Ловци на бисери

Отвличането на Мадури

Ловът беше свършил преди няколко часа. Вече се стъмваше, когато Жан Баре и главатарят напуснаха лагера и се отправиха към езерото. Те казаха на слугите си, че отиват на лов за диви патици и ще се върнат към полунощ.

Лагерът беше осветен от големи огньове, на които се приготвяше вечерята.

Жан Баре и капитанът тръгнаха към езерото, като се прикриваха зад храстите. Езерото се намираше на около хиляда крачки. Когато стигнаха до него, французинът започна да се движи внимателно край брега, защото в тревата можеше да се е скрил някой крокодил. Скоро той забеляза храсталака, където се бяха уговорили да се срещнат с помощника на Амали.

— Ако са дошли, те са се скрили зад тези храсти — каза той и като постави два пръста в устата си, изсвири уговорения сигнал.

След малко иззад храсталака се показа нещо черно, което се отправи към брега. Беше лодка с четирима мъже, въоръжени с пушки.

— Ти ли си, Дурга? — попита французинът.

— Да. Водя господаря.

След няколко минути лодката стигна до брега.

Един човек, облечен по синхалски, скочи на земята, стисна ръката на французина и се хвърли в обятията на главатаря на телохранителите.

— Най-после се видяхме отново, Бенда.

— Амали! — извика главатарят. — Моят бъдещ господар. Този ден е най-щастливият в живота ми.

— Отсега започват щастливите дни — каза Амали. — Господин Жан Баре, нямам думи да ви изразя признателността си. Дурга ми разказа всичко. Аз съм напълно съгласен с вашия план и смятам, че той е единственият възможен.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен — отвърна французинът. — Ако не ни мине котка път, много скоро малкият Мадури ще бъде във вашите обятия. Къде е „Бангалор“?

— На две мили оттук. Моите хора вдигат вече платната.

— Дадохте ли заповед да бъдат готови?

— Да. Щом чуят първия изстрел, веднага ще се притекат на помощ.

Жан Баре извади часовника си и го приближи към очите си.

— Часът е десет. Махараджата и неговите хора празнуват щастливия изход от лова. Сега е моментът да подлудим слоновете. Да вървим.

— Да дойда ли с вас до лагера? — попита Амали. — Облечен съм като синхал, но може да ме познаят.

— Не, ние ще действаме сами. Вие ще ни чакате на известно разстояние извън лагера.

И те тръгнаха.

Недалеч от брега на езерото се виждаха огньове и се чуваха дрънкания на тамбури и звуци на тасове.

— Всички се забавляват — каза французинът, — но след малко радостните възгласи ще се превърнат в крясъци от ужас.

В десет и четвърт стигнаха до лагера.

Войниците, слугите и пазачите се забавляваха около огньовете. От шатрата на махараджата се чуваха песни.

— Вие останете тук, скрит в тези храсти, и ни чакайте с хората си. Щом всичко свърши, ще побегнем към езерото и ще се качим на лодката. В суматохата никой няма да ни забележи — обърна се към Амали Жан Баре.

Следван от главатаря, той влезе в лагера и се отправи към шатрата на махараджата. Стражата го поздрави с уважение.

Махараджата и сановниците му пируваха. Чуваше се смях и шум от наздравици. Отвън двадесетина музиканти биеха дайрета, тасове и вдигаха невъобразим шум.

Жан Баре обиколи шатрата на махараджата, спря се при музикантите, огледа огньовете и се отправи към спящите слонове, застанали един до друг върху килим от бананови листа.

— Погрижете се за пазачите — каза французинът на главатаря. — През това време аз ще действам.

Двамата му другари започнаха да разговарят с пазачите. Те ги разпитаха за възрастта на слоновете и за техния характер. През това време французинът извади от джоба си малко шишенце, пълно с червеникава течност, и една спринцовка.

Той се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го наблюдава, приближи се до най-големия от слоновете, поглади го по хобота и го убоде леко.

Грамадното животно мръдна ушите си, сякаш искаше да прогони някоя муха, и продължи да спи.

Жан Баре отиде последователно при всички слонове и им постави по една инжекция.

Когато свърши, той се върна при Дурга и главатаря и каза:

— Да отидем да послушаме малко музика пред шатрата на махараджата. Синхалите свирят добре.

Той ги отведе настрана и прошепна:

— Внимавайте за момчето; фитилът е подпален.

След малко зад шатрата на махараджата се чу ужасен рев. Последва втори, не по-малко ужасен от първия.

Като чуха тези ревове, пазачите се спуснаха към слоновете, за да ги успокоят, но се върнаха изплашени назад. Шест от слоновете заплашително размахваха хоботите си. Огромните им тела трепереха. Те тъпчеха земята с грамадните си крака.

