Летящ старт

Осма част Джейсън и Златното руно

Обиколка: 120 от 120

„Аргонавт“ се носеше над река Хъдсън с максимална скорост. „Везир“ на Етиен Труво летеше до него, като го почукваше и блъскаше — в последната обиколка на Състезание 3, с още само един завой пред тях, страховития Лакът на статуята, Джейсън и французинът бяха начело и се бореха за победата.

Светът около Джейсън изглеждаше размит. Сградите на Ню Йорк Сити. Мостовете. Огромните летящи трибуни покрай реката.

Това състезание беше мъчително. Мъчително и сурово.

И се беше свело до това.

Един завой, двама състезатели.

„Аргонавт“ се гмурна в Лакътя. Същото направи и „Везир“.

Джейсън се бореше срещу гравитационните сили.

6G…

„Везир“ още беше до него.

7G…

„Аргонавт“ почна да се тресе. Джейсън се вкопчи във волана с все сили.

8 G и зрението на Джейсън започна да се помрачава — първите признаци за предстояща загуба на съзнанието.

„Не бива да губя съзнание — каза си той. — Не бива да губя съзнание!“

Обаче „Везир“ продължаваше да е до него. Дори по-лошо — промъкваше се покрай него откъм външната страна на ужасния завой!

„Как го прави този Труво!?“

8,5 G…

Започна да му се гади. Никога не беше удържал при толкова голяма гравитационна сила — всичко, за което можеше да мисли, беше, че „Везир“ се промъква покрай него, изпреварва го, побеждава го. А той трябваше да спечели, ако искаше да остане в Мастърс.

Трябваше да спечели.

Да спечели.

В този миг краят на огромния остър завой се видя и…

… Джейсън изгуби съзнание.

„Аргонавт“ се измъкна от Лакътя.

Джейсън се беше свлякъл на седалката като парцалена кукла.

Смътно чуваше как Бъг пищи от ужас, докато болидът излизаше от контрол и прелетя над ивицата размагнетизиращи лампи, обточили двата края на завоя, подскочи и падна с ужасен плясък в пристанището. Разхвърчаха се парчета. След това болидът се блъсна във фюзелажа на друга кола, катастрофирала по подобен начин още в началото на състезанието.

Нямаше начин да катапултират.

Нямаше шанс да оцелеят.

„Аргонавт“ се взриви.

Джейсън се събуди с вик — потънал в пот и останал без дъх.

Огледа се.

Беше в спалнята на братовчед си в Ню Джърси. Бъг беше в леглото до него и си спинкаше спокойно.

Дигиталният часовник на нощното шкафче показваше 04:40.

Още не беше събота.

Състезание 3 още не бе проведено.

Всичко беше само лош сън. Адски отвратителен сън.

Обаче изпитаните в съня чувства не си отиваха: съкрушителното желание на Джейсън да спечели, болката, когато видя Труво да го изпреварва, гаденето от гравитационните сили, загубата на съзнание и най-лошото — страхът му от този завой.

Просто не харесваше Лакътя на статуята — това беше може би най-трудният завой във ФЛК и днес, независимо дали му харесва, или не, щеше да го взима по веднъж на всяка минута цели два часа.

Състезание 3 от сериите Мастърс беше разновидност на състезанието, известно като „Масово преследване“.

Точно като в преследванията, които влизаха в училищния шампионат, състезателите се носеха по сравнително къса кръгла писта. В Състезание 3 това беше обиколка на остров Манхатън, която започваше и свършваше при Бруклинския мост. Всяка обиколка продължаваше приблизително една минута — оттам идваше приказката „по-кратко от нюйоркска минута“.

Друга характеристика на пистата бяха препятствията:

Първо, йонните водопади, които се стичаха от всички нюйоркски мостове. Приличаха на обърнати обратно фойерверки: проблясващите златисти частици от водопада предизвикваха хаос в магнитните и електрическите системи. Ако пилотът пропуснеше дупката в (движещите се) водопади и минеше през падащата завеса от златисти йони, от другата страна излизаше само обвивка на болид. Без енергия — нито магнитна, нито електрическа. Обикновено след това ставаше по някоя ужасна катастрофа.

Второ, месомелачките: по трасето имаше две кръстовища — на остров Рузвелт и на остров Уорд-Рандъл (всъщност това беше един остров, но преди са били два — оттам двойното наименование). Ако завиеха надясно, пилотите можеха да поемат по по-дълъг и с по-малко опасности маршрут. Ако поемеха по лявото разклонение, маршрутът бе много по-кратък — но и в двата случая ги чакаха дебели четирийсет метра стоманени стени, в които имаше тесни тунели. Проблемът беше, че стените им се отваряха и затваряха като ириси. Ако пилотът решеше да поеме по късия маршрут и попаднеше в затварящ се тунел, може да бъде смазан — оттам и прякорът „месомелачка“. Често отчаяли се състезатели избираха да поемат по късия маршрут, пропускаха отварянето на тунела и губеха повече време, докато го чакаха да се отвори пак.

В допълнение в края на супербързата и супердългата права „Хъдсън“ заплашително се изправяше Лакътят на статуята. Той беше последното предизвикателство пред всеки пилот — изправянето на собственото ти тяло срещу желанието ти да победиш. Както се беше случило на Джейсън в съня, не беше необичайно пилотите да се нокаутират сами, докато взимат Лакътя, защото са позволили на желанието за победа да замъгли разума им.

Имаше и още една допълнителна характеристика, която беше уникална и се срещаше само в това състезание. Беше известна като Правилото за 15-те секунди.

Накратко казано, състезателите трябваше да спазват 15-секундна дистанция от водача. Когато водачът минаваше под мостовете, се включваше таймер. След 15 секунди златистият цвят на йонния водопад преминаваше в червен и отворът в него се затваряше и го превръщаше в непревземаема стена от йони. Това означаваше, че ако не си на петнайсет секунди след състезателя пред теб, си аут от състезанието.

На този етап от Мастърс, след като бяха останали само осем участници, точкуването също се беше променило.

В последните две състезания победителят също получаваше по 10 точки. Обаче класиралият се на 2-ро място сега получаваше само 8 точки; 3-тият получаваше 6 точки; 4-тият получаваше четири точки; 5-ият — 2 точки, а последните трима — нищо. НЗ — незавършилите — също не получаваха точки.

За Джейсън положението беше ясно.

Той имаше само 8 точки и беше на 8 точки от водачите в класирането, така че в това състезание трябваше да завърши на едно от челните места — на първо или второ — а другите състезатели да се класират назад или въобще да не завършат.

Обаче ако бе научил нещо през този година, то беше, че в състезанията с летящи коли може да се случи всичко.

На разсъмване Манхатън се беше превърнал в гигантски стадион.

Огромни тълпи се трупаха по външните брегове на Ийст Ривър, Хъдсън и Харлем. В самия Манхатън нюйоркчани бяха превзели всяко място, откъдето можеше да се гледа — като се почне от парковете и сградите и се стигне до главните магистрали, които минаваха по краищата на острова: булеварда „Хенри Хъдсън“, Уест стрийт и булевард „Франклин Рузвелт“.

