Летящ старт

Последният етап от Италианското бягане Венеция II, Италия

Взривът на ямахата на Камико Идеки, след като се блъсна в повредения „Аргонавт II“ на Джейсън Чейсър със 700 км/ч, отекна в цяла Италия — на всяка трибуна, във всеки дом, във всяка радио- и телевизионна станция.

Цели двайсет секунди нито един човек в Италия не проговори.

Хората просто гледаха призрачната сцена с ужас.

Където допреди секунди имаше два болида, сега се виждаше само облак черен пушек.

Никой не можеше да повярва.

Джейсън Чейсър и неговият по-малък брат Бъг — двете момчета от Международното училище за пилоти, които бяха спечелили сърцата на феновете с решимостта си никога да не се отказват, децата, които бяха победили Фабиан по време на прекрасното показно състезание — бяха загинали.

Убити в ужасяващ огнен ад.

Хенри и Марта Чейсър, които гледаха състезанието от една летяща над финала трибуна, изпаднаха в шок.

Не можеха да помръднат, не можеха да дишат, не можеха да откъснат очи от кълбящия се над водата облак дим — облака дим, в който се бяха превърнали техните момчета.

— О, не… — извика Марта. — О, боже, не!

Хенри успя само да прошепне:

— Хайде, Джейсън, кажи ми, че си успял да се измъкнеш… Моля те, кажи ми, че си успял да се измъкнеш…

Спасителните екипи потеглиха от брега, надули сирени и с мигащи лампи.

Стигнаха до кълбящия се облак дим точно в мига, когато две дребни фигурки изскочиха на повърхността на метри от гъстия черен пушек.

Джейсън и Бъг!

Хенри и Марта ахнаха.

Тълпата, която беше потънала в мълчание пред лицето на смъртта, се развика от радост.

Спасителните екипи свърнаха към двете момчета, чиито глави се полюшваха на повърхността. Всички телевизионни камери в района ги даваха в близък план — но ставаше нещо лошо.

Бъг махаше трескаво… но Джейсън изобщо не помръдваше.

Трийсет секунди по-рано:

„Аргонавт II“ е в Канале Гранде само сто метра преди финала. Преобърнат. Джейсън изплува и вижда ямахата на Камико Идеки да се носи право към него. Поема си въздух и се гмурва под водата, за да спаси Бъг.

След четири секунди болидът на Идеки се стоварва върху „Аргонавт II“. Буум.

А под водата…

Под водата Джейсън вижда, че ключалката на колана на Бъг е заяла. Няма да могат да се измъкнат преди предстоящия сблъсък.

Така че през четирите секунди на разположение Джейсън прави единственото, което успява да измисли.

Обкрачва седалката на Бъг — на практика сяда върху брат си — и дърпа лостчето на катапулта.

Руууум!

Поток от бързи мехурчета се отдалечава от обърнатия „Аргонавт II“ — седалката на Бъг катапултира в обратната посока — надолу в зелено-синия воден свят, с двамата братя на нея — само частица от секундата преди болидът им да бъде ударен от ямахата и да избухне в кълбо от пламъци и черен дим.

Водата „улавя“ катапултиралата седалка при полета й към дъното и забавя летежа на момчетата до трийсет метра под повърхността.

Бъг още бълва мехурчета.

А Джейсън дърпа закопчалката на колана му и внезапно — щрак! — тя се отваря.

Бъг се измъква от седалката… и вижда, че Джейсън не се движи. Улавя го и почва да гребе и да рита към повърхността.

Изплуват. Бъг няма как да знае, че дробовете на брат му са пълни с вода — вода, която е нахлула през отворената му уста, докато са летели надолу в синия сумрак.

Изскачат на повърхността едновременно и Бъг започва да ръкомаха неистово, та някой да дойде, някой, който може да спаси изпадналия в безсъзнание негов брат, рискувал живота си, за да спаси неговия.

Джейсън сънуваше.

Съзнанието му бързаше през мимолетни образи.

Как го качват на магнитен хеликоптер — крещящи гласове — някой натиска гърдите му — полет над Венеция II, ярко слънце, след това рязко кашляне и повръщане — изхвърля водата гърдите си… започва да диша — вдишва и издишва — прекрасен, сладък, великолепен въздух… после мрак.

Гласове в сънищата му: „Ще се оправи, господин Чейсър“ — казва спокоен мъжки глас. — „Сега спи спокойно. Можете да отидете в хотела. Ще ви повикаме, когато се свести“.

„Няма да ходя никъде, докато синът ми не се свести“ — казва Хенри Чейсър.

Баща му остана при него.

Джейсън отново заспа.

Тогава започнаха кошмарите.

Всички бяха, как катастрофира с висока скорост.

Удря се в скалите до входа на тъмна пещера.

Блъска се в крайбрежните скали до спортното училище.

И най-лошият от всички — най-често повтарящият се кошмар — как лети към водата в Канале Гранде, как колата му е извън контрол, защото кормилото не работи.

И както се случва винаги при кошмарите, частица от секундата преди да се удари във водата, очите му се отварят широко и той открива, че е в леглото, останал без дъх и окъпан в пот.

А после — кога? — слънчевите лъчи го погалиха по лицето и Джейсън се събуди.

И погледът му веднага попадна върху баща му, който седеше до леглото му, вторачен в него, и му се усмихваше.

— Здрасти, сине.

— Здрасти, тате. — Гърлото на Джейсън беше пресъхнало. Той премигна и се надигна. — Колко дълго бях в безсъзнание?

— Почти два дни.

— Два дни…

— Цяла Италия чака да чуе, че си добре. Ти си герой, защото спаси брат си, без да мислиш за себе си. Сине, много се гордея с теб. Много. Можеше да избягаш, но не го направи. Не изостави брат си.

Прегърна го и добави:

— Браво, момче!

Марта Чейсър и Бъг влязоха първи, а след тях Сали Макдъф и Сиракюз.

Марта прегърна Джейсън и го целуна, Бъг също го прегърна и му прошепна нещо.

— Няма нищо, брат ми. Ти също нямаше да ме зарежеш.

— Здрасти, герой — каза Сали. — Трябва да кажа, че когато губиш, го правиш много стилно. Обичаш да излизаш от играта с гръм и трясък, нали? Макар че съобщенията за смъртта ти са силно преувеличени.

И му подаде брой от италианския всекидневник „Кориере Дела Сера“ със заглавие на първата страница „Смъртта на Джейсън Чейсър“ и снимка, на която се виждаше как ямахата на Камико Идеки се стоварва върху безпомощно преобърнатия „Аргонавт II“.

— Очевидно от редакцията са приготвили два варианта на днешната първа страница: единия с твоята смърт, а други — че си жив. Станала е някаква грешка и са отпечатали хиляда броя със съобщението, че си умрял. Смятам да дам да я рамкират.

Джейсън се изкиска и попита:

— А как приема случилото се господин Ломбарди?

— Отначало беше ужасен, че може да умреш, след като си карал една от колите на отбора. Но после, когато му съобщиха, че си добре…

— Къде е той? — избоботи гръмогласно някой в коридора.

И Умберто Ломбарди влезе в стаята. Гледаше страшно.

— Къде е младежът, който съсипа колата ми?!

Джейсън потъна във възглавницата: не беше сигурен дали Ломбарди се шегува, или не.

Ломбарди спря пред леглото му… и гневното му лице разцъфна в широка усмивка.

— Млади Чейсър, просто искам да науча какво е усещането, когато съсипеш „Ферари“ за трийсет милиона долара!

— Съжалявам, господин Ломбарди.

— Глупости. Беше застраховано, а аз обичам да измъквам пари от застрахователните компании! Бог ми е свидетел, плащам им достатъчно премии. Обаче ти, момче, си герой! Което значи, че ме превърна в човек, който наема герои. Надявам се, че няма да ти се зловиди малко да се покъпя в отразената светлина на твоя триумф.

— Колкото искате, сър. И все пак съжалявам за колата.

— Хич не го мисли — повтори Ломбарди с усмивка. — Колите идват и си отиват, но младежи като теб — и му намигна — се появяват веднъж в живота.

Обаче Джейсън не можеше да престане да мисли за станалото.

Нито да намери покой.

Поиска копие на диск от видеото от последните минути на състезанието и гледаше катастрофата отново и отново.

Видя как болидът му надмина реното на Труво — и стигна на пето място — след това видя как взима последния ляв завой, как се накланя, за да мине под моста… и как задният му спойлер избухва.

Гледаше ужасен как черно-жълтото „Ферари“ се завърта, стоварва се във водата и се преобръща.

А след това ямахата се стовари върху него.

Буум!

По дяволите, какво можеше да се е случило със задния спойлер? Какво можеше да е причинило тази експлозия?

Беше ужасно странно. А след като от „Аргонавт II“ не беше останало нищо, нямаше как да инспектират останките.

Обаче Джейсън знаеше със сигурност едно — че задните спойлери не експлодират просто така. Разбира се, спойлерът можеше да бъде строшен при сблъсък и да падне във въздушната линия на дюзите на колата, но подобни неща бяха редки, а по всичко личеше, че задният му спойлер не е бил повреден по никакъв начин.

Беше избухнал просто ей така.

Беше му повече от ясно, че някой е повредил колата му умишлено, за да го елиминира от Италианското бягане.

И искаше — не, трябваше — да разбере кой го е направил.

В един момент, докато гледаше записа за хиляден път, майка му почука на вратата.

— Джейсън… Имаш… гостенка.

