Любовникът на девицата

Лятото на 1560

На Сесил и свитата му им трябваше една седмица да стигнат от Лондон до Нюкасъл, като през повечето време яздеха по големия път на север в чудесното време на ранното лято. Той прекара една нощ в Бърли, новия му, красив наполовина завършен дворец. Съпругата му Милдред го посрещна с обичайното си спокойно и приветливо държание, а двете му деца бяха добре.

— Имаме ли много монети? — попита я той по време на вечерята.

— Не — каза тя. — Когато кралицата се възкачи на престола, ти ми каза, че не бива да спестяваме монети, а е лесно да се разбере, че оттогава насам положението се е влошило още повече. Държа на съхранение колкото е възможно по-малко. Прибирам рентата под формата на продукти и стоки винаги, когато мога, парите са толкова ненадеждни.

— Това е добре — каза той. Знаеше, че няма нужда да казва нищо повече! Действително, Милдред живееше в отдалечена област, но в страната и в столицата не се случваха много неща, за които да не знае. Тя принадлежеше към най-видния протестантски род в страната: произхождаше от забележително интелектуалната протестантска фамилия Чийк, и от едното фамилно имение до другото постоянно пътуваха писма с новини, мнения и теологични коментари.

— Всичко наред ли е тук? — попита той. — Бих дал цяло кралско богатство да остана и да видя строителите.

— Ще ти струва ли цяло кралско богатство да закъснееш с пристигането си в Шотландия? — попита тя прозорливо.

— Да — каза той. — Заел съм се с велики дела, съпруго моя.

— Ще спечелим ли? — попита тя без увъртане.

Сесил направи пауза, преди да отговори.

— Иска ми се да можех да съм сигурен — каза той. — Но има твърде много играчи и няма как да знам какви карти държат. Сега имаме добри войници по границата, лорд Грей е надежден, а Томас Хауърд е яростен воин, както винаги. Но протестантските лордове са разнородна група, а Джон Нокс е сериозен проблем.

— Божи човек — каза тя остро.

— Определено се държи като озарен от божествено вдъхновение — каза той дяволито и я видя как се усмихва.

— Трябва да спрете французите?

— Или сме загубени — призна той. — Бих приел всеки съюзник.

Милдред му наля чаша вино и не каза нищо повече.

— Хубаво е, че си тук — отбеляза тя. — Когато всичко това свърши, може би ще можеш да се прибереш у дома?

— Може би — каза той. — Службата ми при нея не е лека.

На другата сутрин Сесил беше закусил и беше готов за тръгване призори. Съпругата му бе станала да го изпрати.

— Внимавай в Шотландия — каза тя, като го целуваше за сбогом. — Знам, че мошеници има и сред протестантите, както и сред папистите.

Стигнаха в Нюкасъл без закъснения, през първата седмица на юни, и Сесил намери Томас Хауърд с висок дух, уверен, че граничните замъци са добре укрепени, и решен, че няма да има мирни преговори за отстъпването на онова, което можеше да бъде спечелено с битка.

— Тук сме с армия — оплака се той на Сесил. — Защо да водим армия, ако само ще сключим мир?

— Тя смята, че Лийт никога няма да падне — каза прозорливо Сесил. — Смята, че французите ще спечелят тази битка.

— Можем да ги победим! — възкликна Норфолк. — Можем да ги победим, а после да започнем преговори за мир. Те могат да ни молят за мирен договор, когато бъдат победени.

Сесил се залови с продължителния процес на преговорите за мир с френския пратеник, мосю Рандан. Томас Хауърд веднага дръпна Сесил настрана, за да възрази срещу френския антураж.

— Сесил, половината така наречени придворни в свитата му са инженери — каза той. — Не искам да огледат разположението ни и да проучат стените на крепостта тук и в Единбург. Ако им дадете свобода на действие, ще видят всичко, което направих тук. Другата половина са шпиони. Когато отпътуват за Единбург и Лийт, ще се срещнат с агентите си и донесените от тях новини ще стигнат право до Франция. Рандан трябва да преговаря по собствено усмотрение, не може през ден да препуска до кралицата регентка в Лийт и обратно, виждайки Бог знае какво и разговаряйки Бог знае с кого.

Но мосю Рандан беше упорит. Той държеше да приема указния лично от Мари дьо Гиз, и не можеше да отправя предложения за мир, нито да отговори на английските предложения, без да говори с нея. Трябваше да отиде в Единбург, и трябваше да получи документ за безопасно преминаване през обсадните линии в замъка Лийт.

— Със същия успех можем да му начертаем карта — каза Томас Хауърд раздразнено. — И да го поканим да се отбие във всяка проклета папистка къща по пътя.

— Той трябва да види господарката си — отбеляза разумно Сесил. — Трябва да й представи нашите предложения.

— Да, и именно тя представлява най-голяма опасност за нас — заяви Томас Хауърд. — Той не е нищо повече от неин говорител. Тя е много умела в политиката. Ще остане свряна в онзи замък цяла вечност, ако може, и ще попречи на разговорите ни с французите. Ще застане между нас и тях. Ако оставим Рандан да говори с нея, тя ще му нареди да поиска едно нещо, а после — друго, ще се съгласи, а след това ще оттегли съгласието си, ще ни държи тук до есента, а после времето ще ни провали.

— Така ли смятате? — попита разтревожено Сесил.

— Сигурен съм в това. Шотландците вече отпадат, а всеки ден наши войници умират от болести. Когато настъпят горещините, можем да очакваме чумата, а когато дойде студът, ще ни унищожи треската. Трябва да предприемем ход сега, Сесил, не можем да им позволим да ни забавят с фалшиви предложения за мир.

— Как да действаме?

— Да пробием обсадата. Трябва да направим пробив. Без значение колко ще ни струва. Трябва да ги стреснем, за да приемат мирния договор.

Сесил кимна. „Да, но съм виждал плановете ви за обсадата. Нужен е невероятен късмет, необикновена смелост и съвършено предводителство, а английската армия не разполага с нито едно от тези неща. Прав сте единствено в страха си: ако Мари дьо Гиз откаже да помръдне от замъка Лийт, времето ще ни унищожи, а френската армия може необезпокоявано да окупира Шотландия и северна Англия. Прав сте, че трябва да сплашим французите, за да се съгласят на мир…“

Елизабет беше твърде изтощена, за да се облече както трябва. Беше допуснала Робърт в личните си покои, докато седеше с дамите си, облечена с една роба върху нощницата, с коса, спускаща се в небрежна плитка надолу по гърба.

Кат Ашли, която обикновено ожесточено пазеше репутацията на Елизабет, пусна Робърт да влезе, без да възрази дори с една дума. Отдавнашният приятел и съветник на Елизабет, Томас Пери, вече беше в стаята. Елизабет се настани на пейката в прозоречната ниша и с жест покани Робърт да седне до нея.

— Болна ли си, любов моя? — попита той нежно.

Около очите й имаше такива тъмни сенки, че тя приличаше на победен състезател в юмручен бой.

— Просто уморена — каза тя. Дори устните й бяха бледи.

— Ето, изпийте това — предложи Кат Ашли, като тикна чаша греяна медовина в ръката й.

— Някакви вести от Сесил?

— Все още никакви. Страхувам се, че ще опитат отново да щурмуват замъка, чичо ми е толкова припрян, а лорд Грей — толкова решителен. Исках Сесил да ми обещае прекратяване на боевете, докато френският пълномощник е на север, но той каза, че трябва да поддържаме заплахата… — тя млъкна насред изречението, със свито от тревога гърло.

— Прав е — каза Томас Пари тихо.

Робърт стисна ръката й.

— Пий го, докато е топло — каза той. — Продължавай, Елизабет.

— По-лошо е — каза тя, като отпи покорно една глътка. — Нямаме пари. Не мога да плащам на войските, ако останат на бойното поле още дори седмица. И какво ще стане тогава? Ако вдигнат метеж, с нас е свършено; ако се опитат да тръгнат сами към дома без пари в джобовете, ще плячкосват от границата до Лондон. А после французите ще влязат свободно зад тях.

Тя отново млъкна рязко.

— О, Робърт, всичко се обърка така ужасно. Съсипах всичко, което ми беше оставено. Дори моята полусестра Мери не провали очакванията на тази страна така, както го сторих аз.

— Тихо — каза той, като взе ръката й и я притисна към сърцето си. — Нищо от това не е вярно. Ако имаш нужда от пари, аз ще ги събера за теб, има заемодатели, към които можем да се обърнем, обещавам ти. Ще платим на войските, а Хауърд и Грей няма да атакуват, ако нямат шанс да спечелят. Ако искаш, ще замина на север и ще огледам вместо теб, ще видя какво става.

Тя стисна на мига ръката му.

— Не ме оставяй — каза. — Непоносимо ми е да чакам, когато не си до мен. Не ме оставяй, Робърт, не мога да живея без теб.

— Любов моя — каза той тихо. — Аз съм на твое разположение. Ще замина, или ще остана — както желаеш. И винаги ще те обичам.

Тя леко повдигна глава над златната чаша и му се усмихна бегло.

— Е то — каза той. — Така е по-добре. А след малко трябва да отидеш и да си облечеш една хубава рокля, и ще те изведа на езда.

Тя поклати глава.

— Не мога да яздя, ръцете ми са твърде възпалени.

Тя протегна ръце да му покаже. Кожичките навсякъде около ноктите бяха зачервени и кървящи, а кокалчетата бяха подути и подпухнали. Робърт взе наранените ръце в своите и се огледа наоколо към Кат Ашли.

— Тя трябва да почива — каза Кат. — И да не се тревожи така. Тревогата я разяжда.

— Е, измий си ръцете и ги намажи с помада, любов моя — каза Робърт, скривайки потреса си. — А после си облечи една хубава рокля и ела да седнеш с мен до огъня, ще послушаме музика и ти можеш да си починеш, а аз ще ти разказвам за конете си.

Тя се усмихна, като дете, на което обещават лакомство.

— Да — каза. — А ако пристигне съобщение от Шотландия…

Робърт вдигна ръка.

— Нито дума за Шотландия. Ако има новини, ще ни ги донесат възможно най-бързо. Трябва да усвоим изкуството да чакаме търпеливо. Хайде, Елизабет, ти знаеш всичко за чакането. Виждал съм те как умееш да чакаш. Трябва да чакаш новините така, както чакаше короната. От всички жени на света ти умееш да чакаш най-елегантно.

При тези думи тя се изкиска и цялото й лице светна.

— Е то това вече е вярно — съгласи се Томас Пари. — Тя още от момиче умееше да си стои кротко и да преценява кога е подходящият момент.

— Добре — каза Дъдли. — Сега вървете да се облечете, и побързайте.

Елизабет му се подчини, сякаш беше неин съпруг в правото си да й нарежда, а тя никога не бе ставала кралица на Англия. Придворните й дами минаха покрай него със сведени очи — всички, освен Летиша Нолис, която му направи нисък реверанс, докато минаваше: дълбок реверанс, какъвто е уместно една млада придворна дама да направи на един бъдещ крал. На Летиша не й убягваха много неща, когато ставаше дума за лорд Робърт.

Сесил изпрати писмото неподписано и незапечатано по специален пратеник, който да го връчи лично на кралицата. Нямаше нужда да чака за отговор: знаеше, че Елизабет е готова да обремени гъвкавата си съвест с всякакво престъпление, за да върне армията си у дома.

Целият двор, целият свят чакаше новини от Шотландия, и въпреки това те пристигаха само откъслечно, без да разкриват нищо важно. Писмата на Сесил, които винаги пристигаха след поне три дни път, съобщаваха на Елизабет, че той и френският дипломатически пратеник се готвят да заминат заедно за Единбург веднага щом успеят да уговорят подробностите, свързани със свитата на французите. Сесил писа, че се надява на споразумение веднага щом мосю Рандан, френският представител, изпратен да преговаря за мир, успее да получи указания от Мари дьо Гиз. Знаел, че Елизабет сигурно се тревожи за войниците и за запасите, за забавеното им заплащане, и за условията, при които се намират, но щял да докладва за всичко това, след като се срещнел с лорд Грей в Единбург. Трябвало да почака за новини.

На всички щеше да им се наложи да почакат.

— Робърт, не мога да понеса това сама — прошепна му Елизабет. — Започвам да падам духом. Чувствам как рухвам.

Той се разхождаше с нея в дългата галерия покрай портретите на баща й и дядо й, и останалите велики монарси на Европа. Портретът на Мари дьо Гиз гледаше гневно надолу към тях. Елизабет го беше оставила на почетно място с надеждата да заблуди французите относно чувствата си към кралицата регентка, която беше донесла толкова много беди на кралството и толкова опасност на Елизабет.

— Не е нужно да го понасяш сама. Имаш мен.

Тя спря на място и сграбчи ръката му.

— Кълнеш ли се? Че никога няма да ме оставиш?

— Знаеш колко много те обичам.

Тя се изсмя рязко.

— Любов! Видях баща си да обича братовчедка ми до отчаяние, а след това — да дава заповед за нейната екзекуция. Томас Сиймор се кълнеше, че ме обича, а аз го оставих да отиде на смърт и не си помръднах и пръста да го спася. Дойдоха и ме попитаха какво мисля за него, и аз не казах нищо в негова полза. Нито думичка. Предадох напълно любовта си към него. Нужно ми е нещо повече от едно обещание за любов, Робърт. Нямам основание да вярвам на сладки обещания.

Той спря за миг.

— Ако бях свободен, щях да се оженя за теб още днес.

— Но ти не си! — изкрещя тя. — Отново и отново стигаме до това. Казваш, че ме обичаш и че би се оженил за мен, но не можеш, и затова аз съм сама и трябва да остана сама, а на мен вече ми е непоносимо да бъда сама.

— Почакай — каза той, като мислеше ожесточено. — Има начин. Има. Бих могъл да ти докажа любовта си. Можем да се сгодим. Можем да направим годеж de futuro.7

— Обвързващо обещание да се оженим пред всички, когато си свободен — промълви тя.

— Обет, толкова обвързващ, колкото и брачната клетва — напомни й той. — Обет, който ни обрича един на друг така неоспоримо, както женитбата. Така че, когато вече бъда свободен, всичко, което ще направим, е да обявим пред всички онова, което сме сторили насаме.

— И ти ще бъдеш мой съпруг, и ще бъдеш винаги до мен, и никога няма да ме напуснеш — прошепна тя жадно, като протегна ръка към неговата. Без колебание той я пое и я стисна в своята.

— Да го направим сега — прошепна Робърт. — Веднага. В твоя параклис. Със свидетели.

За миг той си помисли, че е стигнал твърде далече, и че тя ще се отдръпне, обзета от страх. Но тя хвърли поглед наоколо към придворните, които бъбреха безразлично и едва поглеждаха към нея, докато се разхождаше с постоянния си спътник.

— Кат, отивам да се помоля за нашите войски в Шотландия — каза тя на мистрес Ашли. — Не е нужно никой да идва с мен, освен Катерина и сър Франсис. Искам да бъда сама.

Дамите направиха реверанс, господата се поклониха. Катерина и Франсис Нолис последваха Елизабет и Робърт, докато, хванати под ръка, двамата заедно минаха бързо през галерията и надолу по широкото каменно стълбище до Кралския параклис.

Мястото бе потънало в сенчеста тишина, пусто, ако не се броеше един от помощниците на свещеника, който лъскаше преградата на олтара.

— Ти. Вън — каза кратко Елизабет.

— Елизабет? — попита Катерина.

Елизабет се обърна към братовчедка си, със светнало от радост лице.

— Ще станете ли свидетели на годежа ни? — попита я тя.

— Годеж? — повтори сър Франсис, като погледна сър Робърт.

— Годеж de futuro, обещание да обявим публично брака си по-късно — каза сър Робърт. — Това е най-съкровеното желание на кралицата, а също и моето.

— Ами съпругата ви? — обърна се шепнешком сър Франсис към сър Робърт.

— Тя ще получи щедро обезщетение — отвърна той. — Но искаме да направим това сега. Ще ни бъдете ли свидетели, или не?

Катерина и съпругът й се спогледаха.

— Това е обвързваща клетва — каза Катерина неуверено. Погледна съпруга си за напътствия.

— Ще ви бъдем свидетели — каза той, а после той и Катерина мълчаливо застанаха от двете страни на кралицата и нейния любовник, докато двамата се обръщаха към олтара.

Папистките свещници и разпятието на Елизабет проблясваха на светлината от пламъците на дузина свещи. Елизабет коленичи, с приковани в разпятието очи, а Робърт коленичи до нея.

Тя се обърна да го погледне в лицето.

— С този пръстен аз ви се обричам — каза тя. Свали от безименния си пръст пръстена с печат, с розата на Тюдорите, и му го подаде.

Той го взе и го пробва на малкия си пръст. За тяхна радост пръстенът се плъзна върху пръста му, сякаш беше направен за него. Той свали собствения си пръстен, с който подпечатваше писмата си, бащиния си пръстен с боздугана и мечката — гербът на фамилията Дъдли.

— С този пръстен аз ви приемам — каза той. — От днес и от сега нататък аз съм ваш годеник.

Елизабет взе пръстена му и го плъзна върху безименния пръст на лявата си ръка. Ставаше й идеално.

— От днес и от този ден нататък аз съм ваша годеница — прошепна тя. — И ще бъда мила и весела както в постелята, тъй и на трапезата.

— И няма да обичам никоя освен вас до смъртта си — закле се той.

— Докато смъртта ни раздели — повтори тя.

Тъмните й очи блестяха от сълзи: когато се наведе напред и го целуна по устните, те преляха. Той щеше завинаги да запомни от този следобед топлината на устните й и соления вкус на сълзите й.

Тази нощ те пируваха и повикаха музиканти: танцуваха и бяха весели за първи път от много дни. Никой не знаеше защо Елизабет и Робърт внезапно се бяха изпълнили с такава радост: никой освен Катерина и Франсис Нолис, а те се бяха оттеглили в личните си покои. Въпреки доброто си настроение Елизабет каза, че искала да си легне рано; и докато го казваше, се изкиска.

Дворът покорно се оттегли, дамите придружиха кралицата до личните й покои, и започнаха да изпълняват традиционните изисквания за настаняването на кралицата в леглото: ритуалното пъхване на меча в леглото й, затоплянето на нощницата й, приготвянето на греяния ейл с подправки.

На вратата се потропа тихо. Елизабет кимна на Летиша да отвори.

Там стоеше слугата на Сесил. Той безмълвно й показа едно писмо. Когато Летиша посегна да го вземе, той го дръпна от ръката й. Тя повдигна вежди в сполучливо подражание на нетърпението на Елизабет, и отстъпи назад.

Елизабет пристъпи напред да вземе писмото. Слугата се поклони.

— Колко време ви отне да стигнете до тук? — попита Елизабет. — Откога са новините?

— От три дни, ваша светлост — каза мъжът с нов поклон. — На Големия Северен път ни чакат коне, а моят господар ни нарежда да ги сменяме, за по-гол яма бързина. Сведохме нужното време до три дни. Никой не получава новините по-бързо от вас.

— Благодаря ви — каза Елизабет и го отпрати с махване на ръка. Летиша затвори вратата след него и отиде да застане до рамото на Елизабет.

— Ти се дръпни назад — каза Елизабет.

Летиша се оттегли, а Елизабет счупи печата и разтвори писмото върху писмената си маса. Държеше шифъра заключен в едно чекмедже. Започна да разшифрова изпратения от Сесил анализ на ползата от убийството, после се облегна назад и се усмихна, когато разбра, че той й казваше — по своя заобиколен начин — че французите скоро ще загубят изключителния си политически водач в Шотландия.

— Добри новини? — попита Летиша Нолис.

— Да — каза кратко Елизабет. — Така мисля. „Лоши новини за младата кралица на шотландците, която ще изгуби майка си“, помисли си тя. „Но някои от нас са живели без майка цял живот. Нека узнае какво е да бъдеш сама. Нека узнае, че трябва да се бори за кралството си, както аз трябваше да се боря за моето. Няма да проявя жалост към кралицата на шотландците“.

Щом жените се оттеглиха и компаньонката на Елизабет заспа, тя се надигна от леглото, разреса косата си, и отключи тайната врата между двете свързани стаи. Робърт я чакаше, с подредена за вечеря маса и запален огън. Той на мига бе поразен, че руменината се беше върнала в бузите й, а усмивката — на устните й, и приписа заслугата за всичко това на себе си.

— Изглеждаш по-добре — каза той, като я взе в обятията си и я целуна. — Бракът ти приляга.

— Чувствам се по-добре. — Тя се усмихна. — Чувствам се така, сякаш вече не съм сама.

— Не си сама — зарече й се той. — Имаш съпруг, който да поеме бремето вместо теб. Никога вече няма да бъдеш сама.

Тя издаде лека въздишка на облекчение, остави го да я придърпа до един стол пред огъня, и прие чаша вино, която той й наля. „Няма да бъда сама“, помисли си тя. „А Мери, кралицата на шотландците, ще остане без майка“.

Сесил и мосю Рандан очевидно не можеха да постигнат съгласие по никакъв въпрос — нито дори по приготовленията за пътуването си от Нюкасъл до Единбург. Томас Хауърд настояваше свитата на мосю Рандан да бъде намалена, преди той да поеме през границите, но френският емисар се държеше като човек, който знае, че води преговори, които ще донесат победа на неговата страна, и не желаеше да отстъпи по никой въпрос.

Макар че Мари дьо Гиз се намираше под обсада в една предимно враждебна страна, нужна беше мощта на цялата английска армия, за да я задържи в замъка Лийт, а целият английски флот беше на котва в залива на Форт, снабдявайки войската със запаси. Французите обаче имаха огромни резерви и огромна хазна, които можеха да бъдат изправени срещу Англия. Възможността за нападения над пристанищата на юг, докато цялата войска на Англия беше заета в Шотландия, будеше Сесил през повечето нощи и го караше да обикаля бойниците в Нюкасъл, сигурен, че обсадата трябва да бъде прекратена — и то прекратена скоро.

Въпреки цялото си вежливо спокойствие пред френския пратеник, Сесил знаеше, че играе за самото оцеляване на Англия при почти несъществуващи шансове.

Веднага щом бяха готови да тръгнат за Единбург, мосю Рандан прати вест до замъка Лийт да съобщи, че ще посетят регентката за указания, преди да е изтекла седмицата. В отговор вестителят съобщи, че Мари дьо Гиз е болна от воднянка, но ще приеме френския пратеник, и ще му даде указанията относно споразумението.

— Вярвам, ще разберете, че си имате работа с човек, с когото трудно се преговаря — каза мосю Рандан, като се усмихна на Сесил. — Самата тя е Гиз, знаете, съвсем чистокръвна. Няма да бъде склонна да предаде кралството на дъщеря си на нашественици.

— Ние искаме само споразумение френските войски да не окупират Шотландия — каза спокойно Сесил. — Не ние сме нашествениците тук. Тъкмо обратното. Ние защитаваме шотландците от инвазия.

Мосю Рандан сви рамене.

— Е, какво мога да кажа? Кралицата на Шотландия е кралица на Франция. Предполагам, че тя има право да изпраща служителите си където пожелае в своите две кралства. За нашата кралица Франция и Шотландия са едно и също. Вашата кралица нарежда на слугите си да вършат каквото тя пожелае, нали? — Той млъкна рязко със смутен смях. — О! С изключение на своя началник на конницата, така научихме, който явно командва нея.

Вежливата усмивка на Сесил не трепна при тази обида.

— Трябва да подсигурим споразумение френските войски да напуснат Шотландия — повтори той тихо. — Иначе нищо не може да попречи на продължаването на една война, която ще нанесе поражения както на Англия, така и на Шотландия.

— Ще сторя това, което нейно величество поиска от мен — заяви мосю Рандан. — Наредено ми е да се срещна с нея утре, когато стигнем Единбург, тя ще ми съобщи какво трябва да се направи, и сигурно вие ще разберете, че трябва да го направите.

Сесил изрази съгласието си с кимване като човек, принуден да заеме позиция, която не може да защити, пред враг, който има надмощие.

Но мосю Рандан така и не се срещна с регентката, така и не получи своите указания, така и не се върна при Сесил с отказ. Защото същата нощ Мари дьо Гиз умря.

В средата на юни от Шотландия пристигна вестта, която Елизабет очакваше от седем дни и нощи. Всеки ден тя се бе обличала в изящна рокля, бе сядала под балдахина на трона си и беше очаквала някой да й съобщи, че в двора току–що е влязъл изпоцапан от път пратеник на Сесил. Най-сетне това се случи. Робърт Дъдли въведе мъжа в приемната й през шумните придворни.

Елизабет отвори писмото и го прочете: Дъдли застана небрежно зад нея, сякаш втори монарх, и го зачете над рамото й, сякаш това беше негово право.

— Мили боже — каза той, когато стигна до онази част, в която Сесил съобщаваше на кралицата, че Мари дьо Гиз е починала внезапно. — Мили боже, Елизабет. Имаш дяволски късмет.

Руменина нахлу в лицето й. Тя вдигна глава и се усмихна на придворните си.

— Вижте как сме благословени — обяви тя. — Мари дьо Гиз е починала от воднянка, французите са в смут. Сесил ми пише, че е започнал да разработва договор, който ще донесе мир между двата народа.

Една от дамите, чийто брат служеше с лорд Грей, нададе лек писък, из двора се понесоха приглушени аплодисменти. Елизабет се изправи.

— Победихме французите — обяви тя. — Сам Бог порази нашата неприятелка Мари дьо Гиз. Нека това послужи като предупреждение за другите. Бог е на наша страна.

„Да“, каза си Робърт, като се приближи до кралицата победителка и взе ръката й, така че двамата застанаха с лице към придворните в този миг на триумф. „Но кой би си помислил, че избраното от Бог оръдие ще бъде една лукава дребна невестулка като Уилям Сесил?“

Елизабет се обърна към него с блеснали очи.

— Не е ли това истинско чудо? — прошепна тя.

— Виждам човешка ръка, виждам по-скоро ръка на убиец, отколкото Божията десница — каза той, като я наблюдаваше внимателно.

Тя не трепна, и в този миг той разбра, че е знаела всичко. Беше чакала вестта за смъртта на регентката, чакаше, предполагайки какво ще се случи, вероятно още от сватбения им ден, когато беше започнала отново да изглежда щастлива. И можеше да е била подготвена единствено от Сесил.

— Не, Робърт — каза тя спокойно. — Сесил ми пише, че тя е умряла от болестта си. Наистина е чудо, че смъртта й се оказа толкова навременна. Бог да спаси душата й.

— Е, амин — каза той.

Затоплянето на времето през юли подейства добре на Ейми и тя полагаше усилия да се разхожда в градината на Денчуърт всеки ден. Все още нямаше вести от Робърт къде да отиде сега, все още я преследваше объркването какво трябва да прави.

Алис Хайд беше прибрала от дойката едното от децата си, и невръстното, едва прохождащо дете хареса Ейми. Протягаше към нея малките си пълнички ръчички да го вдигне, и викаше: „Ме–ме!“ всеки път, щом я видеше.

— Ейми — каза тя с лека усмивка. — Можеш ли да кажеш „Ейми“?

— Ме-ме — повтори той сериозно.

Ейми, бездетна и самотна, отвръщаше на топлотата на момченцето: носеше го на хълбок, пееше в малкото му топло ушенце, разказваше му приказки, и го оставяше да спи на леглото й през деня.

— Тя се привърза към него — каза одобрително Алис на съпруга си. — Щеше да е такава добра майка, ако беше благословена с деца: струва ми се наистина ужасно жалко, че никога няма да има свое дете.

— Да — каза той мрачно.

— А и малкият Томас я харесва — каза тя. — Все пита за нея. Предпочита нея пред всеки друг.

Той кимна.

— Тогава това дете е единственият човек в Англия, който е на такова мнение.

