Луните на Юпитер

5. ИГЛЕНИ ПИСТОЛЕТИ И СЪСЕДИ

Бигман вярваше напълно в умението на Лъки да се справя успешно с всеки противник, дори ако е с голямо живо тегло, и въпреки че изпитваше силен гняв към враждебно настроената тълпа, не се страхуваше от нея.

Съмърс се беше доближил до началото на аграв-коридора заедно с едно дългуресто мургаво момче, което с хриплив глас излайваше случилото се на арената, сякаш това беше състезание по космическо поло, предавано по субетера.

Когато Арманд за пръв път блъсна Лъки в стената на коридора, чуха се одобрителни възгласи, но Бигман ги отмина с пренебрежение. Разбира се, викащият глупак се опитваше да представи нещата добре за своята страна. Само Лъки да почувствуваше аграв-техниката, щеше да натрие носа на Арманд. Бигман бе сигурен в това.

Ала когато мургавият младеж извика: „Арманд го стисна в ключ! Маневрира за повторно падане! Стъпала срещу стената! Свиване и изправяне и ето сгромолясването! Красота!“, Бигман започна да се притеснява.

Той също се приближи до ръба на аграв-коридора. Никой не му обърна внимание. Това бе едно от предимствата на малкия му ръст. Хора, които не го познаваха, бяха склонни да го подценяват като възможна опасност и да не го забелязват.

Бигман погледна надолу и видя как Лъки се отблъсна от стената, а Арманд изчаквателно плаваше наблизо.

— Лъки! — извика пронизително той. — Стой далеч от него!

Викът му се загуби във врявата, но не и гласът на мургавия мъж, макар да го беше снишил, докато разговаряше настрана със Съмърс. Бигман го долови.

— Позасили ченгето, Ред. Иначе ще пукнем от скука.

— Не ме интересува скуката — изръмжа в отговор Съмърс. — Искам Арманд да доведе работата до край.

За миг Бигман не осъзна колко важна е кратката размяна на фрази, но само за миг. Погледът му се стрелна светкавично към Ред Съмърс, чиито ръце правеха нещо с малък предмет, опрян на гърдите му, който Бигман не можеше да различи.

— Марсиански пясъци! — извика задъхан Бигман и отскочи назад. — Ей, Съмърс! Подло копеле!

Това беше още един от тези случаи, когато Бигман се зарадва, че носи иглен пистолет въпреки неодобрението на Лъки, според когото това оръжие не беше сигурно, защото твърде трудно се фокусира точно, но Бигман по-скоро би повярвал, че е висок два метра, отколкото да се усъмни в собственото си умение.

Тъй като Съмърс не се обърна при вика на Бигман, последният хвана здраво оръжието (от което само половин инч от дулото, стесняващо се до иглен връх, се показваше между показалеца и средния пръст на дясната му ръка) и го стисна достатъчно силно, за да го задействува. Едновременно с това на шест инча от носа на Съмърс проблесна светлина и се чу слабо пукане. Светлината не беше много внушителна (представляваше само йонизирани въздушни молекули), обаче Съмърс подскочи и паниката, предадена чрез В-жабата, силно нарасна.

— Никой да не мърда! — извика Бигман. — Тъпаци, нахални нещастници!

Още един разряд от игления пистолет изпука във въздуха, този път над главата на Съмърс, където можеха ясно да го видят.

Малко хора разполагаха с иглени пистолети, защото струваха скъпо и за тях трудно се получаваха позволителни. Всички обаче знаеха как стреля, макар и само от субетерните програми, и какви повреди може да причини.

Петдесетте мъже сякаш престанаха да дишат.

Студеният ситен дъждец на човешкия страх, обзел петдесет уплашени мъже, обля Бигман. Той се облегна на стената.

— Сега слушайте, всички слушайте — каза той. — Колко от вас знаят, че това приятелче Съмърс неутрализира пулта за управление на моя приятел? Изходът е бил предрешен!

— Имаш грешка — процеди отчаяно през зъби Съмърс.

— Така ли? Ти си смел човек, Съмърс, когато си с петдесет души срещу двама. Нека видим колко ще си смел срещу игления пистолет. С него, разбира се, човек трудно се прицелва и аз може да не улуча.

