Летящ старт

Международното училище за пилоти

Хобарт, Тасмания

Обаче преди Джейсън и Зейвиър да заминат за Италия оставаха още дванайсет училищни състезания.

Макар спортното училище да се гордееше, че двама от неговите ученици са поканени да участват в един от турнирите на Големия шлем, на Джейсън и Зейвиър им беше пределно ясно, че докато са в Италия, състезателният сезон на училището няма да бъде отменен.

Това означаваше, че трябва да съберат колкото може повече точки, преди да заминат. За Зейвиър това не беше голям проблем, защото в момента оглавяваше класацията с 30 точки преднина.

Обаче за Джейсън нещата бяха по-трудни. Като финалист в Спонсорския турнир, той беше събрал 18 точки (в това състезание се даваха двоен брой точки) и това му позволи да се изкачи на седмо място в общото класиране. Обаче Италия щеше да го откъсне от училището за осем дни — което щеше да му коства цели три състезания. А той искаше да завърши училищния сезон сред първите четирима в класирането, за да получи покана за участие в Ню Йорк Мастърс през октомври.

Когато се върнеше от италианското си приключение, щеше да му се наложи да наваксва. Но пък си заслужаваше. Не се случваше всеки ден новак като него да участва в турнир от Големия шлем. Боже, колко беше развълнуван!

Една сутрин няколко дни след турнира Джейсън излезе да се поразходи по тревистия нос, който се извисяваше над залива Сторм. Беше място, където идваше да мисли и диша далеч от трескавия свят на спорта.

Някой го чакаше на това място.

Ериъл.

— Здрасти — каза Джейсън, докато сядаше до нея.

— Здрасти — отвърна тя.

Джейсън не я беше виждал от деня на турнира, деня, в който я беше победил, един ден след като тя бе…

— Джейсън, ти се състезава добре в турнира — каза тя.

— Почти го бях победил, почти.

— Джейсън, направо не можах да повярвам, че удържа толкова дълго срещу Зейвиър. Толкова дълго никой не беше издържал — каза Ериъл. — И то след всички предишни състезания. Ти просто никога не се отказваш.

Джейсън наведе глава и не каза нищо.

Ериъл продължи:

— Знаеш ли, накрая започнах да викам за теб. Да, след като ме победи, се прибрах в стаята си. И да, поплаках си. Но след малко, като пуснах телевизора и видях, че си още в играта и че побеждаваш наред, се върнах за финала и седнах отзад на една от трибуните, за да гледам. — Обърна се към него. — Гордеех се с теб.

— Благодаря.

— Също така разбрах, че съм те предала с онова, което направих предната вечер. С онзи задник Фабиан…

Джейсън я погледна.

— Ериъл…

— Не казвай нищо. Постъпих глупаво. Не трябваше да го правя. Той ми каза всичко, което исках да чуя, но го интересуваше само едно. Джейсън, ти беше единственият човек, който беше добър към мен тук в спортното училище. Надявам се, че можеш да ми простиш и отново да си мой приятел.

Дълго време Джейсън остана безмълвен.

После каза:

— Ериъл, ти никога не си ме предавала, така че никога не сме преставали да сме приятели. Разбира се, извън пистата.

Ериъл го прегърна и силно го притисна към себе си.

Следващите дванайсет състезания минаха като насън.

Тъй като знаеше, че преди да замине за Италия трябва да натрупа точки, във всички надбягвания Джейсън завършваше добре: четири трети места, три втори и две победи. Обаче трябва да се каже, че и двете му победи бяха, когато Зейвиър Зонора решаваше да си почине и не си даваше зор на пистата.

Този факт истински тревожеше Джейсън.

Беше победил Зейвиър само веднъж в Състезание 25, и то при твърде необичайни обстоятелства — когато предприе твърде непопулярния ход да пропусне последното си влизане в бокса.

Във всеки случай неговите резултати изстреляха отбор „Аргонавт“ нагоре в класирането и когато дойде време да замине за Италия, класирането изглеждаше по следния начин:

Зейвиър беше с голяма преднина! На яки 31 точки пред най-близкия съперник спокойно можеше да не кара в три поредни състезания и пак да остане на първо място.

Джейсън беше на четвърто място, обаче с група добри пилоти по петите. След пропускането на три състезания почти сигурно щеше да изпадне от челната четворка.

Обаче това беше битка, която щеше да води по-късно.

Време беше да замине за Италия.

Венеция II, Италия

(понеделник от едноседмичния турнир)

Джейсън, Бъг и Сали слязоха от частния летящ лайнер на Ломбарди на главното пристанище на Венеция II.

Треската за предстоящото състезание от ФЛК беше обхванала цяла Италия.

Огромни изображения на Алесандро Ромба висяха по протежение на крайбрежието на летящи билбордове с размерите на сграда. Снимки на шампиона, стиснал кутийка кола или седнал зад волана на летящи спортни коли.

От всеки стълб на уличното осветление се вееха многоцветни знамена — или с цветовете на италианското знаме, или на някой от състезателните отбори. Хората танцуваха по улиците, облечени в екипите на своя любим отбор, пееха и пиеха, тоест с две думи — забавляваха се добре.

Седмицата на Италианското бягане беше седмица на купоните. Вниманието на списанията, вестниците и ТВ токшоутата беше насочено само към едно: Ла Корса. Състезанието.

Букмейкърите въртяха цъфтяща търговия: предлагаха залози за всякакви възможни резултати — за победителя, за завършилите на първите три места в определен ред, други подреждания или просто името на състезател, завършил в челната петица.

Световният шампион и местен герой Алесандро Ромба беше в устата на всички. Победите му в Сидни и Лондон караха всеки фен на ФЛК да се пита дали той няма да излезе първият състезател в историята на спорта да завърши Златния голям шлем — да спечели и четирите турнира от Големия шлем през годината. Всъщност тази година той дори не беше успял да завърши добре някой от големите турнири. Непрекъснато участваше в токшоута и всички италианци бяха влюбени в него.

Състезателят от Франция Фабиан също обикаляше медиите. Веднъж Джейсън гледа едно негово интервю.

Водещият попита Фабиан какво е видял в спортното училище в Австралия.

— Там има много талантливи деца — отговори франсето. — Много таланти. Двамата студенти, които дойдоха да участват, са едни от най-добрите.

— Какво ще кажете за пилотката в училището? — полюбопитства водещият. — Около записването й се вдигна голяма шумотевица. Какво мислите за нея?

Очите на Фабиан проблеснаха подло.

— Откровено казано, много шум за нищо. Изгуби още в първия кръг на турнира, и то безапелационно. Може да ме наречете сексист или старомоден, но аз лично не виждам място за жени в състезанията от ФЛК.

Джейсън се отврати.

Обаче скоро след това, винаги гладни, винаги търсещи нещо ново, медиите се нахвърлиха върху двамата млади пилоти, които щяха да направят своя дебют в Италианското бягане — един от турнирите за Големия шлем: Зейвиър Зонора и него.

Зейвиър, изглежда, приемаше вниманието на медиите като нещо естествено. Може би това се дължеше на факта, че беше принц. Или пък се дължеше на изкусния отдел Връзки с обществеността на заводския отбор на „Локхийд-Мартин“, който избираше най-подходящите предавания за неговите участия. Вероятно Черния принц бе роден за суперзвезда.

Медиите (особено жълтите им страници) го представяха като предано протеже, като способния ученик, който ще наблюдава и ще се учи от своя учител, №1 в заводския отбор на „Локхийд-Мартин“ Алесандро Ромба. Целите му бяха скромни: „Много бих се радвал, ако успея да свърша в първата десетка“. И след няколко дни започнаха да го величаят като законен наследник на Алесандро Ромба в ролята му на национален любимец.

На Джейсън му беше по-трудно — дори само това, че се виждаше по телевизията и по кориците на списанията и вестниците, беше достатъчно плашещо.

Медиите се вкопчиха в годините му. При все че другата сряда щеше да стане на 15, те го представяха като блестяща изгряваща млада звезда — 14-годишното дете чудо — още момче, което въпреки всичко дръзва да влезе в мъжкия свят на ФЛК.

Той беше рядкост, оригинал — нещо като брадатата жена по цирковете — и това не му харесваше.

След първия репортаж, който твърдеше, че е недостатъчно подготвен, му се прииска да напише писмо на главния редактор. След двайсетия — просто мълчаливо се ядосваше.

Щеше му се Скот Сиракюз да беше тука, но неговият учител беше останал в спортното училище — в края на краищата той имаше и други ученици, които да наглежда в състезанията от училищния шампионат. Сиракюз беше казал, че ще се опита да дойде в Италия в неделя за състезанието.

Джейсън се надяваше, че ще успее.

Макар че Италианското бягане започваше в Рим, отборът „Аргонавт“ беше базиран във Венеция II, тъй като целият град и каналите бяха собственост на Умберто Ломбарди.

Джейсън беше отседнал в грандхотел „Ломбарди“ в апартамент, който се оказа третият най-добър в цяла Венеция II. Разбира се, най-добрият беше собственост на Ломбарди. Във втория най-добър беше настанен пилот №1 на отбор „Ломбарди“ Пабло Ривиера.

Във всеки случай апартаментът на Джейсън се оказа по-голям от всички къщи, които беше виждал. Просторен и модерен, с ултрамодерни летящи мебели. От него се откриваха панорамни гледки към Адриатическо море и удивителната възстановка на площад „Сан Марко“ във Венеция II.

