Любовникът на девицата

Лятото на 1559

В крайна сметка Робърт пристигна в Денчуърт в началото на юни, грейнал в усмивка и сипещ извинения за отсъствието си. Каза на Ейми, че можел да бъде освободен от задълженията си в двора за няколко дни, тъй като кралицата, след като официално беше отказала на ерцхерцог Фердинанд, сега беше неразделна с неговия посланик, като през цялото време говореше за неговия господар и показваше недвусмислено, че желае да промени решението си и да се омъжи за него.

— Направо подлудява Сесил — каза той с усмивка. — Никой няма каквато и да е представа какво възнамерява или иска тя. Тя отказа на ерцхерцога, но сега говори за него през цялото време. Няма време за лов, и не се интересува от езда. Иска само да се разхожда с посланика или да си упражнява испанския.

Ейми, която не проявяваше интерес към флиртовете на кралицата или на нейните придворни, просто кимна, когато чу новината, и се опита да насочи вниманието на Робърт към имота, който беше намерила. Поръча да доведат от конюшните коне за Робърт, за семейство Хайд, за Лизи Одингсел и за самата нея, и потегли начело по виещия се през доста пресечена местност, използван от пастирите път към къщата.

Уилям Хайд побутна коня си, за да язди редом с Робърт.

— Какви са новините от кралството? — попита той. — Научих, че епископите няма да я подкрепят.

— Казват, че няма да положат клетвата, която я утвърждава като върховен управител — каза кратко Робърт. — Това е държавна измяна, в което аз я уверих. Но тя е милостива.

— Какво ще… хм… какво ще има милостта да направи? — попита нервно господин Хайд: споменът за изпълнените с клади дни на Мери Тюдор беше още съвсем пресен в паметта му.

— Ще ги хвърли в тъмница — каза безцеремонно Робърт. — И ще ги замени с протестантски духовници, ако не успее да намери католици, които да проявят здрав разум. Те пропуснаха шанса си. Ако бяха привлекли на своя страна французите, преди тя да бъде коронясана, може би щяха да настроят страната срещу нея, но те чакаха, докато стана твърде късно — той се ухили. — По съвет на Сесил — каза. — Той прецени така. Един след друг те ще се огънат, или ще бъдат заменени. Нямаха смелостта да се надигнат срещу нея с оръжие, изправиха се срещу нея само в богословски спорове, и Сесил ще ги отстрани един по един.

— Но тя ще унищожи църквата — каза Уилям Хайд, потресен.

— Ще я събори и ще я съгради наново — каза протестантът Дъдли с наслада. — Тя се озова в такова положение, при което трябваше да избира между католическите епископи и собствения си авторитет. Ще трябва да ги унищожи.

— Притежава ли тази сила?

Дъдли повдигна една тъмна вежда.

— Оказва се, че не са нужни кой знае колко сили, за да хвърлиш в затвора един епископ. Тя вече държи половината от тях под домашен арест.

— Имам предвид сила на духа — каза Уилям Хайд. — Тя е само жена, макар и кралица. Притежава ли смелостта да тръгне срещу тях?

Дъдли се поколеба. Именно от това се страхуваха постоянно всички, тъй като всеки знаеше, че една жена не може нито да мисли, нито да действа последователно.

— Тя е добре съветвана — каза той. — И съветниците й са достойни мъже. Знаем какво трябва да се прави, и я заставяме да се придържа към него.

Ейми дръпна юздите на коня си назад и дойде при тях.

— Каза ли на нейна светлост, че идваш да огледаш къща? — попита тя.

— Всъщност да — каза той весело, когато превалиха билото на един от диплещите се хълмове. — Фамилията Дъдли отдавна не е имала семеен дом. Опитах се да купя Дъдли Касъл от братовчед си, но той не може да понесе да се откаже от него. Амброуз, брат ми, също търси къща някъде. Но може би той и семейството му ще могат да получат едно крило от това имение. Достатъчно голямо ли е?

— Има постройки, които могат да бъдат разширени — каза тя. — Не виждам защо не.

— Манастир ли е било, или абатство, или нещо такова? — попита той. — Достатъчно голямо ли е? Не ми каза нищо за него. Представях си замък с дузина островърхи кулички!

— Не е замък — каза тя, като се усмихна. — Но мисля, че големината му е много подходяща за нас. Земята е добре поддържана. Обработвали са я по стария начин, на ивици, като са сменяли посевите на всеки Архангеловден, така че земята не е изтощена. А разположените по-нависоко полета дават добра трева за овцете, и има много хубава гора, в която си мислех, че можем да разредим дърветата и да изсечем из нея пътеки за езда. Крайречните ливади са едни от най-тучните, които съм виждала, млякото от кравите сигурно е почти като сметана. Самата къща е твърде малка, разбира се, но ако добавим едно крило, ще можем да подслоняваме гостите си…

Тя млъкна рязко, когато тяхната група зави зад ъгъла на тясната алея и Робърт видя пред себе си фермерската къща. Беше дълга и ниска, с обор за животни в западния край, построен от овехтели червени тухли и покрит със сламен покрив, като само една тънка стена отделяше животните от обитателите. Малка, рушаща се каменна стена отделяше къщата от пътя, а вътре, зад нея, няколко кокошки чоплеха из онова, което някога е било билкова градина, но сега се състоеше главно от плевели и прах.

Отстрани до порутената сграда, зад бунището, над което се вдигаше пара, имаше гъсто засадена овощна градина; към земята се свеждаха клони, а няколко прасета риеха наоколо. Патици щапукаха в обраслото с бурени езерце оттатък овощната градина, лястовици с пълни с кал човки се спускаха от езерцето до обора и си строяха гнезда.

Предната врата стоеше отворена, подпряна с голям камък. Робърт зърна нисък, покрит с петна таван и неравен под от каменни плочи, с пръснати по него сухи билки, но останалата част от вътрешността беше скрита в мрака, тъй като почти нямаше прозорци, и забулена в дим, тъй като нямаше комин, а само отвор в покрива.

Той се обърна към Ейми и се взря в нея, сякаш тя беше шут, доведен пред краля да моли за милост.

— Помислила си, че ще искам да живея тук? — попита той невярващо.

— Точно както предрекох — промърмори тихо Уилям Хайд и внимателно отдръпна коня си от групата, като кимна на съпругата си да дойде при него, за да не чуват разговора.

— Всъщност да — каза Ейми, като още се усмихваше уверено. — Знам, че къщата не е достатъчно голяма, но онзи обор може да се превърне в ново крило, достатъчно голямо е, за да издигнем още един етаж под покрива, точно както направиха в Хевър, и тогава ще има спални горе и зала за гости — долу.

— А какви планове имаше за бунището? — настоя той. — И за езерото с патиците?

— Ще разчистим бунището, разбира се — каза тя усмихнато. — Никога не бих се примирила с него! Това ще бъде първата ни работа, разбира се. Но можем да разстелем тора върху градината и да засадим цветя.

— А езерото с патиците? В декоративно езерце за украса ли ще го превърнем?

Най-после тя долови хапливия сарказъм в тона му. Обърна се, искрено изненадана.

— Не ти ли харесва?

Той затвори очи и веднага си представи напомнящата на кукленска къщичка красота на Деъри Хаус в Кю, и закуската, поднесена от пастирките в овощната градина с кротките агънца, боядисани в зелено и бяло, подскачащи около масата. Помисли си за великолепните къщи от момчешките си години, за спокойното величие на Сайън Хаус, на Хамптън Корт, един от неговите любими замъци и една от най-величествените сгради на Европа, за Нонсъч в Шийн, или за двореца в Гринич, за оградения със зидове, солиден Уиндзорски замък, за Дъдли Касъл — семейното му имение. После отвори очи и видя отново, това място, което неговата съпруга беше избрала: къща, построена от кал върху кална равнина.

— Разбира се, че не ми харесва. Това е бордей — каза той рязко. — Баща ми държеше свинете си на по-добри места от това.

Като никога досега, тя не посърна под неодобрението му. Беше засегнал гордостта й, способността й да преценява земите и имотите.

— Не е бордей — отвърна тя. — Обходих къщата навсякъде. Солидно построена е от тухли и дърво и е покрита с мазилка. Сламеният покрив е само на двайсет години. Има нужда от повече прозорци, безспорно, но те се правят лесно. Ще преустроим обора, ще направим декоративна градина, овощната градина може да стане прекрасна, езерцето може да стане езеро за лодки, а земята е много добра — двеста акра първокласна земя. Мислех си, че това е точно каквото искаме, че можем да направим тук всичко, което пожелаем.

— Двеста акра? — запита той. — Къде ще тичат елените? Къде ще яздят придворните?

Тя примигна.

— И къде ще отсяда кралицата? — настоя той язвително. — В кокошарника, там отзад ли? А придворните? Какво, ще построим няколко коптора от другата страна на овощната градина ли? Къде готвачите на кралицата ще приготвят храната й? На открит огън? А къде ще прибираме конете й? С нас в къщата ли ще влизат, както явно става в момента? Можем да очакваме около триста гости: къде мислиш, че ще спят?

— За какво й е на кралицата да идва тук? — попита Ейми, с треперещи устни. — Тя със сигурност ще отсяда в Оксфорд. Защо би искала да идва тук? Защо да я каним тук?

— Защото аз съм един от най-изтъкнатите мъже в нейния двор! — възкликна той, като стовари юмрук на седлото и накара коня си да подскочи, а после да се устреми нервно напред. Той го удържа, като дръпна твърдата юзда, притискайки муцуната му. — Самата кралица ще идва и ще отсяда в дома ми, за да ми окаже чест! За да окаже чест на теб, Ейми! Помолих те да намериш къща, която да купим. Исках място като Хатфийлд, като Тиоболдс, като Кенингхол. Сесил се прибира у дома в Тиоболдс Палас — който би могъл да побере цяло село под един покрив, има съпруга, която сама управлява дома му като кралица. Той строи Върли, за да покаже богатството и величието си, докарва каменоделци от целия християнски свят. Аз съм по-важен човек от Сесил, Бог е свидетел. Моето потекло го прави да изглежда като стригач на овце. Искам къща, която да е като неговата, до последния камък! Искам външната показност, която подобава на моите постижения.

За бога, Ейми, отсядала си при сестра ми в Пенсхърст! Знаеш какво очаквам! Не исках някой мръсен чифлик, който можем да почистим, така че в най-добрия си вид да е годен някой селянин да отглежда там кучета!

Тя трепереше, полагайки огромно усилие да задържи поводите. Лизи Одингсел наблюдаваше отдалече и се питаше дали е редно да се намеси.

Ейми успя да проговори. Вдигна унило сведената си глава.

— Е, всичко това е много добре, съпруже, но онова, което не знаеш, е че тази ферма дава добив от…

— По дяволите добивът! — изкрещя й той. Конят му се подплаши и той го смушка грубо. Животното отстъпи встрани и се дръпна назад, като изплаши коня на Ейми, който отстъпи назад и за малко не я хвърли от седлото. — Изобщо не ме е грижа за добива! Моите арендатори могат да се тревожат за него. Ейми, аз ще стана най-богатият мъж в Англия, кралицата ще изсипе върху мен хазната на Англия. Не ме е грижа колко купи сено можем да изкараме от една ливада. Моля те да бъдеш моя съпруга, да бъдеш моя стопанка в една голяма и величествена къща…

— Величествена! — нахвърли му се тя гневно. — Още ли преследваш блясъка и величието? Никога ли няма да си извадиш поука? Нищо твърде величествено нямаше в теб, когато излезе от Тауър, бездомен и гладен, нищо твърде величествено нямаше в брат ти, когато умря от прихваната в затвора треска като обикновен престъпник. Кога ще се научиш, че мястото ти е у дома, където можем да бъдем щастливи? Защо още настояваш да търсиш провала? Ти и баща ти изгубихте битката за Джейн Грей, и тя му струва живота на сина му и собствения му живот. Ти изгуби Кале и се върна у дома без брат си, и отново опозорен! Колко ниско трябва да паднеш, преди да си научиш урока? Колко ниско трябва да потънеш преди вие, фамилията Дъдли, да научите докъде можете да стигнете?

Той рязко завъртя коня си кръгом и заби шпори в хълбоците му, като го изви грубо назад с поводите. Конят се изправи на задни крака във висока стойка, риейки въздуха с копита. Робърт седеше на седлото като статуя, сдържайки яростта и коня си с твърда ръка. Конят на Ейми се дръпна, изплашен от размахващите се копита, и тя трябваше да се вкопчи в седлото, за да не падне.

Конят на Робърт спусна крака на земята.

— Натяквай ми го в лицето всеки ден, щом ти харесва — изсъска й той, като се приведе напред, с изпълнен с омраза глас. — Но аз вече не съм глупавият млад зет на сър Джон Робсарт, излязъл от Тауър и все още опозорен и лишен от граждански права. Аз отново съм сър Робърт Дъдли, нося Ордена на Жартиерата, най-високия рицарски орден, който съществува. Аз съм началник на конницата на кралицата, и ако ти не можеш да се гордееш с това, че си лейди Дъдли, тогава можеш отново да се върнеш към положението на Ейми Робсарт, глупавата дъщеря на сър Джон Робсарт. Но за мен онези дни приключиха.

Като се боеше да не падне от изплашения си кон, Ейми раздвижи крака, за да се освободи, и скочи от седлото. Вече в безопасност на земята, тя се обърна и вдигна гневен поглед към него, докато той се извисяваше над нея, а едрият му кон скачаше и се дърпаше, за да се освободи. Гневът й нарасна, покри бузите й с гореща руменина, започна да пари в устата й.

— Не смей да оскърбяваш баща ми — тросна му се тя. — Не се осмелявай! Той беше по-достоен човек, отколкото ти някога ще бъдеш, и си спечели земите с честен труд, а не като е играел по свирката на някаква незаконородена еретичка. И не казвай, че добивите нямат значение! Кой си ти, че да казваш, че добивите нямат значение? Щеше да умреш от глад, ако баща ми не беше поддържал добросъвестно земята си, за да сложи храна в чинията ти, когато ти нямаше как да я спечелиш. Тогава беше много доволен от добива на вълна! И не ме наричай глупава. Единственото глупаво нещо, което съм направила някога, беше да повярвам на теб и на твоя баща — самохвалко, когато влязохте на коне в Станфийлд Хол, а скоро след това вече влизахте в Тауър на каруца като предатели. — В яростта си тя говореше почти нечленоразделно. — И не се осмелявай да ме заплашваш. Аз ще бъда лейди Дъдли до деня на смъртта си! Минах с теб през най-лошото, когато се срамувах заради името си. Но сега нито ти, нито твоята претендентка-еретичка можете да ми го отнемете.

— Тя може да го отнеме — каза той хапливо. — Каквато си глупачка. Може да ти го отнеме още утре, ако иска. Тя е върховен управител на Англиканската църква. Може да ти отнеме брака, ако го иска, и по-достойни жени от теб са получавали развод за по-дребни неща от тази… тази… мръсна съборетина, за която си мечтаеш.

Едрият му кон се изправи на задни крака, Ейми се сниши и се отдръпна, и сър Робърт отпусна юздите на коня, който разрови земята с големите си копита, отдалечавайки се с тътен по пътеката, оставяйки след себе си внезапно мълчание.

Когато се прибраха вкъщи, в двора на конюшнята един мъж чакаше Робърт Дъдли.

— Спешно съобщение — каза той на Уилям Хайд. — Може ли да пратите един коняр да ме упъти къде мога да го намеря?

Ъгловатото лице на Уилям Хайд се набразди от тревога.

— Не знам къде може да е — каза той. — Излезе на езда. Искате ли да влезете в къщата и да изпиете чаша ейл, докато чакате?

— Ще го последвам — каза мъжът. — Негова светлост обича да му доставят съобщенията веднага.

— Не знам в коя посока е поел — каза внимателно Уилям. — По-добре да влезете вътре да го почакате.

Мъжът поклати глава:

— Ще ви бъда признателен, ако ми изнесете едно питие, но ще го чакам тук.

