Ловци на бисери

Главатарят на телохранителите на махараджата

Въпреки голямото си желание французинът не успя да стигне още същия ден в Яфнапатам. Дурга, който от години не беше идвал по тези места, постоянно губеше пътя в джунглата. Двамата се лутаха цяла нощ и чак на сутринта седнаха, за да си починат малко.

В два часа след обяд видяха града. Веднага ускориха крачките си и стигнаха до широката равнина, в която се простираше той.

Една от портите беше отворена. Те влязоха, необезпокоявани от никого. Войниците, които охраняваха портата, ги поздравиха почтително. По това време европейците се ползваха с голямо уважение в Цейлон.

Помощникът на Амали, който познаваше града по-добре от джунглата, поведе французина по най-безлюдните улици, за да не възбужда хорското любопитство. След половин час те спряха пред един малък красив дворец, изцяло изграден от бял мрамор.

— Главатарят живее тук — каза Дурга. — Искате ли да го видите?

— Ако е удобно!

— Белокожият има достъп до всеки дом тук по всяко време.

— Да видим първо дали е тук.

— Часовоят е пред вратата. Това показва, че Бенда се е върнал от палата на махараджата.

— Тогава да идем при него.

Дурга застана важно и нареди на часовоя да предупреди господаря си, че един европеец иска да се срещне с него.

Войникът остави копието си, влезе в двореца и удари бронзовия гонг.

След две минути четирима слуги се появиха на стълбата и помолиха посетителите да ги последват. Въведоха ги в разкошно мебелирана стая, покрита с килими.

Един човек, облечен в дълга роба от синя коприна, с червен тюрбан на главата, седеше на малко бамбуково столче и държеше в ръцете си хубава лакирана кутия.

Той беше на повече от петдесет години, строен, каквито са повечето синхали, с кафява кожа, с малки хитри очи и къса черна брада. Като видя влизащия французин, човекът стана, тръгна към него, но спря изненадан, като позна Дурга. Веднага даде знак на прислужниците си да излязат, затвори вратата и каза:

— Извинявайте, господине, че не ви поздравих веднага, но се смутих, когато познах човека, който ви придружава.

— И аз си помислих същото — каза французинът, като му стисна ръката. — Сигурно не сте очаквали да видите Дурга.

— Кой те изпраща — запита направо Бенда, като се приближи до помощника.

— Моят господар.

— Къде е той?

— Недалеч оттук.

— Защо е дошъл?

Дурга посочи французина и каза:

— Той ще ви обясни. Това е най-добрият приятел на Амали.

— Вие? — учуди се главатарят на телохранителите, като се извърна към него.

— Царят на ловците на бисери ме изпрати тук, за да ви съобщя за нашите планове.

— Говорете. Аз съм като брат на Амали.

— Дойдох тук, за да уговоря с вас отвличането на малкия Мадури.

— Невъзможно!

— Така си мислите сега, но аз не споделям мнението ви.

— Първо ми кажете къде се намира Амали.

— На брега на едно езеро. Там е заедно с хората си.

— Само да не го открият! — прошепна Бенда ужасен.

— Това е езерото на крокодилите — обясни Дурга. — Вие знаете за ужаса, който изпитва местното население от тези места.

— Но къде е Мизора? Тук всички знаят, че Амали я е отвлякъл.

— На сигурно място.

— И какво смята да прави Амали?

— Да отнеме залога от махараджата. Ловците на бисери горят от нетърпение да нахлуят в Яфнапатам. Щом отвлече племенника си, Амали веднага ще обяви война на махараджата.

— Да отвлече момчето! — извика с безпокойство главатарят. — Виждам, че добре е избрал момента. Аз имам не малко привърженици, които са недоволни от махараджата.

— Наистина ли смятате за невъзможно отвличането?

— Не е невъзможно, но е доста опасно. Махараджата знае, че Мизора е в ръцете на Амали, и заповяда да удвоят охраната около пленника. Той смята, че Амали ще му предложи размяна.

— Точно това възнамерява да направи — каза Жан Баре. — Той дори искаше да дойде сам.

— Но тогава нямаше да има никаква гаранция за живота му.

— Значи добре съм направил, че го разубедих… Но да видим, главатарю, дали не можем да измислим нещо. Искам да ви предложа един план.

— Говорете, господине.

— Махараджата обича ли да ходи на лов?

— Много.

— Ще се съгласи ли, ако му предложите да отидем на лов за крокодили?

— Вероятно.

