Любовникът на девицата

Една година по-рано: Лятото на 1557

В съня си той видя отново грубите дъски на пода на празната стая, изработената от пясъчник полица над голямото огнище с имената им, издълбани в нея, и прозореца с оловна рамка, вграден високо в каменната стена. Като замъкнаха голямата манастирска маса за хранене до прозореца, покатериха се отгоре и изпружиха шии, за да погледнат надолу, петимата млади мъже можаха да видят моравата отдолу, където баща им беше излязъл и вървеше бавно към ешафода, а после се изкачи по стъпалата.

Придружаваше го свещеник от току-що възстановената римокатолическа църква: беше се разкаял за греховете си и се беше отрекъл от принципите си. Беше молил за прошка и раболепно се бе извинил. Беше захвърлил всяка вярност заради шанса за опрощение, и ако се съдеше от това как нервно въртеше глава, докато оглеждаше с търсещ поглед лицата в малката тълпа, се надяваше на пристигането на помилването в този последен, този драматичен миг.

Имаше всички основания да се надява. Новата кралица бе от династията на Тюдорите, а Тюдорите познаваха силата на външните ефекти. Тя беше благочестива и със сигурност нямаше да отблъсне едно разкайващо се сърце. Но най-вече: тя беше жена, мекосърдечна, нерешителна жена. Никога нямаше да има смелостта да вземе решението да екзекутира такъв велик мъж, никога нямаше да има силата да изпълни решението си.

„Изправи се, татко — безмълвно го подканваше Робърт. — Помилването трябва да дойде всеки момент: не се унижавай, като го търсиш.“

Вратата зад Робърт се отвори, един тъмничар влезе и се изсмя грубо, когато видя петимата млади мъже да вдигат поглед към прозореца, засенчили очи, за да не блести в тях яркото лятно слънце.

— Не скачайте — каза той. — Не ограбвайте палача, красиви момчета. Следващите сте вие петимата, и хубавата девойка.

— Ще ти напомня за това, когато дойде заповедта за помилването ни и ни освободят — обеща му Робърт и насочи вниманието си отново към моравата. Тъмничарят провери дебелите решетки на прозореца и се увери, че мъжете не разполагаха с нищо, което можеше да строши стъклото, а после излезе, като все така се подсмиваше, и заключи вратата.

Долу на ешафода свещеникът пристъпи към осъдения и започна да му чете молитви от латинската си Библия. Робърт забеляза как вятърът подхвана пищните му одежди и ги накара да се надиплят като платната на настъпваща армада. Свещеникът приключи рязко проповедта, вдигна към мъжете разпятие, което да целунат, и отстъпи назад.

Робърт установи, че изведнъж бе обхванат от студ, вледенен от досега на стъклото, в което беше опрял челото и дланите си, сякаш топлината на тялото му изтичаше от него като кръв, изсмукана от сцената отдолу. На ешафода баща му коленичи смирено пред дръвника. Палачът пристъпи напред и превърза очите му, заговори му. Осъденият извърна вързаната си глава, за да отговори. После, в един ужасен миг, това движение сякаш го обърка. Беше свалил ръце от дръвника, и не можеше да го намери отново. Започна да го търси опипом, с протегнати ръце. Палачът се беше обърнал да вземе брадвата, и когато се обърна пак, неговият пленник беше на косъм от падането, като драскаше и търсеше опипом наоколо.

Стреснат, палачът с покрито с качулка лице извика на лутащия се осъден, и осъденият задърпа превръзката на очите си, като извика, че не е готов, че не може да намери дръвника, че брадвата трябва да почака.

— Стой неподвижно! — провикна се Робърт, като блъскаше по дебелото стъкло на прозореца. — Татко, стой неподвижно! За бога, стой неподвижно!

— Не още! — изпищя дребната фигура на моравата към палача зад него. — Не мога да намеря дръвника! Не съм готов! Не съм подготвен! Не още! Не още!

Той пълзеше в сламата, протегнал едната си ръка пред себе си, опитвайки се да намери дръвника, докато с другата дърпаше превръзката, здраво затегната на главата му.

— Не ме докосвайте! Тя ще ме помилва! Не съм готов! — изпищя той, и още пищеше, когато палачът замахна с острието и брадвата се удари с глух звук в оголения врат. Мощна струя кръв изригна нагоре, и ударът отхвърли мъжа на една страна.