Той седна на стъпалото за възсядане на конете и не помръдна, докато слънцето се спусна по-ниско в небето, докато най-после чу тропот на копита, и Робърт се зададе по пътеката и влезе в двора на конюшнята, и метна поводите на уморения си кон на един чакащ коняр.

— Блаунт?

— Сър Робърт.

Робърт го дръпна настрани, напълно забравил гнева си към Ейми.

— Сигурно е важно?

— Сър Уилям Пикъринг отново е в Англия.

— Пикъринг? Някогашният обожател на кралицата?

— Не беше сигурен дали ще бъде добре приет, не беше сигурен колко дълготрайна ще е паметта й. Имаше слухове, че е служил на сестра й. Не знаеше какво може да е чула.

— Сигурно е чула всичко — каза мрачно Дъдли. — Можете да се доверите на Сесил и на мен за това. Както и да е, добре ли го посрещна тя?

— Прие го насаме.

— Какво? Лична аудиенция? Срещнала се е с него насаме? Мили боже, оказана му е голяма чест.

— Не, искам да кажа, наистина насаме. Напълно насаме. През целия следобед, в продължение на пет часа, се беше заключила с него.

— В присъствието на дамите си — изтъкна Робърт.

Шпионинът поклати глава.

— Напълно сами, сър. Само двамата. Пет часа зад затворена врата, преди да излязат.

Робърт беше зашеметен при мисълта за такава привилегия, каквато самият той никога не бе имал.

— Сесил е позволил това? — запита той невярващо.

Томас Блаунт сви рамене:

— Не знам, сър. Трябва да го е направил, защото на другия ден тя отново прие сър Уилям.

— Насаме?

— Цял следобед. От пладне, докато стана време за вечеря. Обзалагат се на вероятността той да й стане съпруг. Той е фаворитът, затъмни ерцхерцога. Казват, че вече са се оженили и са споделили легло тайно, насаме, остава само бракът да бъде официално обявен.

Робърт възкликна и рязко му обърна гръб, а после пак се извърна към Блаунт.

— И какво прави той сега? В двора ли ще остане?

— Той е фаворитът. Тя му даде покои близо до своите в двореца Гринич.

— Колко близо?

— Казват, че имало проход, по който той можел да стигне до нея по всяко време на нощта или деня. Достатъчно е само тя да отключи вратата, и той може да влезе в спалнята й.

Изведнъж Робърт замлъкна и се успокои. Хвърли поглед към коня си, който конярят разхождаше бавно нагоре-надолу из двора, забелязвайки потта по шията му и пяната на устата му, сякаш обмисляше да потегли веднага.

— Не — каза той тихо на себе си. — По-добре утре, отпочинал и с бистър ум. С отпочинал кон. Някакви други новини?

— Протестантите се бунтуват срещу регентката французойка в Шотландия, и тя събира войници, като настоява за още войски от Франция.

— Знаех това, преди да тръгна от двора — каза Робърт. — Сесил убеждава ли кралицата да изпрати подкрепа?

— Все още — каза мъжът. — Но тя не казва нито да, нито не.

— Твърде заета е с Пикъринг, предполагам — каза кисело Робърт, и се обърна да влезе в къщата. — Можете да изчакате тук и да се върнете с мен утре — каза той кратко. — Очевидно не мога да рискувам да отсъствам дори за миг. Тръгваме за Гринич на разсъмване. Кажи на хората ми, че тръгваме призори, и че ще яздим усилено.

Ейми, поболяла се от плач, чакаше по-смирено от кой да е просител пред вратата на личния кабинет на Робърт. Беше го видяла как пристига, яхнал разпенения си кон, и се беше позабавила на стълбите, надявайки се да поговори с него. Той я беше подминал с кратко, вежливо извинение. Беше се измил и преоблякъл, тя беше чула звънтенето, когато каната се удряше в легена. После бе влязъл в личния си кабинет, бе затворил вратата, и явно опаковаше книгите и документите си. Ейми предположи, че си тръгва, а не се осмеляваше да почука на вратата му и да го помоли да остане.

Вместо това зачака отвън, сгушена на простата дървена пейка в прозоречната ниша, като дошло да поиска извинение дете, което чака да се срещне с ядосания си баща.

Когато Робърт отвори вратата, тя скочи на крака и той я видя в сенките. За миг напълно беше забравил кавгата, после тъмните му, гъсти вежди се сключиха в намръщена гримаса.

— Ейми.

— Милорд! — възкликна тя, сълзите нахлуха в очите й и гласът й секна. Можеше само да стои безмълвно пред него.

— О, за бога — каза той нетърпеливо и отвори вратата на стаята си с един ритник на обутия си в ботуш крак. — По-добре да влезеш, преди всички да решат, че те бия.

Ейми мина пред него и влезе в стаята му. Както се бе опасявала, тя беше опразнена от всички книжа и книги, които беше донесъл. Явно бе опаковал нещата си и беше готов да си върви.

— Нима заминаваш? — попита тя, с треперлив глас.

— Трябва — каза той. — Получих съобщение от двора, има някои дела, които изискват вниманието ми, незабавно.

— Заминаваш, защото ми се сърдиш — прошепна тя.

— Не, заминавам, защото получих съобщение от двора. Питай Уилям Хайд, той видя пратеника и му каза да ме изчака.

— Но наистина ми се сърдиш — настоя тя.

— Бях ядосан — каза той честно. — Но сега съжалявам за гневния си изблик. Не си тръгвам заради къщата, нито заради онова, което казах. В двора имам дела, за които трябва да се погрижа.

— Милорд…

— Ти ще останеш тук още месец, може би два, а когато ти пиша, можеш да се преместиш при семейство Хейс в Чизълхърст. Ще дойда да те видя там.

— Няма ли да търся къща за нас тук?

— Не — каза той кратко. — Явно имаме много различни представи по отношение на това какъв би трябвало да бъде нашият дом. Ще трябва да проведем дълъг разговор за това как желаеш да живееш ти и от какво имам нужда аз. Но не мога да обсъждам това сега. Точно сега трябва да отида в конюшните. Ще се видим на вечеря. Ще тръгна на разсъмване утре, няма нужда да ставаш да ме изпращаш. Бързам.

— Не биваше да казвам това, което казах. Много съжалявам, Робърт.

Лицето му се изопна.

— Вече е забравено.

— Не мога да го забравя — каза тя искрено, потискайки го с разкаянието си. — Съжалявам, Робърт. Не биваше да споменавам твоя позор и срама на баща ти.

Той си пое рязко дъх, опитвайки се да сдържи напиращата си ярост.

— Ще бъде по-добре, ако забравим тази кавга и не я повтаряме — предупреди я той; но тя не възприе предупреждението му.

— Моля те, Робърт, не биваше да казвам онова, което казах, за това, че ти преследваш блясъка и великолепието и не си знаеш мястото…

— Ейми, наистина помня какво каза! — вметна той. — Няма нужда да ми напомняш. Няма нужда да повтаряш оскърблението. Определено помня всяка дума и това, че ти говореше достатъчно високо, та Уилям Хайд, съпругата му и твоята компаньонка също да я чуят. Не се съмнявам, че те всички чуха как оскърбяваш мен и баща ми. Не забравям, че ти го назова разобличен предател и че обвини мен за загубата на Кале. Него обвини за смъртта на брат ми Гилфорд, а мен — за смъртта на моя брат Хенри. Ако беше някоя от слугините ми, щях да наредя да те нашибат с камшик и да те изгонят за половината от това. Щях да накарам да ти отрежат езика за разпространяване на скандални клюки. Ще сториш по-добре да не ми го напомняш, Ейми. Прекарах по-голямата част от този ден, като се опитвах да забравя мнението ти за мен. Опитвам се да забравя, че живея със съпруга, която ме презира като провалил се предател.

— Това не е мнението ми — промълви тя. В следващия миг вече беше на пода, коленичила в краката му, премазана от гнева му. — Не те презирам. Това не е мнението ми; обичам те, Робърт, и ти имам доверие…

— Опита се да ме уязвиш, като ми говореше за смъртта на брат ми — каза той студено. — Ейми, не искам да се карам с теб. Наистина няма да го направя. Сега моля да ме извиниш, трябва да се погрижа за нещо в конюшните, преди да отида на вечеря.

Той й се поклони леко и излезе от стаята. Ейми се изправи с усилие от пода, където беше коленичила раболепно, и затича към вратата. Канеше се да я отвори рязко и да изтича след него, но когато отсечените му стъпки отекнаха по дървения под, не посмя. Вместо това притисна чело към хладното дърво на вратата и обви ръце около дръжката, където беше стояла ръката му.

По време на вечерята добрите обноски прикриваха неловкостта. Ейми седеше, вцепенена и мълчалива, без да хапне нищо. Уилям и Робърт поддържаха любезен, неспирен разговор за коне и лов, и за изгледите за война с французите. Алис Хайд седеше със сведена глава, а Лизи наблюдаваше Ейми, сякаш се опасяваше, че тя ще припадне на масата. След вечеря дамите се оттеглиха при първа възможност, а Робърт, позовавайки се на това, че трябва да тръгне рано, се оттегли скоро след това. Уилям Хайд отиде в личния си кабинет, наля си голяма чаша вино, обърна големия си дървен стол към огъня, облегна крака на издадената част на стената около комина, и се замисли за изминалия ден.

Съпругата му Алис провря глава през открехнатата врата и влезе тихо в стаята, следвана от зълва си.

— Отиде ли си? — попита тя, решена да не се среща отново със сър Робърт, ако можеше да го избегне.

— Да. Можете да си вземете стол, Алис, сестро, и да си налеете вино, ако желаете.

Те си наляха вино и придърпаха столовете си до неговия, в заговорнически полукръг около огъня.

— Дали това е краят на плановете му да строи тук? — обърна се Уилям към Лизи Одингсел.

— Не знам — каза тя тихо. — Тя ми каза само, че той й е много сърдит, и че трябва да останем тук още месец.

Един бърз поглед, разменен между Уилям и Алис, показа, че вече са говорили по тази тема.

— Мисля, че няма да строи — каза той. — Мисля, че днес тя успя само да му покаже колко са се отдалечили един от друг. Клетата, глупава жена. Мисля, че си изкопа сама гроба.

Лизи бързо се прекръсти.

— За бога, братко! Какво искаш да кажеш? Те се скараха. Покажи ми мъж и жена, които не са си разменяли гневни думи.

— Той не е обикновен човек — каза Уилям натъртено. — Вие го чухте, точно както го чу и тя, но никоя от вас няма достатъчно ум да се поучи. Той й го каза в лицето: той е най-видният мъж в кралството. Вероятно ще стане най-богатият мъж в кралството. Ползва се с пълното внимание на кралицата, тя е винаги в неговата компания. Той е незаменим за първата неомъжена кралица, която тази страна познава. Какво мислиш, че може да означава това? Проумей го сама.

— Означава, че той ще има нужда от имение в провинцията — продължи мисълта му Лизи Одингсел. — Когато се издигне в двора. Ще има нужда от голямо имение за съпругата и децата си, когато дойдат, дай боже.

— Не за тази съпруга — каза прозорливо Алис. — Какво е сторила тя някога, освен да бъде бреме за него? Тя не иска това, което иска той: нито такава къща, нито такъв живот. Обвинява го в амбиция, когато това е в самата му природа, в кръвта и в костите му.

Лизи се канеше да възрази, за да защити Ейми, но Уилям се прокашля и плю в огъня:

— Занапред няма значение дали тя ще му се понрави, или няма да успее — каза той безцеремонно. — Сега той има други планове.

— Мислиш ли, че има намерение да я напусне? — попита Алис съпруга си.

Лизи премести поглед от едното мрачно лице към другото.

— Какво?

— Чу ме — каза й Уилям търпеливо. — Също като нея, ти чуваш, но не осъзнаваш. Той е човек, който се издига далече от нея.

— Но те са женени — настоя тя неразбиращо. — Женени пред Бога. Той не може да я напусне. Няма причина.

— Кралят напусна две съпруги без причина — каза Уилям Хайд мрачно. — А половината благородници се разведоха със съпругите си. Всеки римокатолически свещеник в Англия, оженил се през годините на протестантството, трябваше да се откаже от съпругата си, когато кралица Мери се възкачи на престола, а сега навярно половината протестантски духовници ще трябва да сторят същото. Старите закони не важат. Всичко може да бъде преправено. Сега бракът не означава истински брак.

— Църквата…

— Църквата се оглавява от кралицата. Има указ на парламента. Невъзможно е да се отхвърли. Какво ще стане, ако главата на църквата пожелае сър Робърт отново да бъде неженен мъж?

Лицето на Лизи Одингсел беше побеляло от потрес.

— Защо би го сторила?

Тя го предизвикваше да назове причината.

— Та самата тя да се омъжи за него.

Гласът на господин Хайд се сниши до тих шепот.

Лизи остави много бавно чашата си с вино и сключи ръце в скута си, за да спрат да треперят. Когато вдигна очи, видя, че лицето на брат й не беше пребледняло като нейното, а светнало от потиснато вълнение.

— Ами ако нашият лорд стане крал на Англия? — прошепна той. — Забрави Ейми за миг: тя сама подписа заповедта за прогонването си, сега той ще я изостави, тя не му е от полза. Но помисли за сър Робърт! Помисли за нас! Ами ако той стане крал на Англия! Какво ще означава това за нас? Какво ще кажеш за това, сестро?

Ейми чакаше пред портата на църквата в ранните часове на утрото отец Уилсън да дойде и да отключи големите дървени двери. Когато той се зададе по пътеката на църковния двор и я видя, пребледняла в бялата си рокля на фона на сребристата дървена врата, не каза нищо, а й отправи кротка, мила усмивка и мълчаливо отвори вратата.

— Отче? — каза тя тихо.

— Кажи го на Бог, а след това — на мен — каза той тихо и я пусна да влезе преди него.

Зачака в дъното на църквата, като се занимаваше тихо с работата си, докато тя се надигна от мястото, където бе коленичила, и седна на скамейката, и едва тогава отиде при нея.

— Тревоги ли имаш? — попита той.

— Разгневих съпруга си по друг въпрос — каза тя простичко. — И затова не успях да се застъпя за нашия епископ.

Той кимна.

— Не се упреквай за това — каза. — Мисля, че никой от нас не може да направи нищо. Кралицата ще бъде назована „върховен управител на Църквата“. Всички епископи са длъжни да й се подчиняват.

— Върховен управител? — повтори Ейми. — Но как може да стане това?

— Казват, че тя не настоява за нещо повече от титлата, която носеха брат й и баща й — каза той. — Не споменават, че тя е жена и е изпълнена с женски слабости. Не казват как една жена, обречена от Бог да бъде покорна слугиня на съпруга си, прокълната от Бог заради първородния грях, може да бъде върховен управител.

— Какво ще стане сега? — запита едва чуто Ейми.

— Боя се, че ще изгори епископите — каза той овладяно. — Епископ Бонър вече е арестуван, и един по един, когато откажат да превият коляно пред нея, ще бъдат арестувани и останалите.

— А нашият епископ? Епископ Томас?

— Той ще сподели съдбата на останалите, като агнец на заколение — каза свещеникът. — Дълбок мрак ще се спусне над тази страна и ти и аз, дъще, не можем да направим нищо друго, освен да се молим.

— Ако мога да говоря с Робърт, ще го направя — обеща тя. Поколеба се, спомняйки си припряното му заминаване и яростта в гласа му. — Сега той е изтъкнат човек, но знае какво е да бъдеш затворник, да се боиш за живота си. Той е милостив. Няма да посъветва кралицата да унищожи тези свети мъже.

— Бог да те благослови — каза свещеникът. — Малцина ще се осмелят да проговорят.

— А вие? — попита тя. — Ще трябва ли и вие да положите клетва?

— Приключат ли веднъж с епископите, ще дойдат за хората като мен — каза той уверено. — И ще трябва да бъда готов. Ако мога да остана, ще го сторя. Аз съм се заклел да служа на тези хора, това е моята енория, това е моето стадо. Добрият пастир не изоставя овцете си. Но ако искат да положа клетва, която гласи, че кралицата е нашият папа, тогава не виждам как мога да го направя. Думите ще заседнат на гърлото ми. Ще трябва да понеса наказанието си, както по-достойни мъже от мен понасят своето сега.

— Ще ви убият заради вярата ви?

Той разпери ръце.

— Ако се наложи.

— Отче, какво ще стане с всички нас? — попита Ейми.

Той поклати глава:

— Ще ми се да знаех.

Робърт Дъдли, който нахълта в двора съвсем не в благо настроение, намери двореца странно тих. В приемната имаше само няколко придворни дами и благородници, както и неколцина по-дребни поземлени аристократи.

— Къде са всички? — запита той Летиша Нолис, която се беше разположила в една прозоречна ниша, показно задълбочена в книга с проповеди.

— Аз съм тук — каза тя услужливо.

Той се намръщи.

— Имах предвид някоя важна личност.

— И такава мога да бъда — каза тя, без ни най-малко да се смути. — И съм на разположение.

Той се разсмя неохотно.

— Мистрес Нолис, не подлагайте на изпитание търпението ми: яздих дълго и усилно, за да измина разстоянието от една адски упорита и глупава жена до друга. Не ставайте третата.

— О? — каза тя, като разтвори много широко тъмните си очи. — Коя е имала тъй лошия късмет да ви оскърби, сър Робърт? Да не би съпругата ви?

— Това не би трябвало да бъде ваша грижа. Къде е кралицата?

— Излезе със сър Уилям Пикъринг. Той се е върнал в Англия, знаете ли?

— Разбира се, че знам. Ние сме стари приятели.

— Не смятате ли, че е възхитителен? Мисля, че той е най-красивият мъж, когото съм виждала през живота си.

— Определено — каза Дъдли. — На езда ли са?

— Не, на разходка. По-интимно е, не мислите ли?

— Защо не сте с тях?

— Никой не е с тях.

— А останалите й дами?

— Не. Наистина никой. Двамата със сър Уилям са съвсем сами днес, като бяха и през последните три дни. Всички мислим, че вече е сигурно.

— Сигурно?

— Годежът им. Тя не може да откъсне очи от него. Той не може да свали ръце от нея. Такава любовна история! Като балада. Като при Артур и Гуиневър е, наистина!

— Тя никога няма да се омъжи за него — каза Дъдли, с по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

— Защо да не го стори? Той е най-хубавият мъж в Европа, богат е като император, не се интересува от политика или власт, така че тя може да управлява както си иска, и няма врагове в Англия, нито пък съпруга. Бих казала, че е идеален.

Робърт се извърна от нея, неспособен да говори от ярост, и едва не се сблъска със сър Уилям Сесил.

— Моля за извинение, господин секретар. Тъкмо си тръгвах.

— Мислех, че току-що сте пристигнали.

— Тръгвах към покоите си — каза Робърт, като прехапа отвътре устната си, за да сдържи гнева си.

— Радвам се, че се върнахте — каза Сесил, като тръгна редом с него. — Нуждаехме се от съветите ви.

— Мислех, че не сте се занимавали с никакви дела.

— Вашите съвети за кралицата — каза рязко Сесил. — Това вихрено ухажване може и да допада на нейна светлост, но не съм сигурен, че е от полза за страната.

— Казахте ли й това?

— Не и аз! — каза Сесил, като се подсмихна леко. — Тя е млада влюбена жена. По-скоро си помислих, че вие можете да й кажете.

— Защо аз?

— Е, всъщност не точно да й кажете. Помислих си, че можете да я разсеете. Да отклоните мислите й. Да й напомните, че на света има много красиви мъже. Не е нужно да се омъжва за първия, който се окаже свободен.

— Аз съм женен — каза мрачно Робърт. — В случай, че сте забравили. Едва ли мога да си съпернича с един ерген, който се къпе в злато.

— Прав сте да ми напомняте — каза Сесил иронично, като смени тона. — Защото ако той се ожени за нея, и двамата ще можем да се приберем у дома при съпругите си. Той няма да иска ние да я съветваме. Ще настани на служба собствените си фаворити. Нашата работа в двора ще бъде приключена. Аз мога най-сетне да се прибера у дома във Върли, а вие можете да си отидете у дома в… — той млъкна насред изречението, припомнил си сякаш с изненада, че Робърт нямаше голямо семейно имение. — Където решите, предполагам.

— Едва ли ще си построя имение като Върли със сегашните си спестявания — каза гневно Дъдли.

— Не. Навярно би било по-добре и за двама ни, ако Пикъринг има съперник. Ако може да му се създадат неприятности. Ако не може да получи всичко точно както иска. Лесно му е да бъде усмихнат и любезен, когато се движи по прав път без съперници.

Дъдли въздъхна като човек, уморен от глупости.

— Отивам в покоите си.

— Ще ви видя ли на вечеря?

— Разбира се, че ще дойда на вечеря.

Сесил се усмихна.

— Много се радвам да ви видя обратно в двора — каза той любезно.

Кралицата изпрати блюдо с еленово месо на сър Уилям Пикъринг в долния край на залата, и, проявявайки справедливост, изпрати превъзходен пай с дивеч на масата на Робърт Дъдли. След като масите бяха разчистени и музикантите засвириха, тя танцува с единия, а после — с другия. Сър Уилям започна да се мръщи, след като това отношение продължи известно време; но Робърт Дъдли беше в най-непринуденото си и весело настроение, а кралицата сияеше. Робърт Дъдли стана да танцува с Летиша Нолис, и имаше удоволствието да чуе как испанският посланик отбеляза пред кралицата каква красива двойка са двамата. Забеляза как кралицата пребледня от гняв. Малко след това тя поръча да донесат карти, и Дъдли се обзаложи с нея на перлата в шапката си, че до полунощ ще е спечелил по точки. Двамата доближиха глави, сякаш в стаята нямаше никой друг, сякаш в целия свят нямаше никой друг; а сър Уилям Пикъринг се оттегли рано да си легне.

Сър Никълъс Трокмортън, посланик в Париж, се обръщаше към Сесил в шифровано писмо, току-що предадено от притеснен пратеник.

Уилям Сесил изчете писмото два пъти, а после го бутна леко в най-горещата част на жаравата в личния си кабинет. После седя дълго с глава в ръцете. Струваше му се, че бъдещето на Англия беше в ръцете на лекарите, които, в същия този момент се бореха да задържат дъха на крал Анри II Френски в отпадащото му тяло. Този крал бе гарантирал безопасността на Англия в мирния договор от Като Камбрези. Без него нямаше гарант, нямаше гаранция, нямаше безопасност. Ако той умреше, тогава сребролюбивата управляваща фамилия на Франция щеше да премине с безмилостната си кавалерия през Шотландия, а след това — и през цяла Англия.

На вратата се почука.

— Да? — каза Сесил спокойно: в гласа му не се долавяше и следа от обзелия го страх.

Беше икономът му.

— Пратеник — каза той кратко.

— Въведете го.

Мъжът влезе, покрит с прах от пътуването, със скованата походка на ездач, прекарал цели дни на седлото. Сесил разпозна най-доверения слуга и шпионин на сър Джеймс Крофт.

— Уилям! Радвам се да те видя. Сядай.

Мъжът прие с кимване оказаната му любезност и предпазливо се отпусна в стола.

— Мехури — каза той вместо обяснение. — Спукани и кървящи. Моят господар каза, че е важно.

Сесил кимна и зачака.

— Каза да ви предам, че в Пърт се е отприщил адът, че френската кралица регентка не е успяла да сломи духа на протестантските лордове. Казва, че е готов да се обзаложи, че тя никога няма да е в състояние да накара войските си да се изправят срещу тях. Те нямат кураж за това, а шотландските протестанти са обезумели от желание за битка.

Сесил кимна.

— Протестантите събарят абатствата надолу чак до пътя за Единбург. Говори се, че комендантът на Единбургската крепост не желае да взема страна, ще залости портите на замъка и няма да пусне нито едните, нито другите, докато редът не бъде възстановен. Лично моят господар счита, че кралицата регентка ще трябва да отстъпи към замъка Лийт. Каза, че ако възнамерявате да рискувате, той би заложил състоянието си на хората на Нокс: че те са непобедими, когато кръвта им е кипнала.

Сесил чакаше, в случай, че има още.

— Това е всичко.

— Благодаря ви — каза Сесил. — А вие самият какво си помислихте за тях? Видяхте ли много сражения?

— Помислих си, че са като диви зверове — каза безцеремонно мъжът. — И не бих ги искал нито за съюзници, нито за врагове.

Сесил му се усмихна.

— Те са нашите благородни съюзници — каза той твърдо. — И ние ще се молим всеки ден за успеха им в тяхната благородна битка.

— Те са необуздани разрушители, приличат на истинска напаст от скакалци — каза упорито мъжът.

— Те ще сразят французите заради нас — напомни му Сесил с по-голяма увереност, отколкото един разумен човек би проявил. — Ако някой ви пита, те са на страната на ангелите. Не го забравяйте.

Тази нощ, докато мрачните вести, научени от Сесил, караха слепоочията й да туптят в ритъма на страха, Елизабет отказа да танцува както със сър Уилям Пикъринг, така и със сър Робърт Дъдли, които се гледаха изпитателно един друг като котараци на покрив. Каква полза имаше от Уилям Пикъринг или Робърт Дъдли, когато френският крал умираше, а неговите наследници събираха войски срещу Англия, привидно за война с шотландците? От каква полза й бе който и да е англичанин, независимо колко обаятелен, и колко привлекателен?

Робърт Дъдли й се усмихна: тя едва го виждаше през мъглата от болка зад очите си. Просто поклати глава към него и се извърна. Подкани с жест австрийския посланик да донесе един стол до трона й и да й говори за ерцхерцог Фердинанд, който щеше да пристигне с цялата мощ на Испания зад гърба си и беше единственият човек, който можеше да доведе със себе си достатъчно голяма армия, за да опази Англия заради нея.

— Знаете ли, не ми допада състоянието на неомъжена жена — каза тихо Елизабет на посланика, като пренебрегна изцъкления поглед на сър Уилям към нея. — Само чаках подходящия мъж, както би сторила всяка разумна девойка.

Робърт подготвяше голям турнир за завръщането им в Гринич — последното празненство, преди дворът да потегли на лятната си обиколка. Върху дългата маса за хранене в красивата си къща в Кю той беше разгънал свитък хартия, и неговият писар разпределяше по двойки рицарите, които щяха да се дуелират. Робърт беше решил, това да бъде турнир на розите. Щеше да има беседка от рози, в която да седи кралицата, с червената роза на Ланкастър, бялата роза на Йорк, и розата на Галиция, която съчетаваше и двата цвята и разрешаваше прастарата вражда между най-изтъкнатите графства на Англия, както бяха сторили самите Тюдори. Щеше да има цветчета от рози, които деца, облечени в дрехи в розовия цвят на розите, щяха да разпръсват пред кралицата, когато тя тръгнеше от двореца в Гринич надолу към арената. Самата арена щеше да бъде украсена с рози, а на състезателите беше казано, че ще трябва да включат рози в поезията си, в герба или в доспехите си.

Щеше да има жива картина, представяща Елизабет като Кралица на Розите, и тя щеше да бъде увенчана с малка коронка от розови пъпки. Щяха да ядат захаросани плодове с рози и щеше да има водна битка с розова вода, самият въздух щеше да е наситен с чувствения аромат, арената щеше да бъде покрита с килим от розови венчелистчета.

Турнирът щеше да бъде централното събитие на деня. Дъдли болезнено си даваше сметка, че сър Уилям бе негов сериозен съперник за благосклонността на кралицата — рус, добре сложен, богат ерген, начетен, пътувал много, и добре образован. Беше много очарователен: една усмивка на тъмносините му очи извикваше трепет в сърцата на повечето жени, а кралицата винаги бе податлива пред чара на един властен мъж. Той притежаваше цялата увереност на син на богати и влиятелни родители, живял в богатство още от момчешките си години. Той никога не беше изпадал в толкова унизително положение като Робърт, дори не знаеше, че човек може да падне толкова ниско, и всичко — цялата му осанка, непринуденият му чар, слънчевият му характер — показваше човек, към когото животът е бил добър и който вярваше, че бъдещето ще е също тъй блажено като миналото.

И най-лошото от всичко, от гледна точка на Дъдли: нямаше нищо, което да попречи на кралицата да се омъжи за него още утре. Тя можеше да изпие една чаша вино в повече, можеше да бъде твърде силно повлияна от флирта, можеше да се почувства възбудена, привлечена и предизвикана — а Пикъринг бе майстор на изтънченото прелъстяване — после той можеше да й предложи скъпоценен диамантен пръстен, и цялото си състояние, и работата щеше да е свършена. Комарджиите залагаха, че сър Уилям ще се омъжи за кралицата до есента, а постоянният й кръшен смях в негово присъствие, и развеселената й търпимост към неговата все по-явна гордост даваха на всички основание да смятат, че неговият вид — едър, рус, елегантен — бе повече по вкуса й, отколкото смуглата привлекателност на Дъдли.

Робърт бе понасял твърде много съперници за вниманието й, откак тя се бе възкачила на трона. Елизабет беше кокетка и всеки можеше да получи мимолетното й внимание с ценен подарък или чаровна усмивка. Но сър Уилям представляваше по-голям риск от тези мимолетни увлечения. Той беше изключително богат, а Елизабет, разчитаща на обезценени монети и с празна хазна, намираше богатството му за много привлекателно. Той беше неин приятел още от най-ранните дни, а тя високо ценеше верността, особено у мъжете, организирали заговори за поставянето й на трона, колкото и неумело да бяха действали. Но най-вече, той беше красив, беше новодошъл, англичанин и ерген, при това протестант и затова, когато тя танцуваше с него, те бяха прицел на клюки и намеци, но добронамерени. Дворът се усмихваше на двамата. Никой не й напомняше, че той е женен мъж или осъден предател, нито мърмореше, че трябва да е луда, за да проявява благоволение към него. И макар че бързото завръщане на Дъдли в двора бе нарушило плавното издигане на сър Уилям към благоволението и властта, то не му беше попречило. Кралицата безсрамно се наслаждаваше на това, че двамата най-привлекателни мъже в Англия се състезаваха за вниманието й.

Дъдли се надяваше да използва турнира, за да свали сър Уилям с един силен удар, за предпочитане по красивото лице или дебелата глава, и изготвяше списъка на дуелите така, че двамата с Пикъринг със сигурност да се срещнат в последния рунд. Беше погълнат от работата си, когато внезапно вратата се отвори с трясък, без почукване. Робърт скочи и посегна към кинжала, със силно блъскащо в гърдите сърце, мислейки, че накрая се беше случило най-лошото: бунт или платен убиец.

Беше кралицата, съвсем сама, без нито един придружител, самата тя бяла като роза. Връхлетя в стаята и изрече три думи:

— Робърт! Спаси ме!

Той веднага я придърпа към себе си и я прегърна здраво. Усещаше я как се задъхва: беше тичала по целия път от двореца до Деъри Хаус и нагоре по стълбите до вратата на стаята.

— Какво има, любов моя? — попита той настойчиво. — Какво има?

— Един мъж — промълви тя. — Следеше ме.

Все още с ръка около талията й, той взе меча си от куката, на която висеше, и отвори рязко вратата. Двама от хората му бяха отвън, стъписани от профучаването на кралицата край тях.

— Видяхте ли някого? — попита рязко Робърт.

— Никого, сър.

— Идете да претърсите. — Той се обърна към готовата да припадне жена. — Как изглеждаше?

— Добре облечен, с кафяв костюм, като лондонски търговец, но вървеше по стъпките ми, докато се разхождах в градината надолу към реката, а когато тръгнах по-бързо, той ме настигна, когато затичах, той затича зад мен, и си помислих, че е папист, дошъл да ме убие… — тя се задъхваше от страх.

Робърт се обърна към зашеметения си писар:

— Вървете с тях, повикайте стражите и гвардейците на кралицата. Кажете им да търсят мъж в кафяв костюм. Проверете първо реката. Ако е потеглил с лодка, вземете лодка и го последвайте. Искам го жив. Искам го веднага. — Робърт отпрати мъжете, а после издърпа Елизабет обратно в къщата, в гостната си стая, затръшна вратата и я залости.

Настани я внимателно на един стол, затвори капаците на прозорците и ги залости. Измъкна меча си от ножницата и го сложи така, че да му е под ръка, на масата.

— Робърт, помислих си, че е дошъл за мен. Помислих си, че ще ме убие, докато се разхождам в собствената си градина.

— Сега сте в безопасност, любов моя — каза той нежно. Коленичи до стола й и взе ръката й. Тя беше леденостудена. — С мен сте в безопасност.

— Не знаех какво да правя, не знаех накъде да бягам. Можах да се сетя само за вас.

— Напълно правилно. Постъпихте напълно правилно, и много смело, като сте успели да избягате.

— Не бях! — изплака тя внезапно, като дете.

Робърт я вдигна от стола и я притегли върху коленете си. Тя зарови лице в шията му и той почувства потното й лице и влагата на сълзите й.

— Робърт, изобщо не бях смела. Изобщо не се държах като кралица, не приличах на нищо. Бях изпълнена със страх като някоя продавачка на пазара. Не можех да повикам стражите си, нямах сили да изпищя. Дори не ми хрумна да се обърна и да го запитам кой е и какво иска. Просто тръгнах по-бързо, а щом той се забърза, се забързах и аз. Чувах стъпките му да наближават зад мен, все по-близо и по-близо, а не можех да направя нищо… — тя избухна в нов пристъп на жален плач. — Чувствам се такова дете! Чувствам се като такава глупачка! Всеки би помислил, че съм дъщеря на свирач на лютня…

Чудовищността на казаното я потресе. Тя млъкна и вдигна просълзеното си лице от рамото му.

— О, господи! — изрече тя накъсано.

Със спокойно, любящо изражение, той срещна очите й, и й се усмихна:

— Никой няма да си помисли нищо за вас, защото никой няма да узнае — каза той меко. — Това остава между нас двамата и никой друг никога няма да узнае.

Тя задуши едно напиращо ридание и кимна.

— И никой, дори да узнае, не би могъл да ви вини, задето се страхувате, ако някой мъж ви преследва. Знаете опасността, в която се намирате, всеки ден. Всяка жена би се страхувала, а вие сте както жена, при това красива жена, така и кралица.

Инстинктивно, тя нави около пръста си тънък кичур коса и го втъкна зад ухото си.

— Трябваше да се обърна към него и да поискам обяснение.

Робърт поклати глава:

— Направихте точно каквото трябва. Може да е бил някой луд, може да е бил всякакъв. Най-разумното нещо беше да дойдете и да ме намерите, и е то че сте тук, в безопасност. В безопасност при мен.

Тя се сгуши малко по-близо до него, и той обви по-здраво ръцете си около нея.

— И никой не би могъл да се усъмни кой е баща ви — изрече той в червените й коси. — Вие сте Тюдор от умната си меднокоса главица чак до бързите малки крачета. Вие сте моята принцеса от династията на Тюдорите и винаги ще бъдете. Спомнете си, че познавах баща ви. Спомням си как имаше навика да ви гледа и да ви нарича своето най-добро момиче Беси. Бях там. Чувам гласа му сега. Той ви обичаше като своя истинска дъщеря и наследница, и знаеше, че сте негова, а сега сте моя.

Елизабет наклони глава назад към него: тъмните й очи бяха доверчиви, устата й започваше да се извива нагоре в усмивка.

— Ваша ли?

— Моя — каза той уверено, устните му покриха нейните и той я целуна пламенно.

Тя не се възпротиви дори за миг. Ужасът, който бе преживяла, а след това — усещането за безопасност с него, бяха силни като любовна магия. Той усети мириса на пот в косите й и новия аромат на възбудата й, и плъзна устни надолу към шията й, до деколтето, където гърдите й изопваха украсения й с дантели корсаж, докато тя се задъхваше леко. Той потърка лице в шията й, тя почувства грубата му брадичка и нетърпеливия допир на езика му, и едновременно се засмя и затаи дъх.

После ръцете му се заровиха в косата й, като измъкнаха иглите, уловиха цяла шепа от прекрасните, спускащи се като водопад кичури, и дръпнаха главата й назад, така че той да може да докосне отново устата й, и този път той почувства вкуса на собствената й пот, солен върху устните му. Той я хапеше, ближеше, изпълваше я с топлината на желанието си и със самия си вкус, докато устата му се наливаше със слюнка, сякаш тя беше вкусно ястие, което беше готов да погълне лакомо.

Надигна се от стола си с нея в обятията си, а тя се вкопчи във врата му, докато той помете със замах свитъка от масата и я положи отгоре, а после се покатери върху нея, като жребец, който покрива кобила. Бедрото му напираше между краката й, докато ръцете му издърпваха роклята й нагоре, така че да може да я докосне, и Елизабет се разтопи под неговите милувки, притегли го по-близо до себе си, отвори уста за целувките му, ненаситно жадуваща да го усети как я докосва навсякъде.

— Роклята ми! — извика тя, обхваната от чувство на безсилие.

— Седни — нареди той. Тя се подчини и се обърна, за да може той да стигне до връзките на пристегнатия корсаж. Той започна да се бори със златистите дантели, а после го изхлузи от нея и го хвърли настрани. Със стон на неудържимо желание зарови ръце, а после и лицето си, в ленената й долна риза, за да почувства топлия й корем през тънкия плат, и заоблените твърди извивки на гърдите й.

Захвърли собствения си жакет, смъкна рязко ризата си и отново се притисна върху нея, с гърди, опрени в лицето й, сякаш искаше да я задуши с тялото си, и почувства как острите й дребни зъби докосват зърното на гърдите му, докато влажният й език обхождаше космите на гърдите му и тя потриваше лице в него като разгонена котка.

Пръстите му неумело задърпаха връзките на полата й, а после, изгубвайки търпение, той хвана връзките, разкъса ги с едно бързо дръпване и смъкна полата надолу от кръста й, така че да може да сложи ръка върху нея.

При първото му докосване тя изстена и изви гръб, притискайки се към дланта му. Робърт се дръпна назад, развърза връзките на бричовете си, смъкна ги, и чу ахването й, когато тя видя силата и мощта му, а после — нейната въздишка на копнеж, когато се приближи към нея.

Разнесе се силно блъскане по входната врата.

— Ваша светлост! — чу се настойчив вик. — В безопасност ли сте?

— Разбийте вратата! — нареди някой.

Елизабет изхленчи, отърколи се изпод него и хукна през стаята, сграбчила корсажа си.

— Завържи ми връзките! — прошепна тя настоятелно, като притисна стегнатата дреха към пулсиращите си гърди и се обърна с гръб към него.

Робърт нахлузваше панталоните си и затягаше връзките.

— Кралицата е тук, и в безопасност с мен, Робърт Дъдли — провикна се той, с неестествено висок глас. — Кой е там?

— Слава богу. Аз съм началникът на стражата, сър Робърт. Ще отведа кралицата обратно в покоите й.

— Тя е… — Дъдли неумело задърпа връзките на роклята на Елизабет, а след това ги напъха в които дупки успя, и я завърза. — Отпред изглеждаш доста представително. — Тя идва. Чакайте там. Колко човека имате?

— Десет, сър.

— Оставете осем да пазят на вратата и идете да вземете още десет — каза Робърт, за да спечели време. — Не желая да поемам рискове с Нейна светлост.

— Да, сър.

Те побягнаха. Елизабет наведе глава и завърза, каквото беше останало от връзките на полата си. Робърт грабна жакета си и го навлече.

— Косата ти — прошепна той.

— Можеш ли да намериш иглите ми?

Тя навиваше косата си на бронзови букли и я подпъхваше под абаносовите гребени, които бяха оцелели след преградката му. Робърт се смъкна на колене на пода затършува за иглите под пейката и под масата, и откри четири или пет. Тя бързо ги забоде в косата си, после забоде отгоре шапчицата си.

— Как изглеждам?

Той пристъпи към нея:

— Неустоимо.

Тя закри устата си с ръка, та мъжете, които чакаха отвън, да не чуят смеха й.

— Би ли се досетил какво съм правила?

— На мига.

— Не те е срам! Би ли се досетил някой друг?

— Не. Ще очакват да изглеждаш така, след като си тичала.

Елизабет му подаде ръката си.

— Не идвай по-близо — каза тя неуверено, когато той пристъпи напред. — Просто дръж ръката ми.

— Любов моя, трябва да те имам.

— И аз теб — промълви тя, когато чуха тропота от ботушите на стражите, които идваха към вратата.

— Сър Робърт?

— Да?

— Тук съм с двайсет мъже.

— Отстъпи от вратата — каза Робърт. Взе меча си и отвори вратата на салона, а после махна резето на предната врата. Внимателно я открехна. Стражите на кралицата бяха отвън: позна ги и отвори със замах вратата. — Тя е в безопасност — каза, като им позволи да я видят. — Погрижих се за безопасността й.

Те до един паднаха на колене.

— Слава на бога — каза началникът. — Да ви придружа ли до покоите ви, ваша светлост?

— Да — каза тя тихо. — Сър Робърт, тази вечер ще вечеряте с мен в личния ми кабинет.

Той се поклони вежливо:

— Както наредите, ваша светлост.

— Той се разстрои, защото беше разочарован — каза внезапно Ейми на домакините си по време на вечеря, сякаш продължаваше някакъв разговор, макар досега да се хранеха мълчаливо. Уилям Хайд хвърли поглед към съпругата си: това не беше първия път, в който Ейми се опитваше да ги убеди, че бяха присъствали на дребна кавга между щастлива брачна двойка. Сякаш се опитваше да убеди себе си.

— Бях толкова глупава да го накарам да си помисли, че мястото е завършено, готово да се преместим там това лято. Сега той ще трябва да остане в двора, и да придружи кралицата по време на лятната обиколка. Разбира се, че е бил разочарован.

— О, да — каза Лизи Одингсел, подкрепяйки я като вярна приятелка.

— Разбрах го погрешно — продължи Ейми. Нададе лек, смутен смях. — Ще ме помислите за глупачка, но още си мислех за плановете, които правехме, когато се оженихме най-напред, когато бяхме още почти деца. Мислех си за един малък чифлик и няколко тучни ливади около него. А разбира се, сега на него му е нужно нещо повече.

— Ще потърсите ли по-голям имот? — попита Алис Хайд любопитно.

Лизи вдигна поглед от мястото си и отправи остър поглед към снаха си.

— Разбира се — каза Ейми с простичко достойнство. — Плановете ни са непроменени. Моя грешка бе, че не разбрах напълно какво имаше предвид милорд. Но сега, когато знам, ще се заема да го намеря за нас. Той има нужда от великолепна къща, разположена в красив парк, с хубави ферми на арендатори. Аз ще му я намеря, и ще наема строители, и ще се погрижа да бъде построена за него.

— Ще бъдеш много заета — каза мило Уилям Хайд.

— Ще изпълня дълга си като негова съпруга — каза тя сериозно, — както Бог ме е призовал, и няма да го предам.

Елизабет и Дъдли седяха един срещу друг на маса, подредена за двама, и закусваха в личния й кабинет в двореца Гринич, както правеха всяка сутрин от завръщането си в Кю насам. Нещо се беше променило между тях, което всеки можеше да види, но никой не можеше да разбере. Дори самата Елизабет не го разбираше. Не беше внезапното усилване на страстта й към Дъдли: беше го желала и преди, бе пожелавала други мъже преди, беше свикнала да обуздава желанията си със здрава ръка. Промяната се дължеше на това, че беше изтичала при него за закрила. Инстинктивно, след като разполагаше с цял кралски двор с мъже, заклели се да й служат, с шпионите на Сесил навсякъде из покоите й, тя си беше плюла на петите при първия признак за заплаха, и беше изтичала при Дъдли — при единствения човек, на когото можеше да се довери.

После, в ужаса си, беше плакала като дете, а той я беше утешил като приятел от детинство. Тя не би заговорила отново за това с него, нито с който и да било друг. Дори самата тя не желаеше да мисли за това. Но знаеше, че нещо се бе променило. Беше показала на себе си, беше показала и на него, че той е единственият й приятел.

Те съвсем не бяха сами. Прислужваха им трима души, виночерпецът стоеше зад стола на кралицата, във всеки край на масата стоеше по един паж, четири придворни дами седяха в малка скупчена групичка в прозоречната ниша, трима музиканти свиреха, а един хорист от параклиса на кралицата пееше любовни песни. Робърт трябваше да потуши желанието, раздразнението и гнева си, когато видя, че царствената му господарка отново се бе оградила като със стена, за да се предпази от него.

Докато се хранеха, той бъбреше любезно с нея, с непринудената интимност, която винаги можеше да създаде, и с цялата топлота, която искрено изпитваше към нея. Елизабет, възвръщаща си увереността след преживяния страх, наслаждавайки се на тръпката от докосването на Робърт, се смееше, усмихваше му се, флиртуваше с него, галеше ръката му, подръпваше ръкава му, плъзна малкия си, обут в пантофка крак към неговия под прикритието на масата, но нито веднъж не предложи да отпратят хората и да останат насаме.

Робърт, привидно несмущаван от желание, закуси обилно, докосна устни със салфетката си, протегна пръстите си, за да бъдат измити и изсушени от прислужника, който им сервираше, а после се надигна от масата.

— Трябва да се сбогувам с вас, ваша светлост.

Тя беше удивена, и не можа да го скрие.

— Тръгвате толкова рано?

— Очакват ме на арената, упражняваме се за турнира на розите. Едва ли искате да бъда съборен от коня още при първия удар с копие.

— Не, но си мислех, че ще седите с мен до обяд.

Той се поколеба.

— Както наредите.

Тя се намръщи:

— Не искам да ви държа далеч от коня ви, сър Робърт.

Той улови ръката й и сведе глава над нея.

— Не бързахте толкова да ме пуснете, когато бяхме заедно във вашите покои в Кю — прошепна му тя, като го придърпа плътно.

— Тогава ме желаехте така, като една жена желае мъж, и именно така искам да дойда при вас — каза той, бърз като нападаща змия. — Но оттогава сте ме викали само за такива срещи, каквито стават между кралица и придворен. Ако това е вашето желание, аз пак съм на вашите услуги, ваша светлост. Винаги. Разбира се.

Беше като игра на шах: той видя как тя накланя глава и се чуди как би могла да го надхитри.

— Но аз винаги ще бъда кралица — каза тя. — Вие винаги ще бъдете мой придворен.

— Не бих приел нищо друго — каза той, а след това прошепна, така че тя трябваше да се наведе напред за да го чуе, — но копнея за толкова много повече, Елизабет.

Тя усети чистата му мъжка миризма, а той почувства как ръката й трепери в неговата. Струваше й истинско усилие да се застави да се отдръпне, да се облегне назад в стола си и да го пусне да си върви. Той знаеше какво й струва, и преди бе познавал жени, които не можеха да понесат раздялата с него дори за миг. Усмихна й се със своята мрачна, иронична, многозначителна усмивка — а после се поклони ниско и тръгна към вратата.

— Каквото и да заповядате, знаете, че винаги ще бъдете кралица на сърцето ми — той се поклони отново, пелерината се люшна на раменете му, когато той се обърна и си отиде.

Елизабет го остави да си отиде, но не можеше да бъде спокойна без него. Накара да й донесат лютнята и се опита да свири, но нямаше търпение за това, а когато една струна се скъса, тя дори не си даде труда да я настрои отново. Застана до писалището си и прочете паметната бележка, която Сесил й беше изпратил, но мрачните му предупредителни думи относно Шотландия й се струваха безсмислени. Знаеше, че има много неща, които бе редно да направи, че положението с валутата беше отчайващо, и че заплахата за Шотландия и за Англия беше реална и непосредствена, френският крал беше на смъртно легло и умреше ли, умираше и безопасността на Англия; но не можеше да мисли. Вдигна ръка към главата си и изплака:

— Имам треска! Треска!

Веднага около нея се скупчиха всички: придворните дами запърхаха, повикаха Кат Ашли и Бланш Пери. Сложиха я в леглото: Елизабет отказа грижите им — не можеше да понесе никой да я докосва.

— Затворете капаците, светлината изгаря очите ми! — възкликна тя.

Искаха да повикат лекарите.

— Не искам да виждам никого — каза тя.

Поискаха да й приготвят разхлаждаща отвара, успокояваща отвара, отвара за сън.

— Не искам нищо! — почти изпищя Елизабет от раздразнение. — Просто си вървете! Не искам никой да ме гледа. Не искам дори никой пред вратата ми. Чакайте в приемната ми, не искам никого дори и в личния си кабинет. Ще спя. Не бива да ме безпокоите.

Като ято разтревожени гълъби, с лек, подобен на пърхане шум, те излязоха, както им бе наредено, и отидоха в приемната да разговарят. В спалнята си, през две затворени врати, Елизабет още чуваше загрижения им шепот. Тя обърна сгорещеното си лице към възглавницата, обви ръце около собственото си стройно и слабо тяло, и се прегърна здраво.

Сър Робърт, яздейки бавно нагоре-надолу по арената, накара коня си да се обърне кръгом в най-долния й край, а след това отново тръгна по линията. Повече от час правеха това упражнение. Всичко зависеше от желанието и готовността на коня да се движи по права линия, дори когато друг боен кон, с рицар в пълни доспехи и снаряжение на гърба, с наведено надолу копие, се задава с тътен от другия край, и само крехка и нестабилна бариера разделя двете същества. Конят на сър Робърт не трябваше да се отклонява, нито дори да се отдръпва леко настрани, трябваше да държи права линия дори когато сър Робърт, навеждайки собственото си копие, държеше поводите с една ръка; трябваше да се придържа към линията дори ако той се олюлееше на седлото от някой удар, и почти ги изпуснеше.

Робърт се извърна кръгом, обърна се, обходи линията в тръс, завъртя се, измина отново линията в пълен галоп. Когато спря, конят му се задъхваше, шията му беше потъмняла от пот. Той го извъртя и отново препусна надолу по линията през средата на арената.

Леко ръкопляскане се разнесе откъм входа на арената. На входа, откъдето влизаха и излизаха ездачите, стоеше една прислужница, със загърнати с шал рамене, с подобаващо за прислужница боне, кацнало на главата й, изпод което се подаваше къдрица червена коса, с бледо лице и тъмни очи.

— Елизабет — каза той, с тих тържествуващ тон, когато я позна, и се отправи към нея. Спря коня и се смъкна от седлото.

Зачака.

Тя прехапа устната си, сведе поглед, пак вдигна очи. Той видя как погледът й се стрелна от ленената му риза, където потта оставяше тъмно петно върху плата на гърдите и на гърба му, към тесните му бричове за езда и лъснатите кожени ботуши. Видя как ноздрите й потрепват, когато вдъхна мириса му, как очите й се присвиха, когато отново вдигна поглед към него, към тъмнокосата му глава, очертана на фона на яркото утринно небе.

— Робърт — промълви тя.

— Да, любов моя?

— Дойдох при теб. Мога да отсъствам от покоите си за не повече от час.

— Тогава нека не губим дори един миг — каза той простичко и метна поводите на бойния си кон на оръженосеца си. — Покрий си главата с шала — каза тихо, и плъзна ръка около талията й, и я поведе — не към двореца, а към личните си покои над конюшните. От градината към тях водеше малък вход с порта: той отвори вратата и тръгна с нея нагоре по стълбите.

В покоите на Робърт Елизабет свали шала и се огледа наоколо. Стаята представляваше голямо помещение с два високи прозореца, а стените бяха покрити с тъмна ламперия и тапицирани с плат. Плановете за турнира на другия ден бяха разстлани на масата, писалището му беше осеяно с делови книжа от конюшните. Тя погледна към вратата, която се намираше зад писалището — вратата на спалнята му.

— Да, ела — каза той, проследявайки погледа й, и я въведе през вратата.

Красиво легло с балдахин заемаше по-голямата част от стаята: имаше молитвен стол в ъгъла, лавица с малка сбирка от книги, лютня. Шапката му с пера беше на леглото, пелерината му — отзад на вратата.

— Никой ли няма да влезе? — попита го тя задъхано.

— Никой — увери я той, а после затвори вратата и плъзна тежкото желязно резе.

Обърна се към нея. Тя тръпнеше от очакване, страх и усилващо се желание.

— Не бива да имам дете — изтъкна тя.

Той кимна.

— Знам. Ще се погрижа за това.

Тя все още изглеждаше притеснено:

— Как можеш да си сигурен?

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на жакета си и измъкна кондом, направен от овчи пикочен мехур, зашит с мънички бодове, и поръбен с панделки.

— Това ще те пази.

Разкъсвана между нервността и любопитството, тя се изкикоти:

— Какво е? Как действа?

— Като броня. Ти трябва да бъдеш мой оръженосец и да ми го поставиш.

— Не мога да си позволя да имам синини на място, което моите дами могат да видят.

Той се усмихна:

— Няма да оставя нищо повече от отпечатък на устните си върху теб. Но отвътре, Елизабет, ще гориш, обещавам ти.

— Малко се страхувам.

— Моята Елизабет — каза той тихо, пристъпи към нея и свали бонето. — Ела при мен, любов моя.

Буйната й червена коса се спускаше като водопад около раменете. Робърт хвана шепа кичури и ги целуна, после, когато тя обърна изпълненото си с възторг лице към него, я целуна право по устата.

— Моята Елизабет, най-сетне — повтори той.

След броени мигове тя беше потънала в някакъв чувствен блян. Винаги си беше представял, че ще бъде отзивчива, но под умелите му ръце тя се протягаше като котка, отдавайки се на удоволствието. Беше пламенна и страстна: не показа дори намек за срам, когато той я разсъблече напълно и я положи на леглото си, а протегна ръце да го приеме. Когато гърдите му се притиснаха към лицето й, той се усмихна, щом откри, че е трескава от желание, но после, в прилива на желанието си, сам изгуби представа къде се намира. Искаше да докосне всеки сантиметър от кожата й, да целуне връхчето на всеки от пръстите й, всяка трапчинка, всяко потайно кътче на тялото й. Обръщаше я в една посока, после — в друга, като докосваше, вкусваше, ближеше, опитваше, докато тя извика високо, че трябва, трябва да го има, и тогава най-сетне той си позволи да влезе в нея и видя как клепките й изпърхват и се затварят, а устните й с цвят на роза се усмихват.

Беше неделя. Лизи Одингсел, лейди Дъдли, семейство Хайд и всички техни слуги бяха насядали заедно в енорийската църква: семейство Хайд и техните гости — в оградения с високи стени семеен трон, слугите — подредени в строг ред според положението си зад тях, жените — първи, а мъжете — отзад.

Ейми беше на колене, приковала очи в отец Уилсън, докато той вдигаше нафората към тях, подготвяйки Светото причастие пред цялото паство, в подчинение пред новите нареждания, макар че никой епископ в страната не бе ги приел, и повечето от тях бяха или в Тауър, или в затвора „Флийт“. Самият оксфордски епископ Томас беше избягал в Рим, преди да успеят да го арестуват, и епархията беше свободна. Нямаше кандидати за нея. Никой верен Божи човек не искаше да служи в еретичната църква на Елизабет.

Погледът на Ейми бе възторжен, устните й безмълвно се движеха, докато го гледаше как благославя нафората, а след това им нарежда да излязат напред, за да вземат причастие.

Като човек, който ходи насън, тя тръгна напред заедно с останалите, и сведе глава. Късчето нафора лепнеше върху езика й, докато тя затваряше очи и знаеше, че поема късче от самото тяло на живия Христос — чудо, което никой не можеше да отрече или обясни. Тя се върна на скамейката си и отново сведе глава. Прошепна молитвата си: „Боже Господи, изпрати го обратно при мен. Спаси го от греха на амбицията и от греха, чието олицетворение е тази жена, и го изпрати обратно при мен“.

След като службата свърши, отец Уилсън се сбогува с енориашите си при покритата порта на църковния двор. Ейми улови ръката му и му заговори тихо, така че да я чуе само той:

— Отче, искам да се изповядам, и да изслушам литургията по правилния начин.

Той се сви уплашено и се огледа към семейство Хайд. Никой освен него не беше чул изречената шепнешком молба на Ейми:

— Знаете, че сега е забранено — каза той тихо. — Мога да изслушам изповедта ви, но трябва да се моля на английски.

— Не мога да се почувствам свободна от греха си, ако не присъствам на литургия според старите ритуали — каза Ейми.

Той я потупа по ръката.

— Дъще, истински ли чувстваш това в сърцето си?

— Истински, отче — изключително много се нуждая от благоволение и милост.

— Ела в църквата в сряда вечер, в пет часа — каза й той. — Но не казвай на никой друг. Просто кажи, че идваш да се молиш сама. Внимавай да не ни издадеш случайно. Сега това е въпрос на живот и смърт, лейди Дъдли, дори съпругът ви не трябва да знае.

— Именно за неговия грях трябва да поискам опрощение — каза тя бавно. — Както и за своя собствен в това, че предадох доверието му.

Той се сепна, когато видя болката в лицето на младата жена.

— Ах, лейди Дъдли, не е възможно да сте предали доверието му — възкликна той, говорейки повече като мъж, отколкото като свещеник, подтикнат от жалост.

— Трябва да съм го сторила — каза тя тъжно. — И то много пъти. Защото той си отиде от мен, отче, и аз не знам как да живея без него. Само Бог може да го изцели, само Бог може да изцели мен, само Бог може да ни върне един на друг, ако той може да ми прости за моите грешки като съпруга.

Свещеникът се поклони и целуна ръката й, обзет от желание да можеше да направи повече. Огледа се. Госпожа Одингсел беше наблизо: тя дойде и хвана Ейми под ръка.

— Да си отидем пеш вкъщи сега — каза тя бодро. — По-късно ще е твърде горещо, за да излезем.

Беше петнайсети юли, денят на турнира, и придворните дами на Елизабет можеха да мислят само за дрехите, които щяха да облекат, приготовленията за дуелите, за розите, които щяха да носят, песните, които щяха да пеят, танците, които щяха да танцуват, сърцата, които щяха да разбият. Единственото, за което Сесил можеше да мисли, беше последното писмо, което беше получил от намиращия се в Париж Трокмортън:

Сесил преведе кодираното писмо, и в продължение на няколко минути остана да седи с него, потънал в размисъл. После занесе целия препис на кралицата, в личния й кабинет. Тя се смееше заедно с дамите си, докато подготвяха костюмите си: Летиша Нолис, в девствено бяло, поръбено с цвета на най-тъмночервените рози, вплиташе рози в малък венец, който кралицата щеше да носи вместо корона. Сесил си помисли, че новината, съдържаща се в писмото, което носеше, бе като лятна буря, която може да забушува изневиделица, да смъкне венчелистчетата от розите и да унищожи цяла градина за един следобед.

Елизабет носеше рокля с цвят на розова роза, с бели копринени украси на ръкавите, поръбена със сребърна дантела, и бяло украшение за глава, поръбено с дребни розови и бели бисери, във великолепен контраст с медночервените й коси.

Тя се усмихна сияйно на изненаданото лице на Сесил и се завъртя пред него.

— Как изглеждам?

„Като булка“, помисли си Сесил в ужас.

— Като красавица — каза той бързо. — Лятна кралица.

Тя разстла полите си и му направи реверанс.

— А кой е вашият фаворит за турнира?

— Не знам — каза Сесил разсеяно. — Ваша светлост, зная, че това е ден за удоволствия, но трябва да говоря с вас: простете ми, но трябва да говоря с вас спешно.

За миг тя се нацупи, а когато видя, че лицето му остана сериозно, каза:

— О, много добре, но не за дълго, Спирит, защото те не могат да започнат без мен; а сър Ро… а ездачите няма да искат да чакат в тежките си доспехи.

— Виж ти, че кой ли е сър Ро…? — запита игриво Летиша, а кралицата се изкикоти и се изчерви.

Сесил не обърна внимание на младата жена, а вместо това дръпна кралицата в прозоречната ниша и й даде писмото.

— От Трокмортън е — каза простичко. — Предупреждава ни да очакваме смъртта на френския крал. Ваша светлост, в мига, в който той умре, ние изпадаме в смъртна опасност. Сега би трябвало да се въоръжаваме. Сега би трябвало да сме готови. Трябваше вече да сме изпратили парична подкрепа на шотландските протестанти. Дайте ми разрешение да им изпратя пари сега, и да започна набирането на войници за английска армия.

— Вие винаги казвате, че нямаме средства — каза тя упорито.

Сесил внимаваше да не погледне към перлите на ушите й и дебелия перлен наниз на шията й.

— Кралице моя, намираме се в най-сериозна опасност — каза той.

Елизабет дръпна писмото от ръката му и го занесе до прозореца да го прочете.

— Кога получихте това? — попита тя, с изострящ се интерес.

— Точно днес. Дойде шифровано, току-що го преведох.

— Тя не може да се нарича „кралица на Англия“, съгласи се да се откаже от претенциите си в договора от Като Камбрези.

— Не, виждате, че не е. Тя не се е съгласила на нищо. Кралят бе онзи, който сключи това споразумение, а кралят, който подписа договора, умира. Сега нищо няма да спре амбицията й, новият крал и неговото семейство само ще я насърчават.

Елизабет изруга полугласно и се извърна от веселите придворни, така че никой да не може да види как потъмня лицето й.

— Никога ли няма да бъда в безопасност? — запита тя с тих ожесточен глас. — След като се борих цял живот за този трон, трябва ли да продължа да се боря за него? Трябва ли вечно да се боя от ножа в сенките и от нашествието на моите врагове? Трябва ли да се страхувам от собствената си братовчедка? От собствената си сродница?

— Съжалявам — каза овладяно Сесил. — Но ще изгубите трона си, а навярно — и живота си, ако не се борите за него. Сега сте в по-голяма опасност, отколкото сте били някога.

Тя нададе лек дрезгав вик:

— Сесил, бях на косъм от обвинение в държавна измяна, бях заплашена от дръвника, а после започна да ме дебне смърт от ръцете на платени убийци. Как мога да бъда в по-голяма опасност?

— Защото сега сте изправена не само пред опасността от собствената си смърт, а и пред възможността да загубите наследството си, изправена сте пред края на Англия — каза той. — Чрез лекомислието си вашата сестра стана причина да загубим Кале. Ще изгубите ли вие нашата Англия?

Тя си пое рязко дъх.

— Разбирам — каза. — Виждам какво трябва да се направи. Може би ще трябва да се стигне до война. Ще говоря с вас по-късно, Спирит. Щом кралят умре и те разкрият картите си, трябва да сме готови за тях.

— Трябва — каза той, възхитен от решението й. — Това са думи на истински владетел.

— Но сър Робърт казва, че би трябвало да убедим шотландските протестантски лордове да се помирят със своята регентка, кралица Мари. Казва, че ако в Шотландия има мир, няма да има оправдание за французите да изпратят войници, и никаква причина те да нахлуят в Англия.

„О, наистина ли казва така?“, помисли си Сесил, не твърде признателен за нежелания съвет.

— Може и да е прав, ваша светлост, но ако греши, тогава се оказваме неподготвени за катастрофа. А по-стари и по-мъдри глави от сър Робърт смятат, че трябва да ударим шотландците сега, преди да подсилят войските си.

— Но той не може да замине — каза тя.

„Иска ми се да можех да го изпратя в самия пъкъл“ — мярна се светкавична мисъл в раздразнения ум на Сесил.

— Не, трябва да изпратим опитен и закален в битки командир — каза той. — Но първо трябва да изпратим на шотландските лордове пари, за да поддържат борбата срещу регентката, Мари дьо Гиз. И трябва да го направим веднага.

— Испания ще остане наш приятел — напомни му Елизабет.

— Значи мога да изпратя на протестантските лордове някакви средства? — Той я притисна с главния въпрос, единствения въпрос.

— Стига никой да не разбере, че са от мен — каза Елизабет. Обичайната й предпазливост беше над всичко, както винаги. — Изпратете им това, от което имат нужда, но не мога да позволя французите да ме обвинят, че въоръжавам бунт срещу една кралица. Недопустимо е да гледат на мен като на предателка.

Сесил се поклони:

— Ще бъде направено дискретно — обеща й той, като скри огромното си чувство на облекчение.

— И може да получим помощ от Испания — повтори Елизабет.

— Само ако вярват, че сериозно обмисляте кандидатурата на ерцхерцога.

— Обмислям я — каза тя натъртено. Сложи писмото обратно в ръката му. — А след тази новина обмислям кандидатурата му с най-нежна привързаност. Имайте ми доверие за това, Спирит. Не се шегувам. Знам, че ще трябва да се омъжа за него, ако се стигне до война.

Сесил се усъмни в честната й дума, когато тя седна в кралската ложа с изглед към арената и той видя как очите й обхождаха ездачите, търсейки Дъдли, колко бързо тя различи знамето му с мечката и боздугана, когато видя, че Дъдли носеше шал с цвета на розова роза, точно като роклята на кралицата, безспорно неин, преметнат дръзко на рамото му, където всички можеха да го видят. Видя, че тя се изправи на крака, ужасено прикрила устата си с ръка, когато Дъдли препусна по арената, видя как аплодираше победите му, дори когато той събори от седлото Уилям Пикъринг, и как, когато той дойде до кралската ложа и тя се наведе над парапета и го короняса със собственото си венче от рози за това, че бе станал победителят на деня, тя се наведе толкова ниско и му зашепна така усмихнато, че почти го целуна по устата.

Но въпреки всичко това тя настани посланика на Хабсбургите, Каспар фон Бройнер, в кралската ложа до себе си, поднасяше му деликатеси, подбрани от нея самата, положи длан на ръкава му и вдигна очи и се усмихна в лицето му, и — всеки път, когато се дуелираше някой друг освен Дъдли — го обсипваше с въпроси за ерцхерцог Фердинанд, като му даде да разбере съвсем ясно, че отказът й на неговото предложение за женитба по-рано същия месец, е бил нещо, за което тя започваше да съжалява, дълбоко да съжалява.

Каспар фон Бройнер, очарован, объркан, и с доста замаяна глава, можеше само да си помисли, че Елизабет най-после се вразумява и ерцхерцогът ще може да дойде в Англия да се срещне с нея, и да се оженят до края на лятото.

На другата вечер Сесил беше сам, когато на вратата се потропа леко. Слугата му отвори вратата.

— Пратеник със съобщение.

— Ще го приема — каза Сесил.

Мъжът почти падна в стаята, с отмалели от умора крака. Отметна качулката си назад и Сесил позна най-доверения човек на сър Никълъс Трокмортън.

— Сър Никълъс ме изпрати да ви съобщя, че кралят е мъртъв, и да ви дам това. — Той подаде измачкано писмо.

— Седнете. — Сесил му махна с ръка да се настани на едно ниско столче до огъня, и разчупи печата на писмото. Беше кратко, и набързо надраскано:

Разхождайки се в градината на Денчуърт, Ейми откъсна няколко рози заради сладкия им аромат, и влезе в къщата през кухненската врата да намери някаква връв, за да ги завърже на китка. Когато чу името си, тя се поколеба, а после осъзна, че готвачката, кухненската прислужница и момчето, което въртеше шишовете за печене на месо, говореха за сър Робърт.

— Беше рицар-защитник на самата кралица, носеше знака на благоволението й — разказваше с наслада готвачката. — А тя го целуна по устата пред целия двор, пред цял Лондон.

— Бог да ни е на помощ — каза набожно кухненската прислужница. — Но тези важни дами могат да правят каквото им е угодно.

— Обладал я е — предположи момчето, което въртеше шишовете. — Правил е любов със самата кралица! Ето на, това се казва мъж!

— Тихо — каза готвачката на мига. — Не ти е работа да клюкарстваш за по-достойните от теб.

— Татко ми така каза — зашити се момчето. — Ковачът му казал. Рекъл, че кралицата се държала с Робърт Дъдли като истинска блудница. Че се преоблякла като прислужница, за да го намери, и че той я обладал в сеновала, и че конярят на сър Робърт ги заварил, докато го правели, и сам казал на ковача, когато дошъл тук миналата седмица да донесе кесията на милейди.

— Не! — възкликна кухненската прислужница, приятно скандализирана. — Не и върху сеното!

Бавно, като придържаше роклята си на една страна, за да не шумоли, едва дишайки, Ейми се дръпна назад от кухненската врата, тръгна обратно по каменния коридор, отвори външната врата, така че да не изскърца, и излезе обратно в горещата градина. Розите, незабелязани, паднаха от пръстите й, тя тръгна бързо надолу по пътеката, а после затича, без посока, с бузи, пламнали от срам, сякаш именно тя беше опозорена от клюките. Бягаше далеч от къщата, извън градината, през ниските храсти, през горичката, а къпините късаха полата й, камъните раздираха копринените й обувки. Бягаше, без да спре да си поеме дъх, пренебрегваше болката в ребрата си и натъртените си крака, тичаше, сякаш можеше да избяга от образа в ума си: Елизабет като разгонена кучка, наведена в сеното, с червени коси, прибрани под боне, с тържествуващо бяло лице, и Робърт, усмихващ се със съблазнителната си усмивка, влизащ грубо в нея като разгонено куче, изотзад.

Частният съвет, придружаващ двора по време на лятното пътуване, отложи началото на спешното си заседание в двореца Елтам заради Елизабет: тя беше излязла на лов със сър Робърт и половин дузина други, и никой не знаеше кога ще се върне. Членовете на съвета, с мрачни изражения, насядаха на масата и се приготвиха да работят с един празен стол начело.

— Ако само един човек се присъедини към мен, а вие, останалите, дадете единствено съгласието си, ще се погрижа той да бъде убит — каза тихо херцогът на Норфолк на своя кръг от приятели. — Това е нетърпимо. Тя е с него денонощно.

— Можете да го направите с моята благословия — каза Аръндел, а други двама мъже кимнаха.

— Мислех си, че е луда по Пикъринг — оплака се един от благородниците. — Какво стана с него?

— Не можеше да търпи това и миг повече — каза Норфолк. — Никой не би могъл.

— Не можеше да си позволи да остане тук дори миг повече — поправи го някой. — Похарчи всичките си пари, за да подкупва приятели в двора, и замина за провинцията да се съвземе.

— Той знаеше, че няма да има шанс срещу Дъдли — настоя Норфолк. — Затова Дъдли трябва да бъде отстранен.

— Тихо, идва Сесил — каза друг и мъжете се разделиха.

— Имам новини от Шотландия. Протестантските лордове са влезли в Единбург — каза Сесил, като влезе в стаята.

Сър Франсис Нолис вдигна очи:

— Наистина ли, за бога! А регентката французойка?

— Оттеглила се е в замъка Лийт. Бяга.

— Не е сигурно, че това е вярно — каза упорито Томас Хауърд, херцог Норфолк. — Освен това, в колкото по-голяма опасност е тя, толкова по-голяма е вероятността французите да й изпратят подкрепления. Ако на това трябва да се сложи край, то тя трябва да бъде победена изведнъж, без никаква надежда за съвземане, и това трябва да се направи бързо. Тя е вдигнала обсадата с безспорната надежда за подкрепления. Това може да означава единствено, че французите идват да я защитят. Това е сигурно.

— Кой ще довърши това заради нас? — попита Сесил, знаейки най-вероятния отговор. — Кой от командирите, когото шотландците биха последвали, е наш приятел?

Един от членовете на Частния съвет вдигна очи:

— Къде е граф Аран? — попита той.

— На път за Англия — отвърна Сесил, с прикрито самодоволство. — Когато стигне тук, ако успеем да постигнем споразумение с него, можем да го изпратим на север с армия. Но той е съвсем млад…

— Той е съвсем млад, но има най-доброто основание да претендира за трона след френската кралица — каза някой в по-далечния край на масата. — Можем да го подкрепим с чиста съвест. Той е нашият законен претендент за трона.

— Има само едно условие, което той ще се съгласи да приеме и което ние можем да предложим — каза мрачно Норфолк. — Кралицата.

Няколко души хвърлиха поглед към затворената врата, сякаш за да се уверят, че тя няма да се отвори с гръм и трясък и вътре да нахълта Елизабет, почервеняла от гняв. После, един по един, всички кимнаха.

— А испанският съюз с ерцхерцога? — обърна се към Сесил Франсис Бейкън, брат на сър Никълъс.

Сесил сви рамене.

— Те още са склонни, а тя казва, че е готова да го приеме. Но аз бих предпочел Аран. Той е от нашата вяра, и ни носи Шотландия и шанса да обединим Англия, Уелс, Ирландия и Шотландия. Това би ни превърнало в сила, която трябва да бъде приемана сериозно. Ерцхерцогът ще се постарае испанците да бъдат на наша страна, но какво ще искат те от нас? Докато интересите на Аран са същите като нашите, и ако се оженят — той си пое дъх: тези надежди му бяха толкова скъпи, че му бе почти непоносимо да ги изрече — ако те се оженят, ще обединим Шотландия и Англия.

— Да, ако… — каза раздразнено Норфолк. — Ако успеем да я накараме сериозно да погледне втори път някой мъж, който не е проклет разбойник прелюбодеец.

Повечето от мъжете кимнаха.

— Със сигурност имаме нужда или от испанска помощ, или от Аран, за да поведем кампанията — каза Нолис. — Не можем да го направим сами. Французите разполагат с четири пъти по-голямо богатство и мощ от нас.

— И са изпълнени с решимост — каза смутено друг мъж. — Получих вест от братовчед ми в Париж. Той каза, че фамилията Гиз си е поставила за цел да управлява всичко, и че те са заклети врагове на Англия. Вижте какво направиха в Кале — просто пометоха всичко пред себе си. Ще стъпят в Шотландия, а после ще настъпят към нас.

— Ако тя се омъжи за Аран… — подхвана някой.

— Аран! Какъв е шансът да се омъжи за Аран? — избухна Норфолк. — Много хубаво е да преценяваме кой кандидат ще е най-добър за страната, но как ще се омъжи тя, докато не вижда никого, и не мисли за никого, освен за Дъдли? Той трябва да бъде отстранен. Тя се държи като някоя доячка, ухажвана от селски момък. Къде е тя сега, по дяволите?

Елизабет лежеше под един дъб върху ловното наметало на Дъдли, конете им бяха вързани за едно близко дърво. Дъдли се беше облегнал на дървото зад нея, положил главата й в скута си, и навиваше буклите й около пръстите си.

— Преди колко време излязохме? — попита го тя.

— Може би час, не повече.

— И винаги ли смъкваш любовниците си от конете им и ги обладаваш на земята?

— Знаеш ли — каза той с поверителен тон, — никога преди в живота си не съм правил такова нещо. Никога не съм изпитвал такова желание преди, винаги съм бил човек, който е можел да изчака подходящия момент, да планира времето си. Но с теб… — той млъкна насред изречението.

Тя се извъртя, за да може да вижда лицето му, и той я целуна по устата — продължителна, топла целувка.

— Отново съм изпълнена със страст — каза тя удивено. — Започвам да те желая така, както лакомият човек копнее за храната.

— Аз също — каза той тихо и я придърпа нагоре, така че тя остана да лежи, извивайки се като гъвкава змия покрай тялото му. — Това е удовлетворение, което носи със себе си само още апетит.

Продължително, ниско изсвирване ги накара да застанат нащрек.

— Това е сигналът на Тамуорт — каза Робърт. — Сигурно някой се приближава.

Елизабет на мига скочи и се изправи на крака, като отупваше листата от ловната си рокля и се оглеждаше за шапката си. Робърт грабна наметката си и я изтърси. Тя се обърна към него:

— Как изглеждам?

— Необикновено добродетелна — каза той, и беше възнаграден от бързото проблясване на усмивката й.

Тя отиде при коня си и стоеше до главата му, когато Катерина Нолис и конярят й се появиха на малката горска поляна, последвани от Тамуорт, камериера на Дъдли.

— Ето къде сте били! Помислих, че съм ви изгубила! Къде отидохте? — запита настоятелно Елизабет. — Мислех, че сте зад мен.

— Спрях коня си за миг, а после всички сякаш изчезнахте. Къде е сър Питър?

— Конят му окуця — каза Робърт. — Прибира се пеш у дома във възможно най-киселото настроение. Ботушите му стягат. Гладни ли сте? Ще хапнем ли?

— Умирам от глад — каза Катерина. — Къде са дамите ви?

— Тръгнаха преди нас за пикника — каза непринудено Елизабет. — Аз исках да ви изчакам, и сър Робърт остана, за да се грижи за безопасността ми. Сър Робърт, ръката ви, ако обичате.

Той я качи на седлото, без да срещне погледа й, а после сам възседна ловния си кон.

— Насам — каза той и препусна пред двете жени към мястото, където пътеката за езда пресичаше малка река. В далечния край беше издигнат павилион, окичен със зелено и бяло, и те усетиха миризмата на еленско месо, което се печеше на огъня, и видяха слугите да разопаковат сладкиши и захаросани плодове.

— Толкова съм гладна — възкликна с наслада Елизабет. — Никога преди не съм имала такъв апетит.

— Превръщате се в лакомница — отбеляза Робърт за изненада на Катерина. Тя долови бързия, съучастнически поглед, който приятелката й и сър Робърт си размениха.

— Лакомница ли? — възкликна тя. — Кралицата яде колкото едно птиче.

— Лаком паун тогава — каза той, без ни най-малко да се смути от упрека. — Лакомия и суета в едно. — И Елизабет се изкикоти.

В сряда вечерта църквата в Денчуърт изглеждаше като изоставена, вратата не беше заключена, но беше затворена. Ейми завъртя предпазливо голямата желязна дръжка и почувства как вратата поддаде под докосването й. Една стара жена на скамейката в дъното вдигна очи и посочи безмълвно към параклиса, посветен на Богородица, в страничната част на църквата. Ейми кимна и тръгна към него.

Завесите, покриващи ажурната каменна украса над вратата, която отделяше параклиса от главния корпус на църквата, бяха спуснати. Ейми ги дръпна настрани и се вмъкна вътре. Двама-трима души се молеха при преградата на олтара. Ейми спря за миг, а после се вмъкна в скамейката най-отзад, близо до свещеника, който разговаряше тихо с млад мъж: двамата бяха доближили глави. След няколко мига младежът, със сведена глава, зае мястото си до преградата на олтара. Ейми се приближи до отец Уилсън и коленичи на овехтялата молитвена възглавничка.

— Преподобни отче, съгреших — каза тя тихо.

— Какъв е грехът ти, дъще?

— Провалих се в любовта си към моя съпруг. Поставих своята преценка над неговата. — Тя се поколеба. — Помислих си, че зная по-добре от него как е редно да живеем. Сега разбирам, че това е бил грехът на гордостта, моята гордост. Мислех си също и че мога да го откъсна от двора и да го върна при себе си, и че можем да живеем скромно, обикновено. Но той е велик човек, роден да бъде велик човек. Боя се, че се дразнех от неговото величие, и мисля, че дори обичният ми баща… — Тя напрегна гласа си да изрече предателската критика: — Дори баща ми изпитваше завист. — Тя направи пауза. — Те бяха толкова далеч от нашето положение… И се боя, че в сърцата си ние и двамата се наслаждавахме на неговото падение. Мисля, че тайно се радвахме да го видим принизен, а аз не се радвах на издигането му на власт оттогава насам. Не бях истински щастлива заради него, както една съпруга и помощница е редно да бъде.

Тя направи пауза. Свещеникът мълчеше.

— Завиждах му за величието и за вълнуващия му живот, и за важното му положение в двора — каза тя тихо. — И по-лошо. Ревнувах от любовта, която засвидетелства на кралицата, и хранех подозрения за това. Отрових любовта си към него със завист и ревност. Отрових себе си. Оставих греха да ме поболее, и трябва да бъда изцелена от тази болест и да получа опрощение за този грях.

Свещеникът се поколеба. Във всяка кръчма в страната се говореше уверено, че Робърт Дъдли е любовник на кралицата, и се обзалагаха дали ще напусне съпругата си под някакъв предлог, или ще я отрови, или може би ще я удави в реката. Свещеникът изобщо не се съмняваше, че най-лошите страхове на Ейми са близо до истината.

— Той е твой съпруг, поставен от Бог над теб — каза той бавно.

Тя наведе глава.

— Знам това. Ще му бъда покорна, не само в постъпките си, но също и в мислите си. Ще му бъда покорна в сърцето си и няма да си поставям за цел да го съдя или да се опитвам да го отклоня от отреденото му величие. Ще се опитам да приуча себе си да се радвам за него в славата му, а не да го възпирам.

Свещеникът се замисли за миг, питайки се как да посъветва тази жена.

— Една картина в главата ми ме преследва като проклятие — каза Ейми, с много нисък глас. — Дочух някой да казва нещо за съпруга ми, и сега го виждам през цялото време, в ума си, в сънищата си. Трябва да се освободя от това… мъчение.

Той се зачуди какво ли можеше да е чула. Със сигурност някои от приказките, достигнали до ушите му, бяха отвратителни.

— Бог ще те освободи — каза той с повече увереност, отколкото изпитваше. — Отнеси тази представа пред Бог, и я положи в краката му, и той ще те освободи.

— Много е… неприлична — каза Ейми.

— Имаш похотливи мисли, дъще?

— Не такива, които ми доставят наслада! Те ми причиняват единствено болка.

— Трябва да ги представиш пред Бог и да освободиш ума си от тях — каза той твърдо. — Трябва да потърсиш сама своя път към Бог. Независимо как твоят съпруг избира да живее живота си, каквито и да са неговите избори, твой дълг към Бог и към него е да го приемаш с радост и да се доближиш до Бога.

Тя кимна и попита смирено:

— И какво трябва да направя?

Свещеникът се замисли за миг. В Библията имаше много истории, които описваха изпълненото със страх робство, каквото беше бракът, и с тяхна помощ той бе приучвал към подчинение много жени с независими умове. Но сърце не му даваше да принуждава Ейми, чието лице беше толкова бледо, а очите й — толкова умолителни.

— Трябва да прочетеш историята за Мария Магдалена — каза той. — И трябва да помислиш върху текста: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“.4 Не ни е наредено от Бог да се съдим едни други. Не ни е наредено от Него да размишляваме върху нечий друг грях. Наредено ни е от Бог да оставим Него да прецени, да оставим Него да бъде съдник. Почакай, додето Божията воля ти стане ясна, и й се подчини, чадо мое.

— А покаяние? — запита тя.

— Пет декади от розария5 — каза той. — Но се моли сама и тайно, дете мое, времената са тревожни и предаността към църквата не се зачита, както е редно.

Ейми сведе глава, та той да прошепне благословията си, и после отиде при другите хора при преградата на олтара. Те чуха свещеника да се движи зад тях, а сетне последва тишина. После, облечен в одеждите си и понесъл хляба и виното, той се отправи бавно по пътеката между скамейките и мина през преградата между нефа и мястото за хористите.

Ейми наблюдаваше през преплетените си като мрежа пръсти, през дърворезбата на преградата между нефа и мястото за хористите, как той се обърна с гръб към тях и изрече молитвите на вечния латински, с лице към олтара. Тя почувства в гърдите си болка, която — помисли си — идваше от разбитото й сърце. Свещеникът не й беше казал, че тревогите й са въображаеми, и че трябва да ги изхвърли от ума си. Не се беше отдръпнал стреснато от намека, и не беше отрекъл клюките на кухненската прислужница, на момчето, което въртеше шишовете в готварницата. Не я беше упрекнал, че в суетата си храни злонамерени подозрения към един честен съпруг. Вместо това я беше посъветвал да помни дълга си и да има кураж, сякаш смяташе, че може би й предстои да понася трудности.

„Значи той също знае“, помисли си тя. „Цялата страна знае — от готвачката в Денчуърт до свещеника на Денчуърт. Сигурно съм била последният човек в Англия, който научава за това. О, господи, колко дълбоко, колко безкрайно дълбоко съм посрамена“…

Тя го загледа как вдига причастния хляб и рязко си пое дъх при чудотворния миг на промяната, когато хлябът се превърна в тялото Христово, а виното се превърна в Неговата кръв. Всеки епископ в страната се беше опълчил на Елизабет, и настояваше, че това е истината, всеки свещеник в страната все още го вярваше, а стотици продължаваха тайно да отслужват литургията така, според старите ритуали, потайно.

Ейми, заслепена от свещите и утешена от присъствието на Живия Бог, твърде свято същество, за да бъде показвано на паството, твърде свят, за да бъде приеман всяка неделя, толкова свят, че Той можеше да бъде гледан само през решетката на пръстите й, през каменната ажурна украса, се помоли отново Робърт да предпочете да се прибере у дома при нея, а когато дойде, тя да намери някакъв начин да държи главата си изправена, да изтрие онези картини от ума си, да бъде свободна от греха и радостна да го види.

Сесил успя да хване Елизабет преди голямото пиршество във великолепния дворец на херцог Аръндел, „Нонсъч“, и да я задържи за миг в личния й кабинет.

— Ваша светлост, трябва да говоря с вас.

— Спирит, не мога. Херцогът е приготвил пиршество, достойно за император, направил е всичко, само дето не е увил месото в златни листове. Не мога да го оскърбя, като закъснея.

— Ваша светлост, дългът ме принуждава да ви предупредя. Папата усилва заплахите към вас, и в страната се носят много клюки във ваша вреда.

Тя се поколеба и се намръщи.

— Какви клюки?

— Казват, че проявявате към сър Робърт повече благоволение и благосклонност, отколкото към всеки друг мъж.

„Твърде деликатно казано“, упрекна се Сесил. „Но как мога да й кажа в лицето, че я наричат «блудницата на Дъдли»?“

— Така е редно — отвърна тя с усмивка. — Той е най-прекрасният мъж в моя двор.

Сесил намери смелост да се изрази по-ясно.

— Ваша светлост, по-лошо е. Носят се слухове, че вие и той имате срамни отношения.

Елизабет пламна и почервеня.

— Къде се говори това?

„Във всяка пивница в Англия“.

— Говори се навсякъде, Ваша светлост.

— Нямаме ли закони, които да попречат на клеветниците? Нямаме ли ковачи да им отрежат езиците?

Сесил примигна при тази нейна ожесточеност:

— Ваша светлост, можем да извършим арести, но ако нещо се говори надлъж и на шир, и се вярва от всички, ние сме в безизходица. Хората ви обичат, но…

— Достатъчно — каза тя рязко. — Не съм направила нищо непочтено, нито пък сър Робърт. Няма да допусна да чувам клюки и клевети за себе си. Трябва да накажете клеветниците, които заловите, и клюките ще затихнат. Ако ли не, ще обвинявам вас, Сесил. Никой друг.

Тя се обърна, но той я задържа.

— Ваша светлост?

— Какво?

— Не става въпрос само за това, че хората от простолюдието клюкарстват за по-достойните от тях. В двора има мъже, които казват, че Дъдли трябва по-скоро да бъде убит, отколкото да допуснем да ви свали от трона.

Сега вниманието й беше изцяло насочено към него.

— Той е застрашен?

— И двамата сте изложени на опасност поради това лекомислие. Вашата репутация пострада, а има мнозина, които считат, че е техен патриотичен дълг да го убият, преди да бъдете обезчестена.

Тя пребледня.

— Никой не трябва да го докосва, Сесил.

— Лекът е лесен. Спасението му е лесно. Омъжете се. Омъжете се или за ерцхерцога, или за Аран, и клюките ще замлъкнат, а заплахата ще изчезне.

Елизабет кимна, на лицето й пак беше изписано изплашеното изражение на преследван човек.

— Ще се омъжа за един от тях, можете да разчитате на това. Кажете на хората, че ще се омъжа за единия или другия, тази есен. Сигурно е. Знам, че трябва.

— Каспър фон Бройнер ще бъде на вечеря. Да го настанят ли да седне до вас? Трябва да си осигурим подкрепата му за борбата ни с Шотландия.

— Разбира се! — каза тя нетърпеливо. — Кой си мислехте, че ще седи до мен? Сър Робърт? Дадох на всички да разберат, че отново обмислям женитба с ерцхерцога, обсипах посланика му с внимание.

— Ще бъде по-добре за всички ни, ако някой успее да ви повярва този път — каза откровено Сесил. — Посланикът има надежди, вие се погрижихте за това, но не ви виждам да изготвяте брачен договор.

— Сесил, август е, на път съм, това не е време за изготвяне на договори.

— Принцесо, вие сте в опасност. Опасността не изчезва, защото някой ви е приготвил гощавка и ловът е добър, а времето — прекрасно. Граф Аран трябва да пристигне в Англия вече всеки момент, кажете ми, че мога да го доведа при вас в мига, в който пристигне.

— Да — каза тя. — Можете да го направите.

— И ми кажете, че мога да събера пари за него и да започна да събирам армия, която да тръгне на север с него.

— Не и армия — каза тя веднага. — Не и докато не разберем дали има смелостта да застане начело на нея. Не и докато не узнаем от него какви са плановете му. Откъде да знам, Сесил, той може вече и да има скрита съпруга някъде.

„Това едва ли би ви възпряло, ако се съди от настоящото ви поведение с женен мъж“, помисли си Сесил раздразнено. На глас каза просто:

— Ваша светлост, той не може да постигне победа без нашата подкрепа, и има най-голямо основание да претендира за шотландския трон. Ако отведе нашата армия до победа, а вие го приемете като свой съпруг, тогава ще сме защитили Англия от французите не само засега, а завинаги. Ако се съгласите да направите това за Англия, ще бъдете най-великият владетел, сядал някога на престола на тази страна, по-велик владетел от родния си баща. Опазете Англия от Франция, и ще бъдете запомнена завинаги. Всичко друго ще бъде забравено, вие ще бъдете спасителката на Англия.

— Ще се срещна с него — каза Елизабет. — Вярвайте ми, Сесил, аз поставям страната си преди всичко. Ще се срещна с него и ще реша какво да направя.

Свещите и разпятието бяха изнесени от хранилището, лъснати и изложени на олтара на Кралския параклис в Хамптън Корт. Дворът се беше върнал от лятното си пътуване в набожно настроение. Елизабет, посещавайки литургията, беше започнала да се кланя пред олтара и да се кръсти, когато пристигаше и когато си тръгваше. В купела имаше светена вода, а Катерина Нолис демонстративно напускаше двора всяка сутрин, за да отиде в Лондон да се моли заедно с привържениците на Реформацията.

— Какво е всичко това сега? — попита сър Франсис Бейкън кралицата, когато спряха за миг при отворената врата на параклиса и видяха хористите да лъскат преградата на олтара.

— Това е залъгване — каза тя презрително. — За онези, които искат да видят промяна в убежденията ми.

— И кои са те? — попита той любопитно.

— Папата, който би искал да ме види мъртва — каза тя раздразнено. — Испанците, които трябва да запазя като свои приятели, и ерцхерцогът — за да му дам надежда, заради английските паписти — за да ги накарам да спрат. Заради вас, и вашите събратя лутерани, за да породя у вас съмнение.

— И къде е истината във всичко това? — попита той усмихнато.

Тя раздразнено повдигна рамо и продължи, подминавайки вратата.

— Истината е последното нещо, което има значение — каза тя. — И можете да повярвате едно нещо за моето отношение към истината: държа я добре скрита в сърцето си.

Уилям Хайд получи писмо от иконома на Робърт, Томас Блаунт, в което от него се искаше да е готов да посрещне хората на Робърт, които щяха да дойдат до три дни, за да придружат Ейми и госпожа Одингсел до семейство Фостър в Къмнър Плейс за кратко гостуване, а след това да продължат към Чизълхърст. Приложена в писмото надраскана набързо бележка от негово благородие съобщаваше на Уилям последните вести от двора — за подаръците, които Робърт бе получил от кралицата, сега завърнала се в Хамптън Корт, и посочваше, че Уилям не след дълго ще бъде назначен на доходен пост в един от колежите на Оксфорд, като благодарност за проявената любезност към лейди Дъдли, и за да може Робърт да разчита на приятелството му и за в бъдеще.

Той отиде при Ейми с писмото в ръка.

— Изглежда, че ще трябва да ни напуснете.

— Толкова скоро? — запита тя. — Той споменава ли нещо за къща тук?

— Кралицата му е дала голямо имение в Кент — каза той. — Той пише, за да ми съобщи. Ноул Плейс, знаете ли го?

Тя поклати глава.

— Значи той не иска от мен да му търся къща сега? Няма ли да живеем в Оксфордшър? В Кент ли ще живеем?

— Не уточнява — каза той внимателно, като си мислеше, че е направо възмутително, тя да трябва да пита някой приятел къде ще бъде домът й. Твърде шумната й кавга със съпруга й очевидно я бе наранила дълбоко: беше я наблюдавал как се свива и се вглъбява в себе си, сякаш посрамена. В последните седмици беше станала много набожна, а Уилям Хайд смяташе, че ходенето на църква е утеха за жените, особено когато попаднеха в хватката на злощастни обстоятелства, над които нямаха контрол. На един добър свещеник като отец Уилсън можеше да се разчита да проповядва покорство: а Уилям Хайд вярваше, подобно на други мъже от неговото време, че покорството е голяма добродетел у една съпруга. Видя я как вдига ръка към гърдите си.

— Болка ли изпитвате, лейди Дъдли? — попита той. — Често ви виждам да слагате ръка на сърцето си. Искате ли да ви прегледа лекар, преди да тръгнете?

— Не — каза тя с бърза, тъжна усмивка. — Няма нищо. Кога казва милорд, че трябва да тръгна?

— До три дни — каза той. — Трябва да отидете първо в Къмнър Плейс да посетите семейство Фостър, а после — при вашия приятел господин Хейс в Чизълхърст. Съжаляваме, че ще трябва да се разделим. Но се надявам, че скоро ще се върнете при нас. Сега сте като член от семейството, лейди Дъдли. Винаги ще е голямо удоволствие да ви приемем тук.

За негово смущение, очите й се напълниха със сълзи и той тръгна бързо към вратата, опасявайки се от сцена. Но тя само му се усмихна и каза.

— Толкова сте любезни. Винаги съм обичала да идвам тук, а сега чувствам къщата ви като свой дом.

— Сигурен съм, че скоро ще се върнете при нас — каза той бодро.

— Може би вие ще дойдете да ме видите. Може би ще живея в Ноул — каза тя. — Може би Робърт има намерение това да бъде новият ми дом.

— Може би — каза той.

Летиша Нолис стоеше пред голямото писалище на Уилям Сесил в елегантните му покои в Хамптън Корт, сключила ръце зад гърба си, с невъзмутимо изражение.

— Бланш Пари каза на кралицата, че си играе с огъня, и че ще изгори до основи цялата къща, и нас в нея — докладва тя.

Сесил вдигна очи:

— И кралицата каза…?

— Каза, че не е направила нищо лошо, и че никой не може да докаже нищо.

— А какво каза мистрес Пери?

— Каза, че на човек му е достатъчно само да ги погледне двамата, за да разбере, че са любовници — лек смях смекчи сериозния й тон. — Каза, че са горещи като кестени върху кухненска лопатка.

Сесил й се намръщи.

— А кралицата?

— Изхвърли Бланш от покоите си и й каза да не се връща, докато не отмие клюките от устата си, или ще се окаже с отрязан език заради клевета.

— Нещо друго?

Тя поклати глава.

— Не, сър. Бланш се разплака и каза, че сърцето й се къса, но предполагам, че това не е важно.

— Кралицата спи винаги с компаньонка и със страж на вратата, нали?

— Да, сър.

— Значи в тези ужасни клюки не може да има истина.

— Не, сър — повтори Летиша като ученичка. — Освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако няма врата зад ламперията, така че кралицата да може да се измъкне от леглото си, когато компаньонката й заспи, и през тази тайна врата да отиде при сър Робърт, както казват, че правел някога баща й, кралят, когато искал да посети някоя жена.

— Но такъв проход не съществува — каза рязко Сесил.

— Освен ако е възможно един мъж да легне с жена в дневните часове, и ако не им трябва легло. Ако могат да го направят под някое дърво, или в таен ъгъл, или набързо, облегнати на някоя стена.

Тъмните й очи преливаха от дяволити мисли.

— Всичко това може и да е вярно, но се съмнявам, че баща ти ще бъде доволен да узнае какво си мислиш — каза строго Сесил. — И трябва да ти напомня да пазиш подобни предположения за себе си.

Погледът й проблесна за миг, когато насочи очи към него.

— Да, сър, разбира се, сър — каза тя сдържано.

— Можеш да си вървиш — каза Сесил. — „Боже мили, ако тази малка кокетка може да ми каже това в лицето, какво ли говорят зад гърба ми?“

Когато Сесил влезе в приемната, сър Робърт тъкмо се навеждаше да прошепне нещо на седналата кралица, а кралицата се смееше. Страстта между двамата беше толкова силна, че за миг на Сесил му се стори, че е почти видима, после той поклати глава, за да прогони от ума си подобни глупости, и пристъпи напред, за да се поклони.

— О, не лоши новини, Сесил, моля ви! — възкликна Елизабет.

Той се опита да се усмихне.

— Нито дума. Но може ли да се поразходя с вас за миг?

Тя се надигна от мястото си.

— Не си отивайте — каза тихо на Робърт.

— Може да отида в конюшните — каза той.

Ръката й се стрелна бързо и докосна ръкава му.

— Почакайте ме, ще се забавя само миг.

— Може би — каза той закачливо.

— Чакайте, или ще ви обезглавя — прошепна тя.

— Със сигурност ще легна на дръвника заради вас, и ще ви кажа, когато съм готов.

Чули тихия й смях, придворните се огледаха и видяха Сесил, някога неин най-голям приятел и единствен съветник, да чака търпеливо, докато тя се откъсна от сър Робърт, със зачервени и пламнали бузи.

Сесил й предложи ръката си.

— Какво има? — попита тя, не твърде любезно.

Той изчака, докато минаха от приемната в дългата галерия. Там също чакаха членове на кралския двор, а някои излязоха от приемната, за да наблюдават Сесил и кралицата и да изчакат реда си да привлекат вниманието й сега, когато най-сетне някой я беше отделил от Дъдли.

— Научавам от Париж, че французите ще изпратят подкрепления в Шотландия, за да помогнат на кралицата регентка.

— Е, нали знаехме, че ще го направят — каза тя с безразличие. — Но някои хора смятат, че шотландците и без друго няма още дълго да поддържат обсадата. Те никога не носят припаси за повече от две седмици, просто ще се откажат и ще се приберат у дома.

„Така казва сър Робърт, нали?“, каза си тихо Сесил.

— По-добре да се молим да не го направят — каза той с малко рязък тон. — Защото тези шотландски лордове са първата ни отбранителна линия срещу французите. А новината, която нося, е че французите изпращат войници в Шотландия.

— Колко? — попита тя, твърдо решена да не се плаши.

— Хиляда копиеносци и хиляда стрелци с аркебузи. Общо две хиляди войници.

Искаше да я стресне, но си помисли, че е стигнал твърде далече. Лицето й побеля като платно, и той сложи ръка на кръста й, за да й попречи да падне.

— Сесил, това е повече, отколкото им е нужно, за да нанесат поражение на шотландците.

— Знам — каза той. — Това е първата вълна на една нахлуваща войска.

— Те смятат да дойдат — тя говореше с глас, съвсем малко по-силен от изплашен шепот. — Наистина имат намерение да нахлуят в Англия.

— Сигурен съм, че възнамеряват — каза той.

— Какво можем да направим?

Тя вдигна поглед към него, сигурна, че той ще има план.

— Трябва веднага да изпратим сър Ралф Садлър в Бърик, за да сключи споразумение с шотландските лордове.

— Сър Ралф?

— Разбира се. Той служи вярно на баща ви в Шотландия, и познава половината шотландски лордове по име. Трябва да го изпратим със средства за финансиране на военна кампания. И трябва да огледаме пограничните защити и да ги подсилим, за да попречим на французите да влязат в Англия.

— Да — съгласи се тя бързо. — Да.

— Мога ли да задействам това?

— Да — каза тя. — Къде е Аран?

Изражението му стана мрачно:

— На път е, моят човек ще го доведе.

— Освен ако не се е върнал в Женева — каза тя мрачно. — След като е сметнал, че шансовете определено не са на негова страна.

— Той е на път — каза Сесил, знаейки, че най-добрият му човек беше изпратен в Женева със заповеди да доведе Аран в Лондон, независимо дали това му харесва, или не.

— Трябва да накараме испанците да ни обещаят подкрепата си. Французите се страхуват от Испания. Ако ги имаме като свои съюзници, ще бъдем в по-голяма безопасност.

— Ако можете да го направите — предупреди я той.

— Ще го направя — обеща му тя. — Ще им обещая всичко, което поискат.

Уилям Хайд се отби за миг да види сестра си Лизи, докато тя трескаво опаковаше нещата си, за да напусне къщата.

— Тя наистина ли няма представа какво говорят хората за сър Робърт и кралицата?

— Тя говори с толкова малко хора, че може и да не е чула нищо за това, а и във всеки случай, кой би имал сърце да й го каже?

— Някой приятел може да й каже — подтикна я той. — Истински приятел. Да я подготви.

— Как може някой да я подготви? — Тя избухна. — Никой не знае какво ще се случи. Никога преди не се е случвало нещо подобно. Аз не съм подготвена, ти не си подготвен, как може съпругата му да е подготвена? Как може някой да се подготви, когато никога преди не се е случвало нищо подобно? Коя страна е имала кралица, която се държи като блудница с един женен мъж? Кой може да каже какво ще се случи в следващия момент?

— За бога, принцесо, трябва да говоря с вас — каза отчаяно Кат Ашли в личните покои на Елизабет в двореца Хамптън Корт.

— Какво има? — Елизабет бе седнала пред огледалото си, усмихвайки се на отражението си, докато решеха косата й с меки четки с дръжки от слонова кост, а после я разтриваха с червена коприна.

— Ваша светлост, всички говорят за вас и сър Робърт, и нещата, които казват, са възмутителни. Неща, които не бива да се говорят за никоя млада жена, ако иска да сключи добър брак, неща, които никога не бива дори да бъдат помисляни във връзка с кралицата на Англия.

За нейна изненада, Елизабет, която като принцеса толкова се бе страхувала за репутацията си, извърна глава от старата си гувернантка и каза пренебрежително:

— Хората винаги говорят.

— Не така — каза Кат, продължавайки да упорства. — Това е скандално. Ужасно е да го слушам.

— И какво казват? Че не съм целомъдрена? Че сър Робърт и аз сме любовници? — Елизабет я предизвикваше да изрече най-лошото.

Кат си пое рязко дъх.

— Да. И повече. Казват, че вие сте му родила дете и затова дворът се е отправил на път това лято. Казват, че бебето е било родено и скрито при дойката си, докато вие двамата успеете да се ожените и да го покажете на бял свят. Казват, че сър Робърт крои заговор да убие съпругата си, да я убие, за да се ожени за вас. Казват, че той ви е омагьосал и сте си изгубила ума, и че не можете да правите нищо друго, освен да делите легло с нето, че не можете да мислите за нищо, освен за похот. Казват, че апетитът ви е чудовищен, че сте извратена в насладата, която изпитвате от него. Казват, че пренебрегвате делата на кралството, за да излизате на езда с него всеки ден. Казват, че той е крал във всяко отношение, освен по име. Казват, че ви налага волята си.

Елизабет поаленя от ярост. Кат падна на колене.

— Говорят много подробни неща за това, как си лягате с него, неща, от които всеки би се изчервил, щом ги чуе. Ваша светлост, обичала съм ви като майка и знаете какво съм изстрадала за вас, за да ви служа, и съм го изстрадала с радост. Но никога не съм изпитвала такава тревога, каквато чувствам сега. Сама ще си докарате падането от престола, ако не зарежете сър Робърт.

— Да го зарежа! — Елизабет скочи на крака, разпилявайки четки за коса и гребени. — Защо, по дяволите, трябва да го зарежа?

Останалите дами в стаята скочиха на крака и се махнаха от пътя й, като се притиснаха към стената, със сведени очи, надявайки се да останат незабелязани, отчаяно изпълнени с желание да избегнат пламтящия поглед на Елизабет.

— Защото той ще стане причина за вашата смърт! — Кат също се изправи, заставайки с лице към младата си господарка, отчаяно искрена. — Не можете да задържите трона си и да позволите на хората да говорят за вас, както сега. Казват, че не сте по-добра от блудница, Ваша светлост, да ми прости Господ, че трябва да ви кажа такава дума. По-лошо е от всякога. Дори с лорд Сиймор…

— Достатъчно! — изсъска Елизабет. — И нека ти кажа нещо. Никога в живота си не съм имала и миг безопасност, знаеш това, Кат. Никога не съм изпитала радост дори за миг. Никога не съм имала мъж, който ме обича, нито мъж, на когото мога да се възхищавам. В лицето на сър Робърт имам прекрасен приятел, най-прекрасният мъж, когото съм познавала. За мен любовта му е чест, никога няма да бъда посрамена от нея.

И в нея няма нищо срамно. Знам, че е женен мъж, танцувах на сватбата му, за бога. Спя в спалнята си всяка нощ със стражи на вратата и компаньонка в леглото. Знаеш това така добре, както и аз. Ако бях глупачка и исках да си взема любовник — а аз не искам — тогава щеше да ми е невъзможно да го направя. Но ако поискам, кой ще ми го откаже? Не и ти, Кат, нито Частният съвет, не и Камарата на общините на Англия. Ако исках любовник, тогава защо на мен, кралицата на Англия, да ми бъде отказано онова, което всяка гъсарка може да има, стига да го поиска?

Елизабет крещеше оправданието си, почти извън себе си от гняв. На Кат Ашли, прилепила гръб към покритата с дървена ламперия стена, почти й прилоша от ужас.

— Елизабет, принцесо моя, ваша светлост — прошепна тя. — Просто искам да бъдете предпазлива.

Елизабет се извъртя рязко и се тръсна отново в ниското си столче, и тикна четката си за коса в ръката на пребледнялата като платно Летиша Нолис:

— Е, няма да бъда — отвърна рязко Елизабет.

Същата нощ тя се вмъкна през тайната врата в разположените в съседство покои на Робърт. Той я чакаше: в огнището гореше огън, пред него бяха придърпани два стола. Камериерът му, Тамуорт, им беше приготвил вино и дребни сладкиши, преди да излезе от стаята, за да застане на стража пред вратата.

Елизабет, по нощница, се плъзна в обятията на Робърт и почувства топлите му целувки върху косата си.

— Трябваше да чакам цяла вечност — прошепна тя. — Бях легнала да спя с Летиша, а тя все бъбреше ли, бъбреше, и не заспиваше.

Той решително отклони ума си от представата за изящната млада жена и любовницата си заедно в леглото, докато решат взаимно медните си коси, с бели нощници, отворени на врата.

— Страхувах се, че няма да можеш да дойдеш.

— Винаги ще идвам при теб. Каквото и да говорят хората.

— Какво са казали хората?

— Още скандални твърдения — тя пренебрегна мисълта с поклащане на глава. — Не мога да го повторя. Толкова е ужасно.

Той я сложи да седне в стола и й подаде чаша вино.

— Не копнееш ли да бъдем заедно съвсем открито? — попита той тихо. — Искам да мога да кажа на всички колко те обожавам. Искам да бъда в състояние да те защитавам. Искам да бъдеш моя.

— Как може да стане това?

— Ако се оженим — предложи той тихо.

— Ти си женен — каза тя, толкова тихо, че дори малката хрътка, която седеше в краката й, не можеше да я чуе. Но Робърт чу, видя формата, която приеха устните й — никога не откъсваше очи от устата й.

— Баща ти е бил женен, когато е срещнал майка ти — каза той тихо. — И въпреки това, когато я е срещнал, нея, жената, която е трябвало да притежава, жената, за която е знаел, че е голямата любов на живота му, е напуснал първата си съпруга.

— Първият му брак не е бил валиден — отговори тя на мига.

— Нито пък моят. Казах ти, Елизабет, любовта ми към Ейми Робсарт е мъртва, както и нейната към мен, и тя не означава нищо за мен. Сега тя живее отделно от мен, и то от години, по свой избор. Свободен съм да те обичам. Ти можеш да ме освободиш, и тогава ще видиш какво ще бъдем един за друг.

— Аз мога да те освободя? — прошепна тя.

— Имаш тази власт. Ти си глава на църквата. Можеш да ми дадеш развод.

Тя ахна.

— Аз?

Робърт й се усмихна:

— Кой друг?

Той виждаше как умът й работи ожесточено.

— Планирал си това.

— Как бих могъл да планирам такова нещо? Как бих могъл да мечтая, че това ще ни се случи? Парламентът те направи върховен управител на църквата, и ти даде правомощията на папата, без нито една дума от мен. Сега имаш властта да анулираш брака ми, Камарата на общините на Англия ти даде тази власт, Елизабет. Ти можеш да ме освободиш, Елизабет, както баща ти освободи себе си. Можеш да ме освободиш да бъда твой съпруг. Можем да се оженим.

Тя затвори очи, за да не види той вихъра на мислите в главата й, спонтанното й плахо отдръпване.

— Целуни ме — каза тя замечтано. — О, целуни ме, любов моя.

Томас Блаунт беше в личните покои на Робърт над конюшните още на другата сутрин, облегнат на вратата и чистеше ноктите си с остър нож, когато вратата отсреща се отвори и Дъдли влезе, прибирайки се от езда, със сноп сметки от ковача в ръка.

— Томас?

— Милорд.

— Новини?

— Граф Аран, Джеймс Хамилгьн, пристигна тук и се укрива.

— Аран? — Дъдли беше искрено удивен. — Тук?

— Пристигнал е в Лондон преди три нощи. Настанен е в някакви частни стаи в Детфорд.

— Мили боже! На това се казва „тихомълком свършена работа“. Кой го е довел в страната? Кой му покрива разходите?

— Сесил, от името на самата кралица.

— Тя знае, че е тук?

— Тя му нареди да дойде. Той е тук по нейна покана и настояване.

Дъдли изруга кратко и се обърна към прозореца, от където се разкриваше гледка към зеленчуковите градини, простиращи се надолу към реката.

— Ако не е един проклет опортюнист, ще е друг. С каква цел? Знаете ли?

— Моят информатор, който познава прислужницата на мястото, където е отседнал благородният джентълмен, казва, че той ще се срещне с кралицата насаме, за да разбере дали могат да се споразумеят, а после, след като уговорят условията, тя ще оповести публично пристигането му, ще се сгодят, и той ще потегли към Шотландия да предяви претенциите си за трона. Когато стане крал на Шотландия, ще се завърне триумфално и ще се ожени за нея, обединявайки двете кралства.

За миг Дъдли беше толкова потресен, че не можеше да говори.

— Сигурен ли си, че това е планът? Може би грешиш? Това може да е план на Сесил, а кралицата може и да не знае нищо за него.

— Може би. Но моят човек е сигурен в това, а прислужницата, изглежда, смяташе, че е разбрала правилно. Тя е както прислужница, така и блудница, и той й се хвалел, когато бил пиян. Тя е сигурна, че кралицата се е съгласила.

Дъдли му подхвърли кесия с монети от едно чекмедже на писалището.

— Наглеждай го, както би наглеждал собственото си дете — каза той кратко. — Съобщи ми, когато се срещне с кралицата. Искам да знам всяка подробност, искам да знам всяка дума, всеки шепот, всяко изскърцване на пода.

— