Луните на Юпитер

10. В ЖИЗНЕНОВАЖНИТЕ ОРГАНИ НА КОРАБА

Панър беше озадачен. После попита:

— Защо?

— Сириусианите положително искат да знаят как точно ще действува корабът. Ако техният метод на шпиониране продължава да бъде неуязвим както досега, защо да не продължат да го прилагат и на борда му?

— Искате да кажете, че един от четиринадесетте души на борда на „Юпитерианска луна“ е робот, така ли?

— Точно това имах предвид.

— Но тези хора са били избрани отдавна.

— Сириусианите положително знаят основанията и метода на избор, точно както знаят всичко друго за проекта, и биха лавирали със своя хуманоиден робот така, че той да бъде избран.

— Това им прави голяма чест — промърмори Панър.

— Така е — призна Лъки. — Но има друга възможност.

— Каква е тя?

— Хуманоидът да се е качил на борда тайно.

— Много неправдоподобно — отвърна Панър.

— Но съвсем възможно. В бъркотията преди командирът да произнесе своята реч хуманоидът е могъл лесно да се промъкне на кораба. Опитах се тогава да наблюдавам кораба, но се оказа невъзможно. Още повече, че девет десети от него, изглежда, са заети от двигателния отсек, а там сигурно има много място за криене.

— Не така много, както може би ви се струва — отвърна Панър, след като помисли малко.

— Все пак трябва да го претърсим. Ще направите ли това, доктор Панър?

— Аз ли?

— Разбира се. Като главен инженер вие би трябвало да знаете какво има в двигателния отсек по-добре от всеки друг. Ние ще дойдем с вас.

— Почакайте. Това е ходене за зелен хайвер.

— И да не открием „пътник без билет“, доктор Панър, пак е от полза. Ще знаем, че разследването може да се ограничи само върху хората, които са законно на борда на кораба.

— Само ние тримата ли?

— Кому можем да се доверим да ни помага? — каза спокойно Лъки. — Всеки друг, когото помолим, може да се окаже търсеният от нас робот. Нека не обсъждаме повече този въпрос, доктор Панър. Ще се съгласите ли да ни помогнете да претърсим кораба? Моля за вашата помощ в качеството си на член на Научния съвет.

— При това положение няма как да не ви помогна — отвърна Панър и неохотно стана.

Те мъчително се придвижваха от дръжка на дръжка по тясната шахта, която водеше към равнището на първия двигател. Светлината беше притулена и естествено разсеяна, така че огромните конструкции от двете страни да не хвърлят сянка.

Не се чуваше никакъв звук, дори най-лекото бръмчене, което да свидетелствува за някакви процеси или да показва, че огромни мощности са уловени и впрегнати в работа. Оглеждайки се наоколо, Бигман с ужас откри, че нищо не му изглежда познато и че от обичайните начини на управление на един космически кораб, какъвто беше и техният, „Светкавичния Стар“, изглежда, не бе останало нищо.

— Всичко е оградено — каза той.

Панър кимна.

— Всичко е автоматизирано до възможно най-високата степен — поясни той. — Необходимостта от намесата на човек е сведена до минимум.

— Как се извършват ремонтите?

— Не би трябвало да има никакви ремонти — каза строго инженерът. — Има редуващи се цикли и запасни механизми за всеки етап. Всички те се включват автоматично при нужда.

Панър продължи напред, водейки ги през тесните отвори, като винаги се движеше бавно, сякаш всеки миг очакваше някой или нещо да се нахвърли кръвожадно върху им.

Равнище подир равнище, като се отдалечаваше методично от централната шахта по страничните преходи, Панър изследваше всяко ъгълче с увереността на експерт.

Накрая спряха на самото дъно, досами големите сопла, изложени на налягането от хиператомните сили, които тласкаха кораба напред (когато корабът беше в обикновен полет).

От вътрешната страна на кораба ракетните сопла представляваха четири гладки тръби, всяка от които беше два пъти по-дебела от човек. Проникваха дълбоко в кораба и завършваха с огромни безформени конструкции, подслонили хиператомните двигатели.

— Ами соплата? Да проверим в тях! — извика Бигман.

— Няма смисъл — отвърна Панър.

— Защо? Един робот би могъл чудесно да се скрие вътре. Там е космическо пространство, но какво значение има това за един робот?

— Хиператомните тласъци биха го довършили, а само допреди час имаше много тласъци. Не, соплата не влизат в сметката — каза Лъки.