До състезанието имаше цяла седмица.

Днес беше понеделник.

Официалната тренировка за местата в стартовата решетка щеше да се проведе в петък на тясна миниписта в сърцето на Италия. След това щеше да има галавечеря.

А самото Италианско бягане щеше да се проведе в неделя.

За повечето състезатели седмицата до старта щеше да е изпълнена с тренировки на самото трасе, щяха да посещават различни Спонсорски прояви и галавечери „само с покани“, организирани от някои отбори.

За Джейсън беше важно, че в седмицата до старта можа да се срещне с членовете на отбора „Ломбарди“. Макар че щеше да се състезава със своя обичаен екип — Бъг и Сали, те щяха да получат подкрепата на напълно оборудван инженерен и технически екип „Ломбарди“, известен като И & Т.

Но най-важното и може би най-тъжното за Джейсън беше, че за първи път нямаше да се състезава с „Аргонавт“.

Защото тук щеше да пилотира един чисто нов болид „Ферари Ф-3000“, боядисан в цветовете на отбора „Ломбарди“ — черно с жълти ивици.

В сравнение с малкия „Аргонавт“ ферарито беше истински звяр: по-голямо, по-бързо, по-жестоко. Беше много по-нов модел от „Аргонавт“ и имаше приблизително формата на болид, само че беше по-тесен и по-обтекаем.

Някога Джейсън си беше мечтал да кара „Ферари“, но сега, когато мечтата му щеше да се сбъдне, някак си му се искаше да се състезава със своя „Аргонавт“.

Обаче пропъди тази мисъл и се вторачи в ниския Ф-3000.

Той и екипът му разполагаха с четири дни, за да опитомят този звяр.

През първите два дни от седмицата до състезанието, понеделник и вторник, Джейсън се упражняваше със своя Ф-3000 под вторачените обективи на телевизионните хеликоптери и телеобективите на папараците. Тълпа журналисти винаги чакаше пред вратите на пистата на Ломбарди в покрайнините на Венеция II.

Във вторник се запозна с Пабло Ривиера, пилот №1 на отбора „Ломбарди“, и той веднага му хареса. Ривиера беше на 26, колумбиец. Млад и талантлив, но още не на върха на пилотажа, колумбиецът не пестеше съветите:

— Най-добрият съвет, който мога да ти дам — каза той, — е да си легнеш рано. Тренировките ще те уморят, но работата с медиите ще те изтощи напълно. Повярвай ми. А единственото, което има значение, е да си готов в деня на състезанието.

Обаче във вторник следобед, когато Джейсън и неговият екип си тръгваха от пистата в неговата летяща лимузина, той забеляза, че тълпата представители на медиите е нараснала поне три пъти.

Направо бяха превъртели от вълнение, когато летящата лимузина стигна до изхода.

Тълпата журналисти, оператори и фотографи се хвърли върху колата и я принуди да спре: подвикваха на Джейсън въпроси още по-настойчиво отпреди.

И тогава, зад тях, видя причината.

Там, ухилен гадно, стоеше френският пилот Фабиан.

Джейсън и останалите слязоха от лимузината.

— Джейсън! — завикаха репортерите. — Джейсън!

— Джейсън! Какво отговори на поканата на Фабиан?

Джейсън сбърчи чело.

— Покана? Каква покана?

Фабиан пристъпи театрално и заговори с мазния си френски акцент.

— Дами и господа, моля! Оставете младия Джейсън на мира. За него това е нещо ново.

Тълпата драскачи се смълча.

— Джейсън — обърна се към него Фабиан с повече фамилиарност, отколкото на Джейсън му харесваше, — моят личен спонсор, пивоварната „Циркус Максимус“, реши да организира показно състезание утре по залез-слънце между мен и противник, когото аз избера. Наричаме го „Предизвикателството на Фабиан“.

Тълпата го гледаше в устата и слушаше внимателно всяка негова дума — и Фабиан го знаеше. Той продължи небрежно:

— Днес следобед случайно споменах в телевизионното студио, че ще ми е приятно да се състезавам срещу решителния млад пилот, за когото говорят всички. Тоест с теб. Какво ще кажеш, Джейсън? Искаш ли да се състезаваме?

Всички микрофони, камери и обективи се насочиха към Джейсън.

Светът сякаш спря да се върти.

По-късно Джейсън дори не си спомняше какви думи са излезли от устата му — обаче ги чу много ясни, когато се видя по всички телевизионни канали следобед.

— Готово — беше отговорил на предизвикателството на франсето.

Остатъкът от следобеда и вечерта прекара в разговори по телефона с Ломбарди и неговите механици и инженери.

Ломбарди не се сърдеше на Джейсън, че е приел предизвикателството. Напротив, идеята един от неговите пилоти да участва в показно състезание срещу Фабиан му харесваше.

— Джейсън, аз може да съм богат, но моят отбор в сравнение с останалите във ФЛК е на средно равнище. Със сигурност не е толкова добър, че да привлече вниманието на някой като Фабиан. Обаче ти го направи! Помисли си само каква реклама е това!

Обаче ентусиазмът му стигна само дотук.

Не пожела да изложи на опасност в показното състезание новото „Ферари Ф-3000“. Това беше причината да разреши на механиците да монтират комплект чисто нови магнитни дискове „Ферари ХР-7“ и супераеродинамичния опашен спойлер от Ф-3000 на „Аргонавт“, за да го изравнят по скорост с реното на Фабиан.

Цяла вечер телефоните не спряха да звънят.

В апартамента на Джейсън непрекъснато влизаха и излизаха хора.

И по средата на цялата тази суматоха Джейсън влезе в спалнята си и проведе един-едничък разговор.

Циркус Максимус Рим, Италия

Стадионът, осветен в светлооранжево сияние от лъчите на залязващото слънце, досущ приличаше на прочутия римски стадион за състезания с колесници — гигантска писта с формата на овал, заграден по протежение на външната обиколка от огромни трибуни. Те бяха построени във фалшив римски стил върху плоската, спечелена от морето земя на западното италианско крайбрежие, недалеч от Рим.

Единствената разлика между съвременния и древния Циркус Максимус беше мащабът.

Всяка от двете прави беше дълга 12 километра, така че на летящия болид щяха да са нужни грубо две минути да завърши обиколката — по една минута за всяка права.

Червени неонови реклами на пивоварна „Циркус Максимус“ се извисяваха над горните редове на трибуните.

Пред викащата, вълнуваща се и свиркаща тълпа, разпалвана от безплатната бира, на стартовата решетка застанаха два болида.

Фабиановото пурпурнозлатисто „Рено Трикольор VII“, известно като „Марсилският ястреб“.

И до него: „Аргонавт“, който изглеждаше освежен под слоеве прясна синя, бяла и сребриста боя. Имаше и нещо характерно: новият заден спойлер беше в черно и жълто — цветовете на отбора на Ломбарди.

Малко преди старта Джейсън и Фабиан позираха за фотографите на пистата — съвременните колесничари, застанали до своите колесници, стиснали шлемовете си, а около тях момичета по бикини и началници от пивоварната — всички пред виещата от възторг тълпа.

Фабиан явно беше доволен от допълнителното внимание, което младият Чейсър осигуряваше на показното му състезание. Това, че то щеше да се проведе на 6 август — рождения ден на Джейсън, — беше допълнителен плюс. Медиите бяха представили Фабиан като човек, който дава на момчето най-невероятната възможност за рождения му ден.

От своя страна, докато стоеше до Фабиан и се усмихваше за камерите, Джейсън оглеждаше „Марсилският сокол“ и прословутите му криле.

Колата на франсето беше оборудвана с противоречивите криле с вертикални стабилизатори, заострени като ножове — и оттам прякора „сатъри“. От „Рено“ твърдяха, че заточването е заради аеродинамичността. Други състезатели се оплакваха, че Фабиан ги използва, за да поврежда колите им в суматохата по време на състезание. Засега заострените криле бяха разрешени от Международната асоциация на летящите състезателни коли. Обаче всички пилоти знаеха — стой настрана от тях.

Фотосеансът свърши и Фабиан се вмъкна в кабината си.

Джейсън се втурна към бокса си, явно в тоалетната там — постъпка, която накара хората по трибуните да избухнат в смях. Новакът явно беше нервен.

След минута Джейсън излезе, вече с каска, и се качи при Бъг.

Бяха готови за единоборството.

Показното състезание беше истинска красота.

„Марсилският сокол“ и „Аргонавт“ се стрелнаха по правата, а въодушевената тълпа правеше мексиканска вълна, докато минаваха.

Състезанието беше двайсет обиколки и първоначално Фабиан поведе — дори от време на време правеше фигури, за да достави удоволствие на зрителите.

Джейсън упорито го следваше, като показваше станалата вече негова запазена марка решителност, и при една от Фабиановите фигури се наклони откъм вътрешната му страна и го задмина.

Очевидно изненадан, Фабиан го подгони и след една обиколка отново пое водачеството.

Обаче това беше само втората от много смени на водачеството, защото Джейсън навлезе в духа на състезанието и за изненада на всички, докато беше начело, също си позволи да прави акробатични изпълнения: смъртоносните плъзгания или странния тирбушон с претъркулване.

