Летящ старт

Международното училище за пилоти

Хобарт, Тасмания

Голям остров с формата на обърнат триъгълник е увиснал от долния край на Австралия.

Някога бил известен като Земя на Ван Димен, но днес го наричат простичко Тасмания.

Земята тук е хълмиста, сурова и неприветлива. Има назъбени високи крайбрежни скали, древни тропически гори и дълга мрежа открити лъкатушещи шосета. Разхвърляни по многобройните му полуострови се виждат мрачните руини от зиданите от пясъчник британски затвори, построени през 19 век — Порт Артър, Сара Айланд. Имена, които не би искал да чуваш, ако си бил престъпник по онова време.

Някога Тасмания е била краят на света. А сега беше на само два часа приятен път с летящ лайнер от Сидни.

Джейсън Чейсър стоеше на палубата на кораба, който плаваше нагоре по река Дъруент, и оглеждаше модерния Хобарт.

Със своята елегантна смесица от много старо и съвсем модерно Хобарт се беше превърнал в един от най-шарените градове на света. Двестагодишни складове от пясъчник се съчетаваха красиво с модерни сребристо-стъклени небостъргачи и извити мостове от титан над реката.

Поради една прищявка на съдбата целият остров беше собственост на Международното училище за пилоти, което го правеше най-голямото парче земя на света в частни ръце.

В началото на 2000-те австралийският щат Тасмания преживява упадък, а населението му застарява и намалява. Когато населението пада под 50 000, австралийското правителство се решава на необикновената стъпка да приватизира целия остров. Купувач се оказва петролна компания, която дори не предполага, че скоро ще се появи маглев. При разпродажбата на авоарите на фалиралата компания островът щат е купен от Филип Т. Йънгман, водач на група странни хора, които възнамеряват да организират школа за зараждащите се състезания с летящи коли.

Както се казва, останалото е история…

Джейсън и Бъг бяха деца на пустинята и никога не бяха виждали нещо подобно на източното австралийско крайбрежие.

По пътя към Тасмания лайнерът беше профучал край Сидни. Малко след Сидни видяха Осемте язовира — удивително инженерно и архитектурно постижение по протежение на тихоокеанското крайбрежие. Само преди няколко години инженерите буквално бяха задържали Тихия океан, докато изграждаха осем огромни водноелектрически централи на няколко мили от брега.

Осемте водопада, които величествено се стичаха по язовирните стени, предоставяха несекващ запас от чиста енергия и едно допълнително предимство: бяха се превърнали във второто най-посещавано място в света след пирамидите, както и в удивителен фон на ежегодното състезание на ФЛК в Сидни — Сидни Класик — едно от четирите състезания за Големия шлем.

Пътническият кораб влезе в Хобартското пристанище и Джейсън и Бъг взеха саковете си и тръгнаха към трапа. Двама невъзпитани младежи им преградиха пътя.

— Брей, да пукна, ако това не е малкият Джейсън Чейсър — подигра се Барнаби Бейкър. Беше на осемнайсет, цяла глава по-висок и по-широк в раменете от Джейсън. А сега беше и регионален шампион на ИТРШ — титла, пораждаща уважение в средите на състезателите.

Барнаби се обърна към своя навигатор — Гуидо Моралес, също на осемнайсет, с хитровати очета и много неприятен, и продължи:

— Гуидо, направо не знам, така че ти ми кажи: как някакъв изтърсак, който се е класирал на сирашкото последно място в регионалния шампионат, идва в спортното училище?

— Не мога да ти отговоря, Барн — отговори мазно Гуидо и поклати глава, докато оглеждаше Джейсън и Бъг. — Но дано да са подготвени, защото на място като това човек никога не знае каква катастрофа може да стане.

След неочакваната покана да влязат в спортното училище не бяха виждали Скот Сиракюз. Беше си заминал с частен самолет за Тасмания, като им каза, че ще се видят там. За съжаление това означаваше, че Джейсън и брат му, които така и така бяха аутсайдери поради възрастта си, трябва да търпят подигравките на Барнаби и Гуидо през целия път до Тасмания.

Бейкър-младши, който знаеше, че Джейсън и Бъг живеят със своите осиновители в Холс Крийк, се забавляваше да лепва към повечето от злонамерените си подхвърляния синоними на „сирашки“.

Бъг прошепна нещо в ухото на Джейсън и Барнаби се развика:

— Какво? Какво каза? Какво е това шепнене, тъпанар дребен? Защо не говориш като мъж?

Бъг се вторачи в него с празен поглед.

— Попитах те нещо, тъпако… — Барнаби посегна да хване Бъг за предницата на ризата, но Джейсън отблъсна ръката му.

Барнаби Бейкър замръзна заплашително.

Джейсън не отстъпи и продължи да го гледа предизвикателно.

— Охо, помирисвам напрежение. — Гуидо Моралес потърка ръце.

— Не го докосвай — изсъска Джейсън. — Той говори, но не с хора като теб.

Барнаби се ухили.

— Така ли? И какво каза?

— Не сме сираци. Имаме си майка и баща — отговори Джейсън.

Спортното училище се издигаше от другата страна на широката Дъруент, точно срещу пристанището. Беше блестяща сграда от стомана и стъкло, която приличаше на огромно платно.

Джейсън и останалите нови пилоти бяха въведени в подобното на пещера фоайе. От тавана висяха прочути болиди: оригиналният прототип на Уилмингтън, Н-1, висеше гордо в средата. От двете му страни бяха изложени „Боинг Хайпър Драйв“ на Ферагамо, с който беше спечелил Мастърс, и една извита вратичка от Лондонското подземно състезание.

— Оттук — покани ги придружителят и ги въведе във високотехнологична зала, която приличаше на Центъра за управление на полетите на НАСА.

Пред тях се издигаше огромен екран, окачен на стената пред амфитеатрално разположените петнайсет реда с места за сядане. Всяко беше оборудвано с компютърен екран. Галерията в дъното на залата беше предназначена за медиите и в момента беше пълна до пръсване.

— Добре дошли в залата за състезателни брифинги — каза придружителят. — Казвам се Станислаос Колдър и съм директор по състезанията в училището. Повярвайте ми, всички вие, пилотите, ще опознаете много добре тази зала. Моля, седнете. Професор Леклерк и преподавателите скоро ще дойдат.

Джейсън огледа помещението и останалите състезатели.

Бяха към двайсет и пет, повечето по-големи, на седемнайсет или осемнайсет. Почти всички седяха с по двама другари: навигаторите им и старши механиците. Джейсън и Бъг нямаха старши механик — винаги сами си бяха вършили работата в бокса. Сиракюз им беше казал, че когато започнат часовете, ще им намерят и механик.

Барнаби Бейкър и Гуидо седяха по-назад с неколцина от по-големите момчета. Имаше и няколко момичета, повечето с черните гащеризони на старши механици, но като цяло преобладаваха момчетата.

Едно от момичетата привлече погледа на Джейсън. Беше много привлекателно, с тясно лице, ярки зелени очи и жълтеникавочервени коси. Беше към седемнайсетгодишна и седеше далеч от всички в дясната част на първия ред.

На Джейсън му трябваше известно време, за да забележи, че повечето от репортерите в медийната галерия я зяпат, сочат я и се опитват да направят хубава снимка. Нямаше представа защо.

— Затвори си устата и престани да пускаш лиги — чу се пресипнал момичешки глас зад гърба му.

