Луните на Юпитер

15. ПРЕДАТЕЛ!

— Тогава майор Левинсън — каза командирът и очите му помръкнаха. — И все пак смятам, че това е невъзможно.

— Какво смятате, че е невъзможно? — попита Лъки.

— Че майор Левинсън е робот. Той е човекът, който е приел рапорта. Той отговаря за нашата архива. Познавам го добре и се кълна, че той не може да е робот.

— Ние ще го разпитаме, командире. И едно нещо… — Лицето на Лъки придоби мрачно изражение. — Не го обвинявайте, че е робот, не го питайте дали е робот, дори не му загатвайте, че би могъл да бъде робот. Не правете нищо, което може да го накара да се почувствува заподозрян.

— Защо не? — попита командирът.

— Сириусианите имат начин да защищават роботите си. Откритото подозрение може да задействува някакво устройство в майора, което да предизвика експлозия, ако той наистина е робот.

— Господи! — изпуфтя командирът.

Напрежението, което беше общо за всички хора на борда на „Юпитерианска луна“, бе дало своето отражение и върху майор Левинсън, но той стоеше по военному мирно.

— Да, сър — каза той.

— Съветник Стар има да ви зададе няколко въпроса — каза предпазливо командирът.

Майор Левинсън отмести погледа си към Лъки. Той беше много висок, по-висок дори от Лъки, светлокос, синеок и с продълговато лице.

— Всички мъже са рапортували на борда на „Юпитерианска луна“ непосредствено преди отлитането от Йо, а вие сте приели тези рапорти — започна Лъки. — Така ли е, майоре?

— Да, сър.

— Видяхте ли лично всеки един човек?

— Не, сър. Използувах видеофона за вътрешна връзка. Всеки човек отговори от работното си място или от кабината си.

— Всеки човек ли? Чухте ли гласа на всеки? На всеки един от тях лично?

— Така предполагам. — Майор Левинсън изглеждаше озадачен. — Всъщност това са неща, които човек запомня.

— Моля ви, много е важно да си спомните.

— Е, тогава почакайте — майорът сбърчи чело и наведе глава. — Започвам да си спомням. Норич отговори вместо Съмърс, защото Съмърс бил в банята. — После Левинсън внезапно се развълнува. — Чакайте, точно сега всички го търсят!

— Това няма значение, майоре — вдигна ръка Лъки. — Бихте ли намерили и довели тук Норич?

Норич влезе, воден за ръка от майор Левинсън. Изглеждаше объркан.

— Командире — каза той, — изглежда не могат да открият Ред Съмърс. Какво му се е случило?

Лъки изпревари отговора на командира.

— Опитваме се да установим това — каза той. — Вие ли рапортувахте присъствието на Съмърс, когато майор Левинсън е проверявал дали всички са на борда преди да напуснем Йо?

Слепият инженер се изчерви.

— Да — притеснено отвърна той.

— На майора сте казали, че Съмърс е в банята. Там ли е бил наистина?

— Ами… не, не беше там, Съветнико. Излезе за малко от кораба, за да прибере нещо от уредите, което беше забравил. Не искаше командира да му трие сол на главата, извинете, сър,за лекомислието му, и ме помоли да го прикрия. Каза, че ще се върне доста преди да излетим.

— А върна ли се?

— Аз… аз мислех… Останах с впечатлението, че се е върнал. Струва ми се Мът се разлая и затова бях сигурен, че Съмърс се връща, но по време на подготовката за излитане аз нямам задължения, така че отидох да си легна и да подремна. Предполагам, че в момента не съм обърнал особено внимание на тази работа. Почти веднага след това стана бъркотията в двигателния отсек и после нямаше време да се мисли за нищо друго.

— Предупреждение до всички! Излитаме! Всички по местата си! — внезапно се чу високо гласът на Панър по централния видеофон.

„Юпитерианска луна“ беше отново в космоса, издигайки се мощно срещу гравитацията на Юпитер. Изразходваше енергия колкото пет обикновени кораба и само едно леко потрепване в звука на хиператомните двигатели показваше, че работата на корабните механизми зависи в известна степен от импровизираните съоръжения.

Панър унило размишляваше върху напразно загубената от кораба енергия.

— Както върви, аз ще се върна само със седемдесет процента от първоначалната енергия, а процентът можеше да бъде осемдесет и пет или деветдесет — каза той. — Ако кацнем на Йо и излетим отново, ще се върнем само с петдесет процента от първоначалната енергия и не знам дали ще сме в състояние да издържим още едно излитане.

— Ние трябва да вземем Съмърс и вие знаете защо — каза Лъки.

Когато Йо започна отново да се уголемява на екраните, Лъки замислено каза:

— Не е съвсем сигурно, че ще го намерим, Бигман.

— Да не би да смяташ, че сириусианите наистина са го прибрали?