Той отново стисна юмрука си и този път пукането беше оглушително, а блясъкът от изстрела заслепи всички наблюдатели освен Бигман, който единствен знаеше в кой миг да си затвори очите.

Съмърс сподавено извика. Не беше засегнат, само дето бе изчезнало най-горното копче от ризата му.

— Добро прицелване, ако мога така да се изразя — каза Бигман, — но предполагам, че е твърде много да искам щастливата серия да продължи. Съветвам те да не мърдаш, Съмърс. Представи си, че си камък, приятелче, защото, ако мръднеш, аз няма да улуча, а като усетиш, че парче от кожата ти изчезва, ще ти е по-зле, отколкото ако загубиш още едно копче.

Съмърс затвори очи. Челото му блестеше от пот. Бигман изчисли разстоянието и стреля още два пъти.

Пук! Пляс! И изчезнаха още две копчета.

— Марсиански пясъци, това е моят щастлив ден! Не е ли мило от твоя страна, че си уредил никой да не идва и да не се намесва? Е, още един… на изпроводяк.

Този път Съмърс извика от болка. В ризата се появи дупка и отдолу се показа зачервена кожа.

— Хм! — възкликна Бигман. — Не улучих. Вече се притеснявам и вероятно следващия път ще сбъркам с два инча… Като че ли се готвиш да кажеш нещо, а, Съмърс?

— Добре! — извика Съмърс. — Аз уредих така нещата.

— Твоят човек е по-тежък — каза кротко Бигман — и по-опитен. Въпреки това ти не ги оставяш да се бият честно. Не поемаш никакъв риск, нали? Хвърли това, дето го държиш… и никой от останалите да не мърда. Отсега нататък в аграв-коридора ще има честна борба. Никой да не мърда от мястото си, докато единият от двамата не дойде тук. — Той поспря и ги огледа със свиреп поглед, движейки бавно наляво-надясно юмрука си с игления пистолет. — Но ако това бъде вашата планина от месо и кости, аз ще бъда само леко разочарован. Когато съм разочарован обаче, не отговарям за действията си. Може да се разочаровам и ядосам дотолкова, че да стрелям с игления пистолет в тълпата и няма нищо на света, с което някой от вас да ми попречи да стисна юмрука си десет пъти. Така че, ако сред вас има десет души, отегчени от живота, просто се надявайте, че вашето момче ще победи Лъки Стар.

Бигман чакаше, хванал в дясната си ръка игления пистолет, а под лявата мишница стиснал контейнера с В-жабата. Той гореше от желание да нареди на Съмърс да повика двамата обратно, но не се осмеляваше, за да не разгневи Лъки. Достатъчно добре го познаваше, за да знае, че не е допустимо борбата да прекъсне поради отказ от страна на Лъки.

Една фигура префуча в зрителното им поле, а след това още една. Чу се трясък като от удряне на нечие тяло в стена. После втори и трети. Сред това настъпи тишина.

Една фигура се връщаше плавно и теглеше втора, която бе хванала здраво за глезена.

Лицето господар на положението напусна с лека стъпка коридора, а този, който го следваше, падна като чувал с картофи.

Бигман нададе радостен вик. Първият беше Лъки. Бузата му бе ожулена, понакуцваше, но Арманд пък беше в безсъзнание.

С известни усилия успяха да свестят Арманд На главата му имаше цицина колкото малък грейпфрут, а едното му око бе подуто и затворено. Долната му устна кървеше, но той успя да се усмихне и каза:

— Ей богу, този хлапак си го бива. — После се изправи и притисна Лъки в мечешка прегръдка. — След като се окопити, все едно че имах насреща си десет души! Наш човек е!

Съвсем неочаквано хората нададоха одобрителни викове. В-жабата пък излъчи облекчение, което тутакси бе погълнато от последвалото въодушевление.

— Съветникът е наш човек — усмихна се широко Арманд и избърса кръвта от устните си с опакото на ръката. — Всеки, който продължава да не го харесва, ще трябва да се бие и с мен. Къде е Ред?

