Ловци на бисери

Нов поход

В стаята настъпи дълбоко мълчание. Мизора не посмя да защити брат си, дори не повдигна очите си към Царя на ловците на бисери.

Високомерният й и ироничен израз бе изчезнал. Лицето й беше пребледняло.

— Какво мислиш за тази история? — попита накрая Амали.

— Бях чувала смътно за нея — отговори принцесата, без да го погледне. — На мене ли искаш да отмъстиш за смъртта на брат си? Тогава вземи сабята си и ме убий.

— Царят на ловците на бисери не е подлец, за да се нахвърля върху жена. Аз мразя брат ти, а не теб. На него ще си отмъстя.

— Тогава защо ме доведе тук?

— За да изтръгна от ръцете му малкия Мадури, когото държи в залог. Той ще заповяда да го убият, ако предприема нещо срещу неговото царство.

— Надявам се, че брат ми ще ти го върне.

— Ако иска да те освободи, трябва да ми го даде в замяна.

— Значи ще бъда пленница, докато брат ми не ти върне Мадури?

— Да, Мизора.

— Затворът не е лош — каза младото момиче, като се върна пак на ироничния си тон. — Царят на ловците на бисери притежава замък, който може да съперничи с палата на моя брат. Но има един недостатък.

— Какъв?

— Че е по-слаб.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, когато войниците на брат ми дойдат да го обсадят и разрушат.

— Откъде ще дойдат? — попита Амали шеговито.

— Ще намерят начин да се изкачат на скалата.

— Казах ти вече, че не се страхувам от тях.

— Англичаните също ще дойдат.

— По-добре е да не се бъркат.

— Ще дойдат и войниците на Манаар, за да освободят своя принц.

— Държиш ли да го освободя?

— Все ми е едно.

— Но той те обича — промълви с чужд глас Царят на ловците на бисери.

— Неприятно ли ти е? — попита Мизора, учудена от този глас.

Амали махна с ръка и каза:

— Сбогом. Твоят затвор се състои от най-хубавите стаи на моя замък. На твое разположение са и всички слуги. Ще имаш всичко, което пожелаеш, освен свободата.

Той се обърна и излезе, без да дочака отговор. Когато стигна до прага на вратата, той внезапно се обърна и погледна пленницата. Очите й, толкова мрачни до преди малко, сега сияеха. Той си пое дъх и бързо излезе, страхувайки се, че няма да успее да сдържи напиращите на устните му думи.

В съседната стая Дурга го чакаше с четирима индуси, въоръжени до зъби.

— Какво ще заповядаш, господарю? — попита той.

— Постави стража на всички врати. Мизора не трябва да излиза от своите стаи, но не искам да се отнасят с нея като с пленница, а да й се отдава подобаващата на сестрата на един махараджа почит.

— Кога ще отплаваме за Яфнапатам?

— Привечер, Дурга. Ще избереш измежду най-храбрите тридесет души и ще вземеш още оръдия на „Бангалор“. Какво прави принцът на Манаар?

— Спи, господарю.

— Да не се изпуска от очи нито за секунда до нашето завръщане. Той може да стане опасен.

Амали прекоси няколко стаи, слезе по една мраморна стълба, излезе от замъка и седна на скалата.

Не се виждаше никакъв кораб. В далечината се забелязваха няколко малки черни точки. Това бяха гемиите на ловците на бисери, които отиваха към рифовете на Манаар.

Амали ги проследи известно време с учуден поглед, после изведнъж се обърна и погледна към прозорците на замъка си.

На една веранда над балюстрадата от розов мрамор забеляза една глава.

Амали трепна, като я видя.

— Мизора! — прошепна той.

Погледите, им се срещнаха. В очите на младото момиче нямаше омраза. Напротив, в тях се четеше тиха, нежна тъга.

Гордият воин и младата принцеса останаха за миг неподвижни, впили поглед един в друг. После тя махна с ръка за сбогом и бавно се обърна.