Дръпна се настрани…

… и Джейсън видя Дидо: стоеше плахо в коридора зад гърба на майка му.

Усмихна й се широко.

— Здрасти.

— Влизай, миличка — каза Марта и си тръгна.

Дидо влезе предпазливо в болничната стая на Джейсън.

— Как си?

Само като я зърна, Джейсън се почувства много по-добре.

Скот Сиракюз му каза как стоят нещата в спортното училище.

Преди да дойде в Италия за състезанието от Големия шлем, Джейсън беше на четвърто място в училищния шампионат. През седмицата на Италианското бягане беше пропуснал три старта. Обаче сега, след като беше в болницата, щеше да пропусне най-малко още един.

Класирането изглеждаше така:

Джейсън се удиви.

Пропускането на само три състезания го беше запратило от 4-то чак на 8-о място. Разбира се, Зейвиър си оставаше първи — нали беше натрупал толкова голяма преднина, преди да заминат за Европа.

Джейсън много добре осъзнаваше, че само класиралите се на първите четири места ще получат покана за участие в Ню Йорк Чалънджър през есента. Разследването трябваше да почака. Беше дошло време да се връща в Международното училище за пилоти.

Тъкмо си беше събрал багажа, за да напусне болницата, когато една от сестрите донесе писмо.

— Току-що пристигна. — И му го подаде.

Джейсън отвори плика и се намръщи. В писмото пишеше:

Международното училище за пилоти

Хобарт, Тасмания

Джейсън се върна в спортното училище и установи, че по време на краткото му отсъствие светът изобщо не е спрял да се върти.

Уроците в класните стаи продължаваха; боксовете гъмжаха от тренировки; коли се стрелкаха насам-натам; летяха по магистралите, водещи във вътрешността, или с рев заобикаляха залива Сторм.

Още два дни му беше забранено да се състезава, така че можеше да посещава само учебните часове.

На обяд в столовата на училището Ериъл Пайпър дойде и седна при него.

— Добре дошъл! — И го потупа по рамото. — Единственият пилот на света, който е достатъчно луд да катапултира надолу! Как си?

— Всеки ден все по-добре — отговори Джейсън. — Нямам търпение да се върна на пистата.

— Искам отново да ти благодаря, че ми позволи да се изправя срещу Фабиан! — каза Ериъл. — Беше много яко от твоя страна!

— Реших, че заслужаваш възможността да му го върнеш.

Ериъл се усмихна.

— Джейсън, нямаш представа какво въздействие имаше това състезание върху мен… и върху момичетата по цял свят! Трябва да видиш пощата ми. Стотици момичета искат да станат пилоти. И се радват, че победих Фабиан. Това е оказало въздействие. Благодаря ти.

— Няма защо. И аз ти благодаря, че можах да потренирам на спокойствие — отговори Джейсън. — Както виждам, добре си се състезавала и тук, в училището. На кое място си в класирането? На пето?

— Аха. — Ериъл се ухили. — Една победа, едно второ и едно седмо място. Двайсет и три точки за три състезания. Това състезание срещу Фабиан ми върна радостта и желанието за победа. Сега съм на пето, но важни всъщност са първите четири. Искам да отида в Ню Йорк.

Джейсън кимна и се зарадва на блясъка в очите й. Старата Ериъл се беше върнала.

Огледа столовата и забеляза, че по време на отсъствието му май са се оформили нови приятелства: Хорейшо Уонг седеше до Барнаби Бейкър на масата на Зейвиър Зонора. Там беше седнал и младият мексикански пилот Хоакин Кортес. В момента учителят на Зейвиър Зороастро говореше на Уонг и Кортес и двамата слушаха внимателно и от време на време кимаха.

Ериъл също ги погледна и каза:

— Да, докато те нямаше, Зороастро и Барнаби Бейкър доста поработиха за изграждане на група. Много. От седмица всеки ден обядват с Уонг и Кортес. А преди два дни Зороастро вечеря с твоя другар по отбор Айзая Уошингтън.

— И какво според теб означава това?

— Наближава краят на сезона. Още нищо не е решено. Трябва да се спечелят четирите места за Ню Йорк. Състезанията ще стават по-тежки, а и по-дълги, още по-изтощителни. Не бива да забравяш, че последните десет състезания се провеждат по правилника на професионалните: навсякъде има размагнетизиращи ивици и мъртви зони, финалът е чак като прекосиш линията. Джейсън, влизаме в един нов свят и си мисля, че Зороастро и неговите момчета изграждат стратегически съюзи. Имам чувството, че нещата тук, в училището, ще станат много, много сериозни.

Ериъл, разбира се, беше права.

На следващия ден Джейсън, Сали и Бъг седяха на трибуната и гледаха Състезание 41. Беше разочароващо само да гледаш, но за щастие това беше последното състезание, в което щяха да са само зрители. Лекарите бяха разрешили на Джейсън да участва в Състезание 42.

С тях седеше и Дидо.

Последните седмици от училищния шампионат съвпадаха с ваканцията й и тя беше дошла в Тасмания да подкрепя отбора „Аргонавт“.

Точно както беше предсказала Ериъл, Състезание 41 беше много оспорвано — шампионатът на училището беше станал с една степен по-напрегнат.

Също така това беше първото участие на Зейвиър Зонора в училищно състезание след впечатляващото му класиране на четвърто място в Италианското бягане.

Черния принц беше на висота.

Спечели убедително надпреварата, което накара мнозина да отбележат, че участието в професионалното надбягване го е направило по-корав и по-добър пилот, ако това изобщо беше възможно.

След състезанието Сали и Бъг тръгнаха напред, за да вечерят, и оставиха дискретно Джейсън и Дидо сами на трибуната.

— Е — започна Дидо, — сигурно нямаш търпение да караш отново.

— Не точно.

Дидо го погледна изненадано.

— Не изгаряш ли от нетърпение да излезеш на пистата?

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? Никога не ме е било страх да се кача на летящ болид… наистина никога. До днес.

Дидо направи гримаса, но не каза нищо.

Джейсън извърна глава и прехапа устна, сякаш се колебаеше дали да сподели с нея, или не.

Реши да рискува.

— Дидо, всички предполагат, че съм безстрашен. Че не ме е страх от високите скорости и че умирам от нетърпение да се върна на пистата. Но аз не съм безстрашен. И никога не съм бил. Страхът предизвиква адреналина, а адреналинът ме прави добър пилот. Но точно сега съм изплашен. Изплашен до смърт да се върна в „Аргонавт“.

— Какво искаш да кажеш?

— Всяка нощ сънувам кошмари как задният ми спойлер избухва или как някой състезател го откъсва, а аз губя контрол над колата и катастрофирам. Не че вече не съм катастрофирал. Дори много пъти. Но всеки път, когато катастрофирах, знаех причината. Обаче в Италия изгубих задния си спойлер, без да успея да разбера причината. Изгубих контрол и не зная защо. Преди обичах скоростта, обичах състезанията. Но сега… вече не съм толкова сигурен. Страх ме е да седна отново зад волана, а още повече ме е страх, че ще се проваля и ще предам семейството си и съотборниците си. — Обърна се към нея. — Дидо, случилото се в Италия ме промени. Не съм сигурен, че ще съм такъв състезател, какъвто бях…

Тя настойчиво се вгледа в него.

След това нежно го хвана за ръка.

— Знаеш ли какво ми каза веднъж чичо ми за героите? Героят не е човек, който никога не изпитва страх. Не. Героят е човек, който действа дори когато го е страх. Джейсън, не си оказвай сам прекалено голям натиск. Не бързай. Стъпка по стъпка. И трябва да знаеш следното: мисля, че можеш да се справиш.

И тя бързо се наклони към него и го целуна по бузата.

След това се отдалечи с танцови стъпки надолу по стъпалата на трибуната. Джейсън гледаше смаяно след нея.

В Обиколка 29 на Състезание 42, след като и двамата се стрелнаха по южното крайбрежие на Тасмания с максимална скорост, Хорейшо Уонг свърна диво — и необяснимо защо — напряко на задницата на Джейсън и сряза като с нож задния му спойлер. Той се пръсна на хиляди парченца, а Джейсън изгуби контрол точно както в Италианското бягане.

При 795 км/ч.

Това, че Уонг беше цяла обиколка назад от Джейсън и на практика отпаднал от състезанието, правеше нещата още по-лоши. Той трябваше просто да направи път на „Аргонавт“ да го задмине. Вместо това удари Джейсън право в задния спойлер.

Уонг поднесе рязко наляво, но успя да спре безопасно благодарение на една от мъртвите зони.

Обаче Джейсън отхвръкна надясно и после надолу, понесе се ужасен към океанските вълни.

Опитваше се да направи нещо с волана, но без резултат. Натисна педала за дюзите и се опита да отклони болида — и някак си успя да прекара „Аргонавт“ по размагнетизираща ивица и по този начин намали магнитната мощност.

Мощността от магнитните дискове на „Аргонавт“ бързо беше източена, болидът намали скоростта и с рязък тласък от дюзите със сгъстен въздух Джейсън го закова на две педи от вълните.

Други коли профучаваха край тях.

Сали и Бъг крещяха нещо по интеркома, но единственото, което можеше да направи Джейсън, беше да седи, да гледа напред и да преглъща сухо.

А после погледна ръцете си.

Те трепереха.

„Аргонавт“ се върна в боксовете, теглен от сервизна кола.

Скот Сиракюз стоеше пред Хорейшо Уонг и му четеше конско.