Обектът на това масово зяпане бяха…

… осемте ръмжащи летящи болида, зависнали над вълните на Ийст Ривър в сянката на могъщия Бруклински мост.

Джейсън и Бъг седяха присвити в „Аргонавт“ и оглеждаха реката.

„Марсилският сокол“ на Фабиан беше вляво от тях, а „Везир“ на Труво — отдясно. Джейсън беше разбрал, че „Везир“ е кръстен на коня на Наполеон.

Светофарите светнаха зелено и състезанието започна.

Обиколка: 1 от 120

Осем болида.

120 обиколки.

На много къса писта.

На Джейсън трите нюйоркски реки му приличаха на непрекъсната канавка, обградена от стени с крещящи зрители, на места обкрачена от мостове, от които се стичаха златистите йонни водопади.

Първият мост след Бруклинския беше Манхатънският, който беше толкова близо до първия, че йонният му водопад се включваше едва след Обиколка 2. Но следващият мост, огромният Уилямсбърг, както всеки първи завой във ФЛК, щеше да се окаже трудно място.

Златистият му водопад със сигурност работеше — и по времето, когато стигнаха до него, осмината състезатели трябваше да се подредят в индийска нишка, за да успеят да минат през тесния отвор в пердето от златисти йони.

Повърхността на Ийст Ривър се стрелкаше под носа на „Аргонавт“. Джейсън натисна докрай всички лостове и се наклони за левия завой към малкия отвор под моста Уилямсбърг.

Видя моста, видя отвора, видя всички коли, които се стрелкаха около него, и си помисли: „Как ще успеем да минем?“.

Но в мига преди мостът да се извиси пред тях всички коли се приближиха като зъбите на цип и с рев — ру-ум-руум-руум-руум — минаха през тесния отвор.

Докато прелиташе през отвора в друг водопад по средата на маршрута, Джейсън видя, че една кола не успя да се справи и вместо през отвора, се стрелна през каскадата от йони. Беше вторият пилот на ВВС на САЩ Дуейн Левицки със своята Кола №23 от модифициран изтребител Ф-55.

На две коли разстояние зад Джейсън колата на Левицки излезе от другата страна на водопада без видими белези, че нещо не е наред, но това беше само привидно.

Беше изгубила цялата си енергия.

Бавно, колебливо и неизбежно болидът занесе надясно, после почна да пада в дъга и накрая спря в мъртвата зона пред зрителите на източния бряг. И отпадна от състезанието.

— Играта започна — подвикна Джейсън.

Това изобщо не можеше сравни с опита му от спортното училище. Пилотите се блъскаха и бутаха. А тълпата сякаш… ами сякаш искаше кръв. Джейсън имаше чувството, че участва в римско надбягване с колесници.

Фабиан и Труво, двамата пилоти на „Рено“, очевидно бяха решили да му стъжнят живота. През цялата първа обиколка — а и във втората и третата — го притесняваха, като нанасяха премерени удари по предния и задния му спойлер. Заплашваха го с наточените си предни стабилизатори.

Всеки път, когато се спускаха връз него, нюйоркската тълпа започваше да крещи.

А когато успееше да се измъкне, започваше да го приветства.

Обаче беше въпрос само на време преди да пострада от нападенията на французите.

Това се случи през Обиколка 6.

При Лакътя на статуята двата френски болида му пресякоха пътя така, че или трябваше да излезе от завоя, или щеше да изгуби предния си спойлер.

Той излезе от завоя…

… и намали…

… и загледа как останалите състезатели се отдалечават от него.

— Мамка му! — изруга Джейсън. — Френски копелета!

Пришпори „Аргонавт“ и се стрелна напред да ги преследва. Но сега вече трябваше да се пази от Правилото за 15-те секунди.

На всеки мост виждаше огромен дигитален секундомер, който му съобщаваше колко напред е водачът (разбира се, това беше Алесандро Ромба).

Стигна до старт/финала при Бруклинския мост на 11 секунди след Ромба. На косъм, но все пак мина добре.

Обаче в състезание като това — по своята природа напрегнато и оспорвано — тази преднина можеше да бъде стопена само в боксовете или при катастрофа.

Накрая Джейсън щеше да се облагодетелства и от двете.

Влизането в боксовете беше определено предварително, за да се избегнат лесни отпадания. Щеше да става на всеки 20 обиколки.

При спиранията Сали се проявяваше като гений: успя да стопи преднината на Алесандро Ромба — при едно от спиранията в бокса в обиколки 20, 40, 60 и 80 успя да спечели цели три секунди.

След това нещата взеха да стават интересни.

Начело продължаваше да е сребристочерният „Локхийд-Мартин“ на Ромба.

Пилотът от ВВС на САЩ Карвър беше втори със своя син Ф-55.

След тях летеше група от четирима, сред които беше и Джейсън.

Последен, на 7-о място, беше Джейсъновият съотборник Пабло Ривиера.

Ривиера се мъчеше на последното място, защото в Обиколка 100 нещастно прецака престоя в бокса и сега трябваше да спазва 15-секундното правило.

В момент на лудост, обзет от отчаяние, той се изправи срещу втората месомелачка — тъй като тя предлагаше най-голямо съкращение на трасето. Можеше да превърне 13-секундното му изоставане в 3-секундно.

Ривиера не знаеше — а може би нямаше уменията или смелостта да знае — че за да преодолееш нюйоркските месомелачки, трябва да влезеш в тях с максималната скорост 810 км/ч.

А влизането в тесен тунел, чийто вход не е по-широк от вратата на обикновен гараж, със скорост близка до тази на звука, е много по-трудно, отколкото изглежда.

Ривиера влезе в месомелачката със 750 км/ч.

Дългият тъмен цилиндричен тунел го погълна.

А после започна да се затваря като ирис. Огромните му метални фасети започнаха да се свиват с металическо щракане, сякаш някакъв огромен индустриален питон преглъщаше плячката си.

В момент на прозрение Ривиера разбра, че няма да успее.

И изкрещя.

Месомелачката скърцаше и продължаваше да се свива около него.

Скърцащите й стени отрязаха първо връхчетата на крилата му… след това смазаха страничните въздуховоди… и задния спойлер… и…

Смазаните останки на Ф-3000 на Ривиера бяха изплюти от другата страна на месомелачката, очукани и трудни за разпознаване, и паднаха в реката. Единственото, което беше оцеляло, беше подсилената пилотска кабина на болида. Ривиера беше жив — или по-скоро почти — единствено благодарение на свръхздравата конструкция на ферарито и защото месомелачката не се затвори докрай — но в никакъв случай благодарение на собствените си умения.

В състезанието бяха останали само шестима пилоти.

Обиколка: 110 от 120

Сега във всяка обиколка се водеха две отделни битки.

Ромба и Карвър се бореха за водачеството.

Джейсън и двамата пилоти на „Рено“ — за 3-то място. А зад тях се влачеше на опашката, като едва успяваше да се вмести в Правилото за 15-те секунди, фирменият пилот на „Дженеръл Мотърс“, доста по-възрастният австралиец Марк Скайф, в Кола 102.

