Луните на Юпитер

11. ПО ПЪТЯ НА ЛУНИТЕ

— Кой? — веднага поиска да научи Бигман.

Отговори му обаче Лъки:

— Явно Панър мисли, че е някой от нас.

— Благодаря! — каза Панър. — А какво обяснение бихте дали вие? Вие споменахте за „пътник без билет“, вие говорихте за хора, проникнали със сила на борда на „Юпитерианска луна“. Ама че нахалство! Няма ли двама души наистина проникнали по този начин на борда? Нима не бях свидетел как стана? Та това сте вие двамата!

— Съвсем вярно — съгласи се Лъки.

— Доведохте ме тук, за да можете да разучите точно как функционира корабът. Опитахте се да ми отвлечете вниманието с истории за роботи, като се надявахте, че няма да зебележа, че обикаляте и разглеждате най-внимателно целия кораб.

— Ние имаме право на това — каза Бигман. — Този тук е Лъки Стар!

— Той казва, че е Лъки Стар. Ако е член на Научния съвет, може да го докаже и знае как. Ако имах поне малко мозък в главата, щях да поискам да удостоверите самоличността си преди да ви доведа тук, долу.

— И сега не е твърде късно — каза спокойно Лъки. — Можете ли да виждате добре от такова разстояние?

Той вдигна едната си ръка с дланта към него и си запретна ръкава.

— Няма да дойда по-близо — сърдито отвърна Панър.

Лъки не каза нищо. Китката му говореше вместо него. Кожата от долната страна на китката изглеждаше съвсем обикновена, но преди години я бяха обработили с хормони по най-сложен начин. Реагирайки само на едно тренирано усилие на волята на Лъки, едно овално петно на китката му потъмня и бавно почерня. Малки жълти петънца очертаваха в него познатите контури на Голямата мечка и Орион.

Панър зяпна от учудване, сякаш някой му бе изкарал въздуха от дробовете. Малко хора имат случай да видят този знак на Съвета, но всички надхвърлили детската възраст знаят значението му — той е неоспоримият и неподлежащ на подправяне знак за самоличност на членовете на Научния съвет.

Панър нямаше избор. Мълчаливо и неохотно той изключи силовото поле и отстъпи назад.

— Заслужаваш да ти счупя главата, неуравновесен… — извика гневно Бигман и пристъпи напред, но Лъки го дръпна.

— Няма нищо, Бигман. Човекът има същото право да ни подозира, както ние него. Успокой се.

— Изглеждаше логично — сви рамене Панър.

— Признавам, че беше така. Мисля, че вече можем да си имаме доверие.

— С вас може би — каза многозначително главният инженер. — Вие удостоверихте самоличността си, но малкият кресльо? Кой ще удостовери самоличността му?

Бигман изкряска нечленоразделно и Лъки застана между двамата.

— Аз гарантирам за него — каза Лъки — и поемам пълна отговорност за действията му… Сега предлагам да се върнем към кабините, докато не са тръгнали да ни търсят. Всичко, което стана тук, долу, трябва, разбира се, да си остане само между нас.

После, сякаш нищо не се беше случило, те продължиха да се катерят нагоре.

В стаята, предназначена за тях, имаше две легла едно над друго и умивалник, от чийто кран с мъка се процеждаше тънка струя вода. Нищо повече. Дори тесните спартански помещения на „Светкавичния Стар“ изглеждаха луксозни в сравнение с нея.

Бигман седеше, кръстосал крака, на горното легло, а Лъки изтриваше с гъба врата и раменете си. Разговаряха шепнешком, съзнавайки, че от другата страна на тънките стени биха могли да ги подслушват.

— Слушай, Лъки — каза Бигман, — предлагам да отида при всеки човек на борда. Искам да кажа, при всеки един от десетимата, за които не знаем нищо. Умишлено да се сбия с всеки от тях и да го нарека с обидни имена. Няма ли да излезе, че този, който откаже да се бие с мен, е робот?

— В никакъв случай. Човекът може да не иска да наруши дисциплината на кораба, а може и да знае колко добре владееш игления пистолет. Може също така да не иска да си има неприятности с Научния съвет или просто да не желае да удари човек, който е по-дребен от него.