— Когато ходи на лов, води ли със себе си и момчето?

— Никога не го отделя от себе си; той знае, че докато е при него, Амали няма да предприеме нищо срещу трона му.

— Добре! Амали и хората му са скрити зад езерото. Ще изненадаме махараджата и може да спечелим.

— Точно това е слабото място на вашия план. Махараджата никога не тръгва на лов с по-малко от двеста-триста души.

— Дори и хиляда да са, пак няма да се откажем от плана си. С малко повече смелост и хитрост, под прикритието на нощта, сигурно ще стигнем до шатрата на момчето и ще го отвлечем.

— А стражата?

— Ще я обезвредим. Вашата задача е да склоните махараджата да отиде на лов.

— Ще направя всичко, което зависи от мен.

— Засега това е всичко, което искам от вас. А! Още нещо!

— Кажете.

— В качеството си на европейски ловец не може ли да бъда поканен от махараджата?

— Разчитайте на мен.

— Благодаря, главатарю.

— Трябва да се връщам при махараджата — каза Бенда и стана.

— Чувствувайте се като у дома си.

— Ще се възползваме от гостоприемството ви, защото сме много уморени и изгладнели. Кога ще се върнете?

— Привечер. Ще ви помоля да не произнасяте името на Амали пред слугите ми. Ако го направите, ще изложите на опасност и себе си, и мен.

Бенда излезе. Скоро слугите донесоха една богато наредена маса и я сложиха в средата на стаята. Широкият сребърен поднос беше отрупан с най-различни ястия, подправки и печен дивеч.

— Ето от какво се нуждаехме след цялото това нощно лутане из джунглата — възкликна Жан Баре.

Той се нахрани, запали си цигара и се изтегна спокойно на дивана. Подкани и Дурга да си почине и той също се възползва от хладната стая с мраморни стени и от пълната околна тишина, за да поспи.

Минаха четири-пет часа. Внезапно Жан Баре беше разбуден от някакъв глас, който говореше на самото му ухо:

— Господине, станете. Нямаме време за губене.

Баре скочи на крака.

— А! Вече сте се прибрали?

— Нося ви радостна вест. Довечера заминаваме.

— Но къде?

— Към гората. Щом предложих на махараджата да отидем на лов в джунглата, той веднага даде необходимите заповеди. Идеята да се попрочистят езерата от крокодилите му допадна.

— Тази вечер ли заминаваме?

— Махараджата иска да пренощуваме в гората. Преди да стигнем бреговете на езерото, той изяви желание да види как се борят новите слонове, дресирани неотдавна от маютите.

— С кого?

— С тигрите в джунглата.

— Значи ще направим двоен лов — извика Жан Баре с тържествуващ глас. — Казахте ли му, че и аз искам да дойда?

— Махараджата предоставя на ваше разположение един от своите слонове и ми възложи да бдя над вас. Иска да види как ловувате.

— Момчето ще дойде ли?

— То ще спи в шатра, съседна на тази на махараджата.

— Ще можем ли да изпълним нашия план още тази нощ?

— Не бързайте — каза главатарят. — Нека почакаме, докато стигнем бреговете на езерото, където ще можем да разчитаме на помощта на Амали и неговите хора. Нашият слон ни чака пред вратата. Предлагам да тръгнем веднага, за да присъстваме на шествието. Заслужава да се види.

Жан Баре и Дурга последваха Бенда. Пред двореца ги чакаше един голям, дресиран слон с разкошно седло. Човекът, който го караше, беше седнал на врата му между двете уши. Бенда и Жан Баре се покатериха по въжената стълба и седнаха на възглавничките в носилката.

Слонът потегли и прекоси със спокойна и отмерена стъпка града. Спря до една врата, където се беше събрала голяма тълпа, която очакваше да мине шествието.

Едва спрели, те чуха звуците на тромпети и тасове; появиха се войници с копринени знамена, на които бяха изобразени слънце, луна, слон, тигър, змии и множество други животни. След тях вървяха музикантите, следвани от въоръжени войници. Зад тях осем души, облечени в красиви копринени дрехи, носеха богато украсена носилка.

Махараджата беше облечен с нещо, прилично на роба, и с широки панталони от бяла коприна, които стигаха чак до петите. Червените му обувки бяха с извити носове. На главата си носеше кадифена шапчица с черни пера. На хълбока му висеше меч, поставен в златна ножница. В ръката си държеше бастун със сребърна дръжка, украсена с бисери и диаманти. Кожата му беше почти бяла. Чертите на лицето му имаха нещо сходно с тези на хубавата Мизора, но неговият израз бе неприветлив и свиреп.