— А сега — каза Робърт с наслада, докато се разхождаше с Елизабет в прохладата на юлската сутрин край реката, — имам новини за теб. Такива добри новини от Шотландия, каквито не си чувала отдавна.

— Какви новини? — Тя веднага застана нащрек. „Пратеникът на Сесил каза, че никой не може да получава новини по-бързо от мен. Какви новини може да е получил Робърт, които аз да не знам?“

— Държа няколко слуги в Нюкасъл и Единбург — каза той небрежно. — Един от тях дойде в къщата ми днес следобед и ми каза, че Сесил бил уверен, че ще склони французите да сключат споразумение. Неговият слуга казал на моя, че Сесил писал на съпругата си да го очаква у дома в средата на този месец. Като се има предвид, че Сесил никога не би оставил работата си недовършена, можем да бъдем сигурни, че е уверен в скорошното сключване на договора.

— Защо не ми е писал? — попита тя, обзета на мига от ревност.

Робърт сви рамене.

— Може би иска да бъда сигурен, преди да ти пише? Но, Елизабет…

— Писал е на съпругата си, преди да пише на мен?

Любовникът й се усмихна.

— Елизабет, не всички са така предани като мен. Но това са такива добри новини: помислих си, че ще бъдеш възхитена.

— Мислиш ли, че е изготвил споразумение?

— Сигурен съм, че има нещо такова предвид. Моят човек предположи, че сигурно ще го е подписал и подпечатал до шести.

— След три дни? — ахна тя. — Толкова скоро?

— Защо не? След като кралицата вече е мъртва, той е трябвало да се справи само с нейните подчинени.

— Какво мислиш, че е постигнал? Той не би преговарял за нещо по-малко от оттеглянето на французите.

— Той трябва да получи съгласието на французите да се оттеглят, и сигурно е спечелил връщането на Кале.

Тя поклати глава:

— Те ще обещаят да разговарят за Кале, никога няма да го върнат просто така.

— Мислех, че това е едно от твоите искания?

— О, настоях за това — каза тя. — Но не очаквах да го спечеля.

— Редно е да го получим обратно — каза Робърт упорито. — Изгубих единия от братята си при Сен Кентен, едва не изгубих собствения си живот пред стените на Кале. Кръвта на достойни англичани изтече в онзи канал — каналът, който ние изкопахме и укрепихме. Този град е толкова английски, колкото и Лестър. Редно е да си го върнем.

— О, Робърт…

— Редно е — настоя той. — Ако той се е споразумял за нещо по-малко, тогава ни е направил изключително лоша услуга. И аз ще му го кажа. Нещо повече, ако не получим Кале, то тогава той не е подсигурил траен мир, тъй като всички ще трябва да тръгнем на война веднага щом войниците се приберат у дома от Шотландия.

— Той знае, че Кале е важен за нас — каза тя безпомощно. — Но не бихме тръгнали на война за него…

— Важен! — Робърт стовари юмрук върху зида, издигнат край реката. — Кале е толкова важен, колкото и замъкът Лийт, може би по-важен. И твоят герб, Елизабет! Кралицата на Франция трябва да се откаже от включването на нашия герб в своя. И ще трябва да платят.

— Да платят ли? — попита тя, внезапно изпълнена с внимание.

— Разбира се — каза той. — Те нападнаха. Би трябвало да ни платят, задето ни принудиха да отбраняваме Шотландия. Опразнихме хазната на Англия, за да се защитим от тях. Редно е да ни обезщетят за това.

— Никога не биха го сторили. Нали?

— Защо не? — настоя той. — Те знаят, че са в неизгодна позиция. Сесил ги убеждава да приемат споразумение. Държи ги в напрежение. Това е моментът да ги ударим силно, докато са притиснати към стената. Той трябва да спечели за нас Шотландия, Кале, нашия герб, и парично обезщетение.

Увереността му се предаде на Елизабет.

— Можем ли да направим това?

— Трябва да го направим — потвърди той. — Защо да тръгваме на война, ако не за да победим? Защо да сключваме мир, ако не за да приберем плячката от войната? Никой не отива на война само за да се отбранява: отива, за да направи нещата по-добри. Баща ти знаеше това, той никога не сключваше мир, без да извлече полза. Ти трябва да направиш същото.

— Ще му пиша утре — реши тя.

— Пиши сега — каза Робърт. — Той трябва да получи писмото веднага, преди да преотстъпи писмено правата ти.

За миг тя се поколеба.

— Пиши сега — повтори той. — За да стигне писмото дотам, ще трябват три дни — това е най-краткият срок. Трябва да му го изпратиш, преди да приключи изготвянето на договора. Пиши, докато планът е свеж в умовете ни, а след това държавните дела ще бъдат приключени и ние отново можем да бъдем себе си.

— Себе си? — попита тя с лека усмивка.

— Ние сме младоженци — напомни й той тихо. — Напиши своята прокламация, кралице моя, а после ела при съпруга си.

Тя засия от удоволствие при думите му, и двамата свърнаха обратно към двореца Уайтхол. Той я преведе през двора до покоите й, и застана зад нея, когато тя седна на писмената си маса и вдигна перото.

— Какво трябва да напиша?

„Тя чака да пише под моя диктовка“, безмълвно възликува Робърт в мислите си. „Кралицата на Англия записва думите ми, точно както брат й пишеше под диктовката на баща ми. Благодаря на Бог, че този ден дойде, и че дойде чрез любов…“

— Пиши със свои думи, както обикновено би му писала — препоръча той „Последното нещо, което искам, е той да долови моя глас в писмото“. — Просто му кажи, че настояваш французите да напуснат Шотландия, настояваш за връщането на Кале, френската кралица да не ползва твоя герб, и да получиш парично обезщетение.

Тя наведе меднокосата си глава и започна да пише.

— Обезщетение в размер на каква сума?

— Петстотин хиляди крони — каза той, като избра наслуки цифрата.

Елизабет вдигна рязко глава.

— Никога няма да платят това!

— Разбира се, че няма. Може би ще платят първата вноска, а след това ще ни измамят за остатъка. Но това им съобщава цената, която поставяме на намесата им в делата на нашите кралства. Съобщава им, че ценим себе си високо.

Тя кимна.

— Ами ако откажат?

— Тогава му кажи да прекъсне преговорите и да тръгне на война — заяви Робърт. — Но те няма да откажат. Сесил ще ги спечели за това споразумение, ако знае, че си твърдо решена. За него това е сигнал да се прибере у дома с голяма плячка, и сигнал за французите да не дръзват отново да се месят в нашите дела.

Тя кимна и подписа документа с отривист жест.

— Ще го изпратя днес следобед — каза.

— Изпрати го сега — нареди той. — Времето е от съществена важност. Той трябва да разполага с това писмо, преди да се откаже от което и да било от нашите искания.

За миг тя се поколеба.

— Както желаеш.

Тя се обърна към Летиша:

— Изпратете една от придворните дами да повика някой от пратениците на държавния секретар — каза тя. Обърна се отново към Робърт. — Веднага щом изпратя това, бих искала да отида на езда.

— Не е ли твърде горещо?

— Не и ако тръгнем веднага. Чувствам се, сякаш съм била затворена тук в Уайтхол цял живот.

— Да наредя ли да оседлаят новата кобила?

— О, да! — възкликна тя, доволна. — Ще те чакам в конюшните, веднага щом изпратя това.

Той изчака да види как тя подписа и подпечата документа, така че да не може да бъде поправен, и едва тогава се поклони, целуна й ръка и бавно се отправи към вратата. Придворните се разстъпиха пред него, докосвайки почтително шапките си; мнозина се поклониха. Робърт излезе от стаята като крал, и Елизабет го проследи с поглед.

Момичето се зададе надолу по галерията, следвано от пратеника, и го доведе при Елизабет, която стоеше, наблюдавайки как Робърт бавно се отдалечава. Щом пратеникът се приближи, Елизабет влезе в една прозоречна ниша със запечатаното писмо в ръка, и му заговори толкова тихо, че никой друг да не може да чуе.

— Искам да занесете това писмо на господаря си в Единбург — каза тя тихо. — Но не трябва да тръгвате днес.

— Не ли? Ваша светлост?

— Нито пък утре. Но го отнесете в дните след това. Искам писмото да се забави поне с три дни. Разбирате ли?

Той се поклони.

— Както желаете, ваша светлост.

— Ще кажете на всички, съвсем високо и ясно, че потегляте веднага със съобщение за сър Уилям Сесил, и че той трябва да го получи вдругиден, тъй като сега можете да доставяте писма до Единбург в рамките на три дни.

Той кимна — беше на служба при Сесил от твърде отдавна, за да се изненадва от каквото и да е двуличие.

— Да напусна ли Лондон, сякаш заминавам веднага, и да се укрия по пътя?

— Точно така.

— В кой ден искате да го получи?

Кралицата се замисли за миг.

— Какво е днес? Трети? Сложете го в ръцете му на девети юли.

Слугата пъхна писмото в жакета си и се поклони.

— Да кажа ли на господаря си, че се е забавило?

— Можете да го направите. Дотогава няма да има значение. Не искам това писмо да отвлича вниманието му. Надявам се, че дотогава работата му ще бъде завършена.

След като бе предотвратил войната, бе прекратил съюза на французите с шотландците, и беше представил Елизабет като най-новия и най-дързък участник в играта за власт, Сесил се разхождаше в прохладата на вечерта из малката градина на Единбургската крепост и се възхищаваше на засадените малки лаврови дръвчета и сложните фигури, образувани от оцветените камъни.

Слугата му, изкачил стълбите, се поколеба на най-горното стъпало, като се опитваше да види господаря си в здрача. Сесил вдигна ръка и мъжът тръгна към него.

— Писмо от нейно величество.

Сесил кимна и го взе, но не го отвори веднага. Тя знаеше, че той е близо до сключването на споразумение: в това писмо сигурно му изказваше благодарност за услугите му, обещавайки му своята обич и неговата награда. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че Англия бе на ръба на катастрофата с тази война в Шотландия. Тя знаеше, както никой друг, че никой освен Сесил не можеше да извоюва мира за тях.

Сесил седна на градинската пейка и вдигна поглед към солидните сиви стени на крепостта, към реещите се прилепи, към изгряващите ранни звезди, и изпита задоволство. После отвори писмото от кралицата.

За миг остана да седи съвсем неподвижно, докато четеше писмото, а после продължи да го препрочита отново и отново. „Тя е полудяла“, беше първата му мисъл. „Полудяла е от тревогата и смута на тази война, а сега е станала толкова алчна, колкото беше изплашена преди. Мили боже, как може човек да открие някакъв смисъл в живота си, когато работи за жена, която може да сменя две напълно противоположни настроения за секунда, а да не говорим пък — за един ден“.

„Мили боже, как може човек да сключи траен мир, почтен мир, когато монархът може изведнъж да поиска допълнително споразумение, след като договорът е подписан? Връщането на Кале? Гербът? А сега — и парично обезщетение? Защо да не поиска и звездите в небето? Защо не поиска луната?“

„И какво е това в края на писмото? Да прекратим преговорите, ако тези цели не могат да бъдат постигнати? Какво, в името Божие, да направим? Да тръгнем на война с една изнемощяла армия, когато настъпват летните горещини? Да изчакаме французите да повикат отново на бойни позиции войските си, които в този момент се готвят да се оттеглят?“

Сесил смачка писмото от кралицата на топка, пусна го на земята и го изрита колкото можеше по-силно, през изящния жив плет към средата на малката градина.

„Луда жена!“, изруга той след писмото, макар че все още не казваше на глас нито дума. „Негодна, суетна, чудата, капризна жена. Бог да ми е на помощ, задето някога ви смятах за спасителка на страната. Бог да ми е на помощ, че изобщо предложих услугите си на служба при вас, една луда жена, когато за мен щеше да е много по-добре да планирам собствената си градина в Бърли и никога да не показвам готовност да служа във вашия безумен, суетен двор“.

Той продължи да дава воля на яростта си още няколко мига, като се разхождаше напред-назад пред смачканото на топка писмо, захвърлено в малката квадратна градинска леха, после, тъй като документите представляваха едновременно и съкровище, и опасност, прекрачи през малкия плет и прибра писмото, изглади го и го прочете отново.

Тогава видя две неща, които беше пропуснал при първите прочитания. Първо датата. Тя му беше поставила дата трети юли, но то беше пристигнало пет дни след като договорът беше подписан и беше обявен мирът. Беше му отнело твърде дълго време да пристигне. Пътуването беше отнело два пъти повече от нужното време. Беше дошло твърде късно, за да повлияе на събитията. Сесил се обърна към пратеника си.

— Ей! Момче!

— Да, сър Уилям?

— Защо на това писмо са му трябвали шест дни да стигне до мен? Датата е трети. Трябваше да е тук преди три дни.

— Така пожела самата кралица, сър. Тя каза, че не иска да се затормозявате с писмото, докато работата ви не бъде приключена. Каза ми да напусна Лондон и да се укрия за три дни, за да създаде пред двора впечатлението, че съм потеглил веднага. Това беше нейна заповед, сър. Надявам се, че съм постъпил правилно.

— Разбира се, че сте постъпили правилно, като сте се подчинили на кралицата — каза троснато Сесил.

— Тя каза, че не иска това писмо да ви разсейва — позволи си да повтори пратеникът. — Каза, че иска то да пристигне, когато работата ви бъде приключена.

Сесил замислено кимна и отпрати мъжа.

„Какво е това?“, запита той нощното небе. „Какво, в името на дявола, какво?“

Нощното небе не отговори: малък облак премина по него като сив воал.

„Мисли“, заповяда си Сесил. „Да кажем, следобед; да кажем, вечерта; в пристъп на гняв тя поставя пред мен огромно искане. Правила е това и преди, Бог е свидетел. Тя иска всичко: Кале, възвръщането на герба й, за да го използва само тя; мир, и петстотин хиляди крони. Лошо посъветвана (от онзи глупак Дъдли например), тя би могла да сметне, че всичко това е възможно, че всичко това й се полага. Но тя не е глупачка, умее да премисля нещата, ще разбере, че постъпва погрешно. Но се е заклела пред свидетели, че ще поиска всички тези неща. Затова написва писмото, което е обещала, подписва го и го подпечатва пред тях, но тайно го забавя по пътя, погрижва се да свърша работата, и мирът да бъде постигнат, преди да ми постави невъзможно искане.“

„Следователно тя постави неразумно искане, аз свърших огромна работа, и ние двамата направихме каквото беше редно. Кралица и служител, дама и мъж. А после, за да потвърди, че нейният жест на неправилна намеса в последна сметка не е нищо повече от жест на неправилна намеса: тя казва на моя слуга, че ако писмото й пристигне твърде късно (а тя се е погрижила то да пристигне твърде късно), мога да пренебрегна указанията й“.

Той въздъхна. „Много добре. Аз изпълних дълга си, а тя си съхрани удоволствието, и никаква вреда не беше нанесена на мира, освен на моята радост от него. Освен това очакването ми, че тя ще бъде изключително щастлива, и ще ми бъде изключително признателна, е напълно излъгано“.

Сесил пъхна писмото на кралицата във вътрешния джоб на жакета си. „Не твърде великодушна господарка“, каза си той тихо. „Във всеки случай, не и към мен, макар че явно е готова да напише писмо и да го забави и да излъже за него, за да угоди на друг. Никой владетел в християнския свят или в земите на неверниците не е имал по-добър слуга, отколкото й бях аз, а тя ми се отплаща с този… този капан“.

„Това наистина не й подобава“, изръмжа той тихо на себе си, докато вървеше към стълбите за входа на крепостта. „Твърде нечестно е, да ме смути така в мига на моя триумф, а тя обикновено не е лишена от великодушие“. — Той спря. — „Но може би, когато е под влиянието на лоши съветници…“

Спря отново. „Робърт Дъдли“, отбеляза той уверено, докато стъпваше с добре лъснатата си обувка върху първото стъпало. „Робърт Дъдли: готов съм да заложа живота си на това. Изпълнен със завист и горчивина заради успеха ми, и обзет от желание да го омаловажи в нейните очи. Изпълнен с желание да получи още; винаги настояващ за повече, отколкото може да получи в разумни граници. Заповядва й да напише писмо, пълно с невъзможни искания, а после тя пише, за да му достави удоволствие, но забавя писмото, така че да спаси мира“. — Той спря отново. — „Глупава и лекомислена е тази жена, щом поема такъв риск, за да угоди на един мъж“, заключи той.

После отново спря, защото му хрумна най-ужасната мисъл: „Но защо тя би му позволила да стигне толкова далеч, че да й диктува писмата й до мен, по най-важния политически въпрос, пред който някога сме се изправяли? Когато той не е дори и член на Частния съвет? Когато не е нищо повече от началник на нейната конница? От какви ли облаги и предимства се е възползвал, докато аз бях толкова далече? Какъв напредък е постигнал? Мили боже, каква власт има над нея той сега?“

Дворът на Елизабет, начело с Робърт, посрещна писмото на Сесил, обявяващо мира, с въздържана благодарност. Това беше добре, но не достатъчно добре, намекна Робърт, и придворните, които с едно око наблюдаваха кралицата, а с другото — нейния фаворит, се съгласиха.

Водещите членове на Частния съвет роптаеха, настоявайки, че Сесил бе свършил забележителна работа и че е редно да получи поне малка благодарност за нея.

— Само преди месец тя щеше да му се хвърли на врата, ако успееше да постигне мир след едва тримесечна война — каза кисело Трокмортън. — Щеше да го направи граф заради това, че е постигнал мир, преди да са изтекли и шест седмици. Сега той го направи за по-малко от ден, след като стигна в Единбург, а тя не му е благодарна. Ето какви са жените.

— Не жената е тази, която проявява неблагодарност; а любовникът й — каза грубо сър Никълъс Бейкън. — Но кой е готов да й каже? И кой е готов да предизвика него?

Възцари се пълно мълчание.

— Не и аз, във всеки случай — каза сър Никълъс спокойно. — Сесил ще трябва да намери разрешение на този въпрос, когато се прибере. Защото, кълна се в Бога, нещата не могат да продължават така още дълго. Това е скандал, което е достатъчно лошо, но освен това я поставя в неясно положение. Тя не е нито съпруга, нито девойка. Как ще роди син, когато не може да погледне друг мъж, освен Робърт Дъдли?

— Може би ще роди син от Дъдли — каза тихо някой отзад.

При това предположение някой изруга, друг се надигна рязко и излезе от стаята.

— Тя ще изгуби трона си — каза твърдо друг мъж. — Страната няма да го приеме, Камарата на лордовете няма да го приеме, Камарата на общините няма да го приеме, и — знаете ли, милорди — дяволски сигурно е, че аз няма да го приема.

Разнесе се бърз шепот на съгласие, после някой каза предупредително.

— Това е почти измяна.

— Не, не е — настоя Франсис Бейкън. — Казано бе само, че някой няма да приеме Дъдли за крал. Решено е. В това няма измяна, тъй като той никога няма да бъде крал, в мислите ни не съществува такава възможност. А Сесил ще трябва да се върне у дома и да се погрижи неговите мисли също да не допускат такава възможност.

Човекът, който вече приемаше себе си като крал на Англия във всяко отношение, освен по име, беше в двора на конюшнята и оглеждаше ловния кон на кралицата. Тя беше яздила толкова малко, че един коняр извеждаше коня да го разтъпква, и Дъдли искаше да се убеди, че момчето е толкова внимателно към чувствителната уста на коня, колкото щеше да бъде и той самият. Докато той леко подръпваше ушите на кобилата и опипваше меката й като кадифе уста, зад него се приближи Томас Блаунт и тихо го поздрави:

— Добро утро, сър.

— Добро утро, Блаунт — каза тихо Робърт.

— Има нещо странно, което си помислих, че е редно да узнаете.

— Да? — Робърт не обърна глава. Никой, който гледаше двамата мъже, не би си помислил, че са заети с нещо друго, освен грижата за конете.

— Снощи се натъкнах на пристигнал с кораб товар от злато, вмъкнат контрабандно от испанците, натоварен от сър Томас Грешам от Антверпен.

— Грешам ли? — попита Дъдли изненадано.

— На борда имаше негов служител, въоръжен до зъби, поболял се от тревога — описа го Блаунт.

— Злато за кого?

— За хазната — каза Блаунт. — Дребни монети, кюлчета злато, всякакви форми и размери. Моят човек, който помагал с разтоварването, каза, че според мълвата това било злато за изсичане на нови монети, за да се плати на войската. Помислих си, че може би ще искате да знаете. Било е на стойност около три хиляди лири, а преди е имало още, и ще има отново другата седмица.

— Наистина искам да знам — потвърди Робърт. — Знанието е пари.

— Тогава се надявам парите да са от златото на Грешам — подметна хапливо Блаунт. — А не този метал без стойност, който имам в джоба си.

Половин дузина мисли изникнаха едновременно в ума на Робърт. Той не изказа гласно никоя от тях.

— Благодаря ти — каза той. — И ми съобщи, когато Сесил потегли към къщи.

Той остави коня при коняря и отиде да намери Елизабет. Тя още не беше облечена: седеше на прозореца в личния си кабинет с пелерина около раменете. Когато Робърт влезе, Бланш Пари с облекчение вдигна поглед към него.

— Нейна светлост отказва да се облече, макар че испанският дипломатически пратеник иска да я види — каза тя. — Казва, че е твърде уморена.

— Оставете ни — каза Робърт кратко и изчака, докато придворните дами и прислужничките излязоха от стаята.

Елизабет се обърна и му се усмихна, взе ръката му и я притисна към бузата си.

— Моят Робърт.

— Кажи ми, моя красива любима — прошепна Робърт, — защо докарваш кораби, натоварени със злато, от Антверпен, и как плащаш за всичко това?

Тя ахна леко. Цветът се отдръпна от лицето й, а усмивката — от очите й.

— О — каза тя. — Това ли?

— Да — отвърна той с равен тон. — Това. Не мислиш ли, че е по-добре да ми кажеш какво става?

— Как разбра? Предполага се, че е огромна тайна.

— Няма значение — каза той. — Но съжалявам да науча, че още пазиш тайни от мен, след обещанията си, макар да сме съпруг и съпруга.

— Смятах да ти кажа — каза тя веднага. — Просто заради Шотландия всичко ми изхвръкна от ума.

— Сигурен съм — каза той студено. — Защото ако паметта ти бе станала все така слаба до деня, в който изтеглиш от обръщение всички стари монети и пуснеш в обръщение нови, на мен щеше да ми остане цяло едно малко хранилище, пълно с обезценени монети, нали? И щях да понесе съществена загуба — нима нямаше да бъде така? Това ли беше намерението ти — да страдам?

Елизабет пламна.

— Не знаех, че се запасяваш с дребни монети.

— Имам земи: арендаторите ми, уви, не плащат рентите си със златни кюлчета. Имам дългове към търговците, които се изплащат в дребни монети. Имам безброй сандъци с пенсове и фартинги. Кажи ми какво мога да получа за тях?

— Малко повече от собственото им тегло — каза тя с много слаб глас.

— Не номиналната им стойност?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Изтегляме от обръщение монетите и пускаме нови — каза тя. — Това е планът на Грешам — ти самият знаеш за него. Трябва да изсечем монетите наново.

Робърт пусна ръката й и отиде до центъра на стаята, докато тя седеше и го наблюдаваше, питайки се какво ще направи. Осъзна, че чувството, от което се присвиваше стомахът й, беше страх. За първи път в живота си се страхуваше какво мисли за нея някой мъж — не по политически причини, а от любов.

— Робърт, не ми се сърди. Нямах намерение да те поставям в неизгодна позиция — каза тя и долови слабостта в собствения си глас. — Трябва да знаеш, че не бих те поставила в неизгодно положение — тъкмо теб! Засипах те с постове и длъжности.

— Знам — каза той кратко. — Отчасти именно това ме удивява. Че с едната ръка даваш, а с другата ме мамиш. Поведение на развратница, всъщност. Не помисли ли, че това ще ми струва пари?

Тя ахна.

— Помислих само, че това трябва да бъде тайна, голяма тайна, иначе всички ще започнат да правят размени и монетите ще бъдат приемани все по-зле и по-зле — каза тя бързо. — Робърт, ужасно е да знаеш, че хората смятат собствените ти монети за почти лишени от стойност. Трябва да поправим това, а всички обвиняват мен, задето се е объркало.

— Тайна, която ти скри от мен — каза той. — От своя съпруг.

— Не бяхме сгодени, когато започна подготовката — каза тя смирено. — Сега разбирам, че трябваше да ти кажа. Просто заради Шотландия всичко ми изхвръкна от…

— Сега в Шотландия има мир — каза той твърдо. — И се опитай да не забравяш, че сме женени и че не бива да имаш тайни от мен. Върви и се облечи, Елизабет, а когато излезеш, ще ми разкажеш абсолютно всичко, за което ти и Сесил сте се споразумели и сте планирали заедно. Няма да позволя да ме правят на глупак. Няма да имаш тайни с друг мъж зад гърба ми. Това означава да ме превърнеш в рогоносец, а аз няма да нося рога заради теб.

За миг си помисли, че е стигнал твърде далече, но тя се изправи на крака и тръгна към спалнята си.

— Ще ти изпратя прислужниците — каза той, възползвайки се от покорството й. — А после ще проведем дълъг разговор.

Тя спря за миг на вратата и погледна назад към него:

— Моля те, не ми се сърди. Не исках да те обидя. Никога не бих те оскърбила нарочно. Знаеш как беше това лято. Ще ти казвам всичко.

Сега беше моментът да я възнагради за извинението й. Той прекоси стаята и целуна пръстите й, а после — устните.

— Ти си моята любима — каза той. — Ти и аз сме истинското злато, и към него няма да се смеси нищо, което да го развали. Между нас винаги ще има пълна честност и откритост. Тогава ще мога да те съветвам и да ти помагам, и няма да е нужно да се обръщаш към друг.

Почувства как устата й се разтвори под целувката му, когато тя се усмихна.

— О, Робърт, трябва да е така — каза тя.

Сесил си позволи рядкото удоволствие да прекара една нощ вкъщи със съпругата си в Бърли, преди да продължи с пътуването си към Лондон. Милдред го посрещна с обичайната си кротка привързаност, но сивите й очи попиха набразденото му от бръчки лице и приведените рамене.

— Изглеждаш уморен — беше всичко, което си позволи да каже.

— Беше горещо и прашно — каза той, без да споменава нищо за няколкото пътувания между Единбург и Нюкасъл, които бе принуден да направи, за да постигне мира и да подсигури трайността му.

Тя кимна и му направи знак да отиде в спалнята си, където в просторната, подобна на дворцова стая го чакаха гореща вода и дрехи за преобличане, кана студен ейл и самун топъл, прясно изпечен хляб. Беше приготвила любимата му вечеря, когато той слезе отново долу, освежен и облечен в чисти тъмни дрехи.

— Благодаря ти — каза той топло и я целуна по челото. — Благодаря ти за всичко това.

Тя се усмихна и го отведе начело на масата, край която семейството и слугите чакаха господаря да прочете благодарствената молитва преди хранене. Милдред беше убедена протестантка и домът й се ръководеше по най-богоугоден начин.

Сесил изрече няколко молитвени думи, а после седна и се залови с вечерята си. Четиригодишната му дъщеря Ана беше доведена от детската стая заедно с невръстния си брат Уилям, получи разсеяна благословия, а после масата беше разчистена и Милдред и Сесил отидоха в личната си стая, където беше запален огън и ги чакаше кана ейл.

— Значи сключихте мир — поиска да се увери тя, знаейки, че той никога нямаше да тръгне от Шотландия, без да е довършил задачата си.

— Да — каза той кратко.

— Не изглеждаш много радостен: не си ли блажен миротворец?

Той я стрелна с поглед, какъвто тя не бе виждала никога преди. Изглеждаше наскърбен, сякаш бе понесъл удар: не върху гордостта си, не върху амбицията си, а сякаш бе предаден от приятел.