— Какво означава това? Прав участък от пистата, а ти изведнъж губиш контрол… и като с нож срязваш задния му спойлер!

— Просто изгубих контрол, сър — отвърна Уонг. — Изгубих управление и въобще не го видях. Не мога да си го обясня.

Скот Сиракюз поклати глава отвратено.

— Изгубил си контрол, изгубил си управление и въобще не си го видял… Не съм много сигурен в нито едно от трите, Уонг. Махай се от очите ми.

Уонг се отдалечи, но не и без преди това да стрелне мрачен поглед към Сиракюз.

Сали дойде при Джейсън, който още беше силно разстроен, и той попита:

— Какво става тук?

— Сиракюз вдигна скандал на Уонг, защото те удари — прошепна тя.

— Но това беше злополука. Или поне така изглеждаше.

— Сиракюз изобщо не смята, че е било злополука. Когато се случи, той беше до мен и гледахме състезанието на монитора. Каза, че това било класическа професионална тактика: когато млад състезател се върне след тежка катастрофа, го блъскаш така, както е станала първата катастрофа, и унищожаваш бездруго лабилната му увереност. Това е тактика, която има една-единствена цел — да откаже младия състезател за дълго.

— Обаче Уонг също отпадна от състезанието — каза Джейсън объркано.

— Това ядоса Сиракюз най-много. Уонг изигра ролята на баламата, на некадърника, който прави катастрофата и също отпада. Някой с професионален опит го е накарал да те извади от строя. Затова Сиракюз му триеше сол на главата. Мисли, че Уонг върши нечия мръсна работа.

Джейсън погледна след отдалечаващия се Уонг и си помисли за новите му другари, които беше видял на вечерята.

Сали го прегърна през рамо.

— Увереността прави впечатление. Божичко, нали подобни номера няма да ти причинят проблем? Джейсън Чейсър, суперзвездата на Спонсорския турнир, Героят от Италия, момчето с нерви от стомана. Ти никога не си имал проблем с увереността.

Джейсън не отговори.

Просто скри треперещите си ръце.

Разполагаше с два дни до следващото състезание. Изпитваше пълен ужас само от мисълта за него. Онзи, който беше казал на Уонг да откъсне задния му спойлер, беше умен. Много умен.

Защото имаше ефект.

Увереността на Джейсън се колебаеше. Не беше посмял да каже нищо на никого от отбора или семейството си. А това, че бе изгубил контрол по точно същия начин като в Италия, го беше разбило напълно.

Не искаше да казва на Бъг или Сали, че е изгубил кураж. Не искаше да си мислят, че по някакъв начин е по-малко добър пилот. Не искаше да се довери и на родителите си: те така се радваха на неговите постижения, че не искаше да ги разочарова, като им признае страховете си.

Това беше плюсът от присъствието на Дидо: тя беше някак си външна — нито член на семейството, нито част от отбора. Тя нямаше очаквания — харесваше го заради самия него.

Срещнаха се на другия ден за обяд в едно кафе близо до спортното училище.

Джейсън отиде по-рано и вече беше седнал, когато Дидо дойде.

Точно тогава се случи нещо много странно.

Барнаби Бейкър влезе в кафенето в мига, когато Дидо прекрачваше прага, и когато отиде до гишето за храна за вкъщи, се обърна и я заговори.

Джейсън седеше достатъчно близо, за да чува всяка дума.

— Здрасти, красавице — каза Барнаби. — Ти си момичето, дето се мота с малкия Чейсър, нали?

— Е, и? — отговори Дидо.

— Ако някога искаш да излезеш с истински мъж, обади се. Казвам се Бейкър.

Дидо се изкиска.

— Много мило предложение, но не си падам по неандерталци. Обичам културни и смели млади мъже. Като Джейсън Чейсър. Чао.

А после се връцна и тръгна с танцовата си походка към масата на Джейсън. Барнаби замръзна със зинала уста.

След два дни Джейсън отново седеше на пилотската седалка за Състезание 43. Ако искаше да завърши сезона сред първите четирима, днес трябваше да спечели точки.

Завърши състезанието на 7-о място и спечели четири точки. През по-голямата част от състезанието се държа настрана от останалите коли. Пилотираше плахо — и Бъг и Сали го забелязаха.

Трябва да се отбележи, че в състезанието имаше един опасен миг: в хаоса на старта, докато всички коли се бореха за позиция, Хоакин Кортес опита да блъсне задния му спойлер — Джейсън можеше да се закълне в това.

Двете коли се разминаха на сантиметри.

Дали беше случайност, запита се Джейсън. Или имаше нещо повече? Или беше започнал да развива параноя?

Каквото и да беше, трябваше да направи нещо.

Следващото състезание беше във вторник. Така че разполагаше с цели три дни, за да намери някакво решение.

Започна да работи по въпроса в неделя сутринта в… пет и половина.

Стана още по тъмно — остави Бъг дълбоко заспал, — отиде в питлейна и в царящата тишина избута „Аргонавт“ от бокса. Монтира няколко нови магнита и закачи за задната кука на болида малко летящо ремарке. След това излетя и пое навътре в сушата, нагоре към гористия север на острова.

Там започна да прави лупинги по трасе свой дизайн — тесен виещ се маршрут около северните гори и острови на Тасмания.

Отначало правеше само обиколки и засичаше времето с цифровия часовник на „Аргонавт“.

След това извади от летящото ремарке осем безпилотни самолета.

Обикновено безпилотните самолети — с формата на куршум, супербързи и много маневрени — се използваха за тренировките на начинаещи пилоти на летящи болиди. Те даваха възможност на младия пилот да изпита усещането, че около него има други състезатели, но без да се рискува ничия безопасност. Бяха оборудвани със сензори за разстояние — което означаваше, че не могат да се блъснат в болида. Да ги използва пилот от спортното училище беше все едно олимпийски шампион по плуване да използва спасителен пояс. Държаха ги в училище само за дните на отворени врати, когато идваха малчугани, за да се състезават по пистите, и учителите ги засипваха със съвети. Обаче Джейсън бе препрограмирал безпилотниците да се състезават свръхагресивно и сега те се стрелкаха и се спускаха към „Аргонавт“ и създаваха у Джейсън усещането, че се движи сред противници. Разбира се, не беше изключил сензорите им за разстояние.

Отначало, докато се състезаваха, безпилотниците се стрелкаха пред носа на болида му и пресичаха пътя му опасно близко. После започнаха да правят зигзази над опашния му спойлер, прелитаха само на сантиметри от него.

А Джейсън пилотираше… пилотираше… и пилотираше.

Толкова се бе съсредоточил върху тренировката, че така и не забеляза двамата, които го наблюдаваха с бинокли от близкия хълм.

Понеделник сутринта.

Джейсън отново излетя на север да тренира сам във влажните тасманийски гори.

Този път изключи сензорите за разстояние на безпилотниците и по време на състезанието един от тях се блъсна силно в опашния му спойлер. Това го стресна.

Той спря веднага.

Обля го студена пот.

— Стегни се! — скара се на себе си. — Продължавай тренировката.

Полетя отново. Безпилотниците веднага се струпаха около него като оси.

Тряс! Получи удар отстрани.

Стисна зъби и продължи да пилотира.

Тряс! Отново. Този път от другата страна.

Продължи.

Тряс!

Този път ударът беше по задния спойлер и „Аргонавт“ се плъзна рязко настрани…

… обаче Джейсън го върна на курса…

… и си върна контрола.

Пое си дъх.

И се усмихна.

Но не и двамата на върха на хълма.

Джейсън се прибра малко преди осем. Бъг още хъркаше.

Вторник сутринта. Денят на Състезание 44.

Преди изгрев Джейсън отново пое на север.

Само че този път, когато стигна целта си с ремаркето, пълно с безпилотни самолети, там вече го чакаха двама души. Същите, които предишните две сутрини го бяха наблюдавали как тренира.

Сали и Бъг.

— Здрасти, шампионе! — поздрави Сали, осветена от фаровете в предните крила. — Не би ли трябвало още да къртиш?

Джейсън се вкамени.

— Аз… просто… просто исках да потренирам сам.

— Сам? — Сали се намръщи. — Защо?

Джейсън изпъшка.

— Ами… просто… искам да кажа… — Той въздъхна. — Сали, след Италианското бягане бях развалина. Онази катастрофа ме съсипа. А когато Уонг ме блъсна в първото ми състезание тук, след като се върнах, направо се сринах. Идвам тук, защото се опитвам да си върна смелостта.

— Знаем — отговори Сали. — Наблюдавахме те. Първата заран, когато дойде тук, Бъг те е чул как излизаш. Проследил те, за да види къде отиваш, а след това ми звънна. Защо не ни помоли за помощ?

Джейсън поклати глава.

— Не исках да ви предам. Исках да разбера… и да оправя работите… смятах… мисля, че това е моя отговорност.

Очите му започнаха да се пълнят със сълзи и той прехапа устна, за да ги задържи.

Сали обаче ги видя и пристъпи напред.

— Знаеш ли, веднъж, когато обърках работата, един младеж ми даде добър съвет. Каза ми: „Печелим като отбор и губим като отбор“. Джейсън, той беше прав. Ние сме заедно в това. Независимо дали печелим, или губим, членовете на отбора „Аргонавт“ се подкрепят. Джейсън, никога няма да ти се наложи да извървиш този път сам. Ако си ме ядосал по някакъв начин, то е, защото се промъкваше тайно тук и го правиш сам.

— Но нали трябва да съм най-добрият… — започна Джейсън.

