Луните на Юпитер

7. В ИГРАТА СЕ ВКЛЮЧВА РОБОТ

Пластмасовият аквариум на В-жабата беше разбит и смачкан, а подът — мокър от водата. В-жабата, полупокрита с клонките, с които се хранеше, беше мъртва, съвсем мъртва.

Сега, когато тя бе мъртва и неспособна да контролира емоциите, Лъки можеше да я гледа без принудителната обич, която той, както и всички други, попаднали в обсега й на влияние, чувствуваха. Ядоса се най-вече на себе си, че бе позволил да го надхитрят.

Бигман, току-що излязъл изпод душа и само по гащета, свиваше и разпускаше юмруците си.

— Лъки, вината е моя. Вината е изцяло моя. Така високо виках под душа, че изобщо не чух някой да влиза.

Глаголът „влизам“ не беше съвсем подходящ. Убиецът се беше вмъкнал, прогаряйки своя път. Механизмът на ключалката беше разтопен, и то очевидно с енергиен излъчвател от доста голям калибър. Лъки се върна към видеофона.

— Командир Донахю?

— Какво стана? Случило ли се е нещо?

— Ще се видим до половин час — отвърна Лъки, после прекъсна връзката и се обърна към скърбящия Бигман. — Вината е моя, Бигман — каза мрачно той. — Чичо Хектор каза, че сириусианите още не са открили истината относно емоционалната сила на В-жабата, а аз приех това твърде безрезервно. Ако не възприемах така оптимистично незнанието на сириусианите, никой от нас нямаше и за миг да остави малкото създание без надзор.

Лейтенант Невски дойде да ги вземе. Стоеше мирно, докато Лъки и Бигман напускаха стаите си.

— Радвам се, сър, че не сте пострадал при вчерашния сблъсък — тихо каза лейтенантът. — Нямаше да ви оставя, сър, ако изрично не ми бяхте заповядали да се оттегля.

— Забравете това, лейтенанте — каза разсеяно Лъки. Лъки тъкмо си беше спомнил момента преди да заспи миналата нощ, когато за кратко време една мисъл се завъртя на прага на съзнанието му и после изчезна. Сега обаче тя не се появяваше и накрая той започна да мисли за други неща.

Влязоха в аграв-коридора. Този път той беше претъпкан с хора, които се движеха внимателно и безучастно в двете посоки. Навсякъде цареше атмосфера на започващия работен ден. Макар за хората, които работеха под повърхността, да нямаше ден или нощ, все пак старият двадесет и четири часов график се спазваше. Човечеството пренасяше със себе си познатото въртене на Земята във всички светове, където живееше, и въпреки че хората можеха да работят денонощно на смени, по-голямата част от тях работеха винаги „дневна смяна“, от девет до пет стандартно слънчево време.

Сега беше почти девет и в аграв-коридорите имаше голямо движение, тъй като хората отиваха по работните си места. Чувството, че е „сутрин“, беше почти така силно, както ако Слънцето беше ниско на източния хоризонт, а по тревата имаше роса.

Когато Лъки и Бигман влязоха в заседателната зала, на масата седяха двама души. Единият беше командирът Донахю, чието лице носеше отпечатъка на старателно овладяно напрежение. Командирът стана и студено представи другия — Джеймс Панър, главен инженер и цивилен шеф на проекта. Панър беше набит мъж с мургаво лице, тъмни хлътнали очи и дебел врат. Беше облечен с тъмна риза с отворена яка и нямаше никакви отличителни знаци.

Лейтенант Невски козирува и излезе. Командирът Донахю почака да се затвори вратата и каза:

— Тъй като останахме само четиримата, нека започнем работа.

— Четиримата и една котка — поправи го Лъки, галейки животинката, която бе опряла предните си лапи на масата и тъжно го гледаше. — Нали това е същата котка, която видях вчера?

— Може би да, а може би не — отвърна командирът и се намръщи. — На спътника имаме много котки, но предполагам, че не сме тук, за да говорим за любимите си домашни животни.

— Напротив, командире — възрази Лъки, — според мен с тази тема трябва да започнем разговора, затова умишлено я избрах. Спомняте ли си моето любимо животно, сър?

— Малкото венерианско създание ли? — попита командирът с внезапна топлота. — Спомням си го. То беше… — Той спря объркан, сякаш се чудеше в отсъствието на В-жабата каква би могла да бъде причината за възторга му от нея.

— Малкото венерианско създание притежаваше особени способности — продължи Лъки. — То можеше да открива емоции. Можеше също да предава емоции и дори да ги налага.

Очите на командира се разтвориха широко, а Панър каза с дрезгав глас:

— Чух веднъж слухове в този смисъл. Съветнико, и се изсмях.