— Не съм — каза той. — Това е най-добрият мирен договор, на който можехме да се надяваме. Френската армия ще се оттегли, интересите на Англия в Шотландия са признати, и всичко това — почти без нито един изстрел. Това би трябвало да е най-великото събитие в живота ми, моят триумф. Да победим французите би било славно събитие по всяко време; но да ги победим, когато в страната цари разделение, а хазната е банкрутирала, с армия без заплати, водена от жена, е почти чудо.

— И въпреки това? — попита тя, продължавайки да не разбира.

— Някой е настроил кралицата срещу мен — каза той простичко. — Получих писмо, което би ме накарало да се разплача, ако не знаех, че съм направил за нея най-доброто, което можеше да бъде направено.

— Писмо от нея?

— Писмо, в което иска от мен луната и звездите, освен мира в Шотландия — каза той. — И предполагам, че няма да е доволна, когато й кажа, че мога да й дам само мир в Шотландия.

— Тя не е глупачка — изтъкна Милдред. — Ако й кажеш истината, тя ще я изслуша. Ще разбере, че си направил най-доброто, което можеш, и повече, отколкото всеки друг би могъл да направи.

— Тя е влюбена — каза той кратко. — Съмнявам се, че може да чува нещо друго, освен гласа на сърцето си.

— Дъдли?

— Кой друг?

— Значи това продължава — каза тя. — Дори тук чуваме такива скандални слухове, че не би повярвал.

— Вярвам — каза той. — Повечето от тях са верни.

— Говори се, че двамата са женени и че тя крие неговото дете.

— Ето това вече е лъжа — каза Сесил. — Но не се съмнявам, че тя би се омъжила за него, ако той беше свободен.

— И той ли е отровил ума й и я е настроил против теб?

Той кимна.

— Така смятам. В двора може да има само един фаворит. Мислех си, че тя може да се наслаждава на компанията му и да приема съветите ми; но когато се налага да замина, тя разчита както на компанията, така и на съветите му, а той е много безразсъден съветник.

Милдред се надигна от стола си, дойде да застане до него и сложи ръка на рамото му.

— Какво ще правиш, Уилям?

— Ще отида в двора — каза той. — Ще й докладвам. Бях ощетен със стотици лири, а сега не очаквам нито обезщетение, нито признателност. Ако тя не пожелае да приеме съветите ми, ще трябва да я напусна, както веднъж вече заплаших да сторя. Тогава тя не успя да се справи без мен, ще видим дали ще може да се справи без мен сега.

Тя беше потресена.

— Уилям, не можеш да я оставиш на онзи красив млад изменник. Не можеш да оставиш Англия да бъде управлявана от тях двамата. Това означава да хвърлиш страната ни в ръцете на високомерни деца. Не можеш да оставиш нашата църква в ръцете им. Тя не бива да им се поверява. Те са прелюбодейци. Трябва да бъдеш неин съветник. Трябва да я спасиш от нея самата.

Сесил, най-старшият и уважаван съветник на кралицата, винаги приемаше съвети от жена си.

— Милдред, за да се боря с човек като Дъдли, ще трябва да използвам начини и средства, които са изключително непочтени. Ще трябва да се отнасям към него като към враг на страната, ще трябва да се справя с него като с предан човек, превърнал се в предател. Ще трябва да се справя с него, както бих се справил с… — той млъкна рязко, за да се сети за пример. — … Мари дьо Гиз.

— Кралицата, която умря така внезапно? — попита го тя, с предпазливо безразличен тон.

— Кралицата, която умря така внезапно.

Тя го разбра веднага, но срещна погледа му, без да трепне.

— Уилям, трябва да изпълняваш дълга си заради нашата страна, нашата църква и нашата кралица. Това, което вършиш, е божие дело, независимо какви средства трябва да използваш.

В отговор той я погледна в спокойните сиви очи.

— Дори ако трябва да извърша престъпление, огромен грях?

— Дори да е така.

Сесил се върна в последните дни на юли, и откри, че дворът е на кратко пътуване по южните брегове на Темза. Кралицата отсядаше в най-добрите имения, които можеха да се намерят, и се наслаждаваше на ловуването и лятното време. Беше предупреден да не очаква посрещане като за герой, и не получи такова.

— Как можахте? — посрещна го Елизабет. — Как можахте да захвърлите нашата победа? От французите ли бяхте подкупен? Да не сте преминали на тяхна страна? Болен ли бяхте? Прекалено уморен ли бяхте, за да изпълните задачата си както трябва? Твърде стар? Как можахте просто да забравите дълга си към мен, и дълга си към страната? Похарчихме цяло състояние в опити да направим Шотландия безопасна, а вие просто оставихте французите да се приберат у дома, без да ги задължите да изпълнят волята ни?

— Ваша светлост — подхвана той. Почувства как пламва от гняв и се огледа наоколо да види кой е достатъчно близо, за да ги чуе. Половината придворни бяха изпружили шии напред, за да видят сблъсъка, всички ги слушаха открито. Елизабет беше избрала да го приеме в голямата зала на къщата на своя домакин. Тук имаше хора, наредили се на стълбите, за да слушат, имаше придворни, надвесени от галерията; тя го тъпчеше така открито, сякаш бяха на пазара в Смитфийлд.

— Да доведете французите до положение да са оставени на нашата милост, и да допуснете да си отидат, без да подсигурите Кале! — възкликна тя. — Това е по-лошо, отколкото самата загуба на Кале. Предното беше война: ние се сражавахме възможно най-упорито. Сегашното е акт на лекомислие: вие захвърлихте Кале, без да направите и най-малко усилие да го отвоювате отново.

— Ваше величество…

— И моят герб! Закле ли се тя никога да не го използва отново? Не? Как смеете да се върнете при мен, докато тази жена все още използва моя герб?

Сесил не можеше да направи нищо, подложен на такава яростна атака. Той млъкна и я остави да излива яростта си върху него.

— Елизабет… — Тихият глас беше толкова изпълнен с увереност, че Сесил погледна бързо нагоре по величественото стълбище, за да види кой дръзва да се обръща към кралицата по име. Беше Дъдли.

Той стрелна Сесил с бърз, съчувствен поглед.

— Негова светлост господин секретарят е работил усърдно във ваша полза и е донесъл у дома най-добрия мир, който е успял да постигне. Може и да сме разочаровани от онова, което е постигнал, но съм сигурен, че няма съмнение в предаността му към нашата кауза и преданата му служба спрямо нас.

Сесил видя как думите му и самият му тон, укротиха гнева й. "Каза „службата спрямо нас“, отбеляза той мислено. „Нима сега служа на него?“

— Нека се оттеглим с господин държавния секретар — предложи Дъдли. — Тогава той може да ни обясни решенията си, и да ни каже как стоят нещата в Шотландия. Имал е дълго пътуване и тежка задача.

Тя се овладя. Сесил се напрегна, очаквайки още оскърбления.

— Елате — каза Дъдли простичко, като протегна ръка към нея. — Ела, Елизабет.

„Той й нарежда, обръщайки се към нея по име пред целия двор?“, запита се Сесил в удивено мълчание.

Но Елизабет отиде при Дъдли, като добре дресирана хрътка, подтичваща, за да не изостава от господаря си, сложи ръката си в неговата и му позволи да я отведе от залата. Дъдли хвърли поглед назад към Сесил и си позволи едва забележима усмивка. „Да“, казваше усмивката. „Сега виждаш как стоят нещата“.

Уилям Хайд повика сестра си в кабинета си — стаята, откъдето водеше делата на имота си: сигнал за нея, че въпросът беше сериозен и не биваше да бъде смущаван от чувства или от позоваване на семейните връзки.

Той се беше разположил зад голямата работна маса, която беше кръгла и разделена на участъци с чекмеджета, върху всяко от които имаше буква от азбуката. Масата можеше да се върти върху оста си към собственика, а всяко чекмедже съдържаше договорите и записките по рентите на фермерите арендатори, заведени под първата буква на името им.

Лизи Одингсел отбеляза разсеяно, че чекмеджето с последната буква от азбуката никога не беше използвано, и се зачуди, че никой не беше помислил да направи маса, на която да липсват двете от последните букви от азбуката, тъй като на английски беше необичайно да има имена, започващи с тях. „Зеведей“, помисли си тя. „Ксеркс“.

— Сестро, става дума за лейди Дъдли — започна Уилям Хайд без предисловие.

Тя веднага забеляза как той използва титлата на приятелката й. Значи щяха да проведат този разговор с изключително официален тон.

— Да, братко? — отвърна тя любезно.

— Това е труден въпрос — каза той. — Но ще говоря направо: мисля, че е време да я отведеш.

— Да я отведа? — повтори тя.

— Да.

— Къде да я отведа?

— При някои други семейни приятели.

— Негова светлост не е уредил нищо — възпротиви се тя.

— Получавала ли си въобще някакви вести от него?

— Не и откакто… — тя млъкна рязко. — Не и откакто я посети в Норфолк.

Той вдигна вежди и зачака.

— През март — добави тя неохотно.

— Когато тя му отказа развод и се разделиха разгневени?

— Да — призна тя.

— И от тогава не си получавала писмо? Нито пък тя?

— Не и доколкото знам… — тя срещна обвинителния му поглед. — Не, не е.

— Изплаща ли се редовната й издръжка?

Лизи издаде леко стреснато ахване.

— Да, разбира се.

— А твоите надници?

— Аз не получавам надници — каза тя с достойнство. — Аз съм компаньонка, не слугиня.

— Да, но той ти плаща издръжка.

— Неговият управител я изпраща.

— В такъв случай не я е изоставил окончателно — каза той замислено.

— Доста често забравя да пише — каза тя упорито. — Доста рядко я посещава. В миналото понякога се е случвало с месеци…

— Никога не е пропускал да изпрати хората си да я придружат от едно имение до друго — отвърна той. — Никога не е пропускал да й уреди да отседне на едно или друго място. А ти казваш, че не е изпратил никого, и нямаш никаква вест от март насам.

Тя кимна.

— Сестро, трябва да я вземеш и да продължите нанякъде — каза той твърдо.

— Защо?

— Защото тя се превръща в пречка и неудобство за тази къща.

Лизи беше напълно объркана.

— Защо? Какво е направила?

— Като оставим настрана прекомерната й набожност, която ме кара да си задавам въпроси по отношение на съвестта й…

— За бога, братко, тя се е вкопчила в Бог като в самия живот. Тя няма гузна съвест, просто се опитва да намери воля за живот!

Той вдигна ръка.

— Елизабет, моля те. Да запазим спокойствие.

— Не зная как да запазя спокойствие, когато ти наричаш тази нещастна жена бреме за теб!

Той се изправи на крака.

— Няма да продължавам този разговор, освен ако не ми обещаеш, че ще запазиш спокойствие.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Знам какво правиш.

— Какво?

— Опитваш се да не се трогваш от нея. Но тя е изключително нещастна, а ти си готов да влошиш положението й.

Той се отправи към вратата, сякаш за да я отвори пред нея. Лизи разпозна признаците на братовата си решителност.

— Добре — каза тя припряно. — Добре, Уилям. Няма нужда да се гневиш. Това е толкова лошо за теб, колкото и за мен. Всъщност по-лошо.

Той се върна на мястото си.

— Като оставим настрана набожността й, както казах, това, което ме тревожи, е положението, в което ни поставя по отношение на съпруга си.

Лизи чакаше.

— Тя трябва да си отиде — каза той простичко. — Докато си мислех, че му правим услуга, като я приемаме тук, защитавайки я от клевети и презрение, докато очаква указанията му, тя беше ценна за нас. Мислех си, че той ще се радва, че тя е намерила сигурен пристан. Мислех, че ще ми бъде признателен. Но сега мисля различно.

Тя вдигна глава да го погледне. Той беше неин по-малък брат и тя беше свикнала да го вижда в две противоположни светлини: първо, като по-млад от нея човек, който знаеше по-малко за света, отколкото тя; и второ, като по-високопоставен от нея: глава на семейството, имотен човек, с една стъпка по-горе от нея по веригата, която водеше към Бог.

— Какво мислиш сега, братко?

— Мисля, че той я е изоставил — каза той простичко. — Мисля, че тя е отхвърлила желанието му и го е разгневила, и че няма да го види повече. И което е по-важно, онзи, при когото тя отседне, няма да го види повече. Ние не му помагаме с един заплетен проблем, ние подпомагаме и насърчаваме бунта й срещу него. А аз не мога да си позволя да правя подобно нещо.

— Тя е негова съпруга — каза Лизи категорично. — И не е сторила нищо лошо. Тя не се бунтува, просто не позволява да бъде захвърлена.

— Не мога да предотвратя това — каза Уилям. — Сега той живее с кралицата на Англия като неин съпруг във всяко отношение, освен по име. Лейди Дъдли е пречка към тяхното щастие. Не желая да бъда глава на домакинство, в което намира убежище пречката към щастието на кралицата на Англия.

Тя не можеше да обори логиката му, а той й беше забранил да се позовава на сърцето му.

— Но какво трябва да направи тя?

— Трябва да отиде в друга къща.

— А после какво?

— В друга, и втора, и трета, докато успее да постигне съгласие със сър Робърт и да сключи някакво споразумение, за да намери постоянен дом.

— Искаш да кажеш, докато бъде принудена да се съгласи на развод и отиде в някой чуждестранен манастир, или докато умре от сломено сърце.

Той въздъхна.

— Сестро, няма нужда да разиграваш трагедия.

Тя го погледна в лицето.

— Не разигравам трагедия. Това е трагично.

— Не съм виновен аз! — възкликна той във внезапен изблик на нетърпение. — Няма нужда да обвиняваш мен за това. Принуден съм да понасям това затруднение, но не съм го създал аз.

— Чия е вината тогава? — настоя тя.

Той изрече най-жестоките думи:

— Нейна. И тя трябва да си върви.

Сесил се срещна три пъти с Елизабет, преди да успее дори да я накара да го изслуша, без да го прекъсва и да го обсипва с яростни нападки. На първите две срещи присъстваха Дъдли и още двама мъже, и Сесил трябваше да сведе глава, докато тя се нахвърляше с критики върху него и се оплакваше от липса на внимание към делата й от негова страна, от това, че той пренебрегва своята страна, от незачитането му към гордостта, правата и финансите им. След първата среща той не се опитваше да се защити, но си задаваше въпроса чий ли беше гласът, който излизаше така остро и пронизително от сипещата упреци уста на кралицата.

Знаеше, че това беше гласът на Робърт Дъдли. Робърт Дъдли, разбира се; който се беше отдръпнал назад край прозореца, облегнат на капака, загледан надолу към лятната градина, и с едната си тънка бяла ръка поднасяше към носа си топчица с ароматни вещества. От време на време променяше позата си, или леко си поемаше дъх, или се покашляше, и тогава кралицата веднага млъкваше рязко и се обръщаше, сякаш за да изчака неговото мнение. Ако на Робърт Дъдли му хрумнеше дори само някаква мимолетна мисъл, тя приемаше, че всички ще изгарят от нетърпение да я чуят.

„Тя го обожава“, помисли си Сесил, почти без да обръща внимание на подробностите от оплакванията на кралицата. „Тя изживява първия си любовен порив, и той е първата любов в нейния живот на зряла жена. Тя си мисли, че слънцето грее от очите му, неговите съвети са единствената мъдрост, в която се вслушва, неговият глас — единственият говор, усмивката му — единствената й наслада. Безцелно е да се оплаквам, безцелно е да се гневя на лекомислието й. Тя е млада жена, обладана от лудостта на първата любов, и е безнадеждно да очаквам тя да прояви способност на каквато и да било разумна преценка“.

При третата среща Сесил намери кралицата сама, ако не се броеше присъствието на сър Никълъс Бейкън и две придворни дами.

— Сър Робърт е принуден да се забави — каза тя.

— Да започваме без него — спокойно предложи сър Никълъс. — Господин секретар, тъкмо преглеждахме условията на договора, и подробностите по изтеглянето на французите.

Сесил кимна и сложи книжата си пред тях. За първи път кралицата не скочи на крака и не се отдалечи гневно от масата, нахвърляйки се ожесточено срещу него. Остана на мястото си и погледна внимателно предложението за изтеглянето на французите.

Окуражен, Сесил отново изложи условията на договора, а после седна отново в стола си.

— И наистина ли мислите, че това е обвързващ мир? — попита Елизабет.

За миг всичко между двамата беше както винаги. Младата жена се обръщаше към по-възрастния мъж за съвет, вярвайки, че той ще й служи с безрезервна вярност. По-възрастният мъж се вгледа надолу в дребното лице на ученичката си и видя нейното благоразумие и нейното умение. Сесил усети как светът се връща към правилната си ос, как звездите се насочват в обичайния си път, усети крехката хармония на сферите, на завръщането у дома.

— Да — каза той. — Бяха много разтревожени от протестантския метеж в Париж, засега няма да искат да рискуват с никакви други начинания. Опасяват се от надигането на хугенотите, боят се от вашето влияние. Вярват, че ще защитите протестантите, независимо къде са, както направихте в Шотландия, и мислят, че протестантите ще разчитат на вас. Сигурен съм, че искат да запазят мира. А Мери, кралицата на шотландците, няма да поеме наследството си в Шотландия, докато може да живее в Париж. Ще постави на трона нов регент и ще му нареди да се споразумее честно с шотландските лордове, в съответствие с условията на мирния договор. Те ще запазят Шотландия само формално.

— А Кале? — запита подозрително кралицата.

— Кале е, и винаги е бил отделен въпрос — каза той спокойно. — Както всички ние винаги сме знаели. Но мисля, че би трябвало да го изискаме обратно според условията на договора от Като Камбрези, когато настъпи падежът на техния дълг, както се споразумяхме. А сега е по-вероятно от преди да уважат споразумението. Научили са се да се боят от нас. Ние ги изненадахме, ваша светлост, те не мислеха, че имаме нужната решителност. Няма да ни се присмеят отново. Със сигурност няма отново да ви обявят лекомислено война.

Елизабет кимна и побутна договора към него.

— Добре — каза тя кратко. — Заклевате ли се, че това е най-доброто, което можехте да направите?

— Бях доволен, че постигнах и толкова.

Тя кимна.

— Слава богу, че сме свободни от тяхната заплаха. Не бих искала да преживея отново изминалата година.

— Нито пък аз — каза сър Никълъс разпалено. — Поехте голям риск, когато решихте да воюваме, ваше величество. Но беше блестящо решение.

Елизабет благоволи да се усмихне на Сесил.

— Бях много смела и много решителна — каза тя, като му намигна. — Не мислите ли, Спирит?

— Сигурен съм, че ако Англия някога отново се изправи пред такъв враг, ще си спомните това време — каза той.

— Следващия път ще сте научили какво да правите. Ще знаете как да играете ролята на крал.

— Мери никога не е правила такова нещо — напомни му тя. — Никога не й се е налагало да се изправи срещу инвазия от чуждестранна сила.

— Не, наистина — съгласи се той. — Нейният кураж не е подлаган на изпитание като вашия. А вие бяхте подложена на изпитание и се справихте чудесно. Бяхте истинска дъщеря на баща си и спечелихте мира.

Тя се надигна от масата.

— Не мога да проумея какво задържа сър Робърт — оплака се тя. — Обеща ми, че ще бъде тук преди час. Доставили са му нови коне от Северна Африка, и той трябваше да е там да ги посрещне, за в случай, че се наложи да бъдат изпратени обратно. Но ми обеща, че ще дойде веднага.

— Да слезем ли до конюшните да го посрещнем? — предложи Сесил.

— Да — каза тя нетърпеливо. Хвана го под ръка и те тръгнаха редом, както бяха вървели толкова често преди.

— Да се отбием първо в градината — предложи той. — Тази година розите са прекрасни. Знаете ли, че в Шотландия цъфтежът на градините изостава с цял месец?

— Много студена и варварска страна ли е? — попита тя.

— Иска ми се да можех да я видя.

— Някое лято можете да отидете до Нюкасъл — каза той. — Там ще се радват да ви видят, а и ще бъде добра политика да посетите замъците по границата.

— Бих искала — каза Елизабет. — Сигурно сте яздили доста там; кръстосвахте напред-назад от Единбург до Нюкасъл, нали?

Сесил кимна.

— Исках да се съветвам с чичо ви, и трябваше да държа под око и мосю Рандан. Пътуването беше тежко, а пътят — зле поддържан, особено в Шотландия.

Тя кимна.

— А вие? — сниши глас Сесил. Дамите, които вървяха зад тях, не можеха да ги чуят, сър Никълъс вървеше с Катерина Нолис. — Как бяха нещата при вас през последните два месеца, принцесо?

За миг си помисли, че Елизабет ще отклони въпроса със смях, но тя се замисли.

— Много се страхувах — каза искрено. — Кат мислеше, че здравето ми ще рухне под напрежението.

— От това се боях и аз — каза той. — Справихте се чудесно.

— Нямаше да успея без сър Робърт — каза тя. — Той винаги успява да ме успокои, Спирит. Има такъв прекрасен глас, а ръцете му… като че ли крие магия в ръцете си… сигурно затова може да направи всичко с конете си. Щом положи ръка на челото ми, се чувствам спокойна.

— Влюбена сте в него — каза той тихо.

Елизабет бързо вдигна поглед към него, да види дали я обвинява, но той срещна очите й със спокойно съчувствие.

— Да — каза тя искрено, и за нея беше облекчение да може най-сетне да каже истината на съветника си. — Да, влюбена съм.

— А той във вас?

Тя се усмихна.

— Да, о, да. Помислете си колко ужасно щеше да е, ако не беше!

Той направи пауза, след това я попита:

— Принцесо, какво ще излезе от това? Той е женен.

— Съпругата му е болна, и би могла да умре — каза Елизабет. — Пък и при всички случаи, те са нещастни от години. Той казва, че бракът му вече не съществува. Тя ще го освободи. Аз мога да им дам развод. Тогава той ще се ожени за мен.

„Как да се справя с това? Тя няма да иска разумни съвети, ще иска да бъде подкрепена в тази лудост. Но ако аз не проговоря, кой ще го стори?“ — Сесил си пое рязко дъх.

— Кралице моя, Ейми Дъдли, някогашната Ейми Робсарт, е млада жена, няма основание да мислим, че тя ще умре. Не можете да отлагате женитбата си в очакване една млада жена да умре. И не е възможно да му дадете развод, няма основания за развод. Вие сама танцувахте на сватбеното му празненство, когато те се ожениха по любов с благословията на родителите си. Освен това не можете да се омъжите за човек без кралска кръв, човек, чието семейство е било опетнено от предателство, мъж, чиято съпруга е жива.

Елизабет се обърна към него:

— Сесил, мога, и ще го направя. Аз му обещах.

„Мили боже! Какво иска да каже тя с това? Какво иска да каже с това? Какво иска да каже с това?“

Нито следа от обзелия го ужас не пролича по лицето на Сесил.

— Обещание насаме? Любовни приказки? Прошепнати между вас двамата?

— Обвързващо обещание за брак. Годеж de futuro пред свидетели.

— Кои свидетели? — промълви той. — Какви свидетели?

Навярно можеха да бъдат подкупени, за да си мълчат, или убити. Навярно можеха да бъдат дискредитирани, или изпратени в изгнание.

— Катерина и Франсис Нолис.

Той млъкна, потресен.

Вървяха, без да кажат и дума. Той установи, че краката му се подвиват под тялото при ужаса от онова, което току-що му беше казала. Не беше успял да я опази. Тя беше хваната в капан, а заедно с нея — и страната.

— Гневете ми се — каза тя с немощен глас. — Мислите, че съм допуснала ужасна грешка, когато не сте били тук да я предотвратите.

— Ужасѐн съм.

— Спирит, не можах да се сдържа. Вие не бяхте тук, мислех си, че французите всеки момент ще нахлуят. Мислех, че вече съм изгубила трона си. Не ми беше останало нищо за губене. Исках да знам, че имам поне него.

— Принцесо, това е катастрофа, по-ужасна от френска инвазия — каза той. — Ако французите бяха нахлули, всеки мъж в страната щеше да е готов да пожертва живота си за вас. Но ако узнаят, че сте сгодена за сър Робърт и ще се омъжвате за него, биха поставили на престола Катрин Грей8 вместо вас.

Приближаваха към конюшните.

— Продължавайте нататък — каза тя бързо. — Не смея да се виждам с него сега. Ще разбере, че съм ви казала.

— Казал ви е да не ми се доверявате?

— Не беше нужно! Всички знаем, че бихте ме посъветвали да не се свързвам с него.

Сесил я поведе по друга пътека навътре в градината. Чувстваше как тя трепери.

— Народът на Англия никога не би се обърнал против мен само защото съм се влюбила.

— Принцесо, те няма да го приемат като ваш съпруг и ваш консорт. Съжалявам, но най-доброто, което можете да направите сега, е да изберете свой наследник. Ще трябва да абдикирате, ще трябва да се откажете от трона си.

Почувства как тя залитна, когато коленете й се подгънаха.

— Искате ли да седнете?

— Не, нека се разхождаме, нека се разхождаме — каза трескаво Елизабет. — Не го мислите, нали, Спирит? Просто се опитвате да ме изплашите.

Той поклати глава.

— Не ви казвам нищо друго, освен истината.

— Нима е толкова мразен в страната? В двора има само малцина, които му желаят злото — чичо ми, разбира се, и херцог Аръндел, онези, които ревнуват от него и му завиждат за външността, онези, които искат благоволението, което проявявам към него, онези, които искат неговото богатство, неговото положение…

— Не е това — каза уморено Сесил. — Чуйте ме, Елизабет, казвам ви истината. Не става въпрос за малко ревност в двора, това мнение е много дълбоко вкоренено в страната. Става дума за неговото семейство, за положението му и за неговото минало. Баща му беше екзекутиран за държавна измяна срещу сестра ви, дядо му беше екзекутиран за държавна измяна срещу вашия баща. Той има лоша кръв. Принцесо, неговото семейство винаги е вършило предателства спрямо вашето. Всички помнят, че ако семейство Дъдли се издигнат на власт, злоупотребяват с властта си. Никой не би поверил важен пост на някой Дъдли. И всички знаят, че той е женен, и никой не е чувал нищо лошо за съпругата му. Той не може просто да я захвърли, това би било непоносим скандал. Кралските дворове на Европа вече ви се присмиват, и казват, че сте посрамена от греховната си любов към началника на вашата конница.

Видя как тя пламна при мисълта за това.

— Редно е да се омъжите за крал, принцесо. Или най-малкото за ерцхерцог, за човек от добро потекло, съюзът с когото ще помогне на страната. Не можете да се омъжите за обикновен човек, който не може да представи в своя полза нищо повече от привлекателната си външност и умението да се справя с коня си. Страната никога няма да го приеме като ваш консорт. Знам това.

— Вие също го мразите — каза тя ожесточено. — Вие сте толкова зле настроен към него, колкото и останалите.

„Непоправимо“, призна Сесил пред себе си. Но при тези думи й се усмихна с вежливата си усмивка.

— Нямаше да има значение какви чувства храня към него, ако той беше подходящият мъж за вас — каза той внимателно. — Надявам се, че бих имал благоразумието да ви посъветвам относно най-добрия начин за действие, независимо какви са моите предпочитания. Всъщност аз не го мразя: по-скоро го харесвам. Но отдавна се опасявам от особеното ви благоволение към него. Страхувам се, че ще се стигне до критичен момент; никога не съм и сънувал, че той ще доведе нещата до тук.

Елизабет отдръпна ръка: Сесил видя, че чопли ноктите си.

— Това отиде по-далеч, отколкото възнамерявах — каза тя с много нисък глас. — Не разсъждавах трезво и стигнах по-далече…

— Ако успеете да се измъкнете от обещанието си за годеж сега, репутацията ви ще е опетнена, но ще се съвземете, ако се откажете от него и след това се омъжите за някой друг. Но ако стигнете докрай, народът ще предпочете да ви свали от трона, вместо да превие коляно пред него.