— Татко! — изкрещя Робърт. — Татко!

Кръвта бликаше буйно от раната, но мъжът още риеше като умиращо прасе в сламата, все още се опитваше да се изправи на обутите си в ботуши крака, които не намираха опора, все още търсеше слепешком дръвника, с вдървяващи се ръце. Палачът, проклинащ неточността си, отново вдигна голямата брадва.

— Татко! — изкрещя Робърт в агония, когато брадвата се спусна. — Татко!

— Робърт? Милорд? — Една ръка го разтърсваше внимателно. Той отвори очи. Пред него стоеше Ейми: кафявата й коса беше сплетена за сън, кафявите й очи — широко отворени, истински и сигурни на светлината на свещта в спалнята.

— Мили боже! Какъв кошмар! Какъв сън! Бог да ме пази от него. Бог да ме пази от него!

— Същият сън ли беше? — попита тя. — Сънят за смъртта на баща ти?

Беше му непоносимо тя дори да споменава това.

— Просто един сън — каза той кратко, като се опитваше да се опомни. — Просто един ужасен сън.

— Но същият сън ли? — настоя тя.

Той сви рамене.

— Едва ли е изненадващо, че го сънувам отново. Имаме ли ейл?

Ейми отметна завивките и се надигна от леглото, като придърпа нощницата около раменете си. Но нямаше да го остави да я отклони.

— Това е поличба — каза тя рязко, докато му наливаше чаша ейл. — Да го затопля ли?

— Ще го пия студен — каза той.

Тя му подаде чашата и той я изпи наведнъж, чувствайки как нощната пот, обливаща голия му гръб, охладнява, засрамен от собствения си ужас.

— Това е предупреждение — каза тя.

Той се опита да се усмихне безгрижно, но ужасът от смъртта на баща му, и целият този провал и тъга, които го бяха преследвали по петите от онзи черен ден насам, бяха твърде много за него.

— Недей — каза той простичко.

— Не бива да заминаваш утре.

Робърт отпи голяма глътка ейл, като скри лице в чашата, за да избегне обвинителния поглед на Ейми.

— Един лош сън като този е предупреждение. Не бива да отплаваш с крал Филип.

— Обсъждали сме това хиляда пъти. Знаеш, че трябва да замина.

— Не сега! Не и след като сънува смъртта на баща си. Какво друго би могло да означава това освен предупреждение към теб: да не се стремиш твърде нависоко? Той умря като предател, след като се опита да постави сина си на трона на Англия. Сега ти отново потегляш, изпълнен с гордост.

Той се опита да се усмихне.

— Не е кой знае каква гордост — каза. — Всичко, което имам, са конят и брат ми. Дори не можах да събера собствена войска.

— Сам баща ти те предупреждава отвъд гроба.

Той уморено поклати глава.

— Ейми, това е твърде мъчително. Не ми говори за него. Ти не знаеш какъв беше той. Той щеше да иска от мен да възстановя влиянието на фамилията Дъдли. Никога нямаше да ме обезсърчи за нещо, което искам да направя. Винаги е искал да се издигнем. Бъди ми добра съпруга, Ейми, любима моя. Не ме обезкуражавай — той не би го направил.

— А ти бъди добър съпруг — отвърна рязко тя. — И не ме напускай. Къде ще отида, след като ти отплаваш за Нидерландия? Какво ще стане с мен?

— Ще отидеш при семейство Филипс, в Чичестър, както се разбрахме — каза той спокойно. — А ако походът се проточи и не се прибера у дома скоро — ще се прибереш вкъщи, при мащехата си в Станфийлд Хол.

— Искам да се прибера в собствената си къща в Сайдърстоун — каза тя. — Искам да създадем дом заедно. Искам да живея с теб като твоя съпруга.

Дори след две години на позор той все пак скръцна със зъби, преди да й откаже:

— Знаеш, че Короната ни отне Сайдърстоун. Знаеш, че няма пари. Знаеш, че не можем.

