Луните на Юпитер

16. РОБОТ!

— Наистина ли? — гласът на малкия марсианец се извиси до писък. — И какъв е той. Лъки?

— Не сега — отвърна Лъки и погледна Съмърс, чиито мъртви очи бяха втренчени в чуждото небе. — Съмърс се отличава с едно нещо — продължи Лъки. — Той е първият човек, умрял на Йо.

Лъки вдигна поглед. Слънцето се скриваше зад Юпитер.

— Скоро ще се стъмни — каза той. — Да се връщаме на кораба.

Бигман се разхождаше из кабината им. Можеше да направи само по три крачки в едната посока и по три в обратната, но се разхождаше.

— Лъки, ако ти знаеш отговора — каза Бигман, — защо тогава не…

— Аз не мога да предприемам обикновени действия — прекъсна го Лъки — и да рискувам да стане експлозия. Остави ме, Бигман, да действувам, когато трябва и по начина, който смятам за най-правилен.

В гласа му имаше твърдост, което съвсем разстрои Бигман.

— Е, защо тогава си губим напразно времето на Йо заради това приятелче? Той е мъртъв и нищо повече не може да се направи за него.

— Едно нещо… — започна Лъки и в този момент светна входният сигнал. — Отвори, Бигман — каза той. — Сигурно е Норич.

Наистина беше Норич. Слепият инженер влезе, воден от кучето си Мът.

— Научих за Съмърс, Съветнико — каза Норич. — Ужасно нещо е да си помисли човек, че той се е опитал да… да… Ужасно е, че е бил предател. Но все пак някак го съжалявам.

— Зная — кимна Лъки, — затова ви помолих да дойдете. Сега на Йо е тъмно. Има слънчево затъмнение. Ще дойдете ли с мен навън да го погребем, когато затъмнението премине?

— Разбира се. Ние бихме направили толкова и за всеки друг, нали?

Норич отпусна ръката си, сякаш да потърси утешение в муцуната на Мът, а кучето се приближи и се притисна до своя господар, като че ли смътно изпитваше нужда да му предложи съчувствието си.

— Помислих си, че и вие ще пожелаете да дойдете — каза Лъки. — В края на краищата, бяхте му приятел. Сигурно бихте искали да му отдадете последната си почит.

— Благодаря ви. Наистина бих искал — отвърна Норич и слепите му очи се навлажниха.

Лъки съобщи на командира за своето намерение точно преди да сложи шлема на главата си.

— Това ще бъде последното ни излизане навън — каза той. — Когато се върнем, ще можем да излетим за Юпитер-9.

— Добре — съгласи се командирът. В очите му се четеше едно неизказано разбиране.

Лъки постави шлема на главата си, а в другия ъгъл на пилотското помещение чувствителните пръсти на Норич се движеха внимателно върху гъвкавия скафандър на Мът, за да се увери, че отвсякъде е добре закопчан. Вътре, в остъкления отпред странен шлем върху главата на Мът, челюстите на кучето се движеха и се чуваше лай. Очевидно кучето разбираше, че са тръгнали да се разхождат на слабата гравитация и се радваше на тази възможност.

Първият гроб на Йо бе направен. Изкопаха го в твърдата скалиста почва с нагнетателни лопати, а после го уплътниха с едрозърнест пясък. Най-отгоре като знак поставиха голям валчест камък.

Тримата мъже стояха около гроба, а Мът бродеше из околността, и както винаги се опитваше да души през метала и стъклото, които не му позволяваха да използува обонянието си.

Бигман, който знаеше, че Лъки иска от него да направи нещо, и знаеше какво, но не знаеше защо, чакаше напрегнато.

— Той беше човек, който много силно желаеше нещо, по тази причина направи злини и заплати за тях — каза тихо, навел глава, Норич.

— Той е направил каквото сириусианите са го помолили да направи — добави Лъки. — Това беше престъплението му. Той извърши саботаж и…

Норич настръхна, когато паузата в забележката на Лъки се удължи.

— И какво? — попита той.

— И е довел вас на борда на кораба. Отказал е да се присъедини към екипажа без вас. Вие самият ми казахте, че само благодарение на него сте били определен да бъдете на борда на „Юпитерианска луна“. Вие сте робот шпионин — повиши тон Лъки, — подставен от сириусианите. Вашата слепота ви прави да изглеждате невинен в очите на другите от проекта, но на вас не ви е нужно зрение. Вие убихте В-жабата и помогнахте на Съмърс да напусне незабелязано кораба. Собствената ви смърт не означава нищо за вас въпреки заповедите, формулирани в третия закон. И накрая, вие ме заблудихте, показвайки емоции, които долових чрез В-жабата, изкуствени емоции, вградени във вас от сириусианите.

