Луните на Юпитер

2. КОМАНДИРЪТ Е РАЗГНЕВЕН

И стана така, че землянинът Лъки Стар и неговият малък приятел Бигман Джоунс, роден и израснал на Марс, потеглиха отвъд астероидния пояс към външните райони на Слънчевата система. Придружаваше ги един абориген от Венера, който съвсем не беше човек, а малко, четящо мисли и влияещо им животно.

Сега те висяха на хиляда мили над Юпитер-9 и чакаха гъвкавата проходна тръба да бъде закрепена между командирския кораб и „Светкавичния Стар“. Тръбата свързващо двата въздушни шлюза и образуваше коридор, който хората можеха да използуват при преминаването от единия кораб на другия, без да е необходимо да си поставят скафандрите. Въздухът от двата кораба се смесваше и свикнал с космоса човек, използувайки предимството на безтегловността, можеше да се изстреля през тръбата само след едно-единствено първоначално отблъскване и да се насочва на завоите, като леко и умело борави с лакти.

Ръцете на командира се показаха първи в отвора на шлюза. Те уловиха края на отвора и така се отблъснаха, че командирът изскочи навън като при играта на „прескочи кобила“ и се приземи под действието на местното изкуствено гравитационно поле (или псевдогравитационно поле, както го наричаха обикновено) на „Светкавичния Стар“ с леко олюляване. Скокът беше добре изпълнен и Бигман, който имаше наистина високи критерии за всички видове космическа техника, кимна одобрително.

— Добър ден, съветник Стар — каза с прегракнал глас Донахю.

В космоса, където, ако говорим точно, няма нито сутрин, нито следобед, нито вечер, е трудно да се определи дали трябва да се каже „Добро утро!“, „Добър ден!“ или „Добър вечер!“. Затова обичайният израз, възприет от космонавтите, беше „Добър ден“.

— Добър ден, командире — отвърна Лъки. — Има ли някакви трудности относно кацането ни на Юпитер-9, които да са причина за това забавяне?

— Трудности? Е, зависи как се схващат нещата. — Той се огледа и седна на едно от малките пилотски кресла. — Свързах се с Главния щаб на Съвета, но те ми казаха, че трябва да преговарям направо с вас, и ето ме тук.

Командирът Донахю беше жилав човек, от когото се излъчваше напрегнатост. Имаше дълбоко набраздено от бръчки лице и посивяла коса, но си личеше, че някога е била кестенява, а ръцете му бяха с изпъкнали сини вени. Изговаряше фразите на тласъци, насечено, в бърза последователност от думи.

— За какво да преговаряте с мен, сър? — попита Лъки.

— Само за едно нещо, Съветнико. Искам да се върнете на Земята.

— Защо, сър?

Когато отговори, командирът не погледна Лъки.

— Проблемът е от морално естество. Разследваха хората ни неведнъж, а многократно, до безкрай. Всеки път излизаха чисти и всеки път започваше ново разследване. Това не им се хареса, и на вас не би се харесало. Не им харесва да ги подозират непрекъснато и аз съм напълно на тяхна страна. Нашият аграв-кораб е почти готов и сега не е време да бъдат смущавани хората ми. Те вече говорят за стачка.

— Хората ви може да са чисти, но все още е налице изтичане на информация — каза спокойно Лъки.

— Значи се получава от някъде другаде — сви рамене Донахю. — Положително… — Той поспря и внезапно и съвсем неуместно попита с приятелски тон: — Какво е това?

Бигман проследи погледа му и веднага отговори:

— Това е нашата В-жаба, командире, а аз съм Бигман.

Командирът не обърна внимание на представянето. Вместо това се приближи до В-жабата и се взря в затворения отвсякъде и пълен с вода аквариум.

— Венерианско създание е, нали?

— Точно така — отвърна Бигман.

— Чувал съм за тях, но никога не бях виждал. Симпатичен малък скокльо, а?

Лъки усети, че го обзема мрачно задоволство. Не му се стори странно, че по средата на едно твърде сериозно обсъждане командирът се отплесна, погълнат от възхищението към едно малко водно създание от Венера. В-жабата предизвикваше това неизбежно.

Сега тя гледаше Донахю с черните си очи, като се полюляваше на разтегателните си крака и кротко цъкаше с папагалската си човка. В-жабата не притежаваше отбранителни оръжия, нито някаква броня. Нямаше нокти, зъби или рога. С човката си можеше да хапе, но такова ухапване не би причинило вреда на по-голямо от нея създание.