Джейсън се обърна и видя, че момичето, което седеше зад него, също се е вторачило в хубавицата на първия ред.

— Ериъл Пайпър е много над твоята категория — добави момичето.

— Не пускам лиги — възрази Джейсън.

— Да бе! — Момичето беше някъде на шестнайсет, с кръгло лице, яркооранжева коса (на главата й бяха вдигнати подхождащи оранжеви очила с рогова рамка) и широка усмивка на розовите бузи.

— Аз съм Сали Макдъф, механик и отвсякъде чудесно момиче от Шотландия.

— Джейсън Чейсър. А това е Бъг, мой брат и навигатор.

Сали Макдъф огледа преценяващо по-малкия от братята.

— Бъг, а? Много е сладък! На колко си, малчо?

Бъг се изчерви.

— На дванайсет — отговори Джейсън вместо него.

— Дванайсет? — Сали Макдъф се замисли. — Сигурно е математически гений, щом са го поканили тук. Приятно ми е да се запознаем, Джейсън Чейсър и навигатор Бъг. Надявам се, че ще ви се падне добър наставник.

— Наставник ли?

— Боже, ти си новак! Да завършиш спортното училище не означава само да си велик пилот. Да имаш най-добрия учител е много важно. Ясно е, че най-добрият е Зороастро. Маестрото. През последните четири години неговите ученици три пъти печелят училищния шампионат. Говори се, че Чарли Рийфенстал не дава много домашни, а набляга на пистата — затова много от пилотите искат да попаднат при него.

— А какво знаеш за Скот Сиракюз? — попита Джейсън.

— Ааа, Сиракюз. Тази година ще преподава на пълно работно време. Чух, че миналата година замествал, когато титулярите излизали в отпуска.

— И?

— И учениците му се зарадвали, когато се върнали истинските им наставници. Понеже Сиракюз те обработва дълго и сурово. Много теория, много практика в питстопа — отново и отново, докато не почнеш да го правиш както трябва. И много домашни.

— Ясно — каза Джейсън.

— Защо питаш?

— Просто така.

В този момент задната врата на залата се отвори с леко съскане и всички млъкнаха. Жан-Пиер Леклерк влезе в залата за брифинги. Следваха го десетина учители и лектори, всички с гащеризони. Последният в дългата редица беше Скот Сиракюз: куцукаше след тях с бастуна си.

Директорът Леклерк зае мястото си зад катедрата и почна:

— Дами и господа, уважаеми спонсори, представители на медиите и най-важното… състезатели. Добре дошли в Международното училище за пилоти във ФЛК. Годината още не е започнала както трябва, а светът на ФЛК вече стана свидетел на няколко големи промени. — Джейсън беше готов да се закълне, че след като каза това, Леклерк стрелна поглед към Ериъл Пайпър. — Обаче ние тук в Международното училище за пилоти се приспособихме и макар дебатът да беше твърде енергичен, приветстваме промените.

Фотографите щракаха на поразия с цифровите си фотоапарати. След секунди снимките им вече щяха да са качени на различни новинарски сайтове.

Леклерк продължи:

— А на новото попълнение кандидати ще кажа следното — добре дошли! Добре дошли за най-трудната, най-взискателната година във вашия живот. Не се заблуждавайте — това училище е топилня, врящ котел, ежедневно преминаване през огън и вода — изпитания, които ще тласкат вашите умения, вашите умове, вашите характери до границите на техните възможности. Училището за пилоти не е за хора със слаби сърца и меки колене. Вие ще изпитате въодушевлението на победата… и разочарованието от загубата. Всички вие ще участвате в училищния шампионат, а онези от вас, които спечелят някое от състезанията, ще могат да участват в Спонсорския турнир в средата на сезона.

— Някои от вас ще излязат от тази топилня закалени и с нови сили — следователно достойни за титлата „пилот“… и заради това достойни за договор с професионален отбор. Други от вас няма да успеят, защото ще се пречупят. Но не унивайте — не е позор да се откажеш от спортното училище. Дори само това, че сте били поканени да дойдете тук, означава, че сте много специални момчета и момичета. И като стана дума за нещо специално — Леклерк се усмихна широко, — щастлив съм да обявя, че днес имаме за всички вас една изненада. Тази година официалното приветствие за началото на учебната година ще произнесе най-добрият ученик, който съм имал — Алесандро Ромба, действащият световен шампион!

В залата настъпи оживление.

Присъстващите започнаха да въртят глави, понесе се възторжено шушукане. Джейсън едва не падна от мястото си.

Изправеният зад катедрата Жан-Пиер Леклерк се усмихна самодоволно. Изненадата успя напълно.

Но не му беше и много трудно, защото Алесандро Ромба беше просто най-известният човек на света.

Ромба ла Бомба. Ромба Бомбата.

Действащият световен шампион в професионалната лига беше първи пилот на фирмения отбор на „Локхийд-Мартин“. Освен това беше италианец, ослепително красив, и може би най-смелият човек, сядал зад волана на летящ болид. Заслужаваше напълно своя прякор Бомбата.

Рекламираше лосиони за след бръснене, летящи коли на „Локхийд-Мартин“ и спортните артикули на „Адидас“. Не минаваше и седмица, без лицето му да се появи на корицата на някое от известните списания или голям международен вестник.

Алесандро Ромба излезе на подиума през една странична врата и всички почтително се умълчаха. Повечето жени сред публиката припряно взеха да си оправят косите.

Ромба прегърна Леклерк така, както син прегръща баща си, застана зад катедрата и пусна ослепителната усмивка, която беше само негов патент.

Фотоапаратите защракаха като картечници.

След трийсет минути Алесандро Ромба завърши речта си сред оглушителни овации и викове.

Жан-Пиер Леклерк отново застана зад катедрата.

— Благодаря, Алесандро, искрено ти благодаря. Искам да кажа на всички ви, че през годината, която прекара при нас, Алесандро спечели училищното първенство с рекордните двайсет точки преднина. Научих, че ще остане за обяд и също така е готов да раздава автографи.

Спря да изчака ръкоплясканията и продължи:

— Обаче преди това трябва да свършим малко административни задачи. Сега ще прочета името на всеки кандидат и ще му назнача наставник. Тук в училището вашите наставници ще ви бъдат учители и съветници, довереници и ваши временни родители. Всеки наставник ще отговаря за три отбора. Добре, започваме по азбучен ред. Отбор Бейкър, пилот Барнаби, вие ще бъдете под наставничеството на учител Зороастро. Отбор Кейсмън, пилот Тимъти, наставник учител Раул. Отбор Чейсър, пилот Джейсън, вие ще бъдете под наставничеството на учител Сиракюз. По-късно ще ви назнача старши механик. Фрийман, пилот Уесли…

Джейсън се обърна към Бъг.

— Е, братле, време е да започваме пилотското училище.

Международно пилотско училище

Питлейн

Питлейнът пулсираше от шумовете и миризмите на състезанието.

Бръмчене на магнитни двигатели. Вой на летящите по правата болиди. Остра миризма на прегрели магнитни дискове, сладникава, напомняща мента миризма на охладителната течност.

След като формалностите по откриването на учебната година свършиха, кандидат-пилотите бяха отведени право на състезателната писта. Чантите им бяха отнесени в стаите им, където щяха да се приберат по-късно. Докато траеше церемонията, колите им бяха разтоварени от лайнера и сега ги очакваха в боксовете.