— Прекаляваш, Лъки — каза Бигман и замълча за миг. — Мисля си — продължи предпазливо той, — откъде си сигурен, че роботът е на борда на кораба? Може да е останал на Юпитер-9? Не е изключено.

— Зная, че не е изключено — отговори замислено Лъки, — и все пак съм сигурен, че роботът е тук, на борда. Толкова. Сигурен съм, макар да не зная защо.

Той се облегна назад в леглото и почука по зъбите си с кокалчето на един от пръстите си.

— Първия ден, точно когато се приземихме на Юпитер-9, нещо се случи — каза той.

— Какво?

— Само ако знаех! Мина ми през ума. Точно преди да заспя онази нощ знаех какво е, или така си мислех, но после ми се изплъзна. Не бях в състояние да си го възстановя. Ако бях на Земята, щях да се подложа на психосонда. Велика Галактико, кълна се, че бих се подложил! Опитах всяка хитрост, която ми е известна. Мислих здраво; изхвърлих го напълно от съзнанието си. Когато бяхме долу при двигателите с Панър, опитах се да уморя бедната си глава с приказки. Струваше ми се, че ако не спра да обсъждам този въпрос от всяка страна, мисълта непременно щеше да изплува в съзнанието ми. Но не стана така. И все пак тя е в съзнанието ми. Тази мисъл трябва да е причината да се чувствувам сигурен, че един от хората на борда на кораба е робот. Направил съм подсъзнателното умозаключение. Само ако можех да се докопам до мисълта, щях да имам целия отговор. Само ако можех!

Той беше почти отчаян.

Бигман никога не беше виждал Лъки с точно такъв израз на объркване и безнадеждност върху лицето.

— Хей — подвикна загрижено той, — по-добре е малко да поспим.

— Да, по-добре е.

— Хей, Лъки — прошепна в тъмнината няколко минути по-късно Бигман, — откъде си сигурен, че аз самият не съм робот?

— На сириусианите не би се удало да направят робот с такова грозно лице — отвърна му също шепнешком Лъки и вдигна лакът, за да се предпази от летящата възглавница.

Дните минаваха един след друг. На половината път към Юпитер корабът пресече вътрешния и много слабо наситен с малки луни пояс, от които само Шестата, Седмата и Десетата бяха номерирани. Юпитер-7 се виждаше като ярка звезда, но другите бяха достатъчно далеч и се сливаха с фона на съзвездията. Самият Юпитер беше пораснал до размера на Луната, гледана от Земята. И понеже корабът се приближаваше към планетата така, че Слънцето беше точно зад него, Юпитер оставаше в „пълната“ си фаза. Цялата му видима повърхност пламтеше от слънчевата светлина. Нощта не хвърляше сянка върху й.

Все пак, макар и с размера на Луната, планетата в никакъв случай не беше с нейната яркост. Покритата й с облаци повърхност отразяваше осем пъти по-голяма част от достигналата до нея светлина, отколкото голите и покрити с прах скали на Луната, но за съжаление една квадратна миля от Юпитер получаваше само една двадесет и седма част от светлината, която получава Луната, и вследствие на това в момента Луната, гледана от Земята, беше три пъти по-ярка.

И все пак Юпитер бе по-живописен от Луната. Поясите му се очертаваха съвсем ясно на кремавобелия фон като кафеникави ивици с леко размазани ръбове. Не беше трудно да се различи дори разплесканият сламеножълт овал на Голямото червено петно, което се появяваше в единия край, пресичаше лика на планетата и изчезваше в другия край.

— Хей, Лъки — извика Бигман, — Юпитер не изглежда съвсем кръгъл. Оптична измама ли е това?

— Нищо подобно — отвърна Лъки. — Юпитер наистина не е кръгъл. Сплескан е на полюсите. Нали си чувал, че и Земята е сплескана на полюсите?

— Несъмнено, но не достатъчно, за да се забелязва.

— Разбира се, че не. Помисли! Дължината на земния екватор е двадесет и пет хиляди мили, а Земята се завърта около оста си за двадесет и четири часа, така че всяка точка на екватора се движи със скорост малко по-голяма от хиляда мили в час. Получаващата се центробежна сила така издува екватора, че диаметърът на Земята през него е с двадесет и седем мили по-голям от този свързващ Северния и Южния полюс. Разликата в двата диаметъра е около една трета от процента, така че от космоса Земята изглежда като съвършена сфера.