Тълпата виеше от възторг.

Когато състезанието наближи края си, двамата спряха номерата. „Аргонавт“ се промъкна откъм вътрешната страна на „Марсилският сокол“ в предпоследния завой и колите полетяха с все сили към финала.

Куршуми близнаци.

В широкия 180-градусов завой Джейсън пое по стандартната крива, докато Фабиан започна да прави широк завой, плъзгайки се по вътрешната страна с точността на хирург — смъртоносните криле на „сокола“ стигнаха на сантиметри от носа на „Аргонавт“. Една до друга, двете коли се стрелнаха по финалната права, като вдигаха зад себе си еднакви пясъчни вихрушки, преди заедно да пресекат линията…

Ревът на тълпата беше красноречив. Знаеха кой е спечелил. Новакът — с половин дължина на колата. Юмрукът на Джейсън се стрелна във въздуха, докато правеше почетната си обиколка. Колата на Фабиан се появи до него и французинът му предложи „пилотски поздрав“ — кратко докосване по каската с дясната ръка. Беше като ръкостискане след последния сет в тениса — винаги се правеше след състезание по двойки.

Джейсън върна поздрава.

Двете коли направиха една пълна обиколка на пистата под оглушителния приветствен рев и ръкоплясканията на тълпата, преди да спрат на финалната права срещу ВИП трибуната.

Фабиан излезе от кабината. Поклащаше глава в престорено неверие — сякаш искаше да каже: „Кой да предположи — този младок!“.

Джейсън и Бъг слязоха от „Аргонавт“ и Фабиан отиде при Джейсън да го поздрави, но вместо да стисне ръката му, той си свали каската…

… и всички видяха, че пилотът на „Аргонавт“, състезателят, който току-що беше победил Фабиан в това прекрасно единоборство, изобщо не е Джейсън Чейсър.

Застанала в средата на Циркус Максимус, облечена в Джейсъновия кожен гащеризон, стиснала каската на Джейсън в ръка, до дребния навигатор на Джейсън стоеше Ериъл Пайпър.

На живо по телевизията долната челюст на Фабиан увисна чак до пистата.

— Но… — заекна французинът. — Нали ни снимаха заедно преди старта?

— Изглежда, Джейсън Чейсър, който изтича в тоалетните на бокса, не беше същият, когато излезе — обясни Ериъл. — Е, Фабиан, какво точно каза за жените и състезанията с летящи коли?

Тълпата беше изумена, но само за миг.

В следващия зарева одобрително.

Ериъл се усмихваше доволно.

Далеч на север, на празната писта на Ломбарди, без жив журналист наоколо, Джейсън Чейсър се качи в своето „Ферари Ф-3000“ и започна да тренира, тренира, тренира — в славна тишина и спокойствие.

Това беше най-хубавият подарък за рожден ден, който беше получавал.

Квалификация за полпозишън Рим, Италия

Черно-жълтото „Ферари“ на Джейсън се извърташе почти на деветдесет градуса, докато се носеше в широка дъга около Колизея.

След това изпълни бърза поредица зигзази по римските улици, преди да направи завой в откритото поле и да влезе в последния участък на квалификационното трасе за полпозишъна — един пъклен участък, известен като Пързалката.

Тази виеща се част от пистата с формата на издължено S всъщност беше ров, специално изкопан и обкрачен от множество спонсорски арки. Основна особеност на пързалката бяха четирите прегради, разположени по дължината й. Във всяка имаше тясна вратичка, колкото да мине летящият болид. Това, че отворите бяха разположени в лявата или дясната част на бариерата, превръщаше преодоляването им в брутално предизвикателство за пилота.

Беше достатъчно трудно да минеш през Пързалката по време на квалификацията за полпозишъна — в самото Италианско бягане имаше няколко участъка Пързалка и пилотът трябваше да ги преодолява, докато други състезатели се стрелкат около него.

Във всеки случай квалификацията беше състезание за време — най-бързите в Пързалката щяха да заемат челните места в стартовата решетка на неделното състезание. Затова състезателите излизаха на трасето един по един.

Всеки имаше право на три обиколки и се броеше най-доброто време.

Това беше третата обиколка на Джейсън и когато влезе в Пързалката, той летеше с бързината на ракета. Двете предни времена през този ден не бяха нищо особено — но тази обиколка беше бърза.

Стените на изкопа летяха покрай него с астрономическа скорост, той завиваше наляво и надясно и — рууф! — наклони своето „Ферари Ф-3000“ настрани и профуча през първата вратичка.

Малко по-късно, след още три наклонявания, литна през последната вратичка под рева на тълпата. Очите му се стрелнаха към електронното табло с временното класиране.

12-и.

12-и не беше зле. Джейсън не беше очаквал, че ще спечели първото място. Надяваше се просто да се представи добре — и да се измъкне от Пързалката със здрава кола. По дяволите, ако беше успял да се нареди сред първата десетка, щеше да се чувства все едно е кацнал на Луната.

Обаче 12-и от общо 28 стартиращи — и с този резултат можеше да се живее.

— Никак не е лошо — каза Сали. — Никак не е лошо… за новак.

И разчорли косата на Джейсън.

— Добро каране, шампионе!

Макар да не му се ходеше, Джейсън беше длъжен да отиде на официалната галавечеря по случай Италианското бягане.

Ако галавечерята в спортното училище по случай Спонсорския турнир минаваше за пищна, тази беше съвсем друга категория.

Провеждаше се на Пиаца де Кампидолио — прочутия площад, проектиран от Микеланджело на Капитолийския хълм. Осветявана от прожектори, насочили лъчите в небето, пиацата приличаше на място, излязло направо от приказките.

Летящи лимузини стоварваха елита на Европа — богаташи и звезди на киното и музиката, и, разбира се, пилоти. Възторжени водещи обявяваха всеки новопристигнал на червената пътека.

Обаче за Джейсън цялата тази дандания си беше просто поредната вечеря.

— Колко дълго трябва да стоим? — попита той Сали, докато крачеха през тълпата мъже с папийонки и търсеха масата си.

Бъг ги следваше на една крачка.

— Ломбарди каза, че трябва да останем само до речите — успокои го Сали. — След това сме свободни да си вървим.

— Слава богу. Някакви новини от Сиракюз? Ще дойде ли?

— Последния път, когато говорих с него, каза, че се надява да е тук в събота. Днес в училището е имало състезание — онова, за което Ериъл трябваше да се върне — и е трябвало да остане за него.

— Разбра ли кой е спечелил? — попита Джейсън, докато се промушваше край някакви хора… и се блъсна в човек, когото познаваше.

Зейвиър Зонора.

Неловък момент.

Джейсън, Бъг и Сали се озоваха лице в лице със съперника си — Черния принц.

— Здравей, Зейвиър.

— А, Чейсър.

— Днес в квалификацията кара добре. Тук има сериозна конкуренция. На кое място се класира? Девети?

— Точно така. Девети. Целта ми беше да се класирам в десетката и го направих, така че съм доволен.

В този момент бащата на Зейвиър се приближи зад него.

— Извинявай, синко, но искам да… — Видя Джейсън и млъкна. — О…

— Здравейте, Ваше Величество — поздрави го Джейсън.

Кралят изглеждаше смаян, сякаш не бе предполагал, че Джейсън е способен да говори, да не говорим за приятелски тон.

— Приятно ми е да те видя отново, ъъъ, господин Чейсър. Зейвиър? Един човек иска да се запознае с теб. Ако с господин Чейсър сте свършили разговора си. — Кралят кимна на тримата. — Приятна… вечер.

Когато баща му си тръгна, Зейвиър се обърна към Джейсън с леден поглед.

— Е, Чейсър, родителите ти тука ли са? Чух, че в покрайнините на Рим има много добри къмпинги.

— Виж, Зейвиър, ти си голям пилот. Жалко, че си такъв задник.

Обърна гръб на принца и тръгна към масата си.

Освен сблъсъка си със Зейвиър на галавечерята Джейсън имаше още две интересни срещи.

Първата се случи по средата на основното ястие, когато отиде до тоалетната.

Докато си миеше ръцете на мивката, един нисък индиец с вид на бъзливец застана до него и също започна да си мие ръцете. И без дори да го погледне, заговори:

— О, боже, о, боже, виж кой бил тук. Джейсън Чейсър, пилот на летящ болид. Как си, Джейсън?

Джейсън се обърна.

— Познаваме ли се?

Индиецът протегна ръка.

— О, извини ме, извини ме. Колко грубо от моя страна. Казвам се Гупта. Рави Нарендра Гупта.

Джейсън отново попита:

— Познавам ли те?

— Не, но аз те познавам, Джейсън.

— За някой от отборите ли работиш?

Рави Гупта се усмихна по такъв начин, че Джейсън на секундата изпита неприятно усещане.

— Ооо, може да се каже и да, и не. Аз съм просто един много заинтересуван зрител на състезанията.

Джейсън се наежи.

— Нали не си репортер?

— О, не. Не, не! Със сигурност не съм. Вярвай ми, младежо. Само заинтересуван зрител. Например нямам търпение да разбера как намираш висшата лига на състезанията? Днес сякаш се справи много добре с квалификациите.

— Зарадвах се, че свърших някъде в средата.

— Харесва ли ти Ф-3000? Не ли много труден за теб?

