Летящ старт

Индийско-тихоекански шампионат

Залив Карпентерия, Австралия

Джейсън Чейсър изгуби руля си на деветата минута от началото на състезанието.

С 690 километра в час.

А най-гадното беше, че нямаше и грам вина. Някакъв откачалник от Северна Корея, който юркаше самоделен боклучарник, минаващ за блатен болид, беше изгубил контрол върху колата си, докато се опитваше да направи невъзможен завой с 9 G, и се блъсна ефектно в пълните с крокодили блата точно под носа му. Ударът размята на всички страни чаркове от болида — три парчета продупчиха опашния спойлер на Джейсън като залп от нагрети до червено малки метеорити и скапаха вертикалните стабилизатори.

Джейсън дръпна джойстика назад и някак си успя да изправи „Аргонавт“ само с помощта на педалите за командване на дюзите със сгъстен въздух — и точно в този момент — рууум! — руум! — рууум! — трима от останалите главни претенденти профучаха покрай него по трасето, като вдигаха гейзери кални пръски.

„Аргонавт“ намали до зависване и спря на деветдесет сантиметра над един от многото водни ръкави в огромното блато, проснало се край залива Карпентерия.

Гласът на Бъг прозвуча в слушалката в ухото на Джейсън. Бъг му беше навигатор, втори пилот и брат, по-малък. Седеше в задната част на кабината на „Аргонавт“ — малко по-назад и по-високо от пилота.

Джейсън прехапа устна, изслуша го и решително поклати глава.

— Никакъв шанс, Бъг. Не съм дошъл тук, за да се откажа след първите десет минути. Още не сме свършили веселбата. Ти само дай курса, аз ще се погрижа за останалото.

После натисна тласкащите устройства докрай, завъртя „Аргонавт“ и се стрелнаха по трасето.

Сутринта, когато бяха пристигнали в боксовете, усетиха някакво необичайно силно вълнение.

Бройката беше много добра — 80 000 щъкащи нагоре-надолу зрители, които заемаха местата си в гледащите към залива огромни трибуни за ФЛК.

Разбира се, броят им беше нищо в сравнение с тълпите, които се събираха за професионалните състезатели. При тях всяка бройка по-малка от милион се смяташе за лошо представяне.

Част от вълнението се дължеше на факта, че тази година имаше петима състезатели, между тях и Джейсън, които се бореха да спечелят регионалния шампионат, а това щеше да им осигури скъпоценната покана в Международното училище за пилоти във ФЛК — трамплин към професионалната лига.

Вълнението обаче беше най-силно в самите боксове. Всички шепнеха и сочеха двама отличаващи се господа, които Рандолф Харди, президентът на регионалната дирекция на Международната асоциация на ФЛК, развеждаше из вип тентата.

Шепот:

— Божичко, та това е Леклерк! Деканът на училището за пилоти…

— … другият май е Скот Сиракюз. Онзи тип, който пострада в нюйоркската катастрофа… да, онази преди няколко години, когато за малко не умря…

— Някой каза, че били дошли да изберат допълнителни кандидати за училището…

— Не може да бъде…

Джейсън огледа двамата гости, които се разхождаха из тентата заедно с Рандолф Харди.

Да, по-възрастният наистина беше Жан-Пиер Леклерк, ректор на Международното училище за пилоти във ФЛК — най-престижното спортно училище на света.

Намираше се на Тасмания — огромен остров южно от Австралия, собственост на спортното училище. Беше по-скоро подготвително, отколкото истинско училище с уроци и всичко останало. Уроци наистина се преподаваха, но по-важно беше класирането в Училищния шампионат. Това класиране осигуряваше договор с някой професионален състезателен отбор след година обучение в Училището. Затова не беше изненадващо, че повече от половината пилоти, които сега участваха в професионалната лига, бяха излезли от него.