При все това тези В-жаби се размножаваха свободно по покритата с водорасли повърхност на Венерианския океан и никой от свирепите хищници на океанските дълбочини не ги безпокоеше — В-жабите просто можеха да управляват емоциите. Те инстинктивно караха всички други форми на живот да ги обичат, да се чувствуват приятелски настроени към тях и да нямат никакво желание да им навреждат. Така те оцеляваха, нещо повече — благоденствуваха.

Очевидно сега въпросната В-жаба бе изпълнила Донахю с приятелско чувство, защото военният я сочеше с пръст през стъклото на аквариума и се смееше, когато тя вирваше глава, а после, когато той придвижваше пръста си надолу, главата й потъваше между свиващите се крака.

— Как мислите, ще можем ли да си вземем няколко от тях на Юпитер-9, Стар? — попита той. — Тук сме луди по домашни животни. Напомнят ни за родното огнище.

— Не е много практично — отвърна Лъки. — В-жабите са трудни за гледане. Нали знаете, трябва да се държат в система, наситена с въглероден двуокис. Кислородът без преувеличение е отровен за тях. Това усложнява нещата.

— Искате да кажете, че не могат да бъдат държани в открит аквариум за риби, така ли?

— Понякога може. Така ги държат на Венера, където въглеродният двуокис е без пари и където винаги могат да ги върнат в океана, ако В-жабите се почувствуват нещастни. А на един кораб или в свят без въздух човек не би искал да изпуска непрекъснато въглероден двуокис във въздуха, така че затворената система е най-подходяща.

— О! — командирът като че се натъжи.

— Да се върнем към първоначалния предмет на разискването ни — каза енергично Лъки. — На предложението ви да напусна трябва да отговоря отрицателно. Възложена ми е задача, която съм длъжен да изпълня.

На командира, изглежда, му бяха нужни няколко секунди, за да се отърси от магията на В-жабата. Лицето му потъмня.

— Сигурен съм, че не разбирате сериозността на положението — рече той, изведнъж се обърна и погледна Бигман. — Да вземем например вашия другар.

Дребният марсианец се наежи и започна да се изчервява.

— Казвам се Бигман3 — рече той. — Преди малко ви се представих.

— Май не сте много голям — подхвърли командирът.

Лъки веднага постави ръка на рамото на човечеца, опитвайки се да го успокои, но напразно.

— Големината не е нещо външно, мистър! — изкрещя той. — Името ми е Бигман и аз съм голям човек в сравнение с вас или с когото и да е, назован от вас, без значение какво показват мерките. И ако вие не вярвате… — при тези думи той рязко сви лявата си ръка. — Пусни ме, Лъки, чуваш ли? Това приятелче…

— Би ли почакал една минутка, Бигман? — натъртено рече Лъки. — Нека разберем какво се опитва да каже командирът.

Донахю, изглежда, се слиса от внезапната словесна атака на Бигман.

— Повярвайте, в забележката ми нямаше нищо злонамерено. Извинявайте, ако съм ви обидил.

— Да съм се обидил ли? — попита с писклив глас Бигман. — Аз? Слушайте, известен съм с това, че никога не се дразня и след като ми се извинявате, можем да забравим станалото.

Той си подръпна колана и силно плесна с длани по високите до колената оранжевочервени ботуши, които бяха останали от миналото му на земеделски работник на Марс и без които никой не би могъл да го види на обществено място (освен ако не ги заменеше с други, с не по-малко крещящи цветове).

— Ще ви го кажа направо, Съветнико — рече Донахю, като отново се обърна към Лъки. — Тук, на Юпитер-9, имам почти хиляда души и всички те са жилави хора. Няма как да не бъдат. Далеч са от домовете си и вършат тежка работа. Излагат се на големи опасности. Те имат свое собствено схващане за живота и то е грубо. Например подиграват се на новодошлите, и то без да си поплюват. Понякога последните не могат да понесат това и си заминават. Понякога се обиждат. Издържат ли, по-нататък всичко е наред.

— Официално ли е позволено това? — попита Лъки.

— Не, но е позволено неофициално. Доброто настроение на работниците трябва да се пази по някакъв начин. Не можем да си позволим да ни чувствуват чужди, като се месим в издевателствата им. Трудно се заместват тук добрите работници. Нали знаете, не са много желаещите да дойдат на луните на Юпитер. Освен това ритуалното посвещение спомага да се отстранят неподходящите. Неиздържалите това изпитание в края на краищата положително биха се провалили и в други случаи. Затова закачих приятеля ви. — И командирът побърза да вдигне ръце. — Гледайте да не правите грешки. Съгласен съм, че той е голям отвътре, способен и всичко друго каквото искате, но ще успее ли да се справи с това, което го очаква? А вие, Съветнико?