— Мери се омъжи за Филип, въпреки че го мразеха! — избухна тя.

— Той беше миропомазан крал! — възкликна Сесил. — Може и да са го мразели, но не можеха да оспорят потеклото му. И Филип имаше армия, която да го подкрепи, беше наследник на империята на Испания. Какво има Дъдли? Половин дузина арендатори и наетите ловци! Как ще му послужат те в първия бунт, който избухне?

— Аз дадох дума — прошепна тя. — Пред Бог и уважавани свидетели.

— Ще трябва да я оттеглите — каза той безцеремонно. — Или този мир няма да има никаква стойност, защото ще сте го спечелила за Англия и кралица Катрин Грей.

— Кралица Катрин? — повтори тя ужасена. — Никога!

— Принцесо, има поне два заговора за поставянето й на престола вместо вас. Тя е протестантка като сестра си Джейн, харесват я, произхожда от рода на Тюдорите.

— Значи тя знае за това? Заговорничи срещу мен?

Той поклати глава.

— Щях вече да съм наредил да я арестуват, ако мислех, че съществува и най-дребно съмнение относно лоялността й. Сега я споменавам единствено за да знаете, че има хора, които са готови да ви свалят от трона и сега — когато научат за това обещание, ще се съберат много други.

— Ще го пазя в тайна — каза тя.

— Ще трябва да е повече от тайно, ще трябва да бъде нарушено и заличено. Ще трябва да го оттеглите. Никога не можете да се омъжите за него и той го знае. Трябва да му кажете, че сте се опомнили и че сега също го знаете. Той трябва да се откаже от вас.

— Да пиша ли на господин Фостър? — предложи Лизи Одингсел на Ейми, като се опитваше да поддържа тона си лек и безразличен. — Бихме могли да заминем и да отседнем в Къмнър Плейс за няколко седмици.

— Къмнър Плейс? — Ейми изглеждаше изненадана. Беше седнала на пейката в прозоречната ниша, за да улови последната светлина, и шиеше ризка за Том Хайд.

— Да — каза Лизи спокойно. — Миналата година отидохме при тях по това време, към края на лятото, преди да продължим към Чизълхърст.

Ейми много бавно вдигна глава.

— Нямаш ли вести от милорд? — попита тя, напълно сигурна, че отговорът ще бъде отрицателен. — Господин Хайд не е ли получавал от него писмо за мен?

— Не — каза неловко Лизи. — Съжалявам, Ейми.

Ейми отново сведе глава към работата си.

— Брат ти ли говори с теб? Иска да си тръгнем, така ли?

— Не, не — каза Лизи припряно. — Просто си помислих, че другите ти приятели ще ревнуват, ако не те видят. А после навярно можем да отидем при семейство Скот в Камбъруел? Предполагам, че ще искаш и да пазаруваш в Лондон?

— Мислех си, че той е малко хладен към мен — каза Ейми. — Опасявах се, че иска да си тръгна.

— Съвсем не! — извика Лизи, долавяйки в гласа си твърде настойчива нотка. — Всичко това е моя идея. Помислих си, че тук може да ти е омръзнало и да искаш да продължиш. Това е всичко.

— О, не — каза Ейми с безизразна лека усмивка. — Не ми е омръзнало да бъда тук, и тук ми харесва, Лизи. Да останем още известно време.

— Какво правиш цял следобед? — обърна се свойски сър Робърт към Елизабет, докато вечеряха в усамотението на стаята й. — Дойдох до залата на съвета веднага след като се погрижих за конете, но ти не ме беше изчакала. Казаха, че се разхождаш със Сесил в градината. А когато стигнах до градината, не можах да те намеря никъде. Когато се върнах в покоите ти, казаха, че не искаш да те безпокоят.

— Бях уморена — каза тя кратко. — Почивах.

Той огледа внимателно бледото й лице, попивайки с поглед сенките под очите й, порозовелите клепачи.

— Казал е нещо, с което те е разстроил?

Тя поклати тава.

— Не.

— Беше му ядосана заради провала в Шотландия?

— Не. Този въпрос е приключен. Не можем да постигнем нищо повече, отколкото е постигнал той.

— Отказ от едно голямо предимство — настоя той.

— Да — каза тя кратко. — Може би.

Усмивката му беше напълно неразгадаема. „Убедил я е и тя е попаднала отново на влиянието му“, помисли той. „Тя наистина се поддава безнадеждно лесно на обработване.“

На глас каза:

— Ясно ми е, че нещо не е наред, Елизабет. Какво има?

Тя обърна към него тъмните си очи.

— Не мога да говоря сега. — Не беше нужно да сочи към малкия кръг от придворни, които вечеряха с тях и, както винаги, бяха постоянно нащрек за всичко, което те двамата казваха и вършеха. — Ще говоря с теб по-късно, когато бъдем насаме.

— Разбира се — каза той, като й се усмихна мило. — Тогава нека се заемем да те развеселим. Да поиграем ли карти? Или да изиграем някоя игра? Или да танцуваме?

— Карти — каза тя. „Една игра на карти поне ще попречи да водим разговор“, помисли си тя.

Робърт чакаше в стаята си Елизабет: камериерът му, Тамуорт, беше на пост отвън, виното беше налято, в огъня бяха струпани благоуханни подпалки от ябълково дърво. Вратата откъм стаята й се отвори и тя влезе, не с обичайната си нетърпелива походка, не с лице, светнало от желание. Тази вечер тя вървеше малко неуверено, почти сякаш си пожелаваше да е другаде.

„Значи се е помирила със Сесил“, помисли си той. „А той я е предупредил да страни от мен. Както и знаех, че ще стори, веднага щом подобрят отново отношенията си. Но ние сме почти женени. Тя е моя“.

На глас каза:

— Любима моя. Този ден продължи цяла вечност. — И я взе в обятията си.

Робърт почувства едва доловимо колебание, преди тя да се притисне към него, погали я по гърба и започна да целува леко косата й.

— Любов моя — каза той. — Моя единствена любов.

Пусна я, преди тя да се отдръпне, и я настани в един стол до огнището.

— Ето ни. Най-сетне сами — каза той. — Ще изпиеш ли чаша вино, най-скъпа моя?

— Да — каза тя.

Той наля виното и докосна пръстите й, докато тя поемаше чашата от него. Видя я как гледаше към огъня, а не към него.

— Сигурен съм, че има нещо — каза той. — Нещо между нас ли е? Някоя постъпка, с която съм те оскърбил?

Елизабет вдигна поглед веднага.

— Не! Никога! Ти си винаги…

— Тогава какво има, любов моя? Кажи ми, и нека се изправим заедно пред трудността, каквато и да е тя.

Тя поклати глава.

— Няма нищо. Просто те обичам толкова много, че си мислех колко непоносимо ще ми бъде да те загубя.

Робърт остави чашата си и коленичи в краката й.

— Няма да ме изгубиш — каза простичко. — Аз съм твой, от сърце и душа. Дал съм ти обет.

— Ако дълго не успеем да се оженим, ще ме обичаш ли все така? — каза тя. — Ще ме чакаш ли?

— Защо да не оповестим годежа си веднага? — попита той, стигайки до сърцевината на въпроса.

— О! — тя леко махна с ръка. — Знаеш, хиляда причини. Навярно никоя от тях не е от значение. Но ако не успеем, ще ме чакаш ли? Ще ми бъдеш ли верен? Ще бъдем ли винаги така?

— Ще те чакам, ще ти бъда верен — обеща й той. — Но не можем винаги да продължаваме така. Някой ще открие, някой ще проговори. А аз не бих могъл винаги да продължавам да те обичам и да бъда до теб, и въпреки това никога да не мога да ти помогна, когато си уплашена или сама. Трябва да мога да хвана ръката ти пред целия двор и да кажа, че си моя и че аз ти принадлежа, че твоите врагове са мои врагове и че ще ги сразя.

— Но ако се наложи да чакаме, бихме могли да го сторим — настоя тя.

— Защо да се налага да чакаме? Нима не заслужихме щастието си? И двамата бяхме в Тауър, и двамата мислехме, че на следващия ден може да ни пратят на дръвника. Не сме ли заслужили сега малко радост?

— Да — съгласи се тя припряно. — Но Сесил казва, че мнозина говорят против теб и кроят заговори срещу теб, дори сега. Трябва да накараме страната да те приеме. Може да отнеме малко време, това е всичко.

— О, какво знае Сесил? — безгрижно запита Робърт. — Та той едва се върна от Единбург. Моите служители ми докладват, че хората те обичат, и след време ще започнат да приемат и мен.

— Да — каза Елизабет. — След време. Ще трябва да почакаме още малко.

Той си помисли, че е твърде опасно да спори.

— Цяла вечност, ако пожелаеш — каза с усмивка. — Цели столетия, ако такова е желанието ти. Ще ми кажеш, когато поискаш да обявим годежа си, а дотогава той ще бъде нашата тайна.

— Не искам да се отмятам от обещанието си — каза тя припряно. — Не искам да разтрогвам годежа.

— Не можеш да го разтрогнеш — каза той простичко. — Нито пък аз. Обещанието е нерушимо. Това е законно обвързващ, свещен обет пред Бог и пред свидетели. Пред Бог ние сме съпруг и съпруга, и никой не може да ни раздели.

Пристигна писмо за Ейми от господин Фостър от Къмнър Плейс, приятел на Робърт и негов довереник. Той я канеше да отседне при него за целия септември. Лизи Одингсел го прочете на глас на Ейми, която не пожела да положи усилието да го разгадае сама.

— Добре ще е да отговориш и да им съобщиш, че много ще се радвам да отседна при тях — каза Ейми студено. — Ще дойдеш ли с мен? Или ще останеш тук?

— Защо да не дойда с теб? — запита Лизи, потресена.

— Ако искаш да напуснеш службата си при мен — каза Ейми, като извърна поглед от приятелката си. — Ако мислиш, както очевидно мисли брат ти, че съм в немилост, и че е по-добре да не те свързват с мен.

— Брат ми не е казал такова нещо — излъга Лизи решително. — А аз никога не бих те оставила.

— Не съм каквато бях — каза Ейми. Студенината бързо напусна гласа й и той отново стана едва доловим. — Вече не се радвам на благоволението на съпруга си. Гостуването ми не носи нищо добро на брат ти, присъствието ми няма да бъде чест за Къмнър Плейс. Виждам, че ще трябва да намеря хора, които ще бъдат готови да ме приемат въпреки неодобрението на милорд. За хората вече не е изгодно да им гостувам.

Лизи не каза нищо. Това писмо от Антъни Фостър беше неохотен отговор на молбата й Ейми да отседне при тях за цялата есен. Семейство Скот от Камбъруел, братовчедите на Ейми, бяха отговорили, че за нещастие ще отсъстват през целия ноември. Беше ясно, че обичайните домакини на Ейми, дори собствените й роднини, вече не я искаха в домовете си.

— Антъни Фостър винаги ти се е възхищавал — каза Лизи. — А брат ми и Алис тъкмо онзи ден казваха какво удоволствие е да те виждат как си играеш с Том. Тук си като член от семейството.

Ейми твърде много искаше да повярва на приятелката си, за да проявява скептицизъм.

— Наистина ли?

— Да — каза Лизи. — Казаха, че се е привързал към теб така, както към никой друг.

— Тогава не мога ли да остана тук? — попита тя простичко. — Бих предпочела да остана тук вместо да продължа. Бих предпочела да остана тук, вместо да се прибера у дома в Станфийлд на Коледа. Знаеш, мога да плащам за издръжката ни, ако брат ти ни позволи да останем тук.

Лизи бе принудена да замълчи.

— Със сигурност сега, след като господин Фостър беше така любезен да ни покани, е редно да отидем там — каза тя безпомощно. — Не би искала да го оскърбиш.

— О, тогава нека да отидем само за около седмица — каза Ейми. — А после да се върнем тук.

— Определено не — каза Лизи. — Не би искала да изглеждаш нелюбезна. Нека да отидем в Къмнър Плейс за целия месец.

За миг си помисли, че лъжата й се е разминала, но Ейми замълча, сякаш целият разговор се беше водил на чужд език, и сега внезапно го проумяваше.

— О! Брат ти иска да си тръгна, нали? — каза тя бавно. — Няма да ме приемат обратно тук през октомври. Няма да се съгласят да идвам отново тук още известно време, а всъщност може би никога. Така е, както си помислих отначало, а всичко друго е било лъжа. Брат ти не иска да оставам тук. Никой няма да иска да му гостувам.

— Е, във всеки случай господин Фостър те кани — каза Лизи упорито.

— Ти ли му писа да попиташ дали можем да отидем?

Лизи сведе поглед към земята.

— Да — призна тя. — Мисля, че ни остава да отидем само там, или в Станфийлд.

— Тогава ще отидем там — каза Ейми тихо. — Знаеш ли, само преди година той смяташе компанията ми за чест, и ме убеждаваше да остана по-дълго, а не само за онези няколко дни. А сега ще склони да ме търпи само месец.

Елизабет, която някога бе сграбчвала всяка възможност да види Робърт насаме, сега го избягваше и търсеше начини да бъде с Уилям Сесил. Отмени в последния момент плановете за целодневен лов, като каза, че главата я боляла твърде много, за да язди, и загледа как придворните потеглят, начело с Робърт. До него яздеше Летиша Нолис, но Елизабет го остави да си тръгне и се върна в покоите си, където я чакаше Сесил.

— Той казва, че ще чака — каза тя, застанала на прозореца на замъка Уиндзор, за да го зърне за последно, докато редицата ловци се виеше надолу по стръмния хълм към града и мочурищата край реката. — Казва, че за него няма значение, ако не оповестим веднага годежа си. Можем да чакаме, докато настъпи подходящият момент.

— Трябва да оттеглите обета си — каза Сесил.

Тя се обърна към него.

— Спирит, не мога. Не се осмелявам да го изгубя. За мен да го загубя би било по-лошо от смъртта.

— Бихте ли изоставили трона си заради него?

— Не! — възкликна тя пламенно. — Не бих го сторила заради никой мъж. За нищо на света. Никога.

— Тогава трябва да се откажете от него — каза той.

— Не мога да наруша думата, която съм му дала. Не мога да допусна да ме смята за невярна.

— Тогава той ще трябва да ви освободи — каза Сесил. — Той сигурно знае, че никога не е бивало да приема подобен обет. Вече е женен. Така става двуженец.

— Той никога няма да ме освободи — каза тя.

— Не и ако мисли, че има някакъв шанс да ви спечели — съгласи се Сесил. — Но, ако разбере, че положението е безнадеждно? Ако реши, че може да изгуби мястото си в двора? Ако трябва да направи избор между това да не ви види никога вече и да живее опозорен в изгнание; или да се откаже от вас и да бъде в същото положение както преди обещанието?

— Тогава би могъл — съгласи се неохотно Елизабет. — Но аз не мога да го заплаша с това, Спирит. Нямам дори куража да го помоля да ме освободи. Не мога да понеса да му причиня болка. Не знаете ли какво е любов? Не мога да го отблъсна. По-скоро бих си отрязала дясната ръка, отколкото да нараня него.

— Да — каза той, без да се впечатли. — Виждам, че трябва той да го направи, сякаш по свободен собствен избор.

— Той изпитва същото към мен! — възкликна тя. — Никога няма да ме остави.

— Той не би си отрязал дясната ръка заради вас — каза Сесил многозначително.

Тя помълча.

— Имате ли план? Имате ли предвид начин, по който ще мога да бъда свободна?

— Разбира се — каза той простичко. — Ще изгубите трона си, ако се разчуе и думичка за този безумен годеж. Трябва да измисля начин да ви спася, а после трябва да го направим, Елизабет. Каквото и да ни струва.

— Няма да предам любовта си към него — каза тя. — Той не трябва да го чуе от мен. Всичко друго, освен това. Бих предпочела да умра, отколкото той да ме помисли за невярна.

— Знам — каза Сесил, разтревожен. — Знам. По някакъв начин трябва да стане така, че това да бъде негово решение и негов избор.

Ейми и Лизи Одингсел яздеха през обширните, открити земи на Оксфордшър, от Денчуърт към Къмнър. Високите ливади бяха просторни и красиви в този летен ден, със стадата овце, небрежно наглеждани от деца, които подвикваха на пътниците и се приближаваха, сами подскачащи като кози, за да видят минаващите дами.

Ейми не им се усмихваше и не им махаше, нито им хвърляше дребни пари от кесията си. Сякаш не ги виждаше. За първи път в живота си яздеше, без да е заобиколена от ескорт от облечени в ливреи слуги, за пръв път от много години яздеше, без да носят пред нея знамето на Дъдли с мечката и боздугана. Яздеше, отпуснала поводите, оглеждаше се наоколо, но не виждаше нищо. А конят й бе свел унило глава и вървеше сковано, сякаш лекото тяло на Ейми беше тежък товар.

— Поне нивите изглеждат добре поддържани — каза бодро Лизи.

Ейми се огледа с безразличие наоколо.

— О, да — каза тя.

— Би трябвало да има добра реколта?

— Да.

Лизи писа на сър Робърт, за да му съобщи, че съпругата му се мести от Абингдън в Къмнър, и не получи отговор. Управителят му не изпрати пари за уреждането на дълговете им, нито за обичайните подаръци на слугите в Абингдън, и не съобщи на Лизи, че ще й бъде осигурена свита. Накрая ги придружиха хора на брата на Лизи, а зад тях се движеше малка двуколка с вещите им. Когато Ейми излезе на прага, в светлината на яркото утринно слънце, като нахлузваше ръкавиците си за езда, видя малката кавалкада и осъзна, че отсега нататък щеше да пътува като обикновена гражданка. Знамето на Дъдли нямаше да оповестява, че тя е съпруга на велик лорд, ливреята на рода Дъдли нямаше да предупреждава хората да разчистят пътя, да докоснат почтително шапките си, да превият коляно. Ейми бе станала просто госпожица Ейми Робсарт — всъщност, нещо по-нищожно от госпожица Ейми Робсарт, защото дори не беше неомъжена жена, която можеше да се омъжи за някого, жена с бъдеще; сега тя беше най-нисшата женска форма на живот, жена, която се беше омъжила за неподходящия мъж.

Малкият Том се вкопчи в полата й и я замоли да го вдигне.

— Ме-ме! — напомни й за себе си той.

Ейми погледна надолу към него.

— Трябва да се сбогувам с теб — каза тя. — Не мисля, че ще ми позволят да те видя отново.

Той не разбра думите, но почувства тъгата й като сянка.

— Ме-ме!

Тя се наведе бързо и го целуна по топлата, копринена главица, долови сладкия мирис на малко момче, който се излъчваше от него, а после се изправи и излезе бързо при коня си, преди момчето да успее да се разплаче.

Беше прекрасен летен ден, беше чудесно да яздят през сърцето на Англия, но Ейми не виждаше това. Една чучулига се издигна от царевичната нива от дясната й страна, високо и все по-високо, с криле, трептящи в такт с всяка лееща се нотка на песента й, но Ейми не я чу. Изкачваха се бавно по зелените склонове, а после слизаха към гористите долини и плодородните ниви в ниското, а Ейми все така не виждаше нищо, и не коментираше нищо.

— Боли ли те нещо? — попита Лизи, като зърна бледото лице на Ейми, когато тя повдигна воала на шапката си за езда, за да отпие малко вода, когато спряха край един поток.

— Да — каза кратко Ейми.

— Зле ли си? Можеш ли да яздиш? — попита Лизи, разтревожена.

— Не, то е просто същото както винаги — каза Ейми. — Ще трябва да свикна.

Малката процесия премина бавно и с лъкатушене покрайнините на Къмнър, а после влезе в селцето, като разпръсна кокошките и разлая кучетата. Минаха покрай църквата с изящната, квадратна каменна кула, извисяваща се на малък хълм, заобиколена от тъмни тисови дървета. Без да хвърли поглед към знамето на Елизабет, което се развяваше леко от пръта на върха на кулата, Ейми мина с коня си покрай нея, през калните селски улици, които се виеха между ниските селски къщи със сламени покриви.

Къмнър Плейс беше разположен успоредно на църковния двор, но малката кавалкада заобиколи високата стена от бледи варовикови блокове, за да се приближи към къщата през входната арка. Минаха през алея от тисове, и Ейми потръпна, когато мрачната им сянка падна над осветената от слънцето пътека.

— Почти стигнахме — каза бодро Лизи Одингсел, като си помисли, че Ейми може би е уморена.

— Знам.

Минаха под друга извисяваща се арка, издълбана в дебелите каменни стени и влязоха във вътрешния двор — самото сърце на имението. Като чу конете, госпожа Фостър излезе от голямата зала отдясно да ги поздрави.

— Ето ви и вас! — извика тя. — И тъкмо навреме! Сигурно сте пътували добре.

— Леко беше — каза Лизи, когато Ейми не отвърна, а просто продължи да седи върху коня си. — Но се страхувам, че лейди Дъдли е много уморена.

— Така ли е, ваша светлост? — попита загрижено госпожа Фостър.

Ейми повдигна воала от шапката си.

— О! Наистина изглеждате бледа. Слезте и ще си починете — каза госпожа Фостър.

Един коняр пристъпи напред и Ейми се смъкна несръчно по хълбока на коня. Госпожа Фостър я хвана за ръка и я въведе в просторната зала, където в голямото каменно огнище гореше огън.

— Ще изпиете ли чаша ейл? — попита тя загрижено.

— Благодаря ви — каза Ейми.

Госпожа Фостър я накара да седне в голям дървен стол край огнището и прати един паж да изтича за ейл и чаши. Лизи Одингсел влезе в стаята и седна до Ейми.

— Е, ето ви тук! — отбеляза госпожа Фостър. Тя съзнаваше в какво трудно положение се намира. Едва ли можеше да попита за вести от двора, когато единствената новина бе, че поведението на кралицата с мъжа на тази бледа млада жена ставаше все по-дръзко с всеки изминал ден. Сега цялата страна знаеше, че Робърт Дъдли се държи като бъдещ крал, а Елизабет не забелязваше никой друг, заслепена от тъмнокосия началник на своята конница.

— Времето изглежда много ясно и хубаво — каза госпожа Фостър, по липса на друга тема.

— Всъщност, да. Горещо е — съгласи се Лизи. — Но зърното в нивите изглежда много добре.

— О, не знам нищичко за това — каза бързо госпожа Фостър, изтъквайки положението си на съпруга на заможен арендатор на красива къща. — Нали знаете, нищичко не разбирам от земеделие.

— Реколтата би трябвало да е много добра — отбеляза Ейми. — И предполагам, че всички ще бъдем доволни, че ще има какво да ядем.

— Всъщност, да.

Пристигането на пажа наруши смутеното мълчание.

— Госпожа Оуен също е отседнала при нас — каза им госпожа Фостър. — Тя е майка на нашия наемодател, господин Уилям Оуен. Мисля, че съпругът ви… — тя млъкна смутено насред изречението. — Мисля, че господин Уилям Оуен е добре известен в двора — каза тя неловко. — Може би го познавате, лейди Дъдли?

— Съпругът ми го познава добре — каза Ейми, без да се смути. — И знам, че има високо мнение за него.

— Е, майка му ни оказва честта да ни гостува от доста време — продължи госпожа Фостър, съвземайки се. — Ще се срещнете с нея на вечеря, а господин Фостър също ще се прибере за вечеря. Днес замина да се види с някои наши съседи. И ми каза да се погрижа особено добре за вас двете.

— Колко мило — каза Ейми с неопределен тон. — Мисля, че сега бих искала да си почина.

— Разбира се — госпожа Фостър стана. — Стаята ви е точно над главната част на къщата, с изглед към алеята.

Ейми се поколеба: беше се упътила към най-хубавата спалня в другия край на сградата.

— Позволете да ви покажа — каза госпожа Фостър и излезе първа от голямата зала, като я поведе през двойната арка, през настлания с каменни плочи килер за храни и напитки, към витото каменно стълбище.

— Ето тук, а госпожа Одингсел ще бъде съвсем наблизо — каза тя, като посочи към двете дървени врати.

— Изглежда толкова странно, че това е било манастир само преди петдесет години — каза Ейми, като спря за миг край една от дървените греди, върху която беше изобразен малък херувим от тъмно дърво, излъскан до светложълто от постоянното докосване. — Този малък ангел може би е помагал на някого да се моли.

— Благодаря на Бога, че бяхме освободени от паписткото суеверие — каза пламенно госпожа Фостър.

— Амин — каза бързо Лизи.

Ейми не каза нито дума; но докосна бузата на ангелчето, отвори тежката дървена врата на стаята си и влезе.

Те изчакаха, докато вратата се затвори зад нея.

— Толкова е бледа. Болна ли е? — запита настоятелно госпожа Фостър.

Обърнаха се и влязоха в стаята на Лизи Одингсел.

— Много е уморена — каза Лизи. — И почти не се храни. Оплаква се от болка в гърдите, но казва, че това се дължи на сломеното й сърце. Тя приема много зле всичко това.

— Чух, че имала тумор на гърдата?

— Изпитва постоянна болка, но няма израстък. Това е поредният лондонски слух, като всички останали.

Госпожа Фостър присви устни и поклати глава при мисълта за лондонските слухове, които ставаха все по-разюздани и по-подробни с всеки изминал ден.

— Е, да я пази Господ — каза госпожа Фостър. — Положих огромен труд да убедя съпруга си изобщо да я приемем тук. Бих си помислила, че от всички мъже на света най-вероятно е той да я съжали, но той ми каза в лицето, че сега ще заплати не само с живота си, ако обиди сър Робърт, и че за него е по-важно от всичко на света да се радва на благоволението на негова светлост, ако той се издигне, както предвиждат всички.

— А какво предвиждат? — настоя Лизи. — Колко по-високо може да се издигне той?

— Говори се, че той ще бъде принц консорт — каза простичко госпожа Фостър. — Говори се, че вече е тайно женен за кралицата, и че ще бъде коронясан на Коледа. А тя, бедната жена, ще бъде забравена.

— Да, но забравена къде? — настоя Лизи. — Брат ми няма да я приеме обратно, а тя не може да живее в Станфийлд Хол през цялата година, това не е много повече от обикновена ферма. Освен това, не знам дали там ще я приемат. Ако семейството й я отхвърли, къде ще отиде тя? Какво ще прави?

— Видът й е такъв, сякаш няма да го преживее — каза без заобикалки госпожа Фостър. — И това ще бъде изход от затрудненото положение на негова светлост. Да й доведем ли лекар?

— Да — каза Лизи. — Не се съмнявам, че е болна от скръб, но може би някой лекар може да й даде нещо, така че тя поне да може да се храни и да спи, и да престане да плаче през цялото време.

— Тя плаче?

Гласът на самата Лизи потрепери:

— През деня успява да го преглътне, но ако някога се заслушате на вратата й през нощта, ще я чуете. Плаче насън. През цялата нощ сълзите се стичат по бузите й, тя плаче за него. Шепне името му насън. Отново и отново се обръща към него: „Милорд“?

Сесил и Елизабет бяха в розовата градина в Уиндзор с придворните дами, когато Робърт Дъдли дойде да се присъедини към тях заедно с испанския посланик.

Елизабет се усмихна и поднесе на Де Куадра ръката си за целувка.

— А това посещение за удоволствие ли е, или по работа? — попита тя.

— Сега съм отдаден на удоволствието — каза той със силния си акцент. — Свърших делата си със сър Робърт и мога да прекарам останалата част от времето си, наслаждавайки се на вашата компания.

Елизабет повдигна изрисуваните си с молив вежди.

— Дела ли? — обърна се тя към Робърт.

Той кимна.

— Всичко е приключено. Тъкмо казвах на испанския посланик, че тази вечер ще имаме турнир по тенис, и на него ще му е много интересно да гледа.

