използваха, за да ги внесат в импровизирания кабинет.

— Хари, дадоха ли ти кабинет? — попита Кая. Бяха пресекли половината от пасажа и гласът ѝ отекна.

— Ще оставим всичко в твоя — поклати глава Хари.

— Поиска ли да ти дадат кабинет? — Кая спря.

Хари обаче продължи нататък.

— Хари!

Той спря.

— Попита ме за баща ми.

— Не исках да…

— Няма нищо. Не му остава много. След това пак за минавам. Просто…

— Какво?

— Чувала ли си за Обществото на мъртвите полицаи?

— Какво представлява?

— Състои се от мои колеги, на които много държах. Не знам дали им дължа нещо, но те са моят корен.

— Какво?

— Те са всичко, което имам, Кая. Намирам причина да съм лоялен единствено към тях.

— Към някакъв отдел?

Хари пак тръгна.

— Знам. Ще ми мине. Животът продължава. С някои преустройства. Стените са пропити с истории, но идва време тези стени да се съборят. Ти и връстниците ти ще напишете нови истории, Кая.

— Пиян ли си?

— Не — засмя се Хари. — Просто съм съкрушен. Скапан. И това е съвсем нормално.

Телефонът му звънна. Обади се Бьорн.

— Оставих биографията на Ханк Уилямс върху бюрото ми — съобщи той.

— Взех я. У мен е.

— Какво е това ехо? Да не си в църква?

— Не, в пасажа.

— Там има ли обхват?

— Явно имаме по-добра мобилна мрежа от Руанда. Ще оставя книгата на рецепцията.

— Днес за втори път чувам за Руанда и за мобилните телефони там. Кажи на колегите, че утре ще си взема книгата.

— Какво си чул за Руанда?

— Беате спомена нещо за колтан. Нали намерихме следи от този метал по зъбите на двете жени с прободни рани в устата.

— Терминатор.

— Какво?!

— Нищо. Какво общо има това с Руанда?

— Колтанът се използва за производство на мобилни телефони. Рядко срещан метал е. Почти всички залежи на колтан се намират в Конго, и то не къде да е, а във военната зона. Там цари пълен хаос и находчивите бизнесмени събират ценния метал, натоварват го на кораби и го пренасят в Руанда.

— Мм.

— Чао засега.

Хари тъкмо се канеше да остави телефона си, но забеляза, че има непрочетено съобщение. Отвори го.

Нирагонго. Последна ерупция през 2002. Един от малкото вулкани с активно езеро от лава в кратера. Намира се в Конго до град Гома. Феликс.

Гома. Хари се загледа в капките, стичащи се от тръба на тавана. Африканските инструменти за мъчения в колекцията на Клойт произхождаха именно от този град.

— Какво има? — попита Кая.

— Юстаусе и Конго.

— И по-конкретно…?

— Не знам. Просто не вярвам в случайности.

Хари хвана дръжката на количката и я обърна.

— Какво правиш?

— Връщам се. Ултиматумът изтича след повече от денонощие.

Двайсет и девета глава Клойт

Над Хонконг се спускаше необичайно топла вечер. Небостъргачите хвърляха дълги сенки върху кулата "Пийк", а някои от сенките стигаха чак до къщата на Херман Клойт, който седеше на терасата с кървавочервен коктейл "Сингапур Слинг" в едната ръка и мобилен телефон в другата. Заслушан в шума на града, той гледаше как светлините от автомобилните фарове образуват огнени змии в далечината.

Клойт симпатизираше на Хари Хуле. Хареса го още при първата им среща, когато високият, атлетичен, но видимо алкохолизиран норвежец дойде в Хепи Вали да заложи последните си пари на непечелившия кон. Дали войственият поглед, арогантното поведение или тялото, издаващо постоянно напрежение и готовност за ответен удар — но нещо в Хари му напомняше на самия него от времето, когато служеше като млад наемен войник в Африка. Херман Клойт се бе сражавал къде ли не, и то винаги на страната на онези, които командват парада. В Ангола, Замбия, Зимбабве, Сиера Леоне, Либерия: все страни с мрачна история и още по-мрачно бъдеще. Ала нито една от тях не бе достигнала мрачната слава на Конго — страната, за която го попита Хари. Именно там Клойт се натъкна на златна мина — по-точно на диаманти, кобалт и колтан. Вождът на селото принадлежеше към племето май-май и смяташе, че водата го прави недосегаем, но, иначе разсъждаваше много трезво. В Африка всички пречки се премахват с пачка банкноти или — ако те не помогнат — със зареден "Калашников". За една година Херман Клойт се превърна в богаташ. За още три — в милионер. Веднъж месечно ходеше в съседния град Гома, където нощуваше непременно в легло. Легнеха ли върху пръстен под в джунглата, рискуваха през нощта да ги нахапят мистериозни мухи-кръвопийци и да се събудят, оглозгани като трупове. Гома. Черна лава, черни пари, черни красавици, черни грехове. В джунглата половината от мъжете пипнаха малария, а останалите — болести, които нито един бял лекар не познаваше и затова бяха известни под общото название "тропическа треска". На Херман Клойт също не му се размина. Симптомите отшумяваха за известен период, но после пак се обостряха. Единственият лек срещу болестта беше "Сингапур Слинг". Клойт опита за пръв път това питие в Гома, в дома на белгиец, собственик на великолепна къща, навярно построена от крал Леополд по времето, когато страната се е казвала Свободна държава Конго и е била частна собственост на белгийския монарх — негов трезор и играчка. Къщата се намираше до самия бряг на езерото Киву, а местните жени и залези бяха толкова ослепителни, че веднага забравяш за неволите и джунглата, за племето май-май и за мухите кръвопийци.

Именно този белгиец показа на Херман Клойт малката съкровищница на краля в мазето си: сложно устроени часовници, редки оръжия, инструменти за мъчения, в чиято изработка хората сякаш бяха впрегнали цялото си въображение; кюлчета злато, нешлифовани диаманти, препарирани човешки глави. Там за пръв път Клойт видя така наречената "ябълка на Леополд". Според слуховете белгийският крал възложил на екип от инженери да изобрети инструмент за изтезание на непокорни племенни вождове, които отказват да издадат находищата на диаманти. Преди това използвали африкански биволи. Намазвали цялото тяло на вожда с мед, привързвали го към дърво и водели при него предварително хванат бивол от гората. Биволът започвал да ближе меда, а понеже езикът му е много грапав, заедно с меда отлепял и кожата от тялото на клетника. Но биволи се хващат трудно, пък и веднъж започнат ли да ближат, не можеш да ги спреш. Затова се наложило да изобретят ябълката на Леополд. Всъщност тя пречела на пленника да говори и дори да поиска, той не можел да издаде находището, откъдето черпи диаманти. Ала въздействието върху другите вождове, които виждали какво става, когато ръководителят на разпита дръпне шнура за втори път, надхвърляло ефекта от всички досегашни инструменти. Следващият "кандидат" да налапа ябълката си казвал и майчиното мляко.

Херман Клойт кимна на филипинската си прислужница да отнесе празната му чаша.

— Правилно си запомнил, Хари — потвърди Клойт. — Все още стои върху плота на камината ми. За щастие не знам дали някога е била използвана. За мен тя е просто сувенир, който ми напомня какво има в сърцето на мрака. Винаги е полезно, Хари. Не, нито съм виждал, нито съм чувал да е била използвана другаде. Технологията на производство не е никак проста с всичките пружини и шипове. Правят се от специална сплав. Да, от колтан. Точно така. Среща се много рядко. Аз купих моята ябълка от Еди ван Борст. По думите му били произведени общо двайсет и четири парчета, а той притежавал двайсет и две от тях, едната — от двайсет и четири каратово злато. Да, точно така: и иглите са двайсет и четири. Ти откъде знаеш? Числото май е свързано със сестрата на инженера, който проектирал ябълката, но не си спомням точно как. А може и Ван Борст да си е измислил историята, за да надуе цената. Все пак е белгиец, нали?

Смехът на Клойт премина в кашлица. Шибана треска.

— Въпреки това сигурно знае къде се намират другите ябълки. Допреди известно време живееше в прекрасна къща в Гома в провинция Нор-Киву. Точно на границата с Руанда. Точен адрес ли? — Клойт пак се задави. — В Гома всеки ден се появява нова улица, а междувременно лавата заличава и погребва половината град. Там няма адреси, Хари. Но в пощенската служба разполагат със списък на белите жители. Не, нямам представа дали все още живее в Гома. Дори не знам дали е жив. Хората в Конго живеят средно трийсет и няколко години, Хари. Това важи и за светлокожите. Освен това градът на практика е под обсада. Точно така. Не, разбира се, че не си чувал за тази война. Никой не е чувал.

Гюнар Хаген се взираше изумен в Хари. Наведе се над бюрото си:

— Сериозно ли искаш да заминеш за Руанда?

— Само за две денонощия, които включват и пътуването.

— И с каква цел?

— Нали ти казах. Да разследвам изчезването на Аделе Ветлесен. Кая заминава за Юстаусе да провери с кого е пътувала Аделе непосредствено преди да потъне в неизвестност.

— Защо просто не се обадите по телефона и не помолите хижаря да провери в книгата?

— Защото в "Ховахюта" всичко е на самообслужване — поясни Кая, седнала до Хари. — Но пренощуващите в хижите на Туристическото дружество са длъжни да впишат в книгата за гости имената си и крайната точка на следващия поход. Така, ако някой изчезне в планината, спасителните екипи знаят откъде да започнат търсенето. Дано Аделе и спътникът ѝ са вписали имената и адресите си.

Гюнар Хаген почеса темето си с две ръце.

— И това не е свързано с другите две убийства?

— Не виждам връзка, шефе — отвърна Хари с издадена напред устна. — А ти?

— Хм… И защо да разреша подобна скъпа екстравагантна командировка?

— Защото търговията с хора е сред приоритетите на правителството — отвърна Кая, — Нали чухте тазседмичното изявление на министъра на правосъдието?

— Освен това — Хари се протегна и преплете ръце на тила си — е напълно възможно това пътуване да доведе до разкриване на нови обстоятелства и дори до пробив в други случаи…

Гюнар Хаген изгледа замислено старшия инспектор.

— … шефе — побърза да добави Хари.

Трийсета глава Книга за гости

Табелка върху невзрачна жълта гара оповестяваше, че са пристигнали в Юстаусе, и то точно по разписание, установи Кая, след като си погледна часовника: 10.44. Слънцето огряваше покритите със сняг плата и порцелановобели планини. Наоколо се виждаха само няколко хижи и триетажен хотел. Иначе местността изглеждаше пуста и гола. Растителността се изчерпваше с няколко явно замаяни от височината храста, израснали по погрешка точно тук. До гарата, почти на самия перон, стоеше самотен джип с включен двигател. От влака времето изглеждат тихо и спокойно, но когато слезе, Кая усети как вятърът я прониза до мозъка на костите през дебелите дрехи, термобельото, анорака, ботушите за ски.