Един от пазачите, по-смел от другите, се приближи до най-едрия слон и го повика по име.

В отговор слонът замахна с хобота си, свали го на земята и после му смаза главата с огромния си крак.

Това беше сигналът. Шестте слона, обхванати от яростна лудост, скъсаха синджирите си и хукнаха през лагера, събаряйки всичко, изпречило се на пътя им.

От всички страни започнаха да долитат писъци и викове, изпълнени с ужас. Войници, слуги и пазачи, изненадани и обезумели от страх, хукнаха да бягат. Махараджата бързо напусна шатрата си. Сановниците и пазачите на малкия Мадури го последваха.

Моментът беше благоприятен. Французинът и Дурга влязоха в шатрата на момчето. Мадури, събуден от шума, беше станал и викаше слугите.

— Ела — прошепна Жан Баре и хвана Мадури за ръцете. — Слоновете са полудели и ще опустошат всичко.

Без да дочака отговор от момчето, той го грабна на ръце. Дурга и капитанът го последваха с карабини в ръце.

Разярените слонове продължаваха да беснеят и да всяват паника наоколо. Те не обръщаха никакво внимание на войниците, които стреляха по тях.

Жан Баре продължи да тича между съборените шатри и отиде при храста, където го чакаше Амали.

— Ето го — каза французинът.

— Мадури! — извика Амали. — Помниш ли ме?

— Чичо! — възкликна момчето. — Разбира се, че те помня.

— Да бягаме! Ти си свободен!

Тъкмо тръгваха, когато някой извика:

— Отвличат детето… Измяна! Измяна!

Този вик нададе един от любимците на махараджата, който беше избягал в същата посока. Като го видя, че се приближава с изваден меч, Жан Баре стреля. Любимецът на махараджата падна на земята.

Но за нещастие той не бе крещял напразно. Няколко души, които тичаха към езерото, го чуха и забелязаха французина. Те също започнаха да викат:

— Отвличат Мадури… Измяна!

Въпреки че слоновете продължаваха да вилнеят, няколко войници се спуснаха след бегълците.

— Към езерото! — кресна Жан Баре.

Те скоро преминаха през малкия канал и навлязоха в джунглата. Амали носеше момчето. Той дори не усещаше товара си и вървеше най-бързо от всички. Французинът беше останал малко назад, за да може да стреля по преследвачите.

Виковете продължаваха. Всички синхали се спуснаха след тях. Махараджата ги окуражаваше.

След десетина минути стигнаха до езерото. Преследваха ги двадесетина синхали, които непрекъснато стреляха по тях.

Лодката беше на брега. С един тласък Дурга я бутна във водата. Жан Баре стреля по двама от преследвачите, които бяха най-близо до тях, и те паднаха мъртви на брега.

Всички успяха да се качат. Лодката се понесе бързо към островите.

Амали и французинът откриха огън по преследвачите, но и те стреляха. С всяка изминала минута броят на синхалите се увеличаваше. Куршумите им свиреха около лодката.

— Наведи се — извика Амали на Мадури.

В този момент един куршум удари едната страна на лодката и направи малка дупка, през която започна да нахлува вода.

След малко лодката беше пробита на още две места.

— Господарю — прошепна Дурга, — ние потъваме.

— Насочи лодката към отсрещния бряг на езерото — заповяда Амали и продължи да стреля. — Ще се спасим в джунглата.

Под напора на четирите весла малката лодка се движеше доста бързо. Тя стигаше вече брега, който отделяше езерото с широк и дълбок канал. Синхалите не можеха да го преплуват, тъй като в него имаше много крокодили.

Преследвачите бяха останали доста назад и прекратиха стрелбата, но виковете продължаваха.

— Викайте, викайте — изръмжа Жан Баре, който се мъчеше да изгребе с шапката си водата от лодката.

Изправен върху кърмата, Амали гледаше дали гемията му не се задава откъм островите.

— Идва ли? — попита главатарят на телохранителите на махараджата.

— Не още.

Макар и пълна с вода, лодката приближи първите крайбрежни храсталаци. С няколко удара на веслата Дурга и двамата моряци я изкараха на брега. Всички слязоха. Те бяха на около две мили от синхалите.

Но край брега се виждаха движещи се светлини, които изчезваха между дърветата.

— Амали — каза Жан Баре, — те секат дървета за салове.

— Да — потвърди Царят на ловците на бисери. — И ще тръгнат след нас.

— Ще чакате ли гемията?

— Не я виждам. Какво ли може да се е случило?

— Трябва да е заседнала някъде.

— Амали — обърна се към него главатарят, — не бива да оставаме тук. По-добре да тръгнем към джунглата. По-късно ще намерим гемията. Знам едно скривалище, където можем да почакаме, докато хората на махараджата се уморят да ни търсят.

