Любен Гоцев — истинският Кръстник

ГЛАВА 6

Петте черни G класи паркираха пред входа на „Най клуб“. В едната, която лично Пехливанов управляваше, се возехме двамата. В другата беше Пепи Щангата, или Фюрера, както го знаеха в подземния свят. Част от охраната ни и Кирчо Малкия бяха в останалите джипове, следвани от още няколко коли с наши момчета. Предвождаше ги Тупана, който по предварителни инструкции слезе първи, следван от хората си, и започнаха да ритат и удрят с юмруци насъбралите се отпред таксита. Не подозирахме никого от тях за скрит атентатор, но просто трябваше да направим нужното впечатление. Аз, Кирчо, Пепи и Пехливанов влязохме в заведението, плътно обградени от охранителите, които забиха по ъглите цялата охрана на заведението, след което разбутваха излизащите хора по стълбището и крещяха: „Дайте път!“.

Настанихме се в сепарето на Пехливанов, на стратегическо място, точно в средата на заведението, откъдето се наблюдаваше целият дансинг. На масата вече бяха услужливо сервирани две бутилки водка „Русский стандарт“ и три кани с портокалов сок. Управителката чудесно знаеше какво пием. Беше забравила непредвидимия Фюрер. Той вдигна ръка напред досущ като Хитлер, когото всячески имитираше, и само след минута момчетата му довлякоха на ръце управителката до масата.

— Къде ми е уискито! — разкрещя се истерично Фюрера.

— Ти всеки път пиеш различни неща, Пепи! — оправда се уплашено момичето.

— Докарай бутилка Tullamore — поуспокои се той, като ни учуди с евтиното уиски, което поръча.

На огромното сепаре се бяхме разположили само тримата. Двайсетината човека, които водехме с нас, стояха прави около сепарето, с цел да препречват пътя на всеки, който се опитваше да мине, не че изобщо имаше такива кандидати. За разлика от Таки не слагахме хора пред нас.

— Видя ли ви да блъскате жена, ще ви уволня! — бе наредил Пехливанов, който го играеше джентълмен. — Ако ми е писано да ме убие някоя курва, така да е… — правеше се на интересен той.

Аз и Пехливанов бяхме облечени спортно — с риза и дънки, Киро дойде костюмиран, а отгоре с дълъг черен балтон. Фюрера бе особено ексцентричен — дънки с кръпки и яке, облепено цялото с нашивки. След като си взехме наздраве, Киро се излета тежкарски в сепарето, запали цигара, придаде си важен вид, като от време на време приглаждаше мазната си дълга коса. Все по-често го улавях, че се опитва да имитира Поли. Фюрера, седнал по средата, също се поотдръпна назад в тъмното, качи краката си върху диванчето, извади телефона си и се заигра с него.

— Разбра ли, че Димата е заминал за Щатите? — обърна се към мен Пехливанов, докато внимателно оглеждаше дансинга.

— Как тогава ще осъществим плана си — ядосах се аз. — Докато ние рискуваме и се влачим по тия заведения, за да се правим на страшни, Руснака си пече задника някъде из плажовете на Калифорния.

— Няма значение… Нека си свършим нашата работа — почеса се по брадата Пехливанов, който също беше посветен в плановете на Димата за Добрия, Лошия и Злия. — А пък после… — хвърли той изпитателен поглед към Фюрера, който продължаваше да се занимава с телефона си — ще видим дали Маргина и Димата ще изпълнят своята част от уговорката — след което се наведе и прошепна в ухото ми: — По-тихичко, нали знаеш, че Пепи им е очите и ушите…

Разговорът ни прекъснаха две преминаващи момичета, на които охранителите учтиво направиха път.

— Жоро! — изненадано извика едната и се хвърли на врата на Пехливанов и стресна мнителния Фюрер, който подскочи рязко и се отдръпна два метра встрани.

— Да еба и гадната курва… — процеди той като видя, че е позната на Пехливанов.

— Сядайте при нас — отмести се Жоро и настани момичетата между себе си и Фюрера.

Чак сега разпознах тази, която му се бе метнала на врата — Силвия курвата от квартала на Пехливанов, която бе нашумяла след еротичната фотосесия с футболиста Митко Бербатов и се изживяваше като топ гримьорката на звездите. И вече се представяше като госпожица Стойчева. Някога бе започнала работа като сервитьорка в новооткрития Red bar на Пехливанов. В последствие забременя и трябваше да напусне. Но бащата не искаше да поеме отговорност. Наложи се да го посплашим. Явно го бяхме направили добре, защото той се ожени са нея. Казваше се Наско и беше вокал на набиращата все още скорост по онова бреме рок група БТР.

— Приятно ми е, Силвия — подаде ръка към мен, явно не ме позна, тъй като през последните години се бях променил доста. Опита се по същия начин да се представи и на Фюрера, но ръката й увисна във въздуха. Пепи продължаваше да гледа трескаво дисплея на телефона си. Киро Малкия галантно я измъкна от неловката ситуация, като пое дланта и я целуна. „И този трик го е усвоил от Поли…“ — помислих си аз.