От джипа слезе мъж и тръгна към нея. Ниското зимно слънце го огряваше в гръб. Кая присви очи, за да го види по-добре: мека, самоуверена походка, добродушна усмивка, протегната ръка. Тя се вцепени. Мъжът сякаш бе одрал кожата на Евен.

— Аслак Кронгли — представи се той и стисна десницита ѝ. — Ленсманът.

— Кая Сулнес.

— Тук е доста по-студено отколкото в ниското, нали?

— Да — Кая също му се усмихна.

— Днес нямам възможност да ви придружа до "Ховасхюта", защото се откъсна лавина и затворихме тунел, а това налага бърза преорганизация на движението.

Без да пита, той метна ските ѝ на рамо и тръгна към джипа.

— Уговорих се с иконома на хижата да ви закара дотам, Казва се Од Ютму. Няма проблем, нали?

— Няма, разбира се — доволно го увери Кая.

Това ѝ спестяваше дежурните обяснения защо полицията в Осло неочаквано е решила да се занимае с жена, изчезнала от Драмен.

Кронгли я закара до хотела на петстотин метра от гарата. Върху заснежената рампа пред входа стоеше мъж, възседнал жълта моторна шейна. Носеше червен гащеризон, кожена шапка с наушници, шал на устата и големи очила. Вдигна ги на челото си и промърмори името си. Кая забеляза, че над едното му око се спуска белезникава прозрачна ципа. Другото я изгледа без стеснение от глава до пети. Непознатият имаше стойка и тяло на младеж, но лицето му беше силно състарено.

— Кая — представи се тя. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо.

— За това ми плащат — отвърна Од Ютму, погледна си часовника, свали си шала от устата и се изплю, а над зъбите му, потъмнели от дъвчене на тютюн, проблесна шина. Храчката му образува черна звезда върху леда. — Дано да си успяла да хапнеш нещо и да отидеш до тоалетната.

Кая се засмя, но Ютму веднага възседна шейната и ѝ обърна гръб.

Тя погледна Кронгли, който през това време бе пъхнал ските и щеките ѝ под ластичните колани, където се намираха ските на Ютму, сноп с нещо червено, напомнящи шашки динамит, и пушка с оптичен мерник. Ленсманът сви рамене и пак се усмихна по момчешки:

— Успех, дано да намер…

Ревът на двигателя заглуши останалата част от думите му. Кая побърза да се качи. За нейно облекчение имаше дръжка, за която да се хване, и не се налагаше да прегръща белоокия старец през кръста. Около тях се разнесе изгорял газ и шейната потегли рязко. Ютму стоеше приклекнал върху седалката и с помощта на тежестта си направляваше превозното средство покрай хотела, върху снежна пряспа, по първото възвишение. От върха се откриваше изглед на север. Под нозете на Кая се разстилаше безбрежно бяло море. Ютму се обърна и я погледна въпросително. Тя кимна — да, всичко е наред. Той подаде още газ. Кая се обърна и видя как зад тях се вдигна снежна пушилка, а къщите изчезнаха. Често бе чувала хората да обясняват, че заснежените местности им приличат на пустиня. Това ѝ напомни дните и нощите, прекарани с Евен на платноходката му.

Моторната шейна прорязваше необятната пустош. Снегът и вятърът заедно бяха размили контурите, изгладили разликите и превърнали всичко в еднородна морска повърхност, където голямата планина Халингскарве се издигаше като застрашителна чудовищна вълна. Мекотата на снега и тежестта на шейната приглушаваха всички движения. Кая разтърка внимателно носа и бузите си, за да се увери, че са добре кръвоснабдени. Беше виждала с очите си какво причиняват на човешкото лице дори сравнително леки измръзвания. Монотонното бръмчене на двигателя и успокояващото еднообразие в пейзажа ѝ подействаха приспивно и тя се сепна, когато двигателят изведнъж замлъкна и шейната спря. Погледна си часовника. Първо предположи, че двигателят се е повредил на четирийсет и пет минути път от цивилизацията. И то с кола. А със ски? Три часа? Пет? Не би могли да предположи. Ютму скочи от моторната шейна и свали ските.

— Д а не би да… — подхвана тя, но млъкна, защото Ютму се изправи и посочи малката падина, пред която бяха спрели.

— „Ховасхюта“ — обяви той.

Кая присви очи зад очилата. Наистина — в ниското между скалите се виждаше малка тъмна хижа.

— Защо не отидем дотам с шей…

— Защото хората са идиоти и трябва да се промъкваме дотам на пръсти.

— Да се промъкваме ли? — учуди се Кая и побърза да си сложи ските.

Той показа с щека към скалите:

— Ако тръгнеш с шейна през толкова тясна долина, звукът се разнася като ехо, а нестабилният, още хлабав сняг…

— Образува се лавина — досети се Кая.

Спомни си какво ѝ бе разказал баща ѝ след един поход в Алпите: по време на Втората световна война шейсет хиляди войници изгубили живота си там заради лавини, като повечето от снежните срутвания били причинени от звуковите вълни на артилерийския огън.

Ютму спря за миг и я погледна.

— Великите еколози от града си въобразяват, че постъпват умно, като разполагат хижите на завет. Въпрос на време е снегът да помете и тази.

— Защо "и тази"? — не разбра Кая.

— Построиха "Ховасхюта" преди едва три години. За пръв път оттогава тази зима паднаха големи количества сняг, а се очакват още по-опасни лавини.

Той посочи на запад. Кая заслони очите си с длан и се загледа към снежния хоризонт. По синьото небе се носеха тежки, сивобели купести облаци.

— Цяла седмица ще вали — Ютму свали пушката от шейната и я метна на рамо. — Предлагам да побързаме и да избягваме да говорим.

Навлязоха мълчаливо в долината. Кая усети как температурата спада, а когато стигнаха сенчестите места, студът, притаил се в неравностите на терена, започна да се процежда през ботушите ѝ.

Пред черната дървена хижа свалиха ските и ги подпряха на стената, а Ютму извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката.

— А как влизат посетителите? — поинтересува се Кая.

— Купуват си стандартен ключ за всички четиристотин и петдесет туристически хижи в страната.

Той завъртя ключа и натисна дръжката. Вратата не се отвори. Ютму изруга тихо и блъсна вратата с рамо. Тя се отдели от рамката с гневен писък.

— Явно хижата се свива в студа — промърмори той.

Вътре цареше пълен мрак и миришеше на парафин и на дърва за огрев. Кая разгледа обстановката. Знаеше, че редът е съвсем елементарен: влизаш, вписваш името си в книгата за гости, избираш си легло или дюшек, ако няма свободни легла, палиш камината, приготвяш си нещо за ядене от провизиите, които си донесъл (в кухнята има готварска печка и прибори), а ако си вземеш от сухата храна в долапите, оставяш малко пари в специална кутия. В същата кутия пускаш пари и за нощувката или попълваш пълномощно да изтеглят съответната сума от сметката ти. Никой не контролира дали гостите са си платили: paзчита се на тяхното чувство за отговорност и честност. В хижата имаше четири спални със северно изложение, всяка с по две двуетажни легла. Трапезарията, обзаведена с традиционни тежки дъбови мебели, гледаше на юг. Голяма камина подсилваше визуално уютната атмосфера, а имаше и печка за по-ефективно отопление. Кая огледа масата за хранене: около нея можеха да се съберат около дванайсет-петнайсет души. Колкото до максималния брой нощуващи, имаше място за двойно повече хора, ако част от туристите налягат върху дюшеци или направо върху пода. Кая си представи как пламъците от камината и от стеариновите свещи трепкат върху познати и непознати лица, докато туристите — с чаша бира или червено вино в ръка — обсъждат днешния и утрешния поход. Зачервеното лице на Евен ѝ се усмихва и вдига чашата за наздравица от сумрачния ъгъл.

— Книгата за гости е в кухнята — обади се Ютму и посочи близката врата.

Не си бе свалил шапката и ръкавиците и позата му издаваше нетърпение. Кая сложи ръка върху дръжката на вратата и понечи да я натисне. В същия момент в съзнанието ѝ изплува образът на ленсман Кронгли. Приликата с Евен беше поразителна. Кая бе очаквала тази мисъл да се появи, но не толкова скоро.

— Ще отворите ли вратата? — помоли тя.

— А?

— Заяжда заради студа.

Тя затвори очи, докато слушаше приближаващите стъпки и съвсем тихия звук от отварянето на вратата. Усети инстинктивно и удивения поглед на Ютму върху себе си. Затова побърза да влезе в кухнята. Вътре миришеше на граниво. Погледът ѝ заснова по плотовете и долапите и Кая усети как пулсът ѝ се ускори. Книгата за гости се намираше върху рафт под прозореца и беше затрита за стената със син найлонов шнур.

Кая си пое дъх. Приближи се до книгата и я разтвори: страници с имената на гостите, изписани с техния почерк. Повечето се бяха съобразили с изискването да попълнят и мястото на следващия си поход.

— И без това щях да дойда през почивните дни и можех да проверя каквото искате — обади се Ютму зад гърба ѝ. — Но вие не пожелахте да изчакате дотогава.

— Да.

Кая продължи да прелиства книгата в търсене на конкретната дата. Ноември. Шести ноември. Осми ноември. Тя пак обърна на предишната страница. Седми ноември липсваше. Кая разтвори широко книгата и огъна кориците ѝ назад. Отвътре се подаваха остатъци от лист. Някой го бе откъснал.

Трийсет и първа глава Кигали

Летището в Кигали, Руанда, се оказа малко, модерно и удивително добре устроено. Но опитът бе научил Хари, че видът на международните летища не говори нищо или почти нищо за страната, където се намират. Например на летището в Мумбай, Индия, обикновено цари спокойствие и служителите действат бързо и организирано, докато на "Джон Ф. Кенеди" в Ню Йорк властват параноя и хаос. Опашката пред гишето за паспортна проверка напредна с няколко сантиметра и Хари направи една крачка. Въпреки добрата вентилация в помещението потта се стичаше на вади между лопатките му под тънката памучна риза. Пак се сети какво видя на летище "Схипхол" в Амстердам. Самолетът от Осло кацна там със закъснение и Хари хукна като луд през коридори и изходи, маркирани с букви и цифри във възходящ ред, за да не изпусне самолета за Кампала, Уганда. На мястото, където два коридора се пресичаха, мерна нещо с крайчеца на окото си. Нещо познато. Ала контражурната светлина и разстоянието не му позволиха да види лицето. Хари се качи последен на борда и стигна до най-логичния извод: не е била тя. Какво ще прави тук? А момчето с нея изглеждаше прекалено голямо за Олег. Не може да е пораснал толкова.