— Далече ли е? — попита Жан Баре.

— Намира се в самата джунгла.

— Какво представлява това скривалище?

— Храм, посветен на Буда.

— За колко време можем да стигнем дотам?

— За два-три часа.

— Вижда ли се оттам езерото?

— Да. Храмът се намира на една височина.

— Тогава да вървим — каза Амали. — Гемията ми сигурно е заседнала, иначе щеше да бъде тук. По-късно ще я намерим. Хората ми ще ме чакат, докато се върна, независимо колко дълго ще се забавя.

— Да тръгваме — подкани ги главатарят. — Синхалите достигнаха до брега на канала.

— Води ни — съгласи се с него Амали и хвърли последен поглед към езерото.

— Един момент — намеси се Жан Баре. — Къде е вашата гемия?

— На същото място, където слязохте.

— До брега?

— Едно мостче го свързва с брега.

— Сега вече можем да тръгваме.

— Но защо ми задавате този въпрос?

— Представете си, че ни се наложи да се разделим. След като знаем къде се намира „Бангалор“, ние ще можем да се намерим по-лесно.

Те обърнаха гръб на езерото и бързо се отдалечиха. Дурга и главатарят вървяха напред. В гората беше съвсем тъмно. Вървеше се трудно, тъй като корените, клоните и храстите, които покриваха земята, затрудняваха придвижването. Но те си пробиваха път, без да спират.

— Радваш ли се, че си свободен? — попита Амали своя племенник.

— О! Да, чичо. Аз много се страхувах от махараджата и треперех от погледа му. Мислех си, че той ще ме убие, както уби баща ми.

— Повече никога няма да го видиш, моето момче. Аз ще те отведа на сигурно място, където не може да дойде нито махараджата, нито неговата войска. Мизора също ли те плашеше?

— Не, чичо. Тя беше много добра към мен и постоянно ме галеше. Когато видеше, че брат й е пиян, тя ме скриваше, защото се страхуваше за живота ми.

— Значи не изпитваш никаква омраза към нея?

— Напротив, аз я обичам като сестра.

— Знаеш ли къде е тя сега?

— Казаха ми, че морски разбойници са я хванали и са я убили.

— Това е лъжа. Тези морски разбойници са моите хора. Мизора е моя пленница.

— При нея ли ме водиш?

— Да.

— Ето джунглата — обади се главатарят.

— Напълнете карабините си. Може да срещнем диви зверове.

— Жан Баре е с нас — засмя се Амали.

— Той е отличен стрелец — добави Дурга.

— Видях го как стреля.

— Тихо — прошепна главатарят. — Трябва да бъдем внимателни.

Вървенето през гъстата и трънлива растителност на джунглата беше много трудно и мъчително.

От време на време се чуваха тайнствени шумове, които ту се увеличаваха, ту затихваха. Между трънливите храсти се появяваха скачащи сенки, които внезапно изчезваха. Изведнъж капитанът, който вървеше най-напред, даде знак на Дурга и спря.

— Нещо идва насам — каза той тихо.

— Сигурно е някой глиган.

— Не. Това животно трябва да е по-голямо. Да се скрием, докато мине.

Те се притаиха в храстите, с поставени на спусъка на карабините пръсти.

— Сигурно е някой носорог — предположи Амали. — Дано не ни нападне. Тези чудовища не виждат надалеч, но обонянието им е добре развито.

— Ето го — посочи Дурга.

Показа се някаква огромна маса. Животното спря и започна шумно да диша. След това продължи пътя си, минавайки на четири крачки от групата.

— Наистина беше носорог — каза Амали, когато храстите престанаха да шумолят. — Ако ни беше забелязал, щеше да ни изтърбуши! Нашите куршуми не можеха да го спрат.

— Да тръгваме — предложи главатарят.

— Синхалите вече не се чуват — забеляза французинът.

— Те ни търсят, но ще им трябва много време, докато открият следите ни.

— Скоро ли ще стигнем храма? — попита Дурга.

— Да, отвърна Бенда.

Те продължаваха да вървят, редувайки се в носенето на детето. Трябваше да се спират още на два пъти, за да не ги забележат преминаващите носорози. Най-накрая водачът спря и каза:

— Пристигнахме.

— Не виждам нищо — призна Жан Баре.

— Почакайте да минем тези бамбуци.

— Има ли празно място около храма?

— Да.

— Тогава ще можем да забележим синхалите, ако се приближат.

Главатарят започна да си пробива път между бамбуците и стигна до един хълм, на който се издигаше храмът. Той имаше много прозорци.

— Това е индуският храм — каза той. — Ще имаме подслон в тази нощ.