Ловци на бисери

Мизора

Гмуркачът, спасен от Амали в момента, в който ненаситната акула се готвеше да го разкъса, беше млад човек на около двадесет и пет години. Имаше среден ръст, тъмна коса и правилни черти на лицето.

Като всички синхали той носеше малка брада и дълга коса, вързана на тила, където висеше брошка, в която бе вграден синкав бисер. Пръстите му бяха отрупани със златни пръстени, украсени с блестящи смарагди.

Личеше си, че не е гмуркач по професия.

Това забеляза и Дурга. Учуди се, но не каза нищо на господаря си. Той се залови да разтрива гърдите на младежа, докато неговите хора се мъчеха да разтворят зъбите му и да излеят в устата му съдържанието на едно малко шишенце.

Наситеното с алкохол питие проникна до гърлото на загубилия съзнание нещастник. Той трепна, кихна няколко пъти, отвори очи и учудено се огледа наоколо.

— Вече не си в океана — успокои го Дурга. — Съвземи се. Акулата, която се опита да те разкъса, е мъртва.

— Кой ме спаси?

— Един моряк, който не се страхува от океана и акулите.

— Името му?

— Какво те интересува?… Не ти ли стига, че си спасен?

— Искам да знам името му — повтори гмуркачът с почти заповеднически тон.

— Задоволи се да вземеш този подарък от твоя спасител и се върни на гемията си.

Като видя скъпоценното украшение, което му подаваше Дурга, гмуркачът презрително се усмихна и каза:

— Бисери на мене!… Ако искаш, можеш да дадеш този подарък на моите хора… или на твоите.

— Млади човече — каза учудено Дурга, — ти отхвърляш дар за хиляди лири стерлинги. Това е цяло съкровище за един ловец на бисери, който не печели повече от пет лири на ден…

— Върнете това украшение на този, който ми го е подарил.

— Царят на ловците на бисери не взема назад даровете си.

Като чу тези думи, младият човек се сгърчи и очите му заблестяха. Той произнесе с усилие:

— Царят на ловците на бисери? Той ли ме спаси?

— Да, аз — каза Амали, като се приближи. — Съжаляваш ли, че съм рискувал живота си, за да спася твоя?

Младият гмуркач не отговори. В очите му се четеше любопитство и известен страх.

— Царят… — прошепна той.

После стана бавно, сякаш смутен от своя спомен, тръгна към борда, махна за сбогом и промълви тихо:

— Благодаря.

Тъкмо се канеше да скочи във водата, когато ръката на Амали го улови за рамото.

— Кой си ти, който отхвърляш дара от Царя на ловците на бисери?

— Обикновен гмуркач — отвърна младежът, освобождавайки се от ръката му.

— Къде е гемията ти?

— Ето я. Идва към твоята гемия.

Действително към гемията се приближаваше една мауна. Тя се отличаваше от другите гемии по високата си задна част и позлатените змейове на носа. В нея имаше дванадесет души. Черният цвят на кожата им показваше, че са от Малабар.

На задната част, до една малка шатра от жълта коприна, се виждаха две големи оръдия.

— Хубава мауна — възкликна Амали. — Но за какво са ти тези оръдия? Тук има люде, който бдят над ловците на бисери и не им позволяват да се бият.

— Аз идвам отдалече — отвърна притеснено гмуркачът. — По тези места се срещат морски разбойници.

— Къде се намира твоето родно село?

— На остров Манаар.

— Ти ли си собственикът на мауната?

— Да.

— По каква работа пътуваш и за какво са ти тези дванадесет души?

— Търся един син бисер, подобен на този, който нося. Но, сбогом. Достатъчно си поговорихме. Хората ми ме чакат.

— Един момент. Искам да узная още нещо.

И Царят на ловците на бисери го погледна втренчено в очите.

— Какво?

— Искаш ли да ми продадеш твоя син бисер?

— На никаква цена.

— Толкова ли държиш на него?

— Повече, отколкото на живота си. Защото той ще направи щастливо най-хубавото дете в Цейлон.

— Как се казва то?

— Амали иска много да знае.

— Амали!… Ти знаеш името ми.

— Зная още много други неща за теб.