— Next.[46]

Хари пристъпи към гишето, плъзна през отвора паспорта, имиграционната си карта, копието от молбата за виза (изтегли бланката от интернет) и шейсет долара за визата.

— Business?[47] — попита служителят: висок, слаб мъж с черна, лъскава кожа.

Хари предположи, че е от племето тутси, защото в момента те държаха контрола над границите.

— Yes.[48]

— Where?[49]

— В Конго — отвърна Хари и побърза да уточни в кои от двете едноименни държави отива: — Конго-Киншаса.

Служителят посочи имиграционната карта, която Хари попълни в самолета:

— Says here you're staying at Gorilla Hotel in Kigali.[50]

— Just tonight. Then drive to Congo tomorrow, one night in Goma and then back here and home. It's a shorter drive than from Kinshasa.[51]

— Have a pleasant stay in Congo, busy man[52] — пожела му униформеният служител със сърдечен смях, удари печат върху паспорта му и му го върна.

Половин час по-късно Хари се регистрира в хотел "Горила", подписа се под бланката за гости и получи ключ, закрепен за издялана от дърво горила. Легна си. Откакто стана от леглото си в "Опсал", бяха изминали осемнайсет часа. Вторачи се в шумния вентилатор до долната табла на леглото. Перките се въртяха като бесни, но въздухът сякаш не помръдваше. "Явно тази нощ няма да се спи" — заключи Хари.

Шофьорът му предложи да го нарича Джо. Джо беше конгоанец, говореше отличен френски и малко по-лош английски. Норвежка хуманитарна организация със седалище в Гома му помогнала да си намери работа като таксиметров шофьор.

— Eight hundred thousand[53] — подхвана Джо, докато ландроувърът пътуваше по осеян с дупки, но сносен асфалтов път, лъкатушещ между зелени възвишения и склонове, покрити изцяло с обработваема земя.

От време на време Джо натискаше спирачка, за да не прегази хората покрай пътя, които вървяха, караха велосипеди, бутаха колички или носеха стоки на гръб. В повечето случаи обаче хората сами се спасяваха, отскачайки встрани в последния момент.

— През 1994 само за няколко седмици избиха осемстотин хиляди души. Представителите на хуту нахлуха в домовете на добрите си стари съседи и ги обезглавиха с мачете, защото са от народа тутси. По радиото вървеше пропагандна война. Заклеваха дори жените, омъжени за тутси, да убиват съпрузите си. Cut down the tall trees.[54] Мнозина избягаха по този път… — Джо посочи през прозореца. Образуваха се планини от тела, на някои места изобщо не можеше да се мине. Златни времена за лешоядите.

Продължиха да пътуват в мълчание.

Подминаха двама мъже, които носеха голямо животно, подобно на котка, увесено на дървен прът със завързани предни и задни крака. Деца ги сподиряха с весели, възгласи и мушкаха с пръчки вече мъртвото животно със златиста козина, осеяна с тъмни петънца.

— Ловци ли са? — поинтересува се Хари.

Джо поклати глава, погледна в огледалото и отговори, като използваше и английски, и френски думи:

— Прегазили са го, предполагам. Такова животно не можеш да уловиш. Среща се рядко, обикаля голям периметър, а и ловува само нощем. През деня се крие и се слива с природата. Много самотно животно, Хари.

По нивите работеха мъже и жени. На няколко места строителни машини поправяха пътната настилка. В една долина Хари забеляза, че строят магистрала. Няколко деца в сини училищни униформи ритаха топка на близка ливада.

— Rwanda is good[55] — заключи Джо.

След два часа и половина шофьорът посочи през прозореца:

— Lake Kivu. Very nice, very deep.[56]

Повърхността на огромното езеро сякаш отразяваше хиляди слънца. На отсрещния бряг се намираше Конго. От всички страни се издигаха планини. Самотен бял облак обгръщаше един от върховете.

— No cloud — Джо сякаш прочете мислите на Хари. — The killer mountain. Nyiragongo.[57]

Хари кимна.

След час пресякоха границата и поеха към Гома. Покрай пътя седеше болезнено изпосталял мъж с разкъсана дреха и се взираше пред себе си с отчаян, обезумял поглед. Джо шофираше внимателно, стараейки се да избягва огромните дупки по калната пътека. Пред ландроувъра се движеше военен джип. Войникът, поклащащ се зад картечницата, ги изгледа с хладен изморен поглед. Над тях бучаха самолетни двигатели.

— UN. More guns and grenades. Nkunda is coming closer to the city. Very strong. Many people escape now. Refugees. Maybe Mister van Boorst too, eh? I not seen him long time.[58]

— You know him?[59]

— Everybody knows Mister Van. But he has Ba-Maguje in him.[60]

— Ba-what?[61]

— Un mauvais esprit. A demon. Не makes you thirsty for alcohol. And take away your emotions.[62]

От климатика духаше студен въздух, но потта продължаваше да се стича между лопатките на Хари.

Спряха между две редици бараки. Хари се досети, че това е центърът на Гома. Минувачи бързаха по едва проходимата пътечка между дюкянчетата. До стените на къщите се издигаха купчини каменни блокове, явно като допълнителна подпора. Земята приличаше на изсъхнала черна глазура, а във въздуха танцуваха сиви прашинки. Носеше се остра миризма на развалена риба.

— Ето там — посочи Джо към единствената тухлена сграда. — Ще изчакам в колата.

Хари слезе от ландроувъра и забеляза, че двама-трима от минувачите го стрелнаха с неутрален, но не и предупредителен поглед. Тези хора знаеха, че агресивното действие е най-ефективно, когато е изненадващо. Без да се оглежда, Хари тръгна право към посочената му врата, за да покаже, че знае какво прави и къде отива. Почука. Веднъж, втори път. Трети път. Нищо! По дяволите! Пропътува толкова километри, за да…

Вратата се открехна. Бяло набръчкано лице го изгледа въпросително.

— Еди ван Борст? — попита Хари.

— Il est mort — отвърна мъжът с въздрезгав глас, напомнящ хъхрене на умиращ.

Оскъдните познания на Хари по френски се оказаха достатъчни да разбере какво му каза мъжът: Ван Борст е мъртъв. Все пак Хари продължи на английски:

— Казвам се Хари Хуле. Херман Клойт от Хонконг ме насочи към Ван Борст. Бил съм много път дотук. Интересува ме ябълката на Леополд.

Мъжът премига два пъти. Подаде си главата навън и се огледа на всички страни. После отвори вратата по-широко:

— Еntrez.[63]

Хари наведе глава, за да мине под ниската врата, и едва не падна, защото подът се намираше на двайсет сантиметра под нивото на улицата. Вътре миришеше на тамян и на нещо друго, познато: сладникавата миризма на старец, който пие от няколко дни.

Очите му привикнаха към мрака и той забеляза, че дребният слаб мъж е облечен в елегантен копринен халат в бургундско червено.

— Scandinavian accent — установи Ван Борст с английския на Еркюл Поаро и лапна пожълтяло цигаре между тънките си устни. -Let me guess. Definitely not Danish. Could be Swedish. But I think Norwegian. Yes?[64]

Хлебарка показа антенките си в процеп на стената зад Хари.

— Да — потвърди старши инспекторът. — да не сте лингвист?

— Не, доставя ми удоволствие — отвърна Ван Борст видимо поласкан. — В малки нации като Белгия човек трябва да се научи да гледа отвъд границите на родината си, а не навътре. Как е Херман?

— Добре — Хари се обърна надясно.

Два чифта очи го гледаха с безразличие. Едните — от снимка над леглото в ъгъла: портрет в рамка на мъж с дълга прошарена брада, внушителен остър нос, къса коса, еполети, верига с орден на гърдите и сабя. Крал Леополд, ако Хари отгатна правилно. Другите очи принадлежаха на жена, легнала на хълбок, преметнала одеяло съвсем небрежно над кръста си. Светлината от прозореца падаше върху малките ѝ момински гърди. Тя отговори на кимването на Хари с усмивка и оголи голям златен зъб между белите. Едва ли имаше повече от двайсетина години. На стената зад тънката ѝ талия Хари зърна гвоздей, забит в напуканата мазилка. От гвоздея висяха чифт розови белезници.

— Това е съпругата ми — представи я дребничкият белгиец. — Е, една от всичките.

— Госпожа Ван Борст, така ли?

— Нещо такова. Какво ще купиш? Имаш ли пари?

— Първо искам да видя какво предлагаш.

Еди ван Борст димеше с цигарата си и гледаше Хари през дебелите гънки около присвитите си очи.

После отиде до единия ъгъл в стаята, ритна настрани килима, наведе се и дръпна желязна халка върху някакъв капак. После даде знак на Хари да слезе в дупката пръв. Хари възприе подканата на белгиеца като част от мерките за сигурност и веднага се подчини. Спусна се по стълбата в непрогледния мрак. Чак след седмото стъпало Хари усети равна повърхност под краката си. След малко светна лампа.

Хари огледа помещението — достатъчно високо, с циментов под. Рафтове и шкафове закриваха трите стени. Върху рафтовете стояха "стоки за ежедневна употреба" — пистолети "Глок" — втора употреба, "Смит & Уесън", сандъци с боеприпаси и един "Калашников". Хари никога не бе хващал прочутия руски автомат с официално име "АК-47". Поглади дървения приклад с длан.

— Оригинален, от първата година на производство — 1947 — поясни Ван Борст.

— Явно всички тук имат по един — предположи Хари. — Доколкото съм чувал, "Калашников" е най-честата причина за смърт сред африканците.

— Обяснението е съвсем просто — кимна Ван Борст. — Когато бившите комунистически страни започнаха да го внасят в Африка след падането на Желязната завеса, автоматът струваше колкото тлъста кокошка в мирно време и не повече от сто долара по време на война. Второ, колкото и да си неук, ще можеш да стреляш с него, а това в Африка е много важно. В Мозамбик толкова обичат "Калашников", че са го сложили на флага си.

Погледът на Хари спря върху дискретния надпис на черен куфар.

— Това наистина ли е онова, което си мисля? — попита.

— "Мерклин". Много рядко срещана марка. Произведени са съвсем малко бройки от тази пушка, защото се оказала пълно фиаско: прекалено тежка, с голям калибър, годна предимно за лов на слонове.

— И на хора — допълни Хари.

— Виждал ли си такава пушка?

— Най-добрият оптичен мерник в света. За да улучиш слон от стотина метра, не ти трябва чак такова оръжие. Пушката е идеална за атентати. — Хари прокара пръст по куфара, а в съзнанието му нахлуха куп спомени. — Да, виждал съм.

— Евтино ще ти я дам. Трийсет хиляди евро.

— Този път не ми трябват пушки.

Хари се обърна към библиотеката в средата на стаята. От рафтовете му се хилеха боядисани в бяло зловещи дървени маски.

