Любен Гоцев — истинският Кръстник

ГЛАВА 5

Ако Таки знаеше колко много хора го мразеха, със сигурност щеше да се скрие в някоя пещера на Олимп, вместо да стои затворен в апартамента си в Бояна.

Пехливанов имаше сериозна причина да го ненавижда. Вярно е, че побоят над Тошо Жабаря го бе вкарал в „А“ група, но след случката с Пехливанов Таки заигра в шампионската лига.

Жоро току-що бе наследил милионите на Поли и бе първият човек, който скочи на сикаджиите. Летеше в облаците опиянен от временните си победи. И идея си нямаше, че след дългото чакане на резервната скамейка, на терена се бе появил новият играч Таки. Разигралата се случка бе изключително унизителна за него. Във въпросния ден Пехливанов отишъл да оглежда апартамент на булевард „Пушкин“. Мястото му се сторило перфектно от охранителна гледна точка. Все още нямал никаква представа, че поради същите причини в кооперацията се бяха настанили Къро и Таки. Изключително доброто разположение било голямо преимущество според него. Пресичащите е наоколо булеварди даваха възможност, освен да преминава с над 200 км в час, и да се влиза директно в подземния гараж, който имаше изход към апартаментите. Огромната скорост, с която можеше да се прибере в дома си, не оставяше никакъв шанс на евентуално дебнещи наемници. Без значение какви оръжия биха избрали да използват. Дори и най-точният снайперист не би уцелил движеща се мишена с такава скорост, какво оставаше за гранатометите, чийто снаряд винаги даваше големи отклонения. Автоматчици и бомбаджии пък нямаше къде да се скрият на булеварда, по който и без това сновяха постоянно полицейски коли. Все пак малко по-нагоре бе президентската резиденция.

Подлъган от предприемача Балабанов, Пехливанов отишъл на оглед. Балабанов му обяснил, че само два от апартаментите са заети, като услужливо му бе спестил защо на такова престижно място повече от година не е могъл да продаде останалите жилища. Макар и идеално да знаеше, че никой не иска да бъде съсед с Къро и Таки. Единственото, което малко го оправдаваше като човек, не познаващ нашия свят, вероятно беше, че се е надявал да продаде апартамент на човек от същата черга. И така да превърне сградата в нещо като ВИП кооперация за мутри. Неподозиращият Пехливанов оставил охранителите си малко по-нагоре, да не би случайно да уплаши предприемача с многобройната си охрана и да изпусне апетитната сделка. След като огледал и одобрил апартамента, дори си стиснали ръцете. Малко преди да се разделят, на входа се разиграла драматична случка, която по-късно Пехливанов ми разказа, докато му бях на гости в имението му на Щъркелово гнездо.

— Бях решил да купя апартамента, Жорка, и вече се договаряхме кога ще изповядаме сделката, когато незнайно откъде към нас видях да се приближават пет-шест души, водени от някакъв дребосък. Веднага се хванах за пистолета, помислих, че са наемници, дошли да ме убият — пое за миг въздух Пехливанов, докато ми разказваше историята, сякаш отново я преживяваше. — Но този дребният ми се усмихна широко и почтително ме поздрави: „Здрасти, Жорка“. С това ми свалиха гарда. Нали знаеш колко хора ме познават и ми се натягат. На всичко отгоре сред тях разпознах и Десо Боксьора, който нанесе на Балабанов кроше. Само за секунди останалите се нахвърлиха върху предприемача с безброй удари, оставиха го кървящ на земята, след което почтително ми казаха „довиждане“ и се отправиха в неизвестна посока. Онзи дебелак си бе глътнал езика и щеше да се задуши. Едва успях да му го извадя, нахапа ми цялата ръка, след което, въодушевен, че съм му спасил живота, изхрачи цялата се насъбрала кръв върху ризата и лицето ми. И аз не знам как му се вързах и отидохме СДВР. Помоли ме да му стана свидетел — въздъхна Пехливанов. — След като го огледаха скептично, полицаите го попитаха има ли кой да потвърди случката. „Естествено, ето го човека — Жоро Пехливанов, едва ли ще отрече! А и няма кой да го натисне да си оттегли показанията!“ — гордо отсякъл предприемачът.

Жоро написал обясненията си и се прибрал вкъщи, където жена му едва не припаднала, като го видяла целия в кръв. Помислила, че е смъртоносно ранен. Малко по-късно вечерта му звъннал Мето Илиенски. „Абе, приятелю, разбрах, че е станало недоразумение. Днес следобед си дал показания срещу едни мои хора“ — заусуквал го Методи. „Не знаех, че са твои…“ — отговорил му Пехливанов, който не искал конфронтации с други, Младен му бе достатъчен за враг, а нямал намерение да си навлича гнева и на целия ВИС. Разбрал ситуацията, старият играч Методи го бе унизил докрай. Предложил му да се срещнат с неговия човек, за да се разберат. Това наистина удари в земята Пехливанов, който трябваше да се изправи пред новоизлюпен мафиот. Половин час по-късно му звъннал Таки:

— Как си, колега — бодряшки попитал той. — Какво ще кажеш за една срещичка в „Марая“? — с това обръщение го бе застрелял тотално. Пехливанов не могъл да приеме, че някакъв наемник на Методи се опитва да се държи с него като с равен. Все пак отишъл на срещата в „Марая“, където съвсем се шокирал.