По пътя към питлейна Джейсън и Бъг се изгубиха, естествено.

Спортното училище беше огромно — разполагаше с шест тренировъчни и тринайсет състезателни трасета, които се разтваряха като ветрила от старт/финала и боксовете на отборите по бреговете на река Дъруент, където беше разположен и Центърът за управление на състезанията.

Най-накрая все пак успяха да намерят питлейна, където в бокс номер 55 ги чакаше „Аргонавт“.

Скот Сиракюз вече беше там и ги очакваше.

— Господин Чейсър, господин Бъг — започна той. — Много мило, че се присъединихте към нас.

Със Сиракюз имаше още седем ученици — двама със своите навигатори и старши механици… и една сама ученичка.

Която Джейсън вече познаваше.

Сали Макдъф.

— О, вие значи! — възкликна тя.

— Познавате ли се? — попита Сиракюз.

— Запознахме се на церемонията по откриването — обясни Сали.

— Добре. Въпреки това да ви представя. Джейсън Чейсър, запознай се със Сали Макдъф, твоя старши механик. Госпожица Макдъф идва от дивата шотландска пустош, но е много даровит механик. Госпожице Макдъф, като изключим това, че закъсняха безобразно, братята Чейсър са забележителен екип.

Джейсън кимна на Сали.

Сиракюз пък кимна към другите двама пилоти. И двамата бяха едри осемнайсетгодишни момчета. Едното беше азиатец, другото афроамериканец.

— Това са Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън. Този година ще съм и техен наставник.

Уонг и Уошингтън се извисяваха над Джейсън и Бъг. Може би затова ги гледаха като хлебарки.

— Чудесно — продължи Сиракюз. — Днес е понеделник, а в сряда ще участвате в първото състезание за годината. Както във всички състезания тук в училището, точки ще получат първите десет коли по низходяща скала: 10 точки за победителя надолу до 1 за десетия. Тези точки ще бъдат събирани за генералното класиране в училищния шампионат. През годината ви тук ще участвате във всяко възможно състезание с летящи болиди: елиминиране и ендуро. Състезанието в сряда е традиционното за откриване на сезона: Суперспринт 30-2-1: Последният отпада. Трийсет обиколки, но при всяка втора обиколка колата на последно място се отстранява от трасето. Състезанието е бързо, яростно и безмилостно за състезателите, които изостават. В Последния отпада няма изненадващи завръщания и щастливи обрати.

Огледа ги внимателно. Очите му пламтяха.

— Познавам много учители, които оставят учениците си да се подготвят сравнително спокойно за това състезание. Да го използват като начин да опитат водата, да изтръскат ръждата и да придобият усещане за мястото и състезанията. Не гледам по този начин на Състезание №1. Смятам го за състезание, което трябва да се проведе и, дай боже, да се спечели.

— Освен това не вярвам в пилеенето на скъпоценното време за обучение. Затова ще ви дам два часа да прегледате и подготвите колите си, да се уверите, че са пристигнали здрави. А на онези, които не са се срещали досега, да се запознаят — продължи той. — Ще започнем с официална лекция след два часа в 16:00. В стая 17 първо ще се занимаем с електромагнитна физика. Уредил съм професор Кингстън, началникът на катедрата по физика, да ви изнесе специална лекция. След лекцията имате два часа практика в питстопа, започват в 17:30. Вечерята е от 19:00, но винаги може да се нахраните и малко по-късно. Що се отнася до утре сутринта, ще имаме час по състезателна тактика. Очаквам да сте прочели от 1 до 35 страница „Спортен ум“ на Тейлър и „Правила на състезанията във ФЛК“. Литературата ще откриете на компютрите в стаите ви. Ще направим препитване. Някакви въпроси?

Деветимата ученици го гледаха в безмълвен потрес.

— Не? Чудесно. Значи ще се видим след два часа в стая 17 за лекцията по физика.

Сали Макдъф бавно обиколи „Аргонавт“. Мръщеше се.

Огледа завършващия му с гърбица фюзелаж, докосна гърловините за охладителна течност.

— Хъм.

След това легна върху сервизната скара на колелца и се пъхна под болида.

Джейсън и Бъг стояха и гледаха.

— Хъм — чу се гласът на Сали изпод колата.

А после тя се измъкна, седна, подпря брадичката си с юмрук и се замисли дълбоко, като от време на време плъзгаше поглед по блестящата синьо-бяла сребриста летяща кола.

— Това е боклук — заяви накрая. — Чисто и просто скърпен от вехтории абсолютен боклук. Малко буболече, не мога да си представя, че умно момче като теб ще лети насам-натам с това нещо. За него — кимна към Джейсън — бих повярвала, но за теб — не.

Бъг се усмихна. Сали Макдъф му харесваше.

Но тя още не беше свършила.

— По дяволите, това нещо е направено от чарковете на поне девет различни марки. Искам да кажа, че схващам защо лети бързо, но сто на сто е дяволски нестабилен: по долната част на фюзелажа са подредени шестте обичайни магнитни диска, обаче са смесица от три различни марки. За твой късмет тук няма защо да се тревожиш за това. Училището ни предоставя магнитни дискове. Второ: насочващата призма „Момо“ е супер качество, но като всички хубави работи призмите „Момо“ бързо се износват. В тази е останал живот само за няколко състезания. Леле, а какво си направил с дюзите? Имам чувството, че си танцувал върху педалите. Те трябва да се свалят, да се разглобят, да се смажат и така нататък. Износил си маркучите за охладителната течност почти докрай — имат-нямат два сантиметра дебелина.

— На последното състезание имахме проблем с управлението — отговори Джейсън отбранително. — А за останалото, да, сам я направих…

Сали вдигна ръка.

— Спокойно, тигре. Спокойно, още не съм свършила. Въпреки всичко този „Аргонавт“ е жесток. Има вид, сякаш си го прекарал през пъкъла, а той моли за още. Харесвам коравите коли, колите със смелост и характер. И с хъс. А тази определено има. По дяволите, дори цветовете ми харесват. Господин Чейсър, няма защо да се тревожиш — на света няма двигател, който Сали да не може да тунингова за върхови постижения.

Следващите два часа Джейсън и Сали си разказваха (а Бъг взимаше участие чрез брат си) за своите коли и предишни състезания, за вкъщи и за мечтите си, свързани със света на ФЛК.

Сали мечтаеше да стане старши механик в професионален отбор. Тя беше най-малкото от девет деца, като всички останали бяха момчета: всичките луди по коли и омазани в масло. Беше прекарала детството си да ги гледа как бърникат своите хотроди — обаче едва когато на 14 получи първата си кола, разкри истинските си познания. Със собствените си ръце и идеи направи истинска ракета с магнитно задвижване. Баща й, стар шотландски здравеняк, Джеф Макдъф, беше ужасно горд с нея.

Джейсън й разказа някои неща за себе си: че живее в Холс Крийк, в самия край на Северозападна Австралия с родители, които са ги осиновили. Марта и Хенри Чейсър не можели да имат деца, така че години наред отглеждали сираци. Дотук четиринайсет.

Бяха открили Джейсън в местното сиропиталище, когато бил на четири. До него в стаята за игри седял Бъг — обяснили им, че е трудно двегодишно дребосъче и се успокоява единствено когато е до Джейсън.