— Е, значи никъде в двигателния отсек няма човек. Или нещо друго — каза Панър.

— Сигурен ли сте?

— Да. Прегледахме навсякъде и пътят, който следвах, прави невъзможно нещо да ни се е изплъзнало.

Гласовете им слабо отекваха в шахтата зад тях.

— Марсиански пясъци — каза Бигман, — значи ни остават четиринадесетимата от екипажа.

— По-малко от четиринадесет — поправи го замислено Лъки. — Трима от мъжете на борда са показали, че притежават емоции: командирът Донахю, Хари Норич и Ред Съмърс. Значи остават единадесет.

— Не забравяйте и мен — напомни им Панър. — Аз не се подчиних на заповед. Значи остават десет.

— Това повдига един интересен въпрос — каза Лъки. — Знаете ли нещо за роботиката?

— Аз ли? — попита учудено Панър. — Никога през живота си не съм имал работа с робот.

— Точно така — каза Лъки. — Позитронният робот е изобретен от земляни, които са го усъвършенствували, но като се изключат известен брой специалисти, земните техници не разбират нищо от роботика, най-вече защото изобщо не я използуваме. Не се изучава в училище и не е навлязла в практиката. Аз самият знам трите закона, но съвсем малко освен тях. А командир Донахю не може дори да ги цитира. Сириусианите, от друга страна, със своята наситена с роботи икономика трябва да са свръхексперти във всички тънкости на роботиката. Да си призная, вчера и днес прекарах голяма част от времето си с един филм за развитието на роботиката, който намерих във филмотеката. Между другото това беше единственият филм на тази тема.

— Така ли? — учуди се Панър.

— Уверих се напълно, че трите закона не са толкова просто нещо, колкото си мислим… Впрочем да вървим. На обратния път можем да повторим проверката на двигателните равнища.

Докато говореше. Лъки пресичаше най-ниското равнище, като се оглеждаше с жив интерес около себе си.

— Например — продължи Лъки — можеше да реша, че е необходимо да се даде на всеки човек от кораба една нелепа заповед и да се види дали ще бъде изпълнена.

Всъщност вече не мисля така. Това няма да е достатъчно. Теоретически е възможно позитронният мозък на един робот да се настрои, та да се подчинява само на онези заповеди, които са естествени и присъщи за обсега на задълженията му. На заповеди, които са противоположни на тези задължения или са неуместни в случая, той все пак може да се подчини, но само ако са предшествувани от определени думи, действуващи като код, или ако лицето, което дава заповедите, се идентифицира предварително по определен начин. Така един робот може да бъде управляван от своите господари, а да не реагира на непознати хора.

Панър, който си беше поставил ръцете върху дръжките, по които щеше да ги поведе към следващото, по-горно равнище, ги свали и се обърна към Лъки.

— Искате да кажете, че неподчинението ми на вашата заповед не означава нищо?

— Казах, че може да не означава нищо, доктор Панър, тъй като да си свалите ризата в този миг не беше част от обичайната ви работа, а моята заповед може да не е била изложена в подходяща форма.

— Значи ме обвинявате, че съм робот, така ли?

— Не. Не изглежда вероятно да сте робот. Избирайки кого от работещите по проекта да заменят с робот, сириусианите едва ли биха се спрели на главния инженер. За да изпълнява един робот пълноценно вашата работа, би трябвало да знае толкова много за аграв, че сириусианите не биха могли да му набавят необходимите знания, а в противен случай не би имало нужда да ни шпионират.

— Благодаря — каза кисело Панър и се обърна отново към дръжките.

Тогава обаче проехтя гласът на Бигман.

— Не бързай, Панър!

Малкият марсианец стискаше в юмрука си своя неразделен иглен пистолет.

— Чакай, Лъки — каза той, — откъде сме сигурни, че Панър знае нещо за аграв? Досега не ни е демонстрирал никакви познания. Къде беше той, когато „Юпитерианска луна“ премина към аграв? Седеше в стаята си заедно с нас, ето къде беше.

— Аз също мислих върху това, Бигман — каза Лъки, — и поради тази причина го доведох тук, долу. Той очевидно познава двигателите. Наблюдавах го как проверява всичко. Не би могъл да действува с такава увереност, ако не е експерт по тези работи.

— Това задоволява ли ви, марсианецо? — попита Панър, едва сдържайки гнева си.

Бигман прибра игления пистолет, а Панър, без да каже нито дума повече, се заизкачва нагоре по стълбата.

Спряха на следващото равнище и го обходиха за втори път.

