Ловци на бисери

Скалата на царя на ловците на бисери

„Бангалор“ продължаваше своя път на юг. Той плаваше далече от бреговете на Цейлон, за да не го забележат. Скалистите вериги при Битор и английските лодки бяха изчезнали. В океана, осветен от лъчите на луната, не се виждаше никакъв кораб.

На югоизток се издигаше една грамадна, самотна скала. На върха й се виждаха смътните очертания на висока кула.

Носът на „Бангалор“ се насочи към този изгубен сред океана остров.

— Нека се опитат да ме прогонят от гнездо ми — прошепна Амали. — Съединените сили на махараджата и принца на Манаар не могат да ми направят нищо в моето непристъпно убежище!

Той седна и пое руля. Гемията се понесе с още по-голяма бързина.

Островчето растеше все повече и повече. То приличаше на остра пирамида. Диаметърът на основата беше повече от един километър. Стените бяха толкова гладки и отвесни, че изкачването по тях бе почти невъзможно.

Отгоре, на около четиристотин метра височина, се издигаше постройка в индийски стил с галерии, куполи и широки прозорци; пред нея имаше малка кула, която беше в състояние да издържи на всяка артилерийска стрелба.

„Бангалор“ ловко се промъкваше между скалите, които ограждаха тази местност. Той навлезе в широк отвор, който водеше в една крайбрежна пещера.

Отворът беше толкова висок, че мачтите не можеха да достигнат тавана, а широчината му бе достатъчна, за да се придвижи цял военен кораб.

Гемията мина през този тунел и стигна до една гигантска пещера, заемаща най-малко една трета от острова. Тя имаше галерии, в които можеше да се побере цял кораб.

В средата на пещерата висеше въжена стълба, която стигаше до самия връх на скалата.

Когато моряците запалиха фенерите, във водата на пещерата настъпи раздвижване.

Над водната повърхност се показаха чудовищни глави, които разтваряха ужасните си челюсти и показваха острите си зъби. По водата биеха огромни опашки. После всичко изчезна в морските дълбини.

Това бяха акули, дълги по седем-осем метра, които сякаш бяха свикнали с кораба, тъй като не се плашеха нито от него, нито от светлината на окачените по парапета фенери.

Те обикаляха около „Бангалор“, показваха муцуните си над водата и гледаха втренчено моряците с жълтеникавите си очи. После се скриха в убежищата си по ъглите на пещерата, сякаш доволни от завръщането на Царя на ловците на бисери, който не обръщаше никакво внимание на ужасните хищници.

Амали се спря до въжената стълба, повика Дурга и каза:

— Аз се качвам. Ти ми доведи в замъка Мизора и принца на Манаар.

— А „Бангалор“?

— Ще го скриеш в последната галерия на пещерата. Засега няма да излизаме в океана.

Царят на ловците на бисери се залови за въжената стълба и се изкачи до една осветявана от фенер галерия, която се охраняваше от въоръжен индус.

— Никой ли не е идвал, докато отсъствах? — попита той пазача.

— Никой, господарю.

— Всички ли мои хора бдят?

— Всички.

Амали премина през галерията и тръгна по една пътека, която се виеше спираловидно до самия връх.

Горе, на площадката пред замъка, се бяха наредили четиридесет души индуси и синхали, въоръжени с пушки, пищови и саби.

Амали им направи преглед и влезе в осветения замък.

Бяха положени свръхчовешки усилия, за да бъде построена на пустинната скала тази величествена сграда.

Замъкът бе изграден от розов мрамор. Терасите и галериите се крепяха на изящни стълбове. Залите бяха великолепно украсени и разкошно мебелирани. Амали мина през тях, без да се спре, и стигна до една стая, застлана със синя коприна. По стените висяха блестящи оръжия.

— Ще я почакам тук — каза си той и седна на един кожен диван. — Скоро ще разбере дали моята омраза към нейния брат е основателна.

Той остана няколко минути, подпрял челото си с ръка и потънал в тъжни мисли. После стана и започна да обикаля в стаята. Когато чу стъпки в съседната зала, той спря. Влезе Мизора, придружена от Дурга, който държеше в ръка сабята си.

В обшитите си със злато дрехи и с полускрити от шала коси сестрата на махараджата изглеждаше по-прекрасна от всякога. Тя се спря пред прага на стаята.

— Ела, Мизора. Чувствувай се като у дома си. Няма защо да се страхуваш от Царя на ловците на бисери.

— Ако съм тук като у дома си и ти наистина си толкова великодушен, колкото се показваш, върни ми свободата — изрече с ирония тя.

— Един ден, може би… Но не сега. Всичко зависи от твоя брат.

— О! Той ще дойде скоро, за да разруши твоето свърталище. Брат ми има много гемии, оръжие и храбри моряци.

— Нека се опита.

— За толкова силен ли се смяташ, та се готвиш да се противопоставиш на махараджата на Яфнапатам?

— Ще разбереш, когато изпратя ловците на бисери срещу хората на твоя брат.

Амали даде знак на Дурга да излезе. След това показа на Мизора един диван и каза:

— Изслушай ме.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Знаеш ли защо съм се заклел да убия брат ти?

— Никога не съм любопитствала да узная.

