Любен Гоцев — истинският Кръстник

ГЛАВА 12

На другата вечер отново убивахме времето си в „О’Азис“. Този път на сцената се изявяваше нова старлетка — Емилия.

— Наскоро четох за тази — побутна ме Пехливанов. — Омъжила се за много богат свиленградски митничар.

Кимнах вяло с глава, въобще не се интересувах. По-скоро ми направи впечатление колко е смешен охранителят на Емилия. Пухкав, добродушен селчо, който обикаляше около нея и не можеше да си намери подходящо място, където да застане.

В същия момент циганката Гала се намести между нас без разрешение.

— Жоро, имаме проблем — обърна се тя към Пехливанов. — От „Пайнер“ отказват да ни пращат певици, ако не заплащаме предварително капаро.

— Че вие що не плащате?

— Брат ти каза, че си забранил.

— Вярно, че беше така — сбърчи вежди той. — Какво искат тези димитровградски селяндури? Не вярват на моята дума, че ще им платя ли? Ако е така, нека да ми се обадят и да ми го кажат лично — направи се на страшен той. — Чакай аз да те питам нещо теб! — изведнъж се подпали Пехливанов. — Защо Азис, на чието име сме кръстили моето заведение, идва да пее толкова рядко тук?

— Ами много му е тясно тук. Нивото му е доста голямо и не може да дойде да пее в подобна дупка!

— А парички може да прибира, така ли? — учудващо спокойно зададе въпрос Жоро.

Циганката се усети, че е направила голям гаф, млъкна и запремига на парцали.

— Още тази вечер му съобщи — започна високопарно той, — че ако не се появява веднъж седмично, ще го изхвърля, а заведението ще прекръстя на „Оазис“!

— Добре, Жоро — съгласи се покорно Гала.

— Ебе ли се тази? — посочи с поглед към Емилия той.

— Принципно, да — веднага влезе в ролята си циганката, — но сега тук е мъжът й — посочи тя дебеланкото, когото бях помислил за охрана.

— Е, и кога мога да я сбарам без него? — Не знам, откакто направиха сватба, се мъкне по всичките й участия.

— Значи нищо не става от теб. Даваш ми само голи обещания — приключи разговора той и се обърна да посрещне Киро Малкия, чиято охрана блъскаше полуделите тийнейджъри във всички посоки, а да осигурят достъп на шефа си до сепарето.

— Кире, колко пъти те помолих да не го правиш този номер в моите заведения? Така ми разгонваш клиентелата.

— Стига бе, Жоро! Според някаква статистика на един благоевградски вестник тийнейджърите ме водели за една от най-популярните личности в региона, на които искат да подражават. Що пък да не ме харесат и софийските? — намигна ми Киро, докато сваляше балтона си.

— Погледни ги тези двамата — смени темата Пехливанов, като му посочи Емилия и мъжа й.

— Гледам ги… какво им е толкова интересното?

— Този бил някакъв свиленградски тарикат. Четох във вестника, че семейството му притежавало много пари.

— Става интересно… — запали цигара Кирчо по затворнически маниер, като криеше пламъка с дланта си.

Величко Тонев се спря пред сепарето, като сияеше сякаш бе ударил шестица от тотото и прекъсна разговора в сублимния момент.

— Няма ли работа за вас бе, безделници? — пошегува се той. — Цяла нощ обикаляте кръчмите…

— На теб ти забранявам тази вечер да раздаваш бакшиши! — отвърна му в същия шеговит тон Пехливанов.

— И без да ми забраняваш, няма да го правя. Снощи оная мецана не ме пусна да си тръгна. Каза, че съм готин и искала да ме наебе. Колкото и да ви звучи странно — ухили се Величко, който не криеше сексуалните си проблеми — успя.

— Тази ще да е голяма магьосница бе, Величко? — избъзика го Кирчо.

— Ти пък недей да ми се правиш — влезе в тона му той. — Колко пъти, като си ми гостувал, съм ти поръчвал курви и на теб не ти става от тоя кокаин?

Величко беше прав. Киро бе най-мразеният клиент на проститутките. Държеше ги по около два дни, докато правеше неуспешни опити след обилни дози кока да ги изчука, но все не успяваше. Дори сводниците изпитваха ужас, когато се опитваха да измъкнат момичетата си. Често отнасяха солиден бой от охраната му. А нямаха и на кого да се оплачат. Върховният им шеф Пепи Щангата бе партньор на Киро.

Пехливанов заразпитва Величко за здравето му. Киро се възползва от момента и ми прошепна:

— Тоя няма да е лошо да го приберем — посочи с пръст демонстративно мъжа на Емилия, имаше предвид да го отвлечем.

Кимнах с глава. Знаех, че Киро от доста време контролира бандата на Йосиф от Костинброд, който беше спец по отвличанията.

— Как мислиш, дали ще му вземем „един лев“? — продължи да ми досажда Киро. Така жаргонно наричахме един милион лева. — Или може би едно евро? — полакоми се съвсем Киро, без да ми остави възможност дори да му отговоря.

— Нямам идея. Не е в моя ресор — все така безпристрастно му отвърнах аз.

— Напоследък имам проблеми с моята бандичка. Нямам им доверие. Затова ти предлагам на теб — погледна ме настоятелно. — Имам план — отново не ми остави възможност да кажа нищо. — Твоите хора го прибират и държат, а моите вземат откупа. Така ще контролираме парите.

— Каква е гаранцията за мен и хората ми, че ще вземем нещо изобщо? — искрено ме развесели с идеята си.

— Как каква? Няма да го пуснете, ако не вземете нищо!

— А на теб и твоите хора какво ще ви пука, при положение че вече сте прибрали парите?

— Ако го направим, повече няма да бачкате с нас! — погледна ме победоносно. Смяташе, че ме е затапил напълно.

— Вие по същия начин с Пешо Щангата убихте на партия Бай Миле — реших да го уязвя аз.

— Така е, но какво общо има с това, което досега ти предлагах?

— Че наемниците на Щангата ги заловиха и гният в затвора, а твоите са на свобода. Знаеш, че хората, които се занимават с този тип престъпления, са особени. Не обичат да се събират с други екипи.

— Много си прав — замисли се дълбоко Киро. Просто при Бай Миле нямахме никакъв друг шанс. Само един екип нямаше да ни свърши работа. Хората на Щангата нека се сърдят на Господ — вдигна той ръце към тавана. — Точно те застреляха невинните охранители. Аз бях дал изрични инструкции на моите просто да ги арестуват и да им ударят по един приклад в главата, а да убият само Бай Миле. А онези чикиджии от страх избиха момченцата, които, добре знаеш, работеха за по хиляда лева. Оттогава съм сигурен, че има Господ! — стана съвсем сериозен Киро, сякаш за момент изтрезня и избяга от влиянието на алкохола и кокаина, които видимо бе употребил, преди да пристигне при нас.

За миг ме обзе някаква тъга за Бай Миле. Не че не бях патил доста през годините от него, но знаех, че и той като мен се бореше да оцелее. А всичките мръсни поръчки идваха от Младен. Бай Миле си замина, защото в един миг се бе превърнал в най-опасното оръжие в ръцете на Маджо. Това му беше лошото на нашия свят — първи изгаряха оръжията, а не онези, които ги държаха в ръцете си.