Всъщност в Правилото за 15-те секунди имаше и нещо добро: то принуждаваше пилотите да се движат в плътна група — на разстояние за атака — така че щом се появеше възможност, всеки можеше да атакува.

Такава възможност се появи, когато се случиха едновременно две неща:

Първо, в Обиколка 110 Ангъс Карвър се опита да надмине Алесандро Ромба, докато се носеха с рев на север покрай остров Уорд-Рандъл. Карвър се опита да се промъкне покрай Ромба откъм вътрешната страна, но Ромба упорито не отстъпи от линията, така че щом започнаха да влизат в левия завой на върха на острова, се сблъскаха. Ударът беше тежък и двата болида се завъртяха, плъзнаха се настрани в противоположни посоки и минаха през размагнетизиращите лампи.

Другото, което се случи (в точно същия миг), беше: докато се носеха над Ийст Ривър след двамата водачи, Фабиан и Труво, действайки заедно, изтласкаха Джейсън в лявата страна на пистата, така че щом стигнаха до Уорд-Рандъл, той имаше само две възможности: да се блъсне в сушата или да завие наляво — към втората месомелачка.

Избра второто.

Увеличи скоростта.

Изстиска всичко от болида. Беше се нагледал на месомелачки по телевизията и всеки път коментаторите повтаряха едно и също: не можеш да ги победиш, освен ако не караш с максимална скорост.

Затова натисна газта и се стрелна около остров Уорд-Рандъл. Към входа на втората месомелачка.

Стори му се доста малък.

Прекалено малък.

Беше все едно да се опиташ да вкараш куршум в ключалка.

„Аргонавт“ се понесе към малкия отвор. Цифрите на спидометъра започнаха да скачат нагоре: 800 км/ч…

… 805 км/ч… 810 км/ч…

… УУУУМ!

… „Аргонавт“ влетя в малкия кръгъл отвор — и той веднага започна да се затваря като ирис.

Джейсън се наведе напред.

Бъг оглеждаше бързо затварящия се около тях тунел.

Изведнъж стените се оказаха толкова близо, че започнаха да пускат искри там, където крилете на „Аргонавт“ ги докосваха. Джейсън тъкмо си помисли, че със сигурност ще ги смажат, когато — УУУУМ — излетяха в замайващата слънчева светлина и…

… се оказаха начело.

А оставаха само десет обиколки.

Бъг изкрещя нещо.

Джейсън се ухили и викна:

— Ще кажа на мама, че псуваш.

Обаче чакалите пак бяха тук.

Заради сблъсъка Ромба и Карвър бяха размазани и бързо бяха прилапани от Труво, след него от Фабиан и накрая от Скайф. (По-късно Ромба и Карвър щяха да се бият за важните 2 точки на разположение за класиралия се на 5-о място. Водиха тази битка чак до мига, когато бяха елиминирани заради неспазване на Правилото за 15-те секунди. Но все пак накрая Ромба успя да надмине Карвър.)

Междувременно в челото на групата правилото гласеше Джейсън срещу всички останали. А тъй като оставаха само 10 обиколки до финала, той имаше реалната възможност да спечели състезанието!

И той — адреналинът кипеше във вените му — направи девет от най-добрите обиколки в живота си.

Двамата французи — не можеха да повярват, че е успял да излезе от месомелачката — го погнаха с желание да му отмъстят.

Труво се нуждаеше повече от точките, отколкото Фабиан, и гонеше по-здраво болида си, и когато излезе от първата месомелачка в Обиколка 115, се озова по петите на Джейсън.

И го подгони.

Но Джейсън взимаше всеки завой съвършено.

Добре де, почти всеки.

Във всяка обиколка Труво успяваше да съкрати малко преднината му при Лакътя на статуята. Френският пилот, изглежда, беше усетил, че това е слабото място на Джейсън. Може би беше подушил страха му? И сто на сто знаеше, че Джейсън го взима предпазливо, защото е уплашен от гравитационните сили и от възможността да изгуби съзнание.

Когато започнаха последната обиколка — 120 от 120 — Труво летеше почти до „Аргонавт“.

Дълбоко в сърцето си Джейсън знаеше какво иска да направи французинът.

Да го надмине в Лакътя на статуята.

Нагоре по Ийст Ривър, по вече безопасния маршрут. В по-тясната река Харлем и под всички мостове, които я обкрачваха — преди да навлязат с рев над Хъдсън, надолу по широката й права, с максимална скорост, преди тя да се покаже пред погледите им.

Статуята на свободата.

Джейсън я погледна и се намръщи.

Знаеше сбора.

Осемте точки, които щеше да му донесе второто място, нямаше да са достатъчни да надмине Карвър в генералното класиране. За да участва в следващото състезание, му трябваха десет точки. Трябваше му победа.

„Смърт или слава“, помисли си той.

И влезе в Лакътя. Знаеше какво ще избере.

В Лакътя болидите се накланяха наляво, почти на 90 градуса, носеха се с огромна скорост.

В този момент Труво — както очакваше Джейсън — предприе атаката.

Обаче този път Джейсън не отстъпи.

Труво като че ли се стресна.

Бяха изминали половината от Лакътя…

… и зрението на Джейсън започна да се замъглява.

7G…

Още по-нататък по огромната остра извивка… започна да му причернява.

„Мога да го направя“ — каза си той.

„Мога да го направя…“

8G…

Премигна. Опитваше се… с все сили…

8,5 G…

… да… не… загуби… съзнание…

Труво почти се беше изравнил с него, но не успяваше да го задмине.

9G…

Бузите му залепнаха за зъбите, зъбите му бяха стиснати здраво… и изведнъж той осъзна, с тръпка, че този път — да! — ще успее…

И в същия момент изгуби съзнание.

Обиколка: 120 от 120

Свести се…

… чу лудешки приветствени викове…

… и усети, че някой блъска по каската му.

Беше Бъг, опитваше се да го свести.

А тълпите сякаш скандираха: „Обичаме те, Бъъъг! Обичаме те, Бъъъг!“.

Джейсън седеше в „Аргонавт“, но той не се движеше: беше хванат от мъртва зона и беше зависнал над Ийст Ривър — но зад финала.

Джейсън се огледа удивено — нямаше спомен как е стигнал от Лакътя на статуята до линията на финала.

И в този момент видя повторението на огромния плазмен екран, издигнат на речния бряг: видя „Аргонавт“ да излита от Лакътя и да профучава пред „Везир“ пред обектива на камерата.

После в забавените кадри се виждаше как наведен над смъкналия се в седалката Джейсън единственият ученик от спортното училище, който беше издържал при 9 G, стискаше волана и управляваше болида последните няколкостотин метра.

Бъг.

Нещо повече — „Аргонавт“ беше запазил скоростта, с която бе излязъл от завоя (очевидно, макар да беше изгубил съзнание, Джейсън беше продължил да натиска газта), и с Бъг на волана беше надбягал Труво във финалния спринт до Бруклинския мост!