В типичния си стил Пехливанов се разговори по женски със Силвия и приятелката й. Той умееше да разговаря с жените доста добре, влизаше в темите им, успяваше да напипа тънката струна на женската им психология.

След втората чаша водка Киро Малкия се отдаде на любимото си занимание, обграден от лично придружаващите го осем човека. На всеки петнайсет-двайсет минути отиваше до тоалетната, където, пазен от тях, шмъркаше на воля. След третото му завръщане започна да пие водка направо от бутилката и да замеря танцуващите с късчета лед. Пепи Щангата продължаваше прехласнато да гледа в телефона си. От време на време надаваше радостни възгласи и удряше с юмрук по дивана. Цялата ситуация беше абсурдна. Мен ме бе обзела скука и от време на време пренареждах охраната, която бе под видимо напрежение. Всъщност целта на това „културно-масово мероприятие“, както го наричаше Пехливанов, бе да се сблъскаме с Таки, който предишната седмица здраво бе вилнял в същото заведение. Пристигнал с четирийсет човека, целите облечени в черно и най-демонстративно върху якетата си с бронежилетки.

Както Пехливанов бе подхвърлил, Димата бе в Калифорния, където от години си бе закупил къща. През последните години инвестираше всичко изкарано в България, в недвижимо имущество в Щатите. Беше си направил сметка, че му трябват още две-три години, за да стане рентиер и да не напуска калифорнийските плажове.

Тази вечер от Таки нямаше и помен. Всичките му дилъри се бяха разбягали още с пристигането ни. Бяхме решили да останем до сутринта. Вече знаехме схемата му да поддържа страховития си имидж. Научаваше къде се събираме, изчакваше, докато си тръгнем, и на мига се изсипваше с хората си в заведението. На другия ден вече всички говореха колко е страшен и как заради него сме избягали.

Наближаваше почти четири сутринта, когато Пепи най-накрая реши да ми сподели еуфоричното си настроение и ми показа на телефона си как едно от дежурните момчета в клуба му (Пепи контролираше над двайсет подобни клуба за проститутки) пращало по интернет картинки на жени, които правят секс с животни. Беше толкова задълбочен да сменя картинките на дисплея, че не обърна внимание на отвращението ми, когато с победоносно изражение ми показа секс на жена с магаре.

Киро Малкия се бе затворил за пореден път в тоалетната за дълго. Пехливанов не се сдържа и отиде да го провери какво прави. Оказа се, че е в толкова тежко състояние, че не можеше да си направи линиите и ги попиляваше по пода. Жоро го изгледал укорително, но това едва ли би направило впечатление на човек, който вече бе изшмъркал почти 20 грама. Макар и да беше слаб и сух носеше много както на пиене, така и на дрога. Пехливанов само поклати глава и се върна на масата, където с двете майки бяха на вълна гримове.

Самият аз бях на ръба на отчаянието пред тази гледка. Не можех да проумея как трябваше да реагирам, ако в този миг в заведението влети Таки с групата си. Нямах идея как щях да се оправям сам. Странното беше, че Пепи вече довършваше цялата бутилка уиски и литър и половина минерална вода, а не бе отишъл до тоалетна. Изглеждаше ми напълно сбъркан.

След около пет часа пълно мълчание и притичване до тоалетната, накрая Киро Малкия се добра до масата и реши да обърне подобаващо внимание на циганския оркестър и певицата Пепа Секса.

— Абееее, вие менее уважавате ли ме, или не ме уважаватеее?… — закрещя типично по пиянски Киро, като заваляше думите.

Уплашената Пепа и циганите на мига се събраха около него. Пепа започна да му пее на ушенце, а оркестърът се опитваше да му угоди, като подхващаше едно след друго чалга парчета.

— Не ми харесва… — дереше се Киро — Искам нещо по-мангасарско…

— Иска нещо по-мангасарско — превеждаше Пепа на музикантите, а самата тя се тресеше от страх.

Накрая се спря на вариант да поздравяват него, мен, Пехливанов и Фюрера. И след всяко парче имената ни кънтяха из заведението. Пехливанов, който мразеше излагациите, извади и раздаде пари на Пепа и оркестъра, като дискретно им направи знак да се отдалечат. Именно тогава Фюрера доказа защо се бе превърнал в най-довереното лице за мокри поръчки на Маргина и Димата. За миг показа истинската си същност. Сви двата си пръста във вид на пистолет и заплашително ги насочи към Пепа и оркестъра.

— Сега ще видиш как съм ги обучил — прошепна ми в ухото.

Пепа, вместо да се отдалечи по нареждане на Пехливанов, се доближи и отново запя поредната чалга тъпотия, като заместваше името на лирическия герой с това на Фюрера.

— И за Фюрера, специално… — с последни сили успяваше да извика тя.