— Не, но Йо е голям. Ако Съмърс е търсил някакво място за среща, никога няма да можем да го намерим. Разчитам единствено на това, че той няма да се движи. Може да се движи само ако носи със себе си кислород, храна и вода, така че в случая е по-логично да стои на едно място. Особено след като няма причина да очаква, че ще се върнем.

— Трябваше веднага да се досетим, че е тоя гад, Лъки. Още в самото начало се опита да те убие. Защо би искал да стори това, ако не е работил за сириусианите?

— Съвсем вярно, Бигман, но не забравяй, че ние търсехме шпионин. Съмърс не може да бъде шпионин. Нямал е достъп до информацията, която е изтичала. Щом ми стана ясно, че шпионинът е робот, подозрението падна от Съмърс. В-жабата бе открила в него емоции, така че той не би могъл да бъде робот, а следователно и шпионин. Разбира се, това не му е пречило да бъде предател и саботьор, а аз не би трябвало да си позволя търсенето на шпионин да ме направи сляп за тази възможност. — Лъки поклати глава. — На това разследване непрекъснато не му вървеше. Всеки друг освен Норич да бе прикрил Съмърс, щяхме да пипнем нашия робот. Бедата е там, че Норич е единственият човек, който би могъл да има убедителна невинна причина да сътрудничи на Съмърс. Настроен е приятелски към него, знаем това. После Норич би могъл да не разбере, че Съмърс не се е върнал преди излитането. В края на краищата, нали е сляп.

— Освен това — добави Бигман — той също показа, че притежава емоции и не може да е роботът.

— Точно така — кимна Лъки, но после се намръщи и замълча.

Те слизаха надолу към повърхността на Йо. Кацнаха почти на предишното място. При приближаването им точките и размазаните сенки се превърнаха в съоръженията, които бяха оставили. Лъки оглеждаше внимателно повърхността чрез видеоекрана.

— Останаха ли помещения с кислород на Йо след като го напуснахме? — попита Лъки.

— Не — отвърна командирът.

— Тогава може би сме пипнали нашия човек. Зад онова скално образувание можете да видите едно помещение в пълна изправност. Имате ли опис на изчезнали от кораба материали?

Без да каже нещо, командирът извади един лист и Лъки започна да го изучава.

— Бигман и аз ще излезем да го потърсим — каза той. — Мисля, че няма да имаме нужда от помощ.

Мъничкото Слънце беше високо в небето, а Бигман и Лъки вървяха върху собствените си сенки. Юпитер беше съвсем тънък сърп.

— Ако не спи, трябва да е видял кораба — заговори Лъки на дължината на вълната на Бигман.

— Или ако не си е отишъл — допълни Бигман.

— Съмнявам се да си е отишъл.

— Марсиански пясъци! — почти веднага след това извика Бигман. — Лъки, виж там, горе!

Върху скалите се появи една фигура. Тя се чернееше на фона на изтъняващата жълта ивица на Юпитер.

— Не мърдайте — чу се нисък, уморен глас на вълната на Лъки. — Имам бластер.

— Съмърс, слез и се предай — предложи му Лъки.

— Отгатнах вярната дължина на вълната ти, нали, Съветнико? — каза Съмърс и в напрегнатия му глас се долавяше нотка на горчива насмешка. — Макар че това бе лесно за отгатване, като се има предвид ръста на твоя приятел… Връщайте се на кораба или ще ви убия и двамата.

— Не блъфирай напразно — каза Лъки. — На това разстояние не можеш да ни улучиш и от дузина опити.

— А аз също съм въоръжен — добави със своя тенор Бигман — и мога да те улуча дори от такова разстояние. Само помни това и не мръдвай пръста си в близост до спусъка.

— Хвърли бластера и се предай — каза Лъки.

— Никога! — отвърна Съмърс.

— Защо не? На кого си верен? — попита Лъки. — На сириусианите ли? Обещаха ли ти да те вземат? Ако е така, значи са те измамили… Те не заслужават вярност. Кажи ми къде в системата на Юпитер е разположена сириусианската база?

— Нали все много знаеш! Намери си я сам!

— Каква субвълнова комбинация използуваш за връзка с тях?

— И това си открий сам… Не се приближавай!

— Помогни ни сега, Съмърс, и аз ще направя каквото мога, за да смекча наказанието ти на Земята — предложи му Лъки.

— Даваш думата си на съветник, така ли? — леко се засмя Съмърс.

— Да.

— Не бих разчитал на нея. Върнете се на кораба си.

— Защо си се обърнал срещу своя собствен свят, Съмърс? Какво ти предложиха сириусианите? Пари ли?

— Пари! — внезапно прозвуча яростно гласът на другия. — Искаш ли да знаеш какво ми предложиха? Ще ти кажа. Възможността за почтен живот.

Лъки и Бигман чуха стържещия звук, когато Съмърс стисна зъби.