— Можем да помолим мащехата ми да наеме Сайдърстоун от кралицата за нас — каза тя упорито. — Бихме могли да обработваме земята. Знаеш, че съм готова да работя. Не се страхувам от усилен труд. Знаеш, че бихме могли да се издигнем чрез упорит труд, а не чрез някакво рисковано начинание за един чуждестранен крал. Не като се излагаме на опасност, без да сме сигурни, че ще бъдем възнаградени за това!

— Знам, че си готова да работиш — призна Робърт. — Знам, че си готова да ставаш призори и да бъдеш в нивите, преди да изгрее слънцето. Но аз не искам съпругата ми да обработва земята като селянка. Роден съм за по-велики дела, и обещах на баща ти по-големи неща за теб. Не искам половин дузина акра и една крава: искам половин Англия.

— Ще помислят, че си ме оставил, защото съм ти омръзнала — каза тя укорително. — Всеки би си помислил така. Ти току-що се върна у дома при мен, и ме оставяш отново.

— У дома при теб съм от две години! — възкликна той. — Две години! — После се спря, като се опитваше да прогони раздразнението от гласа си. — Ейми, прости ми, но този живот не е за мен. Тези месеци ми се сториха дълги като цял един живот. С име, опетнено от обвинение в предателство, нямам право да притежавам никаква собственост, не мога да търгувам, да продавам и да купувам. Всичко, което семейството ми притежаваше, беше заграбено от Короната — а също и всичко, което притежаваше ти: бащиното ти наследство, майчиното ти състояние. Аз изгубих всичко, което ти имаше. Трябва да го върна заради теб. Трябва да го върна за нас.

— Не го искам на тази цена — каза тя рязко. — Винаги казваш, че правиш това за нас, но то не е това, което искам, то не ми е от полза. Искам те у дома с мен, не ме е грижа, че нямаме нищо. Не ме е грижа дали трябва да живеем с мащехата ми и да зависим от милосърдието й. Не ме интересува нищо освен това, че сме заедно и ти най-сетне си в безопасност.

— Ейми, не мога да живея от милостта на тази жена. Това е като обувка, която ме стяга всеки ден. Когато се омъжи за мен, бях синът на най-влиятелния мъж в Англия. Според неговия план, който беше и мой, брат ми трябваше да стане крал, а Джейн Грей — да бъде кралица, и ние бяхме на косъм от постигането на това. Щях да принадлежа към кралската фамилия на Англия. Очаквах това. Потеглих да се бия за него. Бях готов да пожертвам живота си за това. И защо не? Имахме също толкова голямо основание да претендираме за трона, колкото и Тюдорите, които бяха направили точно същото само преди три поколения. Семейство Дъдли молеха да създадат следващата кралска династия на Англия. Въпреки че се провалихме и бяхме победени…

— И унизени — допълни тя.

— И унизени до крайност — съгласи се той. — Въпреки това аз все още съм Дъдли. Роден съм за величие, и трябва да предявя претенциите си за него. Роден съм да служа на семейството и на страната си. Не ти трябва дребен фермер, обработващ сто акра. Не искаш мъж, който си седи по цял ден у дома край огнището.

— Но аз го искам — настоя тя. — Това, което ти не съзнаваш, Робърт, е че да бъдеш дребен фермер, обработващ сто акра земя, означава да създаваш една по-добра Англия — при това по един по-добър начин — отколкото кой да е придворен, който се бори за собствено влияние в двора.

Той едва не се изсмя:

— Може би е така за теб. Но аз никога не съм бил такъв човек. Нито поражението, нито дори страхът от самата смърт биха могли да ме превърнат в такъв човек. Аз съм роден и възпитан да бъда един от великите мъже в страната, ако не най-великият. Аз бях отгледан редом с децата на краля като равен на тях — не мога да гния в едно влажно поле в Норфолк. Трябва да изчистя името си, трябва да привлека вниманието на крал Филип, трябва да бъда реабилитиран от кралица Мери. Трябва да се издигна.

— Ще загинеш в битка, и тогава какво?

Робърт примигна.

— Скъпа, това означава да ме прокълнеш в последната ни нощ заедно. Ще отплавам утре, каквото и да говориш. Не ми пожелавай злото.

— Яви ти се сън! — Ейми се покатери на леглото, взе от него празната чаша и я сложи долу, а после пое ръцете му в своите, сякаш поучаваше дете. — Милорд, това е предупреждение. Предупреждавам те. Не бива да заминаваш.

