Любен Гоцев — истинският Кръстник

ГЛАВА 3

Явно не настинката ме тормозеше толкова, колкото мрачните мисли, които ме бяха налегнали. Побутнах поредната чаша с горещ чай и скочих на крака.

От цялата история с Енчо, която мина през съзнанието ми, сякаш отново ме стегна сърцето. Отворих с размах прозореца и поех от мразовития въздух. Дробовете ми се напълниха и задържах студа в себе си сякаш исках да се прочистя. За миг се бях втрещил и от това, в какво състояние бе изпаднал и Димата Руснака, безспорен хегемон на ъндърграунда, поне за момента, но загубил разсъдъка си.

Колкото повече опознавах света около себе си, усещах как помията ме залива с по-голяма сила. До онази вечер смятах, че се борехме за уважение — с бухалки, бой, страх, сила… Стигнахме до момента, в който печелехме и с интриги, но и там по-хитрият и прагматичният побеждаваше. Нямаше място за сърдене. Просто беше въпрос на оцеляване.

Стоях на балкона, вдишвайки студения въздух, и се опитвах да изчистя съзнанието си. Не можех да проумея, че толкова време, повече от десет години, бяхме марионетки в ръцете на Любен Гоцев, бивш разузнавач, бивш генерал, бивш заместник вътрешен министър, бивш външен министър и вечен хомосексуалист, защото бивши педерасти от запаса и резерва няма.

Димата и Енчо напълно разбиха илюзиите ми, че нещо изобщо е зависело от нас. Оказа се в крайна сметка, че всичко е било въпрос на благоволение и на това, дали Маджо ще задоволи желанията на своя благодетел.

Онази вечер, след като изпратих Димата почти до тях, най-накрая той реши да сподели защо ме е потърсил толкова късно. Когато чух цялата история, не можех да не призная, че ненапразно навремето Пламен Симов, по прякор Килията, от „Люлин“, един от най-известните дърти тарикати в България, го бе нарекъл Стратега.

Това беше още през 1992 г., по време на магистралните грабежи. Килията, който бе родом от Сливнишко, познаваше всяка пътека в района около Калотина. Тогава го играеше агент-разузнавач. Съобщаваше ни на коя преминаваща кола да устроим засада. Представяше се едва ли не за екстрасенс. В колите, които нападахме, винаги имаше крупни суми. Впоследствие причината се оказа съвсем прозаична. Той просто плащаше на митничарите процент за информация.

Димата първи разбрал за стила му на работа. Свързал се с митничарите, вдигнал им процента и така шкартира Килията от играта. И ние, и корумпираните служители заживяхме по-добре. Оказа се, че дъртият мошеник е цакал всички. Уговорката ни с него бе при десет хиляди марки той да получи пет. Той от своя страна лъжеше служителите, че „опасните хора“ му даваме само по десет процента, които той на драго сърце разделяше с тях и така те си получаваха своите 500, а той, без да си мръдне пръста, си прибираше 4500.

Руснака стратегически им обеща 20% от прибираната сума. Това доста стимулира митничарите и ако дотогава имахме по една кола на седмица, сега вече ни пускаха по две-три на ден. Така Димата успя да промени схемата. Вече не разчитахме Килията да ни показва удобни отсечки, където да прострелваме гумите на набелязаната жертва. Сега Димата се снабди с полицейска униформа и стоп палка и всичко ставаше по-лесно.

— Май нямате вече нужда от мен? — завъртя се един ден покрай нас Килията.

— Защо говориш така, Пацо? — опитваше да го успокои Маджо, който по това време търсеше приятелството на всички и не пропускаше да се подмаже.

Димата вече имаше два плана. На пръв поглед елементарни, но всъщност гениални. Първият бе още от времето на Дивия запад. Искаше да играем на Добрия, Лошия и Злия. Естествено, аз трябваше да бъда Злия. Идеята беше да нахлувам във всички големи заведения и автокъщи, ползващи се с протекцията на Бай Миле и Младен, и да им казвам, че от този миг работят за нас.