— Не, не трябва — каза тихо някой зад тях.

Джеймс подскочи.

Сали също. Защото…

… защото това беше първият път, когато Джейсън чу Бъг да говори пред двама души едновременно.

— Няма нужда да си най-добрият. Просто трябва да дадеш най-доброто от себе си — каза Бъг. — Ако даваш най-доброто — той вдигна рамене, — ще те последвам навсякъде. Обичам те, батко.

— Аз също — потвърди Сали с усмивка. — Имам предвид частта за следването, не за обичането.

Джейсън се засмя.

— А сега — Сали плесна с ръце, — когато целият свят е против нас, а ние сме с гръб до стената, трябва да спечелим няколко състезания, за да влезем в първата четворка. Обаче нашият безстрашен пилот е малко изнервен. Въпросът е какво по дяволите да направим, за да спечелим?

В крайна сметка Бъг беше този, който намери отговора.

В Състезание 44 Джейсън води от старта до финала и това му осигури десет прекрасни точки в генералното класиране.

Планът беше на Бъг.

„Спечели квалификацията и води през цялото време. Така ще си извън обсега на кандидат-убийците и ще спечелиш проклетото състезание.“

В дните между състезанията отборът „Аргонавт“ работеше заедно за презареждането на нарушената самоувереност на Джейсън.

Помогна им фактът, че Състезание 44 беше надпревара за елиминиране — последният отпада, което означаваше, че изпревареният с една обиколка отпада. По такъв начин елиминирани вече състезатели като Хорейшо Уонг в Състезание 41 не бяха проблем.

Помогна им и това, че Зейвиър Зонора реши да не участва в Състезание 44, след като имаше огромна преднина пред останалите в генералното класиране.

Всяка сутрин от този ден насетне Джейсън и неговият отбор тренираха от изгрев до времето за закуска в северните гори на Тасмания. След това се връщаха в спортното училище за учебните си занимания.

Скоро се разчу за това.

Местните и техните семейства — магазинери и работници на притежавания от спортното училище остров — мнозина от които живееха на северните острови, започнаха да излизат по балконите си със сутрешното кафе и наблюдаваха как „Аргонавт“ лавира между безпилотниците на светлината на изгряващото слънце.

Децата надаваха радостни викове, когато „Аргонавт“ се сблъскваше с някой от безпилотниците.

Задният спойлер на болида вече беше покрит с десетки малки вдлъбнатини, но що се отнасяше до Джейсън, всяка от тях беше тухла в стената на неговата увереност.

Той се преизграждаше.

Иззиждаше се наново.

В Състезание 45 кара като демон и успя да се класира трети след Зейвиър и Барнаби. Това му донесе осем точки.

Още тренировки на разсъмване.

Състезание 46 беше на вратички и воден от брилянтната стратегия на Бъг — маршрут, който го държеше настрани от всеки възможен нападател — Джейсън спечели, макар Зейвиър да го следваше по петите. Двамата приключиха състезанието с еднакъв брой вратички. Десет точки за шампионата.

Още тренировки на разсъмване.

Последва Състезание 47: победа (над Барнаби и Уошингтън в състезание, в което използва прекия път при Порт Артър — Бъг помнеше точния път през него; Зейвиър предпочете да не участва).

Състезание 48: втори (след Зейвиър; Ериъл отпадна поради технически проблем: бяха почнали да я спохождат напоследък).

Състезание 49: трети (след Кришна и Барнаби; Зейвиър дори не се опита да спечели надпреварата и пресече финала десети — имаше нужда само от тази една точка, та преднината му в училищния шампионат да стане неоспорима).

Оставаше още едно състезание, но Джейсън беше успял да мине напред в класирането.

Със своите 307 точки Зейвиър беше недостижим и шампионската титла щеше да е негова.

Варишна Кришна с 296 точки също щеше да замине за Ню Йорк, независимо от това, което щеше да се случи в последното състезание.

Обаче след тях двамата щеше да има голямо боричкане за оставащите две места за Ню Йорк. В зависимост от класирането си в Състезание 50 всеки от останалите шестима състезатели би могъл да влезе в първата четворка.

Джейсън и Барнаби Бейкър имаха равен брой точки — 276, деляха четвъртото място в класирането (и имаха само точка преднина пред Ериъл, чиито отскоро появили се дребни технически проблеми й бяха навредили много).

Обаче в действителност не бяха равни. Ако Джейсън и Барнаби свършеха сезона с равен брой точки (ако например и двамата катастрофираха в Състезание 50), Барнаби щеше да победи Джейсън по други показатели: в Състезание 49 се беше класирал 2-ри, а Джейсън — 3-ти.

Оказа се, че Джейсън има една-единствена възможност: трябваше да победи Барнаби Бейкър. Ако свършеше назад в класирането, трябваше да се моли резултатите на другите също да са кофти. Обаче, след като новите съюзници на Барнаби също щяха да бъдат на пистата, щеше да е трудно дори само да завърши.

Последното състезание за годината подхождаше съвършено за край на състезателния сезон.

Разработено, за да се поставят на изпитание всички умения на пилотите и всички възможности на летящите болиди, то щеше да се проведе на рядко използваната Писта 13 — свръхтрудно трасе, което се простираше в южна посока по протежение на свръхдълга права, преди да се преобрази във виеща се поредица завои, които се въртяха между най-външните айсберги на Антарктика.

В този участък на трасето състезателите можеха — стига да имаха куража — да поемат по един от трите преки пътища между ледените планини. Обаче всеки от тях минаваше между два айсберга, които се удряха един в друг. Затова си бяха спечелили името „ледените Сцила и Харибда“. Обикновеното трасе не минаваше между удрящи се ледени блокове, но пък беше по-дълго. Голям риск — голяма печалба.

След това трасето поемаше обратно на север и се връщаше в Тасмания, където пилотите трябваше да намалят скоростта, за да преминат по тесните островни магистрали, преди да стигнат старт/финала в Хобарт.

Всяка обиколка отнемаше около 14 минути и след като Състезание 50 беше ендуро с 51 обиколки, това означаваше, че общата продължителност на надпреварата е 12 часа.

Обаче Състезание 50 имаше още една характерна черта, която го правеше абсолютен трепач: то беше не само изпитание за издръжливостта и уменията, но и проверка на способността да се позиционираш — Състезание 50 беше надпревара, при която последният отпадаше.

Техническото му обозначение беше „51-3-1 Супер ендуро последният отпада“, което с прости думи означаваше, че ще продължи 51 обиколки и на всеки 3 от тях класиралият се на последно място пилот ще бъде елиминиран, докато не останат само четирима пилоти, които трябваше да решат всичко помежду си със спринт от шест обиколки до финала и едно отбиване в боксовете.

Това щеше да направи битката между Джейсън и Барнаби още по-опасна: ако Джейсън бъдеше елиминиран преди Барнаби, за Ню Йорк щеше да замине той.

Поне едно нещо беше съвсем ясно.

Състезание 50 щеше да се проведе по ръба на нож: предстоеше отчаяна битка и кораво състезание под непрекъснатата заплаха — последният ще бъде елиминиран.

Състезание 50 не прощаваше грешките.

Победителят щеше да вземе всичко.

Джейсън се събуди целият в пот.

Поредният кошмар с катастрофа.

— Какво ми става? — прошепна той на глас.

Погледна радиочасовника до леглото си. 01:30. Посред нощ. И то нощта преди Състезание 50. Само това му липсваше.

Седна в леглото, защото реши, че сънят ще е невъзможен, поне не веднага.

Излезе да се поразходи в градината край реката.

Седна на една пейка и внезапно чу в мрака гласове и стъпки. Скри се зад една статуя и се вслуша.

Различи два гласа. Единият дълбок, на възрастен човек, а другият млад и по-тънък.

Възрастният глас:

— Добра работа. Забави изкачването й в класирането.

По-младият глас:

— Правя това, което ми казват.

Възрастният глас:

— Обаче тя все още може да завърши между първите четирима. А училището не иска госпожица Пайпър да замине за Ню Йорк. Беше достатъчно неудобно, че трябваше да й се разреши да учи тук — а после малкият Чейсър й осигури голяма реклама в Италия. Обаче ще е върхът на сладоледа, ако опрем до нея да представлява училището в Ню Йорк. Искам да се погрижиш това да не се случи.

По-младият глас:

— След случая с Бейкър вече не можем да изтощаваме магнитни дискове с микровълни. Бях пуснал червеи и вируси в компютъра на питмашината й, обаче тя качи нов файъруол, и то от добрите. Все пак смятам, че ще мога да намеря някой нов вирус, който да блокира системата й.

Възрастният глас:

— Добре. Направи го.

Заглъхващи стъпки по чакъла — двамата събеседници се отдалечиха.

Джейсън се беше ококорил.

Познаваше тези два гласа.

Единият беше на Жан-Пиер Леклерк.

А другият на Върнолд Смайт — брилянтинената маймуна от училищния отдел за части и оборудване.

Утре преди състезанието трябваше да поговори с Ериъл.

Съмна се.

Зората завари Джейсън на върха на скалите с Дидо. Седяха вторачени в изгрева. Въпреки безсънната нощ се бяха уговорили да се видят. В интерес на истината Джейсън искаше да види Дидо преди състезанието — нейното присъствие му вдъхваше сили.

На хоризонта черни облаци обрамчиха издигащото се слънце.

— Как се чувстваш? — попита Дидо.

— По-добре — отговори той твърдо. — По-силен.

Очите му бяха вторачени право напред. Лице на пилот.