— Добра кола е — отговори Джейсън, макар че не разбираше защо Гупта му задава тези въпроси.

Точно в този момент Умберто Ломбарди влезе в тоалетната и преди Джейсън да разбере какво става, индиецът беше изчезнал безследно.

Ломбарди забеляза обърканото изражение на Джейсън.

— Нещо не е наред ли?

Джейсън се огледа.

Индиецът наистина не се виждаше никъде.

— Не… не… всичко е наред.

Втората интересна среща беше веднага след приключването на речите.

Точно когато аплодисментите за президента на Италия вече стихваха и Джейсън се канеше да си тръгне, едно младо и много красиво момиче изведнъж седна до него.

— Здрасти. Ти си Джейсън Чейсър, нали?

— Ъъъ… — заекна Джейсън, поразен от страхопочитание, — да.

Тя беше приблизително на неговите години — 15, с големи сини очи и смайващи руси коси. Носеше скъпа небесносиня коктейлна рокля, която подхождаше на очите й. Накратко, беше най-красивото момиче, което беше виждал.

— Аз съм Дидо — представи се тя с италианско-американски акцент. — Дидо Еманюел и съм голям фен. Преди няколко дена те гледах по телевизията в училищния турнир, а днес в квалификацията. Ти си направо удивителен, а я се виж колко си млад! Окей, извинявай. Видях те и реших да ти кажа здрасти. Така че… здрасти!

Джейсън беше направо онемял.

— Здра… здрасти.

— Е — продължи Дидо, — ти май се готвиш да си вървиш. Няма да ти досаждам повече. Може би — да се надяваме — ще се видим отново.

Стана, стрелна го с големите си сини очи и Джейсън направо се разтопи.

Дидо си тръгна доволна от масата, а Джейсън седеше и гледаше подире й.

Сали Макдъф разруши магията, като го потупа по рамото.

— Браво, Ромео. Не знаех, че толкова те бива по приказките с дамите. Хайде да анализираме постиженията ти по време на разговора: ъъъ… да, здра… здрасти и бла… благодаря. Но не се отчайвай, шампионе, сигурна съм, че следващия път ще се справиш. Хайде да си вървим и да те сложим да спиш. Утре почиваме. А в неделя се състезаваме.

Грандхотел „Ломбарди“ Венеция II, Италия

Събота за Джейсън беше „фокусен ден“.

Време, през което да поседи и да си мисли за голямото състезание.

Тъй като пресата се беше разположила пред хотела, Джейсън остана в апартамента си през по-голямата част от деня, като през повечето време зяпаше през прозореца морето.

Бъг си играеше на автомобилни състезания с игровата конзола — това беше неговият начин да разпуска. Сали крачеше насам-натам и четеше и препрочиташе „Правила и предписания в боксовете при професионални състезания“.

Следобед пристигнаха Марта и Хенри Чейсър. Бяха искали да дойдат по-рано през седмицата, но Хенри трябваше да свърши нещо във фермата. Сега просто си почиваха — Хенри се възхищаваше на апартамента, а Марта както обикновено плетеше.

Пристигна и новият състезателен гащеризон на Джейсън: чисто нов, черен, кожен, жълти ивици се спускаха по ръцете и краката, а на гърдите се мъдреше надпис „Ломбарди“. Черни ръкавици, черни обувки и лъскава жълта каска допълваха екипировката. Бъг и Сали получиха същите екипи.

В ранната привечер Джейсън взе едно съдбоносно решение. Обслужването по стаите му беше омръзнало и той слезе във ВИП трапезарията на хотела, за да хапне.

ВИП трапезарията беше клуб-ресторант, запазен за хотелските гости, които населяваха високите етажи.

Седна сам на една от масите и видя на друга маса Дидо с двама възрастни — вероятно родителите й.

— Дидо?

— Джейсън! — Дидо дойде при него.

— Не знаех, че си отседнала тук.

— Да, тук съм с родителите ми — отговори момичето. — Виж, ти сигурно искаш да останеш сам, за да се подготвиш за състезанието, така че ще те оставя…

— Не — прекъсна я Джейсън. — Няма нужда. Искам да кажа, ако искаш… и ако вашите нямат нищо против… можем да вечеряме заедно.

По лицето на Дидо плъзна чудно красива усмивка.

— Ще ми е приятно! Отивам да ги попитам.

След минути Джейсън беше настанен до един от панорамните прозорци, които гледаха към Канале Гранде, и вечеряше с красивата Дидо Еманюел на светлината на една-единствена свещ — двама юноши, които приличаха на възрастни и вечеряха в един от най-недостъпните за простосмъртни ресторанти в света.

Разговаряха до късно и на Джейсън му харесваше всяка минута. Дидо беше умна, забавна, пленителна и нормална. А най-хубавото беше, че тя, изглежда, също го харесваше! Преди да се усетят, ресторантът се изпразни и те седяха сами в помещението и едва когато се появи Сали Макдъф, Джейсън излезе от подобното на транс състояние.

— Ей, шампионе, всички се чудехме къде си. Решихме, че може да си излязъл да зяпаш звездите. Обаче вече е малко прекалено късничко и за това. Наближава полунощ.

— Какво!? — Джейсън си погледна часовника. Права беше. Стрелките показваха 23:55. — Дидо, съжалявам, но трябва да вървя, за да поспя малко. Утре е големият ден.

— Хей, няма проблеми — усмихна се Дидо. — Аз съжалявам, че те задържах толкова до късно. Дори не усетих как мина времето. Благодаря за вечерята.

Джейсън поклати глава.

— Не, аз ти благодаря. Беше истинско удоволствие.

И си тръгна със Сали.

Тя го оглеждаше развеселена.

Джейсън крачеше, сякаш е в облаците.

Сали поклати глава.

— Джейсън, знаеш ли, ето това харесвам у теб. Че бързо учиш. Вчера пред това момиче се прояви като заекващ идиот, а днеска си велеречив като самия Казанова. Добра работа, момче. Добра работа. А сега гледай да поспиш, защото утре ще е голям ден.

Италианско бягане Рим, Италия

— Състезатели, това е триминутното предупреждение. Моля персоналът от боксовете да освободи района на старта — избоботи един сериозен глас от високоговорителите.

Стартът за Италианското бягане беше в Колизея. Всеки състезател тръгваше от самия център на 2000-годишния римски амфитеатър.

Първи потегляше първият в класирането и се изстрелваше от стадиона. Следваше го класираният на второ място: транспортната лента с ширината на болид щеше да го пренесе до стартовата решетка точно двайсет секунди по-късно. След него щеше да дойде третата кола и така нататък — всички изкачвани до стартовия район с транспортната лента. Нов състезател потегляше на всеки двайсет секунди, докато всички 28 не се озовяха на трасето.

Джейсън и Бъг стояха до Ф-3000 — сега прекръстен на „Аргонавт II“ — в тъмния каменен тунел, където минаваше транспортната лента. Бяха 12 поред.

Очите на Джейсън обхождаха помещението за подготовка.

— Няма да дойде — отсече той.

Сали — беше със слушалки на главата — добави:

— Не си вдига и телефона.

Нямаше и следа от Скот Сиракюз. Не беше пристигнал в Италия, нито беше оставил някакво съобщение за Джейсън и отбора. Нито „успех“, нито нищо.

Това, че родителите на Джейсън бяха тук, беше чудесно, но той се надяваше, че и Сиракюз ще дойде — дори и само да му каже няколко професионални думи на подкрепа.

— Състезатели, една минута до старта. Моля първият в класирането да излезе на стартовата решетка.

— Джейсън… — Сали го подбутна към „Аргонавт II“.

Джейсън обаче още оглеждаше района за Сиракюз.

Простата истина беше, че страшно го друсаха нервите.

Никога не се беше чувствал толкова нервен. Стомахът му се свиваше. Направо не можеше да повярва: той щеше да участва в състезание на професионалисти! Всяка неделя даваха професионални състезания по телевизията, но докато не участваш сам, няма начин да разбереш какво е усещането.

Обърна се към колата си — и забеляза някакво движение край задния спойлер на „Аргонавт II“. За миг беше готов да се закълне, че е видял някого да се крие там — дребен човек — мъж, когото вече беше срещал.

Рави Гупта.

Отиде да провери, но нямаше никого. Огледа и спойлера, но не откри нищо не на място или повредено.

И тогава — гледай ти — видя Рави Гупта съвсем наблизо да разговаря с друг пилот.

Гупта забеляза, че го гледа, и му махна весело.

Джейсън го огледа предпазливо.

— Сали, познаваш ли този тип? Онзи дето ми маха.

— Разбира се — сниши глас Сали. — Това е Рави Гупта. Не се забърквай с него. Той е кофти тип.

— С какво се занимава? — попита Джейсън, като се сети за странните въпроси, които индиецът му беше задавал в петък вечерта: как се справя с професионалното състезание, как намира допълнителната мощност на Ф-3000.

— Не знаеш кой е Рави Гупта? О, извинявай, но все забравям, че си още твърде малък. Рави Гупта е комарджия. Букмейкър. Един от най-големите букмейкъри в света на ФЛК. Хайде да вървим. — Тикна му каската в ръцете. — Имаме по-важна работа.

— Именно — отговори Джейсън и взе каската.

С Бъг се настаниха в двуместната кабина и си сложиха коланите.