Леклерк изглеждаше величествено със съвършено подстриганата си бяла грива и властното си държане. Джейсън си помисли, че костюмът му струва повече от състезателната му кола.

Мъжът до Леклерк беше по-млад, някъде в началото на трийсетте. Беше красавец, с изваяни черти и непроницаеми черни очи. Подпираше се на бастун и имаше такъв вид, сякаш би предпочел да му вадят нерв на зъб, отколкото да е тук на ИТРШ — Индийско-тихоокеанския регионален шампионат.

Джейсън го позна веднага. В спалнята му висеше плакат с неговото лице.

Това беше Скот Дж. Сиракюз, по-известен като Косачката — един от най-добрите състезатели, сядал в кабината на болид от ФЛК… докато преди три години не разсипа невротрансмитерите в мозъка си в ужасяващата катастрофа в Ню Йорк Мастърс. Модерната медицина можеше да закърпи всяка строшена кост, дори строшен гръбнак, обаче човечеството не беше измислило едно нещо — как да поправя човешкия мозък. Ако си съсипеш мозъка, със състезателната ти кариера е свършено, както беше разбрал Косачката.

Точно в този миг Сиракюз се обърна и леденостудените му очи се впиха в Джейсън.

Джейсън замръзна — бяха го хванали да зяпа.

Успя да отклони очи цяла секунда по-късно, отколкото трябваше.

В интерес на истината се чувстваше неловко под вторачения поглед на Сиракюз. Всички останали пилоти в тентата бяха със състезателни екипи, които съответстваха на цветовете на болидите им. Някои дори имаха от новите каски „Шоей“. Други пък разполагаха с пълни боксови екипи и бяха облечени в предпазни костюми с цветовете на болидите си. За разлика от тях, Джейсън и Бъг носеха дънкови комбинезони, прашни фермерски ботуши и стари мотоциклетни каски.

Джейсън се свъси. Можеше да скрие очите си, но не и дрехите. Не можеше да скрие и летящия си болид от спокойния поглед на Сиракюз, но това беше друга история.

„Аргонавт“.

Болид №55.

Гордостта и радостта на Джейсън. Той прекарваше всяка свободна минута в работа по него. Представляваше преработка на старо „Ферари Про Ф1“, което беше намерил преди четири години в склад за старо желязо — една от първите летящи коли, приспособени от стари болиди от Формула 1.

Каросерията му имаше формата на куршум като старите състезателни коли от Ф1 с крилете на носа, гърбавия фюзелаж и широк заден спойлер с вертикални стабилизатори, но с добавки на място за навигатор, поместено веднага зад пилотската седалка, плюс извити назад криле, които стърчаха от страните на фюзелажа.

Обаче най-странното беше, че макар да ставаше дума за стар болид от Ф1, машината нямаше колелета. Магнитната левитация, накратко маглев — шестте блестящи диска на магнитното задвижване от долната страна на фюзелажа — беше направила колелетата излишни.

Макар че му харесваше да си мисли така, Джейсън знаеше, че колата му не е истинско „Ферари Про Ф1“. От него беше останал само фюзелажът. Останалото беше сбиротък от чаркове, които беше свалил от земеделски машини и от катастрофирали коли в местното автомобилно гробище. Дори магнитното задвижване за спортни коли беше втора ръка и смесица от магнитни двигатели на „Боинг“, „Дженеръл Мотърс“ и БМВ.

Въпреки еклектичната смесица от чаркове „Аргонавт“ беше красив — фюзелажът грееше в сребристо, синьо и бяло така, че различните цветове подчертаваха формата на изтребител.

Самият Джейсън беше на 14, русокос, със сини очи, решителен. В училище беше добър по математика, география и теория на игрите. Носеше пясъчнорусата си коса в мохикански стил, който напомняше малко прическата на пенсионираната английска футболна звезда Дейвид Бекъм.