— А планът ти за Барнаби?

— Май ще проработи. Намерихме пропуск в техниката му. Бъг анализира маневрите му в състезанията по записите. Не го бива в острите десни завои. Там става немарлив — прави по-широк завой, отколкото трябва, така че можеш да се стрелнеш покрай него от вътрешната страна. А това трасе е тясно и с много остри завои.

Дидо го хвана за ръката.

— Джейсън, желая ти късмет.

— Благодаря — отвърна той.

После погледна отново към хоризонта.

— Днес ще вали.

Дъждът блъскаше по правия участък пред стартовата бариера. Скрити от пороя, летящите болиди чакаха в боксовете, магнитните им двигатели бръмчаха тихо, пилотите и навигаторите бяха напрегнати. (Поради технически и други причини шестима ученици нямаше да участват в състезанието.)

Стартовата бариера на спортното училище използваше модела на някогашните римски стартови бариери, които са пускали колесниците: широка, наподобяваща арка структура, в която имаше трийсет по-малки арки, отворени към широката права. Всяка арка подслоняваше една кола, желязна решетка преграждаше пътя й. След като се дадеше сигналът, решетките щяха да се отворят и да пуснат пилотите.

Дзън!

Решетките се отвориха рязко и подобно на конете, които изскачат иззад решетката по време на Мелбърнската купа, деветнайсетте коли на учениците от Международното училище за пилоти се стрелнаха изпод арките в дъжда и започнаха петдесетото и последно състезание от училищния сезон.

Групата се понесе над океана — болидите пореха леещия се дъжд — и се отправи към долната част на света.

Барнаби Бейкър веднага оглави колоната. Джейсън гледаше да не го изпусне.

Това беше необичайно.

В предишните състезания Зейвиър беше показвал ясно превъзходство над Барнаби в ускорението на права, а сега се задоволи да се лепне плътно зад съотборника си… сякаш му правеше кеф да пътува с три четвърти от бързината си.

Джейсън веднага се сети какво става.

Зейвиър правеше заслон на съотборника си.

Пазеше му гърба!

След като на него самия не му трябваха точки, той се опитваше да подсигури победата за Барнаби. Това щеше да го вкара сред първите четирима и щеше да попречи на Джейсън да замине за Ню Йорк.

Обаче веднага щом осъзна това Джейсън се изправи пред един много по-належащ проблем.

Защото в този момент, докато се носеха ниско над блъсканите от дъжда вълни, други състезатели започнаха да атакуват „Аргонавт“.

Хоакин Кортес започна да се приближава отдясно, като се целеше право в задния му спойлер!

Ударът щеше да извади и двамата от състезанието, но на Кортес — който не можеше да се надява на място в първата четворка — изглежда, въобще не му пукаше. Джейсън се гмурна под него, направи нисък вираж, избегна удара…

… и в този момент Хорейшо Уонг го изпревари отляво. За разлика от Кортес, Уонг все още имаше шанс за място в челната четворка.

— Джейсън — изгърмя гласът на Сали в слушалките му. — Какво става?!

— Кортес току-що опита да се направи на камикадзе. Искат да ни изхвърлят от състезанието! — извика Джейсън. — Сигурно Барнаби го е подкупил!

— Какво ще правиш?

— Има само едно нещо, което можем да направим — да го надминем.

Джейсън натисна газта в момента, когато стигнаха до два айсберга, известни като Шикана, стрелна се пред Кортес — и зае 7-о място зад Барнаби на 1-во, Зейвиър — 2-ро, Варишна Кришна — на 3-то, Айзая Уошингтън — на 4-то, Ериъл — 5-о и Уонг на 6-о. Обаче Хоакин Кортес го преследваше по петите и търсеше възможност да го прецака.

Навлязоха в участъка с айсбергите.

Ако можеше, Джейсън щеше да се възхити на величествената гледка, която представляваха огромните ледени планини, но сега нямаше време за зяпане. Той наклони „Аргонавт“ между белите грамади, като следваше точно извивките на ивиците размагнетизиращи лампи.

В този твърде ранен етап на състезанието всички поеха по обикновения маршрут.

Обаче Джейсън знаеше много добре, че с напредването на времето, когато положението стане отчайващо, това ще се промени.

След три обиколки започна елиминирането.

В началото елиминациите бяха относително ненабиващи се на очи. Второстепенни пилоти правеха катастрофи в тесните участъци на трасето или отпадаха заради технически проблеми.

Барнаби продължаваше да води, а Зейвиър да му прави заслон от второто място.

Следваха Варишна, Уошингтън, Ериъл и Уонг.

Джейсън и Кортес бяха по петите им.

Обаче щом броят на състезателите започна да намалява, обстановката рязко се увълчи.

В Обиколка 38 Джейсън все още беше на 7-о място — т.е. предпоследен.

Беше започнал да се тревожи.

Основната му задача в това състезание беше да победи Барнаби, но в момента противникът му беше далеч пред него, на 1-во място, пазен от Зейвиър, докато Джейсън беше далеч назад — чак на 7-о. На пистата имаше общо осем състезатели, а пет от тях се намираха между него и Барнаби.

Хорейшо Уонг продължаваше да е на 6-о място пред Джейсън, а на 8-о зад него — Хоакин Кортес.

Кортес продължаваше да притеснява Джейсън, особено в участъка с айсбергите, като се опитваше да му разбие задния спойлер и взимаше завоите много остро — направо неразумно остро.

Накрая тъкмо целта му на всяка цена да закове Джейсън доведе до провала му. В един момент между айсбергите Джейсън взе един от завоите по-широко, като даде възможност на Кортес да нападне по права линия. Кортес веднага се възползва от възможността, без изобщо да помисли, че това може да не е шанс, а капан.

Защото Джейсън внезапно се наклони и зави, а Хоакин Кортес се блъсна в ледената стена.

Катапултиране. Взрив.

Колата на Кортес премина в небитието. Самият той и навигаторът му се спасиха с магнитните си парашути.

Но отпаднаха от състезанието.

Джейсън беше на последното място. Пред него Хорейшо Уонг се накланяше и взимаше завоите.

Джейсън разполагаше с три обиколки, за да го надмине.

Обиколка 37 — никаква възможност. Уонг решително му препречваше пътя, като от време на време използваше доста съмнителни отбранителни техники.

Обиколка 38 — Джейсън направи цялата обиколка на метър от задния спойлер на Уонг, но въпреки всичките си усилия все още не успяваше да го задмине.

Започна да се паникьосва. Времето изтичаше.

Профуча отново през Хобарт и започна Обиколка 39. Знаеше много добре, че тя може да се окаже последна за него.

Докато се носеше по открития прав участък, взрян в помръдващите стопове на Уонг, реши да нападне.

— Бъг, или ще надминем това копеле в тази обиколка, или отпадаме. Елиминират ни от състезанието и сбогом Ню Йорк, сбогом на всичко! Предлагам да го надминем през ледените Сцила и Харибда. Да кажеш нещо?

Бъг каза нещо.

— Приемам отговора ти за „да“ — отсече Джейсън.

Пилотите в челото на класирането влетяха на скорост в участъка с айсбергите. Всички поеха по обичайния път, Уонг също.

Но щом Уонг зави надясно, по стандартния маршрут, Джейсън рязко зави наляво, между два по-малки айсберга, и пред очите му се откри гледката на две блъскащи се ледени планини.

Бяха наистина огромни.

Бурното море и подземният механизъм караха двете ледени грамади да се разделят, а после да се сблъскват с трясък, като цимбал с божествени размери. Огромните туловища на двата айсберга бяха дълги по стотина метра, което означаваше, че пилотът трябва яко да подгони болида, за да успее да се промъкне между тях.

И Джейсън го подгони.

„Аргонавт“ нахлу с рев в сенчестия каньон между двата айсберга точно когато те достигнаха точката на най-голямото си раздалечаване…

… и след нея започнаха да се сближават.

„Аргонавт“ цепеше напред…

… каньонът се стесняваше, извисяващите се бели стени се приближаваха…

… Бъг изпищя.

Джейсън наклони „Аргонавт“ настрани, когато приближаващите се стени станаха непоносимо близки и — бууум! — двата айсберга се сблъскаха с оглушителен трясък точно в мига, когато обърнатият на 90 градуса „Аргонавт“ се измъкна с рев между тях. Зад него във водата се посипаха огромни като къщи късове лед.

— Ура! — извика Джейсън.

Кръвта блъскаше във вените му. Той върна „Аргонавт“ на стандартния маршрут… на три автомобилни дължини пред Уонг!

На 6-о място.

Уонг се ококори. Направо не можеше да повярва — Джейсън се бе оказал пред него!

— Окей, Хорейшо… — изръмжа Джеймс и очите му се присвиха, — време е да те извадим от играта.

И го направи.

Независимо какво се опитваше да направи Уонг, Джейсън отблъскваше всички негови нападения и когато Обиколка 39 свърши, Уонг се озова на седмото и последно място — и извън играта.

В Обиколка 40 класирането сега беше:

1-ви: Барнаби

2-ри: Зейвиър

3-ти: Кришна

4-та: Ериъл

5-и: Айзая Уошингтън

6-и: Джейсън

Както човек можеше да очаква при такова важно състезание, макар Джейсън да беше последен, все още виждаше водача в класирането.

В края на Обиколка 41 всички влязоха в боксовете.

Джейсън зави в питлейна. Във всички боксове кипеше работа. В състезание като днешното престоят в боксовете беше по-дълъг, обикновено между 30 до 50 секунди.