„Аргонавт“ с неговия пилот в безсъзнание и с навигатора, стиснал волана над главата му, беше спечелил проклетото състезание!

Бъг се усмихваше доволно.

После обясни на Джейсън какво се беше случило.

— Какво съм направил? — попита Джейсън невярващо. — Продължил съм да давам газ, въпреки че съм бил в безсъзнание?

Бъг кимна, като същевременно добави нещо почти неразбрано.

— Да, така си е — съгласи се Джейсън. — Наистина много исках да спечеля това състезание.

На информационното табло се появи разпределението на точките.

10 точки за Джейсън. 8 за Труво.

6 за Фабиан, който с лекота се класира на трето място.

4 за австралиеца Скайф — добър резултат, но недостатъчен, за да се включи във финала.

Най-необикновеното беше, че Алесандро Ромба спечели 2 точки за петото място, а пилотът от ВВС на САЩ Карвър — 0 за шестото.

И изведнъж, след като двамата пилоти от ВВС на САЩ не спечелиха точки, а водачът в генералното класиране спечели само две, то придоби следния вид:

Съвсем неочаквано Ангъс Карвър, който водеше със 17 точки, се оказа елиминиран въпреки тях, докато Фабиан — злият Фабиан — се беше изкачил в класирането и бе излязъл на първо място с общо 22. Три точки преднина пред най-близкия му съперник — неговия съотборник Етиен Труво.

Обаче най-голямата от всички изненади беше Джейсън — с големия си успех от 10 точки той изведнъж набра общо 18, които го класираха сред първите четирима. Беше изпреварил трима състезатели с наистина голям скок. Бъг се бе оказал прав — последният завой бе решил всичко — и 8 точки нямаше да са достатъчни.

Джейсън направо не можеше да повярва.

Родителите му не можеха да повярват.

Тълпите не можеха да повярват.

Благодарение на Бъг, на единствения и неповторим Бъг, „Аргонавт“ се класира за четвъртото и последно състезание от нюйоркския Мастърс.

Тази вечер мълчание обгръщаше дома на Джейсъновия братовчед в Ню Джърси.

След усилията на отбор „Аргонавт“ в тазсутрешното Преследване човек би очаквал шумно празненство с пукане от излитащи тапи на шампанско и съскане на разливани безалкохолни.

Но тази вечер нямаше такова нещо.

Най-сетне осъзнаха значението на случилото се. Тежестта на постигнатото от „Аргонавт“ през седмицата. След три крайно тежки професионални състезания утре Джейсън, Бъг и Сали щяха да участват в едно от най-престижните събития в света на ФЛК. Обаче същевременно и едно от най-опасните.

Всички седяха около масата, потънали в замислено мълчание: Джейсън, Бъг, Хенри и Марта Чейсър, братовчедите Чейсър, Сали Макдъф и семейството й, както и Ериъл Пайпър.

Наистина мълчанието — мрачно стихване от страх и ужас — беше оглушително.

Единственият, който не беше повлиян от него, се оказа Скот Сиракюз — но пък той беше бивш професионален състезател и бе свикнал с подобно напрежение.

— Трябва да знаете… — прекъсна той неловкото мълчание, — че другите състезатели също са само хора.

Останалите не вдигнаха глави — единствено Джейсън погледна учителя си.

Сиракюз вдигна рамене.

— Хората виждат пилоти като Ромба и Фабиан и си мислят, че те са свръхчовеци. Мъже от стомана. Смели шампиони, които безстрашно летят с астрономически скорости, без да ги тресат нервите. Обаче те не са супергерои. О, не, въобще не са. Те са обикновени хора със страхове и любови, и слабости като вас и мен.

— Затова обичаме спортистите — от Тайгър Удс и Доналд Брадман до Мохамед Али — защото те се справят с такова напрежение, което другите хора не могат дори да си представят. Те застават на игрището за голф, на стадиона или на ринга пред погледите на стотици хиляди и някак си краката им не се огъват. После… продължават да стоят… и под всичките тези погледи правят онова, за което са тренирали, и го правят добре. За това ги обичаме. Но това не означава, че не се страхуват. — Замълча за миг и продължи: — Джейсън, Бъг, Сали — като ваш учител ви наблюдавах през изминалата година да се развивате; гледах ви как от ококорени надежди с малко талант… се превръщате в състезатели. Когато започнахте да се учите при мен, бяхте добри. Сега сте наистина добри. Добри в своите лични задължения, добър отбор. Защото идвахте на уроци, когато бяхте твърде уморени дори да мислите; защото тренирахте заедно как се провежда ръчно обслужване в бокса; защото избутахте болида си през финалната линия; защото Бъг пое волана, когато се наложи.

— Сега вече сте състезатели — заключи Сиракюз. — Повярвайте ми — готови сте за това изпитание. Може и да не мислите така, но аз съм човек, който е бил дълго в света на ФЛК, и можете да се доверите на преценката ми. Готови сте да се изправите пред хорските очи и коленете ви да не се огънат. Свършихте си работата, имате уменията и най-важното — желанието. Време е да направите онова, за което сте дошли: да спечелите Мастърс!

— Мамо, да не си го забравила? — попита Джейсън, когато пристигнаха в боксовете на Шесто авеню за четвъртото и последно състезание от сериите Мастърс.

Марта Чейсър отвори дамската си чанта, надникна вътре и се увери, че неговият „трофей“ за Търсенето е там.

Форматът на състезание по търсене беше прост: всички състезатели потегляха от старт/финала за далечна точка, където трябва да вземат трофея, който са си избрали — той можеше да е всякакъв, обаче обикновено състезателите избираха нещо, което е важно за тях. Например медал, който са спечелили, или националното им знаме.

Какъвто и да беше трофеят, първият състезател, който пресечеше старт/финала с него, печелеше.

Особеното бе в самото пътуване. Пътуването в Търсенето като част от Мастърс беше особено трудно.

Майката на Джейсън беше измислила много подходящ трофей за отбор „Аргонавт“ в Състезание 4.

— Мисля, че трябва да го дадем на някой от официалните лица — каза Джейсън, докато го взимаше от ръцете й.

И когато влязоха в бокса, го предаде на официалното лице, което щеше да закара трофеите на четиримата състезатели до най-далечната точка от трасето на Търсенето.

„Аргонавт“ стоеше в своя бокс — блестящ, лъскав, в очакване. Сякаш малката синьо-бяла и сребриста кола беше жива, пълна с енергия, готова да тръгне, а в момента дори като че ли потропваше с копита в очакване на днешното предизвикателство.

Джейсън огледа болида си с гордост и си помисли за всичко, което бяха преживели заедно — от Регионалните шампионати в блатата на Карпентерия до епичните усилия в спортното училище: тежките турнири, изправянето срещу ледените Сцила и Харибда. И подвизите им тук, в Ню Йорк.

Потупа лявото крило на „Аргонавт“.

— Е, аргонавте, ето ни отново на старт. Още едно състезание. Само още едно — това е единственото, което искам от теб.

Така и не видя взривното устройство — беше с размерите на главичката на карфица — закачено за задния спойлер на обичния му „Аргонавт“.