— Имате предвид дебелашките шеги ли?

— Ще бъде трудно, Съветнико — продължи Донахю. — Хората знаят, че идвате. Новините някак се промъкват.

— Известно ми е — промърмори Лъки.

Командирът се намръщи.

— Във всеки случай — каза той — те знаят, че ще ги проверявате, и няма да ви жалят. Грозно са се заканили и ще пострадате, съветник Стар. Умолявам ви, заради проекта и заради самите вас, да не кацате на Юпитер-9. По-ясно от това не мога да ви го кажа.

Бигман наблюдаваше зяпнал промяната, която настъпваше у Лъки. Обичайният му вид на спокоен и добродушен човек изчезна. Тъмните му очи станаха строги, а правилните черти на изпитото му, красиво лице изразяваха нещо, което Бигман рядко бе виждал — силен гняв. Изглежда, всеки мускул от стройното му тяло се бе напрегнал.

— Командир Донахю — каза Лъки със звънлив глас, — аз съм член на Научния съвет и отговарям само пред неговия председател и Президента на световете от Слънчевата система. Рангът ми е по-висок от вашия и вие ще бъдете длъжен да се съобразявате с моите решения и заповеди. Приемам предупреждението, което току-що ми отправихте, като доказателство за собствената ви некомпетентност. Моля ви, не казвайте нищо. Изслушайте ме. Вие очевидно нямате авторитет сред хората си и не сте подходящ да ги оглавявате. Сега чуйте следното: аз ще кацна на Юпитер-9 и ще проведа разследванията си. Ще се справя с вашите хора, за разлика от вас. — Лъки замълча за миг, през което време другият зина и напразно се опита да си възвърне способността да говори. — Разбрахте ли, командире?

— Ще поставя въпроса пред Научния съвет — едва успя да процеди през зъби командирът Донахю, чието налято с кръв лице беше станало почти неузнаваемо. — Никой нагъл млад хлапак не може да ми говори с такъв тон, независимо дали е съветник, или не. Ще съпоставя служебното си досие като ръководител с това на всеки друг, заемал тази длъжност. Нещо повече, предупреждението ми също ще бъде записано и ако вие пострадате на Юпитер-9, готов съм да поема риска за военен съд. Няма да ви помагам с нищо. Всъщност надявам се… надявам се, че те ще ви научат на обноски, вие…

Донахю отново изпадна в състояние на безсловесност. Обърна се кръгом към отворения шлюз, който все още бе свързан с неговия кораб посредством космическата тръба, и с мъка се изкатери вътре. В гнева си изпусна едната дръжка и се спъна лошо.

Бигман наблюдаваше със страхопочитание как петите на командира изчезват в тръбата. Гневът на другия бе така силен, че малкият марсианец като че го изпита със собственото си съзнание — стори му се, че го обливат горещи вълни.

— Чудо на чудесата! — възкликна Бигман. — Този приятел наистина кипна. Накара го да се тресе.

— Наистина се ядоса — кимна Лъки. — Няма съмнение в това.

— Слушай — рече Бигман, — може би той е шпионинът. Той ще е най-осведоменият. Би имал най-добрата възможност.

— И него са проверявали най-старателно, така че теорията ти е съмнителна. Но той поне ни помогна в един малък експеримент, затова следващия път, когато го видя, ще трябва да му се извиня.

— Да му се извиниш ли? — попита ужасен Бигман. Той бе твърдо убеден, че извиненията са нещо, което другите трябва да правят. — Защо?

— Е хайде, Бигман, нима допускаш, че наистина мислех това, което казах?

— Ти не беше ли ядосан?

— Не истински.

— Преструваше се, така ли?

— И така може да се каже. Исках да го ядосам, да го ядосам истински и успях. Веднага се разбра.

— Веднага ли?

— А ти не разбра ли? Не почувствува ли гнева му да се излива върху тебе?

— Марсиански пясъци! В-жабата!

— Разбира се. Тя прие гнева на командира и го предаде на нас. Необходимо ми беше да разбера дали една В-жаба е способна на това. Там, на Земята, го проверихме, но докато не го бях опитал при истински полеви условия, нямаше да бъда сигурен.

— Тя предава добре.

— Зная. Това доказва, че в крайна сметка ние все пак имаме поне едно оръжие.