Когато влезе, видя Барнаби да дава газ по питлейна, за да излезе на пистата. Отблизо го последваха Кришна и Ериъл, но за всеобща изненада не и Зейвиър Зонора. По някаква причина Черния принц все още беше в своя бокс.

Джейсън влезе в своя.

Сали незабавно се залови за работа и направо надмина себе си.

Свърши толкова добра работа, че Джейсън излезе от бокса преди Айзая Уошингтън и така се озова на 5-о място.

Полетя по питлейна…

… само за да набие спирачки миг по-късно.

Кола препречваше тунела, който извеждаше на пистата.

„Острие на скоростта“ на Зейвиър Зонора.

Беше спряла напряко на тунела и го беше запушила напълно — сякаш се беше развалила на излизане от бокса.

Зейвиър безразлично вдигна рамене.

— Съжалявам, вината не е моя.

Секундите отлитаха.

Джейсън кипеше от яд.

— Този кучи син ни блокира!

Направо не можеше да го повярва. С всяка секунда, която Зейвиър го задържаше тук, Барнаби се доближаваше до победата.

В този миг в огледалата на Джейсън се появи Айзая Уошингтън — изскочи от бокса и се понесе към задницата на „Аргонавт“. Очевидно нямаше намерение да намали и с тази скорост щеше да удари задния му спойлер.

За да го избегне, Джейсън започна да се промъква покрай колата на Зейвиър. Но в този момент, точно когато вече беше започнал да заобикаля „Острие на скоростта“ — изненада!

Зейвиър запали и се стрелна пред него.

Единственото, което му оставаше, беше да изругае и да подкара с максимална скорост след него. Все още беше на 5-о място пред Уошингтън, но вече много назад от Барнаби.

Джейсън караше здраво под дъжда.

В момента беше на предпоследното място и засега предпазен, от опасността да бъде елиминиран. Точно пред него се люлееше задният спойлер на черното „Острие на скоростта“. Джейсън знаеше, че Зейвиър няма да го пусне да мине.

В края на следващата обиколка, №42, Айзая Уошингтън отпадна.

Останаха петима състезатели.

Оставащите обиколки бяха девет.

Оставаше още една елиминация, преди да започне спринтът от шест обиколки до финала.

Класирането беше следното:

1-ви: Барнаби Бейкър

2-ри: Варишна Кришна

3-та: Ериъл Пайпър

4-ти: Зейвиър

5-и: Джейсън

Изведнъж Джейсън отново се озова на последното място — само че сега положението му беше особено трудно: Барнаби беше далеч напред, а състезателят непосредствено пред него беше Зейвиър — съотборникът на Барнаби.

Така започнаха Обиколка 43 и Джейсън стисна зъби. Разполагаше с точно три обиколки, за да надмине най-добрия пилот в спортното училище — може би най-добрия, който някога беше учил тук — или щеше да бъде елиминиран.

„Острие на скоростта“ и „Аргонавт“.

Вкопчват се с нокти и зъби.

Джейсън хвърли всичко, с което разполагаше, срещу Черния принц, но колкото и да се опитваше, не можеше да задмине „Острие на скоростта“.

Просто Зейвиър беше прекалено добър.

В Обиколка 43 Джейсън дори направи втори смел опит за преминаване през първия чифт „ледени Сцила и Харибда“, както беше направил с Уонг, но за негов пълен ужас Зейвиър го надбяга, и то по стандартния маршрут!

„Това е невъзможно — помисли Джейсън. — Щом може да ме надбяга, като заобикаля блъскащите се айсберги, няма начин да го…“

През остатъка от обиколката Зейвиър го отблъскваше с лекота: предугаждаше всяка от маневрите на Джейсън, с които той се опитваше да се стрелне покрай него в тесния участък на трасето по посока на сушата.

Обиколка 44: още никакъв пробив. Изглежда, Зейвиър се наслаждаваше на това да блокира Джейсън и да съсипва шансовете му да победи Барнаби!

Дойде Обиколка 45.

И с това последната възможност за Джейсън.

„Острие на скоростта“ и „Аргонавт“ се стрелнаха по правата покрай океана, минаха на зигзаг Шикана…

… и изведнъж Бъг направи предложение.

— Сигурно се бъзикаш! — обади се Сали по радиостанцията.

Бъг отвърна, че изобщо не се бъзика.

— Бъг, това е пълна лудост! Дори за теб — възрази Сали. — Със сигурност ще се претрепете.

Обаче Джейсън хареса плана.

— Браво, Бъг. Винаги си бил смелчага по сърце. Дръж се, братко, защото ще стане напечено…

Стигнаха до участъка с айсбергите.

Верен на себе си, Зейвиър се придържаше към стандартното трасе…

… докато Джейсън пое по пистата към блъскащите се айсберги.

Както и преди Зейвиър ги надмина, макар да летеше по стандартната писта, но Джейсън спечели цяла кола дължина.

Стигнаха до второто кръстовище, откъдето едното трасе водеше към втория чифт блъскащи се айсберги. Зейвиър отново избра сигурния път, но не и Джейсън.

За изненада на всички, включително на Зейвиър, той пое по трасето към блъскащите се айсберги за втори път…

… и този път излезе на стандартното трасе до Зейвиър…

… стигнаха до третото кръстовище един до друг… и Джейсън отново избра посоката към блъскащите се айсберги!

Зейвиър продължи по дългия маршрут…

… Джейсън се стрелна между двата бързо затварящи се великански ледени блока…

… и излетя с рев от другата страна в мига, когато се сблъскаха. И този път излезе пред Зейвиър — с цяла кола дължина.

Бяха нужни не един, не два, а цели три преки пътя, за да направят невъзможното — да задминат Зейвиър!

Зейвиър подгони болида си, мобилизира всичко, с което разполагаше, за да задмине Чейсър. Обаче Джейсън нямаше така лесно да отстъпи водачеството.

Сражаваха се в продължение на цялата обиколка, но когато след девет минути стигнаха до старт/финала, Джейсън продължаваше да води.

Петнайсетата и последна елиминация в състезанието щеше да се окаже Зейвиър Зонора.

След отпадането на Черния принц останаха само четирима състезатели, от които през следващите шест обиколки щеше да се излъчи победителят.

Но не и преди последното влизане в боксовете през Обиколка 48.

Джейсън знаеше, че този питстоп е последният му шанс да настигне Барнаби, който имаше почти 40 секунди преднина.

— Сали — обади се той по радиостанцията, — всичко е в твои ръце!

— Готова съм — чу се в отговор.

Джейсън преодоля извивките на участъка от трасето, водещ към сушата, и пред погледа му започна да израства Хобарт.

Той влетя в града и влезе в питлейна…

… в боксовете цареше обичайното оживление: старши механици тичаха нагоре-надолу, питмашини се спускаха и вдигаха, блестяха ослепителни електрически светлини.

Първите трима състезатели вече бяха в боксовете, старшите им механици вече се трудеха бясно и бяха преполовили работата си:

Барнаби.

Кришна.

Ериъл.

В момента, когато Джейсън вмъкна „Аргонавт“ в бокса, някъде над главата му се чу силен затихващ вой и изведнъж…

… цялото осветление в питлейна изгасна!

Питмашините замръзнаха.

Компютърните монитори потъмняха.

Всички се заозъртаха объркано.

Сали, която стоеше до „Аргонавт“, погледна Джейсън.

Нямаше нужда да го казват на глас.

Повреда в електроснабдяването.

Ръчен питстоп.

Джейсън и Бъг се измъкнаха от кабината за броени секунди и монтираха на ръка шест нови магнитни диска, а Сали доля ръчно охладителна течност и смени цилиндрите със сгъстен въздух.

Очевидно другите отбори не бяха тренирали често ръчен питстоп, ако изобщо се бяха сещали за това, така че просто стояха объркани в боксовете.

Барнаби крещеше на своя старши механик, сочеше с ръце, ругаеше и го караше да побърза.

Кришна схвана, че трябва да помогне на своя механик, и изскочи от болида си.

Ериъл направи същото и макар да не беше тренирала ръчни питстопове толкова, колкото отбора на Джейсън, от останалите трима състезатели нейният екип се справи най-добре.

Докато завиваше един от магнитните дискове на ръка, Джейсън чу как старшият механик на Ериъл й крещи:

— Нищо не разбирам! Някакъв гаден вирус току-що ни се стовари като цунами. Проникна през нашия файъруол! Обаче е толкова силен, че се е разпрострял из останалите компютри и е блокирал електрозахранването на питлейна.

Накрая големите печеливши от неочакваното спиране на тока се оказаха Ериъл и Джейсън.

Тя беше влязла в питлейна на 3-то място, а сега излетя по него към трасето вече на 1-во!

Кришна даде газ след нея на 2-ро.

Барнаби беше големият губещ — може би защото не излезе от колата си през целия ръчен питстоп и ругаеше старшия си механик, вместо да му помогне.

Затова излезе на трасето на 3-то място…

… само на една кола дължина пред Джейсън Чейсър.

Играта беше започнала.

През оставащите две обиколки Джейсън настъпваше Барнаби Бейкър по петите.

По някакъв странен начин сега Джейсън се чувстваше уверен. Зейвиър вече беше извън състезанието, както и Кортес и Уонг, които се бяха опитали да го изхвърлят от надпреварата. А сега Барнаби беше на мушката му.

Той знаеше слабостта на Бейкър — острите десни завои — а такива скоро щеше да има предостатъчно.

През Шикана… между айсбергите.