— Маски на племето май-май — обясни Ван Борст. — Смятат, че ако ги потопят в светена вода, вражеските куршуми няма да ги наранят, защото и те ще се превърнат във вода. Бунтовниците от май-май атакуваха правителствената армия със стрели, лъкове, найлонови шапки за душ на главите и тапи за баня вместо амулети. Не се шегувам. Армията, разбира се, ги разгроми. Но май-май обичат водата и белите маски. Както и сърцата и бъбреците на враговете си. Леко запечени с царевично пюре.

— Мда… Не очаквах толкова семпла къща да разполага с толкова голямо мазе.

— Мазе ли? — засмя се Ван Борст. — Това е основният етаж. Или поне беше допреди три години: тогава вулканът изригна.

Хари започна да навързва нещата: черни каменни блокове, черна глазура… Под, който се намира по-ниско oт нивото на земята.

— Лава — лаконично кимна той.

— Да. Потече през центъра и отнесе къщата ми до езерото Киву. Всички дървени къщи наоколо изгоряха до основи, само тази остана, но лавата я погреба до половината. — Той посочи стената. — Преди три години тази врата се е намирала на нивото на улицата. Купих къщата и просто поставих нова врата.

Хари кимна:

— За щастие лавата не е минала през вратата и не е запълнила този етаж.

— Както виждаш, прозорците и вратата са разположени на стената, която не гледа към Нирагонго. И това не е първото смъртоносно изригване на вулкана. Проклетата напаст бълва лава над града на всеки десет или двайсет години.

— И въпреки това хората не се местят оттук? — повдигна вежда Хари.

— Добре дошъл в Африка — сви рамене Ван Борст. — Но вулканът е ужасно удобно нещо. Ако искаш да се отървеш от някой досаден труп — доста често срещан проблем в Гома, — можеш, разбира се, да го пуснеш в езерото Киву, Но той няма да изчезне. Решиш ли обаче да използваш Нирагонго… Хората си мислят, че повечето вулкани имат такива езера от клокочеща лава в кратера си, но не е вярно. Единствено Нирагонго има. Хиляди градуси по Целзий. Потопиш нещо и "пуф!" — изригва под формата на газ. Единственият шанс на жителите в Гома да отидат на небето. Той се разсмя и се задави. — Присъствах, когато един прекомерно амбициозен търсач на колтан завърза на верига дъщерята на племенен вожд и започна да я спуска в кратера. Вождът отказал да подпише документите, които дават право на търсачите на колтан да практикуват минна дейност. Косата ѝ се запали на двайсет метра над лавата. На десет метра над лавата девойката пламна като восъчна пещ. А на пет метра от нея започна да капе кожа — не преувеличавам… Това ли те интересува? — Ван Борст отвори шкаф и извади лъскаво метално топче — по-малко от топка за пинг-понг — и осеяно с малки дупки. От една малко по-голяма дупка излизаше тясна верижка, завършваща с пръстен. Хари видя същото топче в дома на Херман Клойт.

— Работи ли? — поинтересува се старши инспекторът. Ван Борст въздъхна. Пъхна кутрето си в пръстена и го дръпна. Чу се силно щракване и металното топче подскочи в дланта на белгиеца. Хари гледаше втренчено как от дупките на топчето излязоха нещо като антени.

— Може ли? — Хари протегна ръка.

Ван Борст му подаде топчето и внимателно проследи как Хари преброи "антените".

— Двайсет и четири — кимна Хари.

— Колкото са и произведените "ябълки". Числото има символична стойност, защото сестрата на инженера, конструирал и създал този инструмент, се самоубила на двайсет и четири години.

— И колко ябълки има в шкафа ти?

— Само осем: едната е от чисто злато. — Ван Борст извади топче с матов отблясък и го прибра обратно в шкафа. — Но тя не се продава. Трябва да ме убиеш, ако искаш да се докопаш до нея.

— И си продал четиринайсет броя, след като Клойт си е купил?

— И то на все по-високи цени. Инвестицията е сигурна, господин Хуле. Старите инструменти за изтезания си имат вярна и платежоспособна клиентела: не се съмнявайте.

— Не се съмнявам — увери го Хари и се опита да натисне една от антените.

— Държат ги пружини. След като вече си дръпнал шнура, разпитваният няма да може да извади ябълката от устата си. Впрочем не само той: никой няма да може. За да се приберат шиповете, трябва да минеш към втора стъпка. Моля те, не пипай шнура.

— Втора стъпка?

— Подай ми ябълката.

Хари подаде топчето на Ван Борст. Белгиецът внимателно провря химикалка през металния пръстен, задържа химикалката във водоравно положение на височината на топчето и го пусна. С опъването на шнура се чу ново щракване. Ябълката на Леополд се олюля на петнайсет сантиметра под химикалката. От върховете на шиповете изскочиха игли.

— О, мамка му — изруга Хари на норвежки.

Белгиецът се усмихна.

— Хората от племето май-май наричат топчето "Кърваво слънце". Любимите вещи имат много имена.

Ван Борст остави ябълката върху масата, пъхна химикалката в дупката, откъдето излизаше шнурът, натисна силно и с ново щракване иглите и шиповете изчезнаха, а кралската ябълка възвърна кръглата си гладка форма.

— Впечатляващо — призна Хари. — Колко?

— Шест хиляди долара. Обикновено всеки път вдигам малко цената, но ще ти я дам за парите, които получих за последната.

— Защо? — Хари поглади с пръст гладкия метал.

— Защото си пропътувал голямо разстояние — отвърна белгиецът и издуха кълбо дим в стаята. — И защото акцентът ти ми харесва.

— Мм. Кой беше предният купувач на ябълка?

Ван Борст се разсмя.

— Както смятам да запазя идването ти в тайна, така нямам намерение да ти разкривам самоличността на другите ми клиенти. Не ти ли звучи успокояващо, господин… Ето, веднага съм изличил името ти от паметта си.

— Шестстотин — намали Хари.

— Моля?

— Шестстотин долара.

Ван Борст пак се изсмя.

— Предложението ти е нелепо. Но сумата, която спомена, по стечение на обстоятелствата се равнява на цената на екскурзия в резервата, където три часа ще разглеждаш планински горили. Това ли предпочиташ, господин Хуле?

— Запази си ябълката — Хари извади пачка с двайсетдоларови банкноти от задния си джоб. — Предлагам ти шестототин долара за информация кой е купувал ябълки от теб.

Остави парите върху масата пред белгиеца. А отгоре постави служебната си карта.

— Норвежка полиция. Най-малко две жени са били убити от продукта, върху който държиш монопол.

Ван Борст се наведе над пачката и огледа служебната кирта, но не докосна нито едното, нито другото.

— В такъв случай искрено съжалявам — каза той още но дрезгаво, сякаш в гласовата му машина попаднаха още камъчета. — Повярвай ми, личната ми сигурност струва повече от шестстотин долара. Ако изпявам всеки, който дойде тук, няма да преживея и…

— На твое място бих се притеснявал повече за живота си в конгоански затвор.

Ван Борст пак се разсмя.

— Добър опит, Хуле. Но полицейският шеф в Гома по някаква случайност е мой личен познат, а и… — Ван Борст разпери ръце —… какво толкова съм направил?

— Какво ти си направил, не е толкова интересно — Хари извади снимка от джоба на ризата си. — Норвежката държава е един от най-щедрите спонсори на Конго. Когато норвежките власти се обадят на колегите си в Киншаса и съобщят, че отказваш да им предоставиш информация, важна за разследването на двойно убийство в Норвегия, какво според теб ще се случи?

Усмивката се изпари от лицето на белгиеца.

— Не, не се безпокой, няма да ти припишат престъпление, което не си извършил. Само ще те задържат под стража, а това не бива да се бърка с наказание. Възприеми го като временно лишаване от свобода, докато тече разследването, за да се обезпечи доказателственият материал. Но през това време ще търкаш нара. А разследването може да се проточи. Надниквал ли си в конгоанска килия, Ван Борст? Едва ли. Малцина белокожи знаят какво става вътре.

Белгиецът се загърна боязливо в халата си и погледна Хари, докато дъвчеше цигарето си.

— Добре. Хиляда долара.

— Петстотин — свали Хари.

— Петстотин? Не…

— Четиристотин.

— Разбрахме се! — извика Ван Борст и размаха ръце. — Какво те интересува?

— Всичко — отвърна Хари, опря се на стената и извади кутията с цигари.

След половин час Хари излезе от дома на Ван Борст и се качи в ландроувъра на Джо. Над града вече се спускаше мрак.

— Към хотела — заръча Хари.

Хотелът се намираше съвсем до брега на езерото. Джо предупреди Хари да не се къпе там: не само заради гвинейския паразит, за чието съществуване човек разбира чак когато забележи гърчещ се червей под кожата си, а защото метанът, извиращ от дъното на езерото на големи мехури, може да го замае и да доведе до удавяне.

Хари излезе на балкона, погледна двете дългокраки създания, които вървяха отсечено по осветената ливада. Приличаха на две птици фламинго с паунови пера. На тенискорта две чернокожи момчета играеха само с две топки и двете толкова разнищени, че прелитаха над изпокъсаната мрежа като чифт навити на руло чорапи.

От бара се чуваше подрънкване на бутилки. Само на шейсет и осем крачки от него. Преброи ги още на идване. Извади телефона си и набра номера на Кая. Гласът ѝ звучеше весело — явно се радваше да го чуе. Или поне се намираше в добро настроение.

— Времето ме закотви в Юстаусе — съобщи тя. — Вали не из ведро, а из бидони. Затова пък ме поканиха на вечеря, а и книгата за гости се оказа интересна.

— Защо?

— Защото листът с важната дата липсва.

— Сериозно? Провери ли…

— Да, проверих кой се е вписал предния и следващия ден. Но туристите рядко остават повече от една нощ в хижата. Освен ако времето не ги принуди. Ленсманът ми обеща да провери книгите за гости в близките хижи. Може някой да е посочил "Ховасхюта" като следваща спирка.

— Добре. Става напечено.

— Май да. Какво е положението при теб?

— Доста по-студено. Открих Ван Борст, но нито един от четиринайсетте купувачи не е бил скандинавец. Ван Борст беше абсолютно сигурен. Имам шест имена с адреси, все на известни колекционери. Останалите не си ги спомня: продиктува ми откъслечни данни: външен вид, националност… Ван Борст по случайност знае, че две ябълки се намират у колекционер в Каракас. Провери ли визата на Аделе?

— Обадих се в консулство на Руанда в Швеция. Да си призная, очаквах пълен хаос, но се оказа, че поддържат документацията си изрядна.

— Подреденият по-голям брат на Конго.

— Имаха копие от визата на Аделе и датите съвпадат. Визата е изтекла отдавна, но те нямат представа къде се намира. Посъветваха ме да се свържа с имиграционнитс власти в Кигали. Продиктуваха ми номер, обадих се и започнаха да ме подмятат като топка за пинг-понг от служба на служба, докато попаднах на английскоговорящ надувко, само за да ми обърне внимание, че Норвегия няма спогодба за сътрудничество с руандските власти, извини се, задето не може да ми даде нужната информация, и на сбогуване пожела на мен и на всичките ми роднини дълъг и щастлив живот. Ти надуши ли нещо?