— Трябва да замина — каза той рязко. — Бих предпочел да съм мъртъв и смъртта да изчисти името ми, отколкото да живея така — непомилван предател от опозорено семейство, в Англия под владичеството на Мери.

— Защо? Нима би предпочел Англия на Елизабет? — Тя изсъска шепнешком изменническото предизвикателство.

— С цялото си сърце — отговори той искрено.

Тя рязко пусна ръцете му и, без да каже и дума повече, духна свещта, издърпа завивките над раменете си и му обърна гръб. Двамата лежаха будни, с широко отворени очи в тъмнината.

— Това никога няма да стане — заяви Ейми. — Тя никога няма да получи трона. Утре кралицата може да зачене друго дете, син на Филип Испански, момче, което ще бъде император на Испания и крал на Англия, а тя ще бъде принцеса, която никой не иска, отпратена да се омъжи за някой чужд принц и забравена.

— А може и да не стане така — отвърна той. — Мери може да умре бездетна и тогава моята принцеса ще стане кралица на Англия, и няма да ме забрави.

На сутринта тя не му говореше. Закусиха мълчаливо в общото помещение и Ейми се върна горе в стаята им в хана, за да опакова последните дрехи на Робърт. Робърт се провикна нагоре към стълбите, че ще я чака на кея, излезе и потъна в шума и оживлението на улиците.

В селцето Дувър цареше хаос. Експедицията на крал Филип Испански се готвеше да отплава към Нидерландия. Търговци, продаващи собственото си производство, всевъзможни храни и стоки, обявяваха гръмко цените си сред глъчката. Врачки и гадателки съобщаваха с пронизителни гласове цената на заклинанията и амулетите за заминаващите войници. Амбулантни търговци излагаха подноси с разни дреболии за прощални подаръци, бръснари и зъбовадачи работеха отстрани на улицата, където мъжете се оставяха да обръснат почти до голо главите им поради страх от въшки. Двама свещеници дори бяха издигнали набързо скалъпени изповедални, за да изповядват онези, които се бояха да се отправят на смърт с обременена от грехове съвест, а десетки блудници се смесваха с тълпите от войници, като се смееха пронизително и обещаваха всевъзможни бързи наслади.

Жени се тълпяха на кея да се сбогуват със съпрузите и любимите си, двуколки и оръдия, несигурно овързани от две страни, биваха изтегляни и качвани на малките кораби, коне се дърпаха и отстъпваха назад по дъсчените мостчета, докато ругаещи слуги ги бутаха отзад, а конярите ги дърпаха, застанали пред тях. Когато Робърт излезе от вратата на хана, отнякъде се яви по-младият му брат и го хвана за ръка.

— Хенри! Добра среща! — извика Робърт, като притисна деветнайсетгодишния младеж в силна мечешка прегръдка. — Чудех се как изобщо ще се открием. Очаквах те тук снощи.

— Забавиха ме. Амброуз отказа да ме пусне да тръгна, докато не се погрижи да сменят подковите на коня ми. Знаеш го какъв е. Изведнъж се превърна в изключително властен по-голям брат и трябваше да се закълна, че ще се пазя, и че ще пазя и теб от опасности.

Робърт се засмя.

— Пожелавам ти успех.

— Пристигнах тук тази сутрин, и те търсих навсякъде. — Хенри отстъпи назад и огледа внимателно смутната красота на по-големия си брат. Все още само на двайсет и три, той беше поразително красив, но страданието беше заличило от него блясъка на разглезен младеж. Сега той беше слаб и стегнат, имаше вид на човек, с когото трябва да се съобразяваш. Усмихна се широко на Хенри и суровостта в изражението му се стопи в топлотата на изпълнената му с обич усмивка.

— Мили боже! Радвам се да те видя, момче! Какво приключение ни чака!

— Дворът пристигна вече — каза му Хенри. — Крал Филип е на борда на кораба си, и кралицата е тук, а също и принцесата.

— Елизабет? Тук ли е тя? Ти говори ли с нея?

— На новия кораб са, „Филип и Мери“ — каза Хенри. — Кралицата ми се стори много нацупена.

Дъдли се засмя:

— Значи Елизабет е весела?