— Аха.

— Сега да вземем Юпитер. Обиколката по екватора му е двеста седемдесет и шест хиляди мили — единадесет пъти по-дълга от тази на земния екватор — и въпреки това планетата прави едно завъртане около оста си за десет часа, или, за да бъдем точни, за девет часа и петдесет и пет минути. Една точка от неговия екватор се движи със скорост почти двадесет и осем хиляди мили в час или двадесет и осем пъти по-бързо от която и да е точка на земния екватор. Налице е много по-голяма центробежна сила и съответно много по-голямо изпъкване на екватора, още повече, че веществото на външните пластове на Юпитер е много по-леко в сравнение със земната кора. Диаметърът на Юпитер през екватора му е с близо шест хиляди мили по-голям от диаметъра му, свързващ северния и южния полюс. Разликата в диаметрите е цели петнадесет процента и лесно се забелязва.

— Марсиански пясъци — мърмореше Бигман, докато се взираше в сплескания кръг светлина, който представляваше Юпитер.

Докато падаха към Юпитер, Слънцето оставаше зад тях и не се виждаше. Пресякоха орбитата на Калисто, Юпитер-4, най-външния от главните спътници на Юпитер, но не го видяха в благоприятен за него момент. Юпитер-4 беше на разстояние един и половина милиона мили от Юпитер и голям колкото Меркурий, но се наамираше в отдалечената част на орбитата си. Виждаше се като малко грахово зърно в близост до Юпитер и навлизаше в сянката му.

Ганимед, който беше Юпитер-3, бе достатъчно близо, за да се види дискът му, с размери една трета от лунния диск, гледан от Земята. Той лежеше встрани, така че можеше да се види част от тъмната му страна. При това беше във фаза три четвърти — бледен и неизразителен.

Лъки и Бигман установиха, че останалите хора от екипажа ги пренебрегват. Командирът нито веднъж не ги заговори, дори не ги поглеждаше, а минаваше покрай тях с поглед, вперен в нищото. А когато минеше Норич, воден от Мът, весело кимаше, както винаги, щом откриеше присъствието на хора. Но ако Бигман отвърнеше на поздрава, любезността изчезваше от лицето на слепеца. Следваше леко подръпване на каишката, кучето отново тръгваше и Норич изчезваше.

Двамата се чувствуваха по-добре, като се хранеха сами в стаята си.

— Какво, по дяволите, си въобразяват? — изсумтя Бигман. — Дори оня тип, Панър, веднага си намира работа, щом ме види наблизо.

— Първо на първо, Бигман — каза Лъки, — понеже командирът открито показва, че сме в черния му списък, подчинените му също не се надпреварват да са любезни с нас. Второ, общувахме с някои от хората по недотам приятен начин.

— Срещнах днес оня гад Ред Съмърс — каза замислено Бигман. — Излизаше от двигателния отсек и попадна право на мене.

— Случи ли се нещо? Нали не…

— Нищо не направих. Стоях и го чаках да започне нещо, надявах се, че ще се опита, но той само ми се усмихна и ме заобиколи.

Всички на борда на „Юпитерианска луна“ наблюдаваха как Ганимед затъмнява Юпитер. Не беше истинско затъмнение. Ганимед покриваше само една малка част от Юпитер. Спътникът беше на разстояние шестстотин хиляди мили от кораба и голям колкото половината Луна, гледана от Земята. Юпитер беше на два пъти по-голямо разстояние и сега представляваше издуто кълбо, четиринадесет пъти по-голямо от Ганимед, зловещо и страховито.

Ганимед срещна Юпитер малко по-долу от екватора му и двете кълба бавно се сляха. Там, където попадна, Ганимед образува кръг по-слаба светлина, защото той имаше далеч по-рядка атмосфера от Юпитер и отразяваше значително по-малка част от получаваната светлина. Но дори и да не беше така, той щеше да се вижда там, където пресича поясите на Юпитер.

Най-интересен от всичко беше черният сърп, прилепил се към задната част на Ганимед, когато спътникът вече изцяло се бе преместил върху диска на Юпитер. Както хората шепнешком си обясняваха един на друг, това бе падналата върху Юпитер сянка на Ганимед.