Беше поставено там през нощта… от ръка с ловки пръсти… ръка, която беше платила на един от охранителите, за да получи достъп до боксовете… ръка, която преди време беше монтирала подобно устройство на един друг „Аргонавт“.

Четирите болида стояха на Пето авеню — всички насочени на север.

Алесандро Ромба в своя сребристочерен „Локхийд-Мартин“.

Фабиан и Труво в своите пурпурнозлатисти рена.

И Джейсън в „Аргонавт“.

Нещата се свеждаха до това.

Четирима съперници.

Всички в рамките на четири точки разлика.

Ромба, Труво и Джейсън трябваше да спечелят Състезание 4 — и да се надяват, че някои други класирания ще са в тяхна полза — за да могат да спечелят Мастърс.

Обаче Фабиан, който имаше три точки повече от най-близкия си съперник, можеше да си позволи да се класира втори, да събере 8 точки и пак да спечели титлата.

Трасето за Търсенето беше дълго и тежко — отвеждаше състезателите през целия щат Ню Йорк чак до Ниагарския водопад на американо-канадската граница. Там състезателите трябваше да вземат трофеите си от платформа, окачена високо над водата, и да поемат по обратния път към Манхатън.

Пътят и в двете посоки беше изключително труден, но същевременно удивително красив, макар и по необикновен начин.

Защото основната характеристика на трасето беше подземна магистрала, известна като Безкрайния тунел. Преди изобретяването на летящите коли американското правителство беше започнало да строи супермагистрала от канадската граница чак до Флорида — Супермагистрала II.

По това време обаче се бяха появили магнитните коли и проектът беше изоставен. Довършен беше само участъкът през щата Ню Йорк, при това само грубото строителство.

И така се бе получила мрежа от грубо изсечени осмостенни тунели, които минаваха през най-различни места — стари рудници, пещери, подземни реки и водопади. Строителството на магистралата беше причина за откриването на сега прочутите Пещери близнаци — най-големите подземни кухини на света.

Разбира се, сега Безкрайният тунел беше оборудван с множество малки йонни водопади, които намаляваха ширината на тунелите наполовина. Плюс множество еднолентови мостове над подземните проломи и реки, както и много кръстовища, водещи в задънени тунели; навигаторите бяха снабдени с карти и затова тяхната роля в състезанието беше решаваща.

Джейсън седеше зад волана и оглеждаше каньона от небостъргачи и трибуни, в който се беше превърнало Пето авеню.

— Но никога на колене — каза високо.

— Какво каза? — попита Бъг.

— Нищо, брат ми. Нищо.

Тълпата шумеше и обсъждаше дали Алесандро Ромба ще спечели това състезание и ще вземе Големия шлем? Или пък двамата французи? А може би младият Джейсън?

Родителите на Джейсън гледаха от трибуната най-близо до старт/финала. До тях седяха Умберто Ломбарди, Скот Сиракюз, кланът Макдъф и Ериъл Пайпър. Хенри Чейсър буквално не го сдържаше на място от вълнение.

Силен електронен звук предупреди всички, че стартовите светофари ще светнат след три секунди.

Червена светлина…

Жълта светлина…

Зелена светлина…

Старт!

Светът се размаза.

Свръхбързина. „Аргонавт“ летеше на границата на възможностите си.

Небостъргачите се смениха с мостове, след това с къщи, накрая с магистрала, когато състезателите се стрелнаха по междущатската 87, цепейки на север, където всяко свободно парче земя беше пълно със зрители.

Малко по-късно пейзажът премина в гористи хълмове, реки, мостове и много скоро се показа планината Кетскил. Джейсън знаеше, че в нейното подножие чака входът към прочутия и страховит Безкраен тунел.

Ромба летеше начело, а Джейсън и двете рена се бореха и гонеха 2-рото място, като час по час се задминаваха. През цялото време двамата френски пилоти прекарваха заострените си стабилизатори опасно близо до крилете на „Аргонавт“.

А после Джейсън видя входа към тунела.

Беше висока арка от сив бетон, непоклатима като пъкъла, и зад нея зееше черната паст на тунела. Входът беше обграден от ръкопляскащи зрители.

Рууум!

Джейсън влетя в мрака.

Сводести подпорни колони прелитаха над главата му — смайващо свръхповторение на една и съща форма. Всъщност не бяха колони, а по-скоро „ребра“ — ребрата на осмостенния тунел.

Четирите коли с рев се носеха по тунела, накланяха се, за да следват извивките на трасето, и се изправяха, за да поемат по правите.

Ромба — Джейсън — Фабиан — Труво.

На определени места йонни водопади преполовяваха ширината на тунела и болидите трябваше да се престрояват в индийска нишка, за да могат да минат покрай бляскавите златисти пердета. Понякога трябваше да се стрелват наляво или надясно, когато изскачаше втори или трети йонен водопад — точно зад предишния, но от другата страна на прохода.

Джейсън изскочи на дълъг естествен мост, който се простираше над подземен пролом. Бездънен мрак се простираше от двете страни на моста. Обаче, преди да може да огледа този удивителен пейзаж, Джейсън отново се гмурна в клаустрофобичното пространство на тунела.

В системата от тунели започнаха да се появяват кръстовища.

На първо време всички просто следваха Алесандро Ромба — доверяваха се на уменията на неговия навигатор да разчита карти. В един момент обаче Ромба се откъсна от тях и изведнъж Бъг трябваше да насочва „Аргонавт“.

Но не за дълго.

Фабиан, който много искаше да остане на втора позиция и да спечели състезанието, започна с помощта на Труво да притеснява Джейсън.

„Аргонавт“ взе с висока скорост един завой, избегна поредния йонен водопад и се стрелна в една невероятно огромна пещера. Беше първата от Пещерите близнаци, известна като Малката пещера.

Удивителни водопади скачаха от пукнатини в стените на огромната пещера и политаха 200 метра надолу, преди да изчезнат в мрака. Подземни летящи трибуни, пълни със зрители, висяха покрай стените на пещерата. Виковете на публиката кънтяха под свода.

Широк мост се виеше около скалните водопади, като на някои места дори се гмурваше във водните струи.

Летящите над моста коли изглеждаха като джуджета в сравнение с гигантската пещера и подземните водопади.

Тъкмо на това място двете рена се опитаха да видят сметката на Джейсън. Виещият се мост беше достатъчно широк за трите коли, но в края се стесняваше в тунел с две ленти.

Двете рена заплашително застанаха от двете страни на „Аргонавт“. Джейсън се стрелна наляво, после надясно. Отляво беше Фабиан, а отдясно Труво — и двамата толкова близо, че можеше да ги докосне.

Сандвич „Рено“.

— О, не… — извика Джейсън.

Рената го бяха вкарали в позицията, която искаха — с помощта на техника, използвана вече много пъти за елиминиране на противниците им. Сега на Фабиан му оставаше само да бутне Джейсън върху заострените стабилизатори на предното крило на Труво.

Фабиан започна да притиска Джейсън надясно…

… към проблясващото предно крило на Труво.