— Опиянена от щастие заради скръбта на сестра си — отвърна бодро Хенри. — Вярно ли е… нали знаеш… че е любовница на крал Филип?

— Не и тя — каза Дъдли с увереността на другар в игрите от детството. — Но ще го кара да танцува по нейната свирка, защото той гарантира безопасността й. Половината Частен съвет би я осъдил на обезглавяване още утре, ако не беше благоволението на краля. Тя не е вехнеща от любов глупачка. Ще го използва, но няма да се остави той да си послужи с нея. Тя е страхотно момиче. Много бих искал да я видим, ако успеем.

— Тя винаги е хранила нежни чувства към теб — ухили се Хенри. — Нима ще затъмниш самия крал?

— Не и докато не мога да й предложа нищо — каза Робърт. — Тя е пресметлива девойка, Бог да я благослови. Готови ли са да ни натоварят?

— Конят ми вече е на борда — каза Хенри. — Идвах за твоя.

— Ще сляза да го заведа долу заедно с теб — каза Робърт. Двамата мъже минаха под каменната арка към задния край на хана, където беше вързан конят.

— Кога я видя за последно? Принцесата? — обърна се Хенри към брат си.

— Когато бях в целия си блясък, а тя — в своя — каза печално Робърт. — Трябва да е било последната Коледа в двора. Когато крал Едуард вече отпадаше, а татко беше крал във всяко отношение, освен по име. Тя беше протестантската принцеса и любимата сестра. Бяхме еднакви като близнаци в насладата си от триумфа, а Мери не се виждаше никаква. Помниш ли?

Хенри се намръщи:

— Смътно. Знаеш, че никога не съм се ориентирал добре кой кога и с чие благоволение се ползва.

— Щеше да се научиш — каза сухо Робърт. — В семейство, каквото беше нашето тогава, щеше да ти се наложи.

— Спомням си, че тя беше затворена за предателство в Тауър, докато ние бяхме още там — припомни си Хенри.

— Зарадвах се, когато научих, че е свободна — каза Робърт. — Елизабет винаги е имала дяволски късмет.

Едрият черен кон изцвили при вида на Робърт, а Робърт пристъпи напред и погали гладката му муцуна:

— Хайде, идвай тогава, красавецо мой — каза той тихо. — Хайде, Първа Стъпка.

— Как го нарече? — запита Хенри.

— Първа Стъпка — каза Робърт. — Когато ни освободиха от Тауър и се прибрах у дома при Ейми и се оказах просяк в къщата на мащехата й, онази жена ми каза, че не мога нито да купя, нито да наема кон, който да яздя.

Хенри подсвирна приглушено.

— Мислех, че в Станфийлд поддържат добро домакинство?

— Не и за един зет, който току-що се беше завърнал у дома като неоправдан предател — каза печално Робърт. — Нямах избор, освен да обуя ботушите си и да отида пеш на един пазар за коне. Там го спечелих при облог. Нарекох го Първа Стъпка. Той е първата стъпка към завръщането ми на мястото, което ми се полага по право.

— А този поход ще бъде следващата ни стъпка — каза радостно Хенри.

Робърт кимна:

— Ако успеем да си спечелим висшето благоволение на крал Филип, може да ни върнат в двора — каза той. — Всичко ще бъде простено на онзи, който запази Нидерландия за Испания.

— Дъдли! Дъдли! — Хенри нададе фамилния боен вик и отвори вратата на отделението в конюшнята, където конят се разхождаше свободно.

Двамата поведоха нервния кон надолу по калдъръмената улица към кея, и зачакаха зад останалите мъже, които водеха конете си на борда. Малките вълни се плискаха леко в кея, Първа Стъпка разшири ноздри и се размърда неспокойно. Когато дойде неговият ред да се качи по дъските, той сложи предния си крак на моста, а после застина изплашено.

Един от работниците на дока се приближи отзад с камшик, вдигнат за удар.

— Спри! — викна отсечено Робърт, високо, за да надвика шума.

— Казвам ви, без това няма да тръгне — изруга мъжът.

Робърт обърна гръб на коня, пусна юздите и мина пред него в мрака на трюма. Конят се движеше неспокойно, пристъпвайки от крак на крак, ушите му потрепваха напред-назад, беше вдигнал глава, търсейки с поглед Робърт. От търбуха на кораба се разнесе изсвирването на Робърт, конят обърна уши напред и доверчиво влезе вътре.

