Ловци на бисери

Рифовете на Манаар

От английския кораб долетя продължителен оръдеен залп и се разнесе над тъмносините води, обагрени от първите лъчи на изгряващото слънце.

Започваше ловът на бисери.

Стотици гемии, пълни с голи и полуголи ловци, плаваха скоростно благодарение на бързото гребане с веслата. Те идваха откъм Индустан и остров Цейлон и се носеха към известните рифове на Манаар, където дъното на океана бе покрито с милиони бисерни миди. Тези води гъмжаха от цели стада свирепи акули, които често се гощаваха с месото на нещастните ловци на бисери.

В океана плаваха всякакви гемии: едни бяха дълги и тесни като за надбягване, други — много широки, трети пък, както предвиждаше обичаят на мореплавателите от Южна Индия, имаха високи стени и извити нагоре носове. Всички те бяха със свалени платна.

Между тях се открояваше както с размените си, така и с красотата си една гемия. На носа й бе закрепена позлатена слонова глава, а задната й част беше цяла изрисувана. За разлика от белите платна на останалите гемии нейните бяха с червен цвят.

Над втората мачта се развяваше голямо знаме от синя коприна. На него върху златен фон бяха изобразени три бисера.

В гемията пътуваха двайсет души. Те бяха едри, леко попрегьрбени мъже, с обгоряла кожа и дълги черни коси; на ушите си носеха големи обици. Бяха облечени по синхалски — с бели роби, стигащи чак до глезените на босите им крака.

Раменете им бяха покрити с триъгълни шалове, които висяха настрани и оставяха ръцете открити.

В задната част на гемията, на ниско столче, покрито с кадифе, седеше капитанът.

Той беше представителен индус; с облеклото си можеше да съперничи и на най-богатия раджа от синхалските острови.

Изглеждаше на около трийсет и пет години, имаше къса черна брада и къдрави коси. Лицето му бе правилно, с цвят на древен бронз.

Капитанът имаше черни живи очи, тънки червени устни и красиви зъби. Диадема от бисери и скъпоценни камъни красеше главата му. На гърдите му висяха тежки златни верижки. Беше облечен в дълга роба от бяла коприна, стигаща до коленете. На синия му колан висеше извит ятаган, поставен в златен калъф. На краката си носеше пантофи от червена кожа.

Гемията мина между многобройните лодки на ловците на бисери, които й правеха път, и се спря сред рифовете на Манаар, където хвърли котва.

Докато минаваше край останалите гемии на ловците на бисери, те си шепнеха със страхопочитание:

— Царят на ловците на бисери!

След като спуснаха котвите, синхалът запали лулата си, настани се удобно срещу руля и повика един от моряците, който носеше на главата си малка зелена чалма. Въпреки че останалите бяха далече от тях, капитанът попита съвсем тихо:

— Тук ли ще дойде?

— Да, Амали.

— Кога?

— През деня. Така ми каза Мамбри, а ти господарю, знаеш, че той е винаги добре осведомен относно онова, което става в двора на махараджата от Яфнапатам.

— Ще му се отплатим щедро — произнесе с презрителен тон царят на ловците на бисери.

— Той всеки ден рискува живота си, господарю. Ако махараджата разбере, че е подкупен от теб, едва ли ще доживее утрото на следващия ден.

Амали постоя няколко минути мълчалив и неподвижен, загледан в слънцето, което осветяваше далечните планини на Цейлон После каза с глух глас:

— Дурга, ако трябва и сто пъти на ден ще презирам смъртта, но ще остана верен на своята клетва. Тази нощ пак сънувах брат си. Главата му беше страшно обезобразена от крака на слона, който го уби, а копринената му роба бе напоена с кръв.

— Каза ли ти нещо, господарю? — попита Дурга.

— Да, той каза: „Братко, спомни си клетвата. Скоро ще стане една година, а ти още не си отмъстил за избитото ми семейство“.

— Да — промълви Дурга. — Изминаха единадесет месеца, откакто махараджата уби брата на Царя на ловците на бисери, а ти още нищо не си направил.

— Ще направя — отговори Амали с решителен глас.

— Сега ли?

— Защо не?

— Пред очите на англичаните? Забрави ли, че техният кораб е тук?

— Не ме интересува. Ако тя дойде, никога вече не ще се върне в Яфнапатам.

— Какво ще направиш с нея? Ще я убиеш ли?

— Да я убия?… Прекрасната Мизора!… Никога не ще посмея да сторя това. Проклет да бъде денят, в който тя ме погледна… Добре ли са въоръжени хората ни?

— Да, и са готови на всичко. Освен това ти знаеш много добре, че в случай на нужда всички ловци на бисери ще ти се притекат на помощ. Достатъчна е само една твоя дума и хиляди люде ще се притекат, за да отмъстят за смъртта на твоя брат.

— Не, сами ще се справим. Достатъчно силни сме. Екипажът на гемията, с която плава Мизора, едва ли е многоброен.

Амали подпря глава на руля, поглади два-три пъти брадата си и замълча.

Като видяха, че гемията на техния господар няма да напусне скоро тези води, ловците на бисери се отправиха към рифовете и започнаха своята работа.

Екипажът на всяка гемия се състоеше от двадесет души: десет гребци и десет гмуркачи, ръководени от един опитен водач.

Гребците наблюдаваха водата и се мъчеха да прогонят акулите, а гмуркачите се спускаха на дъното, за да събират бисерните миди.

Ловът на бисери край рифовете на Манаар датира още от времето, когато в тези места са господствали бенгалите. Ловците се стараят да не унищожават напълно скъпоценните мекотели. За тази работа е нужна необикновена смелост и голяма сръчност.