Марта и Хенри решили да осиновят Джейсън, но се изправили пред неочаквано затруднение: четиригодишният Джейсън не искал да остави Бъг. Просто не искал да тръгне без него, и толкоз. Директорът на сиропиталището също се включил в молбите да вземат и Бъг, защото ревът му нямало да има край, ако вземат само Джейсън.

И тогава Марта и Хенри Чейсър просто вдигнали рамене и решили да осиновят и двамата.

В четири отидоха за първия си официален час при Скот Сиракюз. Беше убийствен урок по физика за функционирането на магнитното задвижване и принципите зад изобретението на Уилфред Уилмингтън и когато удари звънецът, Джейсън беше психически изтощен.

Това превърна следващите два часа практика в боксовете в истинско мъчение: той отново и отново трябваше да вкарва „Аргонавт“ в питстопа и да спира под огромен паякоподобен механизъм, наречен питмашина.

Питмашината имаше осем ръце, които едновременно изпълняваха различни задачи: смяна на магнитните дискове, допълване на охладителната система, зареждане със сгъстен въздух, регулиране на стабилизаторите — работата й се надзираваше от Сали, старшия механик.

— Чистите спирания в пита са А и Б на състезанията с летящи коли! — изкрещя Сиракюз, за да надвика шумотевицата, която вдигаха трите му отбора. — Състезанията се печелят и губят в боксовете! При всички разновидности на автомобилните състезания има питстоп — някои, като Италианското джиро, изискват механиците да пътуват по суша и да посрещат болида в различни питлейни!

— Питстопът дава на състезателите възможността да използват един важен елемент — стратегията! Кога да влезеш за питстоп? Да се отбиеш ли още един път в бокса, когато финалът е само след три обиколки? Можеш ли да завършиш последната обиколка само с един магнитен диск? — Сиракюз се усмихна. — Обаче, преди да можете да градите стратегии, трябва да се справяте със същинския питстоп.

В момента, когато се плъзна в питстопа под гигантските лапи на питмашината, Джейсън осъзна, но твърде късно, че е прескочил очертанията му с трийсетина сантиметра.

— Чейсър, остани на място! — изкрещя Сиракюз. — Внимание, всички! Остани на място! Моля, вижте. Госпожице Макдъф, пуснете питмашината.

Сали натисна бутона.

Осемте стърчащи на всички страни ръце на машината се спуснаха около „Аргонавт“ — и заковаха на място; след това се заеха да коригират позициите си, преместиха се трийсет сантиметра напред и се заеха с работата си.

Забавянето беше около пет секунди.

— Господин Чейсър, този питстоп не беше достатъчно добър! — заяви Сиракюз. — Твоята питмашина ще ти бъде вярна, но ти верен ли беше на очертанията на своя питстоп, след като влезе толкова небрежно? Конкурентът ти току-що излетя от пита си с четири секунди преднина и спечели състезанието. В състезанията неточностите се наказват сурово. Ако си неточен, ще загубиш. Не знам за теб, но аз не се състезавам, за да загубя.

След малко, когато питмашината смени магнитните дискове по долната част на фюзелажа, Джейсън в нетърпението си да излезе от питлейна по-бързо остави „Аргонавт“ да се промъкне напред през бялата линия по бетона, която бележеше предния край на питстопа.

Чу се остър сигнал.

Питмашината веднага се вдигна на тавана: отказваше да работи по колата.

— Господин Чейсър! — провикна се отново Сиракюз. — Нарушение на правилата за питстопа! Ти току-що си спечели 15 секунди наказание за тайно промъкване през линията по време на стопа. Петнайсет секунди в състезание от ФЛК са цяла вечност. Отново изгуби!

— Но… — опита се да възрази Джейсън.

Сиракюз го изгледа студено.

— Господин Чейсър, не отказвай да признаваш грешките си. Учи се от тях. Да се бърка, е човешко, но да правиш два пъти една и съща грешка е… меко казано, глупаво.

С това, слава богу, практиката в питстопа завърши.

Беше 7:45.

Вече беше късно. Джейсън, Бъг и Сали бяха изтощени. А им оставаше да си научат уроците за утре.

— Благодаря ви — каза Сиракюз за довиждане. — Ще се видим утре сутринта.

И си тръгна.

— Можеше да каже и „браво“ — отбеляза Джейсън.

Сали го потупа по рамото.

— Браво, момче.

— Благодаря.

Джейсън влезе в столовата сам. Бъг и Сали се бяха прибрали в стаите си, за да почиват — по-късно Джейсън щеше да им занесе нещо за ядене.

Пред него крачеха Хорейшо Уонг и Айзая Уошингтън — другите двама питомци на Скот Сиракюз. Нито Уонг, нито Уошингтън не направиха опит да включат Джейсън в разговора.

Уонг се оплакваше.

— Какъв му е проблемът? Защо трябва да ходя на някакъв си урок по физика? Нали моят старши механик знае какво става в колата ми. Аз просто искам да ме оставят на мира, за да пилотирам.

— Точно така, мамка му! — съгласи се Уошингтън.

— Закова ме заради нарушение в питстопа! Боже, на всеки се случва! Кога за последен път си видял някой в професионалната лига да бъде наказван за нарушение в питстопа? Никога. Така или иначе, докато караше, Скот Сиракюз не беше толкова велик състезател. Тогава какво го кара сега да си мисли, че е толкова велик учител?

Уонг сниши глас и започна да имитира Сиракюз:

— Да се бърка, е човешко, да се прави два пъти една и съща грешка е глупаво.

Двамата се изкикотиха.

— Можем само да се оплакваме от лошия си късмет — въздъхна Уошингтън. — Защо трябваше да ни се падне даскал от пъкъла?

Влязоха в столовата.

Останалите ученици бяха преполовили вечерята си, защото бяха почнали в седем.

Уошингтън и Уонг бързо напълниха таблите си и седнаха при групичка свои връстници на последните свободни места.

Джейсън се огледа за място.

Много от отборите се хранеха със своите учители — смееха се, усмихваха се и се опознаваха едни други.

Сиракюз дори не беше предложил да вечеря със своите отбори.

На една от масите Джейсън видя Барнаби Бейкър и неговия отбор да се хранят със своя учител — слаб като скелет човек с клюнест нос.

Джейсън веднага го позна — това беше Зороастро, прочутият бивш световен шампион от Русия, един от първите пилоти на летяща кола. Мнозина все още го смятаха за най-точния технически пилот, карал в професионалния шампионат. Той беше почти като машина в своята точност, никога не пропускаше завой и изтощаваше противниците си чрез натиск.

Сега, като треньор, беше толкова добър и не по-малко суетен, че благоволяваше да обучава само два отбора, а не три, както правеха всички останали преподаватели. А Международното училище му угаждаше.

Това подтикна Джейсън да спре поглед на другия млад пилот, седнал до Барнаби и Зороастро.

Беше поразително красив младеж на около осемнайсет. Седеше изправен и горд и оглеждаше столовата, сякаш му принадлежеше. Носеше се изцяло в черно: черен гащеризон, черни състезателни ботуши, черно кепе — може би идеята беше да подхождат на черната му коса и черните му очи.

Пълната му невъзмутимост впечатли Джейсън.

Дори само пълната му самоувереност на фона на останалите пилоти в помещението беше обезпокоителна. Говореше се, че най-добрите пилоти на летящи коли се държат така, сякаш светът им принадлежи: че човек има нужда от един вид нарцистична свръхсамонадеяност и свръхсамоувереност, за да лети по пистата със скорост близка до тази на звука.