Робърт излезе, след като беше погалил и завързал коня си, и видя Ейми с багажа му на кея.

— Всичко е натоварено и напълно готово — обърна се бодро той към нея. Улови студената й малка ръка и я притисна към устните си. — Прости ми — каза тихо. — Бях разстроен от съня си снощи, и той ме направи избухлив. Нека не се препираме повече, а да се разделим като приятели.

Сълзите напираха в кафявите й очи.

— О, Робърт, моля те, не заминавай — промълви тя.

— Хайде, Ейми — каза той решително. — Знаеш, че трябва да замина. А след като замина, ще ти изпращам цялата си заплата и очаквам да я влагаш разумно, и да се огледаш за някоя ферма, която да купим. Трябва да се издигнем, съпруго моя, и разчитам на теб да се грижиш за богатството ни и да подпомогнеш нашето издигане.

Тя се опита да се усмихне.

— Знаеш, че никога няма да те проваля. Но просто работата е там, че…

— Кралската баржа! — възкликна Хенри, когато всички на кея смъкнаха шапки и сведоха глави.

— Извини ни — бързо каза Робърт на Ейми, и двамата с Хенри се качиха на палубата на кораба на испанския крал, за да могат да погледнат надолу към минаващата кралска баржа. Кралицата седеше на кърмата на баржата, под кралския балдахин, но двайсет и две годишната принцеса Елизабет, сияеща в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло — стоеше на носа като дръзка символна фигура, така че всички да могат да я видят как се усмихва и маха на народа.

Гребците поддържаха стабилно баржата, корабите бяха един до друг, двамата братя погледнаха надолу от по-тясната част на бойния кораб към баржата, която се движеше по-ниско във водата до тях.

Елизабет вдигна очи:

— Дъдли! — Гласът й отекна ясно, а усмивката й озари Робърт.

Той сведе глава.

— Принцесо! — Погледна към кралицата, която не показа с нищо, че го е забелязала: — Ваше величество!

Тя студено вдигна ръка. Беше окичена с нанизи от перли, имаше диамантени обици и шапчица, инкрустирана със смарагди, но очите й бяха помътнели от скръб, а бръчките около устата й я правеха да изглежда така, сякаш беше забравила как да се усмихва.

Елизабет пристъпи напред до страничния парапет на кралската баржа.

— На война ли тръгваш, Робърт? — провикна се тя нагоре към кораба. — Ще станеш ли герой?

— Надявам се! — извика той в отговор с ясен глас. — Надявам се да служа на кралицата в суверенните владения на нейния съпруг и да спечеля отново милостивото й благоволение.

Очите на Елизабет заиграха.

— Сигурна съм, че тя няма по-предан войник от теб! — Тя почти се смееше на глас.

— Нито по-мила поданица от теб! — отвърна той.

Тя стисна зъби, за да не избухне в смях. Видя я как се мъчи да се овладее.

— А вие добре ли сте, принцесо? — попита той по-тихо. Тя знаеше какво има предвид: — В добро здраве ли сте? — Защото той знаеше, че когато беше изплашена, тя получаваше пристъпи на воднянка, която подуваше пръстите и глезените й и я приковаваше към леглото. — И в безопасност ли сте? — Защото ето я, застанала редом до кралицата в кралската баржа, когато да бъдеш близо до трона винаги означаваше да бъдеш близо до дръвника, а единственият й съюзник в Частния съвет, крал Филип, потегляше на война. И най-вече: — Дали и вие, също като мен, чакате подобри времена, и се молите те да настъпят скоро?…

— Добре съм — извика тя в отговор. — Както винаги. Неотклонно. А вие?

Той се наведе и й се усмихна широко:

— И аз. Неотклонно както винаги.

Не беше нужно да казват нищо повече.

— Бог да те благослови и да те пази, Робърт Дъдли — каза тя.

— И вас, принцесо. — И нека даде Бог отново да получите своето, за да мога и аз да получа своето — бе недоизреченият му отговор. По дръзкия блясък в очите й разбра, че тя знаеше какво мисли. Всеки от тях винаги беше знаел точно какво мислеше другият.