Бъг каза нещо в слушалката в ухото му.

— Да, и мен — отговори Джейсън. — Присвива ме и се върти като центрофуга на пералня.

Огромната транспортна лента се раздвижи с драматично металическо щракане и суперобтекаемият черно-златист „Локхийд-Мартин“ на Алесандро Ромба, първия в стартовата решетка и настоящ световен шампион, беше пренесен на арената на Колизея…

… и 60 000 ВИП зрители ревнаха в един глас.

Колата на Ромба ла Бомба спря. Сочеше като ракета към външната арка на Колизея. Това беше изходът към същинското трасе.

— Двайсет секунди до старта… — чу се гласът от високоговорителите. — Вторият в класирането да се приготви…

Огромният електронен циферблат на информационното табло започна да отброява 20 секунди с пиукане…

… тълпата се размърда…

… бип… бип… бип…

… от тунела Джейсън наблюдаваше колата на Ромба. Сърцето му се беше качило в гърлото.

Сали го потупа по рамото.

— Късмет, момчета. Ще ви чакам и на двата бокса.

— Благодаря, Сали. Успешна работа.

Бип-бип-бип…

Отброяването завърши, прозвуча пронизителен сигнал и светофарът светна зелено. Алесандро Ромба се понесе с рев от стартовата решетка, излетя от Колизея и Италианското бягане започна.

Щом Ромба се озова извън Колизея, транспортната лента се събуди за живот.

— Двайсет секунди до следващия старт. Класиралият се на второ място състезател да излезе на пистата…

Отброяването на 20-те секунди отново започна и колата на второ място в стартовата решетка — пурпурночервеното „Рено“ на Фабиан — излезе от тунела на огрения от слънце старт. Тълпата зарева пак.

Транспортната лента се премести напред с едно място. Пилотите гледаха напрегнато, докато чакаха да им дойде редът да излязат на стартовата решетка пред погледите на истеричната тълпа.

Отброяването стигна до двайсет и Фабиан излетя от мястото си.

— Двайсет секунди до следващия старт. Класиралият се на трето място състезател да излезе на пистата…

Джейсън гледаше как всяка кола се премества по транспортната лента, заема мястото си в стартовата решетка, излита и изчезва от поглед — приличаха на патрони, вкарвани в патронника на оръжие и изстрелвани.

Нервите му се опъваха все повече и повече. Да гледа как всяка кола поема към старта му действаше като хипноза. Трак-трак, бип-бип, излитане, трак-трак, бип-бип, излитане…

А после гласът от високоговорителите излая тенекиено:

— Двайсет секунди до следващия старт. Класиралият се на 12 място състезател да излезе на пистата…

Беше се задълбочил толкова в ритъма, с който всяка кола излизаше на старта и излиташе, че се изненада, че е дошъл неговият ред.

Лентата изнесе „Аргонавт И“ от тунела под заслепяващата слънчева светлина…

… и в един съвсем различен свят.

Тълпата, натъпкана в древния стадион, виеше и ревеше, ръкопляскаше и свиреше. Всички бяха абсолютно подивели. И това бяха ВИП персоните! Джейсън не можеше да си представи какво ще правят обикновените фенове на ФЛК покрай трасето.

„Аргонавт II“ спря с друсане в стартовата решетка.

Зареден и готов.

Сводестият тунел, който извеждаше от Колизея, зееше пред Джейсън.

Бъг прошепна нещо.

— Знам, брат ми — отговори Джейсън. — Дръж се.

Дигиталното отброяване стигна до нула, светофарите светнаха зелено, ферарито „Ф-3000“ изригна от Колизея и Джейсън започна първото си участие в състезание от Големия шлем.

Скорост.

Супертурбо заслепяваща скорост.

Рим прелиташе покрай Джейсън в размазани хоризонтални чертички, преди той рязко да остави града във въздушната струя зад болида и да се стрелне нагоре по гръбнака на Италия, цепейки към Флоренция.

Зрителите бяха обградили магистралата по цялото й протежение и в дълбочина триста метра.

Отпред Джейсън виждаше спойлерите на двете коли, които бяха стартирали преди него. Двайсет секунди не бяха кой знае каква преднина и те вече бяха започнали двубоя.

В този момент — бам! — и Джейсън се гмурна в първата Пързалка от многото по трасето и изведнъж се оказа непосредствено зад двата болида пред себе си.

И двата бяха принудени да забавят темпо пред една от вратичките, защото никой не искаше да отстъпи, и сега Джейсън вече беше по петите им и се опитваше да прецени дали може да ги надмине преди следващия тесен отвор.

Това беше същността на състезанието: множество коли в една Пързалка беше нещо като руска рулетка — безстрашният печели всичко — която се разиграва при скорости от 700 км/ч.

Докато Джейсън изчакваше удобния момент, за да ги задмине, изведнъж — руум! — самият той беше задминат от класиралия се на тринайсето място, представителя на фирмения отбор на „Боинг-Форд“ — профуча толкова близо, че на практика откърти парче боя от върха на дясното му крило.

— Проклятие! — изрева Джейсън. — Въобще не го видях!

— Вземи си бележка, шампионе — чу се в ушите му гласът на Сали. — Тука не ти е забутаната провинция.

В този миг Джейсън излезе от Пързалката и видя пред себе си Флоренция. Прочутият покрит с теракота църковен купол се издигаше над панорама от ниски сгради на фона на трепкащо от маранята поле. Покривите на къщите по хълмовете бяха почернели от зрители.

Джейсън се стрелна надолу над река Арно и под прочутите й мостове. Когато прелетя под Понте Векио, зави наляво около един от пилоните, докато болидът на пилота от фирмения отбор на „Боинг-Форд“ зави надясно, и когато излязоха от другата страна, Джейсън се озова пред него и тълпата на моста започна да вика и да пляска възторжено.

Състезанието продължи в северна посока през Падуа — доближаваше се омайно близо до същинския финал Венеция II и монументалните тълпи там.

Огромни летящи трибуни се носеха над хълмовете и се въртяха във въздуха, за да могат хората да гледат отминаващите коли, след това се завъртаха отново, за да бъдат готови да наблюдават пак, когато след около два часа колите щяха да започнат да се връщат в края на състезанието.

След това идваше Милано — колите се наклоняваха да направят завой около великолепния замък Сфорца, преди да се насочат към най-коварната част от състезанието: осеяните с предизвикващи световъртеж скали и тунели пътища из Алпите.

Показвайки необикновените си умения, Зейвиър успя да се изкачи две места в класирането до седмо място, като надмина Етиен Труво от отбора на „Рено“ и Камико Идеки, прословутия с непредсказуемостта си пилот от фирмения отбор на „Ямаха“, популярен сред феновете с прякора Идеки Камикадзе.

От 12-ото си място Джейсън също се придвижи нагоре, като първо изпревари австралийския пилот Брок Питърс, преди да профучи покрай своя съотборник от отбора „Ломбарди“ Пабло Ривиера със смела маневра и задминаване от външната страна.

Нагоре до 10-о място…

Точно тогава се случи първата катастрофа в състезанието и предизвика истинска сензация, защото се оказа замесен класираният на 3-то място Дуейн Левицки от отбора на ВВС на САЩ, който отпадна — влезе с 450 км/ч в сводестия отвор на един тунел, докато се опитваше да надмине заелия 2-ро място Фабиан.

Левицки се опита да задмине французина от вътрешната страна, но Фабиан не му направи място, а дори пресече пътя му — и острите като бръсначи стабилизатори на предните криле на реното отрязаха лявото предно крило на Левицки, американецът изгуби контрол и се размаза в арката.

Всички се изкачиха с по едно място.

Ромба беше начело.

Фабиан: 2-ри.

Зейвиър: 6-и.

Джейсън: 9-и

В първата десетка…

Надолу през планините, след това отново прелитане през Милано и влизане в третата секция Пързалка по трасето — между Милано и френската граница — преди да вземат остър завой пред славния белостенен град Ница.

След това пилотите поеха по бреговата линия.

Това беше най-вълнуващата част от трасето — всеки метър от италианското крайбрежие гъмжеше от хора.

Един след друг водещите болиди се стрелваха по крайбрежната права и профучаваха през фалшиви римски арки, които стърчаха от морето на стотина метра от сушата. Арките бяха разположени зигзагообразно, което принуждаваше пилотите да направят широк S-образен завой, преди да могат да започнат да слаломират през тях, вместо да ги минат с един заход и полет направо. Цялата секция, както всички останали „морски участъци“ от трасето, бе обрамчена с червени размагнетизиращи лампи — известни като „дяволски фенери“.

Докато морето прелиташе под предния му спойлер, Джейсън видя по датчиците на таблото, че магнитните му дискове са останали с малко енергия — изтощени от трудния преход през планините и трите секции Пързалка.

„Аргонавт II“ ревеше с почти максималната си скорост от 810 км/ч и все повече наближаваше летящия пред него болид: Кола №40. Беше „Везир“, вторият болид от фабричния отбор на „Рено“, пилотиран от Етиен Труво.

Джейсън виждаше опашния спойлер на Труво, видя, че се поклаща леко след излизането от вратичката и че изпуска точната линия, нужна, за да успее да влезе както трябва в следващата арка.

Джейсън се възползва от възможността, даде газ до ламарината и за радост на тълпата профуча край „Везир“ в рядко надминаване на прав участък.