Амали направи няколко крачки около масата, която се намираше в средата на стаята. После седна на един стол и заразказва с твърд глас:

— Преди двеста години един вожд от династията на махараджите, Канди, владетел на вътрешността на Цейлон, покорил след редица кървави войни всички западни брегове на острова. По този начин той образувал ново царство, наречено царството на Яфнапатам. Този вожд не е от твоите деди — казвам ти го предварително. В продължение на сто и петдесет години неговите потомци включили в своето владение всички брегове на острова. Един ден някакъв честолюбив и хитър човек от обикновено потекло вдигнал бунт, избил членовете на царското семейство и се настанил на трона.

— Един смел човек, който може да съперничи на всеки един от своите предшественици, след като е успял да заеме мястото им — прекъсна го Мизора.

— Синовете на махараджата били прогонени от техните земи. Те дълго се скитали из острова и напразно се мъчели да си възвърнат отнетия трон.

Не много отдавна техните последни потомци получиха позволение да се върнат в царството на своите деди, но при условие никога да не правят опит да си възвърнат загубената корона. Те бяха само двама; бедни и толкова изпаднали, че трябваше да станат военни, за да живеят.

Тогава в Яфнапатам царуваше един махараджа, който минаваше за честен и великодушен. Но всъщност беше свиреп и безбожен тиранин.

— Не ме интересува тази стара история — прекъсна го Мизора.

— Ще видиш, че те интересува. Имай малко търпение и ме изслушай. Този махараджа, дали защото се намираше в добро настроение, или пък беше оценил качествата на тези двама души, тъй като бяха едни от най-смелите му поданици, направи по-възрастния от тях командир на своите войски. Той не би могъл да се оплаче от избора си, защото новият му пълководец не само отблъсна атаките на всички неприятели на своя господар, но и разшири границите на неговата държава. Той притежаваше здрав разум, голяма опитност и имаше силно влияние в някои среди.

Но това влияние се оказа злополучно за него. Един от министрите на махараджата му завиждаше много и беше готов на всичко, за да подбие неговия престиж. Той искаше да го унищожи.

Един ден, след лов в околностите на столицата, махараджата и неговите приближени бяха отишли в една гора, където щяха да обядват.

Махараджата беше в добро настроение. За прицел на своите шеги той бе избрал пълководеца, който трябваше да се брани от закачките на своя господар, без да се обижда.

Махараджата беше облечен в европейски костюм и носеше филцова шапка. След обяда той стана още по-весел и се забавляваше с шапката си, подхвърляйки я нагоре с бастун.

Но изглежда, че филцът не беше от най-доброкачествените и бастунът го промуши.

Пълководецът се засмя, обърна се към махараджата и каза:

— Ваше Величество, ето че вашата корона се продупчи.

Махараджата, който беше много чувствителен към всичко, което се отнася до неговата корона, се изправи разтреперан от гняв и каза:

— Чухте ли думите на този предател?

— Аз — предател? С какво към заслужил тази обида, Ваше Величество?

— Най-после разбрах какъв си — отвърна махараджата. — Ти само изчакваш благоприятния момент, за да завоюваш трона на твоите прадеди.

— Но, господарю, вие се лъжете. Това, което казвате, не е истина. Аз протестирам с…

— Хвърлете този човек в затвора — заповяда махараджата, без дори да го изслуша. — Засега се въздържам да определя неговото наказание.

— Твоята история започва да става интересна — каза Мизора. — Продължавай. Не съм я чувала досега.

— На следващия ден махараджата заповяда да повикат при него пълководеца, за да се позабавлява със страданията на своята жертва.

— Ти ще умреш — каза му той. — Измислих за теб наказание, за което дълго ще се приказва в моето царство. То ще накара всички честолюбци и завистници на моето могъщество да се замислят. Веднъж ти удари моя слон, Мунин, по хобота. А той е страшно злопаметен и щом те види, започва да се дразни и иска да си отмъсти. Ще те дам на Мунин и той ще те накаже. Махай се от очите ми, нещастен предател!

— Кълна се в сина си, че съм невинен.

— А… Забравих, че имаш син. Ще го задържа като залог срещу опитите за отмъщение от страна на твоя брат и съмишлениците ти. Махай се!

Пълководецът разбра, че всички възражения ще бъдат безполезни и се остави на съдбата. Махараджата застана на един балкон, откъдето щеше да наблюдава изпълнението на издадената от него присъда.

Осъденият бе въведен в двора на слоновете. Там беше сложен един огромен пън. Съблякоха му дрехите, вързаха го и сложиха главата му на дръвника.

Мунин влезе в двора, воден от своя гледач, който беше получил необходимите заповеди за наказанието на нещастния пълководец: трябваше да остави животното да действа, както намери за добре.

Щом видя жертвата си, слонът нададе ужасен рев. Очите му се наляха с кръв и той се затича напред.

— Пуснете Мунин — извика махараджата. Животното отиде при осъдения, хвана го с хобота си и му настъпи главата. Кръв плисна наоколо. Нещастникът беше мъртъв и свирепият махараджа можеше да бъде доволен от отмъщението си.

Същата вечер в палата имаше голямо празненство. Принцът се веселеше и заспа под звуците на дивата музика на своите баядери.

— Мизора, искаш ли да ти кажа кой беше този пълководец?

— Кажи.

— Моят брат… А махараджата, който го уби по този начин, е твоят брат…