Ред беше изчезнал заедно с уреда, който бе пуснал на пода по заповед на Бигман.

— Вижте какво, мистър Стар — започна Арманд, — Трябва да ви кажа, че тази идея беше на Ред. Той каза, че трябва да се отървем от вас, иначе ще ни създадете неприятности.

Лъки вдигна ръка.

— Станала е грешка — каза той, — Слушайте всички. За всеки предан землянин няма да има никакви неприятности, гарантирам това. Няма да докладваме за схватката. Доста вълнуващо беше, но можем да я забравим. Следващия път, когато се срещнем, все едно че не сме се виждали. Все едно че нищо не се е случило. Ясно ли е?

Всички нададоха одобрителни викове, чуха се възгласи: „Наш човек е!“, „Да живее Съветът!“

Лъки понечи да си тръгне, когато Арманд каза:

— Хей, почакайте! — Пое си дълбоко въздух и посочи с дебелия си пръст В-жабата. — Какво е това?

— Венерианско животно — отвърна Лъки. — Отглеждаме си го.

— Симпатично е — каза грамадният мъж и му се усмихна.

Другите също се струпаха, за да разгледат В-жабата, да изкажат възхищението си, да стиснат ръката на Лъки и да го уверят, че през цялото време са били на негова страна.

Накрая Бигман, вбесен от блъсканицата, извика:

— Да се прибираме в стаите си, Лъки, или, кълна се, ще убия няколко от тези момчета.

Мигновено настъпи тишина и мъжете се отдръпнаха, за да сторят път на Лъки и Бигман.

Лъки трепна, когато Бигман постави студен компрес върху ожулената му буза в уединението на тяхната квартира.

— Накрая в навалицата чух, че говореха нещо за иглените пистолети, но в суматохата не разбрах за какво точно става дума. Би ли ми обяснил, Бигман?

Бигман неохотно му разказа какво се беше случило.

— Досетих се, че пултът ми е изключил — каза замислено Лъки, — но предположих, че повредата е механична, тъй като заработи отново след второто ми падане. Не знаех, че ти и Ред Съмърс сте решили това с борба зад гърба ми.

— Е, Лъки — усмихна се Бигман, — допускаш ли, че ще оставя този тарикат да прави подобни номера?

— Може би е имало друг, по-добър начин от употребата на иглен пистолет.

— Нищо друго не би ги заковало на място — отвърна огорчен Бигман. — Да не би да искаш да им се заканя с пръст и да им кажа: „Ах вие, непослушни момчета!“ Освен това трябваше да ги уплаша до смърт.

— Защо? — попита рязко Лъки.

— Марсиански пясъци, Лъки, ти забеляза двете падания на твоя противник, когато борбата беше предварително нагласена, но аз не знаех дали ти е останала достатъчно сила да се справиш. Щях да накарам Съмърс да прекрати борбата.

— Щеше да стане лошо, Бигман. Нищо нямаше да спечелим.

— Зная, но не ми издържаха нервите.

— Напразно. След като моят пулт започна да реагира нормално, нещата тръгнаха много добре. Арманд бе сигурен, че ме е победил, и когато откри, че все още съм в състояние да се боря, изглежда, загуби всяко желание за борба. Това понякога се случва с хора, които никога не са губили. Когато не спечелят веднага, това ги обърква и те изобщо не печелят.

— Така е, Лъки — каза усмихнат Бигман.

— Не ми харесва това „Така е, Лъки“ — каза след неколкоминутно мълчание Лъки. — Какво още си направил?

— Ами… — Бигман докосна за последен път ожуленото място, за да го прикрие с пудрата, и отстъпи назад, за да огледа критично своята работа. — Какво друго ми оставаше освен да се надявам, че ще спечелиш, нали?

— Предполагам, че да.

— И казах на тази тълпа, че ако Арманд спечели, ще застрелям колкото мога от тях.

— Пошегувал си се!

— Може би не. Във всеки случай те ми повярваха. Бяха сигурни, че не се шегувам, след като видяха как улучих четири копчета от ризата на Съмърс. Така че там имаше петдесет момчета заедно със Съмърс, които се обливаха в пот, надявайки се, че ти ще спечелиш, а Арманд ще загуби.