— Какво имах на Земята? Нещастия през целия си живот. На тази пренаселена планета за мене нямаше възможност да си създам име и положение. Навсякъде, където отидех, ме заобикаляха милиони хора, които се бореха със зъби и нокти за съществуването си. Опитах се да се боря по същия начин и аз, но ме хвърлиха в затвора. Тогава реших, че ако някога мога да направя нещо, с което да си отмъстя на Земята, ще го направя.

— Какво очакваше да получиш от Сириус, за да водиш почтен живот?

— Поканиха ме да емигрирам на сириусианските планети, ако искаш да знаеш. — Съмърс замълча и дишането му се чу като слаб, хъркащ звук. — Нови светове има там. Чисти светове. В тях има място за хора. Те се нуждаят от хора и таланти. Там бих имал възможност.

— Никога няма да стигнеш до там. Кога очакваш да те приберат?

Съмърс мълчеше.

— Погледни истината в очите, човече — каза Лъки. — Те няма да дойдат. Няма да ти предложат почтен живот, няма да ти предложат никакъв живот, остава ти само смъртта. Очакваше ги да дойдат преди да закъсаш, нали?

— Не.

— Не лъжи. Това няма да подобри положението ти. Ние проверихме липсващите запаси на „Юпитерианска луна“ и знаем точно колко кислород си изнесъл тайно от кораба. Кислородните бутилки са нещо неудобно за носене дори при слабата гравитация на Йо, ако трябва да ги отмъкнеш незабелязано и набързо, като гледаш да не те хванат. Запасите ти от въздух са почти на свършване, нали?

— Имам въздух в изобилие — отвърна Съмърс.

— А според мене е почти на привършване. Не разбираш ли, че сириусианите няма да дойдат? Не могат да дойдат без аграв-кораб, а нямат такъв. Велика Галактико човече, така ли си жаден за сириусианските светове, че ще позволиш да те убият посредством такава явна и груба двойна игра, каквато виждам за първи път? Кажи ми сега какво направи за тях?

— Направих това, за което ме помолиха — отвърна Съмърс — а то не беше много. И ако съжалявам за нещо — извика задъхано той, — то е, че не смогнах да унищожа „Юпитерианска луна“. Все пак как успяхте да се измъкнете? Аз направих това. Аз повредих гнилия… — И Съмърс започна да се задушава.

Лъки даде знак на Бигман и хукна, като правеше онези дълги скокове, характерни за тичането в световете със слаба гравитация. Бигман го последва, тичайки зигзагообразно, за да не бъде лесна цел.

Бластерът на Съмърс се появи и се чу слаб пукащ звук. Нищо повече не можеше да се чуе в разредената атмосфера на Йо. Наоколо се извисиха фонтани от пясък, а на няколко ярда от бързо движещата се фигура на Лъки се образува кратер.

— Няма да ме хванеш! — извика отчаяно Съмърс. — Нямам намерение да се връщам на Земята! Сириусианите ще дойдат да ме вземат!

— Нагоре, Бигман — каза Лъки, който бе достигнал скалното образувание. Той подскочи, улови се за една издатина и се втурна по-нататък. При такава слаба гравитация и в скафандър, човек можеше да надмине по катерене и планинска коза.

Съмърс леко изпищя. Улови шлема си с ръце, скочи назад и изчезна.

Лъки и Бигман стигнаха върха. От другата страна скалното образувание беше почти отвесно. Само остри ръбове нарушаваха повърхността му. Фигурата на Съмърс приличаше на прилеп с разперени крила. Той падаше бавно надолу, като се премяташе и удряше в скалите.

— Да го хванем, Лъки — рече Бигман и направи дълъг скок далече от скалата. Лъки го последва.

На Земята, а дори и на Марс, този скок би бил смъртоносен. На Йо обаче той можеше да предизвика само леко сътресение. Двамата паднаха долу със свити колене, и се претъркулиха, за да смекчат удара. Лъки пръв скочи на крака и се отправи към Съмърс, който лежеше неподвижно.

Бигман пристигна задъхан.

— Хей, този скок не беше най-лесният, който аз… Какво се е случило с приятелчето?

— Мъртъв е — отвърна Лъки. — От начина, по който звучеше гласът му, разбрах, че кислородът му е на свършване. Беше почти в безсъзнание. Затова го карах да говори бързо.

— Човек може да бъде в безсъзнание дълго време — каза Бигман.

— Той се подсигури — поклати глава Лъки. — Наистина не искаше да бъде заловен. Точно преди да скочи, отвори шлема си за отровния въздух на Йо и се удари в скалата.

Лъки отстъпи встрани и Бигман можа да хвърли поглед на смазаното лице на Съмърс.

— Бедният глупак — каза Лъки.

— Бедният предател! — поправи го гневно Бигман. — Той сигурно е знаел отговора, но не ни го каза. Сега вече не може.

— Не е необходимо, Бигман — каза Лъки. — Аз мисля, че сега го зная.