На Пепи и това не му бе достатъчно. Явно бе решил да ни демонстрира цялата си програма. Направи отново заплашителния знак към циганите, които отнякъде разстлаха бял чаршаф пред сепарето. Завързаха и бели кърпи на главите си, коленичиха и започнаха да се молят като в транс с думите: „Ооо, фюрер, фюрер наш!.“

Вбесен, че една проста певица бе пренебрегнала жеста му да се отдалечи, Пехливанов потърси успокоение в тоалетната и изпусна цялата тази атракция. Върна се едва когато Пепи ги бе прогонил и отново се бе заел с любимото си занимание да гледа картинки.

— Абе, Кире! — обърна се той към Малкия. — На тая певица й дадох сума ти пари, а тя не поздрави Пепи нито веднъж. Да не вземе да се разсърди?

— Ти дойде на мен да четеш морал в кенефа — разхили се Киро. — Ама май теб алкохолът здраво те е хванал. Не чу ли, че цяла вечер имаше поздрави за Фюрера? Та те и метани на бял чаршаф му правеха…

— А кой е тоя Фюрер, бе? — продължи да недоумява Пехливанов.

— Абе, Жоро, толкова ли се напи? — ядоса се Кирчо — Цяла София нарича Пепи „Фюрера“.

— Пълни глупости — обърна се Пехливанов към мен, след като ядосан даде гръб на Кирчо. — Идиотът сам си е измислил този прякор. И двамата с теб го знаем от не по-малко от десет години. Откакто е създаден СИК, работи като портиер на вратата. Сигурен съм, че през цялото това време, докато им е отварял вратата, е мечтаел да стане като Маргина и Поли. Този е някакъв абсолютен комплексар. Вече съжалявам, че го взехме с нас, но няма как… — продължи да говори сам на себе си, тъй като аз не му обърнах внимание. — Нали го играем партньори с Маргина и Димата — присви злобно очи той.

Донякъде Пехливанов беше прав, че Фюрера беше изтъкан от комплекси, но от стария ми кадър Серафим знаех, че е смел, фанатично верен на Димата и Маргина. Беше накарал Серафим и групата му в продължение на две години да убиват почти без пари. След първото престъпление заплашваше килърите си, че нямат шанс да се измъкнат, и единственото, което трябваше да правят, е да продължават с поръчките. Серафим се бе излъгал на няколко пъти да му поиска малко повечко пари, но вместо тях получил солидна порция бой. Все пак вездесъщият му началник — Фюрера, му бе дал някакъв минимален шанс. Разрешил му да наеме от свое име хора, които да убиват. Така щял да взима по-малко пари, но нямало да го прави лично. Пепи го уверил, че това е част от процеса на израстването му в йерархията.

С присъщата си тъпота и наивност Фиката бе обиколил по-буйните момчета из квартала си и им предложил да се занимават с мокри поръчки. Явно не бе попаднал на подходящите хора, тъй като славата му на килър за кратко обиколи „Орландовци“ и всички се криеха от него.

Всъщност Фиката вече от няколко месеца търкаше наровете в следствения арест, обвинен в убийството на Степан Рибаков — молдовеца, когото пресата набеди, че е физическият убиец на Илия Павлов. Истината беше далеч по-различна. И тази история знаех от Димата. Серафим бе застрелял лично със снайпер Илия Павлов. Руснака си нямаше и на идея що за идиот е Фиката. Смяташе го за голям професионалист.

След като прочетох вестниците, веднага бях навързал нещата.

Илия бе убит със снайпер, привързан с въже към едно дърво. Този трик използваха навремето снайперистите в Босна, за да не разместят в последния момент пушката. От години знаех, че любимият филм на Фиката бе един за войната в Босна, където главният герой използваше същия начин на действие.

За неразбиращите занаята ни по-странно бе, че още на другия ден застрелял и Рибаков. Но като добър познавач на душата на Фиката знаех защо го е направил. Убийството на Илия му бе дало страхотно самочувствие. Сигурно се бе надървил от факта, че е застрелял най-могъщия мъж в България. Поръчката за Рибаков Димата бе спуснал преди повече от шест месеца. Молдовецът бе част от групата, която се бе опитала да организира убийството му заради това, че ги бе измамил в житна афера. Основния му съдружник — също по прякор Руснака, Фиката бе застрелял във Велико Търново.

Убийствата никога не ставаха като по учебник. Винаги случайно и в най-подходящия момент. Мястото се определяше пак случайно и няма нищо общо с тиражирания медиен термин „показно убийство“. Всеки килър иска да ликвидира жертвата в тъмна гора, далеч от хорски погледи, но съвсем логично това нямаше как да се случи. Случайността отне живота и на Рибаков. Нямаше никаква връзка между неговото убийство и това на Илия Павлов. Просто Серафим бе използвал момента да свърши с двете поръчки в толкова кратък срок, тласкан от алчността и чувството за себедоказване. След като бе преживял изнасилването си, манията му да се изкачи на върха на топ класацията на килърите не му даваше покой.