Джейсън обаче изблъска Фабиан обратно — докато нервно поглеждаше бързо приближаващия вход на тунела.

В този момент Труво също се долепи до него — приближи страховитото си сребристо предно крило на сантиметри от „Аргонавт“.

Джейсън завъртя глава надясно и наляво. Нямаше къде да избяга. Притискаха го върху остриетата на Труво и не можеше да направи нищо.

След секунда щяха да му видят сметката…

След секунда…

Фабиан нанесе последния удар.

Видя му сметката.

Но когато Фабиан нанесе убийствения удар, Джейсън направи нещо абсолютно неочаквано. Натисна спирачките.

„Аргонавт“ изостана и резултатът беше колкото изненадващ, толкова и смайващ.

Фабиан, който допреди секунда натискаше яко срещу колата на Джейсън, изведнъж се озова без никакво противодействие. Стрелна се встрани и напред и преди да успее да направи каквото и да било, видя как стабилизаторът му отряза предното крило на „Везир“!

Очите на Труво щяха да изскочат, докато гледаше как крилото му полита надолу — и в този момент той изгуби контрол и болидът му залитна надясно, опасно близо до края на виещия се мост и бездната под него. Това беше миг преди да се разбие със страшна сила във вертикалната бетонна рамка на входа за тунела в края на огромната пещера.

Колата се блъсна в скалата.

Със 700 км/ч.

За част от секундата „Везир“ се превърна от летяща кола в огнена топка.

Взривът заехтя из пещерата и зрителите ахнаха ужасено. Труво и навигаторът му щяха да оцелеят, макар и замаяни и зашеметени — спасени благодарение на усилената кабина и системите за защита при сблъсък. „Везир“ обаче никога вече нямаше да участва в състезания.

Остана да лежи размазан от дясната страна на тунела, препречвайки част от входа.

Джейсън продължаваше да се движи с висока скорост — маневрата му със спирачките беше само за миг, така че не беше дал възможност на Фабиан да спечели голяма преднина. Двамата профучаха покрай горящия „Везир“ и хлътнаха в двулентовия тунел.

Тунелът правеше широк десен завой — подлагаше на изпитание устойчивостта на пилотите на гравитационните сили също като Лакътя на статуята, преди да ги въведе във втората от Пещерите близнаци.

Голямата пещера.

В сравнение с нея Малката пещера беше джудже.

Голямата пещера беше най-голямото подземно пространство на света. Беше открито само преди две години и беше невероятно изумително. Имаше десетки водопади, сталагмити с височината на небостъргач се издигаха в огромната пещера, някои свързани със скални мостове. Водата се стичаше по тях в искрящи пръски, преди да изчезне надолу в мрака.

Извит мост минаваше по дължината на цялата пещера и тъкмо над него се понесоха болидите, като правеха зигзази между буйните струи вода.

Ромба, след него Фабиан — и накрая Джейсън.

Под виковете и свирканията на зрителите по летящите трибуни тримата състезатели профучаха над скалистия път и изчезнаха в последния участък на Безкрайния тунел — участък, който свършваше при Ниагарския водопад.

Ниагарският водопад.

Гледката — величествена. Шумът — оглушителен. Тълпите, струпали се около най-прочутия водопад на света, шумяха и се пукаха от нетърпение.

Всички погледи бяха впити в дупката в подножието на водопада, и всички чакаха да видят кой от състезателите ще излезе първи.

Беше Алесандро Ромба.

Зрителите пощуряха.

Фабиан излезе втори — а накрая остана Джейсън.

Трите болида се стрелнаха нагоре по склона откъм страната на САЩ и спряха почти едновременно пред дългия тесен пешеходен мост без перила, който се простираше над реката.

Джейсън изскочи от „Аргонавт“ и подгони Ромба и Фабиан по дългия тесен мост.

От другата страна на моста имаше четири подиума. И на тях бяха трофеите на пилотите.

Трофеят на Ромба беше италианското знаме. Той го грабна, обърна се и хукна обратно към колата си… и към връщането при старт/финала.

Трофеят на Фабиан беше типичен за него: негова снимка в рамка, сниман застанал до „Марсилски сокол“. Той я грабна и се втурна обратно, като почти блъсна Джейсън, докато се разминаваха на тесния мост.

Джейсън стигна до подиумите последен.

И видя трофея, който бе направила майка му.

Той блестеше на слънчевата светлина като съкровище, а над него имаше дъга, образувана от водните пръски и слънчевите лъчи — приличаше на ореол.

Мека вълна.

Боядисана в златисто.

Златното руно.

Също като своя съименник от митовете Джейсън грабна руното, обърна се и хукна с все сили към своята колесница.

Джейсън скочи в „Аргонавт“ и натисна газта. Болидът изрева, направи пълен кръг високо над водопада и се стрелна като куршум обратно в Безкрайния тунел.

Отново в мрака.

Обратно към старт/финала.

Джейсън промушваше „Аргонавт“ през проходите на Безкрайния тунел, накланяше се наляво, плъзгаше се надясно, стремеше се да изпревари Ромба и Фабиан по пътя към финала.

Видя червеният стоп на Фабиан да просветва немного далеч напред. И изведнъж в слушалките му се чу глас с френски акцент:

— Момче, не можеш да спечелиш.

Фабиан.

Някак си беше успял да открие радиочестотата на Джейсън и сега в най-смазващата фаза на състезанието беше решил да проведе психическа атака. Това беше много неморално, но не и незаконно.

— Защо продължаваш да се мъчиш? — продължи Фабиан. — Та ти се справи много добре за дете. Защо не оставиш надпреварата на мъжете, а?

Джейсън беше впил поглед в задния спойлер на французина.

— Дръж се, Фабиан. По петите ти съм — каза той решително.

И това беше самата истина.

Той непрекъснато смаляваше преднината на французина, докато се стрелкаха през тесните скалисти тунели, и то толкова много, че когато стигнаха Голямата пещера, „Аргонавт“ изскочи до „Марсилски сокол“ на широкия трилентов мост.

Фабиан видя Джейсън и се намръщи.

Джейсън му се оплези.

В отговор Фабиан го блъсна.

Обаче Джейсън зави и намали силата на удара.

Това, изглежда, раздразни Фабиан още повече, защото щом поеха нагоре по дългата рампа на Голямата пещера, той отново блъсна „Марсилски сокол“ в „Аргонавт“.

Обаче Джейсън беше готов за това и удържа. Двете коли се носеха с рев нагоре по моста и влязоха в широкия (сега ляв) завой на тунела, който свързваше Голямата с Малката пещера.

Накланяне в завоя.

Труден полет.

Бърз полет.

Фабиан от вътрешната, Джейсън от външната страна на завоя; колите им летяха с толкова висока скорост, че направо разкъсваха тъканта на въздуха.

За един кратък миг Джейсън успя да види очите на Фабиан зад визьора на каската — видя ги да проблясват към него с чиста подигравка и омраза.

— Момче, ще ти видя сметката.

— Не днес обаче — отговори Джейсън.