На 14 беше твърде млад, за да участва в регионалния шампионат. Повечето от останалите пилоти на това равнище бяха на седемнайсет или осемнайсет. Обаче и Джейсън, като всички останали, се беше класирал сред първите трима в районните състезания, което означаваше, че има не по-малко право от тях да е тук.

С него беше Бъг — неговият брат и навигатор, който пък беше още само на 12. С дребничкото си тяло и дебелите си очила Бъг много объркваше хората. Не си падаше много по приказките. Всъщност единствените хора, с които разговаряше, бяха Джейсън и майка им — и дори с тях говореше само шепнешком. Някои лекари твърдяха, че бил на границата на аутизма — това обяснявало крайната му плахост и неумение да общува, както и гениалността му в математиката.

За две секунди Бъг можеше да сметне колко е 653 по 354…

Точно това го правеше отличен навигатор на летящ болид.

Състезанието в Карпентерия беше с вратички. Най-известното в света състезание с вратички беше Лондонският подземен мастърс — през тунелите на метрото. Състезанието в Карпентерия се базираше на същия принцип.

Вместо болидите да се въртят по писта, при състезанието на вратички писта нямаше. То протичаше над открито пространство, широко 600 километра и също толкова дълго. Днес например използваха просторната блатиста местност край австралийския залив Карпентерия: теренът беше блатист, покрит с лабиринт от тесни водни канали, които пресичаха полетата с високи до два метра и половина тръстики, както и крайбрежните плитчини на самия залив.

В различни точки на тази плетеница от естествени канали бяха разположени 250 подобни на мостове арки, през които състезателите прекарваха своите летящи болиди. Когато колата прелиташе под арката, електронен чип, монтиран на предното крило, регистрираше минаването.

Минаването през вратичките носеше точки. Колкото по-далече бяха от старт/финала, толкова повече. Тези, които бяха близо, носеха по-малко. Например вратичката на най-голямо разстояние от старт/финала осигуряваше 100 точки, а най-близката — само 10.

Обаче най-важното беше, че времето за юркане беше ограничено.

Всеки разполагаше с три часа да мине през колкото може повече вратички и да се върне на старт/финала.

Последната част беше най-важната.

Всяка секунда закъснение при връщането ти струваше една точка. Ако се върнеш само минута по-късно от тричасовия срок, ти струваше сериозните 60 точки.

Печелеше пилотът с най-много точки.

Тези обстоятелства превръщаха състезанието в тактическо и навигаторите играеха ключова роля.

Никой пилот, независимо колко е умел и бърз, не можеше да мине през всички вратички за отпуснатото време. Това означаваше, че трябва да избереш през кои да минеш за трите състезателни часа. След като компютърните програми за навигиране бяха строго забранени във всички равнища на ФЛК, беше от съществено значение да имаш добър навигатор.

Като добавиш и отбиванията в боксовете — заради прегрели магнитни дискове, резервоарите с охладителна течност имат нужда от дозареждане, смяна на двигателните дюзи със сгъстен въздух — плюс всички останали неизвестни, които могат да се случат по време на състезание, това те изправяше и пред сериозно състезание по стратегии.

„Аргонавт“ се носеше с вой над тесния канал между високите два метра и половина тръстики и оставяше зад себе си килватер от пенеста кална вода.

610 км/ч… 620… 630…

Заради пляскащите безпомощно вертикални стабилизатори в потрошения опашен спойлер Джейсън управляваше с двата задни двигателя: сменяше единия с другия и обратно. Използваше педалите по най-невероятен начин, за да насочва куршума, в който се беше превърнал неговият болид.

Бъг беше сметнал курса им добре. Всеки път, когато влизаха в боксовете, Джейсън успяваше да зърне голямото електронно табло с класирането, което се извисяваше над главната трибуна. Там се изписваха до секундата всички набрани точки и времената на състезателите.

Произшествието им беше навредило.