Това беше условният сигнал, който Бигман чакаше. Вдигнал високо дръжката на своя бластер, той се нахвърли върху Норич, чиито несвързани протести не се обединяваха в думи.

— Знаех, че си ти — крещеше Бигман, — и ще те смажа!

— Не е вярно — проплака Норич, като едва проговори.

Той вдигна ръце и залитна назад.

Внезапно Мът се стрелна на слабата бяла светлина. Той яростно се втурна през тази четвърт миля, която го отделяше от мъжете, насочвайки се право към Бигман.

Бигман не се смути. С едната си ръка той улови Норич за рамото, а с другата вдигна бластера.

Тогава Мът рухна!

Краката му се вдървиха още докато беше на десет стъпки от борещата се двойка и той, търкаляйки се, мина покрай тях, докато накрая замръзна неподвижно. През стъклото на шлема му се виждаха застиналите в отворено положение, сякаш по средата на лай, челюсти.

Бигман остана все така заплашително надвесен над Норич, като че ли също бе замръзнал.

Лъки с бързи крачки се приближи до животното. Той използува лопатата си като нож, за да разцепи скафандъра на Мът по дължината на тялото му от врата до опашката. После възбудено разцепи и кожата на врата му и ловко го опипа с облечените си в броня пръсти. Откри малко кълбо, което не беше кост. Опита се да го извади, но срещна съпротива. Със затаен дъх Лъки преряза жиците, които задържаха кълбото на мястото му, и стана, почти премалял от облекчение. Основата на мозъка беше логичното място за поставяне на задействуван от мозъка механизъм и Лъки го бе открил. Сега вече Мът не застрашаваше никого.

— Кучето ми! Какво направихте с кучето ми? — извика Норич, сякаш инстинктивно почувствувал загубата на Мът.

— Това не е куче, Норич — каза тихо Лъки, — и никога не е било. Това беше робот. Хайде, Бигман, води го към кораба. Аз ще нося Мът.

Лъки и Бигман се намираха в кабината на Панър. „Юпитерианска луна“ бе отново в полет. Йо бързо оставаше назад и вече се беше смалил до размера на малка монета.

— Какво го издаде? — попита Панър.

— Куп неща, които не проумях навреме — каза мрачно Лъки. — Всяка улика ме насочваше твърдо към Мът, но аз толкова съсредоточено търсех хуманоиден робот, бях дотолкова вътрешно убеден, че роботът трябва да има човешки облик, че се разминавах с истината, макар тя да ме гледаше право в очите.

— Тогава кога проумяхте?

— Когато Съмърс се самоуби, скачайки от скалата. Аз го гледах да лежи на земята и си спомнях как Бигман пропадна в амонячния сняг и как едва не загина. Тогава си помислих, че Мът го няма, за да спаси този… И това ми помогна.

— Как? Не разбирам.

— Как Мът спаси Бигман… Когато кучето изтича покрай нас, Бигман беше някъде под снега и изобщо не се виждаше. Въпреки това Мът се гмурна в снега, отправяйки се без колебание към него, и го извлече навън. Ние приехме това, без да помислим, защото някак си очакваме от кучетата да откриват неща, които не могат да се видят, посредством обонянието си. Главата на Мът обаче бе затворена в шлем. Той не можеше нито да види, нито да подуши Бигман и все пак го намери без затруднение. Трябваше да забележим, че се бе намесило необикновено сетивно възприятие. Ще открием точно какво е то след като нашите роботолози поработят върху тялото на Мът.

— Сега, когато обяснявате — каза Панър, — всичко изглежда съвсем ясно. Кучето се е издало, защото първият закон го е принудил да не позволи на човешко същество да бъде причинена вреда.