— Това е само малка игра — каза Елизабет: не смееше да погледне към Сесил. — Някои от младите мъже са се събрали в отбори — Хората на кралицата, и Хората на Циганина. — Дамите се засмяха кръшно, когато чуха двете прозвища.

Испанският посланик се усмихна, като премести поглед от единия към другия.

— И кои са циганите? — попита той.

— Това е непочтителен намек към сър Робърт — каза кралицата. — Това е прозвището, с което го наричат.

— Никога право в лицето ми — каза сър Робърт.

— Обида ли? — попита с по-сериозен тон испанецът.

— Шега — каза Робърт. — Никой не е във възторг от цвета на кожата ми. Считат ме за твърде смугъл за англичанин.

Елизабет издаде лека въздишка на желание: невъзможно беше да сбъркат. Всички я чуха и Дъдли се обърна към нея с изключително интимна усмивка.

— За щастие, не всички ме презират заради тъмната кожа и черните очи — каза той.

— Сега се упражняват.

Елизабет не можеше да откъсне очи от извивката на устата му.

— Да отидем ли да видим? — намеси се Сесил. Той поведе посланика и останалите придворни ги последваха. Дъдли бавно предложи ръка на Елизабет, и тя плъзна длан върху ръкава му.

— Изглеждате омаяна — каза й тихо той.

— Наистина съм — каза тя. — Вие знаете.

— Знам.

Извървяха мълчаливо няколко крачки.

— Какво искаше посланикът? — попита тя.

— Оплакваше се заради испанското злато, което нашите търговци изнасят от Нидерландия — каза Дъдли. — Незаконно е да изнасят златните кюлчета извън страната.

— Знам това — каза тя. — Не разбирам кой би направил такова нещо.

Той спокойно пренебрегна бързо изречената лъжа.

— Някой любопитен надзирател претърсил един от нашите кораби и е открил, че митническата декларация за товара е била фалшифицирана. Конфискували златото и пуснали кораба, а на испанския посланик наредили да подаде официално оплакване.

— Трябва ли да се яви пред Частния съвет? — попита тя, разтревожена. — Ако открият, че превозваме злато, ще разберат, че то е предназначено за изсичане на нови монети. Ще се повдигнат възражения срещу старите монети. Ще трябва да говоря със Сесил, трябва да запазим това в тайна.

Тя тръгна напред, но Робърт задържа ръката й и я дръпна назад.

— Не, разбира се, че той не може да се срещне с Частния съвет — каза решително Робърт. — Това трябва да се запази в тайна.

— Посочи ли му кога да се срещне с мен и Сесил?

— Справих се с това — каза Робърт простичко.

Елизабет поспря на пътеката: слънцето приличаше много силно в тила й.

— Какво си направил?

— Справих се с това — повтори той. — Казах му, че трябва да е станала грешка, осъдих контрабандата изобщо, съгласих се, че контрабандното пренасяне на златни кюлчета от една страна в друга е изключително опасно за търговията. Обещах му, че няма да се повтори, и казах, че ще се занимая лично с въпроса. Той повярва в най-добрия случай на половината от това, но ще изпрати доклада си до испанския император, и всички ще бъдем удовлетворени.

Тя се поколеба, внезапно вледенена въпреки горещия ден.

— Робърт, на какво основание е говорил с теб?

Той се престори, че не я разбира.

— Нали ти казах.

— Защо е говорил с теб? Защо не е отнесъл това оплакване до Сесил? Или не е дошъл право при мен? Или не ме е помолил да свикам Частния съвет?

Робърт плъзна ръка около талията й, въпреки че всеки от придворните, който хвърлеше поглед назад, можеше да го види как я прегръща.

— Защото искам да сваля грижите от плещите ти, любов моя. Защото знам за работата на един владетел толкова, колкото знаете ти и Сесил, а — честно казано — вероятно и повече. Защото съм роден да правя това, точно толкова, колкото и ти, или Сесил; вероятно повече. Защото неговото оплакване бе свързано с вашия агент Томас Грешам, който сега докладва направо на мен. Това е моя работа толкова, колкото и твоя. Твоите дела са и мои дела. Твоята валута е моя валута. Ние правим всичко заедно.

Елизабет не можеше да се застави да се отдръпне от докосването му, но не се разтопи в обятията му, както обикновено.

— Де Куадра трябваше да се обърне към мен — настоя тя.

— О, защо? — запита Робърт. — Нима мислиш, че не знае, че ще бъда твой законен съпруг, преди да изтече годината? Нима всички не знаят, че сме сгодени и че скоро ще го обявим? Не мислиш ли, че той вече общува с мен така, сякаш съм твой съпруг?

— Редно е да говори с мен или Сесил — настоя тя. Разтърка кожичките на ноктите си, за да ги избута назад от лакираните нокти.

Дъдли взе ръката й.

— Разбира се — каза той. — Когато става въпрос за нещо, с което не мога да се справя вместо теб.

— А кога би станало това? — запита тя остро.

Той се подсмихна самоуверено.

— Знаеш ли, не мога да се сетя дори за едничко нещо, което ти или Сесил бихте могли да направите по-добре от мен — призна той.

Сесил седеше до Елизабет по време на турнира по тенис, но никой от тях не следеше играта.

— Срещнал се е с Де Куадра само за да ми спести труда — прошепна му тя с бърз монотонен глас.

— Той няма правомощия, освен ако вие не му ги дадете — каза спокойно Сесил.

— Сесил, той казва, че всички знаят, че сме сгодени, че Де Куадра гледа на него като на мой съпруг и, следователно, мой представител.

— Това трябва да спре — каза Сесил. — Трябва да прекратите това… узурпиране.

— Той не е нелоялен — каза тя ожесточено. — Прави всичко от любов към мен.

„Да, той е най-лоялният предател, който някога е свалял от трона една кралица от любов към нея“, помисли си Сесил горчиво. На глас каза:

— Ваша светлост, може да е за ваше добро, но нима не знаете, че ще съобщят на испанския император за влиянието на Дъдли над вас, и той ще приеме това като слабост? Не мислите ли, че английските католици ще разберат, че се готвите да се омъжите за разведен мъж? Тъкмо вие, от всички жени, дъщерята на една разведена кралица, на кралица, екзекутирана за прелюбодеяние?

Никой никога не говореше на кралицата за майка й по друг начин освен с най-престорено любезна почтителност. Елизабет побеля от потрес.

— Моля? — каза тя ледено.

Сесил не се изплаши и не млъкна.

— Вашата репутация трябва да бъде възможно най-неопетнена и чиста — каза той пламенно. — Защото майка ви, Бог да дари покой на душата й, умря с напълно опетнено име. За да се ожени за нея, вашият баща се разведе с една добра жена, а после оправда решението си, като обвини майка ви в магьосничество и похот. Никой не трябва да съживява тази обида и да я използва спрямо вас.

— Много внимавайте, Сесил — каза тя студено. — Повтаряте изменнически клевети.

— Вие внимавайте — каза той безцеремонно и се надигна от мястото си. — Кажете на Де Куадра да се срещне и с двама ни утре сутринта, за да представи официалното си оплакване. Сър Робърт не движи дела от името на короната.

Елизабет вдигна поглед към него, а после, много леко, поклати глава.

— Не мога — каза тя.

— Какво?

— Не мога да действам зад гърба на сър Робърт. Работата е свършена, а той е казал само онова, което щяхме да кажем и ние. Ще оставим нещата така.

— Значи той наистина е консорт, във всяко отношение, освен по име? Съгласна сте да му отстъпвате властта си?

Когато тя не каза нищо, Сесил се поклони.

— Ще ви оставя — каза тихо. — Нямам настроение да гледам мача. Мисля, че Хората на Циганина със сигурност ще спечелят.

Антъни Фостър, връщайки се у дома с нов свитък мадригали под мишница, беше във весело настроение и не бе твърде доволен, че жена му го посрещна с домашна криза, още преди да бе влязъл в голямата зала.

— Лейди Дъдли е тук и е много болна — каза тя напрегнато. — Пристигнаха тази сутрин, и оттогава тя се чувства зле. Не може да задържа храна; бедното създание не може да задържа дори напитки, и се оплаква от болка в гърдите, която според нея се дължи на сломеното й сърце, но аз мисля, че може да е тумор. Тя не позволява на никого да погледне.

— Пусни ме да вляза, жено — каза той, подмина я и влезе в коридора. — Ще изпия чаша ейл — каза сурово. — Доста се сгорещих, яздейки към къщи в тази жега.

— Съжалявам — каза тя. Наля му ейла и помълча, докато мъжът й се настани в стола си и отпи дълга глътка.

— Така е по-добре — каза той. — Вечерята готова ли е?

— Разбира се — каза тя почтително. — Очаквахме само завръщането ти.

Тя се застави да запази мълчание, докато той отпи нова глътка ейл, а после се обърна и я погледна.

— Е — каза той. — Какво е всичко това?

— Става дума за лейди Дъдли — каза тя. — Много е болна. Лошо й е, и има болки в гърдите.

— По-добре повикай лекар — каза той. — Доктор Бейли.

Госпожа Фостър кимна:

— Веднага ще пратя някого да го повика.

Той се надигна от стола си.

— Ще си измия ръцете преди вечеря. — Спря за миг: — Възможно ли е да се видим? Ще слезе ли за вечеря?

— Не — каза тя. — Мисля, че не.

Фостър кимна.

— Това е много неудобно, жено — каза той. — Дори това, че изобщо я приемаме в къщата си, означава, че рискуваме немилост заедно с нея. Тя не може да се наслаждава на дълго боледуване тук.

— Не мисля, че изпитва наслада от каквото и да било — каза тя язвително.

— Сигурно не — каза той, обзет за миг от съчувствие. — Но не може да остане тук по-дълго от определеното време, болна или не.

— Да не би негова светлост да ти е забранил да й оказваш гостоприемство?

Господин Фостър поклати глава.

— Не му се налага — каза. — Не е нужно да се намокриш, за да разбереш, че вали. Знам накъде духа вятърът, и няма аз да бъда този, който ще се простуди.

— Ще повикам лекаря — каза жена му. — Може би той ще каже, че й е призляло само от ездата в жегата.

Конярчето от Къмнър яздеше бързо и стигна в Оксфорд, когато д-р Бейли, лекарят на кралицата в Оксфорд, сядаше на вечеря.

— Мога да дойда веднага — каза той, като се изправи и посегна за шапката и наметалото си. — Кой е болен в Къмнър Плейс? Не е господин Фостър, надявам се?

— Не — каза момчето, като подаде писмото, което носеше. — Една гостенка, току-що пристигнала от Абингдън. Лейди Дъдли.

Докторът застина, вдигнал наполовина шапката към главата си, а наметката му, която тъкмо посягаше да сложи, спряна насред движението, падна с плясък на едното му рамо, като счупено крило.

— Лейди Дъдли — повтори той. — Съпругата на сър Робърт Дъдли?

— Същата — каза момчето.

— Сър Робърт, който е началник на конницата на кралицата?

— Така го наричат — повтори момчето с изразително намигване, тъй като подобно на всички останали и то беше чувало слуховете.

Д-р Бейли бавно върна шапката си върху дървената поставка.

— Боя се, че не мога да дойда — каза той. Смъкна наметалото от рамото си и го преметна на високата облегалка на пейката. — Мисля, че всъщност не смея да дойда.

— Не се говори, че е чума, нито пък потната болест, сър — каза момчето. — Тя е единствената болна в къщата, а и в Абингдън няма чума, доколкото знам.

— Не, момче, не — каза замислено докторът. — Има по-опасни неща от чумата. Мисля, че не бива да се замесвам.

— Казаха, че изпитва болка — продължи момчето. — Една от къщните слугини каза, че тя плаче: чула я през вратата. Каза, че я чула как моли Бог да я освободи.

— Не смея — каза му искрено докторът. — Не смея да я преглеждам. Не бих могъл да й предпиша лекарство, дори ако знаех какво не е наред с нея.

— Защо не? Ако госпожата е болна?

— Защото ако тя умре, ще помислят, че е била отровена, и ще ме обвинят, че съм го сторил аз — каза лекарят рязко.

— А ако в отчаянието си вече е взела отрова и тя си проправя път в тялото й, тогава ще припишат вината на лекарството, което й дам. Ако тя умре, ще припишат на мен вината и може би ще трябва да се изправя на съд за убийството й. А ако някой вече я е отровил, или някой се радва на вестта, че е болна, тогава няма да ми благодарят, че съм я спасил.

Момчето зяпна.

— Изпратиха ме да ви доведа да й помогнете. Какво да кажа на госпожа Фостър?

Докторът отпусна длан на рамото на момчето.

— Кажи им, че би ми струвало по-скъпо от разрешителното ми да се замесвам в такъв случай — каза той. — Възможно е тя вече да взема лекарство и то да й е предписано от по-важен човек от мен.

Момчето се намръщи, опитвайки се да схване какво искаше да каже лекарят.

— Не разбирам — каза то.

— Искам да кажа, че ако съпругът й се опитва да я отрови, то аз не смея да се меся — каза докторът направо. — А ако е смъртно болна, тогава се съмнявам, че той ще ми благодари, че съм я спасил.

Елизабет беше в обятията на Робърт, той покриваше лицето и раменете й с целувки, ближеше шията й, омаломощавайки я, докато тя едновременно се смееше и го отблъскваше, и го притегляше обратно.

— Тихо, тихо, някой ще чуе — каза тя.

— Именно ти вдигаш всичкия този шум с виковете си.

— Тиха съм като мишка. Не викам — възрази тя.

— Не още, но ще започнеш — обеща той, при което тя отново се разсмя и затули устата си с длан.

— Ти си луд!

— Луд съм от любов — съгласи се той. — И обичам да печеля. Знаеш ли колко отмъкнах от Де Куадра?

— Обзалагал си се с испанския посланик?

— Само на сигурно.

— Колко?

— Петстотин крони — каза тържествуващо той. — А знаеш ли какво казах?

— Какво?

— Казах, че може да ми плати в испанско злато.

Тя се опита да се засмее, но той веднага видя нервността, която се мярна за миг в очите й.

— Ах, Елизабет, не разваляй всичко, много лесно е да се справим с испанския посланик. Аз го разбирам, и той ме разбира. Това беше само шега, той се засмя, и аз също. Мога да се справям с държавните дела, Бог е свидетел, че съм роден и възпитан да се занимавам с тях.

— Аз съм родена да бъда кралица — бързо му заяви тя.

— Никой не го отрича — каза той. — Най-малко пък аз. Защото съм роден да бъда твой любим, твой съпруг и твой крал.

Тя се поколеба.

— Робърт, дори ако обявим годежа си, ти няма да получиш кралска титла.

— Дори ако?

Тя пламна и се изчерви.

— Искам да кажа: когато.

— Когато обявим годежа си, аз ще бъда твой съпруг и крал на Англия — каза той простичко. — Как иначе би ме нарекла?

Елизабет беше зашеметена и млъкна, но веднага се опита да се справи с него.

— Виж, Робърт — каза тя меко. — Едва ли би искал да бъдеш крал. Филип Испански винаги е бил известен само като принц консорт. Не като крал.

— Филип Испански имаше други титли — каза той. — Беше император в земите си. За него нямаше значение какъв е в Англия, него почти го нямаше тук. Нима би искала да седя на по-ниско място, и да се храня от сребърни съдове, когато ти се храниш от златни, както правеше Филип при Мери? Нима би искала да ме унижаваш така пред други хора? През всеки ден от живота ми?

— Не — каза тя припряно. — Никога.

— Нима ме смяташ недостоен за короната? Достатъчно добър за ложето ти, но не достатъчно добър за престола?

— Не — каза тя. — Не, разбира се, че не, Робърт, любов моя, не изопачавай думите ми. Знаеш, че те обичам, знаеш, че не обичам никого освен теб, и се нуждая от теб.

— Тогава трябва да завършим онова, което започнахме — каза той. — Разведи ме с Ейми и обнародвай годежа ни. Тогава ще мога да бъда твой партньор и помощник във всичко. И ще ме наричат крал.

Тя се готвеше да възрази, но той я придърпа отново към себе си и започна да я целува по шията. Елизабет безпомощно се разтопи в прегръдката му.

— Робърт…

— Любов моя — каза той. — Толкова си хубава на вкус, че бих могъл да те изям.

— Робърт — въздъхна тя. — Любов моя, единствена моя любов.

Той нежно я взе в ръцете си и я отнесе до леглото. Тя лежеше по гръб, докато той изхлузи халата си и се приближи към нея, гол. Тя се усмихна, в очакване той да сложи предпазното средство, което винаги използваше, когато правеха любов. Когато той не взе в ръка украсения с панделки кожен кондом, нито пък посегна към масичката до леглото, тя се изненада.

— Робърт? Нямаш ли защитно средство?

Усмивката му бе много мрачна и прелъстителна. Той се промъкна нагоре по леглото към нея, като притискаше голото си тяло към всеки сантиметър от плътта й, замайвайки я с лекия си мускусен аромат, с топлината на кожата си, с меките, бодливи сплъстени косъмчета по гърдите си, с надигащата се като стълб плът.

— Нямаме нужда от него — каза той. — Колкото по-скоро създадем син за люлката на Англия, толкова по-добре.

— Не! — възкликна тя, ужасена, и понечи да се отдръпне. — Не и докато не съобщим, че сме женени.

— Да — прошепна той в ухото й. — Почувствай го, Елизабет, никога не си го почувствала както трябва. Никога не си го почувствала така, както го е чувствала жена ми. Ейми ме обича, когато съм гол, а ти дори не знаеш какво е усещането. Ти никога не си изпитвала и половината от удоволствието, което съм доставял на нея.

Тя леко изстена от ревност и изведнъж протегна ръка надолу, улови го и го насочи към влагата между краката си. Щом телата им се сляха и тя почувства голата му плът със своята, ресниците й изпърхаха и очите й се затвориха от удоволствие. Робърт Дъдли се усмихна.

На сутринта кралицата обяви, че е болна и не може да приема никого. Когато Сесил дойде до вратата й, тя прати да му съобщят, че може да го приеме съвсем за кратко, и то само ако въпросът е спешен.

— Боя се, че да — каза той мрачно и сериозно, като посочи към документа в ръката си. Пазачите се дръпнаха встрани и го пуснаха да влезе в спалнята й.

— Казах им, че трябва да подпишете разрешение за връщането на френските пленници — каза Сесил, като влезе и се поклони. — Бележката ви гласеше да дойда веднага, като си измисля оправдание да се срещна с вас.

— Да — каза тя.

— Заради сър Робърт?

— Да.

— Това е нелепо — каза той дръзко.

— Зная това.

Нещо в равния тон на гласа й го накара да застане нащрек:

— Какво е направил?

— Постави ми… искане.

Сесил чакаше.

Елизабет хвърли поглед към преданата мистрес Ашли.

— Кат, иди да застанеш отвън пред вратата и се погрижи никой да не подслушва.

Жената излезе от стаята.

— Какво искане?

— Такова, което не мога да изпълня.

Той чакаше.

— Иска да обявим годежа си, да дам развод на него и онази жена, а той да бъде обявен за крал.

— Крал?

Главата й се сведе, тя кимна, без да го поглежда в очите.

— Титлата принц консорт беше достатъчно добра за императора на Испания.

— Знам. Казах му го. Но той иска да бъде крал.

— Трябва да откажете.

— Спирит, не мога да му откажа. Не мога да му позволя да мисли, че съм неискрена спрямо него. Нямам думи, с които да му откажа.

— Елизабет, тази лудост ще ви коства престола на Англия, и всичките опасности, и цялото чакане, и мирът от Единбург, ще се окажат напразни. Ще ви свалят от трона и ще сложат братовчедка ви на вашето място като кралица. Или дори по-лошо. Не мога да ви спася от това, с вас е свършено, ако го поставите на престола.

— Нищо ли не измислихте? — настоя тя. — Вие винаги знаете какво да правите. Спирит, трябва да ми помогнете. Трябва да прекратя връзката си с него, а кълна се в Господ, не мога.

Сесил я погледна подозрително:

— Това ли е всичко? Че той иска развод, и да бъде наречен „принц консорт“? Не ви е наскърбил, или заплашил? Нали не забравяте, че това би било държавна измяна, дори и ако е сторено от любов? Дори и ако е сторено от любимия, за когото сте сгодена?

Елизабет поклати глава.

— Не, той винаги е… — тя млъкна рязко, като си мислеше какво огромно удоволствие й доставяше той. — Той винаги… Но какво би станало, ако имам дете?

Ужасеното му изражение беше така мрачно, като и нейното.

— Чакате ли дете?

Тя поклати глава.

— Не. Всъщност не знам…

— Предполагах, че е внимавал…

— До снощи.

— Трябваше да откажете.

— Не мога! — внезапно изкрещя тя. — Нима не ме чувате, Сесил, макар да ви повтарям отново и отново? Не мога да го отблъсна. Не мога да не го обичам. Не мога да му откажа. Трябва да намерите начин да се омъжа за него, или да намерите начин да избягам от исканията му, защото не мога да му откажа. Трябва да ме защитите от страстта ми към него, от неговите искания: това е ваш дълг. Аз не мога да се защитя. Вие трябва да ме спасите от него.

— Да го прогоня от двора и от страната?

— Не. Трябва да ме спасите от него, без той някога да узнае, че съм изрекла и думичка против него.

Сесил замълча за един дълъг миг, после си спомни, че разполагаха само с кратко време заедно: кралицата и собственият й държавен секретар бяха принудени да се срещат тайно, в откраднати мигове, заради нейното лекомислие.

— Има начин — каза той бавно. — Но е много зловещ.

— Ще го научи ли къде му е мястото? — настоя тя. — Ще го научи ли, че неговото място не е моето?

— Ще го накара да се бои за живота си и ще го унизи до крайност.

Елизабет се разгневи, когато чу това.

— Той никога не се страхува — каза разпалено тя. — А духът му не се прекърши дори когато цялото му семейство бе принизено.

— Сигурен съм, че е несъкрушим — каза язвително Сесил. — Но това ще го разтърси и принизи толкова много, че ще се откаже от всякаква мисъл за трона.

— И никога няма да узнае, че аз съм дала нареждане за това — прошепна тя.

— Не.

Тя помълча.

— И замисълът не бива да се провали.

— Не мисля — той се поколеба. — Осъществяването на замисъла изисква смъртта на невинен човек.

— Само един?

Той кимна.

— Само един.

— Не на някой, когото обичам?

— Не.

Тя не се замисли дори за миг.

— Направете го тогава.

Сесил си позволи една усмивка. Толкова често, точно когато смяташе Елизабет за най-слабата сред жените, той се убеждаваше, че тя е най-могъщата сред кралиците.

— Ще ми трябва негов отличителен знак — каза той. — Имате ли нещо с неговия печат?

Тя едва не каза „не“. Сесил видя как мисълта за лъжата минава през ума й.

— Имате ли?

Тя бавно измъкна от деколтето на роклята си златна верижка с пръстена с печата на Дъдли, който той й беше дал, когато се бяха сгодили.

— Собственият му пръстен — прошепна тя. — Той го сложи на пръста ми, когато се сгодихме.

Сесил се поколеба.

— Нима ще ми го дадете за неговото съсипване? Знакът на любовта му към вас? Собственият му пръстен с печат?

— Да — каза тя простичко. — След като въпросът е или той, или аз — тя разкопча бавно верижката и я вдигна, така че пръстенът падна в дланта й. Тя го целуна, сякаш беше свещена реликва, а после неохотно го подаде на Сесил.

— Трябва да си го получа обратно — каза тя.

Той кимна.

— И той не трябва никога да го види в ръцете ви — каза тя. — Веднага ще разбере, че сте го взели от мен.

Сесил кимна отново.

— Кога ще го направите? — попита тя.

— Веднага — отвърна той.

— Не и на рождения ми ден — настоя тя като дете. — Оставете ме да бъда щастлива с него на рождения си ден. Той е подготвил за мен един прекрасен ден, не го разваляйте.

— В деня след това — каза Сесил.

— Неделя?

Той кимна.

— Но не трябва да рискувате да заченете дете.

— Ще измисля някакво извинение.

— Ще ми е необходимо да изиграете определена роля — предупреди я Сесил.

— Той ме познава прекалено добре, само за миг ще ме разкрие.

— Не да играете роля пред него. Ще трябва да отправите определени реплики към други хора. Трябва да задвижите нещата. Аз ще ви кажа какво да правите.

Тя взе да кърши ръце.

— Това няма да му навреди, нали?

— Той трябва да си вземе поука — каза Сесил. — Искате ли това да бъде направено?

— То трябва да бъде направено.

„Господи, как ми се иска да можех просто да заповядам да го убият, и да приключа с това“, помисли си Сесил, докато се покланяше и излизаше от стаята. Кат Ашли чакаше пред покоите на кралицата, когато Сесил излезе, и те си размениха един бърз, изпълнен с ужас поглед при мисълта за бъркотията, в която бе хваната като в капан тази млада кралица още във втората година от царуването си.

„Но макар да не е мъртъв, аз ще го унижа толкова много, че да разбере, че никога няма да бъде крал“, мислеше си Сесил. „Още едно поколение от рода Дъдли, и поредния позор. Ще се научат ли някога?“ — Той тръгна бавно по протежение на галерията, покрай предците на кралицата — внушителният й баща, изпитото лице на дядо й. „Една жена не може да управлява“, помисли си Сесил, като гледаше кралете. „Една жена, дори много умна жена като тази, няма нужния темперамент за управление. Тя търси господар и, Бог да ни е на помощ, избра един Дъдли. Е, щом веднъж той бъде покосен като плевел и пътят е чист, тя ще може да потърси подходящ господар за Англия“.

Пажът, който съобщи, че докторът отказва да посети лейди Дъдли, беше повикан да се яви пред госпожа Фостър.

— Каза ли му, че е болна? Каза ли, че лейди Дъдли се нуждае от помощта му?

Момчето, с широко отворени очи от тревога, кимна.

— Той знаеше — каза. — Отказа да дойде именно защото става дума за нея.

Госпожа Фостър поклати глава и отиде да намери госпожа Одингсел.

— Собственият ни лекар отказва да я посети от страх да не се окаже неспособен да я излекува — каза тя, като се опита да представи въпроса във възможно най-приемлива светлина.

Госпожа Одингсел се сепна, когато чу тази нова лоша вест.

— Знаел ли е кой ще бъде пациентът му?

— Да.

— Отказал е да дойде, за да избегне срещата с нея?

Госпожа Фостър се поколеба.

— Да.

— Значи сега тя няма къде да отиде, и никой лекар не желае да я лекува? — запита тя невярващо. — Какво трябва Да прави? Какво да правя аз с нея?

— Тя ще трябва да се споразумее със съпруга си — каза госпожа Фостър. — Изобщо не биваше да влиза в пререкание с него. Той е твърде важен човек, за да бъде оскърбяван.

— Госпожо Фостър, знаете така добре, както и аз, че тя няма никакви поводи за кавга с него, освен неговото прелюбодейство и желанието му за развод. Как трябва да посрещне подобно искане една добра съпруга?

— Когато мъжът е Робърт Дъдли, по-добре е съпругата му да се съгласи — каза госпожа Фостър безцеремонно. — Защото вижте в какво заплетено и тежко положение се оказва тя сега.

Ейми, която се чувстваше малко по-добре след няколко дни почивка, слезе по тясното вито стълбище от стаята си към килера за провизии долу, а после през голямата зала излезе във вътрешния двор, с шапката, полюшваща се в ръката й. Тръгна през настлания с калдъръм вътрешен двор, като сложи шапка на главата си и завърза панделките под брадичката си. Макар да беше септември, слънцето все още бе много горещо. Ейми мина през големия сводест вход и свърна наляво, за да тръгне по гъсто засадените терасовидни морави пред къщата. Монасите се бяха разхождали тук в миговете на тихи молитви и четене, и тя все още можеше да проследи със стъпките си камъните от настилката, по които се бяха разхождали в кръг в грубо подрязаната трева.