Сянката, от която се виждаха само краищата, следваше спътника, но постепенно започна да го настига. Черната ивица все повече изтъняваше, докато по средата на затъмнението, когато Юпитер, Ганимед и „Юпитерианска луна“ застанаха на една линия със Слънцето, сянката напълно изчезна, покрита от небесното тяло, което я хвърляше.

След това, когато Ганимед продължи да се движи, сянката започна да го изпреварва. Появи се пред него като тънка ивица, после като по-дебел сърп и накрая заедно със спътника напусна кълбото на Юпитер. Цялото затъмнение трая три часа.

Юпитерианска луна" достигна и пресече орбитата на Ганимед, когато спътникът беше на отдалечения край на своята седемдневна орбита около Юпитер.

По този случай имаше специално чествуване. Хора с обикновени кораби (не често, разбира се) бяха достигали Ганимед и се бяха приземявали на него, но никое човешко същество не бе прониквало по-близо до Юпитер. Сега „Юпитерианска луна“ стори това.

Корабът мина на сто хиляди мили от Европа, Юпитер-2. От главните спътници на Юпитер Европа беше най-малкият, с диаметър едва хиляда и деветстотин мили. Той беше малко по-малък от Луната, но понеже беше близо, изглеждаше два пъти по-голям от нея, гледана от Земята. Тъмните петна, които можеха да се различат, бяха вероятно планински вериги. Телескопите на кораба доказаха, че е тъкмо така. Планините приличаха на меркурианските и бяха без следи от кратери, каквито има на Луната. Виждаха се и ярки петна, наподобяващи ледени полета.

Корабът продължи да потъва надолу, оставяйки орбитата на Европа зад себе си.

От главните спътници Йо беше най-вътрешният. Големината му беше почти като на земната Луна. Освен това се намираше на разстояние само двеста осемдесет и пет хиляди мили от Юпитер или малко повече, отколкото от Луната до Земята.

Приликата обаче свършваше дотук. Докато Земята с умереното си гравитационно поле завърташе Луната около себе си за четири седмици, Йо, заловен от гравитационното поле на Юпитер, обикаляше около него по малко по-голяма орбита за четиридесет и два часа. Докато Луната се движеше около Земята със скорост малко повече от хиляда мили в час, Йо обикаляше около Юпитер със скорост двадесет и две хиляди мили в час и да се кацне на повърхността му ставаше също толкова пъти по-трудно.

Корабът обаче маневрираше отлично. Пресече пътя на Йо и изключи аграв в най-подходящия момент.

Внезапно бръмченето на хиператомните двигатели се върна и изпълни кораба с някакво подобие на водопад от звуци след тишината на изминалите седмици.

Накрая „Юпитерианска луна“ се отклони от пътя си, подчинена отново на гравитационно поле, този път на Йо. Корабът пое орбита около спътника на разстояние по-малко от десет хиляди мили, така че дискът на Йо изпълни небето.

Обикаляха около него от дневната към нощната му страна, спускайки се все по-ниско. Подобните на крилата на прилеп аграв-крила на кораба бяха прибрани, за да не бъдат отнесени от рядката атмосфера на Йо.

След време се чу пронизително свистене, причинено от триенето на кораба в най-горните слоеве на тази атмосфера.

Скоростта все повече намаляваше, както и височината. Страничните ракетни двигатели извиха кораба, за да се обърне със задната си част към Йо, а хиператомните двигатели се включиха, за да смекчат спускането. Накрая, като пропадна за последен път и леко се разтресе, „Юпитерианска луна“ кацна на повърхността на Йо.

На борда на кораба всички бяха обзети от страхотна възбуда. Дори Лъки и Бигман бяха потупвани по раменете от хора, отбягвали ги по време на цялото пътуване.

Един час по-късно в нощната тъмнина на Йо хората от „Юпитерианска луна“, в скафандри и предвождани от командира Донахю, излязоха един по един върху повърхността на Юпитер-1.

Шестнадесет мъже. Първите човешки същества, кацнали на Йо!

„Поправка — помисли си Лъки. — Петнадесет мъже и един робот!“