— Още като влезеш от вратата, Жоре, им кажи, че търсиш Бай Миле — докато ми обясняваше, Димата се бе ухилил злорадо. — Ако ти кажат, че е в гробищата, ги попитай дали не могат да се обърнат за помощ към Младен. Другото го остави на мен. Знаеш желязното правило на хората, които толкова години изнудваме. Като ги настъпи един, веднага отиват по приятелска линия при друг, без да се усетят, че там ще платят по-голям процент. Така са устроени, смятат, че те прецакват и сами си движат нещата, а всъщност попадат в собствения си капан. Като ми звъннат на мен, ще ги овикам яко и ще ги попитам защо не ме търсиха толкова години, а мислят, че са хванали Господ за шлифера, като са бачкали с мъртвия дебелак и онзи плъх. Така без никакво съмнение ще стана Лошия човек, отказал им помощ — самодоволно ме изгледа Димата, вдъхновен от собствената си идея. — Оттам нататък е лесно… Отиват при Маргина — големия шеф, който по цял ден е в офиса. Естествено, той им сервира същото, с което ги баламосваме вече петнайсет години. Че ти си злодеят, но той ще опита всичко възможно, за да ги отърве… Мен пък ще характеризира като съвсем обикновен злобар, който не може да забрави, че някой си е позволил да го прескочи и са ме подценили за сметка на Милчо и Младен. И така Добрият, в случая Маргина, ще им прибере двойна сума от тази, която ти си поискал.

За пореден път Димата спря, учуден от мълчанието ми. Погледна ме настоятелно в очите, сякаш търсеше одобрение за гениалността си.

— Съгласен съм — кимнах в отговор.

— Остава и да не си — скастри ме той. — Къде ще получиш по-добро предложение. Няма по-лесна роля от тази на Злия… поне при нас на улицата… В киното е друго — уточни Димата. — Там наистина е трудно. Тук просто е нужно да се озъбиш няколко пъти и да накараш хората си да гледат на кръв.

— А каква е втората ти идея? — опитах се да избягам от „урока по величие“.

— Втората ли? — процеди през зъби той и ме спря под една лампа на булеварда. — Става въпрос за Дребния — просъска Руснака.

— Кой дребен бе, Димчо? — в първия момент не включих.

— Как кой, бе? — зачерви се целият от злоба и около него започнаха да хвърчат слюнки. Подпря гърдите ми с пръст и ме натискаше, екзалтиран от факта, че не се сещам за човека, към когото таеше неистова омраза.

Сега вече и аз подпалих. Бях погнусен от разказите на Енчо. Беше ми много студено, все пак бях изхвърчал от къщи, предполагайки, че срещата нямаше да се проточи. На всичко отгоре Димата, който всячески се подмазваше на Младен, докато беше в силата си, сега измисляше всевъзможни интриги и се изживяваше като най-големия главатар. За миг ми падна пердето, бях достатъчно уморен, за да се напрягам да разбера за кого ми говори, а и това, че ме натискаше с пръст, направо ме влуди. Свих няколко пъти премръзналата си дясна ръка, колкото да раздвижа кръвта, и се подготвих да му нанеса силен удар в брадата.

Знаех, че Димата бе опитен бияч. Макар и да не бе спортист, улицата го бе научила да бъде безпощаден и да се пази. Някога той първи разчупи статуквото, когато преби най-известния стар бияч — Бай Найден от „Орландовци“, от когото всички борци по онова време трепереха и уважително наричаха Бате Начко. Още повече че през последните две-три години Руснака бе започнал усилено да спортува. Всяка сутрин беше на тенис корта, следобедите вдигаше щанги, а вечерите играеше футбол. Даваше и по пет хиляди евро на месец за качествена химия. Купуваше си хормона на растежа, но от най-скъпия, който се считаше за безвреден. Постоянно показваше плочките на корема си и сваляше ризата да му видим гърба. На всички ни се струваше, че по-скоро го правеше заради гаджетата, които сменяше все по-често.

Навремето, когато се ожени, бе дебеланко, но вярваше, че властта кара жените да го харесват и външният вид няма никакво значение. Но след като кучето на Жоро Илиев — Боби Травестита, изчука жена му, Димата реши, че именно външният вид е причината. Не можеше да го убие, защото протежето на Жоро получи за награда правото да бъде навсякъде с него и на практика охраната му го пазеше. Димата хвърли всичките си усилия в тренировки и след време заприлича на омразния му Травестит.

— Луд човек… — беше го определил в подпийнало състояние Бай Миле. — До трийсет и шестата си година не е играл дори физическо, сега на трийсет и девет се изживява като културист…

Знаех, че трябва да го сваля с първия удар, след което да го довърша на земята. От доста време покрай неприятностите си се бях занемарил, не тренирах и бях загубил форма. Здравият разум ми подсказваше, че не трябва да го правя. Димата бе отмъстително копеле и никога нямаше да ми прости един побой. Усещах, че единственото, което го ръководи в момента, е екзалтацията, но въпреки това гордостта ми бе на път да надделее. Стиснах здраво юмрука си, отстъпих леко с левия крак назад, за да си осигуря по-добра позиция.

— Таки… говоря ти за Таки! — името, изстреляно в последния момент, спря ръката ми, която се придвижваше към челюстта.

Този миг промени и неговата, и моята съдба.