Помисли си, че те сигурно се бяха борили с по-големи трудности от нейните, че сигурно бяха водили душевни борби, а не се бяха тревожили за прости и тленни неща като това, дали един съпруг ще се прибере отново някога у дома, и как да оцелеят, ако не го стори. „Но те са били много святи мъже“, каза си тя. „И начетени. А аз не съм нито свята, нито начетена, и всъщност мисля, че съм една много глупава грешница. Защото Бог сигурно ме е забравил, също както ме е забравил и Робърт, щом и двамата могат да ме оставят тук сама, и в такова отчаяние“.

Ейми издаде леко, задавено ридание, а после изтри сълзите от бузата си с облечената си в ръкавица ръка. „Безсмислено е да плача“, прошепна си нещастно тя.

Слезе по стълбите от терасата, за да тръгне през овощната градина към градинската стена, портата и църквата оттатък.

Портата не подаде, когато я дръпна, и тогава един мъж пристъпи напред откъм другата страна на зида, и я освободи, за да мине Ейми.

— Благодаря ви — каза тя, сепната.

— Лейди Ейми Дъдли? — попита той. — Имам съобщение за вас от съпруга ви.

Тя ахна леко и бузите й изведнъж се зачервиха.

— Той тук ли е?

— Не. Праща ви писмо.

Той й го подаде и изчака, докато тя огледа печата. После тя направи нещо странно.

— Имате ли нож?

— За какво, милейди?

— За да повдигна печата и да го сваля. Не ги чупя.

Той извади от ножницата, скрита в ботуша му, малък кинжал, остър като бръснач.

— Внимавайте.

Тя вмъкна острието между засъхналия лъскав восък и плътната хартия и повдигна печата от сгънатия лист. Пъхна го в джоба на роклята си, върна му ножа, а после разгъна писмото.

Той видя, че ръцете й трепереха, когато взе писмото, за да го прочете, и че четеше много бавно, докато устните и изричаха думите буква по буква. Тя го погледна.

— Ползвате ли се с доверието му?

— Аз съм негов васал и негов служител.

Ейми му подаде писмото.

— Моля ви — каза тя. — Не чета много добре. Действително ли тук пише, че той ще дойде да ме види утре по пладне, и че иска да ме види насаме? Че трябва да отпратя всички от къщата и да го чакам насаме?

Той взе смутено писмото, прочете го бързо и каза:

— Да. Утре по пладне, и пише да отпратите прислугата за целия ден, и да седите сама в стаята си.

— Трябва ли да ви познавам? — попита тя изведнъж. — От скоро ли сте на служба при него?

— Аз съм негов доверен служител — каза той. — Имах дела в Оксфорд и затова той ме помоли да взема това писмо. Каза, че няма да има нужда от отговор.

— Изпратил ли ми е някакъв знак? — попита тя. — Понеже не ви познавам?

Мъжът й отправи тънка усмивка.

— Казвам се Йохан Уърт, ваша светлост. Той ми заръча да ви дам това.

Пъхна ръка в джоба си и й подаде пръстена, пръстена с печата на Дъдли, с боздугана и мечката.

Тя го пое със сериозно изражение от ръката му и веднага го плъзна върху безименния си пръст: нагласи го точно над венчалната халка и се усмихна, когато допря върха на пръста си до гравирания герб на фамилията Дъдли.

— Разбира се, че ще направя точно това, за което ме моли — каза тя.

Испанският посланик, Де Куадра, отседнал в Уиндзор за края на седмицата, когато бе рожденият ден на Елизабет, бе настанен точно срещу Сесил да наблюдава турнир по стрелба с лък на горната морава пред градините на двореца в петък вечерта. Забеляза веднага, че видът на държавния секретар беше много мрачен — вид, какъвто не бе добивал, откакто се завърна от Шотландия. Той носеше обичайните си черни одежди, неосвежени от никакви прорези в ръкавите, цвят или украшение, сякаш беше обикновен ден, а не навечерието на рождения ден на кралицата.

Де Куадра внимателно заобиколи, така че когато групата се разпръсна, се озова близо до държавния секретар.

— Значи всичко е готово за рождения ден на кралицата утре — отбеляза испанският посланик. — Сър Робърт обещава, че ще й осигури един ден, изпълнен с веселие.

— Веселие за нея, но в него няма много радост за мен — каза непредпазливо Сесил: виното бе поразвързало езика му.

— Така ли?

— Казвам ви, не бих могъл да търпя това още дълго — продължи Сесил със сдържан гняв. — Всичко, което се опитвам да направя, всичко, което казвам, трябва да бъде потвърдено от това пале.

— Сър Робърт Дтдли?

— Стига ми толкова — каза Сесил. — Веднъж преди напуснах службата си при нея, когато тя отказа да приеме съветите ми по въпроса с Шотландия, и мога да го направя отново. Имам красив дом и чудесно семейство, а никога нямам време да ги видя и получавам жалка благодарност за службата си.

— Не говорите сериозно — каза испанецът. — Нима наистина ще си тръгнете?

— Благоразумен е онзи моряк, който поема към пристанището, когато се задава буря — каза Сесил. — А денят, в който Дъдли се възкачи на престола, ще бъде денят, в който аз ще вляза в градината си във Върли Хаус и няма никога повече да видя Лондон. Освен ако той не ме арестува в мига, когато се оттегля, и не ме хвърли в Тауър.

Посланикът се отдръпна уплашено от гнева на Сесил.

— Сър Уилям! Никога не съм ви виждал толкова разтревожен!

— Никога не съм изпитвал такава тревога! — каза без заобикалки Сесил. — Казвам ви, той ще я провали, а заедно с нея — и страната.

— Нима тя би могла да се омъжи за него? — попита Де Куадра, потресен.

— Тя не мисли за нищо друго, и не мога да я накарам да се вразуми. Казвам ви, тя му е предала всички дела, и възнамерява да се омъжи за него.

— Но какво ще стане със съпругата му? Какво ще стане с лейди Дъдли?

— Не мисля, че тя ще живее още дълго, ако застане на пътя на Дъдли, а вие? — попита горчиво Сесил. — Той не е човек, който би спрял пред каквото и да било, когато има изгледи да се сдобие с трона. В крайна сметка той е син на баща си.

— Това е наистина потресаващо! — възкликна посланикът, с глас, снижен до шепот.

— Сигурен съм, че той смята да убие жена си с отрова. Защо иначе ще разпространява слухове, че е болна? Макар да научавам, че тя е съвсем добре и сега е наела човек, който да опитва храната й. Какво мислите за това? Самата тя смята, че той ще я убие.

— Със сигурност народът никога няма да го приеме за крал? Особено ако съпругата му почине внезапно и при съмнителни обстоятелства?

— Вие й го кажете — подтикна го Сесил. — Защото тя не желае да чуе от мен дори и една дума против него. Говорих с нея, Кат Ашли говори с нея. В името божие, кажете й какво ще излезе от осъдителното й поведение, защото може би ще послуша вас, когато остава глуха за думите на всички нас.

— Не смея — каза Де Куадра. — Не се ползвам с доверието й.

— Но разполагате с правомощията, дадени ви от испанския крал — настоя Сесил. — Кажете й, за бога, иначе тя ще получи своя Дъдли и ще изгуби трона.

Де Куадра беше опитен посланик, но смяташе, че на никого преди не е била поверявана такава безумна мисия като тази да каже на една двайсет и седем годишна кралица, точно на сутринта на рождения й ден, че най-старшият й съветник е отчаян, и че всички смятат, че тя ще изгуби трона си, ако не се откаже от любовника си.

Утрото на рождения й ден започна с лов на млади елени. Робърт беше облякъл всички ловци в зелените и бели цветове на Тюдорите, а всички придворни — в сребристо, жълто и бяло. Конят на самата Елизабет, едър, бял скопен жребец, имаше ново седло от червена испанска кожа и нова юзда, подарък от Дъдли.

Испанският посланик се движеше по-назад, докато кралицата и нейният любовник яздеха с обичайната си главоломна бързина, но след като убиха един млад елен и изпиха чаша вино над главата му, за да отпразнуват събитието, и поеха обратно към двореца, той подкара коня си в бавен ход до нейния и й честити рождения ден.

— Благодаря ви — усмихна се сияйно Елизабет.

— В замъка имам малък подарък за вас от императора — каза посланикът. — Но не можех да се въздържа да изкажа благопожеланията си и миг повече. Никога не съм ви виждал толкова здрава и щастлива.

Тя обърна глава и му се усмихна.

— А сър Робърт изглежда толкова добре. Той е щастливец, че се радва на благоволението ви — подхвана посланикът внимателно.

— От всички мъже на света именно той определено го е заслужил — каза тя. — И във война, и в мир, той е моят най-доверен и предан съветник. А в дни на удоволствия е най-добрият компаньон!

— И ви обича толкова нежно — отбеляза Де Куадра.

Тя дръпна коня си малко по-близо до него.

— Може ли да ви кажа една тайна? — попита тя.

— Да — увери я той бързо.

— Сър Робърт скоро ще бъде вдовец и свободен да се ожени — каза тя, като говореше с много нисък глас.

— Нима!

Тя кимна.

— Съпругата му е на смъртно легло от някаква болест и наистина няма да живее дълго. Но не трябва да споделяте с никого за това, докато не го обявим.

— Обещавам, че ще запазя тайната ви — изпелтечи той. — Горката жена, от много отдавна ли е болна?

— О, да — каза небрежно Елизабет. — Така ме уверява той. Бедното създание. Ще дойдете ли на празненството тази вечер, сър?

— Да — каза той. Стисна по-здраво поводите на коня и се отдръпна от нея. Докато яздеха нагоре по виещия се път към замъка, видя Сесил на малките бойници над входа, очакващ завръщането на ловната група. Посланикът поклати глава към съветника на Елизабет, сякаш за да каже, че не проумява нищо, че сякаш всички са хванати в капана на някакъв кошмар, че се случва нещо много лошо, но никой не може да разбере точно какво.

Празненствата по случай рождения ден на Елизабет, които бяха започнали с тътена на оръдейните залпове, завършиха сред пламтящи фойерверки, които тя наблюдаваше от баржа в Темза, отрупана с късни рози, а до нея бяха най-близките й приятели и нейният любовник. Когато фойерверките затихнаха, гребците подкараха баржите бавно нагоре, а после надолу по реката, така че жителите на Лондон, наредили се от двете страни на бреговете да се възхитят на зрелището, да могат да извикат благословиите си към двайсет и седемгодишната кралица.

— Тя ще трябва да се омъжи скоро — отбеляза Летиша пред майка си с приглушен шепот. — Или ще стане твърде късно.

Катерина хвърли поглед към профила на приятелката си и по-тъмната сянка на Робърт Дъдли зад нея.

— Сърцето й ще бъде сломено, ако се омъжи за друг мъж — предрече тя. — А ако се омъжи за него, ще изгуби трона си. Каква дилема за една жена. Дай боже никога да не обичаш неразумно, Летиша.

— Е, ти се погрижи за това — каза остро Летиша. — Защото, след като съм сгодена без любов, няма вероятност да я намеря сега.

— За повечето жени е по-добре да се омъжат изгодно, отколкото да се омъжат по любов — каза Катерина, без да се смути. — Любовта може да дойде впоследствие.

— За Ейми Дъдли не е дошла — отбеляза Летиша.

— Мъж като Робърт Дъдли ще донесе беди и на любовницата, и на съпругата си — каза й майка й. Докато гледаха, баржата се люшна и Елизабет се препъна леко. В миг ръката на Робърт обгърна талията й, и, без да я е грижа за тълпите, които ги гледаха, тя го остави да я задържи, и се облегна на него, така че да може да почувства върху гърба си топлината на тялото му.

— Ела в стаята ми довечера — прошепна той в ухото й.

Тя се обърна да вдигне усмихнат поглед към него.

— Ще ми разбиеш сърцето — прошепна тя. — Но не мога. Сега е времето на месечното ми неразположение. Другата седмица ще се върна при теб.

Той изръмжа леко от разочарование.

— По-добре да е скоро — предупреди я. — Иначе ще дойда в спалнята ти пред целия двор.

— Би ли дръзнал да го направиш?

— Подложи ме на изпитание — препоръча й той. — Виж до къде би стигнала смелостта ми.

В събота вечерта Ейми вечеря с домакините си и се нахрани добре. Пиха за здравето на кралицата в тази вечер, вечерта на нейния рожден ден, както сториха във всяко вярно на короната домакинство в страната, и Ейми вдигна чашата си и я допря до устните си, без да трепне.

— Изглеждате по-добре, лейди Дъдли — каза господин Фостър любезно. — Радвам се да видя, че отново сте в добро здраве.

Тя се усмихна и той бе поразен от хубостта й, която беше забравил, докато мислеше за нея като за бреме.

— Вие наистина сте любезен домакин — каза тя. — Съжалявам, че се оттеглих да си легна веднага щом дойдох в къщата ви.

— Денят беше горещ, а ездата — продължителна — каза той. — В онзи ден бях навън и сам почувствах горещината.

— Е, съвсем скоро ще застудее — каза госпожа Фостър. — Колко бързо минава времето. Утре е панаирът в Абингдън, помислихте ли вече за това?

— Заминавам за Дидкот — каза господин Фостър. — Има някакъв проблем с десятъка за църквата. Казах, че ще изслушам проповедта на викария, а след това ще се срещна с него и църковния настоятел. Ще обядвам с него и ще се прибера вечерта, скъпа.

— Тогава ще пусна слугите да отидат на панаира — каза госпожа Фостър. — Обикновено имат почивка в неделята на панаира.

— Вие ще ходите ли? — попита Ейми с внезапен интерес.

— Не и в неделя — каза госпожа Фостър. — В неделя на панаира отива простолюдието. Ние можем да отидем в понеделник, ако желаете да го видите.

— О, нека отидем утре — каза Ейми, внезапно обзета от оживление. — Моля ви, съгласете се. Обичам панаира, когато е оживено и шумно и пълно с хора. Харесва ми да виждам слугите, пременени в най-хубавите си дрехи, и да си купувам панделки. В първия ден винаги е най-хубаво.

— О, скъпа, не мисля — каза госпожа Фостър със съмнение. — Може да бъде пълно с всякакви грубияни.

— О, идете — препоръча съпругът й. — Малко оживление няма да ви навреди. Това ще повдигне духа на лейди Дъдли. А ако искате панделки или нещо друго, ще сте сигурни, че не са ги разпродали.

— По кое време ще отидем? — попита госпожа Одингсел.

— Можем да тръгнем около пладне — предложи госпожа Фостър, — и да обядваме в Абингдън. Има доста приличен хан, ако искате да обядваме там.

— Да — каза Ейми. — Много би ми харесало да го направим.

— Е, радвам се, че дотолкова сте си върнала здравето, та настоявате да излезете — каза любезно господин Фостър.

Сутринта в неделя, денят, в който всички щяха да ходят на панаира, Ейми слезе на закуска отново с блед и болнав вид.

— Спах много лошо, твърде болна съм, за да отида — каза тя.

— Съжалявам — каза госпожа Фостър. — Имате ли нужда от нещо?

— Мисля, че просто ще си почивам — каза Ейми. — Сигурна съм, че ако успея да поспя, ще се оправя.

— Всички слуги вече отидоха на панаира, така че къщата ще бъде тиха — обеща госпожа Фостър. — А аз лично ще ви приготвя билков чай, и можете да обядвате в стаята си; в леглото си, ако желаете.

— Не — каза Ейми. — Вървете на панаира, както бяхте решили. Не бих искала да се бавите заради мен.

— Не бих и помислила за това — каза госпожа Фостър. — Няма да ви оставим съвсем сама.

— Настоявам — каза Ейми. — Вие го очаквахте с нетърпение, а както каза господин Фостър вчера, ако искате панделки или нещо друго, първият ден винаги е най-подходящ.

— Можем всички да отидем утре, когато си по-добре — вметна Лизи.

Ейми й се сопна:

— Не! Не ме ли чухте? Току-що казах. Искам всички да отидете, както планирахте. Аз ще остана тук. Но искам всички да отидете. Моля ви! Главата ми така пулсира, че не мога да понеса един спор по този въпрос. Просто вървете!

— Но сама ли ще обядвате? — попита госпожа Фостър. — Ако отидем всички?

— Ще обядвам с госпожа Оуен — каза Ейми. — Ако се чувствам достатъчно добре. Ще се видим, когато се върнете у дома. Но трябва да отидете!

— Много добре — каза Лизи, като хвърли предупредителен поглед на госпожа Фостър. — Не се разстройвай толкова, Ейми, скъпа. Всички ще отидем, и ще ти разкажем всичко за панаира довечера, след като си се наспала хубаво и се чувстваш по-добре.

Раздразнителността на Ейми веднага изчезна, и тя се усмихна.

— Благодаря ти, Лизи — каза тя. — Ще мога да си отдъхна, ако знам, че всички се веселите на панаира. Върнете се чак след вечеря.

— Добре — каза Лизи Одингсел. — А ако видя някои хубави сини панделки, които ще отиват на шапката ти за езда, ще ти ги купя.

В неделя сутринта кралицата отиде в кралския параклис в замъка Уиндзор, а после се разходи в градината. Летиша Нолис вървеше смирено зад нея, носейки шала й и книга с религиозни поеми, в случай, че кралицата реши да седне и да почете.

Робърт Дъдли тръгна към нея, докато тя стоеше, загледана към реката, където няколко малки ладии кръстосваха водите нагоре–надолу, до Лондон и обратно.

Той я поздрави с поклон и каза:

— Добро утро. Не си ли уморена след празненствата вчера?

— Не — каза Елизабет. — Никога не се уморявам от танци.

— Мислех си, че можеш да дойдеш при мен, макар да беше казала, че няма да го сториш. Не можах да спя без теб.

Тя му протегна ръка.

— Месечното ми кървене не е спряло. Ще продължи само още ден-два.

Той покри ръката й със своята.

— Разбира се — каза. — Знаеш, че никога не бих те притеснявал. И когато обявим женитбата си, и спим всяка нощ в едно и също легло, ти пак ще нареждаш всичко точно както ти харесва. Не се безпокой за това.

Елизабет, която винаги си бе мислила, че ще нарежда всичко точно както пожелае по силата на рожденото си право, а не на позволението на някой друг, запази напълно спокойно изражение.

— Благодаря ти, любов моя — каза тя сладко.

— Ще се поразходим ли? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Ще седна да почета.

— Тогава ще те оставя — каза той. — Имам да свърша нещо, но ще се върна до вечеря.

— Къде отиваш?

— Само да огледам няколко коня в Оксфордшър — каза той уклончиво. — Съмнявам се, че ще си заслужават да ги купя, но обещах да отида и да ги видя.

— В неделя? — каза тя, с леко неодобрение.

— Само ще погледна — каза той. — Със сигурност не е грях да оглеждаш кон в неделя. Или ще бъдеш много строг папа?

— Ще бъда много строг върховен управител на църквата — каза тя с усмивка.

Той се наведе към нея, сякаш искаше да я целуне по бузата.

— Тогава ми дай развод — прошепна в ухото й.

Ейми, седнала в тихата къща, чакаше Робърт да пристигне, както й беше обещал в писмото си. Къщата беше почти празна, с изключение на старата госпожа Оуен, която се беше прибрала да спи в стаята си след ранна вечеря. Ейми се беше разходила в градината, а после, подчинявайки се на указанията в писмото на Робърт, беше отишла да чака в стаята си в празната къща.

От прозореца имаше изглед към пътя, и тя седеше на пейката в прозоречната ниша и очакваше да види знамето на Дъдли и кавалкадата от ездачи.

— Може би се е скарал с нея — прошепна си тя полугласно. — Може би й е омръзнал. Или може би най-сетне се е съгласила да се омъжи за ерцхерцога и знаят, че трябва да се разделят.

Замисли се за миг.

— Каквато и да е причината, трябва да го приема обратно, без да го укорявам. Това е мой дълг към него като негова съпруга. — Тя замълча. Не можеше да възпре възторга, който се надигна в сърцето й. — А и във всеки случай, каквато и да е причината, ще го приема обратно, без да го упрекна. Той е мой съпруг, той е моята любов, единствената любов на живота ми. Ако се върне при мен… — тя прекъсна рязко мисълта си. — Не мога дори да си представя колко щастлива ще бъда, ако той се върне при мен.

Чу тропота на един-единствен кон, и погледна през прозореца. Не беше някой от породистите, добре гледани коне на Робърт, а върху коня не яздеше гордо изправен Робърт, с една ръка върху изопнатите поводи, а другата — на хълбока. Беше друг мъж, приведен над шията на коня, шапката му бе смъкната ниско над лицето.

Ейми зачака звъна на камбанката, но цареше тишина. Помисли си, че човекът може би е отишъл в конюшнята и ще я намери празна, защото всички коняри бяха отишли на панаира. Тя се изправи, като си помисли, че ще е по-добре да отиде и да поздрави сама непознатия, след като вкъщи нямаше никакви слуги. Но преди да излезе, вратата на спалнята й безшумно се отвори, един висок непознат влезе тихо и затвори вратата след себе си.

Ейми ахна.

— Кой сте вие? — Не можеше да види лицето му, шапката му още беше смъкната ниско над очите. Наметалото му бе от тъмносиня вълна, без отличителен знак за ранга му. Високият му ръст и широкоплещестата му фигура й бяха непознати. — Кой сте вие? — попита отново тя, с глас, изострен от страх. — Отговорете ми! И как се осмелявате да влизате в стаята ми?

— Лейди Ейми Дъдли? — попита той, с нисък и тих глас.

— Да.

— Съпруга на сър Робърт Дъдли?

— Да. А вие сте…?

— Той ме изпрати при вас. Иска да отидете при него. Казва, че отново ви обича. Погледнете през прозореца, той ви чака.

С лек вик Ейми се обърна към прозореца и мъжът веднага пристъпи зад нея. С едно бързо движение улови челюстта й в ръцете си и бързо изви врата й настрани и нагоре. Той се строши с пукот и тя се смъкна в ръцете му, без дори да извика.

Той я отпусна на пода и се ослуша внимателно. В къщата не се чуваше нито звук. Тя беше отпратила всички, както й бе наредено. Вдигна я: беше лека като дете, с бузи, запазили руменината от мига, в който бе повярвала, че Робърт отново я обича. Мъжът я взе в ръце и я изнесе внимателно от стаята, надолу по малкото, виещо се каменно стълбище — ниска редица от половин дузина стъпала — и я положи в подножието, сякаш беше паднала.

Спря за миг и се ослуша отново. Къщата все още беше тиха. Шапчицата на Ейми почти се беше смъкнала от главата й, а роклята й беше измачкана и разкриваше краката й. Не му се стори редно да я остави непокрита. Внимателно смъкна надолу полите на роклята и оправи шапчицата на главата й. Челото й беше още топло, кожата й — мека, когато я докосна. Сякаш оставяше спящо дете.

Той мина тихо през външната врата. Конят му беше вързан отпред. Животното вдигна глава, когато го видя, но не изцвили. Той затвори вратата след себе си, яхна коня си и препусна надалече от Къмнър Плейс, към Уиндзор.

Тялото на Ейми беше намерено от двама слуги, младеж и девойка, които се бяха прибрали от панаира малко преди останалите. Той я ухажваше, и двамата се бяха надявали да си откраднат един час насаме. Когато влязоха в къщата, видяха Ейми, лежаща в подножието на стълбите, с опънати поли, с шапчица, поставена спретнато на главата. Момичето изпищя и припадна, но младият мъж внимателно вдигна Ейми и я положи върху леглото й. Когато госпожа Фостър се прибра у дома, те я пресрещнаха на портата и й казаха, че лейди Дъдли е паднала по стълбите и е мъртва.

— Ейми? — промълви Лизи Одингсел, скочи от коня си и затича нагоре по стълбите, към спалнята на Ейми.

Тя беше положена на леглото си, с ужасяващо извит врат, така че лицето й бе изкривено към вратата, макар раменете й да опираха плътно в леглото. Лицето й бе станало безизразно в смъртта, кожата й бе ледена като камък.

— О, Ейми, какво си направила? — занарежда печално Лизи. — Какво си направила? Щяхме да намерим начин да се справим, щяхме да намерим място, където да отидем. Той все още държеше на теб, никога нямаше да те пренебрегне. Може би щеше да се върне. О, Ейми, миличка Ейми, какво си направила?

— Трябва да изпратим съобщение на сър Робърт. Какво да кажа? — настоятелно се обърна госпожа Фостър към Лизи Одингсел. — Какво да напиша? Какво мога да му кажа?

— Просто му съобщи, че е мъртва — каза гневно Лизи. — Той може да дойде лично, ако иска да разбере защо или как.

Госпожа Фостър написа кратка бележка и я изпрати в Уиндзор по слугата си Джон Боус.

— Погрижи се да я предадеш лично на сър Робърт, и на никой друг — предупреди го тя, давайки си смутено сметка, че се бяха озовали в самия център на разразяващ се огромен скандал. — Не казвай на никой друг за това, и се върни право у дома, без да разговаряш с никой друг, освен с него.

В девет часа в понеделник сутринта Робърт Дъдли се отправи забързано към покоите на кралицата и влезе, без да поглежда към никого от приятелите и поддръжниците си, които разговаряха и се шляеха лениво наоколо.

Приближи се с отсечени крачки до трона и се поклони.

— Трябва да разговарям с вас насаме — каза той без никакво предисловие. Летиша Нолис забеляза, че стискаше в ръка шапката си толкова силно, че кокалчетата му бяха лъснали от белота.

Елизабет забеляза напрежението в лицето му, и веднага се изправи.

— Разбира се — каза тя. — Да се поразходим ли?

— В покоите ви — каза той напрегнато.

Резкият му тон я накара да разтвори широко очи, но тя го хвана под ръка, двамата минаха през вратите и влязоха в личния й кабинет.

— Гледай ти! — отбеляза тихо една от придворните й дами. — Той заприличва все повече на съпруг с всеки изминал ден. Скоро ще заповядва и на нас така, както заповядва на нея.

— Нещо се е случило — предположи Летиша.

— Глупости — каза Мери Сидни. — Сигурно става дума за нов кон, или нещо такова. Той беше вчера в Оксфордшър да огледа някакъв кон.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Робърт пъхна ръка под късия си жакет и извади едно писмо.

— Току-що получих това — каза той кратко. — От Къмнър Плейс е, където Ейми отседна при мои приятели. Съпругата ми е мъртва.

— Мъртва ли? — възкликна Елизабет твърде високо. Притисна ръка към устата си и погледна Робърт. — Как е умряла?

Той поклати глава.

— Не пише — каза. — Писмото е от госпожа Фостър, а тази проклета глупава жена само съобщава с прискърбие, че Ейми е починала. Писмото е от неделя. Слугата ми тръгна да разбере какво се е случило.

— Мъртва? — повтори тя.

— Да — каза той. — И следователно аз съм свободен.

Тя ахна леко и залитна.

— Свободен. Разбира се, така е.

— Бог знае, че не бих пожелал смъртта й — каза припряно той. — Но смъртта й ни освобождава, Елизабет. Можем да обявим годежа си. Аз ще бъда крал.

— Не зная какво да кажа — рече тя. Едва успяваше да си поеме дъх.

— Аз също — каза той. — Такава внезапна промяна, и толкова неочаквана.

Тя поклати глава.

— Не е за вярване. Знаех, че тя не е в добро здраве…

— Мислех, че е достатъчно добре — каза той. — Оплакваше се само от лека болка, нищо повече. Не знам какво може да е било. Може би е паднала от коня си?

— По-добре да излезем — каза Елизабет. — Някой ще донесе вестта в двора. По-добре е да не сме заедно, когато се разбере. Всички ще ни гледат и ще се чудят какво ли си мислим.