Изгубиха много време. И независимо колко усилено се опитваше Джейсън, а той даваше всичко от себе си, управлението с крака просто не беше същото, както с ръцете.

При всяко влизане в бокса Джейсън виждаше как „Аргонавт“ изостава все по-назад от водачите и се спуска все по-надолу в таблицата с класирането.

Нещата се влошаваха още повече от самоличността на водача — Барнаби Бейкър: момче от горните класове в същото училище в Холс Крийк, където ходеше и Джейсън.

Бейкър беше на 18, червенокос, обсипан с лунички, наперен и богат. Баща му, Барнаби Бейкър-старши, беше бизнесмен и притежаваше половината Холс Крийк.

Господин Бейкър беше купил на сина си най-добрата серийно произвеждана летяща кола, която можеше да се купи с пари — красив „Локхийд-Мартин Прорейсър 5“. Също така някога беше взел на работа бащата на Джейсън — нещо, което Барнаби-младши, адски противен гадняр, непрекъснато напомняше на Джейсън.

Въпреки всичко Джейсън не се отказа до самия край: продължаваше да прелита през толкова арки колкото повреденият, но доблестен „Аргонавт“ успяваше да достигне, следвайки променения от Бъг курс.

Но това се оказа без значение.

Когато огромният часовник над старт/финала прескочи от 2:59:59 на 3:00:00 и последният болид от ФЛК прелетя над финиша под виковете и аплодисментите на 80 000-та тълпа, пилотираният от Джейсън Чейсър „Аргонавт“ се оказа в дъното на класирането.

Джейсън спря любимата си кола в бокса и отпусна глава.

В най-важното състезание през живота му, пред очите на 80 000 души, пред погледите на най-изтъкнатите двама зрители, пред които щеше да се състезава някога — Джейсън Чейсър беше пристигнал последен.

С изобретяването на летящите автомобили светът се промени завинаги.

И наистина в течение на човешката история са познати малко изобретения, пожънали такъв незабавен и огромен успех в цял свят.

Печатната машина на Гутенберг, динамитът на Нобел, летящият апарат на братя Райт — те, разбира се, са впечатляващи, но бледнеят в сравнение със световната революция, предизвикана от изобретяването на летящата кола от Уилфред П. Уилмингтън.

Голяма част от шумотевицата се дължеше на безподобното решение на тогава осемдесетгодишния Уилфред Уилмингтън да позволи свободно използване на неговата удивителна технология от всеки, който желае.

Изобретателят не я патентова, нито я продаде на някоя голяма корпорация. Дори делегацията начело с президента не успя да го убеди да запази тази технология само за облага на САЩ.

Не. Уилфред П. Уилмингтън, ексцентричният изобретател, който заявяваше, че има повече от достатъчно пари да изживее последните си години сравнително удобно, направи най-необикновеното и непредвидимо нещо на света: предостави му безплатно своята технология.

Реакцията беше мигновена.

След като маглев — магнитната левитация — не се нуждаеше от бензин, за да работи, страните от Близкия изток, които произвеждаха петрол, се сринаха.

Петролът изгуби значение и Съединените щати — най-големият консуматор на петролни продукти — прекратиха всички близкоизточни договори. За миг богатствата на саудитците и брунейския султан се превърнаха в прах и пепел.

Производителите на автомобили се нахвърлиха върху новата технология и подпомогнати от своите вече съществуващи фабрики и поточни линии за масово производство, започнаха да бълват летящи коли с милиони. Първият модел „Форд“ Т/Л (Л — за летящ) слезе от поточната линия на „Форд Мотър Къмпани“ само година след невероятната постъпка на Уилмингтън. БМВ, „Рено“ и „Порше“ бързо последваха американците.

Разбира се, не след дълго към тях се присъединиха нова група конкуренти: авиационните компании. „Локхийд-Мартин“, „Еърбъс“ и „Боинг“ — всички се втурнаха да произвеждат семейни летящи автомобили.