Амали дори не помръдна. Той продължаваше да гледа към верандата, въпреки че младото момиче вече не беше там. От вцепененото му състояние го изтръгна гласът на Дурга:

— Господарю, ако ще заминаваме тази вечер, трябва да хапнеш малко. После няма да имаш време за това. Имам чувството, че спиш прав като слоновете.

— Учудено ли гледах?

— Да, и втренчено, там — горе — отговори усмихнат Дурга. — Там, горе, където две очи гледаха насам… Две истински звезди, господарю…

— Мълчи, Дурга. Знаеш, че между мен и това момиче стоят невинни жертви.

— И стои един принц, който може би ще стане опасен съперник… Но, да вървим. Мисля, че постъпваш неблагоразумно, като навлизаш в земите на махараджата. Това ще ти струва скъпо.

— Ще отида при него с изправена глава и заплашителни думи — отговори Амали с решителен глас. — Той няма да посмее да ме докосне, защото залог за моя живот е животът на Мизора.

— Сигурен ли си, че той обича сестра си?

— Казаха ми, че изпитвал към нея безкрайна обич. За да я види отново, той без колебание ще се съгласи да ми отстъпи малкия Мадури. Щом доведем детето тук, ще видиш на какво е способен Амали.

— Всички ловци на бисери са изцяло на твое разположение. Щом чуят твоята заповед, те ще грабнат оръжието си и ще завземат земите на неприятеля ти. И ако поискаш, махараджата от Яфнапатам няма повече да царува.

— Може би, но по този начин ще загубя малкия Мадури, който трябва да царува, за да продължи царуването на нашата династия след двувековно прекъсване. Освен това ти знаеш колко много обичам моя племенник.

— Иди да си починеш, господарю. Остави на мен да приготвя всичко.

— Погрижи се да предупредят ловците на бисери за въоръженото нападение, което ще предприема. Нека бъдат готови за защита на острова, ако го нападнат в наше отсъствие.

— Вече изпратих Апати, за да наблюдава англичаните. Сигурно са побеснели от гняв и ще подкрепят махараджата.

— Няма да поемат този риск. Те знаят, че по-голямата част от жителите на остров Цейлон са с мен, и може да се разбунтуват против тях. Дурга, разчитам на теб.

Амали погледна отново към верандата и пак трепна. Зад пъстрата завеса забеляза една сянка. Сърцето му подсказваше, че това е сянката на Мизора.

Той се върна в замъка си. В трапезарията, където беше иззидана една мраморна чешма, го чакаше наредена маса. След като се нахрани, той се оттегли в спалнята си, за да си почине.

Когато отвори очи, слънцето клонеше към залез. Амали попита притеклия се на неговото повикване слуга, определен за Мизора.

— Тя си почива, господарю — съобщи прислужникът.

— Готов ли е „Бангалор“?

— Целият екипаж е вече на борда.

Амали облече една нова роба от бяла коприна, обшита със злато, препаса я с блестящ пояс, сложи на главата си тюрбан, осеян с бисери, и се качи по стълбата на етажа, предназначен за пленницата.

Пред вратата стояха двама индуси, въоръжени с пушки. Амали взе едно чукче и удари два пъти специалния инструмент за сигнали. Из целия замък се разнесе мелодичен звук. Това означаваше, че той ще я посети.

После влезе в залата, където Мизора, известена за неговото посещение, вече го очакваше.

— Преди да тръгна — каза й Амали, — дойдох да те попитам дали искаш да предам нещо на махараджата.

— Отиваш при брат ми ли? — попита младото момиче, смутено и изплашено.

— Да, отивам при брат ти.

— И ще се явиш пред него?

— Докато си в ръцете ми, няма от какво да се страхувам.

— Той може да те убие.

— Няма да го направи, защото ти си гаранция за живота ми. Ако заповяда да ме убият, моите хора ще убият теб. Ще го направят, дори ако ги накарам да ми обещаят, че ще те пощадят.

Настъпи мъчително мълчание. В очите на Мизора се четеше ужас.

— Тогава съм изгубена — прошепна тя.

— Докато съм жив, ти ще бъдеш в безопасност.