Джейсън си отбеляза наум да държи под око това момче в черно.

После се зае отново да търси място за сядане.

Бързият оглед разкри, че има само една възможност — и тя беше странна.

В ъгъла на столовата, сам-самичка, седеше Ериъл Пайпър, красивото момиче, което беше видял на церемонията по откриването.

Джейсън вдигна таблата с храната и се насочи към нея.

Осъзна, че отблизо Ериъл Пайпър е още по-красива. Надяваше се, че няма да забележи леката червенина, която се беше появила по бузите му.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да седна тук?

Ериъл Пайпър вдигна рязко глава, сякаш я беше извадил от бленуване и е изненадана да чуе толкова близо до себе си човешки глас.

— Не, разбира се — отговори тя саркастично. — Стига да не те е страх да хванеш въшки.

— Не мога да хвана въшки само защото седя до теб — отговори Джейсън съвсем сериозно. — Хващаш въшки само когато целуваш момиче… — Млъкна, почервеня като божур и добави бързо: — Не че дойдох с намерението да те целуна.

Ериъл Пайпър сподави кикота си и се вгледа по-внимателно в Джейсън. Беше на седемнайсет, стройна, грациозна и твърде голяма за четиринайсетгодишно момче като него. На Джейсън никога не му се беше искало повече да е с поне три години по-голям.

И тогава тя каза:

— Ти нищо не знаеш за мен, нали?

Джейсън вдигна рамене.

— Не. Само че си ученичка в спортното училище като всички нас. Аз съм Джейсън Чейсър от Холс Крийк, Западна Австралия.

— Ериъл Пайпър, Мобайл, Алабама.

— Защо каза това за въшките? Болна ли си нещо? Затова ли седиш сама?

Ериъл се вторачи в Джейсън и по лицето й започна да се изписва любопитна усмивка.

— Джейсън, в Холс Крийк състезаваш ли се с момичета?

— Да, непрекъснато. Някои са най-ожесточените и гадните… искам да кажа настървени състезателки в района.

— Ясно. А виждал ли си някога състезателка в професионалния шампионат?

Това накара Джейсън да се замисли.

— Не… — отговори той бавно. — Не съм.

Ериъл продължи:

— Това е, защото досега училището за пилоти не приемаше момичета и след като то е прекият път за професионалния шампионат, в него не участват професионални състезателки. Човечеството е странно нещо. Имаме целия този прогрес, всички тези постижения в технологиите, равенство и равни възможности, но някои предразсъдъци отмират трудно. Хората още гледат различно на мъжете и жените в света на спорта.

— Но влизането в училището е организирано много добре — отбеляза Джейсън. — Или те канят, или автоматично си осигуряваш достъп, като спечелиш някой регионален шампионат.

— Да, точно така — кимна Ериъл. — Аз спечелих американския Югоизточен регионален шампионат. След това кандидатствах в Международното пилотско училище. Обаче училището не ме прие. Защото съм момиче.

— Но това е глупаво. — Джейсън поклати глава. — Щом можеш да се състезаваш с летяща кола, не би трябвало да има значение дали си момче, или момиче.

— За мой късмет Върховният съд на Австралия мисли като теб. И принудиха училището да ме приеме. Беше здрава битка, но влязох.

В този миг на Джейсън му светна и той си обясни присъствието на всичките фотографи и журналисти на откриването и защо вниманието им беше насочено главно към Ериъл Пайпър.

Сега разбра и защо седи сама тук в ъгъла. А си беше мислил, че той е аутсайдер, защото е само на четиринайсет.

— И така, сега съм тук, но започнах да се питам заслужаваше ли си? Още през първия ден моят преподавател започна да се държи с мен два пъти по-сурово, отколкото с момчетата. Поне момичето, което е старши механик, си говори с мен. А те не искат да рискуват и да седнат на една маса с мен. Към това трябва да добавим и всички коси погледи по коридорите и в питлейна и вниманието на медиите. По дяволите, дори директорът не ме иска тук…

Тя отмести поглед и Джейсън видя, че очите й почват да се пълнят със сълзи.

— Виж какво — започна той твърдо. Опита се да се сети какво би казала майка му в подобно положение и се сети. — Недей. Не плачи. Не им позволявай да те видят как плачеш, защото тогава те ще са спечелили.

Това подейства.

Ериъл вдигна глава, подсмръкна и преглътна сълзите си.

Джейсън продължи:

— Ериъл, не те познавам, но знам едно. Ти си тук. Сега. В училището за пилоти. Единственото, което има значение в училището, са състезанията. Ако можеш да се докажеш на пистата, хората ще свикнат.

Тя го погледна.

— Знаеш ли, че си много умен за четиринайсетгодишен?

— В началото съм малко бавен — отговори той, — но както на пистата, наваксвам. Ериъл, ако смяташ, че ще помогне и го искаш, ще ти бъда приятел.

— Да, Джейсън, ще ми е приятно. Благодаря.

След това започнаха да се хранят.

Международно училище за пилоти, Тасмания Състезание 1, Трасе 1

Денят на състезанието.

Ревът на летящите коли разтърсваше въздуха. Размазани болиди с пилота и навигатора вътре се стрелкаха край питлейна. Големите плаващи трибуни бяха пълни с весело провикващи се зрители, които се наслаждаваха на карнавалната атмосфера в началото на училищния състезателен сезон.

Още от началото Състезание 1 беше направо наелектризиращо. На първия завой две коли се блъснаха и полетяха с 500 км/ч надолу към бреговете на река Дъруент. Бяха се докоснали, докато завиваха, след това се обърнаха и се запреобръщаха с плашеща бързина, а когато докоснаха повърхността на водата и заподскачаха по нея, парчета от фюзелажите им се разхвърчаха; колите се преобърнаха няколко пъти, но пилотите и навигаторите бяха в безопасност в усилените си кабини. Колите обаче вече бяха за основен ремонт и обновление.

Досега Джейсън не беше виждал нещо подобно.

Скоростта беше много по-висока от тази в състезанията, в които беше участвал. Гонитбата беше яростна. Това беше разликата между аматьорските гонки и професионалното състезание.

Състезанието наистина заслужаваше наименованието си „Суперспринт 30-2-1: Последният отпада“. На всеки 2 обиколки последният в класирането се отстраняваше.

Стартираха 20 състезатели (неколцина се бяха отказали заради технически проблеми с колите си) и това означаваше, че в последните две обиколки ще се сражават 6 коли.

Трасето беше тясно — виеше се на запад из тропическите гори на Долна Тасмания, преди да се насочи обратно към Хобарт по коварното южно крайбрежие на острова.

Толкова тясно трасе се отразяваше брутално на магнитните дискове, което от своя страна означаваше, че отборите трябва да се отбиват за питстоп на всеки седем-осем обиколки. Така към края възникваше (нарочно заложена) дилема: да се отбиеш в питстопа някъде около 30-ата обиколка или да се опиташ да изкараш до финиша с все по-отслабващи магнитни дискове? Разбира се, ако си в боксовете, докато другите пресичат линията на старт/финала, за да завършат една обиколка, ще се окажеш на последно място и веднага ще те отстранят.

Първите две елиминирани коли бяха двата болида, които катастрофираха зрелищно още в началото. Това означаваше, че останалите 18 болида могат да карат в относителна безопасност през следващите шест обиколки: третото елиминиране нямаше да се случи преди края на Обиколка 6.