Пътуванията се ускориха значително — сега разстоянието Ню Йорк — Лос Анджелис се взимаше за 90 минути с кола. Летящи товарни кораби прекосяваха световните океани за часове, а не за дни, да не говорим месеци.

Светът стана по-малък.

Първоначално професор Уилмингтън беше нарекъл своето изобретение „многопосочно превозно средство с електромагнитно повдигане“, но светът му даде едно много по-просто наименование — летяща кола.

Технологията, на която се крепяха летящите коли, беше обезоръжаващо проста и прекрасно универсална.

Всеки ден и всяка секунда от земното ядро се излъчват електромагнитни вълни. Онова, което направи Уилмингтън, беше да създаде устройство — „магнитен движител“ — което отблъскваше тази движеща се нагоре магнитна сила. И докато учените изпадаха в умиление от Уилмингтъновото умно съчетание на феромагнитни материали и най-модерни полупроводници, обществеността се кефеше на резултата.

Защото той беше вечен полет.

Докато Земята се въртеше, летящите автомобили щяха да имат задвижване. Така най-големият страх, свързан с летящите коли — че в един хубав ден ще почнат да падат на земята — се стопи.

Технологията маглев се разпространи по целия свят.

Летящи автомобили и автобуси изпълваха улиците. Летящи товарни кораби се стрелкаха из моретата. Детските летящи скутери се превърнаха във всеобща мода. Разбира се, военните по цял свят също намериха приложение за новата технология.

Естествено, всеки нов способ за придвижване — лодки, коли, самолети — винаги е причина за появата на определен вид индивиди. Летящите коли не можеше да са изключение от това правило.

Скоро след като тази забележителна нова форма на пътуване превзе света, се появи нов вид човек: наполовина автомобилен състезател, наполовина пилот на изтребител — а цялото не можеше да бъде друго, освен суперзвезда.

Пилотите от ФЛК.

На официалното връчване на наградите Джейсън насмалко да повърне.

Високо горе на подиума Барнаби Бейкър стоеше самодоволен между директора на регионалното първенство Харди и директора на Международното училище за пилоти Жан-Пиер Леклерк.

Усмихнат пред камерите, Леклерк подаде на победителя трофеите — огромна бутилка шампанско и чек за хиляда долара.

Джейсън обаче забеляза, че придружителя на директора, бившия състезател Скот Сиракюз, го няма на подиума. Всъщност не се виждаше никъде.

Леклерк стисна ръка на Барнаби, след това се обърна към микрофона.

— Дами и господа, тъй като с това настъпи краят на регионалния шампионат, трябва да направя едно съобщение. Със своята днешна победа младият шампион Барнаби оглави местното класиране и с това спечели за себе си още една награда: спечели си покана да се обучава в Международното училище за пилоти. Шампион Бейкър, за нас ще е чест да се учиш догодина при нас.

С тези думи Леклерк подаде на Барнаби прочутия плик със златисти ъгли, който всеки млад състезател мечтаеше да получи.

Тълпата зарева одобрително.

Барнаби взе плика, благодари на Леклерк, удари въздуха с юмрук и гръмна шампанското. С това започна празнуването.

Джейсън стоеше и гледаше раззинал уста — беше просто съкрушен.

До него Бъг поклати глава. После прошепна нещо в ухото му.

По-големият брат прихна.

— Благодаря, приятел. Обаче за съжаление ти не си директор на спортното училище.

След това се обърна и тръгна към техния бокс, за да натоварят „Аргонавт“.

Бъг се затътри подире му.

В бокса имаше човек.

Скот Сиракюз.

Стоеше до входа и оглеждаше повредената опашна секция на „Аргонавт“.

— Ъъъ… Здравейте.

Сиракюз се обърна, подпря се на бастуна и спря хладния си поглед върху Джейсън.

— Господин Чейсър1, ако не се лъжа?

— Да.