— Не. Показах на Ван Борст снимка на Аделе. Единствената клиентка, купила "ябълка" от него, описа като жена с едри ръждивочервени къдрици и източнонемски акцент.

— Източнонемски акцент? Съществува ли изобщо такова понятие?

— Не знам, Кая. Този човек носи халат, пуши с цигаре, алкохолик е и разпознава всякакви акценти. Постарах се да разбера каквото ме интересува и се махнах веднага оттам.

Тя се разсмя. "Бяло вино — предположи Хари. — Червеното не развеселява."

— Но имам идея. Имиграционните карти.

— Да?

— Там си длъжен да попълниш къде ще нощуваш през първата нощ. Ако в Кигали пазят тези карти, ще разбера къде е отседнала Аделе. Може да се натъкнем на следа. Много вероятно е тя да е единственият жив човек, който знае кои са нощували в "Ховасхюта" на седми ноември.

— Успех, Хари.

— И на теб.

Той затвори. Не я попита с кого ще вечеря. Ако имаше връзка с разследването, щеше да го осведоми.

Хари остана на балкона, докато барът затвори и дрънченето на бутилки замлъкна. От отворения прозорец над него се разнесоха сладострастни звуци: задавени, монотонни стенания. Напомниха му за крясъците на чайките в Ондалснес, когато с дядо му ставаха в ранни зори, за да идат за риба. Баща му никога не ги придружаваше. Защо? Инстинктивно Хари бе разбрал, че мястото на татко му не е на тази лодка. Още на петнайсет осъзна, че баща му се бе постарал да следва и да се измъкне от родното си място, а и от рибарската лодка. И въпреки всичко последното желание на стария беше да се върне и да прекара там вечността. Животът е странно нещо. Или по-скоро смъртта. Хари си запали още една цигара. На небето не се виждаха звезди и в тъмното червенееше само заревото ни кратера на Нирагонго. Усети сърбеж от ухапване на насекомо. Малария. Магма. Метан. Нататък проблясваше езерото Киву. Very nice, very deep.

От планината долетя бумтеж. Звукът се разнесе над водата. Изригване на вулкан или просто гръм? Хари вдигни очи. Последва втори тътен, а ехото отекна между планините. От далечината дойде и друг кънтеж.

Very deep.

Вторачи се в мрака и едва обърна внимание на небето, което се разтвори. Плисна силен дъжд и заглуши крясъците на чайките.

Трийсет и втора глава Полиция

— Радвам се, че си се измъкнала от "Ховасхюта" преди бурята — каза ленсман Кронгли. — Можеше да останете затрупани там няколко дни. — Той кимна към панорамния прозорец в хотелския ресторант. — Но гледката е прекрасна, нали?

Кая се загледа в снежната виелица. Едно време Евен също се въодушевяваше от силата на природата, независимо дали подпомага или възпрепятства човешката дейност.

— Надявам се влакът ми да пристигне — отвърна Кая.

— Разбира се — Кронгли държеше чашата си с вино някак несвойски, явно рядко му се случваше да пие. — Ще се погрижа всичко да е наред. И ще проверя книгите за гости в съседните хижи.

— Благодаря.

Кронгли прокара пръсти през буйните си къдрици и се усмихна. От тонколоните в ресторанта "Lady In Red" на Крис де Бърг се точеше като захарен сироп. В ресторанта имаше само още двама клиенти: мъже на трийсетина години, всеки седнал сам пред халба бира върху маса с бяла покривка. Взираха се във виелицата навън и очакваха нещо, което няма да се появи.

— Понякога тук не се ли чувствате самотни? — попита Кая.

— Зависи — ленсманът проследи погледа ѝ. — Ако нямаш жена и деца, идваш на такива места.

— За да си самотен заедно с някого.

— Да — усмихна се Кронгли и наля още вино в нейната, а после и в своята чаша. — Нима и в Осло не е така?

— Същото е. Имаш ли семейство?

— Имах приятелка — сви рамене той. — Не понесе еднообразието и се върна при родителите си. Разбирам я. За да се чувстваш добре на такова място, трябва да имаш интересна професия.

— А ти имаш?

— Така мисля. Познавам всички и те ме познават. Те ми помагат, а и… — той се смути.

— И ти им помагаш — довърши Кая.

— Да.

— Това е много важно.

— Така е — съгласи се Кронгли и я погледна с погледа на Евен: в него винаги припламваше ведро огънче, все едно се е случило нещо забавно или хубаво. Дори да не беше така. Особено когато не беше така.

— А Од Ютму? — поинтересува се Кая.

— Какво за него?

— Остави ме и веднага си тръгна. Какво прави вечер?

— Откъде знаеш, че няма жена и деца?

— Не за пръв път виждам самотник, Кронгли…

— Аслак — поправи я той, засмя се и вдигна чашата. — Имаш страхотен полицейски нюх. Ютму обаче не е бил винаги самотник.

— Сериозно?

— Преди синът му да изчезне, общуваше повече с хора, дори бих го нарекъл приказлив. Никога не е бил агресивен.

— Не си представях човек като него да има семейство.

— Жена му беше красавица, докато той не изглежда никак добре. Забеляза ли какви зъби има?

— Да, носи шина.

— За да не му се изкривели зъбите — Аслак Кронгли поклати глава с весело пламъче в очите, но гласът му остана сериозен: — Всъщност ако не носи шината, зъбите му ще изпадат.

— Я ми кажи: той наистина ли носеше динамит в шейната?

— Ти си го видяла, не аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мнозина от местните рибари не виждат нищо романтично да киснат часове наред с въдица, хвърлена и планинското езеро.

— И затова хвърлят динамит в езерата?

— Само за да се разтопи ледът.

— Не е ли незаконно?

— Нищо конкретно не съм казал — Кронгли вдигна отбранително длани пред себе си.

— Не си. Все пак живееш тук. Ти използваш ли динамит?

— Само за гаража, който възнамерявам да построя.

— Аха. А пушката на Ютму? Видя ми се модерна, с оптичен мерник и всякакви екстри.

— Такава е. Преди да ослепее с едното око, беше отличен ловец на мечки.

— Забелязах, че окото му изглежда странно. Какво се с случило?

— Синът му го залял с киселина.

— Сериозно?

— Само Югму знае със сигурност как е станало — сви рамене Кронгли. — Синът му изчезна едва петнайсетгодишен. А не след дълго — и съпругата му. Това се е случило преди осемнайсет години, а тогава още не живеех тук. След като останал сам, Югму заживял в планината без радио, без телевизор, дори без вестници.

— Как така са изчезнали?

— Къщата на Югму се намира между стръмни склонове, където има опасност от лавини. Открили само обувката на сина му. От момчето нямало и следа. Обувката си стояла ей-така, върху снега. Някои твърдят, че го нападнала мечка. Доколкото знам, допреди осемнайсет години там не са скитали мечки. Според злите езици Ютму го убил.

— И на какво основание го твърдят?

— Ами знам ли… Синът му имал грозен белег върху гърдите и хората подозирали, че е от удар, нанесен от бащата. Заради Карен, майката.

— В смисъл?

— Двамата си съперничели за нейното внимание.

Аслак поклати глава в отговор на неизречения въпрос в погледа на Кая.

— Случило се е преди да постъпя на работа тук. Тогавашният ленсман — Рой Стиле — отишъл в дома им, но заварил Од и Карен сами. И двамата твърдели едно и също: момчето отишло на лов и не се прибрало. Но се случило през април.

— А тогава не се ходи на лов?

— Да. Оттогава никой не е виждал сина на Югму. На следващата година изчезнала и Карен. Според някои скръбта я съсипала и тя се хвърлила в някоя пропаст.

Кая долови леко потреперване в гласа на ленсмана, но го отдаде на виното.

— Ти какво мислиш, че е станало?

— Според мен момчето наистина е било затрупано от лавина. Задушило се е под снега, а после, когато се е разтопил, водата го е отнесла в някое езеро и тялото му е останало там. А може и майка му да лежи при него. Тази версия ми звучи някак по-успокоително.

— Да, по-приятна смърт от нападение на мечка.

— Не.

Веселото пламъче в очите на Аслак изчезна.

— Няма по-ужасна смърт от това, да лежиш затрупан под снежна купчина — погледът му се зарея някъде навън, във виелицата. — Тъмнината, самотата. Не можеш да помръднеш, сякаш се намираш в желязната хватка на звяр, който осмива опитите ти да се измъкнеш. Убеден си, че ще умреш. Обзема те паника, страхът те задушава. Няма нищо по-кошмарно.

Кая отпи от виното и остави чашата.

— Колко време прекара под снега? — попита тя.

— Сториха ми се три, даже четири часа. Когато ме изровиха, се оказаха не повече от петнайсет минути. Още пет и вече нямаше да ме има.

Сервитьорът дойде и попита дали желаят още нещо След десет минути затваряли бара. Кая поклати отрицателно глава, а сервитьорът сложи сметката пред Аслак.

— Защо Ютму носи тази пушка? — поинтересува се Кая. — Нали в момента не е ловен сезон?

— Твърди, че се пази от диви зверове. За самозащита.

— Тук има ли хищници? Вълци?

— Не уточнява от какво се бои. Впрочем из местността се носи слух, че призракът на мъртвия му син обикаля около къщата. Видиш ли го, трябва да внимаваш, защото вероятно те предупреждава за пропаст или лавина. Кая изпи виното си.

— Ако искаш, ще удължа работното време на бара.

— Благодаря, Аслак, но утре трябва да ставам рано.

— Уф — въздъхна той с усмихнати очи и се почеса по къдриците. — Прозвуча, все едно те…

— Какво?

— Нищо. Сигурно си имаш съпруг или приятел в Осло.

Кая се усмихна, но не отговори.

Вторачен в масата, Аслак прошепна:

— Виж какво стана: селският ленсман изпи едва две чаши вино и започна да бръщолеви глупости.

— Няма проблем. Не съм обвързана. И те харесвам. Напомняш ми за брат ми.

— Но?

— Какво „но“?

— Не забравяй, че и аз съм полицай. Харесваш някого, прав ли съм?

Кая се засмя. При други обстоятелства не би се впуснала в обяснения. Ала дали заради виното, дали заради симпатията, която изпитваше към Аслак Кронгли, се разприказва. След смъртта на Евен Кая нямаше с кого да споделя лични неща, а Аслак живееше далече от Осло и не познаваше хората от близкото ѝ обкръжение.

— Влюбена съм — призна Кая. — В полицай.

Тя засрамено отпи от чашата с вода, сякаш за да прикрие устата си. Едва сега, изричайки тези думи, те се превърнаха във факт.