Профуча през следващата арка, вече на осмо място и изпълнен с адреналин.

Миг по-късно видя летящите жълти сигнални светлини, които с премигването си указваха входа към боксовете във Фиумичино.

Наклони се наляво, към входа на питлейна, доволен, че вече е близо…

… и тогава се случи нещастието.

Изглежда, Етиен Труво не беше оценил нахалната маневра, с която Джейсън го бе изпреварил, и сега, когато юношата зави към питлейна, неочаквано ускори и със стряскащо грубиянска маневра с помощта на заострените си вертикални стабилизатори отряза дясното предно крило на Джейсън като с нож.

Джейсън гледаше с ужас как част от предното му крило се откъсна и падна с въртене в морето, подобно на хвърлен да подскача камък. След това с крайчеца на окото си видя Труво да изчезва в питлейна отляво.

В този миг действителността застигна нашия млад герой.

И му нанесе тежък удар.

810 км/ч е скорост, когато не бива да губиш контрол.

„Аргонавт II“ изгуби контрол. Първо се наклони наляво, после се хвърли драматично надясно — докосна размагнетизиращата ивица и мощността на магнитните му дискове се срина, преди Джейсън да успее да използва дюзите със сгъстен въздух, за да се измъкне от ивицата.

„Аргонавт II“ излезе от трасето, продължи надясно, над бордюра на пистата — без да успее да улучи входа към боксовете, и се стрелна в широка дъга навътре в морето; магнитните му двигатели паднаха до червено.

Наклони се надясно и продължи навътре в морето и към далечния западен хоризонт. С нов пристъп на ужас Джейсън осъзна, че след удара може да завива само надясно!

В този момент нещата се влошиха.

Колата му забави скорост. Драматично.

Заради бордюра на пистата магнитните му дискове вече бяха почти празни. Със счупено дясно предно крило „Аргонавт II“ се люшкаше и се носеше навътре в открито море — и можеше да завива само надясно.

— Джейсън! — избоботи гласът на Сали. — Как сте?

— Добре сме… — отговори Джейсън през стиснати зъби. — Само сме ядосани. И мога да завивам само надясно.

— Какво значи това, по дяволите? Всичките ли френски пилоти във ФЛК са мръсни копелета?

— Спокойно, Сали. Още не сме извън играта. Ще се опитаме да се доберем до боксовете.

— Как?

— Ако можем да го направим само с десен завой — значи ще завиваме само надясно…

„Аргонавт II“ описваше ужасно широк и болезнено бавен кръг, с най-малко няколко километра обиколка. Обаче кръг, който щеше да свърши при…

… входа за питлейна.

— Ще се наложи да се върнеш през размагнетизиращата ивица.

— Да се надяваме, че ще ми остане достатъчно енергия, за да стигна до бокса.

„Аргонавт II“ летеше с жалките 15 км/ч — беше почти неестествено да видиш летящ болид да се движи с толкова ниска скорост.

— Бъг — викна Джейсън, — хайде да посмяташ малко. Колко време ще ни отнеме този кръг?

Бъг направи изчисленията наум за около три секунди и каза отговора на Джейсън.

— Три минути! Минути?! Проклятие… — изрева Джейсън.

Знаеше много добре, че състезанията от ФЛК се печелят със секунди, а не с минути. Изостанеш ли с повече от минута, състезанието за теб е приключило.

Обаче въпреки това продължи да лети.

Докато го правеше, Бъг държеше под око боксовете и останалите коли, които профучаваха край тях с висока скорост.

И ги броеше.

После съобщи на Джейсън.

26-а кола беше влязла в боксовете.

Сега вече официално бяха последни.

След три минути завършиха пълния кръг и Джейсън се озова пред входа към питлейна във Фиумичино.

Всички други коли вече се бяха отдалечили с пълна скорост.

Неговото положение беше осигурило на тълпата, настанила се по каменистото крайбрежие, допълнително представление — зрителите се наслаждаваха на гледката как се бори и го подкрепяха с викове, пееха песни, ръкопляскаха, искаха „Аргонавт II“ да влезе в бокса.

Джейсън оглеждаше светлините на размагнетизиращите ивици право пред себе си — те препречваха пътя му към питлейна. Последното препятствие!

Той провери индикаторите на магнитните дискове:

Маг. 1 — 2,2%

Маг. 2 — 2,3%

Маг. 3 — 4,1%

Маг. 4 — 2,4%

Маг. 5 — 2,2%

Маг. 6 — 2,3%

Пет от шестте диска бяха останали с 2% мощност, а единият с малко над 4%.

В спортното училище по време на Състезание 25 беше научил, че минаването през размагнетизиращата ивица те лишава от 3% от магнитната мощност.

— Имам нужда само от един процент, за да успея — изсумтя той.

Обаче също така знаеше, че ако „Аргонавт II“ се задържи прекалено дълго над размагнетизиращите лампи, ще изгуби повече от мощност от това — всъщност цялата си мощност — което означаваше, че ще падне като камък във водата…

— Дръж се, Бъг. Тръгваме.

„Аргонавт II“ се наклони и полетя към входа за питлейна с 15 км/ч — насочи се право към редицата червени размагнетизиращи светлини.

Тълпата се умълча.

Джейсън затаи дъх.

„Аргонавт II“ прекоси размагнетизиращата ивица.

Арматурното табло на болида започна да подава панически сигнали, защото равнището на магнитната му мощност се промени на мига:

Маг. 1 — 0,0%

Маг. 2 — 0,0%

Маг. 3 — 1,1%

Маг. 4 — 0,0%

Маг. 5 — 0,0%

Маг. 6 — 0,0%

Индикаторите започнаха да премигват като лампички на елха. Червените предупредителни лампи блеснаха.

„Аргонавт II“ прекоси бордюра на пистата и когато се озова от другата страна, пет от магнитните дискове вече бяха на нула.

Обаче в единия още имаше живот.

Бяха му останали 1,1% магнитна мощност.

„Аргонавт II“ още се движеше — с нокти и зъби.

Тълпата по крайбрежието завика от радост.

И така — с пълзене, влачене и накуцване като ранен войник, който напуска бойното поле — „Аргонавт II“ влезе в бокса.

Дзън! Дзин! Бум!

Тарантула работеше бързо.

Старите магнити бяха свалени. Новите монтирани. Същевременно бяха закачени маркучите за сгъстен въздух. Тарантула монтира напълно нов нос. Резервоарите за охладителна течност бяха напълнени.

Всички стрелки на индикаторите по арматурата скочиха нагоре — обновени, освежени, заредени.

Джейсън огледа района на боксовете.

Беше почти празен, защото повечето технически екипи бяха тръгнали за другия край на страната, за Пескара, където щеше да е вторият питстоп.

Джейсън огледа района пак, донякъде надявайки се да види Скот Сиракюз, обаче надеждите му бяха напразни. Сиракюз не беше дошъл.

В този момент Тарантула се вдигна и се дръпна от болида, а Сали го плесна по каската.

— Време е да се връщаш в състезанието. Давай газ и напред!

Джейсън натисна педала и „Аргонавт II“ изхвърча от бокса с цели четири минути изоставане от групата и отново се включи в състезанието.

Зад гърба му Сали незабавно започна да товари нещата си — тя също трябваше да отиде в Пескара.

Основната група състезатели профуча покрай палеца на Ботуша и после се стрелна през Месинския проток, за да опише осмица около Сицилия и Сардиния.

Тълпите по крайбрежието на двата острова започнаха високо да приветстват болидите, докато те прелитаха покрай тях с яките 800 км/ч.

Обаче най-силните викове се чуха, когато се показа изостаналата на последно място Кола №2 от отбора на Ломбарди, пилотирана от момченцето от спортното училище. Болидът се носеше покрай зрителите с максимална скорост, макар да беше изостанал на безнадеждните четири минути от останалите.

На тълпата това й харесваше.

Това самотно „Ферари Ф-3000“ не можеше да спечели състезанието, но въпреки това се опитваше.

Благодарение на мобилните телефони новината се разпространи по крайбрежието, така че когато „Аргонавт II“ минаваше покрай нова група зрители, го посрещаше гигантска „мексиканска вълна“, която се опитваше да го следва. Тълпите го поощряваха.

Летящият камион с ремарке на отбора „Ломбарди“, в който беше Сали Макдъф, свистеше по магистралата по лента, специално запазена за техническите екипи, които бързаха за Пескара.

Нито Сали, нито нейният шофьор забелязаха двата черни летящи форда, които се носеха зад тях по магистралата…

… и ги наблюдаваха.

Когато основната група за втори път прелетя с рев през Месинския проток и отново обиколи палеца на Италия, Алесандро Ромба още водеше, следван близо от Фабиан и втория болид на ВВС на САЩ. Зейвиър Зонора вече се беше изкачил (впечатляващо) на четвърто място.

Джейсън беше стопил преднината на основната група на две минути и половина, но сега, когато бяха минали три четвърти от състезанието, ако не станеше някакво чудо, той просто губеше с чест.

Основната група зави надясно, след което се спусна надолу по тока на Италианския ботуш — никой от състезателите не захапа въдицата и не влезе в пословично трудния пряк път.

След две минути и половина, когато и последните състезатели вече заобикаляха основата на тока, Джейсън зърна Таранто — града при входа за прекия път.