— Подходящо име, като се има предвид днешното ти усилие, не смяташ ли? Аз съм Скот Сиракюз. Придружавам професор Леклерк. Двамата преподаваме в спортното училище.

— Зная кой сте, господине. Вкъщи имам ваш плакат.

Почувства се кръгъл глупак още в мига, докато го казваше.

Сиракюз кимна към „Аргонавт“.

— Опашният ти стабилизатор е строшен.

— Да, удариха ме отломки от оня идиот, който се опита да направи вътрешен завой с 9 G.

— Кога?

— Девет минути след началото.

Сиракюз присви очи.

— Девет минути след началото? Как си управлявал? С дюзите?

— Да.

— Чакай да изясним нещо. Изгубил си управление девет минути след старта. Обаче въпреки това си продължил, като си управлявал с педалите вместо с кормилото?

— Точно така, господине.

Сиракюз кимна замислено.

— Чудех се…

И погледна Джейсън в очите.

— Имам още един въпрос. Ти започна състезанието по различен начин от всички останали — пое към вратичките в западния край на трасето, докато повечето от останалите се юрнаха на североизток. Там става произшествието и ти променяш състезателния си маршрут.

Извади от задния си джоб карта на трасето. На нея имаше малки точици, които обозначаваха всичките 250 вратички.

— Можеш ли да ми обясниш какъв беше първоначалният ти план?

Джейсън и Бъг се спогледаха.

— Какво ще кажеш, Бъг?

Бъг изгледа Сиракюз и кимна.

Джейсън започна да обяснява:

— Брат ми се занимава с навигацията. Той състави днешния курс. Казва се Бъг, впрочем.

Сиракюз подаде картата на Бъг.

Малкият се скри зад Джейсън и той взе картата вместо него.

— Малко е плашлив с хора, които не познава.

После подаде картата на брат си и той бързо и професионално начерта състезателния им план върху нея. След това я върна на Джейсън, който пък я подаде на Сиракюз.

Сиракюз се вторачи в картата и дълго не продума. А след това направи нещо странно — извади още една карта на трасето и започна да сравнява двете. Джейсън видя, че на другата също има точици и начертан състезателен план.

Най-накрая Сиракюз вдигна очи и загледа Джейсън и Бъг, сякаш ги преценяваше много, много внимателно.

Вдигна техния състезателен план и каза:

— Мога ли да го задържа?

— Разбира се. — Джейсън вдигна рамене.

— Джейсън Чейсър — пилот във ФЛК — каза Скот Сиракюз. — Звучи добре, нали? Е, довиждане и на двама ви.

Към седем вечерта Джейсън и Бъг се прибраха в Холс Крийк с „Аргонавт“, вързан за ремарке, което теглеха със старото си летящо комби „Тойота“.

Холс Крийк беше малко градче в далечните северни простори на Западна Австралия. Джейсън често казваше: „Точно в средата на нищото“.

Прозорците светеха, вечерята ги чакаше на масата.

— О, моите момчета! Момчетата ми! — викна Марта Чейсър. — Джейсън! Видяхме всичко по телевизията. Това щураво момче, дето се разби точно пред теб! Добре ли сте?

Прегърна Бъг и го притисна към кухненската си престилка.

— Моята малка Ларва на мраволъв не е пострадала, нали?

Бъг почти се изгуби в прегръдката й. Изглеждаше напълно доволен, притиснат до дебелата си майка.

— Нищо му няма — отговори Джейсън, докато сядаше на масата. — Пострада единствено от унижението да пристигне последен пред погледа на Жан-Пиер Леклерк.

— Кой?

— Няма значение, мамо.

Точно в този момент в кухнята влезе баща им — Хенри Чейсър. Гащеризонът му беше покрит с прахоляка от цял ден работа на бензиностанцията.

— Здравейте всички! Състезателите са се върнали значи. Добро състезание днес, момчета. Само не извадихте късмет с онова момче, дето ви отнесе стабилизатора.