— Напразно. Това е истина. Всъщност, командир Донахю, моята цел беше да уредите да разговарям с всеки човек, работещ по проекта, в присъствието на В-жабата. Исках да направя анализ на емоциите.

Командирът все още изглеждаше учуден.

— Какво би доказало това?

— Може би нищо. Все пак имах намерение да опитам.

— Имахте намерение да опитате ли? Използувате минало време, съветник Стар.

Лъки погледна тъжно двамата ръководители на проекта.

— Моята В-жаба е мъртва.

— Убита бе тази сутрин — добави разярен Бигман.

— Кой я е убил?

— Не знаем, командире.

— Предполагам, че тогава ще преустановите вашето малко разследване, докато животното не бъде заменено с друго.

— Няма да изчакваме — каза Лъки. — Самият факт, че В-жабата е мъртва, ми говори много и работата става далеч по-сериозна.

— Какво искате да кажете?

Всички го бяха зяпнали. Дори Бигман бе силно изненадан.

— Казах ви, че В-жабите притежават способността да налагат емоции. Вие самият, командир Донахю, изпитахте това. Спомняте ли си чувствата, които ви завладяха вчера, когато видяхте В-жабата на борда на моя кораб? Намирахте се под голямо напрежение и все пак, когато я видяхте… Спомняте ли си чувствата си, сър?

— Животното много ми допадна — със запъване изрече командирът.

— Сега, като премисляте този миг, можете ли да кажете защо?

— Не, да си кажа право. Грозно създание.

— Все пак го харесахте. Не можеше да не го харесате. Бяхте ли в състояние да му навредите?

— Струва ми се, не.

— Сигурен съм, че не сте бил. Никой, притежаващ емоции, не би могъл. И все пак някой го е направил. Някой го е убил.

— Възнамерявате ли да обясните парадокса? — попита Панър.

— Той е лесно обясним. Убил го е някой, който не притежава емоции. Например някой робот. Представете си, че някъде на Юпитер-9 има робот, механичен човек, който външно напълно прилича на човешко същество.

— Искате да кажете хуманоид ли? — избухна командирът. — Невъзможно! Такива неща съществуват само в приказките.

— Аз мисля, командире, че вие не подозирате колко изкусни производители на роботи са сириусианите. Мисля също, че те са в състояние да използуват за модел някой много верен човек от Юпитер-9, да изработят робот по негово подобие и да го подменят. Такъв робот хуманоид може да има специални сетива, с които да се превърне в съвършения шпионин. Той би могъл например да вижда на тъмно или да усеща скрити под дебела повърхност неща. И положително би бил в състояние да предава информация по субетера посредством някакво вградено устройство.

— Това е нелепо — поклати глава командирът. — И човек би могъл лесно да убие В-жабата. Един уплашен до крайност човек би могъл да преодолее това… това мисловно влияние, което животното упражнява. Помислихте ли за този вариант?

— Да, помислих — отвърна Лъки. — Защо обаче един човек да бъде така отчаян? Откъде такова безумие, за да убива безобидната В-жаба? Явно причината е, че ако В-жабата представлява ужасна опасност, тя престава да бъде безобидна. А единствената опасност, която тя може да е представлявала за убиеца, се основава на способността на животното, което би уловило и предало емоциите на самия убиец. Представете си, че тези емоции незабавно разкриеха факта, че убиецът е шпионин.

— Как е възможно това? — попита Панър.

— Ами ако нашият убиец изобщо не притежава емоции? — обърна се към него Лъки. — Нямаше ли веднага да се разкрие, че е робот? Или да разгледаме другата страна. Защо е убил само В-жабата? Защо вече влязъл в стаите ни, след като е рискувал толкова много и е открил, че единият от нас е под душа, а другият на видеофона, без да подозираме нищо, убиецът не е убил нас вместо В-жабата? Или и нас заедно с нея?

— Вероятно не е имал време — отвърна командирът.

— Има и друга, по-задоволителна причина — каза Лъки. — Знаете ли трите закона на роботиката? Правилата на поведение, които всички произведени роботи трябва да следват?

— Само в общи линии — отвърна командирът. — Не мога да ги цитирам.

— Аз мога — каза Лъки — и с ваше позволение ще ги цитирам, за да мога да се изясня. Първият закон гласи:

„Роботът не е в състояние да навреди на човешко същество или с бездействието си да изложи човешкото същество на опасност.“ Вторият закон гласи: „Роботът трябва да се подчинява на даваните от човешкото същество заповеди, освен ако те не са в противоречие с първия закон.“ Третият закон гласи: „Роботът трябва да защищава собственото си съществуване дотогава, докато подобна защита не е в противоречие с първия или втория закон.“

— Добре, Съветнико — кимна Панър, — но какво доказва това?