— Не отивай при брат ми. Той те мрази повече, отколкото си мислиш, защото се страхува, че ще завладееш трона му.

— Вече съм решил да отида в Яфнапатам и ще отида — заяви Амали с решителен том, — дори да съм сигурен, че повече няма да се върна.

— Възхищавам се от смелостта ти, но те съветвам да изпратиш някой друг вместо себе си. Брат ми има буен и отмъстителен характер. Той може да стигне до крайност.

— Страхуваш се да не ме убие и после моите хора да направят същото с теб? Така ли, Мизора?

— Не — отвърна живо младото момиче и впи погледа си в очите на Амали. — Искам някой друг да отиде там, за да те предпазя от предателство и защото…

— Доизкажи се — подкани я Царят на ловците на бисери.

— Защото човек винаги се възхищава от смелостта.

— За теб няма никакво значение дали ще се върна, или не. Може би съм смел, но се боря срещу вашето семейство. Аз съм опасност, която трябва да се премахне.

В този момент влезе Дурга.

— Господарю, вятърът е попътен и „Бангалор“ те чака. Щом стигнем на брега, тъмнината на нощта ще ни скрие.

— Сбогом, Мизора — прошепна Амали.

— Ще го убиеш ли?

— Не, обещавам ги, че няма. Между нас стоят достатъчно много жертви. Няма нужда да убивам повече. Не се страхувай. Не те заплашва никаква опасност. Макар и отдалеч, аз ще бдя над теб.

— Ти си великодушен и честен, Амали. Несправедливо те проклинах.

— Прощаваш ли ми, че те плених?

— Да, ти имаш правото да го направиш.

— Благодаря ти за тези думи, Мизора.

Амали излезе, следван от Дурга. Когато напусна замъка, той погледна към един от прозорците: младото момиче стоеше зад завесата и скришом го наблюдаваше. На устните му се появи усмивка — щастлива усмивка.

Той слезе по стълбата, която се виеше около скалата, влезе в галерията и се спря до отвора, водещ в пещерата на акулите.

Под въжената стълба се клатушкаше „Бангалор“. Събудени от светлината на запалените на гемията фенери, акулите плуваха наоколо и си играеха, вълнувайки водата с дългите си опашки.

— Даде ли необходимите заповеди? — запита Амали своя помощник.

— Да, господарю. Всички огнестрелни оръдия са наредени около скалата и хората са готови да отблъснат всяка атака. Нашите няма да се оставят. Келерми, който ги командува, е най-безстрашният и най-преданият сред нашите хора.

— Тогава да вървим.

Амали се спусна по въжената стълба над палубата на гемията си, където го очакваха тридесет души, грижливо подбрани от Дурга.

Между тях имаше само няколко синхали. Всички останали бяха индуси от Манаар, смели и опитни моряци.

Подобно на съотечествениците си те бяха облечени в дрехи от бяло платно; тесните им панталони бяха препасани с широки пояси, в които носеха оръжието си. Косите им бяха покрити с широки кърпи с най-различни, странно съчетани цветове. Амали им направи преглед и каза с видимо доволство:

— След малко ще излезем в океана. Бъдете готови на всичко, дори на смърт, защото нашето начинание е много опасно.

Тридесет души подкараха гемията с веслата, а когато излязоха от пещерата, вдигнаха платната.

Вятърът бе променил посоката си. Той понесе кораба на изток, където се намираше остров Цейлон.

Нощта беше ясна. Луната светеше. Океанът бе спокоен.

След като заобиколи плитките песъчливи места, гемията се насочи към подводните скали, където се беше разбил английският кораб.

— Нали това бяха скалите?

— Да, господарю. В тях се разбиват вълните.

— Не виждам кораба.

— Потънал е.

— Предвиждах го. Но да отидем до скалите. Може би ще намерим там някое оръдие. Отливът е настъпил.

Царят на ловците на бисери насочи гемията си към скалистите вериги, като го направляваше с голяма предпазливост, за да не го сполети участта на английския кораб.