Завиване, накланяне, гонене — състезаване.

Джейсън виждаше как светът профучава размазан покрай него: сочното зелено на тропическия лес се превръщаше в мазки зелен цвят. Остро извиващият път близо до водопадите Ръсел — една от забележителностите на Тасмания — се превърна просто в мост за задминаване. Точка, в която може да се промъкнеш покрай някой, който е натиснал спирачките.

Завиваш покрай острите назъбени крайбрежни скали, после надолу към крайбрежната ивица.

730 км/ч.

Осморки под извисяващите се от водата алуминиеви арки, блъскани от вълните, които се стоварваха върху южното крайбрежие.

550 км/ч.

След това рязко спиране до „само“ 210 км/ч за последния завой: коварен ляв, почти обратен, покрай остров Тасман — подобна на колона скална формация недалеч от останките на затвора от XIX век в Порт Артър.

След това отново обратно към река Дъруент — на правата вдигаш максимална скорост — 770 км/ч.

Продължителност: 15 мин.

„Аргонавт“ изрева по правата, плъзна се в смъртоносния Завой 1 и се стрелна в тропическия лес.

Намираха се в Обиколка 5 и от общо 18-те болида Джейсън беше на десето място — и се чувстваше много добре.

Точно тогава десният му заден магнитен диск необяснимо спря да работи.

Колата му веднага изгуби част от „сцеплението“ и стана по-трудно управляема.

Специално правените за състезания летящи коли имаха по шест магнитни задвижващи устройства с формата на дискове, монтирани на долната част на фюзелажите. Загубата на един от дисковете беше поносима. Ако два предадяха богу дух, все едно караш автомобил с колелета на мокър път. Ако ти се развалят четири — имаш усещането, че управляваш по ледена пързалка.

Джейсъновата арматурна конзола светна като коледна елха.

Гласът на Сали изригна в слушалката му:

— Джейсън, току-що изгуби магнитен диск номер шест!

— Знам. Какво стана?

— Не знам — отговори Сали. — Според телеметричните ми екрани просто е спрял да работи, изгубил е цялата си мощност.

— Бъг, к’во ще кажеш? Да се отбием ли в питстопа?

Брат му само изхъмка в слушалката.

— Да, прав си, ще е на косъм — каза Джеймс. — Сигурен ли си, че ще успеем?

Бъг измърмори утвърдително.

— Добре — съгласи се Джейсън. — Сали, Бъг е прав. На десето място сме и на обиколка и половина от следващата елиминация. Вероятно всички останали се готвят за питстоп след Обиколка 8. Ако влезем в питстопа сега, ставаме от раз последни, но ако в пита всичко мине както трябва, ще имаме цяла обиколка да наваксаме. А освен това ще разполагаме с нов комплект магнитни дискове. За нас това е най-добрата възможност.

— Тогава идвайте, момчета! — изрева Сали. — Чакам ви!

„Аргонавт“ взе отлично последния остър завой при Порт Артър и когато в Обиколка 6 пилотите се стрелнаха към Дъруент, Джейсън зави в питлейна.

Спря точно в очертанията на питстопа.

Часовникът започна да отброява.

00:00

00:01

Питмашината, вече кръстена от Сали Тарантула, започна да се спуска към „Аргонавт“. Шест от ръцете й свалиха шестте магнитни диска от долната страна на колата, а останалите две допълниха резервоарите с охладителна течност и презаредиха дюзите със сгъстен въздух.

00:04

00:05

Джейсън потропваше нетърпеливо. Всяка прекарана тук секунда беше изгубена.

Руум! Руум! Руум!

Летящите коли, които досега бяха зад него, профучаваха край пистоповете.

— По-бързо! По-бързо! — прошепна той.

00:08

00:09

Питстоп от десет секунди щеше да е много добре.

Руум!

Изведнъж колата на последно място профуча край стопа. Вече официално се намираха на опашката.

Тарантулата почти беше свършила. Само маркучът за охладителната течност още беше свързан с „Аргонавт“. Джейсън, нетърпелив да се върне в състезанието, натисна газта и запълзя напред.

— Нарушение в питстопа! Кола 55! — понесе се от говорителите усилен от уредбата металически глас. — Наказание петнайсет секунди!

— Какво?! — изрева Джейсън.

И тогава видя контрольора на питстоповете. Учителите се редуваха да изпълняват тази длъжност. Днес контрольор беше професор Зороастро, учителят на Барнаби, както и на онова тайнствено момче в черно. А точно в момента сочеше предните криле на „Аргонавт“. Те бяха пресекли границата на питстопа точно с два сантиметра и половина.

— О, не, в никакъв случай! — извика Джейсън.

Червена бариера се спусна със съсък пред „Аргонавт“, за да му попречи да излезе от питстопа. Цифров хронометър на бариерата започна да отброява от 00:15 надолу.

Сега на Джейсън всяка секунда му се струваше повече от вечност.

00:10

00:09

00:08

Джейсън погледна Сали. Зад нея стоеше Скот Сиракюз — скръстил строго ръце.

00:02

00:01

00:00

Бариерата се вдигна, „Аргонавт“ излетя от питстопа и се стрелна по състезателното трасе.

Шестте чисто нови магнитни диска на корема на фюзелажа вляха нов живот на Джейсън.

„Аргонавт“ летеше като куршум и взимаше острите завои в тропическия лес, сякаш се движеше по релси.

С новите си магнитни дискове болидът разполагаше с предимство в сцеплението в сравнение с другите коли, чиито магнитни дискове вече бяха на почти шест обиколки.

Гласът на Сали:

— Намираш се на двайсет секунди след предпоследната кола, номер 70, и я наближаваш. Деветнайсет… вече осемнайсет секунди.

Бъг каза нещо.

— Знам — успокои го Джейсън. — Знам.

На всеки два километра печелеха грубо по две секунди. Обаче от тази обиколка оставаха само 40 километра за надминаване.

При тази скорост, разбира се, стига Джейсън да караше без никакви грешки, щяха да стигнат Кола 70 на самата линия на старт/финала.

Профучаха край водопадите Ръсел.

Десет секунди от предпоследния.

Покрай острозъбите скали и напред по крайбрежната права — точно навреме, за да видят как Кола 70 се стрелва зад склона далеч напред.

Шест секунди.

Джейсън започна да описва осморки из завоите под крайбрежните арки — и изведнъж опашният стабилизатор на Кола 70 се оказа близо.

Четири секунди изоставане.

В този момент Джейсън видя пред тях обратния завой при Порт Артър, видя каменната колона с размерите на сграда на остров Тасман.

Това беше мястото за задминаване.

Той имаше нови магнитни дискове, а другото момче — не.

Кола 70 влезе в обратния завой.

„Аргонавт“ влезе в по-широката част, като пресече линията на идеалния завой на 70 от външната част. Двете коли летяха една до друга и опасно близо до насечената скална колона — и „Аргонавт“ излезе от него, а крилатият му нос беше на едно равнище с по-заоблената муцуна на другата кола!

Тълпите на трибуните скочиха на крака.

Коментаторите на местните телевизионни канали направо полудяха и запръскаха слюнки за дързостта на атаката.

Кола 70 и „Аргонавт“ се носеха страна до страна надолу по Дъруент, нос до нос — и пресякоха заедно старт/финала.

Продължителност: 18:02 мин.