— Проклетият идиот ни повреди управлението — изсумтя Джейсън, докато лапаше лъжица картофено пюре. — Оказахме се на погрешното място в най-неподходящия момент.

— О, не — възрази усмихнато Хенри. — Не, не, не. Ти, Джейсън, изгуби управлението си. Ти сам се постави на погрешното място в погрешното време.

— Хенри, остави ги… — Марта се начумери. Съпругът й беше фен на състезанията от ФЛК. Непрекъснато ги гледаше по телевизията и обичаше да ги анализира — класически пример за разбирач по пантофи. Когато децата бяха на пет и на три, започна да им прави състезания с колички в задния двор.

Джейсън захапа въдицата.

— Не е така, тате! Не съм се поставил аз на погрешното място в погрешното време. Чисто и просто това си беше най-обикновен лош късмет…

— Не, не беше лош късмет. Беше състезание — настоя Хенри. — Мисля, че това ще е добър урок и за двама ви. Състезанието включва не само побеждаването на конкурентите, но и да избягваш онези, които не са толкова талантливи като теб.

— Джейсън, в състезанията няма справедливост — продължи той. — Може да направиш всичко както трябва и пак да не спечелиш. По дяволите, помня как веднъж в Сидни Класик водачът беше с две обиколки пред останалите и го блъсна един от последните, който тъкмо излизаше от питстопа. И той отпадна просто ей така…

Някой позвъни на вратата.

Хенри Чейсър стана, без да спира да разказва:

— Значи онзи беше много напред, но този тъп новак направо го закова. Боже, как се казваше? Много добър пилот. Младо момче. Преди няколко години го отнесе… Ох, как се казваше… Оня бе…

И докато отваряше вратата, си спомни. Обърна се и каза:

— Сиракюз! Точно така. Скот Сиракюз.

След това се обърна да погледне посетителя.

Скот Сиракюз стоеше на прага. Висок и официален.

— О, божичко! — заекна Хенри. — Та вие сте, вие сте…

— Добър вечер, господине. Казвам се Скот Сиракюз. Днес на състезанието се запознах със синовете ви.

— Ъъъ… да, да — закима Хенри Чейсър.

Джейсън стана от масата.

— Господин Сиракюз, какво правите тук?

Сиракюз не прекрачи прага.

— Дойдох да ти задам въпрос, Чейсър. О, и на брат ти също.

— Да?

— Чейсър, бях много впечатлен от начина, по който кара днес. С крака — и със сърце. Убеден съм, че с подходящи тренировки твоите умения могат да се подобрят значително. Освен това прекарах състезателния план на брат ти през професионална компютърна програма. Неговият състезателен план се оказа 97% ефикасен. Почти оптималният план за това трасе. Обаче сте получили плана с разположението на вратичките само две минути преди началото на състезанието. Братчето ти е съставило маршрута за две минути в главата си — а това е наистина впечатляващо. Накратко казано, мисля, че вие двамата сте страхотен отбор. Днес никой друг не ми хвана окото, освен вас. И тъй като работя в училището за пилоти в Тасмания…

Джейсън усети как сърцето му заблъска.

— Да?

— Господин Чейсър — продължи Сиракюз, — искате ли двамата с брат ви да дойдете да се обучавате в Международното училище за пилоти под мой надзор?

Джейсън се облещи.

Обърна се да погледне майка си. Очите й направо щяха да изскочат. Погледна баща си, който стоеше със зинала уста. След това се обърна към Бъг. Лицето на брат му беше безизразно. Момчето избута стола си назад, доближи се до него, надигна се на пръсти и прошепна нещо в ухото му.

Джейсън се ухили.

— Какво каза? — попита Сиракюз.

— Каза, че вашият компютър сигурно е повреден, защото неговият състезателен план е съвършен. И пита кога тръгваме.