— И защо не?

— Защото се сетих нещо, за което ти не си.

И докато го казваше, завършиха последния участък от завоя заедно — страна до страна — Фабиан отляво, Джейсън отдясно. И онова, което Джейсън си беше спомнил, изведнъж изскочи пред тях. Останките от колата на Труво.

Фабиан изкрещя.

И скри очите си с ръце, когато „Марсилски сокол“ се стрелна право през отломките от „Везир“ — и отломките от вече две рена се разхвърчаха във всички посоки като звездопад.

Централната секция от колата на Фабиан оцеля, но за негово нещастие предният и задните спойлери, както и крилата, не можаха.

Очуканите останки от колата му се посипаха в мрака под моста…

Не е нужно да се обяснява надълго и нашироко какво въздействие оказа тази катастрофа върху сериите Мастърс.

Фабиан току-що бе станал НЗ — което означаваше, че изобщо няма да вземе точки от състезанието. За него сериите Мастърс бяха свършили.

Борбата за спечелването им щеше да се води между последните двама състезатели на пистата: Алесандро Ромба и Джейсън Чейсър.

Сега, когато двете рена завинаги го бяха оставили на мира, и на крилете на огромно количество адреналин, Джейсън вече оглеждаше стопа на Алесандро Ромба.

Ла Бомба Ромба.

Пилотът №1, състезателят, който искаше да стане първият, спечелил Големия шлем, човекът, който тази година още не беше надминаван.

„До днес“, помисли си Джейсън.

Състезание с два коня.

Ромба бягаше.

Джейсън преследваше.

Преследваше го с все сили.

По цялата дължина на Малката пещера, след това в подобния на лабиринт тунел.

Ромба караше яко.

Джейсън управляваше безпогрешно.

За двайсет минути съкрати преднината на №1 на света до една дължина на кола и тогава…

… слънчевата светлина ги заля, когато изскочиха заедно от тунела.

Вече летяха над междущатската магистрала, която се извиваше наляво и надясно, заобикаляйки гори и хълмове. Джейсън следваше Ромба по петите и превръщаше живота на световния шампион в ад.

След малко Джейсън атакува — опита се да се промъкне от лявата страна на Ромба.

Ромба затвори пътя — леко и законно.

Джейсън опита отново — този път отдясно.

Ромба отново го блокира.

Джейсън упорстваше — ту отляво, ту отдясно, търсеше пролука да се шмугне, без да показва никакво уважение към пилот №1.

Джейсън отново тръгна наляво — Ромба реагира и зави натам — обаче този път ставаше дума за лъжливо движение и Джейсън се стрелна надясно и се промъкна покрай Ла Бомба, който се беше отклонил твърде много вляво!

Тълпите покрай магистралата направо зяпаха.

А после се разкрещяха от удоволствие.

Не катастрофа, късмет или подъл ход бяха позволили на Джейсън да надмине световния шампион.

Просто се дължеше на дяволски доброто му пилотиране.

Така изведнъж, когато оставаха само десет минути до края на Ню Йорк Мастърс, Джейсън се озова начело.

В далечината се показа силуетът на Ню Йорк Сити.

Докато се носеше с рев над магистралата, Джейсън гледаше как високите му небостъргачи пронизват небесата.

Пришпорваше „Аргонавт“ и се опитваше да заглуши всички мисли за това, че води, че е начело, че е на прага да постигне всичко, за което някога си е мечтал.

„Не мисли за победата — каза си той. — Не казвай хоп, преди да си скочил! Първо спечели, после всичко останало. Съсредоточи се и карай!“

В последния участък преди Манхатън дори успя да увеличи преднината. Първо с една дължина, после с няколко.

А после минаха по Бродуейския мост и изведнъж се озова отново в града с неговия лабиринт от прави ъгли.

Събралите се зрители започваха да реват при всеки негов завой.

Ромба вече беше изостанал на цели седемдесет метра.

Когато изскочи на Пето авеню и осъзна, че няма повече завои — че това е краят — че е успял — Джейсън си позволи да се усмихне.

В същия момент един човек сред зрителите — гледаше как Джейсън лети по финалната права — натисна бутона на дистанционното и задейства взривното устройство с големината на глава на карфица, закачено за задния спойлер на „Аргонавт“.

За втори път тази година — и за втори път в състезание от Големия шлем — задният спойлер на „Аргонавт“ избухна от само себе си.

„Не — помисли си Джейсън. — Не на финалната права!“

— Дръж се, Бъг — успя да извика на брат си.

Останал без задния си спойлер, „Аргонавт“ наведе нос и със смайващите 779 км/ч се стовари върху асфалта на Пето авеню.

Разхвърчаха се части и искри.

Носът на „Аргонавт“ отхвръкна настрана, части от фюзелажа се разлетяха наоколо, крилете застъргаха настилката и се отчупиха.

Очуканият „Аргонавт“ се плъзна странично и спря в средата на Пето авеню, само на дразнещи двеста метра от финала. След това тромаво се обърна на една страна, с кабината към заветната бяла линия.

Джейсън вдигна глава и видя линията на финала — толкова близо и едновременно толкова далеч.

— Бъг? Как си?

Бъг го успокои, че му няма нищо.

Джейсън бързо прецени възможностите.

Знаеше, че Ромба е близо — по звука почти над него — прекалено близо, за да стигне на бегом до финала, както Бъг бе направил с Барнаби в спортното училище.

— По дяволите! — Той удари ядосано волана. — Няма да загубя това състезание!

И когато колата на Ромба почти се изравни с неговата, сграбчи Златното руно, стисна го в скута си, отключи оборудвания с транспондер волан и направи единственото, което можеше да му помогне да спечели състезанието.

Катапултира.

Беше картина, която никой зрител никога нямаше да забрави.

Черният „Локхийд“ на Алесандро Ромба тъкмо минаваше покрай останките от „Аргонавт“, когато — фуууу! — Джейсън излетя с катапултиращата седалка от болида, изстреля се хоризонтално с главата напред, подобно на човек от цирково оръдие, само на шейсет сантиметра от асфалта и…

… надмина колата на Ромба в движение…

… и прелетя над финала само на трийсетина сантиметра пред смаяния италианец.

Щом профуча над бялата линия на финала, катапултиращата седалка изгуби хоризонталната си инерция, стовари се на асфалта, търкулна се настрана и се плъзна напред. Вдигнаха се хиляди искри, които обгърнаха Джейсън, но седалката го защитаваше с усилената си конструкция.

След миг седалката спря.

Съскаше от нагряването и от очуканите й страни се вдигаше пара.

От всички страни към нея се завтекоха загрижени официални лица.

Зрителите бяха потънали в удивено мълчание.

Хенри и Марта Чейсър гледаха ужасени, търсеха признаци на живот в димящата седалка и сред тълпата служители, които се бяха струпали около нея.

Никой не беше виждал нещо подобно — момчето, което катапултира, за да пресече финала и да спечели!