От високоговорителите металически глас обяви: „Край на Обиколка 6, елиминираната кола е №70. Пилот Уолкън“.

Тълпата зарева възторжено.

Джейсън натисна педала до ламарината, а другият болид намали и пилотът му заблъска по волана, преди да се насочи към изхода от трасето в края на правата.

„Аргонавт“ оставаше в състезанието.

Продължителност: 01:15 ч.

Почти час по-късно Джейсън още беше сред участниците.

Излезе на шесто място.

В края на Обиколка 25 осемте коли влязоха повече или по-малко заедно в боксовете.

Джейсън закова „Аргонавт“ точно в очертанията.

Тарантула се спусна и започна да си върши работата.

Точно пред него в питстопа беше влязло момчето в черно.

Болидът му беше суперизточен „Локхийд-Мартин Прорейсър-5“, боядисан изцяло в черно и номериран просто — 1. Беше много самонадеяно да си лепнеш номер 1 на колата, след като в професионалния шампионат този номер се даваше на миналогодишния шампион. Обаче в пилотското училище пилотът избираше своя състезателен номер.

Питмашината на Черното момче работеше с необикновена точност — монтираше нови магнитни дискове, доливаше охладителна течност в резервоарите на колата му, вкарваше сгъстен въздух.

И изведнъж момчето в черно изчезна — излетя от питстопа си цели три секунди преди Джейсън.

Сигурно питстопът му беше продължил само седем секунди.

„Как го направи? — помисли си Джейсън. — По дяволите, наистина е добър!“

Тарантулата свърши и Джейсън натисна газта, за да влезе отново в състезанието.

Продължителност: 01:21 ч.

Три обиколки до края, а на трасето бяха останали седем болида.

Следващата елиминация беше резултат на страхотен сблъсък на коварното крайбрежно трасе: вторият в класирането изгуби два магнитни диска, докато преодоляваше осморките, виещи се под металните арки — магнитните му двигатели не бяха закрепени както трябва при последния питстоп и се откачиха от скоростта.

Резултатът беше страховит челен удар с 500 км/ч в една от дебелите стоманени арки. Последва оглушителен взрив, но пилотът и навигаторът катапултираха частица от секундата преди сблъсъка и оцеляха.

Което означаваше, че когато останалите коли пресякоха старт/финала, този пилот беше елиминиран — четиринайсетата и последна елиминация в това състезание.

Вече всички се бяха отбивали по три път в питстоповете — заради това всички се състезаваха с магнитни двигатели с приблизително еднакво износване.

Бяха останали шест болида. Две обиколки до края.

Сега започваше спринтът към финиша.

Супербърз и свръхнапрегнат. Една грешка и отпадаш. Минути на шофиране под огромно напрежение.

Проверка на класирането:

Джейсън се движеше на пето място.

Момчето в черно и неговият източен „Локхийд-Мартин Прорейсър-5“ с номер 1 беше начело.

Джейсън виждаше Барнаби Бейкър — със своя кафеникав „Локхийд“ той беше втори.

Трети беше едно французче, което със своето „Рено Х-700“ настъпваше Бейкър по задния спойлер, но Барнаби успяваше да проваля всичките му опити да го надмине.

На четвърто място се движеше един червено-бял „Боинг Евърчардж-III“. Това беше болидът на Ериъл Пайпър — „Свирачът от Хамелн“.

„Браво, Ериъл — помисли Джейсън. — Не мърдай оттам.“

След това караше Джейсън, следван от Айзая Уошингтън на последното място.

Шестте болида взеха завоя в края на правата и за последен път навлязоха в тропическата гора.

Покрай водопада и отново на крайбрежната права.

Фасулска работа.

Влетяха в осморките на крайбрежните арки и най-неочаквано „Аргонавт“ се разтресе силно, а задницата се плъзна във въздуха, все едно че се състезаваха по кално трасе. В същата секунда гласът на Сали Макдъф изтрещя в ухото на Джейсън:

— Телеметрията ми направо откачи! И двата ти задни магнита току-що изгубиха мощност!

Джейсън — продължаваше да се бори с волана — изсумтя:

— Забелязах, Сали.

Стоманените арки просъскваха на сантиметри покрай него. Колата на Уошингтън го надмина с рев и „Аргонавт“ остана на последно място.

— По дяволите! — изрева Джейсън. — Прецакани сме! Стигнахме чак дотук, а сега…

Наистина бяха прецакани. Само с четири магнитни диска Джейсън не можеше да поддържа високата скорост и нужния контрол.

„Аргонавт“ започна да изостава. Обаче Джейсън продължи да кара. Беше решен да завърши състезанието и да спечели 5 точки, които получаваше класиралият се на 6 място, та дори това да означаваше да докуцука до финала дълго след останалите.

Излетя от S-образните завои и пред него се откри широкият залив, който водеше към обратния завой при Порт Артър.

Видя как черният болид с номер 1 се накланя в последния завой с математическа точност — след това изчезна зад огромната каменна колона, следван плътно от Барнаби, който все още успяваше да задържи френския състезател с реното. Следваше Ериъл Пайпър, която се носеше близо до тях.

Точно в този момент се случи.

Колата на Ериъл не взе обратния завой наляво. Вместо това продължи напред, стрелна се надясно и се насочи право към открития океан.

Джейсън се ококори.

— Какво по дяволи… — успя само да изломоти.

Уошингтън взе последния завой — беше доволен, че е минал на четвърто място — и пое към финала.

Обаче Джейсън не откъсваше поглед от летящата кола на Пайпър.

Тя беше започнала силно да се тресе и да занася надясно — в напълно погрешна посока — и се стрелна в далечината в суперширок завой.

— Нещо не е наред — измърмори Джейсън. — Ако беше изпуснала завоя, вече щеше да се е върнала на трасето…

И тогава му светна.

— Изгубила е контрол над колата!

И докато го казваше, видя последният обратен завой да лети към него и изведнъж се изправи пред избор: да спечели 6-те точки за класирането на пето място или да помогне на Ериъл.

Бъг отбеляза, че от училището ще пратят спасителни екипи, за да приберат Ериъл.

— Не — възрази Джейсън. — Погледни я. Отдалечила се е твърде много. Няма да стигнат до нея навреме. Ние сме единствените, които можем да й помогнем.

И взе решение.

Вместо да вземе последния остър завой наляво, Джейсън наклони „Аргонавт“ надясно и полетя с рев след изгубилата контрол над колата си Ериъл.

Журналистите никога не бяха виждали нещо подобно.

Че заради голямото напрежение „Свирачът от Хамелн“ беше пропуснал последния завой — това не беше нищо ново. Обаче това, че „Аргонавт“ се понесе след него в далечината — беше!

Щабът на състезанието изпрати два оранжеви пикапа със спасителни екипи — такава беше стандартната практика при подобно произшествие. Обаче те не можеха да знаят, че това не е обикновено произшествие.

„Аргонавт“ се носеше ниско над водата; застана до опашката на червено-белия „Свирач“ и двете коли започнаха да описват широк десен завой.

— Сали! Дай ми радиочестотата на Ериъл! — извика Джейсън в микрофона.

Сали му я каза и когато „Аргонавт“ се изравни с тресящата се кола на Ериъл, Джейсън я видя как се бори с волана.

— Ериъл! Какво става?

— Джейсън, всичките ми магнитни двигатели отдясно изгубиха мощност! Изключиха едновременно точно когато се готвех да взема обратния завой!