Бъг каза нещо.

— В интерес на истината — отговори Джейсън, — възнамерявам да мина по прекия път. Защо ли? А защо не? И без това сме прецакани, а и кой знае — може да извадим късмет.

Бъг каза още нещо.

— Не съм забравил какво каза Сиракюз — отговори нетърпеливо Джейсън, — но той не е тук, нали?

— Не бих бил толкова сигурен — каза неочаквано един глас в ухото му.

Гласът на Скот Сиракюз.

Скот Сиракюз седеше със Сали Макдъф в задната част на летящия камион с ремарке на отбора „Ломбарди“.

— Господин Сиракюз! — долетя гласът на Джейсън от високоговорителите. — Значи все пак дойдохте!

— Джейсън, съжалявам, че не можах да дойда по-рано — отвърна учителят му. — Имаше някои проблеми в спортното училище и не можех да тръгна. Обаче сега, щом съм вече тук, ще те върна в състезанието.

— Как?

Сиракюз прикова погледа си в хоризонта.

— Джейсън, щом стигнеш до Таранто, тръгни по прекия път. Ще се опитам да те насочвам през него.

Макар да нямаха нужда от още стимули да избухнат в приветствия, италианските зрители се развикаха и скочиха на крака, когато видяха как „Аргонавт II“ рязко зави наляво и се стрелна към зеещата паст на Тарантския тунел — широкия бетонен вход към прекия път.

„Аргонавт II“, който макар последен и самотен радваше тълпите, се гмурна в тунела.

Влажен бетонен лабиринт, който се осветяваше единствено от фаровете в крилете на „Аргонавт II“.

Джейсън намали, оглеждаше системата от тунели. Първото кръстовище, на което излезе, се разделяше в шест посоки.

Гласът на Сиракюз се обади спокоен в ухото му:

— Първо кръстовище, вторият тунел вляво.

Джейсън го послуша, наклони болида, зави наляво и започна да се спуска под земята.

На следващото кръстовище също се пресичаха шест тунела. Така беше и на следващото, и на по-следващото.

Обаче напътствията на Сиракюз бяха много точни.

— Завий по третия вдясно и право напред, след това има завой на деветдесет градуса.

Продължаваха да се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко в тунелите. Кръстовищата ставаха още по-сложни: вече се разклоняваха на осем тунела — два допълнителни вървяха нагоре и надолу от центъра на всяко кръстовище.

— Право надолу — чу се гласът на Сиракюз в слушалките, когато Джейсън стигна до първото кръстовище с осем разклонения.

— Надолу? — попита Джейсън за всеки случай. — Да не вземем да се блъснем в земното ядро?

— Да, надолу — потвърди Сиракюз.

След това ги насочи още веднъж встрани и след още няколко кръстовища тунелите започнаха да се изкачват по полегата траектория.

— На следващото кръстовище завий по втория тунел вляво — нареди Сиракюз. — И се приготви…

— Да се приготвя? — попита Джейсън. — За какво да се…

Пое по следващия тунел, както му беше казано, и — бум — очите му бяха заслепени от яркото слънце и блясъка на Адриатическо море, от синьото безоблачно небе, крайбрежните къщи на град Бари и назъбеното източно крайбрежие на Италия.

Когато „Аргонавт II“ изригна от изхода на прекия път високо в крайбрежните скали, сред събраните по крайбрежието зрители избуха неописуема врява. Колективният им радостен рев можеше да се чуе на километри.

Бъг изписка от радост.

Джейсън преглътна от удивление.

Бяха успели!

Бяха излезли от другата страна!

Обаче преди Джейсън да успее да се зарадва — руум! — руум! — руум! — ги задминаха три летящи коли.

Колите на:

Алесандро Ромба.

Фабиан.

И Ангъс Карвър от отбора на ВВС на САЩ.

Четвъртата кола, която се наклони, за да профучи покрай него, беше локхийдът на Зейвиър Зонора и за частица от секундата Джейсън зърна обърнатото към него лице на Черния принц, изкривено от яд. Очевидно не беше очаквал да го види отново в това състезание.

Още по-удовлетворяваща беше колата, която видя в страничните си огледала — пурпурнозлатистото „Рено“ на Етиен Труво — гадния френски състезател, който едва не го беше отстранил от надпреварата.

„Аргонавт II“ излезе от прекия път пред Труво!

На Джейсън му беше нужна цяла секунда, за да осъзнае случилото се.

Току-що с Бъг бяха наваксали цели три минути изоставане от основната група и бяха успели от последно място да се изкачат на пето.

— Благодаря, господин Сиракюз! — каза той в микрофона. — Току-що ни върнахте в надпреварата.

Когато камионът на отбор „Ломбарди“ влезе в предградията на Пескара, всички плазмени телевизори в града показваха повторението на мига, в който „Аргонавт II“ изхвърча от тунела.

Всички телевизионни и радиокоментатори изразяваха удивлението си от връщането на „Аргонавт II“ в играта. От последно на пето място само за половин обиколка! Пети! Не можеха да го повярват. А с второто влизане в боксовете в Пескара след около десет минути състезанието започваше отново.

Точно след тази новина, сякаш бе чакал знак, единият от двата черни форда, които следваха камиона със Сали по магистралата, внезапно ускори и ги изпревари.

И когато двете превозни средства минаваха под надлез над магистралата, черният форд неочаквано се стрелна встрани и необяснимо пресече пътя на камиона на отбор „Ломбарди“, блъсна се в предната му броня и го запрати в бетонната колона, която поддържаше надлеза.

С ужасяващ трясък и скърцане камионът се блъсна в нея и се сви като мях на акордеон — а черният форд просто продължи, ускори и изчезна в далечината.

Всички в камиона бяха запратени напред от силата на удара — шофьорът, Сали, Сиракюз. За щастие всички бяха с колани, а камионът беше оборудван с дюзи със сгъстен въздух, които действаха като едновремешните въздушни възглавници.

Обаче отвън камионът беше напълно съсипан.

А когато разкопча колана, Сали осъзна напълно положението: намираше се на около две минути с кола от питлейна. Обаче пеша това щеше да отнеме…

… поне десет минути.

Сиракюз също разбираше много добре какво е положението.

— Вземи една ръчна количка, натовари я с магнитни дискове и бягай!

След десет минути водещите в класирането влязоха в боксовете в Пескара.

Техническите им екипи ги очакваха.

Алесандро Ромба водеше колоната, следван от Фабиан. След това беше пилотът от ВВС на САЩ Карвър, после Зейвиър Зонора и пети — Джейсън Чейсър.

„Аргонавт II“ зави и се плъзна в бокса…

… но там нямаше никого.

— Сали! — изрева Джейсън в микрофона. — Къде си?

След секунда Труво също спря в бокса и питмашината започна работа върху колата му. Франсето погледна ядосано Джейсън, осъзна, че питмашината му бездейства, и яростният му поглед се смени със зла усмивка.

Тогава ферарито на Пабло Ривиера се шмугна в своя бокс и техническият му екип се зае с работата. Ако можеха, щяха да помогнат и на Джейсън, но те бяха екипът на Ривиера и трябваше да обслужат първи него.

— Къде е Сали, по дяволите? — изрева отново Джейсън.

Всяка секунда, която губеше, му се струваше цял час…

— Идвам — извика Сали и дотърча отвън. Буташе количка, натоварена с магнитни дискове и няколко туби охладителна течност.

Лицето и косата й бяха мокри от пот.

Зад нея се показа Скот Сиракюз, също с количка.

Руум! Ромба излетя от питлейна.

Сали и Сиракюз застанаха до „Аргонавт II“. Сали веднага почна да разтоварва магнитните дискове от количката, а Сиракюз натисна един бутон на своята и тя се разгъна и започна да се издига, превръщайки се в преносима питмашина.

Сали вкара новите дискове в очакващите крайници на малката Тарантула, докато останалите започнаха да демонтират старите.

Руум! Фабиан се изстреля от боксовете.

За да спести време, Сали започна да налива охладителната течност в резервоарите на „Аргонавт II“ ръчно. Изпразни една бутилка и я хвърли. Изпразни втора и също я хвърли.

— Побързай! — подкани я Джейсън.

„Божичко — помисли си, — след всичко, през което минахме в това състезание — как можа да се случи това?“

Руум! Руум! Руум!

Карвър, Зейвиър и Труво напуснаха боксовете си. Тарантулата се надигна и разпери крайниците си — беше свършила.

— Сали…

— Само… още… секунда. — Сали напъха няколко цилиндъра със сгъстен въздух в задните дюзи на „Аргонавт II“.

Руум! Ривиера излетя от питлейна.

Сали вдигна ръце.

— Готово! Давай! Давай!

Джейсън натисна газта и „Аргонавт II“ с рев излетя на трасето — на 7-о място — и се включи в последните етапи от Италианското бягане.

Сцената беше подготвена за убийствен финал.

Обстановката беше внушителна: докато от другата страна на Италия морето беше черно и бурно, Адриатическо море сияеше като плосък тюркоазен скъпоценен камък.

Финалните етапи в Италианското бягане бяха прословути със своята трудност. Нямаше да има газ до дупка чак до финала. След като състезателите профучаха нагоре по брега, пред тях щяха да се изправят два пъклено лъкатушещи участъка от трасето: тесните и извити — и еднакви — Канале Гранде във Венеция и Венеция II. Вторият от тези участъци беше толкова суров, че си беше спечелил име: Наказанието на Венеция II.