Аслак вдигна чашата си към нея:

— Наздраве — за късметлията и за късметлийката, надявам се.

— Няма нищо за празнуване — поклати глава Кая. — Поне засега. А вероятно между нас нещата никога няма да се получат. Боже, какви ги дрънкам…

— Какво друго да правим? Разкажи ми за него.

— Много е сложно. Той е необикновена личност. И същевременно е съвсем просто: не знам дали въобще ме иска.

— Нека позная. Има си жена и не може да я зареже.

— Не съм сигурна — въздъхна Кая. — Честно казано, не знам дали това е причината. Аслак, много ти благодаря за помощта, но…

— … трябва да си лягаш. Аз — също.

Кронгли се изправи.

— Пожелавам ти нещата с твоя човек да не потръгнат, да ти се прииска да избягаш от любовната мъка и от града и да обмислиш това предложение.

Той ѝ подаде лист А4 със заглавната част и емблемата на полицейския участък в Хул. Кая прочете написаното и се разсмя.

— Помощник на ленсмана?

— Рой Стиле ще се пенсионира наесен, а добри полицаи се намират трудно. Пуснахме тази обява миналата седмица. Службата ни се намира в центъра на Яйло. Ще си свободна всеки втори уикенд и ти се полага безплатна стоматологична помощ.

Кая си легна и чу далечен тътен. Гръмотевиците и снегът рядко вървят ръка за ръка, учуди се тя.

Обади се на Хари, но се включи секретарят. Кая му остави съобщение: разказа му злокобната история на Од Ютму с изгнилите зъби и шината. Не пропусна да спомене и сина му — сигурно още по-грозен, защото броди как призрак из района от осемнайсет години. Кая се засмя осъзна, че е пийнала повечко, пожела лека нощ и затвори.

През нощта сънува лавини.

В седем сутринта Хари и Джо тръгнаха от Гома, пресякоха безпрепятствено границата с Руанда и в единайсет Хари се намираше в кабинет на втория етаж на летищния терминал в Кигали. Двама униформени полицаи го измериха с очи от глава до пети. В погледа им не се четеше враждебност, а по-скоро опит да преценят дали наистина е такъв, за какъвто се представя: норвежки полицай. Хари прибра служебната си карта в джоба на якето и попипа гладката повърхност на кафявия плик вътре. Как да подкупи двама обществени служители наведнъж? Да ги помоли да си поделят рушвета и да не се топят взаимно?

Единият офицер — същият, който провери паспорта на Хари преди два дни, — повдигна баретата над челото си:

— So you want a copy of the immigration card of… could you repeat the date and the name?[65]

— Adele Vetlesen. We know she arrived at this airport November twenty-fifth. And I do pay a finder's fee.[66]

Двамата офицери се спогледаха. Единият даде знак на колегата си и той излезе. Онзи, който остана в кабинета, се приближи до прозореца и се загледа в пистите за кацане, където току-що се приземи малък "DH8". Същият самолет след петдесет и пет минути щеше да превози Хари по първата отсечка от маршрута към къщи.

— Възнаграждение, казвате — повтори тихо офицерът. — Предполагам, знаете, че подкупът на държавен служител се счита за престъпление, господин Хуле. Но вероятно сте си помислили "Shiit, this is Africa"[67].

Хари отново обърна внимание колко черна е кожата на мъжа: изглеждаше като лакирана. Ризата залепна за гърба на старши инспектора. Ще си купи нова от летището в Найроби. Ако изобщо стигне дотам.

— That's right[68] — потвърди Хари.

Офицерът се разсмя и се обърна:

— Ама че работа, а? Не се давате лесно, Хуле. Още щом влязохте, разбрах, че сте полицай.

— Сериозно?

— Огледахте ме от глава до пети — както ви огледах и аз.

Хари сви рамене. Вратата се отвори. Другият офицер се върна заедно с жена в строг костюм, с обувки на висок ток и очила, смъкнати на върха на носа.

— Съжалявам — обърна се тя към Хари на безупречен английски. — Проверих датата. На борда на самолета не е пътувала жена на име Аделе Ветлесен.

— Възможно ли е да е станала грешка?

— Малко вероятно е. Имиграционните карти се завеждат по дата в специална картотека. В самолета от "Ентебе" с имало само трийсет и седем места. Няма как да е станала грешка.

— В такъв случай мога ли да ви помоля да проверите още нещо?

— Можете да опитате. За какво става дума?

— За имената на жените с чуждестранен произход, пътвали на борда на самолета.

— И защо да ви ги предоставя?

— Защото Аделе Ветлесен се е регистрирала за този полет. Следователно или тук е представила фалшив паспорт, или…

— Съмнявам се — прекъсна го офицерът, проверил неговия документ за самоличност при влизането му в страната. — Разглеждаме внимателно снимката в паспорта, и после сканираме паспорта с автоматичен четец, който проверява номера на документа в международния регистър на ИКАО[69].

— … или друга жена, минала паспортната проверка с истинския си паспорт, е пътувала под самоличността ни Аделе Ветлесен. Това е напълно възможно, защото на гишето за летищна проверка и на проверката преди качване на борда, никой не проверява номерата на паспортите на пътниците.

— Правилно — потвърди офицерът и пооправи баретата си. — Служителите на авиокомпаниите проверяват единствено дали снимката в паспорта отговаря на лицето пред тях. За да се качиш на борда, е достатъчно да си извадиш фалшив паспорт за петдесет долара. Ала когато пристигнеш на другото летище, подлежиш на паспортна проверка, при която служителите проверяват номера на паспорта и веднага разбират дали е фалшив. И все пак остава въпросът защо да ви помагаме, господин Хуле. Ако сте упълномощен от норвежките власти, моля да ни удостоверите това с официален документ.

— Възложиха ми мисия в Конго — излъга Хари. — Но там не открих нищо. Аделе Ветлесен се намира в неизвестност и се опасяваме, че е станала поредната жертва на сериен убиец, отнел живота на поне три жени, сред които и норвежка депутатка. Името й е Марит Улсен, можете да проверите в интернет. Наясно сте с официалната процедура: трябва да се прибера в Норвегия, да изискам необходимите документи по каналния ред и чак тогава да ви моля за съдействие, но така ще изгубим ценно време, а убиецът ще увеличи преднината си и ще му се отвори възможност да убие още невинни хора.

Хари установи, че думите му оказаха необходимото въздействие. Жената и двамата офицери си размениха николко думи и жената излезе.

Зачакаха мълчаливо.

Хари погледна часовника. Още не бе минал летищната проверка.

След шест минути чуха тракане на токчета.

— Ева Русенберг, Юлиана Верни, Вероника Раул Гуено и Клеър Хобс — изстреля тя, повдигна си очилата и сложи върху масата пред Хари четири имигрантски карти — всичко това, преди вратата да се хлопне зад гърба ѝ.

— Тук рядко пристигат жени от Европа — поясни тя.

Хари огледа картите. И четирите жени бяха посочили в кой хотел смятат да отседнат, но нито една не бе избрала "Горила". Хари провери адреса им по местоживеене: срещу Ева Русенберг пишеше "Стокхолм".

— Благодаря — кимна Хари и преписа имената, адресите и номерата на паспортите върху касов бон от такси, който намери в джоба на якето си.

— Съжалявам, че не разполагаме с повече информация — жената пак си оправи очилата.

— Напротив. Много ми помогнахте. Наистина.

— А сега, господин полицай… — подхвана високият слаб офицер и върху черното му лице блесна усмивка.

— Да?

— … е време да ви регистрираме за полета към Найроби.

— Да, но… — Хари си погледна часовника. — Май ще се наложи да хвана следващия.

— Следващия ли?

— Трябва да се върна в хотел "Горила".

Кая се возеше във вагон първа класа. Екстрите включваха безплатни вестници, две чаши кафе и ток за лаптопа, но пътниците се возеха натъпкани като сардели. Телефонът ѝ звънна и тя побърза да влезе в един от по-евтините вагони — бяха почти празни, — за да разговаря на спокойствие.

— Къде си? — попита Хари.

— Във влака. Тъкмо подминахме Хьонефос. А ти?

— В хотел "Горила" в Кигали. Разгледах формуляра попълнен на името на Аделе Ветлесен. Ще хвана следобедния полет. Ще се прибера утре сутринта. Моля те, обади се на твоя обожател, Тиквата от Драмен, и му поискай пощенската картичка, която Аделе е изпратила на съквартиранта си. Може да слезеш на гарата в Драмен, нали влакът има престой там.

— Май ще си насиля късмета, но ще опитам. За какво ти е картичката?

— Искам да сравня подписите. Преди в КРИПОС работеше графолог на име Жан Хю. Наскоро го пенсионираха по болест. Повикай го в Управлението утре в седем.

— Толкова рано? Не е ли…

— Права си. Ще сканирам и ще ти изпратя по имейл формуляра на Аделе, а довечера ти ще го занесеш заедно с картичката в дома на Жан.

— Довечера?

— Жан ще ти се зарадва. Ако си имала други планове ще се наложи да ги промениш.

— Добре. Извинявай за снощното обаждане.

— Няма нищо. Забавна история.

— Бях малко пийнала.

— Разбрах.

Хари затвори.

— Благодаря за помощта — кимна той на рецепционистката.

Тя се усмихна в отговор. Кафявият плик най-после се сдоби с нов собственик.

Шещи Рьодсмуен влезе в общото помещение и се приближи до жената, седнала до прозореца. Тя гледаше кик дъждовните капки се сипят върху дървените къщи в квартал "Сандвикен". Пред нея стоеше недокоснато парче торта със свещичка.

— Дежурната сестра е намерил този телефон в стаята ти, Катрине — тихо съобщи психиатърката. — Нали знаеш, че разговорите по мобилен телефон са забранени?

Катрине кимна.

— Сега звъни — доктор Рьодсмуен ѝ подаде телефона.

Катрине Брат го взе и натисна зелената слушалка.

— Аз съм. Сдобих се с четири женски имена — започна гласът от другата страна на линията. — Искам да разбереш коя от тях не се е регистрирала за полет RA101 за Кигали на двайсет и пети ноември и дали въпросната жена фигурира в базата данни на хотел в Руанда през същата нощ.

— Добре съм, лельо.

Секунда мълчание.

— Ясно. Обади се, когато можеш.

Катрине върна телефона на Шещи Рьодсмуен.

— Леля ми: поздравява ме за рождения ден.

Доктор Рьодсмуен поклати глава.

— Правилникът не разрешава употреба на мобилни телефони, но не виждам нищо лошо да имаш такъв в себе си, стига да не го използваш. Само гледай сестрата да не го забележи, нали?

Катрине кимна и лекарката се отдалечи. След малко пациентката се отправи към стаята за свободни занимания. На прага я застигна гласът на сестрата:

— Къде отиваш, Катрине?

— Да редя пасианси — отвърна тя, без да се обръща.