— С какъв контрол над болида разполагаш?

— Никакъв! Имам чувството, че всичко спря работа едновременно! Контрола на дюзите го няма! Електрониката не реагира! Дори не мога да загася задвижването, а останалите дискове бързо губят магнетизъм.

Лоша работа. Магнитните двигатели от лявата страна на колата й поемаха цялата тежест и затова губеха мощност два пъти по-бързо. И караха колата да се върти в широк кръг, като я накланяха надясно.

Онова, което влошаваше положението, беше гледката пред тях.

Южните крайбрежни скали на полуостров Порт Артър се издигаха от океана като огромна стена. В основата им се разбиваха високи океански вълни. Широкият десен завой на Ериъл я беше завъртял на 270 градуса: сега тя се носеше на север и щеше да се блъсне в скалите.

— Ериъл! — изкрещя Джейсън. — Катапултирай.

— Не! — викна тя в отговор.

— Не? Да не си мръднала? Защо?

— Джейсън, ако катапултирам, „Свирачът“ ще се размаже в скалите и вече няма да имам кола. А без кола ще изхвърча от училището.

— Ако загинеш, също си аут от училището.

— Няма да катапултирам!

Скалите приближаваха.

Бързо. Прострени нашироко. Неподвижни.

До сблъсъка оставаха не повече от десет секунди.

Джейсън мислеше трескаво.

— Добре…

Даде газ и плъзна „Аргонавт“ под летящата стремглаво напред червено-бяла кола на Ериъл.

Скалите се приближаваха все повече.

Девет секунди… осем… седем…

Фюзелажът на „Свирачът“ хвърляше тъмна сянка върху Джейсън и Бъг — бяха само на педи под него.

Шест… пет… четири…

Скалите вече бяха много близо.

И тогава Джейсън дръпна джойстика назад и „Аргонавт“ постепенно се издигна.

Извитата гърбица на въздухозаборника изстърга във фюзелажа на „Свирачът“. Широкият плосък заден обтекател също докосна корема на носещата се с висока скорост кола на Ериъл и й предостави нещо подобно на триточкова опора.

Три секунди…

Джейсън натисна газта докрай и пое теглото на две летящи коли с една.

Двата болида започнаха да се издигат, болезнено бавно, балансирайки един върху друг.

Нагоре… нагоре…

Две секунди…

Още нагоре…

Една секунда…

Назъбените скали се извисяваха над тях и се приближаваха с шеметна скорост. „Свирачът“ щеше да успее да прелети над тях, но „Аргонавт“ май нямаше да се справи.

Твърде късно.

Удар.

Джейсън профуча над скалите с космическа скорост и те откъснаха радиоантената от долната страна на „Аргонавт“.

Въпреки всичко беше успял: прелетяха на сантиметри над зъбатите канари и беше избутал колата на Ериъл над тях.

Опасността отмина. Двата сервизни пикапа на Международното училище за пилоти застанаха от двете страни на „Свирачът“ и го уловиха в дебел лъч електромагнитна енергия. Стабилността на колата на Ериъл моментално се възстанови и пикапите внимателно я затеглиха към щаба на състезанието.

Джейсън отклони „Аргонавт“ и пое към питлейна.

Бъг му каза нещо и Джейсън му изръмжа:

— Млъкни, малко нахално копеленце!

„Аргонавт“ се плъзна леко в бокса, където беше посрещнат от Сали Макдъф, Скот Сиракюз и шумна тълпа зяпачи.

Сали се усмихваше широко.

Сиракюз се мръщеше мрачно.

Имаше и зяпачи: фотографи, оператори и журналисти.

— Откачалник! — изрева Сали и го тупна по каската. — Но, млади момко, запомни думите ми: никога повече не излагай моя малък Бъг на подобна опасност!

Джейсън се усмихна, след това се обърна и застана пред Сиракюз.

— Поздравления, господин Чейсър. Ти току-що си спечели име. Но също така не успя да завършиш състезанието, което означава, че изгуби шестте точки, които се полагат за петото място. Ще обсъдим това по-късно.

След което се обърна и си тръгна.

Светкавиците започнаха да проблясват, осветителите пуснаха прожекторите, журналистите се катереха един върху друг и крещяха въпроси. Искаха да разберат какво е накарало Джейсън да рискува живота си, за да спаси Ериъл.

Сред суматохата се чу вик, че Ериъл Пайпър току-що е влязла в бокса си. Ятото представители на медиите хукна натам и Джейсън остана на тишина и спокойствие в бокса заедно с Бъг.

Седна и си пое дълбоко дъх. Бъг се стовари до него.

След няколко минути Сали дойде при тях.

— Току-що проверих задните магнитни двигатели. И знаеш ли какво? Били са заредени само десет процента, когато сме ги монтирали на „Аргонавт“.

— Какво?! — възкликна Джейсън. — Откъде ги взе?

— От същото място като всички. — Сали поклати глава. — От училищния отдел за части и оборудване. Всички коли в училището получават чарковете оттам. Обаче има и още нещо.

— Какво?

— Спомняш ли си онзи магнитен диск, който се скапа още в началото на състезанието и те принуди да се прибереш за питстоп в Обиколка 5? Ами проверих и него. И той не беше зареден догоре. Същото количество. Десет процента.

— И според теб какво означава това? — попита Джейсън.

— Означава — бавно отговори Сали, — че или сме направо галактически кутсузлии, щом в нашия дял части попадат три наредени магнитни диска…

— Или…?

— Или че някой ни е скроил номер — отсече Сали.

Казаното увисна във въздуха.

— Някой е уредил да получим три прецакани магнитни двигателя от училищния отдел за части и оборудване. Помисли малко. За състезанието взех осемнайсет магнитни диска — три комплекта по шест. Днес в течение на състезанието щяхме да използваме и трите комплекта. Така че щяхме или да отпаднем, или да се наложи да влезеш за подранил питстоп. Джейсън — тя се намръщи, — мисля, че днес някой саботира колата ни.

След няколко минути дойде Ериъл Пайпър. Медийната буря беше изтръгнала нужното й от нея — малко думи, който да подплатят снимките и кадрите — и беше продължила по пътя си.

— Ето го моя рицар в блестяща броня — каза тя.

— Здрасти — отговори Джейсън и представи Сали и Бъг.

— Благодаря за помощта и за разбирането, че не мога да катапултирам.

— Забрави. — Джейсън махна с ръка. — Ти щеше да направиш същото.

Ериъл поклати глава.

— Джейсън, не съм толкова сигурна. За някои от нас героизмът не е първичен инстинкт. Въпреки това благодаря.

Изгледа го и продължи:

— Има и още нещо. Моят старши механик Боти проведе няколко бързи диагностики на колата. Изглежда, някои от магнитните дискове са били пипани преди състезанието — източена е деветдесет процента от заредената енергия. Освен това бордовата ми електроника била заразена с компютърен вирус, програмиран да заработи към края на състезанието — затова изгубих контрол над колата в последната обиколка.

— Не е за вярване… — каза Джейсън. — Ние също получихме прецакани дискове, но не са ни качили вирус.

Ериъл впери поглед в него.

— Някой не е искал да завърша това състезание. А ако не беше ти, всичко щеше да завърши зле. Много по-зле. Джейсън, страх ме е. Мисля, че някой иска да ме разкара от училището завинаги.