Пред носилката на махараджата имаше друга една, по-малка. В нея седеше красиво дванадесет-тринадесетгодишно момче, с отлично телосложение, мургава кожа и големи черни очи с меланхоличен израз. Косата му беше дълга и гъста. То бе облечено с бяла копринена роба, обшита със злато, а на кръста си носеше разкошен пъстроцветен пояс.

Край носилката му вървяха осем войници, въоръжени с копия.

— Това ли е Мадури? — попита Жан Баре.

— Да, племенникът на Амали — отвърна съвсем тихо главатарят.

След носилката вървяха шест ловджийски слона. Върху тях седяха хора, въоръжени с пушки. След слоновете вървяха слугите на махараджата. Те водеха кучетата, носеха храна и различни, необходими за лова и престоя в джунглата, неща. Главатарят изчака да се източи цялото шествие и заповяда на пазача да подкара слона.

Когато шествието стигна до джунглата, нощта вече беше настъпила. Шест слона разчистваха пътя. Те изтръгваха с хоботите си дърветата и храстите. Слугите, въоръжени с брадви и ятагани, доразчистваха пътеката.

Към десет часа вечерта стигнаха до джунглата, в която французинът и Дурга се бяха лутали цяла нощ. Тамбурите, тасовете и тромпетите дадоха знак за спиране.

Петдесет души се спуснаха сред трънливите храсти, разчистиха около четиристотин квадратни метра място и издигнаха шатрата на махараджата: един конус от розова коприна и множество знамена.

Скоро наоколо бяха издигнати и шатрите за сановниците и роднините на махараджата. После слугите запалиха големи огньове и започнаха да приготвят вечеря.

— Да издигнем и ние нашата шатра — предложи главатарят на телохранителите на махараджата.

Четирима слуги се заеха с издигането й, а други помогнаха при приготвянето на вечеря за своя господар и гостите му.

След като се навечеряха, французинът и Дурга се разходиха из лагера. В това време главатарят бе повикан от махараджата.

Войниците и слугите започнаха приготовленията за лова, който трябваше да започне призори.

Двеста души заедно с кучетата вече бяха обсадили джунглата, за да не избягат в съседните гори изплашените от шума тигри. От време на време проехтяваха пушечни изстрели, които показваха, че някой див звяр се опитва да избяга.

— Тези зверове ще предизвикат голяма суматоха и много ловци ще загинат.

— Не е имало досега лов, който да мине безнаказано. Тигрите използват безредието и винаги вземат много жертви.

— Да можехме и ние да се възползваме, за да отвлечем момчето.

— Смятате ли да направите нещо със слоновете?

— А, значи отгатна? Смятам да ги накарам да пощръклеят.

— Как?

— С помощта на една игла.

— Нищо няма да усетят; тяхната кожа е много дебела, господине.

— В Пенджаб видях как един слон просто полудя от една капка, която му инжектираха под кожата. Един от пазачите трябваше да го убие, за да не изпомачка всички наоколо.

— Имате ли от тази течност?

— Да, даде ми я един индус, на когото бях направил голяма услуга.

— И вие смятате да я опитате върху слоновете на махараджата?

— Да… А след това ще се възползвам от ужаса и безредието, които ще настанат в лагера, за да отвлека момчето.

— Трябва ли да чакаме, докато стигнем бреговете на езерото? Можем да действаме още тази нощ.

— Много сме далеч от Амали. Войниците на махараджата ще ни настигнат. А в езерото ни чака „Бангалор“ и бягството ни ще бъде осигурено.

— Време е да се връщаме.

Главатарят на телохранителите беше в шатрата си.

— Ловът започва призори — каза той. — Вече са набелязани пет тигъра. Махараджата ми каза да ви предложа почетното място.

— А!… Сигурно иска да види как тигрите ще разкъсат един европеец.

— Мисля, че само иска да изпита вашата смелост.

— Ще се постарая да задоволя желанието му, главатарю. Свикнал съм с тигрите и ще бъда изненадан, ако не убия поне един.

— Искаш ли някакво оръжие? Махараджата предоставя оръжията си на ваше разположение.

— Моята карабина е достатъчна — отвърна Жан Баре. — Тя ми служи вече от доста години и не е ставало нужда да се оплаквам от нея.

— Хайде да спим. За лова на тигри са необходими отпочинали мускули и здрав юмрук.