Когато гмуркачът стигне до мястото, където се знае, че има бисерни миди, той опасва гърдите си с колан, на който виси нож. С него той се защищава от акулите. На врата си окачва мрежа и смело се спуска в дълбините на океана, като предварително завързва на краката си камък, за да потъва по-бързо.

Когато стигне пясъка, той се стреми да събере възможно най-много миди, напълва мрежата, после се оттласква от дъното и с помощта на едно въже изплува на повърхността.

Работата под водата трае около една минута. Гмуркачите излизат ужасно изтощени. Много от тях след това получават кръвоизливи от носа, ушите и дори от очите.

Някои издържат под водата дори две минути, но те остаряват много скоро; зрението им отслабва, тялото им се покрива с трудно заздравяващи рани и след няколко години стават негодни за работа.

Вечерта, след като приберат улова, гемиите се връщат край бреговете на Цейлон или околните малки острови. Ловците изсипват мидите на купища и ги оставят да умрат.

Когато слънцето разложи напълно живата материя, хората започват да търсят бисерите, класират ги според големината и ценността им и ги изнасят на пазара.

Не всички уловени миди съдържат бисери. Много от бисерите имат различни недостатъци и нямат голяма стойност. Въпреки това в рифовете край Манаар годишно се ловят бисери за около тридесет-четиридесет милиона франка.

Измина близо час, откакто Амали се бе затворил в себе си. Внезапно един ужасен вик го изтръгна от неговия унес.

— Какво има, Дурга? — попита той.

— Акула нападна един гмуркач, господарю.

— Къде?

— Нещастникът тъкмо излизаше на повърхността, когато изведнъж изчезна. Сигурно вече е изяден.

Амали бързо хвърли шала и свали робата си. Сред ловците в близките гемии настъпи голяма суматоха. Гмуркачите бягаха и кре-щяха.

Във водата се очертаваше някаква огромна маса, която се движеше бързо и описваше широки кръгове.

Беше гигантска акула, дълга повече от седем метра. Чудовищната й паст можеше да погълне наведнъж цял човек.

Тя беше оставила плячката да й се изплъзне и сега напразно я търсеше. Акулата ту слизаше до дъното, ту изплуваше на повърхността.

От време на време опашката й се издигаше над водата и започваше да пляска по нея, но после отново изчезваше.

Нямаше и следа от гмуркача. Дали беше избягал, плувайки под водата, или пък лежеше в безсъзнание някъде по скалите?

Амали застана прав до носа на гемията и се приготви да скочи във водата. В този момент акулата се намираше на около петна десет метра разстояние от него.

— Не я нападай, господарю — извика Дурга. — Това е същата акула, която разкъса двамата гмуркачи от Манамбад.

На устните на Амали се появи презрителна усмивка. Той отвърна със звучния си глас:

— Ще отмъстя за всички.

После захапа ножа със зъби, хвърли се във водата и започна бързо да плува по повърхността. След малко потъна в дълбините Гмуркачите престанаха да крещят: те знаеха че изчезналият ще бъде или изваден, или отмъстен. Дурга, който се страхуваше да не се случи нещастие с неговия господар, свали дългата си роба и стисна камата си. Наведен над оградата, той наблюдаваше океана, клатеше глава и мърмореше:

— Каква лудост!… Но няма съмнение, че Амали е най-смелият човек в архипелага. Той презира страха.

Зад него стояха моряците, бледи и мълчаливи.

Изминаха петнадесетина секунди. Царят на ловците на бисери не се показа. Водата изведнъж потъмня и беше невъзможно да се види какво става в нея.

— Ето го!

Този възглас се изтръгна от другарите на изчезналия гмуркач.

Дурга, без да изпуска камата си, се изправи.

— Къде е?

— Приближава се към вашата гемия.

Черната коса на Амали се показа над водата.

— Дръж, Дурга — каза той, — поеми гмуркача. Бързо, акулата ни преследва…

Той подаде едно безжизнено тяло, което веднага беше поето от десет ръце и положено върху палубата на гемията. От носа и ушите на гмуркача се стичаше кръв. По тялото му не се виждаше никаква рана, но той още не бе дошъл в съзнание.

Тъкмо когато Амали посегна към руля, за да се изкачи на гемията, се чуха петнадесет ужасени гласове:

— Акулата!

Царят на ловците на бисери бързо се обърна назад. На пет крачки от него се показваше огромната глава на хищника. Челюстите, въоръжени с няколко реда триъгълни остри зъби, бяха разтворени.

— Той е изгубен — извикаха отчаяно ловците на бисери.

Но Амали запази хладнокръвие. Той се спусна отвесно и мина под акулата, стисна здраво ножа си и й нанесе силен удар.

Острието потъна в тялото на чудовището, което скочи високо над водата. На корема си имаше ужасна рана, от която бяха изскочили черва и бликаше кръв.

Няколко минути моряците не виждаха нищо друго освен окървавената вода. После се появи Амали. Той се покатери ловко на гемията, хвърли окървавената си кама и каза спокойно:

— Тази акула вече никого няма да разкъса. Наказах я. Къде е човекът?

— Тук, господарю — отговори Дурга.

— Мъртъв или жив?

— Ще дойде на себе си.

Амали свали диадемата от бисери и диаманти, хвърли я на Дурга с жест на победител и произнесе с тържествен глас:

— За него е.

После, без да обръща внимание на стичащата се по бронзовата му кожа вода, навлече робата си от бяла коприна.

От всички гемии се чуваха възгласи:

— Да живее храбрият Цар на ловците на бисери!