— Какво? — попита Царят на ловците на бисери с растящо любопитство.

— Че ти си неприятел на махараджата от Яфнапатам и си се заклел да го убиеш… Но тогава аз ще застана на твоя път…

— Кой е този човек? — питаше се Амали. Един обикновен ловец на бисери не можеше да бъде толкова осведомен…

Той се обърна към своя помощник и попита:

— Дурга, виждал ли си досега този млад човек?

— Никога.

— А мауната му?

— Също.

— Искам да знам кой е този гмуркач.

— Какво? — учуди се Дурга. — Да не би ти, най-силният човек в протока при Манаар, да се страхуваш от някакъв синхал?

— Той знае много неща. Може би се досеща защо сме тук от три дни.

— Да се досеща!?

— Тихо, Дурга! Около нас има много уши. Не виждаш ли тази гемия, която все повече и повече се приближава до нашата?

— Бедният гмуркач! Сигурно си мисли, че под кораба гъмжи от бисерни миди.

— Той е черен като малабарите, които караха мауната на младия човек. Не, Дурга, той ни шпионира. Чувствам това.

— Кой може да попречи на плановете ти?

— Ако англичаните се противопоставят?

— Те наблюдават само лова на бисери.

— Дурга, слез от кораба, иди при ловците на бисери и ги попитай дали не познават този млад човек. Все някой ще знае кой е той и откъде идва.

Помощникът даде заповед да спуснат във водата една малка лодка, седна в нея и бързо се отдалечи.

Известно време Амали го следеше с очи, после се върна, седна на стола, покрит с кадифе, и запали лулата си.

Но не беше спокоен и често повдигаше вежди. От време на време той се изправяше и оглеждаше бреговете на Цейлон. Сякаш чакаше нещо от тази посока.

Накрая малката лодка на Дурга се появи. Той тръгна към парапета.

— Всичко е наред, господарю.

— Разбра ли кой е този млад човек?

— Мисля, че си го срещал.

— Аз?… Ловец на бисери ли е?

— Не…

— И аз си помислих същото, когато върна подаръка ми.

— Вече втори път мауната му идва тук. Той е от остров Манаар.

— Това ли е всичко?

— Не, господарю. Казват, че младият човек е важна личност.

— О!…

— Принцът на Манаар…

Царят на ловците на бисери погледна изненадано Дурга и извика:

— Дапали, принцът на Мармарам?…

— И на Манаар.

— Видях го през нощта, когато махараджата на Яфнапатам уби брат ми — каза мрачно Амали.

— Казват, че бил луд по прекрасната принцеса и че идва тук, за да търси син бисер. Иска да го подари на своята годеница.

— Ако смята, че може да попречи на моите планове, той се лъже!

— Не се съмнявам в това, макар че принцът на Мармарам и Манаар разполага с войски и кораби…

Царят на ловците на бисери не отговори. Той се беше изправил и гледаше една черна точка, появила се в океана.

— Какво гледаш, господарю?

— Там — долу… Тя идва… Сърцето ми го казва.

— Сестрата на махараджата?

— Да, хубавата Мизора.

— Да не е някоя друга гемия?

— Нейната е. Сърцето ми започна силно да тупти. Виждам позлатите, които проблясват под лъчите на слънцето.

— Тук ли ще останем?

— Защо не?

— Ако те види, ще се уплаши, защото сигурно знае, че си най-големият враг на брат й.

— Да, сигурно знае това… Но на нея не бива да й се случи нищо лошо. Нека присъства на лова на бисери. Този каприз ще й струва скъпо. Щом се стъмни, ще я отвлечем и ще видим дали принцът на Манаар ще може да я освободи… Нареди четирите малки гемии да застанат при моста и да приготвят пушките и брадвите.

— Ще се пролива ли кръв?

— Сигурно, Дурга.

— Нашите хора са храбри.

— Знам. Дори неприятелите ни да са два пъти повече от нас, едва ли ще могат да се бият с нас дълго време. Махараджа от Яфнапатам, моето отмъщение започва… Най-напред твоята сестра… После тебе… И моят брат ще почива в мир…

Царят на ловците на бисери говореше с такъв заплашителен глас, че тръпки побиха лейтенанта.