Мрачните мисли, които ме бяха налегнали, и историите, които заемаха постоянно част от съзнанието ми, ме натоварваха много. Не можех да мисля за обикновените и нормални неща от живота. Чувствах се смазан и уплашен от това, че с всеки изминал ден това, което бяхме градили години наред, сякаш се разпадаше. Мръсните интриги, които сами си устройвахме, ни караха да се самоизяждаме.

Вероятно на това се дължеше и несигурността ми. Не можех да си представя как бих живял по друг начин, какво щях да правя, дали щях да мога да се справя с другата действителност.

Изпънах се на дивана, покосен и от настинката, която изсмукваше и последните ми останали сили. От доста време бях оставил телефона си без звук и когато ме търсеха, а знаех, че никога не е за добро, обикновено ми присветваше дисплеят. В мига, в който се отпуснах на възглавницата, видях синята светлина на екрана и на него се изписа името на Пехливанов.

— Как си, приятелю? — както винаги фалшиво прозвуча гласът му.

— Супер — стегнах се на мига и демонстрирах бодрост. В контактите си с клюкар като него нямах право да проявя слабост. Колкото и смешно да изглежда в този измислен свят, трябваше да играеш постоянни роли. Ако се разболееш повече от два пъти в годината, може да плъзне слух, че не ставаш вече, и бързо да се появят нови кандидати, които да се пробват да заемат мястото ти.

— Какво ще кажеш да изпием по кафе — продължи да лицемерничи псевдоприятелят ми.

— Къде? — очаквах отново безкрайните му сложни претенции за място.

— Където кажеш — долових отчаяни нотки в тона му.

— Хайде тогава в Da House в Младост — провокирах го аз. Знаех, че не обича да излиза извън центъра.

— Окей, след колко време? — прозвуча примирено той.

— Нека да са два часа, че още съм вкъщи и не съм се приготвил. А и трябва да се обадя да ме вземат — приложих своя тактика, защото знаех, че винаги вземаше мерки за сигурност при такива срещи и даваше срок не повече от час.

— Никакъв проблем — отново ме изненада с отговора си. Явно нещо му се бе случило. Не го бях виждал от рождения му ден. След като не можахме да извъртим Маджо, напълно бе забравил за мен и за това как ще се спасявам от отмъщението на Младен. Нямах илюзии, че сега, месеци по-късно, ме търси, за да ми предложи помощ. Бях сигурен, че ще иска услуга.

Тупана ме чакаше в колата на включен двигател и с пуснато парно. Съвсем ми беше опротивял в старанието си да отгатва желанията ми и да ми угажда. Имах чувството, че иска едва ли не да влезе в мозъка ми. Като чу, че съм се разболял, звънеше на определени интервали, за да ме пита имам ли нужда от ново лекарство, плодове или чай. Сега се опита да ме заговори, за да разбере дали се чувствам по-добре. Отдавна бях свикнал да го възприемам като вещ затова просто му наредих накъде да кара.

Заведението се намираше на главния булевард, в новопостроена лъскава сграда в „Младост 1“. Кафенето държеше синът на Сашо Дончев, собственика на „Овергаз“. Явно за нищо друго не ставаше, но баща му бе щастлив, че все пак го е измъкнал от кокаиновите компании, и му бе предложил едно ултрамодерно занимание за млади нехранимайковци, а именно да държи гъзарско кафене. Вероятно се надяваше да се научи на отговорност и след време да наследи могъщата газова империя.

Оставих Тупана да пази колата, като същевременно му наредих да запази място и за джиповете на Пехливанов. Жоро пристигна петнайсетина минути по-късно. Разтегна фалшива усмивка, стисна ми силно ръката, чак ме прегърна и притисна към себе си. „Явно сериозно го е закъсал!“ — помислих си за миг, след като започваше по този начин.

— Жорка, твоят човек ми е запазил място и за двата джипа, но аз съм само с единия… и съвсем сам — ухили се неловко. — Винаги съм ти казвал, че има телепатия между нас — продължи да се мазни той. — Сякаш си знаел, че съм сам, и си го оставил отвън, така ще пази и моя джип.

— Ако се опитваш да ме проверяваш дали не съм чул някакви слухове за теб, предварително ти казвам, че не съм.

Вместо да се обиди, той се разсмя гръмогласно в типичния си стил, плесна ме закачливо по ръката и подхвана някак си заговорнически:

— Ей, не можеш да се отървеш от тези съмнения? Кога най-накрая ще се увериш, че съм ти истински приятел?

— Никога не съм се съмнявал — подхванах лицемерието му.

— Изгоних ги моите… — мина направо по същество той. — Всичките накуп!

— Що бе, какво се случи? — развеселих се аз.