— Да — каза той. — Но трябваше да ти кажа веднага.

— Естествено, разбирам. А сега е по-добре да излезем.

Внезапно той я дръпна силно към себе си и я целуна силно, жадно.

— Скоро всички ще узнаят, че си моя съпруга — обеща й той. — Ще управляваме Англия заедно. Аз съм свободен, животът ни заедно започва още сега!

— Да — каза тя, като се отдръпна от него. — Все пак по-добре да излезем.

Той отново я спря на вратата.

— Сякаш такава е Божията воля — каза той зачудено. — Тя да умре и да ме освободи именно в този миг, когато сме готови да се оженим, когато в страната цари мир, когато имаме толкова много за вършене. „Това стана от Господа, и е дивно в очите ни“.9

Елизабет разпозна думите, които беше изрекла при възкачването си на престола.

— Мислиш, че тази смърт ще те направи крал — каза тя, за да го изпита. — Както смъртта на Мери направи мен кралица.

Робърт кимна, със светнало и щастливо лице.

— Ще бъдем крал и кралица на Англия, заедно — каза той. — И ще създадем една Англия, славна и бляскава като Камелот.

— Да — каза тя с изстинали устни. — Но сега трябва да излезем.

В приемната, Елизабет потърси с поглед Сесил, и когато той влезе, тя го повика с жест при себе си. Сър Робърт беше в една прозоречна ниша, разговаряйки небрежно със сър Франсис Нолис за търговията с Испанска Нидерландия.

— Сър Робърт току-що ми съобщи, че съпругата му е мъртва — каза Елизабет, прикрила наполовина устата си с длан.

— Виж ти — каза Сесил спокойно; за наблюдаващите ги придворни, лицето му бе като маска.

— Той казва, че не знае причината.

Сесил кимна.

— Сесил, какво става, по дяволите? Казах на испанския посланик, че тя е болна, както вие ме посъветвахте да направя. Но това е толкова внезапно. Убил ли я е? Той ще предяви претенции към мен, а аз няма да бъда в състояние да му откажа.

— На ваше място щях да изчакам и да видя — каза Сесил.

— Но какво да правя? — запита тя настоятелно. — Той казва, че ще бъде крал на Англия.

— Не правете нищо за момента — каза Сесил. — Изчакайте и вижте какво ще стане.

Тя влезе рязко в нишата и го придърпа вътре до себе си.

— Трябва да ми разкажете повече — настоя тя ожесточено.

Сесил доближи устни до ухото й и зашепна тихо. Елизабет беше извърнала лице от придворните и гледаше през прозореца.

— Много добре — каза тя на Сесил и се обърна отново към придворните. — А сега — обяви тя — виждам там сър Нилсън. Добър ден, сър Нилсън. И как вървят делата ви в Съмърсет?

Летиша Нолис застана пред писалището на сър Уилям Сесил, докато останалите придворни чакаха да ги повикат на вечеря.

— Да?

— Говорят, че Робърт Дъдли смята да убие съпругата си, и че кралицата знае всичко за това.

— Така ли говорят? И защо разпространяват такава злословена лъжа?

— Дали не е защото е тръгнала от вас?

Сър Уилям й се усмихна и отново си помисли, че това момиче е Болейн до мозъка на костите си: с бързия ум на семейство Болейн и очарователната недискретност на рода Хауърд.

— Аз?

— Някой ви е дочул да казвате на испанския посланик, че с кралицата ще е свършено, ако се омъжи за Дъдли, а вие не можете да я спрете, тя е твърдо решена. — Летиша отметна първия довод с тънките си пръсти.

— И?

— После кралицата съобщава на испанския посланик, в мое присъствие, че Ейми Дъдли е на прага на смъртта.

— Така ли? — Сесил изглеждаше изненадан.

— Каза „няма да живее дълго“ — цитира Летиша. — Така че всички да си помислят, че целта е да ни подготвят за новината за нейната смърт от някаква тайнствена болест; че когато тази смърт дойде, те ще обявят женитбата си и вдовецът Робърт Дъдли ще бъде нашият следващ крал.

— И какво мислят всички, че ще стане тогава? — попита Сесил вежливо.

— Никой не се осмелява да изрече това на глас, но има хора, които ще са готови да се обзаложат, че чичо й ще пристигне в Нюкасъл начело на английската войска и ще го убие.

— Наистина ли?

— А други смятат, че ще избухне бунт, за който французите са готови да платят, за да поставят на трона Мери, кралицата на шотландците.

— Виж ти.

— Трети пък мислят, че ще избухне бунт, за който ще платят испанците, за да поставят на трона Катрин Грей и да попречат на Мери да влезе в страната.

— Тези предсказания са твърде налудничави — възропта Сесил. — Но изглежда, че покриват всички възможности. А какво мислите вие, милейди?

— Мисля, че сигурно имате готов план, който взема предвид тези опасности за кралството — каза тя и му отправи лека, дяволита усмивка.

— Да се надяваме, че имам — каза той. — Защото това са много сериозни опасности.

— Мислите ли, че той заслужава всичко това? — попита го внезапно Летиша. — Тя рискува трона си, за да бъде с него, а е най-безсърдечната жена, която познавам. Не мислите ли, че той трябва да е изключителен любовник, та тя да рискува толкова много?

— Не знам — каза обезсърчаващо Сесил. — Изглежда нито аз, нито който и да е мъж в Англия го намираме за твърде неустоим. Тъкмо напротив.

— Тогава значи така мислим само ние, глупавите момичета — усмихна се тя.

Следобед Елизабет се престори на болна: непоносимо й беше да бъде насаме с Робърт, на когото му беше трудно да прикрие възторга си; и през цялото време очакваше съобщение от Къмнър Плейс, което щеше да донесе в двора вестта за смъртта на Ейми. Обяви, че ще вечеря сама в стаята си и ще си легне рано.

— Можеш да спиш в стаята ми, Кат — каза тя. — Имам нужда от компанията ти.

Кат Ашли погледна бледото лице на господарката си и зачервената кожа там, където бе чоплила ноктите си.

— Сега пък какво е станало? — запита тя.

— Нищо — каза рязко Елизабет. — Нищо. Просто искам да си почина.

Но тя не можеше да си почине. На зазоряване беше още будна, седнала на писалището си с латинската граматика пред себе си, превеждайки трактат върху празнотата и суетата на славата.

— Защо правите това? — попита сънено Кат, надигайки се от леглото си.

— За да се възпра да мисля за каквото и да било друго — каза мрачно Елизабет.

— Какво става? — попита Кат. — Какво се е случило?

— Не мога да кажа — отвърна Елизабет. — Толкова е ужасно, че не мога да кажа дори на теб.

На сутринта тя отиде в параклиса, а после се върна в покоите си. Робърт тръгна до нея, докато се връщаха от параклиса й.

— Моят служител ми написа дълго писмо, за да ми съобщи какво се е случило — каза той тихо. — Изглежда, че Ейми е паднала от някакво стълбище и си е счупила врата.

За миг Елизабет пребледня, след това се съвзе.

— Поне е било бързо — каза тя.

Един мъж се поклони пред нея. Елизабет спря за миг и му подаде ръка. Робърт отстъпи назад и тя продължи сама.

В тоалетната си стая Елизабет се преоблече в дрехите си за езда, питайки се дали наистина беше редно всички да отиват на лов. Придворните й дами чакаха заедно с нея, когато, най-сетне, Кат влезе в стаята и каза:

— Сър Робърт Дъдли е отвън в приемната. Твърди, че има да ви каже нещо.

Елизабет се изправи на крака.

— Ще излезем при него. — Повечето придворни бяха облечени като за лов: разнесе се изненадан шепот, когато хората забелязаха, че Робърт Дъдли не беше в дрехи за езда, а облечем изцяло в черно. Когато кралицата влезе с дамите си, той й се поклони, изправи се и каза, напълно овладяно:

— Ваша светлост, трябва да съобщя за смъртта на съпругата си. Починала е в неделя в Къмнър Плейс. Бог да дари покой на душата й.

— Мили боже! — възкликна испанският посланик.

Елизабет хвърли поглед към него с очи, празни и безизразни като полиран кехлибар. Вдигна ръка. В миг стаята утихна, когато всички се скупчиха по-плътно да я чуят какво ще каже.

— С голямо съжаление съобщавам за смъртта на лейди Ейми Дъдли, в неделя, в Къмнър Плейс в Оксфордшър — каза спокойно Елизабет, сякаш въпросът нямаше много общо с нея.

Зачака. Придворните бяха млъкнали, зашеметени, всеки чакаше да види дали тя ще каже нещо повече.

— Ще носим траур за лейди Дъдли — каза рязко Елизабет и се обърна настрани да говори с Кат Ашли.

Испанският посланик, Де Куадра, се улови, че неспособен да устои, е тръгнал към нея.

— Каква трагична новина — каза той, като сведе глава над ръката й. — И толкова внезапно.

— Нещастен случай — каза Елизабет, като се опитваше да остане спокойна. — Трагичен. Изключително прискърбен. Трябва да е паднала по стълбите. Вратът й е бил счупен.

— Наистина — каза той. — Какъв странен нещастен случай.

Вече беше следобед, когато Робърт дойде отново да види Елизабет. Намери я в градината, където се разхождаше с дамите си преди вечеря.

— Ще трябва да се оттегля от двора за времето на траура — каза той, с мрачно лице. — Помислих си, че ще е добре да отида в Деъри Хаус в Кю. Лесно можеш да идваш и да се срещаш с мен там, а аз мога да идвам да те виждам.

Тя плъзна длан върху ръката му.

— Много добре. Защо изглеждаш толкова странно, Робърт? Не си тъжен, нали? Не приемаш нещата тежко, нали?

Той сведе поглед към хубавото й лице, сякаш тя изведнъж беше станала непозната за него.

— Елизабет, тя беше моя съпруга цели единайсет години. Разбира се, че скърбя за нея.

Тя се нацупи и направи лека гримаса.

— Но ти отчаяно желаеше да я напуснеш. Беше готов да се разведеш с нея заради мен.

— Да, наистина, бях готов да го сторя, и това е по-добре за нас, отколкото скандалът на развода. Но никога не бих пожелал смъртта й.

— През последните две години цялата страна очакваше тя да умре всеки момент — каза Елизабет. — Всички казваха, че е ужасно болна.

Той сви рамене.

— Хората си говорят. Не знам защо всички са мислели, че е болна. Тя пътуваше, излизаше на езда. Не беше болна, но през последните две години беше много нещастна, и за всичко бях виновен аз.

Тя се подразни, и не се постара да го скрие.

— В името на всички светци, Робърт! Нима ще решиш да се влюбиш в нея сега, когато е мъртва? Нима сега ще откриеш у нея огромни добродетели, които не си оценявал преди?

— Обичах я, когато тя беше млада жена, а аз бях момче — каза той пламенно. — Тя беше първата ми любов. Остана до мен през всичките години на бедите ми и нито веднъж не се оплака от опасността и трудностите, в които я въвлякох. А когато ти се възкачи на трона и аз отново получих онова, което бе мое по право, тя никога не възропта и с една дума срещу теб.

— Защо би се оплакала от мен? — възкликна Елизабет. — Как би се осмелила да се оплаква?

— Тя ревнуваше — каза той искрено. — И знаеше, че има основание. А аз не се отнасях с нея твърде почтено или великодушно. Поисках да ми даде развод, и бях груб към нея.

— А сега, когато е мъртва, ти съжаляваш, макар че щеше да продължиш да си груб с нея, ако беше останала жива — подметна язвително тя.

— Да — каза той искрено. — Предполагам, че всички лоши съпрузи биха казали същото: че знаят, че трябва да бъдат по-добри, отколкото са. Но днес се чувствам ужасно заради нея. Разбира се, радвам се да бъда отново необвързан, но не бих пожелал смъртта й. Горкото невинно създание! Никой не би поискал смъртта й.

— Не представяш себе си в твърде добра светлина — каза дяволито Елизабет, за да отклони вниманието му. — Като че ли съвсем не те бива за съпруг!

Като никога, Робърт не реагира на закачката й. Извърна поглед нагоре срещу течението на реката в посока на Къмнър, и погледът му бе мрачен.

— Не — каза. — Ней бях добър съпруг, а Бог е свидетел, че тя беше най-милата, най-добрата съпруга, която би могъл да има един мъж.

Сред чакащите придворни настъпи леко раздвижване: пратеник в ливреята на Дъдли бе влязъл в градината и беше спрял досами придворните. Дъдли се обърна, видя мъжа и тръгна към него, протегнал ръка да поеме писмото, което той му подаваше.

Любопитните придворни видяха как Дъдли взема писмото, разчупва печата, отваря го, и забелязаха как пребледнява, докато четеше.

Елизабет тръгна бързо към него и те отстъпиха, за да й направят път.

— Какво има? — запита тя настойчиво. — Внимавайте! Всички ви наблюдават!

— Ще има разследване — каза той; устните му едва се движеха, гласът му беше едва доловим, като дихание. — Всички твърдят, че не е било нещастен случай. Всички смятат, че Ейми е убита.

Томас Блаунт, пратеникът на Робърт Дъдли, пристигна в Къмнър Плейс още на другия ден след смъртта на Ейми, и разпита всички слуги един по един. След това добросъвестно писа на Робърт Дъдли, като съобщи, че Ейми е била известна с изменчивите си настроения, и в неделя сутринта отпратила всички на панаира, макар че компаньонката й, госпожа Одингсел, и госпожа Фостър, нямали желание да ходят.

„Не е нужно да споменавате отново това“, писа му в отговор Робърт Дъдли. Не му се искаше душевното здраве на съпругата му да се поставя под съмнение, когато знаеше, че сам той я беше тласнал към отчаянието.

Подчинявайки се на заповедта, Томас Блаунт никога вече не спомена странното поведение на Ейми. Но все пак каза как камериерката на Ейми, госпожа Пирто, отбелязала, че Ейми била изпаднала в дълбоко отчаяние и понякога се молела за смъртта си.

„Няма нужда да споменавате и това“, писа в отговор Робърт Дъдли. „Ще има ли разследване? Може ли на служителите на короната в Абингдън да се повери толкова деликатен въпрос?“

Томас Блаунт, който изтълкува нервното и набързо надраскано писмо от господаря си достатъчно добре, отговори, че в тази част на света хората не са предубедени срещу семейство Дъдли, и че господин Фостър се ползва с добро име. Нямаше да има никакви прибързани заключения за убийство; но, разбира се, сигурно именно това подозираха всички. Една жена не може да умре, като падне от ниско стълбище с шест стъпала, не може да умре от падане, при което дори шапчицата й не се е разместила, нито полите й са се измачкали. Всички смятаха, че някой й е строшил врата и я е оставил на пода. Фактите говореха за убийство.

— Невинен съм — заяви Дъдли на кралицата в залата на Частния съвет в замъка Уиндзор — място, където бе доста обезпокоително да се говори за такива поверителни неща. — Мили боже, нима бих се проявил като такъв грешник, че да причиня подобно нещо на една добродетелна съпруга? А ако бях го сторил, нима бих бил такъв глупак, че да го направя така неумело? Навярно има хиляда по-сполучливи начини да убиеш една жена и да направиш станалото да изглежда като злополука, отколкото да й счупиш врата и да я оставиш в подножието на половин дузина стъпала. Познавам тези стълби, в тях няма нищо опасно. Никой не би могъл да си счупи врата, като падне по тях. Невъзможно е да си счупиш дори глезена. Най-много да се натъртиш. Бих ли оправил полите на убитата жена? Бих ли закрепил отново шапчицата на главата й? Нима се предполага, че съм не само престъпник, а също и пълен глупак?

Сесил стоеше до кралицата. Двамата гледаха Дъдли мълчаливо, като неблагосклонни съдии.

— Сигурна съм, че разследването ще открие кой го е извършил — каза Елизабет. — И сянката на съмнението ще се вдигне от името ви. Но междувременно ще трябва да се оттеглите от двора.

— Това ще ме съсипе — каза Дъдли направо. — Ако ме отдалечите от двора, ще изглежда сякаш ме подозирате.

— Разбира се, че не ви подозирам — каза Елизабет. Хвърли поглед към Сесил. Той кимна съчувствено. — Ние не ви подозираме. Но според традицията всеки, обвинен в престъпление, трябва да се оттегли от двора. Вие знаете това така добре, както и аз.

— Не съм обвинен! — възкликна той ожесточено. — Провежда се разследване, не е издадено заключение за убийство. Никой не намеква, че съм я убил аз!

— Всъщност всички предполагат, че сте я убили вие — услужливо изтъкна Сесил.

— Но ако ме отпратите от двора, показвате, че вие също ме смятате за виновен! — Дъдли заговори направо на Елизабет. — Трябва да остана в двора, редом с вас, и тогава ще изглежда така, сякаш съм невинен и вие вярвате в невинността ми.

Сесил пристъпи половин крачка напред.

— Не — каза той тихо. — Ще избухне наистина ужасен скандал, каквото и заключение да представи разследването. Ще избухне скандал, който ще разлюлее целия християнски свят, какво остава пък за тази страна. Ще избухне такъв скандал, че ако дори само полъх от него докосне трона, ще бъде достатъчен да унищожи кралицата. Не можете да бъдете до нея. Тя не може да защитава невинността ви. Най-доброто, което всички можем да направим, е да се държим както обикновено. Вървете в Деъри Хаус, оттеглете се в траур, и чакайте присъдата, а ние ще се опитаме да уталожим слуховете тук.

— Винаги има слухове! — възкликна отчаяно Робърт. — Винаги сме ги пренебрегвали преди!

— Никога не е имало такива слухове — изтъкна правдиво Сесил. — Говори се, че хладнокръвно сте убил съпругата си, че вие и кралицата сте сгодени тайно, и че ще обявите това на погребението на съпругата си. Ако разследването ви намери за виновен в убийство, мнозина ще сметнат кралицата за ваша съучастница. Молете се Богу да не бъдете окончателно съсипан, сър Робърт, а кралицата — съсипана заедно с вас.

Робърт беше побелял като надиплената си ленена яка.

— Не мога да бъда съсипан от нещо, което никога не бих сторил — изрече той с изстинали устни. — Независимо от изкушението, никога не бих сторил нещо като това, да нараня Ейми.

— Тогава със сигурност няма от какво да се боите — каза гладко Сесил. — А когато открият убиеца й и той направи признания, името ви ще бъде изчистено.

— Ела с мен — нареди Робърт на любовницата си. — Трябва да се разходя насаме с теб.

— Не може — заяви Сесил. — Тя вече изглежда твърде виновна. Не може да бъде виждана да си шепне с човек, заподозрян в убийството на невинната си съпруга.

Робърт рязко се поклони на Елизабет и излезе от стаята.

— За бога, Сесил, няма да ме обвинят, нали? — запита настойчиво тя.

— Не и ако видят, че се държите на разстояние от него.

— А ако открият, че е убита, и помислят, че го е извършил той?

— Тогава той ще трябва да се изправи на съд и, ако е виновен, да бъде екзекутиран.

— Той не бива да умре! — възкликна тя. — Не мога да живея без него. Знаете, че не мога да живея без него! Ще бъде пълна катастрофа, ако се стигне дотам.

— Винаги можете да го помилвате — каза Сесил спокойно. — Ако се стигне дотам. Но няма. Мога да ви уверя, че няма да го намерят за виновен. Съмнявам се, че има каквито и да е доказателства, които да го свържат с престъплението, освен собствената му непредпазливост и всеобщото убеждение, че е искал смъртта на съпругата си.

— Изглеждаше съкрушен — каза тя жалостиво.

— Наистина. Ще го понесе тежко, той е много горд човек.

— Непоносимо ми е, че трябва да е в толкова тежко положение.

— Невъзможно е да се предотврати — каза бодро Сесил. — Каквото и да последва, каквото и да постанови разследването, гордостта му ще бъде потъпкана и той завинаги ще остане известен като човекът, счупил врата на съпругата си в напразно усилие да стане крал.

В Абингдън, съдебните заседатели бяха положили клетва и започнаха да изслушват показанията за смъртта на лейди Ейми Дъдли. Научиха, че настояла всички да отидат на панаира, за да може да остане сама в къщата. Научиха, че е намерена мъртва в подножието на малкото стълбище. Слугите потвърдиха, че шапчицата й е била спретнато закрепена на главата, а полите й — издърпани надолу, преди те да я вдигнат и да я занесат в леглото й.

В красивата Деъри Хаус в Кю Робърт нареди да му донесат траурните дрехи, но му беше почти непоносимо да стои неподвижно, докато шивачът го обличаше.

— Къде е Джоунс? — запита той. — Той е много по-бърз.

— Господин Джоунс не можа да дойде. — Мъжът седна на пети и заговори, с пълна с карфици уста. — Поръча да ви предам извиненията му. Аз съм негов помощник.

— Шивачът ми не е дошъл, когато съм изпратил да го повикат? — повтори Робърт, сякаш не можеше да повярва на думите. — Собственият ми шивач е отказал да ме обслужи? — „Мили боже, сигурно си мислят, че съм вече отново с единия крак в Тауър; щом дори собственият ми шивач не си прави труда да се появи за пробата, значи сигурно си мислят, че съм на половината път до ешафода по обвинение в убийство“.

— Сър, моля ви, позволете ми да забода това — каза мъжът.

— Оставете го — каза раздразнено Робърт. — Вземете друг жакет, някой стар, и направете този по същия модел. Непоносимо ми е да стоя и да търпя да набождате с карфици този проклет гарвановочерен плат навсякъде около мен. И можете да кажете на Джоунс, че следващия път, когато ми потрябват дузина нови костюми, няма да забравя, че е отказал да ме посети днес.

Той нетърпеливо отметна почти готовия жакет и прекоси малката стая с две големи крачки.

„Два дни, и нито думичка от нея“, каза си той. „Сигурно си мисли, че съм го направил. Сигурно ме смята за достатъчно коварен и зъл, че да извърша подобно нещо. Сигурно ме мисли за човек, готов да убие невинна съпруга. Защо й е да се омъжва за такъв човек? А през цялото време около нея сигурно ще има хора, които ще побързат да я уверят, че аз съм именно такъв“.

Той прекъсна рязко мисълта си.

„Но ако тя беше обвинена, аз бих застанал до нея“, помисли си. „Нямаше да ме е грижа дали е виновна или не. Не бих понесъл да знам, че е сама и уплашена, и обзета от чувството, че няма нито един приятел на света“.

„А тя също знае това за мен. Знае, че съм бил обвиняван преди. Знае, че съм бил заплашен от смъртна присъда, без нито един приятел на света. Ние си обещахме, че никой от нас вече никога няма да бъде толкова сам“.

Той поспря до прозореца: студеното стъкло под пръстите му изпрати дълбока тръпка из цялото му тяло, макар да не си спомняше защо усещането трябваше да е толкова ужасно.

— Мили боже — изрече на глас. — Ако това продължи още малко, ще започна да дълбая фамилния си герб в полицата над огнището, както правехме с братята ми в Тауър. Отново паднах толкова ниско. Толкова ниско, отново.

Той облегна чело на стъклото, когато някакво движение по реката привлече погледа му. Притисна лице към дебелото стъкло, за да види по-ясно. Беше баржа, и човекът отпред удряше барабана, за да поддържа ритъма на гребците. Робърт присви очи — различи знамето, кралския флаг. Беше кралската баржа.

— О, Господи, тя дойде! — възкликна. Веднага почувства как сърцето му блъска силно в гърдите. — Знаех си, че ще дойде. Знаех си, че никога няма да ме остави, каквото й да й коства, каквато и да е опасността, ние ще я посрещнем заедно. Знаех, че тя ще бъде до мен, винаги. Знаех, че ще ми бъде вярна. Знаех, че ще ме обича. Никога не съм се съмнявал в нея дори за миг.

Той отвори със замах вратата и изтича от стаята, през входа към реката, и излезе в красивата овощна градина, където беше устроил за Елизабет закуска по случай майския празник само преди шестнайсет месеца.

— Елизабет! — извика той и затича през овощната градина към кея.

Беше кралската баржа, но от баржата на кея не слизаше Елизабет. Дъдли спря рязко, изведнъж сломен от разочарование.

— О, Сесил — каза той.

Уилям Сесил заслиза по дървените стълби към него и подаде ръка.

— Спокойно — каза той любезно. — Не се тревожете. Тя изпраща благопожеланията си.

— Значи не сте дошъл да ме арестувате?

— Бога ми, не — каза Сесил. — Това е посещение на вежливост, за да ви поднеса благопожеланията на кралицата.

— Нейните благопожелания? — изрече сломено Робърт. — Това ли е всичко?

Сесил кимна.

— Тя не може да каже повече, знаете това.

Двамата мъже се обърнаха и влязоха в къщата.

— Вие сте единственият човек от двора, който дойде да ме види — каза Робърт, когато влязоха: в тишината стъпките им отекваха по дървения под. — Помислете си за това! От всичките ми стотици приятели и почитатели, които се тълпяха около мен всеки ден, когато бях в самия център на двора, от всички тези хиляди, които се гордееха да ме нарекат свой приятел, които претендираха за познанство с мен дори когато едва ги познавах… вие сте единственият посетител, когото съм имал тук.

— Този свят е изменчив — съгласи се Сесил. — А истинските приятели са рядкост.

— Рядкост? Не и за мен, тъй като аз изобщо нямам истински приятели. Оказва се, че вие сте единственият ми приятел — каза Дъдли иронично. — А само преди месец изобщо не бих ви определил като такъв.

Сесил се усмихна.

— Е, съжалявам да видя, че сте унизен до такава степен — каза той искрено. — И съжалявам да ви намеря така опечален, да пробвате траурните си дрехи. Имате ли новини от Абингдън?

— Предполагам, че знаете повече от мен — каза Робърт, който беше наясно с огромната мрежа от шпиони на Сесил. — Но писах на полубрата на Ейми и го помолих да отиде и да накара съдебните заседатели да положат всички усилия да открият фактите, писах също и на старши съдебния заседател и го помолих да назове извършителя, който и да е той, напълно безпристрастно. Искам истината за това да излезе наяве.

— Настоявате да узнаете?

— Сесил, не съм аз, тогава кой? Много лесно е за всички останали да помислят, че е убийство, и че моите ръце са опетнени с кръв. Но аз знам, както никой друг не може да знае, че не съм го извършил. Следователно, ако не съм го извършил аз, кой би извършил подобно нещо? На чий интерес ще послужи смъртта й?

— Не мислите, че е било нещастен случай? — попита Сесил.

Робърт се изсмя кратко.

— Бога ми, бих искал да можех да мисля така, но как е възможно? Такова ниско стълбище, а и това, че тя е отпратила всички за целия ден? Най-ужасният, постоянният ми страх е, че тя е посегнала на себе си, че е взела някаква отрова или отвара за сън, а след това се е хвърлила по стълбите с главата напред, за да направи така, че станалото да изглежда като злополука.

— Мислите ли, че е била толкова нещастна, та би се самоубила? Смятах я за твърде набожна, за да постъпи така? Със сигурност тя никога не би изложила на опасност безсмъртната си душа, дори ако е била сломена?

Робърт оброни глава.

— Да ми прости Господ, аз бях този, който й разби сърцето — изрече тихо. — И ако тя сама е причинила смъртта си, тогава заради любовта си към мен е изгубила полагащото й се място в рая, както и щастието си на земята. Бях жесток към нея, Сесил, но, кълна се в Бога, никога не съм мислил, че това ще завърши така.

— Наистина ли мислите, че именно вие сте я подтикнали да отнеме живота си?

— Не ми идва наум нищо друго.

Сесил внимателно докосна рамото на по-младия мъж.

— Тежко бреме носите, Дъдли — каза той. — Не мога да си представя по-тежко бреме от позора.

Робърт кимна.

