Любовникът на девицата

Лятото на 1558

Робърт Дъдли пристигна в двора, изпълнен с мрачна решителност. Беше се сблъскал с грубостта на семейството на съпругата си, и беше решил, че не е възможно да падне още по-ниско. Но сега, в Ричмънд, в новопостроения красив дворец, който обичаше като собствен дом, откри какво е да бъдеш унижаван всеки ден. Сега той се присъедини към тълпата от просители, които някога бе подминавал, чудейки се разсеяно как не можеха да си намерят нещо по-добро за вършене, вместо да молят за услуги. Сега се присъедини към редиците на мъжете, които трябваше да очакват вниманието на по-издигнатите от тях, с надеждата да бъдат представени на някой, намиращ се на по-високо стъпало по стълбата на амбицията. Всичко в двора на Тюдорите идваше от трона — като от фонтан, от който бликаха пари, положение и постове. Властта се вливаше в по-маловажните притоци на важните постове в двора, а оттам отново се поделяше и разпределяше. Потоци от богатства се лееха като водопад от зле управляваната хазна, но трябваше да си заслужиш благоволението на някой, който вече се ползваше с благоволение, за да измъкнеш част от притока за себе си.

Робърт, който някога беше най-важният човек в двора, втори по влияние само след баща си, който напътстваше краля, знаеше твърде добре как действаше системата от най-горните нива. Сега трябваше да научи как действа тя от самото дъно.

Той прекара много дни в двора, отседнал в домакинството на един приятел на зет си, Хенри Сидни, в търсене на начин за издигане: каквото и да е, място или пост, или дори служба в домакинството на някой дребен лорд. Но никой не искаше да го наеме. Някои дори не искаха да ги виждат, че говорят с него. Беше прекалено образован за каквато и да е нисша длъжност: как можеше да искаш от човек, който владее три езика, да съставя списък на вещи, които трябва да бъдат донесени от друга къща? Беше презиран от управляващата клика на католическите лордове, които бяха видели как той и баща му прокарват протестантската Реформация през годините от управлението на крал Едуард. Беше твърде бляскав, дързък и колоритен, та някой да го настани на място, различно от почетното, на масата си, или да го използва като свой младши оръженосец. Никой дребен лорд не можеше да се представи в благоприятна светлина, ако зад стола му стоеше привлекателният Робърт Дъдли. Никой не желаеше да поеме риска да бъде засенчен от собствения си слуга. Никоя дама с прилична репутация не можеше да приеме в домакинството си мъж, който излъчваше такова силно физическо обаяние, никой мъж не можеше да го наеме на служба в близост до съпругата или дъщерите си. Никой не искаше Робърт Дъдли с неговата ослепителна смугла привлекателност и остроумието му, за свой личен служител, а никой не би му поверил служба, при която да не може да го държи под око.

Той се шляеше из двора като красив прокажен, и разучи до последната смразяваща нотка гласа на отхвърлянето. Мнозина, които се радваха да се нарекат негови приятели и последователи, когато той беше лорд Робърт, сега отричаха, че изобщо са го познавали. Той откри, че паметта на хората е изключително къса. Беше изгнаник в собствената си страна.

Благоволението на Филип Испански сега нямаше никаква стойност. Изглежда, той бе изоставил Англия и нейната кралица. Живееше в бляскавия си двор в Нидерландия и се говореше, че си е взел красива метреса. Всички казваха, че той няма никога вече да се върне в Англия. Изоставената му съпруга, кралица Мери, призна, че е сгрешила за втори път — не беше успяла да зачене дете от него, сега вече никога нямаше да дари Англия с наследник. Тя се свиваше в дрехите си, и се криеше в личните си покои, прилична повече на вдовица, отколкото на властваща кралица.

Робърт, неспособен да търгува от собственото си опозорено име, да подписва правни договори, или да се присъединява към търговски начинания, знаеше, че никога няма да напредне, докато петното на предателството не бъде изчистено от името му, а само кралица Мери можеше да възстанови правата му. Той зае нова шапка и нова пелерина от зет си Хенри Сидни и застана в приемната на кралицата в една влажна, мъглива утрин, докато я чакаше да излезе от покоите си на път за личния си параклис. Наблизо чакаха половин дузина други просители, и се раздвижиха, когато вратата се отвори и кралицата, със сведена глава и облечена в черно, излезе, придружавана само от две жени.

Робърт се боеше, че тя ще го подмине, без да вдигне очи, но тя хвърли поглед към него, позна го и спря.

— Робърт Дъдли?

Той се поклони:

— Ваша светлост.

— Искате ли нещо от мен? — попита тя уморено.

Той си помисли, че ще трябва да бъде прям като нея:

— Исках да ви помоля да вдигнете нареждането за лишаване от граждански права, наложено на името ми — каза той искрено. — Служих на съпруга ви при Сен Кентен и Кале и това ми струва остатъка от състоянието ми, а също и живота на младия ми брат, ваша светлост. С това клеймо върху името си не мога да започна никакво занятие, нито да оцелея. Съпругата ми изгуби наследството си — една малка ферма в Норфолк, — а знаете, че изгубих даренията, които моят баща ми беше направил. Няма да търпя съпругата ми да бъде унижавана и да тъне в нищета, задето се е омъжила за мен.