Трийсет и трета глава Лайпциг

Гюнар Хаген се качи на асансьора и кабината започна да се спуска надолу. Надолу… Падение. Поражение. Разгром.

Излезе и тръгна през пасажа. Белман удържа на думата си — не го изпя на началниците. Дори му подхвърли спасителен пояс: висок пост в новия КРИПОС с разширени правомощия. Хари му изпрати кратък, сбит рапорт. Никакви резултати. Всеки идиот би разбрал, че е крайно време да заплува към спасителния пояс.

Хаген отвори вратата в дъното на пасажа, без да чука.

Кая Сулнес го посрещна с мека усмивка, а Хари Хуле — седнал пред монитора с телефон до ухото, — дори не се обърна. Само изломоти едно "сядай, шефе, искаш ли малко горчиво кафе", сякаш дух бе предизвестил появата на Хаген. Началникът обаче остана прав до вратата:

— Разбрах, че не сте открили Аделе Ветлесен. Време е да си съберете нещата и да се изнесете оттук. Ултиматумът изтече. Чакат ви други случаи. За Хари не знам, но ти, Сулнес, ще трябва да се заемеш с обичайните си задължения.

— Danke schön, Günther — благодари Хари на събеседника си по телефона, затвори и се завъртя на стола към Хаген.

— Danke schön? — изуми се главният инспектор.

— Говорих с колегите от Лайпциг — поясни Хари. — Шефе, да не забравя: имаш много поздрави от Катрине Брат. Нали я помниш?

— Тя не е ли в психиатрична клиника? — Хаген изгледа Хари с недоверие.

— Да — потвърди старши инспекторът, стана и отиде до кафемашината. — Но е адски добра в търсенето по интернет. Като заговорихме за търсене…

— Какво?

— Как ти звучи да ни отпуснеш неограничен аванс за издирвателна акция?

Втрещен, Хаген изгледа Хари. После се разсмя:

— Шегуваш се! Току-що профукахте половината от тазгодишните средства за командировки, а сега искаш да дам ход на скъпа издирвателна акция! Настоявам да преустановите всички действия по случая веднага! Ясно?

— Изясниха ми се… — кимна Хари, наля кафе в две чаши и подаде едната на Хаген —… много неща. А съвсем скоро и ти ще разбереш за какво говоря, шефе. Седни на стола ми и слушай.

Хаген погледна Хари, после Кая. Недоверчиво присви очи към съдържанието в чашата си. После седна.

— Имате две минути.

— Нещата са много прости — подхвана Хари. — Според списъка на пътниците на авиокомпания "Брюксел Еър" Аделе Ветлесен е отпътувала за Кигали на двайсет и пети ноември. Паспортната проверка на летището в Руанда обаче не е регистрирала пристигащ пътник с такова име. Явно друга жена е пътувала с фалшив паспорт на името на Аделе. Това не е проблем до кацането в Кигали. Там обаче паспортите минават през електронен четец, който проверява номера им. Затова на летището въпросната жена е използвала истинския си паспорт. Служителите нямат навика да изискват от пристигащите пътници самолетен билет и по тази причина несъответствието на имената остава незабелязано. Досега.

— Значи си намерил доказателства за такова несъответствие.

— Да.

— Може служителите да са допуснали администратинна грешка и да не са регистрирали паспорта на Аделе.

— Може, но има и друго… — Хари даде знак на Кая ди извади пощенската картичка. Хаген различи нещо като димящ вулкан. — Изпратена е от Кигали в деня на пристигането ѝ. Първо, на снимката е вулканът Нирагонго, който се намира в Конго, а не в Руанда, и второ, Жан Хю се съгласи да сравни подписа върху картичката с подписа върху формуляра, който мнимата Аделе Ветлесен е попълнила при регистрацията си в хотел "Горила".

— Графологът потвърди онова, което се вижда и от пълен лаик: почеркът не съвпада — поясни Кая.

— Добре де, разбрах. Накъде биете?

— Явно някой много се е постарал да инсценира заминаването на Аделе Ветлесен за Африка. Според мен тя не е напускала Норвегия. Просто някой я е накарал да напише картичката. Друга жена я пренася до Африка и я изпраща оттам. Цялата тази постановка цели да ни убеди, че Аделе е заминала за Африка, открила е мъжа на мечтите си и съобщава на съквартиранта си да я очаква най-рано през март.

— Някакви предположения кой е изиграл ролята на Аделе Ветлесен?

— Да.

— Да?

— В документацията за имигрантите, пристигнали и Кигали, служителите на летището откриха карта на името на Юлияна Верни. Според нашата откачена приятелка в Берген, това име не фигурира нито в списъците на самолетните компании, обслужващи полети до Руанда, нито в електронните системи на местните хотели. Юлияна Верни се появява обаче в списъка на пътниците на компания "Руанда Еър" три дни по-късно.

— Да те питам ли как сте се сдобили с тази информации?

— Не, шефе. Но навярно ще ви интересува коя е и къде живее въпросната Юлияна Верни.

— А именно?

— Според данните върху имигрантската ѝ карта живее и Лайпциг, Германия. Ходил ли си в Лайпциг, шефе?

— Не.

— Н аз не съм. Но знам, че там са родени Гьоте, Бах и още един композитор… как му беше името?

— Какво общо има това с…

— Освен това Лайпциг е известен с главните архиви на ЩАЗИ, тайната полиция. Градът се намира на територията на бившата ГДР. Знаехте ли например, шефе, че по време на четирийсетгодишното разделение населението на Източна и Западна Германия е развило различно произношение? Човек с тънък езиков усет веднага може да разпознае дали говори с източно-, или със западногерманец.

— Хари…

— Извинявай, шефе. Сега към същината: в деня, когато Аделе Ветлесен следва да е пристигнала в Кигали, жена с източногермански диалект се е намирала в град Гома в Конго — само на три часа път от Кигали — и си е купила оттам предмет, с който — убеден съм — са били убити Боргни Стем-Мюре и Шарлоте Лол.

— Поискахме от немската полиция да ни изпрати копие от паспорта на тази жена. При издаване на документи властите са длъжни да съхраняват и копие — обясни Кая и подаде на Хаген лист.

— Външният ѝ вид съвпада с описанието на Ван Борст Юлиана Верни наистина има едри ръждивочервени къдрици — допълни Хари.

— Керемиденочервени — коригира го Кая.

— Какво? — не разбра Хаген.

— Има паспорт от по-стар вид. Там се упоменава цветът на косата. В нейния случай: керемиденочервен. Типично немска прецизност — поясни Кая.

— Помолих колегите от Лайпциг да конфискуват паспорта ѝ и да проверят дали има печат от Кигали на съответната дата.

Вторачен в листа с невиждащи очи, Гюнар Хаген сякаш се опитваше да осмисли всичко, чуто дотук. Накрая повдигна едната си рошава вежда:

— Да не би да твърдиш… че си открил човека, който… — Хаген преглътна, все едно се мъчеше да намери по-витиевата формулировка от страх да не прогони това чудо, този мираж. Накрая реши да говори без заобикалки: — който е извършил убийствата?

— Още нищо такова не съм казал. В момента колегата ми от Лайпциг проверява личните данни и евентуално криминалното досие на фройлайн Верни. Съвсем скоро ще узнаем малко повече за нея.

— Прав си — усмивката на Хаген се изпари. — Според теб дали има надежда тя да е…

— Сто процента е мъртва, шефе — поклати глава Хари.

— Но…

Телефонът звънна.

— Да, Гюнтер — обади се Хари и повтори с престорена усмивка: — Да, Хари Клайн. Точно така.

Гюнар Хаген и Кая гледаха Хари, докато той мълчаливо изслушваше информацията на колегата си. Благодари му и затвори. Изкашля се.

— Мъртва е.

— Както предрече — кимна Хаген.

— Не Аделе, а Юлиана Верни. На втори декември открили тялото ѝ в река Елстер.

Хаген изруга беззвучно.

— От какво е починала? — попита Кая.

— Удавяне — отвърна Хари, вперил поглед напред.

— Може да е било нещастен случай.

— Не — поклати глава Хари. — Не се е удавила във водата. В настъпилата тишина чуха тракането на котлите в съседното помещение.

— Прободни рани в устата? — попита Кая.

— Точно двайсет и четири на брой — кимна Хари. — Изпратили са я в Африка, за да донесе оръжието за собственото си убийство.

Трийсет и четвърта глава Средноголяма любов

— Следователно Юлиана Верни е открита мъртва в Лайпциг три дни след като се е прибрала от Кигали — пресметна Кая. — Заминала е за столицата на Руанда под името Аделе Ветлесен, регистрирала се е в хотела пак с фалшива самоличност и е изпратила картичка, написана от истинската Аделе Ветлесен вероятно под чужда диктовка.

— Точно така — потвърди Хари, който приготвяше нова доза кафе.

— И подозирате, че Верни е имала съучастник, който я е убил, за да заличи следите? — попита Хаген.

— Да.

— Значи трябва само да открием какво ги е свързвало Едва ли ще отнеме много време. Ако наистина са извършвали заедно престъпления, двамата сигурно са контактували често.

— Според мен няма да е никак лесно — възрази Хари.

— Защо?

— Защото Юлиана Верни има криминално досие — Хари затръшна капака на машината и натисна копчето. — Наркотици, проституция, скитничество. Накратко, хора като нея веднага се съгласяват да извършат какво ли не срещу достатъчно пари. Всички обстоятелства сочат, че човекът, който стои зад всичко това, се е постарал да не остави следи. Действал е много предпазливо. Катрине откри например, че Верни е пътувала от Лайпциг за Осло и оттам — за Кигали с фалшив паспорт. Въпреки това разпечатката от мобилния ѝ телефон не показва нито входящи, нито изходящи разговори с норвежки номер. Този човек не е вчерашен.

— За малко… — въздъхна Хаген.

Хари седна върху бюрото.

— Възникна и друг проблем, шефе. Гостите в "Ховасхюта" през онази нощ.

— Какво за тях?

— Не е изключено скъсаният лист с имената да се превърне в списък на жертвите на убиеца. Трябва да ги предупредим.

— Как? Не знаем кои са.

— Ще пуснем информация по медиите, независимо че така убиецът ще разбере по каква следа работим.

— Списък на жертвите… — Хаген поклати глава. — Чак сега ли се сети?

— Знам, знам, шефе — Хари го погледна в очите. — Ако още след като се натъкнахме на липсващия лист в "Ховасхюта", бях разпространил предупреждение по медиите, сега Елиас Скут можеше да е жив.

В стаята настъпи мълчание.

— Не можем да искаме съдействие от медиите — отсече Хаген.

— Защо?

— Ще отправим призив към хората, нощували в хижата през онази нощ, да се свържат с нас и така ще разберем какво се е случило — настоя и Кая.