— Станало е недоразумение, колега — почнал да го дразни Таки, — но да знаеш, че ти направихме услуга. Този Балабанов е голям измамник, на нас ни дължи сума ти пари. Кооперацията е под запор — излъгал го Таки, — ти нали ще си оттеглиш показанията срещу мен? — минал по същество след това дребният.

— Разбира се — процедил през зъби Пехливанов, вече бил обещал на Методи. — Нали сме в един занаят. Никога няма да предам свой, за сметка на някакъв дебел мазен бизнесмен.

Двамата се бяха разделили приятелски, като Таки дори му обещал реванш.

— Абе, тоя твой човек, луд ли е? — звъннал Пехливанов на Методи. — Той май бърка годините, живее в 93-та, а не в 2001-ва… Такива простотии се правеха тогава…

— Спокойно, Жорка, всички сме правили грешки на тези години! — Методи не обичаше да оставя лошо впечатление от себе си и, за да смекчи малко нанесеното унижение, му бе разказал историята, как заради глупостта на Таки е платил глоба на Филко Славов.

Година по-късно около случката с Димата и сина на Стоил нарасналата между тях омраза в крайна сметка ескалира. Случаят беше идентичен с този на Димата. Пехливанов и Таки се бяха засекли в друго известно чалга заведение. Историята ми разказа Симо — вече бившият шеф на охраната на Пехливанов.

— Нашия Бай Георги огледа цялото заведение и накрая се настани на една маса, точно срещу Таки и Къро. Сякаш нарочно търсеше конфронтация с тях. Цяла вечер стояха и пиха с Кирчо Малкия, като хвърляха кръвнишки погледи към съседната маса. Накрая Таки отиде до тоалетната и Бай Георги реши, че точно тогава и на него му се пикае. Както си му е редът, придружихме го дотам, но целият коридор бе обграден от маймуните на Таки, които размахваха 700-грамови чукове. Аз, освен като полицай, съм бачкал по неволя и в строителството — обясни ми Симо — и затова на око прецених колко тежат. Пазех гърба на Бай Георги, а отпред бях оставил едно момче, което доведох наскоро — Митко Щангиста. На моите години, но голям здравеняк. Опита се да разблъска момчетата на Таки, но онзи Любо Дългия, главатарят им, го подпря с чука в главата. Предвидливо реших да се върнем и подхванах Бай Георги да го измъкнем. Не можехме да се мерим — ние бяхме четири човека и Кирчо с двама-трима, а онези — поне двайсетина. Шефът се ядоса много и започна да блъска по стените и да крещи: „Какво излиза сега, че не мога да вляза да се изпикая?“

Края на случката ми бе разказал лично Пехливанов. Естествено, бе пропуснал момента, в който не е могъл да се добере до тоалетните, неговата версия бе, че Таки привикал хората си в тоалетната, явно ги надъхал и след това обградили него, Кирчо и всичките им охранители. Пехливанов използвал предимството си, че притежавал законно оръжие. Момчетата на Таки до един бяха рецидивисти и посмъртно не можеха да се сдобият с разрешителни.

— Извадих пистолета и заредих. Моите борсуци — страх не страх, заредиха и техните. Опряхме се един в друг и започнахме да отстъпваме към изхода. Молех се някой да не ни скочи, защото трябваше да го застрелям и след това да го лежа… За беля онзи дългият — Любо Чука, започна да прескача от маса на маса, като орангутан, насочвайки се към мен. Явно се беше надрусал яко и не му пукаше от куршумите. Вече обирах мекия спусък, когато се намеси Десо. Сигурен съм, че не обича Таки, защото Методи го командирова при него едва ли не насила. Затова с всичка сила се развика по Таки и Къро: „Какво правим бе, босове? Със Жоро няма какво да делим! Само ще направим услуга на някой друг, като се изтрепем помежду си“. Къро и Таки все още зависеха от Методи и знаеха, че Десо ще му предаде случката едно към едно и той нямаше да толерира глупавата им постъпка. Затова веднага смениха тактиката. Наредиха на Любо да слезе от масата, а мен и Киро поканиха да пием заедно, за да стоплим отношенията. Предложиха да забравим за случая и изобщо да не занимаваме Методи, който и без това си имаше много проблеми. Естествено, че не приех. Още на другия ден отидох при Методи да го попитам, така ли ще я караме нататък. Предупредих го, че ако търси война ще я получи. Той на мига вдигна телефона на Таки и пред мен му се навика здраво, като на малко дете.