— Такава била работата — каза Лъки.

— Е, какво можех да направя, след като В-жабата беше там и предаде всички тези мисли и на тебе?

— Значи в Арманд е изчезнало желанието за борба, защото съзнанието му е било затъмнено от желанието да загуби… — Лъки беше огорчен.

— Не забравяй, Лъки! Две нечестни падания! Всичко беше нагласено.

— Да, зная. Е, може би при това положение съм имал нужда от тази помощ.

В същия миг светна сигналът на вратата.

— Кой ли може да е? — зачуди се Лъки и натисна бутона, който прибираше вратата в ниша.

На прага стоеше набит мъж с редееща коса и сини, сякаш порцеланови очи, които ги гледаха, без да мигнат. В едната си ръка държеше парче лъскав метал със странна форма, което подвижните му пръсти непрекъснато премятаха. Парчето като живо се плъзгаше между пръстите му от палеца към кутрето и обратно. Бигман усети, че го наблюдава, без да може да откъсне очите си.

— Казвам се Хари Норич — каза мъжът. — Съсед съм ви.

— Добър ден — каза Лъки.

— Вие сте Лъки Стар и Бигман Джоунс, нали? Искате ли да дойдете за няколко минути в моята квартира? Малко на гости и да пийнем по чашка, а?

— Много мило от ваша страна — отвърна Лъки. — С удоволствие ще ви правим компания.

Норич се обърна някак сковано и ги поведе по коридора към съседната врата, докосвайки от време на време стената с ръка. Лъки и Бигман го последваха. Последният носеше В-жабата.

— Заповядайте, господа — покани ги Норич, като се дръпна встрани, за да могат да влязат. — Моля, седнете. Вече чух много неща за вас.

— Например? — попита Бигман.

— Например за борбата на Лъки с огромния Арманд и за отличната стрелба на Бигман с иглен пистолет. Вестта се разнесе из цялата база. Съмнявам се да остане човек на Юпитер-9, който да не я научи до сутринта. Това е една от причините, поради която ви поканих. Искам да поговорим за това.

Норич внимателно наля уиски в две малки чашки и им ги предложи. Лъки постави ръката си на около три инча от чашата и почака един миг, но безрезултатно.

После се пресегна, взе чашата от ръката на Норич и я остави настрана.

— Какво е онова на работната ви маса? — попита Бигман.

В стаята на Норич по цялата дължина на една от стените като добавка към обичайната мебелировка имаше нещо подобно на работна маса с пейка пред нея. Върху масата бяха пръснати метални джунджурии, а в средата й имаше странна конструкция с височина шест инча и неравни очертания.

— Това ли? — Ръката се плъзна по повърхността на масата и спря върху конструкцията. — Това е триди.

— Какво?

— Триизмерна мозайка, игра. Японците ги имат от хиляди години, но никъде другаде не са успели да станат популярни. Представляват главоблъсканица, състояща се от известен брой части, които се съчетават и образуват някаква конструкция. Тази например, когато бъде завършена, ще бъде модел на аграв-генератор. Сам измислих и направих това триди.

Норич повдигна парчето метал, което държеше, и внимателно го постави в един малък прорез на конструкцията. Парчето се плъзна плавно навътре и се задържа там.

— Сега да вземем друго парче — при тези думи лявата му ръка се придвижи внимателно върху конструкцията, докато дясната опипа пръснатите парчета, намери подходящото и го намести.

Бигман пристъпи напред като хипнотизиран, но после бързо се отдръпна, защото изпод масата изведнъж се чу ръмжене. Оттам се измъкна едно куче и постави предните си лапи върху пейката. Беше голяма немска овчарка. Стоеше и кротко гледаше Бигман.

— Вижте какво, съвсем случайно го настъпих — каза нервно Бигман.

— Това е Мът — обясни Норич. — Няма да нарани никого, ако няма по-сериозна причина от това да го настъпят. Мът е кучето ми. Служи ми за очи.

— За очи ли?

— Мистър Норич е сляп, Бигман — каза тихо Лъки.