— Още от рождения ми ден ме ядосаха. Мислят си, че в калабалъка няма да усетя какво са консумирали, но аз винаги карам на тях сметката да им я засичат отделно. И знаеш ли какво се оказа? Тия мръсници за цяла вечер са изпили 60 Red Bull-а.

— Нали ти беше рожден ден? — закачих го аз.

— И к’во като е рожден ден, трябва да ме набутат ли? Изпили са ги, щото са на аванта. Те са 8 човека, раздели ги. Нормално ли е да са изпили по 7–8 Red Bull-a? — опитваше се да ме убеди в правотата си той.

— Само заради това ли ги уволни? — напуши ме смях.

— Глупости — разхили се за пореден път изкуствено. — Може да съм стиснат, но чак пък толкова… Даже мога да се определя по-скоро като разумен… Харча внимателно. Просто след тази случка реших да им обърна по-сериозно внимание. Преди това сякаш бях забравил за тях. Някак се бях пуснал по течението. Забелязах колко много грешки правят, съвсем се бяха занемарили. Започнаха да вземат млади момчета от охраната в „Текила бар“, та да ги заместват, за да почиват повече. И така сами се наредиха. Един от младоците, супер натегач, се престраши и ми разказа, че, докато ме чакат пред нас в стаичката на охраната, постоянно ме коментират. Знаеш, че не обичам портаджиите — хвърли ми изпитателен поглед и разчеса носа си. — Веднага го отпратих. Като излизаше през вратата, мернах сълзи в очите му. Явно се бе обидил от това, че не му вярвам. Върнах го и му дадох един диктофон да ги запише. Няма да повярваш какво чух. Първо, че всеки един от тия идиоти е над четирийсет и пет — с петнайсет години по-стари, а ме наричат Бай Георги. Айде да го минем като уважение, но когато чух, „да го туря на баба му на Бай Георги“ и колко съм бил стиснат, абе изобщо да не ти разправям, че ще се ядосам отново и ще ходя да ги разстрелям.

— Е, и ти какво направи, като чу всичко това? — едва сдържах смеха си.

— Събрах ги и им казах да изчезват.

— А кой го беше казал това за баба ти?

— Любо — най-кроткият, вече девета година работеше при мен. (Охраната му до един бяха бивши съкратени служители от „Борба с масовите безредици“ — бел. авт.)

— Какво като работи девета година при теб? Защо не го размаза?

— Не става така, Жоре! Те са като част от семейството ми. Знаят ми всички тайни, ще ги озлобя.

— Нищо ли не му каза?

— Е, много ясно, че му се накарах. Казах му, че ако иска да знае, баба ми е от петнайсет години е покойница и за умрели хора не се говори така.

Тук вече не издържах, притиснах устата си с ръка и му направих знак, че отивам до тоалетната. Заключих се и се разсмях на воля. Пехливанов беше загубил съвсем позициите си след смъртта на Женята. Бе се уплашил от собствената си охрана и сега търсеше подкрепа от мен. Обясненията за баба му бяха не смешни, а повече от позорни. Принципно за такива неща наказвахме със зверско пребиване, дори и осакатяване.

Наплисках се с вода, усетих, че все още не съм добре. Макар и разговорът да ме бе развеселил, чувствах, че болестта все още не ме отпуска. Придадох си възможно най-сериозния вид и се върнах, за да разбера какво точно иска от мен. Явно през краткото ми отсъствие Жоро бе превъзмогнал неудобството си и сега изстреля директно предложението си.

— Що не ми организираш една нова охрана? Знам, че те бива за тия работи. Тъкмо ще пазят и теб. Нали не си мислиш, че съм забравил, че Младен ти гони гарес.

Усети, че не възприех идеята му с охота, затова се наведе към мен и продължи да ме увещава:

— Ще се возим заедно, ще си вършим работата, а и ще си спестим разходите, като ползваме обща охрана.

— Защо не предложиш това на Киро Малкия? — охладих ентусиазма му.

— Жорка, знаеш какъв човек е Киро. Смел и верен, но изключително безотговорен. Постоянно изчезва за по няколко дни, изключва си телефоните и се обгражда с курви и кокаин. Мен ми трябва сериозен човек като теб, на когото да мога да разчитам двайсет и четири часа. А има и друго — наведе се той над ухото ми и зашепна. — Този път съм решил твърдо — искам да си върнем дрогата… само кокаина, разбира се. Хиляди пъти съм ти казвал, че не искам да тровим децата с хероин, а кокаина го ползват гъзарите… Така че ако решиш, да се обединим — стисна зъби той, изкриви лицето си в злобна гримаса, направи кратка пауза и тържествено заяви: Ще размажем Таки!