— Точно така — потвърди Лъки. — Щом най-накрая започнах да подозирам Мът, няколко други неща също си отидоха на мястото. Вярно, че Съмърс е успял да уреди Норич да бъде на борда, но с това той е уредил и Мът. Още повече, че точно Съмърс е бил този, който е намерил Мът за Норич. Възможно е на Земята да има шпионски кръг, чиято единствена задача е да разпределя тези роботи кучета във важни изследователски центрове или близо до тях. Кучетата са съвършени шпиони. Ако откриете, че едно куче души вашите документи или минава през някой свръхсекретен сектор от лабораторията, ще бъдете ли обезпокоен? Вероятно ще го погалите и ще му дадете нещо за ядене. Огледах Мът, доколкото можах, и мисля, че в него има вграден субетерен предавател, посредством който държи връзка със сириусианските си господари. Те могат да виждат и чуват всичко, каквото вижда и чува той. Например те са видели В-жабата през очите на Мът, разбрали са, че е опасна за тях, и са му наредили да я убие. Той би могъл да бъде конструиран така, че да е в състояние да си служи с енергийния излъчвател, с който е разтопил ключалката на вратата. Дори да беше заловен по време на действието, би могло лесно да се допусне, че това е случайно произшествие, при което едно куче си играе с намерено от него оръжие. Щом всичко това ми дойде на ум, започнах да осъществявам замисъла си. Трябваше да се опитам да запазя кучето непокътнато, защото бях сигурен, че всяко открито подозрение върху Мът би възпламенило намиращия се в него експлозив. Затова първо изведох Норич и Мът на безопасно разстояние от кораба, предлагайки да изкопаем гроб за Съмърс. По този начин, ако Мът експлодираше, поне корабът и хората в него щяха да се отърват. Естествено оставих на командир Донахю писмо, което да бъде отворено в случай че не се върна. Така поне на Земята щяха да бъдат подложени на изследване всички кучета в изследователските центрове. След това обвиних Норич…

— Марсиански пясъци. Лъки — прекъсна го Бигман. — Когато каза, че Норич е убил В-жабата и ни е заблудил с вградени в него изкуствени емоции, за момент си помислих, че говориш сериозно.

— Не, Бигман — поклати глава Лъки. — Ако той можеше да ни заблуди с вградени в него емоции, защо тогава би си направил труда да убива В-жабата? Не, аз бях сигурен, че ако виждаха и чуваха посредством сетивата на Мът, сириусианите щяха да бъдат убедени, че съм на погрешна следа. В добавка подготвих ситуация, която би била в полза на Мът. И така съгласно предварителните ми указания Бигман нападна Норич. Като куче водач на сляп човек в Мът са били заложени строгите заповеди да защищава господаря си от нападение и да се подчинява на втория закон. Малко хора нападат сляп човек, а и онези, които го правят, обикновено биха се спрели, стига кучето да изръмжи и да покаже зъбите си. Бигман обаче упорствуваше в своето нападение и Мът, за първи път, откакто е бил създаден, трябваше да продължи докрай. Но как? Той не можеше да нарани Бигман. Първият закон! Не можеше също да остави да бъде наранен Норич. Това беше сложна дилема и Мът излезе от строя. Щом това се случи, вече не бях изложен на опасност. Каквато и бомба да имаше вградена в Мът, тя вече не можеше да бъде възпламенена. И така аз я отстраних и ние бяхме спасени.

— Много изкусно извършено — каза Панър, като си пое дълбоко въздух.

— Изкусно ли? — изсумтя Лъки. — Аз трябваше да направя това още първия ден, когато се приземих на Юпитер-9, ако умът ми беше на мястото си. Почти го бях постигнал. Мисълта беше непрекъснато на границата на възприятията ми, а аз въобще не успях да я доловя.

— Каква беше тя, Лъки? — попита Бигман. — Все още не я знам.

— Много просто е. В-жабата откриваше животинските емоции така добре, както и човешките. Ние имахме един такъв пример още когато за пръв път се приземихме на Юпитер-9. Открихме глад в съзнанието на котката. След това, по-късно, се срещнахме с Норич и той те накара да посегнеш да го удариш, за да демонстрира способностите на Мът да го защищава. Ти направи това. Чрез В-жабата аз открих емоциите на Норич и твоите, Бигман, но макар Мът да показваше външни признаци на ярост, нямаше и следа от такава емоция. Още тогава беше налице абсолютно доказателство, че на Мът липсват емоции и следователно той не е куче, а робот. Все пак аз бях толкова убеден, че търся човек, че съзнанието ми отказа да приеме този факт… Е, хайде да отидем да вечеряме и пътьом да посетим Норич. Искам да му обещая, че ще му намерим друго куче, този път истинско.

Станаха, а Бигман каза:

— Лъки, може да изгубихме малко повече време, но все пак спряхме сириусианите.

— Не знам дали сме ги спрели, но съм сигурен, че ги забавихме — отвърна спокойно Лъки.