Джейсън се изравни с Барнаби.

Най-добрата възможност беше в края на участъка с айсбергите при един остър десен на влизане в тунела, издълбан в последния айсберг.

Лъкатушеха между айсбергите. Джейсън се приближаваше все повече и повече до Барнаби, извисяваше се заплашително над него.

Наближиха последния айсберг и Джейсън се приготви за атаката, притиснат към Барнаби откъм вътрешната страна, в очакване да започне както обикновено широк завой…

… но Бейкър не направи нищо подобно.

Вместо това взе завоя почти безупречно, блокира Джейсън…

… и запази позицията си!

Джейсън беше потресен.

„Това не биваше да се случва!“ — изкрещя той наум.

Барнаби никога не беше взимал острите завои по този начин. Дори в предишното Състезание 49!

„Не, просто извади късмет“, каза си Джейсън и започна да се приготвя да надмине Барнаби в острия десен завой пред участъка, водещ към сушата.

Обаче Барнаби отново обърка плановете му — взе завоя добре и отблъсна нападението.

— Как успяваш, Барнаби? — попита Джейсън на глас. — Откъде знаеш…

И в този миг една мисъл го порази като удар с бухалка…

… и му разби сърцето.

Дидо!

Скок в миналото:

Тази сутрин Джейсън и Дидо седяха на скалите и гледаха изгрева на слънцето. И Джейсън й разказваше как днес планира да победи Бейкър:

— Намерихме пропуск в техниката му. Бъг анализира маневрите му в състезанията, записани на видеодиск. Не го бива в острите десни завои. Там става немарлив; отваря го по-широко от нужното, така че можеш да се стрелнеш покрай него от вътрешната страна. А това трасе е тясно и с много остри завои…

И един друг спомен се стовари отгоре му.

Денят, в който беше споделил с Дидо за своите кошмари и за най-големия си страх: да не му откъснат задния спойлер. На следващия ден Хорейшо Уонг безмилостно беше откъснал задния му спойлер; а те с Бъг едва не се убиха.

Най-големият му кошмар се беше сбъднал.

Случилото се едва не беше унищожило самочувствието му.

„О, Дидо… помисли си той. — Не е възможно!“

Но доказателствата бяха очевидни. Щом кажеше нещо на Дидо, враговете му го знаеха още на следващия ден.

Дидо беше от отбора на Барнаби и Зейвиър.

Мислите му се върнаха към Състезание 50.

„Аргонавт“ профуча над старт/финала и започна последната обиколка, Обиколка 51.

Ериъл водеше.

Кришна караше на 2-ро място.

Празно пространство. След това Барнаби на 3-то.

И накрая Джейсън на 4-то.

По същество Състезание 50 се беше разделило на две състезания: между Ериъл и Кришна за победата; и второ между Джейсън и Барнаби за 3-то място.

Що се отнасяше до Джейсън, Ериъл и Кришна бяха без значение — както и да завършеше състезанието между тях, това нямаше да промени неговото място в генералното класиране. Всичко, което трябваше да направи, беше да победи Барнаби, за да отиде в Ню Йорк. Така както стояха нещата, 3-тото място в това състезание не беше по-лошо от 1-вото.

Надолу по правата покрай океана и за последен път през Шикана.

Джейсън продължаваше да настъпва Барнаби, опитваше се да намери начин да се промъкне покрай него.

Влязоха в участъка с айсбергите.

Джейсън се замисли дали да не мине отново по маршрута между трите блъскащи се айсберга, обаче реши, че щастието може да му изневери. По-добре да остане като залепен за опашката на Барнаби — все някак си ще успее да го надмине.

Но не успя да го направи сред айсбергите.

Барнаби го блокираше, понякога нагло препречваше цялата писта, за да отблъсне атаката му.

На север обратно към Тасмания.

След това в участъка, който водеше към сушата.

Още остри завои и опровергавайки предишните си несполуки, Барнаби взе всички добре — обаче сега Джейсън го притискаше на всеки завой, колите им влизаха и излизаха почти страна до страна.

Докато Джейсън и Барнаби се бореха в централната част на Тасмания, Ериъл Пайпър, след като беше провела едно почти съвършено състезание, прекоси старт/финала с пет секунди преднина пред Варишна Кришна и се класира на 1-во място.

Барнаби и Джейсън продължаваха да се състезават.

След като Ериъл и Кришна се класираха на 1-во и 2-ро място, за тях двамата още нищо не беше решено — който от тях спечелеше тази битка, щеше да замине за Ню Йорк.

Носеха са с рев и свистене по великолепния Тасманийски мост и наближаваха последния завой в състезанието — остър ляв под надлез на магистралата — и тогава Джейсън внезапно даде газ от вътрешната му страна…

… и го изяде!

Когато се показа старт/финалът, носът на „Аргонавт“ започна леко да излиза пред муцуната на „Дяволска колесница“.

— Неее! — изрева Барнаби.

А след това направи нещо напълно неочаквано.

Паникьосан и отчаян, блъсна силно Джейсън — и двете коли се отклониха над близката ивица размагнетизиращи светлини.

Джейсън се опитваше да се пребори с кормилото — но напразно. Виждаше как пред очите му неговите магнитни дискове се изпразват с поразителна скорост.

За негов късмет същото се случваше с колата на Барнаби. Тя също губеше цялата си магнитна мощност.

В този момент Джейсън видя накъде го бута Барнаби — право в една дебела бетонна колона, подпираща надлеза над главите им.

С ужасно скърцане и хрущене „Аргонавт“ облиза колоната и се обърна на една страна, плъзна се още малко и се спря в следващата колона.

„Дяволска колесница“ изигра същото представление, но се обърна на дясната върху пътя и сочеше назад.

Двете коли бяха под надлеза на магистралата, неподвижни, и от тях се вдигаше пушек.

— Как си? — подвикна Джейсън на Бъг: двамата висяха странично — само коланите ги държаха да не паднат.

Бъг отговори, че е добре.

Джейсън също беше добре, но предната част на „Аргонавт“ беше опряна в колоната, така че Джейсън не можеше да се измъкне от кабината.

— Бъг! Правилникът на професионалните състезания! Пилот през старт/финала. Ти трябва да пресечеш старт/финала. Дръж!

Свали волана на „Аргонавт“, както си беше оборудван с транспондер. Правилникът на ФЛК гласеше, че ако болидът не може да прекоси старт/финала, пилотът или навигаторът могат да завършат, ако прекосят линията с оборудвания с транспондер волан в ръце.

Джейсън подаде волана на Бъг и викна:

— Бягай! Бягай!

Бъг успя да се освободи от колана и буквално изпадна от кабината и се стовари тромаво на пътя. Обаче бързо стана, взе волана от ръката на Джейсън и хукна по магистралата.

По последните петстотин метра писта.

Тълпата, която се беше събрала да гледа последното състезание за сезона, никога не беше виждала нещо подобно.

Бъг тичаше по финалната права, малките му крака биеха асфалта, кръглото му очилато лице бе червено от усилието. Стискаше волана в десния си юмрук.

Приклещеният в „Аргонавт“ Джейсън можеше само да гледа.

— Давай, Бъг, давай!

В този момент до Джейсън се чу злокобно бръмчене.

Той се обърна и видя очуканата и нагъната „Дяволска колесница“ да се повдига от асфалта и да заема позиция за полет. Изглеждаше разбита и потрошена, но все още работеше.

Бавно се завъртя във въздуха и Джейсън видя зад волана Барнаби — на лицето му играеше злобна усмивка.

Джейсън се обърна рязко — Бъг още тичаше по пътя.

Барнаби натисна газта.

Бъг тичаше. С все сили.

Нямаше конструкция за бързина: късокрак дебеланко с очила. Потта вече беше замъглила стъклата им, но той продължаваше да тича с всички сили.

Тълпата се беше изправила на крака — но не издаваше нито звук. Бе потънала в удивено мълчание.

И тогава всички видяха…

… видяха разнебитената „Дяволска колесница“ на Барнаби Бейкър да се носи под ъгъл по магистралата зад гърба на Бъг…

Гонеше го с все сили.

Не се опитваше да го прегази. Нищо подобно. Искаше да пресече старт/финала преди него. След надбягването, след всички спирки в боксовете — нещата бяха сведени до това. Единият състезател тичаше с всички сили, другият се опитваше да го изпревари с разбитата си потрошена кола.

Всички виждаха, че въпреки съвсем различната скорост, с която се движеха, двамата противници ще стигнат старт/финала почти едновременно…

И в този момент от тълпата се понесе мъжки глас:

— Давай, Бъг, давай!

Това беше Хенри Чейсър.

И докато наблюдаваше тази странна надпревара, тълпата се присъедини към бойния му вик:

— Давай, Бъг, давай!

— Давай, Бъг, давай!

Малките крачета на Бъг блъскаха асфалта.

„Дяволската колесница“ набра скорост.

Безпомощно приклещен на седалката си в кабината, Джейсън можеше единствено да гледа.

Бъг изтича през огромните бели букви преди финала — СТАРТ/ФИНАЛ — в момента, когато „Дяволска колесница“ ускоряваше с рев зад гърба му…

… идваше все по-близо и по-близо…

… Бъг видя линията — същинския старт/финал, дебела бяла черта, която пресичаше платното пред него от край до край — и докато ревът на „Дяволска колесница“ изпълваше ушите му, се хвърли…

В историята на Международното училище за пилоти това вероятно щеше да остане най-странната снимка от фотофиниш.