— Това ме принизи до крайност — каза той тихо. — Толкова много, че не мога да се представя как бих могъл да се надигна отново. Мисля за нея, и си я спомням каквато беше, когато я срещнах за първи път и я обикнах още същия миг, и знам, че съм от онези глупаци, които откъсват цвете, за да го сложат в бутониерата си, а след това го изпускат и го оставят да умре поради най-обикновена и долна небрежност. Аз я откъснах като иглика, с каквато я сравняваше майка ми, а след това се уморих от нея и я захвърлих, сякаш бях егоистично дете, а сега тя е мъртва и никога не мога да я помоля за прошка.

Възцари се мълчание.

— А най-лошото — каза печално Дъдли — е че никога не мога да й кажа, че съжалявам, задето я наскърбих толкова тежко. Вечно мислех за себе си, вечно мислех за кралицата, преследвах собствената си проклета амбиция и не мислех какво причинявам на Ейми. Да ми прости Господ, отблъсквах далече от себе си мисълта за нея, а сега тя прие думите ми за чиста монета, и си отиде от мен, и никога повече няма да я видя, и никога няма да я докосна, и никога няма да видя усмивката й. Казах й, че вече не я искам, и сега вече я нямам.

— Ще ви оставя — каза Сесил тихо. — Не дойдох да се натрапвам на скръбта ви, а само да ви кажа, че имате поне един приятел в целия свят.

Дъдли вдигна глава и протегна ръка към Сесил.

По-възрастният мъж я стисна силно.

— Кураж — каза той.

— Не мога да ви опиша колко съм ви благодарен, че дойдохте — каза Робърт. — Ще ме споменете ли пред кралицата? Убедете я да ми позволи да се върна в двора веднага щом присъдата стане известна. Бог е свидетел, че известно време няма да се впускам в танци, но тук съм много самотен, Сесил. Това е не само траур, а и изгнание.

— Ще говоря с нея за вас — увери го Сесил. — И ще се моля за вас, и за душата на Ейми. Знаете ли, спомням си я в сватбения й ден, тя просто сияеше от щастие: толкова много ви обичаше, смяташе ви за най-прекрасния човек на света.

Дъдли кимна.

— Да ми прости Господ, задето я накарах да разбере, че нещата стоят различно.

Томас Блаунт, пратеникът на Дъдли, стоеше в дъното на църквата „Света Дева Мария“ в Оксфорд и гледаше как знамето на Дъдли с боздугана и мечката минава покрай него в бавен марш, последвано от красивия, обвит в черен креп ковчег, в който беше всичко, останало от малката Ейми Робсарт.

Всичко беше направено точно както му беше редът. Присъстваше представител на кралицата, а сър Робърт не беше там, както бе обичаят. Полубратята на Ейми и семейство Фостър бяха там, за да отдадат на лейди Дъдли в смъртта цялото уважение, което й беше липсвало през последните дни на живота й. Лизи Одингсел не присъстваше: беше се върнала в къщата на брат си, изпълнена с такъв гняв и скръб, че не желаеше да говори с никого за приятелката си, освен, за да каже веднъж: „Той не беше мъж за нея“, което Алис Хайд веднага ликуващо прие като доказателство за убийство, и на което Уилям гледаше като на правдиво описание на един брак, който бе обречен от начало до край.

Томас Блаунт изчака да види как положиха тялото в земята и натрупаха отгоре пръстта. Той беше педантичен човек и работеше за строг господар. После се върна в Къмнър Плейс.

Камериерката на Ейми, госпожа Пирто, му беше приготвила всичко, както бе наредил. Ковчежето с бижутата на Ейми, заключено заедно с ключа. Най-хубавите рокли на Ейми, спретнато сгънати и с увити в тях торбички със стръкове лавандула, чаршафите от леглото й, мебелите, които я придружаваха, където и да отидеше, кутията с личните й вещи: ръкоделието й, броеницата й, кесията, ръкавиците й, малката й сбирка от восъчни печати, изрязани от писмата, които Робърт й беше изпращал през единайсетте години на брака им, и всичките му писма, протрити от постоянно препрочитане, завързани с панделка и подредени по дати.

— Ще взема кутията с бижута и личните вещи — реши Блаунт. — Вие ще отнесете останалите неща обратно в Станфийлд и ще ги оставите там. После можете да си вървите.

Госпожа Пирто сведе глава и прошепна нещо за надниците си.

— От управителя в Станфийлд, когато предадете вещите — каза Томас Блаунт. Не обърна внимание на зачервените очи на жената. Знаеше, че всички жени се разплакваха лесно. Това не означаваше нищо, а като мъж той имаше да се занимава с по-важни дела.

Госпожа Пирто промърмори нещо за дребен предмет за спомен.

— Няма нищо, което си струва да помните — каза Томас Блаунт безцеремонно, мислейки си за тревогите, които Ейми бе причинила на господаря му приживе и в смъртта. — Сега тръгвайте, както трябва да тръгна и аз.

Той пъхна двете кутии под мишница и излезе навън при чакащия си кон. Кутията с бижутата се вмести с лекота в чантата на седлото му, кутията с личните вещи подаде на коняря си да я закрепи с ремъци на гърба си. После се повдигна, качи се на седлото и насочи коня си към Уиндзор.

Робърт, завръщайки се в двора, облечен в тъмни траурни дрехи, държеше главата си високо изправена и се оглеждаше презрително наоколо, сякаш предизвикваше някой да заговори. Граф Аръндел прикри една усмивка зад дланта си, сър Франсис Нолис се поклони отдалече, сър Никълъс Бейкън го пренебрегна почти напълно. Робърт имаше чувството, че смразяващо студен кръг от подозрение и неприязън го обгръщаше като широко черно наметало.

— Какво не е наред, по дяволите? — попита той сестра си. Тя тръгна към него и му поднесе за целувка студената си буза.

— Предполагам, мислят, че си убил Ейми — каза тя безцеремонно.

— Разследването сне подозренията от мен. Заключението беше „смърт при нещастен случай“.

— Мислят, че си подкупил съдебните заседатели.

— А ти какво мислиш? — Той повиши глас, а после веднага заговори по-тихо, когато видя придворните да се обръщат и да хвърлят погледи към тях.

— Мисля, че ти отново доведе нашето семейство до ръба на пропастта — каза тя. — Втръсна ми от този позор, втръсна ми да ме сочат с пръст. Знаеха ме като дъщеря на предател, като сестра на предател, а сега съм известна като сестра на човек, убил съпругата си.

— Мили боже, никакво съчувствие към мен ли не е останало у теб? — Робърт се отдръпна от неподправената враждебност в изражението й.

— Никакво — каза тя. — Ти едва не предизвика свалянето на самата кралица от трона с този скандал. Помисли за това! Ти едва не сложи край на династията на Тюдорите. Едва не унищожи реформираната църква! Със сигурност провали себе си и всеки, който носи твоето име. Оттеглям се от двора. Не мога да издържам тук дори и ден повече.

— Мери, не си отивай — каза той настойчиво. — Винаги преди си ме подкрепяла. Винаги си била моя сестра и приятелка. Не показвай на всички, че сме разделени. Не ме изоставяй, както ме изоставиха всички останали. — Посегна към нея, но тя се отдръпна и прибра рязко ръце зад гърба си, за да не може да я докосне. При този детински жест, който така ясно възкреси в паметта му спомена за нея в учебната им стая, той почти изплака: — Мери, нима би ме изоставила, когато съм принизен толкова много, и когато бях така несправедливо обвинен?

— Но аз вярвам, че си основателно обвинен — каза тя тихо и гласът й беше като лед в ушите му. — Мисля, че си я убил, защото в своята гордост си смятал, че кралицата ще те подкрепи, а всички останали ще си затворят очите за станалото. Че всички ще се съгласят, че е било нещастен случай, и ти ще влезеш в периода на траур като вдовец, а ще излезеш като годеник на кралицата.

— Това все още би могло да се случи — прошепна той. — Не съм я убил, кълна се. Все още бих могъл да се оженя за кралицата.

— Никога — каза тя. — С теб е свършено. Най-доброто, на което можеш да се надяваш, е тя да те задържи като началник на конницата си и като свой незначителен, опозорен фаворит.

Тя се отдръпна от него. Робърт, който си даваше сметка, че очите на всички са приковани върху него, не можеше да я повика обратно. За миг посегна да улови края на роклята й и рязко да я задържи; но после си спомни, че всички, които ги наблюдаваха, го смятаха за мъж, който е жесток към жените, за мъж, който бе убил съпругата си, и почувства как ръцете му натежават.

Пред вратата на личния кабинет на кралицата настъпи раздвижване и оттам излезе Елизабет. Беше много бледа. Не беше излизала на езда, нито на разходка в градината, от рождения си ден, когато беше казала на испанския посланик, че Ейми е мъртва или на прага на смъртта — три дни преди някой да узнае, че Ейми е била намерена мъртва. Имаше мнозина, които смятаха, че нейното мнение — изказано цели три дни преди оповестяването на смъртта — че Ейми е мъртва или „нещата отиват натам“ — е било нещо повече от обикновено налучкване. Имаше мнозина, които смятаха, че Робърт е бил палачът, а Елизабет — съдията. Но никой от тях не би се осмелил да каже подобно нещо, когато тя можеше да излезе от стаята си, както сега, да хвърли бърз поглед из приемната, и да разчита на подкрепата на всички видни личности в страната.

Тя плъзна поглед покрай Робърт и погледна по-нататък, към сър Никълъс, кимна на сър Франсис и се обърна да говори със съпругата му, Катерина, която беше зад нея. Усмихна се на Сесил и повика с жест посланика на Хабсбургите да застане до нея.

— Добър ден, сър Робърт — каза тя, когато посланикът тръгна към нея. — Поднасям ви съболезнованията си за печалната и внезапна смърт на съпругата ви.

Той се поклони и почувства как гневът и скръбта му се надигат така силно, та му се стори, че ще повърне. Изправи се; лицето му не издаваше нищо.

— Благодаря за съчувствието — каза той. Остави гневния си поглед да обхване всички тях. — Благодаря на всички за съчувствието ви, което ми беше такава опора — каза той, а после пристъпи към една прозоречна ниша, далече от всички, и застана там съвсем сам.

Томас Блаунт намери сър Робърт в конюшнята. За следващия ден беше предвиден лов и сър Робърт проверяваше дали конете са в добро състояние, и оглеждаше амуницията им. Четирийсет и две седла от блестяща, мека и податлива кожа бяха подредени в дълги редици върху ездитните коне в двора, а сър Робърт вървеше бавно между редиците, като оглеждаше всяко седло, всеки колан, всяко стреме. Конярите, застанали редом до конете, които обслужваха, бяха стегнати като войници на парад.

Зад тях стояха конете, пристъпващи неспокойно, с по един коняр до всяка кимаща глава: с блестящи седла, с лъснати копита, с прибрани и гладко сресани гриви.

Сър Робърт не бързаше, но не можа да намери нищо нередно около конете, амуницията, или конюшнята.

— Добре — каза накрая. — Можете да им дадете вечерната дажба от зоб и вода, и да ги прибирате да спят.

После се обърна и видя Томас Блаунт.

— Иди в кабинета ми — каза кратко, като поспря за миг да потупа по шията кобилата си. — Да — каза й тихо. — Ти не се променяш, нали, скъпа?

Блаунт чакаше до прозореца. Робърт хвърли ръкавиците и камшика си на масата и се отпусна в стола пред писалището си.

— Всичко ли свърши? — попита той.

— Всичко беше извършено съвсем правилно — каза Блаунт. — Дребна неволна грешка в проповедта.

— Каква беше?

— Глупавият енорийски пастор каза, че тя е дама „трагично загинала“, вместо „трагично починала“. Поправи се, но беше смущаващо.

Сър Робърт повдигна едната си тъмна вежда.

— Дребна неволна грешка?

Блаунт сви рамене.

— Така мисля. Дразнеща, но не достатъчно силна, за да е обвинение.

— Добавя зърно в мелницата на клюките — отбеляза Робърт.

Блаунт кимна.

— Нали отпрати слугите й и носиш нещата й? — Робърт умишлено поддържаше лековат и хладен тон.

— Госпожа Одингсел вече беше заминала. Очевидно го беше приела много тежко — каза Блаунт. — Изпратих госпожа Пирто да се върне в Станфийлд с вещите, и там ще й платят. Изпратих бележка. Видях се с господин и госпожа Фостър: те смятат, че домът им е въвлечен в голям скандал. — Той се усмихна иронично.

— Ще бъдат обезщетени за неприятностите си — каза кратко Дъдли. — Някакви клюки в селото?

— Не повече, отколкото бихте очаквали — каза Блаунт. — Половината хора от селото приемат заключението за смърт при нещастен случай. Другата половина мислят, че е убита. Ще говорят цяла вечност за това. Но за вас това няма значение.

— Нито за нея — каза тихо Робърт.

Блаунт замълча.

— И така — каза Робърт, като се надигна. — Твоята работа е приключена. Тя е мъртва и погребана, и каквото и да мислят всички, никой не може да каже нещо, което може Да ме нарани повече от станалото дотук.

— Свършено е — съгласи се Блаунт.

Робърт му посочи с жест да сложи кутиите на масата. Блаунт остави кутията с предметите за спомен, а после — малката кутия за бижута с ключа до нея. Поклони се и зачака.

— Можеш да си вървиш — каза Робърт.

Беше забравил кутията. Беше я подарил на Ейми по времето, когато я ухажваше: беше й я купил на един панаир в Норфолк. Тя никога не беше имала прекалено много бижута за тази малка кутия. Той изпита познатото раздразнение, че дори когато беше лейди Дъдли и бе имала на разположение цялото му състояние, тя пак не бе имала нищо повече от малка кутия за бижута, едно-две колиета от позлатено сребро, няколко обици и един–два пръстена.

Той завъртя ключа в кутията и я отвори. Най-отгоре лежаха венчалният пръстен на Ейми и неговият пръстен с печат с герба му — мечката и боздугана.

За миг той не можеше да повярва на очите си. Бавно пъхна ръка в кутията, измъкна и вдигна двата златни пръстена. Госпожа Пирто ги беше свалила от студените пръсти на Ейми, беше ги сложила в кутията за бижута на Ейми, и я беше заключила, както подобава на една добра прислужница.

Робърт погледна пръстените. Венчалната халка той сам бе сложил на пръста на Ейми в онзи летен ден преди единайсет години, а пръстенът с печат никога не беше слизал от собствената му ръка, докато не го беше сложил на пръста на Елизабет, за да подпечата годежа им, само преди три месеца.

Робърт плъзна пръстена с печат отново върху малкия си пръст, и остана да седи на писалището си, докато стаята притъмняваше и изстиваше, питайки се как пръстенът му се бе озовал от верижката около шията на неговата любовница върху пръста на мъртвата му съпруга.

Вървеше покрай реката, а един въпрос се блъскаше непрестанно в ума му: „Кой уби Ейми?“ Седна на кея като момче, поклащайки крака над водата, загледан надолу в зелените дълбини, където дребните рибки гризяха водораслите по гредите на вълнолома, и чу в ума си втория въпрос: „Кой е дал на Ейми моя пръстен?“

Премръзнал, той се надигна и се отправи бавно по пътеката покрай брега, откъдето се теглеха корабите, на запад към слънцето, което бавно се снишаваше в небето и сменяше цвета си от червеното на разгорели се пламъци с по-тъмното на тлеещи въглени, докато Робърт вървеше, загледан в реката, но без да я вижда, загледан в небето, но без да вижда и него.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Слънцето залезе и небето стана бледосиво: Робърт продължаваше да върви нататък, сякаш не притежаваше пълна конюшня с коне, цял табун расови бързи африкански коне, безброй добре обучени млади жребци; вървеше пеша като бедняк, като мъж, който трябва да иска от съпругата си кон за езда.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Опитваше се да не си спомня последния път, когато я беше видял, когато я беше оставил, изричайки проклятие, и беше настроил семейството й срещу нея. Опитваше се да не си спомня, че я беше взел в обятията си и в своята лудост, беше изрекъл: „Обичам те“, а тя, в лудостта си, го беше чула да го казва.

Опитваше се да не си я спомня изобщо, защото му се струваше, че ако си я спомни, ще седне на брега на реката и ще заплаче като дете, задето я е загубил.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Ако размишляваше, вместо да си спомня, можеше да избегне вълната от болка, която се надигаше, готова да се разбие над него. Ако възприемаше смъртта й по-скоро като загадка, отколкото като трагедия, можеше да зададе въпрос, вместо да обвинява себе си.

Два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“

Когато се спъна и се подхлъзна, и рязко дойде на себе си, осъзна, че се беше стъмнило и че върви слепешком покрай стръмния бряг на дълбоката, бързо течаща река. Тогава се обърна — оцелял член на род от хора, които умееха да оцеляват; допуснал грешката да се ожени за жена, която не споделяше упоритата му жажда за живот.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Тръгна обратно. Едва когато отвори желязната порта към оградената със стени градина, студеният допир на резето върху ръката му го накара да спре за миг, накара го да осъзнае, че имаше два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“, но само един отговор.

Онзи, у когото е бил пръстенът, който и да бе той, е притежавал символа, на който Ейми би се доверила. Ейми би опразнила къщата по нареждане на пратеник, показал й този пръстен. Притежателят на пръстена, който и да бе той, бе онзи, който я беше убил. Имаше само един човек, който можеше да го е направил, само един човек, който би го направил: Елизабет.

Първият инстинкт на Робърт бе да отиде при нея веднага, да се нахвърли гневно върху нея заради безумието, до което я бе довела властта. Не можеше да я вини за желанието й Ейми да изчезне, но мисълта, че неговата любовница би могла да убие съпругата му, момичето, за което се беше оженил по любов, го изпълваше с гняв. Искаше да хване Елизабет и да отърси от нея надменността, порочната й, родена от властта самоувереност. Мисълта, че би могла да използва властта си като кралица, мрежата си от шпиони, безпощадната си воля, срещу толкова уязвима и невинна мишена като Ейми, го караше да трепери като сърдито момче от силата на чувствата си.

Робърт не спа тази нощ. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, но отново и отново си представяше как Ейми получава пръстена му и хуква да го посрещне, стиснала пръстена му с печат в малкото си юмруче като пропуск към щастието, което заслужаваше. А после някакъв мъж, някой от наемните убийци на Сесил без съмнение, я посреща вместо него, строшава врата й с един удар, с притиснат до ухото й свит юмрук, с един рязък, бърз удар по тила, и я улавя, докато пада, отнасяйки я обратно в къщата.

Робърт се измъчваше с мисълта за страданието й, за мига, в който бе изпитала страх, мига, в който бе изпитала може би ужас, мига, когато си беше помислила, че убиецът е изпратен от него и кралицата. Тази мисъл го накара да изстене и да се обърне на другата страна, като зарови лице във възглавницата. Ако Ейми бе умряла, мислейки си, че той е изпратил при нея наемен убиец, то той не виждаше как би могъл да живее по-нататък.

Прозорецът на спалнята най-сетне просветля: беше утро. Робърт, изпит и измъчен, с вид на човек, с десет години по-стар, отколкото беше, се изправи до прозореца и погледна навън, загърнал голото си тяло с ленения чаршаф. Денят щеше да бъде прекрасен. Мъглата бавно се виеше, отдръпвайки се от реката, а някъде чукаше с клюна си кълвач. Бавно се понесе ясната и чиста песен на дрозд — като благослов, като напомняне, че животът продължава.

„Предполагам, че ще мога да й простя“, помисли си Робърт. „На нейно място аз може би щях да направя същото. Може би щях да мисля, че нашата любов е на първо място, че нашето желание трябва да бъде удовлетворено, каквото и да става. Ако бях на нейно място, може би щях да си помисля, че трябва да имаме дете, че престолът трябва да има наследник, а ние и двамата сме на двайсет и седем години и не бива да отлагаме. Ако имах абсолютна власт, каквато има тя, вероятно щях да я използвам, както стори тя“.

„Баща ми щеше да го направи. Баща ми щеше да й прости, че го е извършила. Всъщност, щеше дори да се възхити на решителността й“.

Той въздъхна. „Направила го е от любов към мен“ — изрече на глас. „По никаква друга причина, освен да ме освободи, за да може да ме обича открито. По никаква друга причина, освен да може да се омъжи за мен, и да мога да стана крал. А тя знае, че ние и двамата искаме това повече от всичко на света. Бих могъл да приема тази ужасна скръб и това ужасно престъпление като дар от любов. Мога да й простя. Мога да я обичам. Мога да извлека някакво щастие от това страдание.“

Небето избледня, а после слънцето бавно изгря, с цвят на бледа иглика, над сребристата река. „Дано Бог прости на мен, дано прости и на Елизабет“, помоли се тихо Робърт. „И дано на небето Бог дари на Ейми покоя, който аз й отказах на земята. И дано даде Бог този път да бъда по-добър съпруг“.

На вратата на стаята му се потропа.

— Утро е, милорд! — обади се прислужникът. — Ще желаете ли гореща вода?

— Да! — извика в отговор Робърт. Отиде до вратата, влачейки след себе си чаршафа, и дръпна резето отвътре. — Сложи я долу, момче. Съобщи в кухнята, че съм гладен, и предупреди в конюшнята, че ще бъда там, преди да е изтекъл този час. Днес ще съм начело на лова.

Той беше в конюшнята един час преди дворът да се приготви за потегляне, уверявайки се, че всичко е в отлично състояние: конете, хрътките, амуницията, и слугите, които щяха да ги придружават по време на лова. Целият двор потегляше днес във весело настроение. Робърт застана високо на стълбите над конюшнята, откъдето можеше да наблюдава, и загледа как придворните възсядат конете си и как слугите помагат на дамите да се качат на седлата. Сестра му я нямаше. Беше се върнала в Пенсхърст.

Елизабет беше в прекрасно настроение. Робърт тръгна да й помогне да се качи на седлото, но после се забави и остави друг да го направи. Над главата на придворния тя го стрелна с лека колеблива усмивка и той й се усмихна в отговор. Можеше да бъде спокойна, че всичко между тях ще бъде наред. Можеше да й прости. Испанският посланик ги изпрати, посланикът на Хабсбургите яздеше до нея.

Сутрешният лов беше добър, дирята беше силна и хрътките се справяха добре. Сесил се зададе да ги посрещне по времето за обяд, когато се разположиха за пикник и им поднесоха гореща супа, греян ейл с подправки и топли питки с месен пълнеж под дърветата, които пламтяха в цветовете на есенните листа: златно, червено и жълто.

Робърт странеше от близкото обкръжение около Елизабет, дори когато тя се обърна и му отправи свенлива лека усмивка, за да го покани до себе си. Той се поклони, но не се приближи. Искаше да изчака, докато успее да я види насаме, когато можеше да й каже, че знае какво е направила, знае, че го е сторила от любов към него, и може да й прости.

След като обядваха и тръгнаха да възседнат отново конете си, сър Франсис Нолис откри, че конят му е бил завързан до кобилата на Робърт.

— Трябва да ви поднеса съболезнованията си за смъртта на съпругата ви — каза сър Франсис сковано.

— Благодаря ви — отвърна Робърт, толкова студено, колкото му бе заговорил най-добрият приятел на кралицата.

Сър Франсис отдръпна коня си.

— Спомняте ли си един следобед в параклиса на кралицата? — внезапно попита Робърт. — Там бяхме кралицата, аз, вие, и лейди Катерина. Беше служба за обвързване с брачен обет, помните ли? Беше обещание, което не може да бъде нарушено.

По-възрастният мъж го погледна, почти със съжаление.

— Не си спомням нищо подобно — каза той простичко. — Или не съм станал негов свидетел, или не се е случило. Но не го помня.

Робърт почувства как се изчервява и пламва, разгорещен от гняв.

— Помня го много добре, то се случи — настоя той.

— Струва ми се, ще откриете, че сте единственият, който помни такова нещо — отвърна сър Франсис тихо и пришпори коня си нататък.

Робърт огледа конете и хвърли поглед на хрътките. Един кон накуцваше леко и той щракна с пръсти на един коняр да го отведе обратно в замъка. Остана да наглежда как придворните яхват конете си; но едва ги виждаше. Главата му бучеше от двуличието на сър Франсис, който бе готов да отрече, че Робърт и кралицата си бяха дали брачна клетва; което пък предполагаше, че кралицата щеше също да го отрече. „Сякаш би ме предала“, изруга мислено Робърт. „След всичко, което направи, за да бъде с мен! Кой мъж би могъл да получи по-голямо доказателство, че една жена го обича, отколкото това, че тя би сторила подобно нещо, за да ме освободи? Тя ме обича, както я обичам аз, повече от самия живот! Ние сме родени един за друг, родени да бъдем заедно. Сякаш бихме могли да бъдем разделени! Сякаш тя не извърши това ужасно, това непоносимо престъпление от обич към мен! За да ме освободи!“

— Доволен сте, че сте обратно в двора? — попита Сесил с дружелюбен тон, като подкара коня си редом с този на Робърт.

Робърт, върнат в настоящето, го погледна.

— Не мога да кажа, че се радвам — каза той тихо. — Не мога да кажа, че бях посрещнат топло.

Очите на държавния секретар бяха изпълнени със съчувствие:

— Хората ще забравят, знаете — каза той тихо. — За вас вече никога няма да бъде същото, но хората забравят.

— И съм свободен да се оженя — каза Дъдли. — След като хората забравят съпругата ми, и смъртта й, ще бъда свободен да се оженя отново.

Сесил кимна.

— Всъщност, да. Но не за кралицата.

Дъдли го погледна.

— Какво?

— Става въпрос за скандала — каза му поверително Сесил с дружелюбния си тон. — Както ви казах, когато напуснахте двора. Тя не може да позволи името й да се свързва с вашето. Вашите синове никога не биха могли да седнат на трона на Англия. Вие сте опозорен от смъртта на съпругата си. С вас е свършено като кандидат за ръката на кралицата. Сега вече тя никога няма да може да се омъжи за вас.

— Какво искате да кажете? Че сега вече тя никога няма да се омъжи за мен?

— Именно — отвърна Сесил, почти със съжаление. — Точно така. Сега тя вече никога не може да се омъжи за вас.

— Тогава защо го направи? — настоя Дъдли, с шепот, тих като падащ сняг. — Защо й бе да убива Ейми, моята съпруга, ако не за да ме освободи? Ейми, единствената невинна сред нас, Ейми, която не беше сторила нищо лошо, освен да пази вярата си. Каква беше ползата, ако не да ме освободи за брак с кралицата? Вие сигурно сте се съветвали с нея, сигурно сте изработили този план заедно. Тези, които са го сторили, сигурно са били изпратени от вас злодеи. Защо ви е било да убивате малката Ейми, ако не, за да ме освободите да се оженя за кралицата?

Сесил не се престори, че го е разбрал погрешно.

— Не бяхте освободен, за да се ожените за кралицата — каза той. — Възпрепятстван сте завинаги. По всеки друг начин щяхте винаги да бъдете вземан предвид като добра партия за женитба. Винаги щяхте да бъдете първият й избор. Сега тя не може да ви избере. Лишен сте завинаги от тази възможност.

— Вие ме унищожихте, Сесил. — Гласът на Дъдли се прекърши. — Вие убихте Ейми, стоварихте вината върху мен, и ме унищожихте.

— Аз съм неин служител — каза Сесил, внимателно, като баща, който се обръща към скърбящ син. — Както ви е известно.

— Тя е наредила смъртта на съпругата ми? Ейми е умряла по заповед на Елизабет, за да мога аз да бъда опозорен и сринат със земята и никога, никога да не се вдигна отново?

— Не, не, смъртта й беше нещастен случай — напомни Сесил на по-младия мъж. — Така постанови разследването, дванайсетте достойни мъже от Абингдън, дори когато вие им писахте и настояхте да разследват по-внимателно. Те стигнаха до своето решение и го оповестиха. Беше смърт при нещастен случай. Навярно за всички нас е по-добре да оставим нещата така.