Едно от официалните лица измъкна Джейсън от изпотрошената седалка и му помогна да се изправи. Джейсън се олюля, но вдигна високо волана и Златното руно…

… и беше поздравен от тълпата с такъв радостен рев, какъвто не беше чуван никога на състезание от ФЛК.

Беше толкова силен, че едва не срути града.

Хенри и Марта Чейсър въздъхнаха от облекчение, а после Хенри скочи, вдигна ръце и изрева:

— Ах, ти… малък… проклет… храбрец!

Последваха налудничави сцени.

Подобно на вълна от разкъсана язовирна стена, тълпата нахлу през загражденията, изскочи на Пето авеню и започна да се трупа около смачканата катапултираща седалка.

Джейсън — заобиколен от официални лица и охрана — отиде при Алесандро Ромба и му стисна ръката.

— Господин Ромба, съжалявам за Големия шлем.

Италианецът се усмихна криво.

— Имам чувството, че тази година беше последната ми възможност. От сега нататък във всяко състезание ще съм изправен срещу корав нов съперник.

Джейсън кимна.

— Днес направихте добро състезание.

— Ти също. А сега, младежо, върви да празнуваш.

— Точно това ще направя — засмя се Джейсън.

И хукна по Пето авеню към останките на „Аргонавт“, които още лежаха по средата на широкия булевард. Бъг стоеше до отломките.

Двамата братя се прегърнаха, а около тях засвяткаха светкавиците на фотоапаратите и прожекторите на камерите.

— Джейсън! Ларва на мраволъв! — Марта Чейсър пристигна тичешком от ВИП трибуната, Хенри я следваше.

Марта прегърна Джейсън и го притисна към себе си. Хенри Чейсър спря малко зад нея, защото знаеше, че Бъг не обича да го прегръщат. Затова се изненада, когато Бъг скочи в обятията му, прегърна го и отпусна глава на рамото му.

— Добра работа, синко — каза Хенри задавено. — Браво.

— Благодаря… татко — прошепна Бъг.

Това бяха първите думи, които каза пряко на Хенри Чейсър.

Марта пусна Джейсън.

— Едва не получих сърдечен удар, когато спойлерът се взриви. Какво стана? Защо? Как?

— Имам някои подозрения — отговори Джейсън и се обърна към Ериъл, която се приближаваше, придружавана от двама нюйоркски полицаи, които водеха помежду си Рави Гупта, индиеца букмейкър — ръцете му бяха в белезници.

— Той ли е? — попита едното ченге.

— Да, той е — отвърна Джейсън. — Това е типът, който е монтирал експлозивите на колата ми в Италия и тук.

Марта и Хенри гледаха невярващо.

Джейсън обясни:

— Осъзнах го по-миналата вечер, когато по телевизията видях коефициентите при залозите. Във ФЛК можеш да залагаш на всякакви резултати: например аз да спечеля, да се класирам в челната тройка на генералното класиране. Онова, което привлече вниманието ми, беше коефициентът, ако се класирам в челната петорка във всяко състезание. И тогава се сетих за Италианското бягане. Тогава нашият отбор на два пъти изпита необясними трудности: взривът на финалната права, но и преди това, когато на Сали беше попречено да стигне до боксовете в Пескара. И тогава ми светна: трудностите се появиха едва когато се изкачих на пето място. На път за боксовете в Пескара изскочих на пето място, след като „срязах тока“. Задният ми спойлер гръмна точно когато надминах Труво и изглеждаше така, сякаш ще финиширам пети. Тогава ми хрумна, че вероятно някой не иска да се класирам в челната петица от Италианското бягане — продължи Джейсън. — Започнах да се питам кой може да е… и стигнах до единствения отговор: комарджиите. Имаше само един букмейкър, който беше проявил интерес към мен — Гупта. Затова преди да си легна проверих неговите коефициенти тук и предишните в Италия, ако се класирам сред първите петима. Бяха огромни. Гупта щеше да изгуби цяло състояние, ако там се бях класирал на пето място, така че се беше погрижил това да не се случи: първо, блокирал е Сали, второ, поставил е експлозив в задния ми спойлер.

— Но как би могъл да го докажеш? — попита Хенри.

— Не можех. Затова трябваше да чакам — и да видя дали нещо подобно ще се случи и днес. Така че помолих Ериъл да накара полицията да наблюдават Гупта през цялото състезание и…

Обърна се към полицая до Ериъл и му кимна.

— Разполагаме с видеозапис на господин Гупта, как насочва дистанционно към „Аргонавт“ и натиска бутон миг преди задният спойлер на колата да се взриви — каза полицаят. — От Наблюдение на радиосигналите също са записали размяна на сигнали търсене — отговор между дистанционното и „Аргонавт“ секунда преди взрива. Така че сега господин Гупта ще дойде с нас.

Полицаите отведоха букмейкъра.

— Залагания… — изръмжа Сали. — Това е лоша новина.

— О, не е чак толкова лоша — подхвърли Марта Чейсър.

— Какво имаш предвид, мамо? — попита Джейсън изненадано.

— Ами — изглежда й беше малко неловко да си признае, — както казах, заложих един долар, че ще спечелиш. Много преди първото състезание, когато ти се котираше хиляда и петстотин долара към 1. Така че току-що спечелих хиляда и петстотин долара. Най-сетне ще мога да си купя нова шевна машина.

Джейсън само поклати глава и се усмихна.

Стоеше усмихнат със семейството и приятелите, и със Златното руно в ръка в средата на Пето авеню в Ню Йорк, беше неделята на Мастърс… и той беше победителят. А около тях трупащата се тълпа надаваше приветствени викове и ръкопляскаше.

Със същата усмивка стоеше и на остров Либърти, в подножието на Статуята на свободата зад почетната стълбичка и гледаше как Ромба (26 точки) и Фабиан (22 точки, защото поради катастрофата не беше получил точки за Състезание 4) получават лаврови венци за 2-ро и съответно 3-то място.

Настъпи моментът.

— А сега, дами и господа — обяви говорителят, — на първо място с двайсет и осем точки от сериите, две победи и едно трето място, шампионът на Мастърс за тази година е… Джейсън Чейсър! Отбор: „Аргонавт/Ломбарди“. Навигатор: Бъг Чейсър. Старши механик: Сали Макдъф.

Тримата се качиха заедно на почетната стълбичка.

Джейсън, Бъг и Сали.

Получиха венците си и огромната купа на Мастърс.

Джейсън вдигна купата над главата си и зрителите направо пощуряха.

Докато гледаше над трибуните, Джейсън се замисли за всичко, което беше преживял тази година.

Без съмнение това беше най-невероятната година от живота му — година, която започна в блатата на Карпентерия, мина в множеството изпитания в спортното училище, включваше участие в Италианското бягане, преди да завърши с победа — да, победа! — в най-престижните и най-трудни серии от всички: Ню Йорк Мастърс.

А сега, като черешката на тортата, в джоба му лежеше договор с Умберто Ломбарди, който осигуряваше на него и на неговия екип привилегията да се състезават от името на неговия отбор в професионалната лига.

Джейсън вдигна купата още по-високо и се усмихна.

Джейсън Чейсър.

Пилот във ФЛК.