На нея се виждаше Бъг, замръзнал във въздуха, плонжиращ над старт/финала, стиснал в протегнатата си напред ръка волана на „Аргонавт“. В задната част на снимката се виждаше зависналата във въздуха „Дяволска колесница“, фюзелажът замъглен от набраната скорост… а носът само на десет сантиметра от бялата линия.

Благодарение на малките крачета на Бъг отбор „Аргонавт“ беше победил Барнаби Бейкър с по-малко от педя.

Хенри Чейсър помоли да получи копие от снимката и училището му даде.

Той я сложи в рамка и я закачи във всекидневната на семейство Чейсър.

В боксовете избухна неописуема врява.

Джейсън изскочи от току-що докарания на буксир „Аргонавт“ и стрелна ръце във въздуха. Сали го прегърна и двамата заподскачаха от радост.

Вече знаеха резултата.

Резултатите от Състезание 50 промениха драматично генералното класиране в училищния шампионат:

Изведнъж класираните на първите четири места бяха съвсем други.

Барнаби и Уошингтън бяха изпаднали напълно от четворката, заменени от Ериъл — която със спечелените 10 точки заради първото място се беше изкачила от 6-о на 3-то място, и Джейсън, който за третото си място беше спечелил 8 точки и се изкачи от 5-о на 4-то.

Заедно със Зейвиър и Кришна за Ню Йорк щяха да заминат Ериъл и Джейсън.

Това зарадва Джейсън не по-малко от мисълта, че Барнаби Бейкър и Айзая Уошингтън няма да ходят никъде.

Но в този момент се случи нещо друго, което го откъсна от мислите му.

Дидо се втурна в бокса.

Усмихна се радостно на Джейсън и се затича към „Аргонавт“.

Дидо прегърна Джейсън…

… но той не отвърна на прегръдката.

Тя веднага забеляза липсата на ответна реакция и се дръпна.

— Джейсън, какво има? Ти успя! Влезе в челната четворка. Спечели си участието в Ню Йорк Чалънджър.

В първия миг Джейсън не продума. В интерес на истината, не знаеше какво да каже. Никога не го бяха предавали по толкова нагъл начин.

В продължение на няколко дълги секунди той гледаше Дидо — търсеше по лицето, в очите нещо… каквото и да е. Нещо, на което би могъл да се довери, да повярва.

Но не намери.

Бъг и Сали веднага забелязаха, че нещо не е наред, и то сериозно. Обаче останаха настрана.

— Джейсън? — попита Дидо. — Какво е станало?

— Трябва да ти кажа нещо — отговори той. — Нещо много лично…

— Да? — нежно каза Дидо.

— … така че, надявам се, когато го предадеш на Зейвиър и Барнаби, да го повториш дума по дума.

Дидо пребледня.

Бъг ги гледаше невярващо. Сали също.

Дидо заекна:

— Джейсън… аз… какво говориш…

— Дидо, зная какво си направила. — Джейсън поклати глава. — Предавала си им всичко, което ти казвах. За страховете ми. За стратегиите ми като надминаването на Барнаби в остър завой. Неща, които никога не съм казвал на никого другиго. Вероятно си им предавала и информация за здравословното ми състояние. Сега се чудя за закъсненията ни до късно през нощта преди важни състезания, както преди онова в Италия. Питам се, дали не ме държеше нарочно буден до късно?

Дидо не каза нищо.

Сали я гледаше гневно.

Бъг беше зяпнал.

— Дори онзи случай в кафенето, когато Барнаби те заяде и ти го отсвири — обзалагам се, че и това беше постановка.

Сякаш за да потвърди, Дидо наведе глава.

— Така че когато ги видиш следващия път — продължи Джейсън, — кажи им: „Джейсън Чейсър е отново в играта. Отново и с всички сили“. Което означава, че следващия път, когато сме на една писта, те ще загубят. А що се отнася до теб, Дидо, моля те, върви си.

Гледаше я как си тръгва с нетрепващи очи.

Веднага след края на Състезание 50 започнаха да се задават въпроси за катастрофалното прекъсване на тока при последното влизане в боксовете по време на Обиколка 48.

Директорът по състезанията Колдър оглави разследването…

… и бързо направи някои сензационни открития.

Старшият механик на Ериъл се оказа прав: в Обиколка 48 питмашината на Ериъл била нападната от супермощен компютърен вирус.

Обаче същата сутрин Ериъл, предупредена от Джейсън, беше инсталирала нов файъруол в системата си и беше отблъснала страшния вирус. За съжаление тогава вирусът бе започнал да търси нов приемник и го беше открил в лицето на училищната електрическа мрежа.

Като питон, който първо смазва, а после поглъща жертвата си, вирусът се беше увил около електрозахранването на училището… и мрежата бе престанала да функционира.

Скоро беше открит компютърът — източник на вируса: оказа се машината на Върнолд Смайт от училищния отдел за части и оборудване.

Смайт си призна почти веднага и набърка не кой да е, а директора на училището Жан-Пиер Леклерк в заговора за намаляване на възможностите на Ериъл Пайпър в спортното училище, който бе започнал още от Състезание 1 и източените магнитни дискове. И защо?

Защото била момиче.

Леклерк отхвърли обвиненията и заяви, че е невинен, обаче лицето му разкриваше истината — беше го направил тъкмо той.

Училищното настоятелство още същата вечер проведе извънредно заседание и отстрани Леклерк заради предстоящото разследване. През това време изпълнителен директор щеше да е директорът по състезанията Колдър — човек с безупречно име.

Джейсън и Ериъл просто наблюдаваха драмата, която се разиграваше пред очите им.

— Благодаря за предупреждението тази сутрин — каза Ериъл, докато гледаха как Леклерк се измъква от спортното училище, качва се на колата си и потегля.

— Няма защо — отговори Джейсън. — Наистина.

На следващата вечер се състоя ежегодната представителна вечеря по случай края на учебната година.

Беше официална проява с участието на родители, приятели и някои от спонсорите. Домакинстваше изпълнителният директор Колдър.

Джейсън седеше на масата с отбор „Аргонавт“ и родителите си и за пръв път тази година цялото семейство на Сали — нейните родители и всичките й осем рижи и много горди братя. Всичките току-що пристигнали от Шотландия.

Докато се настаняваше, Джейсън забеляза Дидо на масата на Зейвиър Зонора — седеше до него.

— Поразпитах — прошепна Сали, когато забеляза, че гледа към Дидо. — Оказа се, че му е братовчедка. Но не е от кралско потекло. Майка й е сестра на кралицата на Монези. Живее в Италия.

— Да, запознахме се в Италия. Точно преди Италианското бягане. Аз смятах, че е било късмет, случайност, съдба… Но не е било. Било е номер, голяма измама — и аз се оставих да бъда излъган.

Сали го погали по косата.

— Джейсън, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, чуй ме: ако Зейвиър изпрати някой от красивите си италиански братовчеди, аз също ще му издам всичките си тайни.

— Сериозно?

— Абсолютно — ухили се тя. — Но не преди да изсмуча всичките му жизнени сили на тоя жребец! — Изригна в гръмогласен смях, тупна Джейсън по гърба и нареди: — А сега млъквай, яж и се наслади на вечерта, изгряваща звезда такава!

След като сервираха основното ястие, започна раздаването на наградите.

„Острие на скоростта“ буквално обра всичко възможно.

Първо място в генералното класиране на училищния шампионат: Зейвиър. За това му поднесоха огромна купа.

Медалът на Международното училище за пилоти за най-добър пилот също беше връчен на него.

Наградата на учителите за най-добър старши техник получи механикът на Черния принц — Оливър Кох. Обаче неговата победа беше с малка разлика, защото победи Сали Макдъф само с два гласа.

Джейсън не спечели нито една награда.

Но въобще не го беше яд.

Беше изкарал една невероятна година в спортното училище, но за него не беше най-важното да печелиш награди, а да набереш точки за договор с професионален отбор. А той вече беше карал за професионален отбор по време на състезанието в Италия.

И ако — защо не — спечелеше Ню Йорк Чалънджър, щеше отново да се състезава в някой от професионалните турнири, защото победителят в Чалънджър автоматично получаваше покана за участие в Ню Йорк Мастърс.

Тук трябва да добавим, че тази вечер беше връчена още една награда, в която Джейсън смяташе, че има някакво участие.

Защото призът за най-добър учител не попадна на масата на Зейвиър Зонора. Беше странен пропуск, защото мнозина бяха готови да припишат успехите на Черния принц на превъзходните уроци на Зороастро.

Обаче също така мнозина от преподавателите в спортното училище още не бяха забравили непочтената постъпка на Барнаби Бейкър по време на Спонсорския турнир — доста си мислеха тайно, че Зороастро е играл някаква роля в нея.

Това беше причината за учител на годината да бъде обявен Скот Сиракюз.

Накрая — и съвсем на място — вечерта завърши с повикването на четиримата състезатели, които щяха да представят спортното училище в Ню Йорк Чалънджър — Зейвиър, Кришна, Ериъл и Джейсън — на сцената, за да бъдат аплодирани от близките си и от всички присъстващи.

След седмица Джейсън отново седеше на един тревист нос и гледаше залеза. До него бяха Сали и Бъг.

Внезапно — руум! — летяща патрулка прелетя над тях и затули гледката.

Отлетя наляво към грандиозната брегова линия на Ню Йорк Сити.

Джейсън се загледа в небостъргачите, в извитите окачени мостове и безбройните светлини на остров Манхатън.

И очите му се присвиха.