— Невъзможно — Хаген стана. — Работим по случай с изчезнало лице и се натъкваме на връзка със случай, възложен на КРИПОС. Длъжни сме незабавно да ги уведомим за откритията си и да оставим нещата в техни ръце. Ще се обадя на Белман.

— Почакай! — спря го Хари. — И ще му позволиш да се накичи с всички лаври?

— Не бъди толкова сигурен, че ще има слава за поделяне — напомни Хаген и тръгна към вратата. — Започвайте да се изнасяте оттук.

— Не е ли прекалено прибързано? — попита Кая.

Двамата мъже я погледнаха въпросително.

— Все пак още не сме намерили изчезналата жена. Не е ли редно да я открием, преди да разчистим офиса?

— И как предлагаш да я открием? — поинтересува се Хаген.

— Ще започнем издирвателна акция, както предложи Хари преди малко.

— Дори не знаете къде да търсите.

— Напротив, Хари знае.

Старши инспекторът, с каната в ръка, тъкмо наливаше в чашата си мръснокафявата течност.

— Знаеш ли наистина? — усъмни се Хаген.

— Да, разбира се.

— И къде ще я търсим?

— Ще възникнат неприятности.

— Млъквай и изплюй камъчето — сопна се Хаген, без да си дава сметка колко противоречива команда даде, защото за пореден път се канеше да се вслуша в шантавите идеи на високия рус старши инспектор.

Какво притежаваше Хари Хуле, та винаги съумяваше да завлече някого със себе си, докато пропада?

Улав Хуле вдигна глава. Жената, която дойде със сина му, направи лек реверанс и се представи. Хари забеляза, че баща му я хареса. Често изразяваше съжаление, задето жените отдавна вече са престанали да се държат като дами.

— Значи, работите заедно с Хари? — попита Улав Хуле. — Синът ми, надявам се, се отнася уважително към вас.

— Организираме издирвателна акция — обясни Хари. Отбихме се само да проверим как си.

Баща му се усмихна немощно, сви рамене и му даде знак да се приближи. Хари се наведе, изслуша го и се отдръпна.

— Всичко ще се оправи — увери той баща си с леко задавен глас и се изправи. — Довечера ще дойда пак.

В коридора Хари спря Алтман и даде знак на Кая да продължи напред.

— Искам да те помоля за услуга — Хари се увери, че колежката му не може да го чуе, и продължи: — Баща ми изпитва нетърпими болки. Току-що ми го сподели. Няма да го признае пред медицинския персонал; не иска да му давате повече болкоуспокояващи. Изпитва маниакален страх от… наркотични средства, защото в семейството ни има такъв случай.

— Ясно — отвърна Алтман с особеното си "с". — Проблемът е, че непрекъснато снова между отделенията.

— Моля те като приятел.

Алтман присви очи зад очилата, вторачи се за миг в точка между себе си и Хари и кимна:

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти.

Докато Кая шофираше, Хари говореше по телефона с дежурния началник на пожарната в квартал "Брискебю".

— Баща ти изглежда свестен човек — отбеляза тя, след като Хари приключи разговора си.

— Майка ми го направи добър — отвърна той. — Докато беше жива, непрекъснато го насърчаваше да проявява доброто в себе си.

— Да не би и ти да си изпитал същото?

— Какво?

— Някой да е отключил добрите ти страни.

Хари погледна през прозореца и кимна.

— Ракел ли?

— Ракел и Олег.

— Извинявай, не исках…

— Няма проблем.

— Просто когато постъпих в Отдела, всички говореха за Снежния човек; как едва не ги убил. И тях, и теб. Но ти и Ракел сте се разделили преди този случай, нали?

— Горе-долу.

— Поддържаш ли връзка с тях?

Хари поклати глава:

— Трябва да се опитаме да продължим напред и да помогнем на Олег да забрави за случилото се. Още е малък, ще го надрасне.

— Не е много сигурно — възрази Кая и се усмихна носталгично.

— А кой е насърчавал твоите добри страни?

— Евен — отвърна тя без капка колебание.

— А не някоя голяма любов?

— Не, не и любов XL. Имала съм по-малки любови и една средноголяма.

— А да си хвърлила око на някого?

— Хвърлила око? — засмя се тя.

— В тази област си служа с доста остаряла лексика — усмихна се Хари.

— Амииии… малко съм хлътнала по един тип.

— И какви са изгледите за успех?

— Лоши.

— Нека позная — Хари свали прозореца и си запали цигара. — Женен е и ти обещава да напусне жена си и деца ги, но така и не го прави.

— Нека позная — засмя се тя. — Ти си от онези хора, които се смятат за ненадминати таланти в разгадаването на чужди съдби, защото помнят само случаите, когато предположенията им са се потвърдили.

— Помолил те е да му дадеш малко време, нали?

— Пак сгреши — поклати глава тя. — Нищо не ми е казвал.

Хари кимна. Поколеба се дали да продължи да я разпитва, но внезапно усети, че не желае да дълбае повече.

Трийсет и пета глава Водолазен скок

Над тъмната лъскава повърхност на Люсерен се носеше мъгла. Покрай брега дърветата приличаха на навъсени мълчаливи свидетели с поприведени рамене. Тишината нарушаваха команди, разговори по радиостанцията и плясъци, когато водолазите се гмуркаха заднешком през борда на гумените лодки. Започнаха акцията от плитчините покрай брега, близо до някогашната въжарница. Ръководителите на подводното спускане изпращаха хората си да оглеждат дълбините във всички посоки, а те, надвесени над карта, разчертана на квадрати, отбелязваха кои части от района са покрили и сигнализираха на водолазите с подръпване на въжетата, когато искаха да прекратят търсенето или да се върнат. Професионално обучените за спасителни операции гмуркачи — какъвто бе и Ярле Андреасен, — имаха и прикрепени към маските им тръби, за да поддържат непрекъсната комуникация с наземния екип. Ярле взе свидетелството си за правоспособност само преди шест месеца и пулсът му все още се покачваше по време на гмурканията. А високият пулс автоматично означава по-високо потребление на въздух. По-опитните му колеги от противопожарната служба му измислиха прозвището Поплавъка, защото много често излизаше на повърхността, за да смени бутилката с дихателна смес.

Ярле знаеше, че горе, над водата, свети слънце, ала тук, долу, цареше тъмна нощ. Опитваше се да плува метър и половина над дъното — съгласно инструкциите, — но въпреки това с движенията си раздвижваше пясък, който отразяваше светлината от фенера му и частично го заслепяваше. Независимо от другите водолази само на метри от него, Ярле се чувстваше самотен. Самотен и вкочанен до мозъка на костите. А издирвателните работи можеха да се проточат още часове. Вече бе изразходил повече въздух от другите и се ядоса на себе си. Някак щеше да се примири, ако смени бутилката си преди професионалните водолази, но не и ако изплува преди доброволците от местните водолазни клубове. Вторачи се напред и спря да диша. Действието му не беше съзнателно старание да намали потреблението на въздух. Причината се криеше другаде: в средата на светлия конус, в поклащащата се гора от стъбла на подводни растения, избуяли близо до брега, се носеше тяло. Тяло, чието място не беше под водата, защото не можеше да живее тук. Чужд елемент. Именно това го правеше едновременно невероятно и плашещо. А навярно злокобният му вид идваше от светлината на фенера, която се отразяваше в тъмните очи и им вдъхваше живот.

— Всичко наред ли е, Ярле? — обади се ръководителят.

Той зорко следеше как дишат водолазите му и дали промените в дишането им не са сигнал за тревога или за усилие да запазят спокойствие.

Когато човек се потопи на дълбочина повече от двайсет метра, в кръвта нахлува допълнително количество азот и понякога настъпва така нареченият дълбинен унес — азотна наркоза. Под влияние на азота хората започват да забравят и дори наглед съвсем прости задачи ги затрудняват. При още по-голяма дълбочина съзнанието на водолазите се замъглява, получават тунелно зрение и дори се случва да действат нерационално. Ярле не знаеше дали е мит, но беше чувал за водолази, които под влияние на азотна наркоза изваждали наустниците на апаратите си петдесет метра под вода. Досега впечатленията на Ярле от дълбинния унес се изчерпваха със съвсем приятно спокойствие, каквото го обземаше и след чаша червено вино, изпито в компанията на приятелката му.

— Всичко е наред — потвърди той и пак задиша нормално.

Жадно пое сместа от кислород и азот в дробовете си и чу бълбукане на мехурчета въздух, които се издигаха от резервоара му на "чепки" към повърхността.

Оказа се едър елен, обърнат надолу с главата, все едно пропаднал по стръмнина с рогата напред. Навярно се с приближил до брега да пасе и се е подхлъзнал или някой го е подгонил да влезе във водата. Ярле не се сещаше за друга причина еленът да се намира в езерото. Сигурно се е заплел в тръстиката и в няколкометровите стъбла на водните лилии и при опита да се освободи от примката им се е оплел още по-здраво в лепкавите им зелени пипала, предположи водолазът. Потънал е и е продължил да се бори, но се е удавил. Тялото е слязло чак на дъното на езерото, където е престояло, докато в резултат от взаимодействието между телесната химия и бактериите във водата се е напълнило с газ и пак е изплувало на повърхността, но без да освободи рогата си от хватката на гъстата растителност. Няколко дни по-късно газът от тялото му се е изпарил и то пак е потънало. Точно като удавил се човек. Навярно същото се е случило и с удавницата, която търсеха. Досега не бяха открили тялото, защото не бе изплувало. Вероятно се намира долу, покрито със слой кал, която ще се разлети, когато наближат. Именно порили тази кал тайните на малки подводни участъци дълго оставаха неразкрити.

Ярле Андреасен извади масивния си водолазен нож, преплува до елена и преряза стъблата, усукани около рогата му. Досещаше се, че постъпката му ще предизвика неодобрение у началниците му, но просто не би понесъл мисълта великолепното животно да остане под водата. Трупът се издигна на половин метър, но няколко стъбла все още го задържаха. Той ги преряза внимателно, като се стараеше въжето му да не попадне между тях. Изведнъж усети как някой дръпна въжето силно, сякаш раздразнено. За миг Ярле изгуби концентрация. Ножът се изплъзна от ръката му. Насочи фенера към дъното и за малко зърна как острието потъва в калта. Предпазливо се спусна нататък и протегна ръка към дъното, а калта полетя към него като рехава мъгла. Опипа дъното: камъни, клони, гладки и хлъзгави от продължителния досег до изгнила материя и водорасли. И нещо твърдо. Верига. Сигурно от лодка. Дълга верига. Нещо друго. Твърдо. Очертанията на дупка, отвор. Чу бълбукане на мехурчета, а после разтълкува звука: изплаши се.

— Какво става, Ярле? Ярле?

Този път нещо не беше наред. Защото дори през дебелите ръкавици, дори с мозък, изпитващ недостиг на кислород, Ярле беше сигурен къде е попаднала ръката му: в зиналата уста на човек.