— Жените винаги споделят съдбата на съпрузите си — каза тя рязко. — В добро и в зло. А един лош съпруг носи на жена си само отчаяние.

— Да — каза той. — Но тя никога не се е наслаждавала на богатствата ми. Искаше единствено да живее спокойно в провинцията, и аз щях да й сторя по-голямо добро, ако бях направил, както тя искаше. Сега дори не можем да живеем заедно, аз не мога да търпя семейството й, а не мога да й купя покрив над главата. Аз я провалих, ваша светлост, и това е погрешно от моя страна.

— Вие сте присъствали при падането на Кале — напомни тя.

Робърт срещна погледа й с изражение, което бе така сурово и мрачно, както нейното:

— Никога не го забравям — каза той. — Това беше зле ръководено начинание. Каналите трябваше да бъдат наводнени, за да служат като крепостни ровове, но те не отвориха плавателните канали към морето. Фортовете не бяха поддържани и в тях нямаше войници, както ни бе обещано. Направих най-доброто, което можах с отряда си, но французите ни превъзхождаха по численост и умения. Провалих ви не защото не се опитах да успея, ваша светлост. Лично вашият съпруг ме удостои с похвала за битката при Сен Кентен.

— Винаги сте бил сладкодумен — каза тя, с едва доловима усмивка. — Цялото ви семейство може благодарение на чара си да си проправи път към Рая.

— Надявам се — каза той. — Защото твърде много от тях са вече там. Онези от нас, които останаха, са много унизени в тези дни. Имах седем братя и пет сестри в детската стая с мен, бяхме дванайсет хубави, здрави деца, а сега от нас са останали само четирима.

— Аз също преживявам голямо падение — призна тя. — Робърт, когато се възкачих на престола, когато победих теб и баща ти, мислех, че всичките ми беди ще свършат. Но те едва са започвали.

— Съжалявам, че това ви донесе толкова малко радост — каза той внимателно. — Короната не е леко бреме, особено за една жена.

За свой ужас той видя как тъмните й очи се пълнят със сълзи, които се стекоха надолу по повехналата кожа на бузите й.

— Особено за сама жена — каза тя тихо. — Елизабет може тепърва да открие това на свой гръб, макар че сега толкова се гордее със своята самостоятелност. Непоносимо е да управляваш сама, и въпреки това как може да се дели един трон? На кой мъж може да бъде поверена такава власт? Кой мъж може да стигне до трона, вземайки си съпруга, и въпреки това да я остави да управлява?

Той падна на едно коляно, пое ръката й и я целуна.

— Кълна се в бога, кралице Мери, съжалявам за скръбта ви. Никога не съм мислил, че ще се стигне до това.

Тя се изправи за миг, успокоена от докосването му.

— Благодаря, Робърт.

Той вдигна поглед към нея и тя отбеляза с удивление какъв красив млад мъж беше той все още: мургав като испанец, но с нова сурова бръчка на страдание, врязала се дълбоко между черните му вежди.

— Все пак всичко е пред вас — каза тя сухо. — Имате младостта си, и добро здраве, и приятна външност, и вярвате, че Елизабет ще наследи трона след мен, и ще възстанови богатствата ви. Но вие трябва да обичате съпругата си, Робърт Дъдли. За една жена е много трудно, ако съпругът й я пренебрегва.

Робърт се изправи:

— Така и ще направя — обеща той безгрижно.

Тя кимна.

— И недейте да кроите заговори срещу мен или престола ми.

Тази клетва той прие по-сериозно. Срещна погледа й, без да трепне.

— Онези дни отминаха — каза. — Знам, че сте моя законна кралица. Прегъвам коляно пред вас, кралица Мери. Разкаях се за гордостта си.

— И тъй — каза тя уморено. — Позволявам да се отмени заповедта, по силата на която бяхте обявен за изменник. Можете да получите обратно земите на съпругата си и собствената си титла. Ще имате собствени покои в двореца. И ви желая всичко добро.

Той трябваше да се сдържи, за да не подскочи от радост.

— Благодаря ви — каза, като се поклони ниско. — Ще се моля за вас.

— В такъв случай придружете ме в параклиса ми сега — каза тя.

Без колебание Робърт Дъдли, мъжът, чийто баща беше дал ход на протестантската реформация в Англия, последва кралицата на католическата литургия и прегъна коляно пред блясъка на иконите зад олтара. Само миг колебание, дори само един поглед встрани, и щеше да бъде изтезаван заради ерес. Но Робърт не погледна встрани, нито се поколеба. Той се кръстеше и се кланяше пред олтара, нагоре-надолу като кукла на конци, знаейки, че предава собствената си вяра и изменя на вярата на баща си. Но лошата преценка и лошият късмет най-сетне бяха повалили Робърт Дъдли на колене: и той го знаеше.