Участниците с рев се носеха нагоре по крайбрежието, накланяха се наляво и надясно, за да минават под арките, като вдигаха внушителни гейзери вода.

Ромба беше начело и се бореше с Фабиан за водачеството. След тях имаше празнина до следващата група състезатели: Карвър, Зейвиър, Труво и Ривиера. Джейсън ги следваше отблизо.

Зад него идваше друга групичка, водена от Идеки Камикадзето.

Венеция вече се виждаше. Не копието Венеция II, а истинският издигнат сред водите на лагуната град.

Състезателите се стрелнаха нагоре и около острова с формата на риба, преди да завият обратно на юг и да влязат с пълна газ в Канале Гранде от север.

Влязоха в града ниско и бързо, като вдигаха високи гейзери, и профучаха под първия от трите моста, които прекрачваха Канале Гранде — Скалци.

Тъкмо гейзерите позволиха на Джейсън да се изкачи до шестото място. Етиен Труво видя, че Пабло Ривиера се опитва да го задмине, така че свали „Везир“ съвсем над водата и заля кабината му с пръски.

Заслепен от пръските, Ривиера зави наляво и изфуча като ракета право към една черква от XVIII век…

… и ферарито му спря рязко, уловено от днешния еквивалент на някогашните площи с чакъл край пистите: магнитна „мъртва зона“. Естествено, всички сгради във Венеция бяха защитени от тези мъртви зони с отрицателен заряд — така че никое късче история да не пострада от удар с летящ болид.

Внезапно Джейсън, който караше след двамата и чакаше удобен момент, изведнъж се озова на шесто място и по петите на Етиен Труво.

Двете коли се наклониха почти на 90 градуса, докато следваха извивките на Канале Гранде. Минаха под моста Риалто с неговите покрити магазинчета, след това под дървения мост Академия — Джейсън летеше на сантиметри от задния спойлер на Труво.

Скоро отново се озоваха над открито море, сред летящи увеселителни кораби и летящи трибуни, и като взеха широкия завой, се стрелнаха към последния участък от състезанието: Венеция II и нейния Канале Гранде.

„Аргонавт II“ цепеше ниско над Адриатика, а реното на Етиен Труво се носеше пред носа му.

Венеция II започна да се очертава на хоризонта. Копието на огромната звънарна на площада „Сан Марко“ стърчеше залято от следобедното слънце.

— Там ще атакуваме — подхвърли Джейсън на Бъг.

Отново се стрелнаха на север, подготвяйки се за обратния завой, с който да влязат в Канале Гранде.

Джейсън видя зеещия вход на канала вдясно, обточен от жилищни сгради досущ като в старата Венеция, макар да бяха чисто нови.

Труво влетя в канала, без да намалява.

Джейсън даде газ след него.

Размазани очертания на сгради прелитаха от двете му страни.

И тогава Труво се опита да направи на Джейсън онова, което беше направил на Ривиера — при новия мост Скалци даде вдясно и вдигна гейзери вода на пътя на „Аргонавт II“.

Обаче рефлексите на Джейсън бяха достатъчно добри, за да се справят с това предизвикателство. Той остана вдясно и вместо да намали, даде газ, стрелна се опасно близо до мъртвата зона, която защитаваше новия мост Скалци, и се вмъкна между реното на Труво и извитата арка на моста. Изви се на почти 90 градуса и само на сантиметри от подпората…

… и излетя изпод моста, и профуча край Труво.

Вече беше на 5-о място!

Труво изруга. Камико Идеки също се опита да се възползва от възникналата възможност и да се шмугне покрай него. Обаче Труво не му позволи — чукна ямахата на японеца настрани и двамата започнаха борба, която щеше да трае до финала.

Сега пред Джейсън се показа черният заден спойлер на болида на четвърто място — „Локхийд-Мартин“ на Зейвиър Зонора. Той се наклони надясно, за да вземе широкия десен завой, който водеше под моста Риалто.

Джейсън бързо си направи сметката: през оставащите два завоя имаше само толкова писта на разположение, че да пипне Зейвиър на финала.

Това означаваше, че ако успее да запази спокойствие, може да завърши 5-и при първото си участие в състезание от Големия шлем. Никак не беше зле. Да завърши беше постижение, а на пето място — направо страхотия. А да победи онова влечуго Труво щеше да му достави още по-голямо удовлетворение…

Под Риалто. Тълпата ревеше. Венеция II се стрелкаше от двете му страни.

Наклон наляво. Тълпите направо откачиха. Стрелнаха се под моста Академия, Джейсън изправи болида и изведнъж…

… се показа краят на Канале Гранде — мястото, където той се отваряше в подобен на пристанище залив, обграден отляво от червената тухлена звънарна на площад „Сан Марко“ и отдясно от огромния купол на базиликата „Санта Мария дела Салуте“. Само че днес между тези две постройки се издигаше летяща арка от метални сплави, която се рееше над водата. Беше покрита с карирани флагове и огромно табло с временното класиране…

Финалът.

Очите на Джейсън светнаха.

Краят вече се виждаше. Бяха успели.

Това беше последната му усмивка за дълго време.

Защото точно в този момент малкото взривно устройство, закрепено за задния спойлер на „Аргонавт II“ избухна.

Беше с размерите на главичка на карфица — с просто око почти не се забелязваше.

Беше ултраконцентриран военен експлозив, произведен от епоксид SDX-III. Използваше се от специалните отряди на полицията за разбиване на врати. Един грам беше достатъчен да унищожи обикновена подсилена врата и повече от достатъчен да пръсне поликарбонатния заден спойлер на летящ болид.

Беше закрепен за задния спойлер на „Аргонавт II“ от ловка ръка в последните мигове преди началото на Италианското бягане.

Задният спойлер на ферарито се пръсна в облак от малки парченца. Джейсън на мига напълно изгуби контрол — при скорост 740 км/ч нямаше как иначе. Той се вкопчи във волана, но болидът изобщо не реагира.

Джейсън погледна нагоре и видя финалът да се приближава. За миг му се стори, че ще успеят да минат над линията…

… но изведнъж хоризонтът рязко и драматично се завъртя и те се обърнаха настрани, почти с главите надолу — което пък означаваше, че е невъзможно да катапултират. Водата на Канале Гранде се носеше към очите му.

— Бъг! Дръж се, братле! Ще е адски кофти!

Наистина беше адски кофти.

„Аргонавт II“ се заби в Канале Гранде с ужасен плисък.

Блъсна се във водата първо с носа, след това се преобърна три пъти, като пръскаше отломки във всички посоки, преди — пляяс! — да се стовари отново върху повърхността и да заплува преобърнат — с долната част на фюзелажа към небето и с кабината под водата.

Всички зрители, независимо дали бяха край пистата, или вкъщи пред телевизорите, ахнаха.

Безмълвният подводен свят.

Като сдържаше дъха си, Джейсън бързо разкопча предпазните колани. Завъртя се още с главата надолу и видя, че Бъг се бори със своите.

Виждаше, че Бъг има нужда от помощ, но преди да му помогне, той самият имаше нужда от поне глътка въздух.

Изплува на повърхността — и видя наоколо високите сгради на Венеция II, които обграждаха канала от всички страни; чу тълпата да надава радостни викове, доволна да види, че е оцелял.

Отвори уста да си поеме дъх — и ги видя.

Видя Етиен Труво и Камико Идеки да взимат заедно последния завой: изскочиха изпод моста „Академия“, блъскаха се един в друг, бореха се до самия край.

Точно в този миг се случи.

Труво излезе пред Идеки и направи своя характерен ход — пресече му пътя отдолу и сряза със заострените стабилизатори на предното си крило предното крило на Камикадзето.

Предното крило на ямахата падна с плисък във водата, а Идеки — в паника — направи грешка, защото се опита да финишира, вместо да използва безопасното кацане, което му предлагаше мъртвата зона.

Вместо това той се вкопчи в кормилото и за миг успя да изправи ямахата — но бързо губеше височина.

Осъзна истината за положението си прекалено късно.

Ямахата на японеца щеше да се блъсне право в „Аргонавт II“, който се полюшваше безпомощно в Канале Гранде.

В този миг Джейсън видя бъдещето.

Бъдещето след не повече от пет секунди.

И се гмурна.

Ямахата на Камико Идеки се носеше във въздуха като куршум.

Мигове преди да се стовари върху „Аргонавт II“ зрителите видяха два размазани предмета в небето над ямахата — Камикадзето и навигаторът му бяха катапултирали.

А след това, ямахата се стовари върху неподвижния „Аргонавт II“ с ужасяващите 700 км/ч.

Сблъсъкът между двете летящи коли направо разтърси света.

Последвалата експлозия изпълни Канале Гранде с огнено кълбо, което избълва оранжеви пламъци.

Късове от „Аргонавт II“ падаха от небето цяла минута.

Гледката на смъртта накара тълпите по трибуните да се умълчат. Седналият в своята ВИП ложа Умберто Ломбарди не можеше да направи нищо, освен да гледа ужасяваща сцена с неверие.

„Аргонавт II“ го нямаше.

Нямаше ги и Джейсън и Бъг.

— О, господи… — изстена Ломбарди.