— Един робот може да получи заповед да убие В-жабата, която е животно. Той ще изложи на опасност своето съществуване, тъй като това е изложено едва в третия закон, и ще се подчини на заповедта, действувайки съгласно втория закон. На него обаче не може да му бъде заповядано да убие Бигман или мен, тъй като сме хора и първият закон има предимство пред другите два. Един шпионин човек би убил и нас, и В-жабата, а един робот — само В-жабата. От всичко казано дотук може да се направи само един извод, командире.

Командирът остана неподвижен и размишлява дълги минути върху казаното от Лъки. Бръчките се врязаха в умореното му лице.

— Какво предлагате да направим? — попита накрая той. — Да прегледаме на рентген всички хора, работещи по проекта, така ли?

— Не — отвърна веднага Лъки. — Не е толкова просто. Успешен шпионаж се провежда и някъде другаде. Ако тук има един робот хуманоид, вероятно някъде другаде има още. Би било добре да заловим колкото се може повече хуманоиди, при възможност всичките. Ако действуваме твърде прибързано и открито при залавянето на един, останалите могат да ги изтеглят и да ги използуват при друг удобен случай.

— Тогава какво предлагате?

— Да действуваме бавно. Ако сме заподозрели робот, има начини да го накараме да се издаде, без да се усети, при това няма да започнем съвсем от нула. Например, командире, аз зная, че не сте робот, тъй като вчера открих у вас емоции. Всъщност аз умишлено възбудих у вас гняв, за да изпитам моята В-жаба. Моля да ме извините за това.

— Аз да съм робот?! — лицето на Донахю стана бледомораво.

— Както казах, използувах ви само за да проверя моята В-жаба.

— Но за мене нямате причина да сте сигурен. Съветнико, тъй като никога не съм виждал вашата В-жаба — каза сухо Панър.

— Точно така — потвърди Лъки. — Вие все още сте заподозрян. Свалете си ризата!

— Какво? — извика възмутен Панър. — Защо?

— Току-що доказахте, че сте невинен — каза кротко Лъки. — Един робот би се подчинил на тази заповед.

— Спрете това! — извика командирът и удари с юмрук по масата. — Достатъчно по този въпрос! Няма да позволя да изпитвате и ядосвате хората ми по какъвто и да било начин. Имам да върша работа на този спътник, съветник Стар! Трябва да пусна в космоса един аграв-кораб и ще го пусна. Хората ми са проверени и са вън от подозрение. Съчинението ви за участието на робот е неубедително и аз няма да се съобразявам с него. Вчера ви казах, Стар, че не искам да безпокоите хората на този спътник и да рушите морала им. Вчера вие си позволихте да се обърнете към мен по обиден начин. Сега казвате, че било само за да изпитате вашето животно, което е не по-малка обида. Поради тази причина не чувствувам нужда да ви сътруднича и няма да го направя. Ще ви кажа точно как постъпих. Прекъснах всички връзки със Земята. Обявих извънредно положение на Юпитер — 9. Сега имам правата на военен диктатор. Ясно ли ви е?

Лъки леко присви очи.

— Като член на Научния съвет аз ви надвишавам по ранг — каза той.

— Как възнамерявате да наложите своя ранг? Хората ми ще се подчиняват на мен и те вече са получили заповедите ми. Ако се опитате да попречите на изпълнението им по какъвто и да било начин, с думи или с дела, ще бъдете възпрян със сила.

— А какви са вашите заповеди?

— Утре — каза командир Донахю — в шест часа следобед стандартно слънчево време първият действуващ аграв-кораб ще извърши първия си полет от Юпитер-9 до Юпитер-1, спътника Йо. След като се върнем… след като се върнем, съветник Стар, и нито час по-рано, вие ще можете да проведете вашето разследване. А ако тогава поискате да се свържете със Земята и да направите постъпки за военен съд, аз ще бъда на ваше разположение.

Командирът Донахю гледаше решително Лъки Стар.

— Корабът готов ли е? — обърна се Лъки към Панър.

— Така мисля — отвърна Панър.

— Утре заминаваме — каза презрително Донахю. — Е, съветник Стар, ще ми сътрудничите ли, или ще трябва да ви арестувам?

Тишината, която последва, бе напрегната. Бигман направо спря да диша. Ръцете на командира се свиваха в юмруци и се разпускаха, а лицето му беше побледняло. Панър бавно извади дъвка от джобчето на ризата си, разви с една ръка пластмасовата й обвивка и я пъхна в устата си.

Тогава Лъки леко стисна ръцете си, облегна се назад и каза:

— Ще се радвам да ви сътруднича, командире.