Самият аз помнех добре тази история, защото след като Симо и Пехливанов ми я разказаха, аз я предадох лично на Младен. По това време още поддържахме отношения. Без да си помисли, че ще ми навреди, в типичния си стил Младен я разказа на Димата, естествено, с леки изменения. Беше му обяснил, че по пътя към тоалетната са подпрели главата на самия Пехливанов с чук. От своя страна Димата веднага попитал Пехливанов, дали е истина. Жоро побеснял, но бе хвърлил вината върху Таки, който обичаше да поукрасява подобни истории. По-късно когато и аз полюбопитствах за историята с чука, той призна за Митко Щангиста, но ми обясни, че в мелето не видял, а разбрал чак след като напуснали заведението.

— Нали се сещаш, че ако бях забелязал, щях, без да се замислям, да стрелям на месо — с агресивен тон се бе опитал да изтъкне тогава.

Всичко това беше минало. Опитният дипломат Методи отдавна бе изчезнал или поне така си мислеха наивниците. Никога не се бях съмнявал, че е мъртъв, а онази вечер Димата ми бе разказал как точно е станало и че го е научил, когато заедно с Маргина са подслушвали кабинета на Стоил, докато е обсъждал поръчката с хората си.

Макар и да работеха във вражески групировки, Методи и Стоил открай време поддържаха приятелски отношения. Именно те двамата донякъде се опитваха да опазят мира между ВИС и СИК. Лошото бе, че Стоил си повярва и реши да притежава и двете групировки накуп. Бяха се запознали с Таки покрай едно бронирано „Ауди“, което Методи бе поръчал, за да подсигури храненика си, малко след сблъсъка му с Пехливанов. Не си правеше никакви илюзии, че Пехливанов ще забрави за случката. Знаеше че е злопаметен и не прощаваше обиди.

Стоил беше стара лисица. Веднага бе надушил, че в Таки има хляб и че ролята му на клакьор не го устройва. Бе поканил на тайна среща него и Къро. Убедил и двамата, че трябва да вземат нещата в свои ръце. Като обикновени фигуранти на Методи, ги бе открехнал, че по всяко време може да ги изхвърли на улицата. Стоил бе заложил на това, че и двамата бяха живели много бедно и едва ли щяха да се върнат към мизерния начин на живот. Капанът бе щракнал.

И едните, и другите бяха си направили сметка какво печелят. Стоил знаеше, че отърват ли го от приятеля му Методи, ще може да сложи ръка на бизнеса му — и легален, и нелегален, който се управляваше съответно от Къро и Таки. Нещо, за което можеше само да си мечтае. На всичко отгоре щеше да се сдобие с нови дресирани кучета в тяхно лице.

Но двамата бездействаха и Стоил бе намерил оригинален начин. Беше се снабдил някъде от чужбина със смъртоносния щам на вируса на хепатит С. Обяснил, че е достатъчно само да бъде драснат със заразения предмет.

Методи наистина се разболя. Оказа се обаче че Стоил не е знаел нещо съществено за болестта. Фактът, че беше слаб и сух, но много жилав, го бе спасил. Явно щамът се развиваше добре само при пълните хора.

След няколкомесечно тежко боледуване Методи бе показал първите признаци на възстановяване. Наложило се Стоил да действа мълниеносно и да си свърши работата сам. Определено беше голям куражлия. Обадил се на полу-възстановения Методи, като му обяснил, че спешно трябва да се видят насаме с Бойко Борисов. Уж Бойко имал информация, че генерал Васил Василев, който по това време беше шеф на Националната полиция, искал да направи мащабна акция срещу дрогата. Самият главен секретар не смеел да я прекрати, за да не се дискредитира, но все щели да измислят нещо да спасят поне кокаина. Публична тайна беше, че откакто Бойко стана главен секретар, приемаше пари от Методи, за да пази кокаина, и се опитваше да го убеди да се откаже от бизнеса с хероин. Изтъкваше причината, че Европейските служби гледали с много по-лошо око на него. Все пак не трябвало да се допуска този тип пазари да се контролират от арабите, а парите трябвало да отиват при Големия бял брат.

Колкото странно да бе, като престъпник и бос от висок ранг, Методи бе изключително доверчив.

Беше се вързал и излязъл без лична охрана. Качил се в колата, с която Стоил бе дошъл лично да го вземе.

— Големи шубелии сте, трябваше да се обърна от шофьорската седалка и да го застрелям лично в челото. Какво направихте вие? После само го закопахте! — крещял Стоил по хората си от касетката, която Димата и Маргина като втрещени прослушали по-късно.

Онази нощ Димата ми бе цитирал дословно чутото от записа на касетата. И в гласа му долових възхищение от себе си, може би доволен, че по-късно сам се е справил със самия Стоил.