— Каниш се да убиеш Мизора? — попита той. — Най-хубавата принцеса в Цейлон! О!… Господарю…

— Да я убия!… Не, ти знаеш, че, за нещастие, аз я обичам… Освен това Царят на ловците на бисери не е бандит, за да цапа ръцете си с кръвта на една жена…

— Тогава какво ще правиш с нея?

— Не знам още. Но ми се струва, че тя може да ми бъде нужна за освобождаването на Мадури, а може би и за още нещо полезно… Заповядай да вдигнат платната: трябва да се отдалечим, преди да е дошла.

Моряците вдигнаха котва и ладията, подета от попътния вятър, се отдалечи от рифовете.

На триста метра от тях се намираше английският кораб, а до него — мауната на принца от Манаар.

Корабът, изпратен от индийското правителство, за да наблюдава лова на бисери, тежеше петстотин тона. Той имаше шест оръдия и многоброен екипаж.

Амали стоеше на руля и внимателно го наблюдаваше. Когато видя, че английските моряци, наредени край парапета на кораба, учудено гледат неговата гемия, на устните му се появи усмивка.

Дурга също забеляза това и каза:

— Господарю, принцът на Манаар трябва да е известил англичаните за твоите планове.

— Това не ме интересува… Ако искат, нека опитат да припарят до моя „Бангалор“. Дори да опънат всичките си платна, пак ще останат далече зад нас… Освен това нека се осмелят да ме преследват по рифовете. Ще ги подмамим до моето недостъпно убежище. Те и без това ще се разбият в подводните скали.

— Все пак отваряй си очите. Този Дапали…

— Нека се опита да ме последва. Ще видим дали неговите две оръдия ще заглушат четирите мои… Не сме се излъгали, Дурга. Тя, прекрасната Мизора, идва. Скъпо ще и струва това неблагоразумие! Подкарай лодката към нейната. Дай ми една чалма. Не трябва да ме познае.

— Защо ще се криеш?… Всъщност ние не знаем дали Мизора се страхува от теб.

— Тъкмо защото не знаем, трябва да бъдем предпазливи… Ястребът първо се стреми да види плячката си отблизо и после се спуска върху нея!

Помощникът даде заповед на моряците да се погрижат за маневрата и отиде да потърси за своя господар една чалма от синя коприна, която да закрие напълно лицето му.

„Бангалор“ се носеше бързо по позлатените води на океана, тласкан от вятъра, който духаше откъм Индия.

От другата страна напредваше гемията, тръгнала от бреговете на Цейлон.

Това беше военна гемия с двадесет и четири весла. На носа си имаше крокодилска глава, а парапетът й беше покрит със скъпа дамаска, която се спускаше на красиви дипли чак до водната повърхност.

В средата, под балдахин от жълта коприна, поддържан от тънки позлатени стълбове, украсени с паунови пера, седеше млада, чудно красива синхалка, загърната в широка мантия от синя коприна, извезана със злато и бисери.

На шията й висяха множество бисерни огърлици, ръцете й бяха покрити със златни гривни, а на главата си носеше копринен шал с бели и червени ивици, който закриваше дългите й черни коси, които падаха върху раменете.

Лицето й имаше правилни черти и излъчваше благородство.

Големите й черни очи с извити вежди блестяха като звезди. Устните й бяха алени като мак. Трапчинката на брадичката й беше нашарена с малки златни точици — нещо обичайно за хубавите синхалки.

Тя си вееше с ветрило от паунови пера, прикрепени към сребърна дръжка.

Гемията на Амали мина на около двеста метра от гемията на прекрасната Мизора. Царят на ловците на бисери не сваляше поглед от сестрата на махараджата.

— Колко е красива! — прошепна той. — И това е сестра на убиеца на брат ми, потомка на този, който заграби трона ми… Кръвта вика за отмъщение… Но към всички ли трябва да бъда жесток?… Не мога да бъда такъв… Особено към Мизора…

Дурга, който го наблюдаваше, беше смутен от бледнината на лицето му.

— Мизора няма да стане жертва на отмъщението на Амали — каза си той. — Той ще остане глух към вика на кръвта… Но как ще освободи момчето, което служи за залог на махараджата?… По-добре никога да не я бях виждал.