— Добре, значи остават десет души — каза Панър. — Двама офицери, четирима инженери и четирима работници. Какво предлагате да направим? Да прегледаме всеки от тях на рентген ли? Или нещо от този род?

— Твърде е рисковано — поклати глава Лъки. — Известно е, че сириусианите използуват един хитър малък трик, за да се защитят. Известно е, че използуват роботи за пренасяне на сведения или за изпълнение на такива задачи, които индивидът, даващ заповедите, иска да бъдат запазени в тайна. Но един робот не може да запази тайната, ако някой човек го попита по подходящ начин, с цел да я разкрие. Тъкмо затова сириусианите инсталират в роботите взривяващо се устройство, което се включва при всеки опит да се принуди роботът да издаде тайната.

— Искате да кажете, че ако един робот се изследва с рентген, ще избухне?

— Голяма е вероятността да стане така. Неговата най-важна тайна е самоличността му и той може да бъде взривен при всеки опит, предвиден от сириусианите, за разкриването на тази самоличност — каза Лъки. — В-жабата не е влизала в сметките им — добави със съжаление той. — Срещу нея не е имало защита. Наложило се е да заповядат на робота направо да я убие. Това във всеки случай е било за предпочитане, защото по този начин роботът е останал невредим и неразкрит.

— Ако роботът избухне, не би ли навредил на хората около него? Няма ли в такъв случай да се наруши първият закон? — с лек сарказъм в гласа попита Панър.

— Няма, защото самият робот не би имал контрол над експлозията. Избухването би било последица от прозвучаването на определен въпрос или от изявата на определено действие, а не от нещо, направено от самия робот.

Промъкнаха се още едно равнище нагоре.

— Тогава какво смятате да правите, Съветнико? — попита Панър.

— Не зная — призна си Лъки. — Трябва да се принуди роботът да се издаде по някакъв начин. Колкото да са преобразували и преиначили трите закона, те все пак са останали в сила. Човек просто трябва достатъчно да познава роботиката, за да прецени как да се възползува от законите. Ако знаех как да принудя робота да извърши нещо, с което да се издаде, че не е човек, без да задействувам някое взривно устройство, вградено вероятно в него, ако можех така да боравя с трите закона, та да доведа един от тях до силно противоречие с друг за да го изключа напълно, ако…

— Е, ако очаквате помощ от мен, Съветнико — прекъсна го нетърпеливо Панър, — няма да има полза. Вече ви казах, че не разбирам нищо от роботика. — Той внезапно се обърна. — Какво е това?

— Аз не чух нищо — огледа се и Бигман.

Без да каже нито дума, Панър се промъкна покрай тях, смален като джудже в сравнение с извиващите се от двете страни метални тръби.

Беше се отдалечил на известно разстояние, следван от другите двама, когато промърмори:

— Някой може да се е вмъкнал между ректификаторите. Ще ги обходя отново.

Лъки намръщено се взираше в извиващите се кабели, приличащи направо на гора, които ги обграждаха отвсякъде като задънена улица.

— Струва ми се, че там е чисто — каза той.

— Да проверим за по-сигурно — твърдо каза Панър. Беше отместил един плот в близката стена и сега, поглеждайки през рамо, внимателно пипаше вътре.

— Не мърдайте! — каза той.

— Нищо не открихме — сопна се Бигман. — Там няма нищо.

— Зная — отвърна с облекчение Панър. — Помолих ви да не мърдате, защото не исках да отсека някоя ръка, когато пусна силовото поле.

— Какво силово поле?

— Затворих веригата на силовото поле, така че да минава напреки на коридора. Можете да излезете оттам не по-лесно, отколкото ако бяхте затворени в масивна стоманена клетка с три стъпки дебелина на стената.

— Марсиански пясъци, Лъки! — извика Бигман. — Той наистина е роботът!

При тези думи ръката му хвана оръжието.

— Не се опитвайте да използувате игления пистолет! — веднага извика Панър. — Как ще излезете оттук, ако ме убиете? — Той се взря в тях. Тъмните му очи святкаха, а широките му рамене се смъкнаха. — Не забравяйте, че енергията може да мине през силовото поле, но материята не може, дори и молекула от въздуха няма да мине. Вие сте херметически затворени. Ако ме убиете, ще се задушите много преди някой да дойде тук.

— Аз казах, че той е роботът — рече Бигман, обзет от гневно отчаяние.

— Грешите — изсмя се Панър. — Аз не съм робот, но ако има такъв, зная кой е той.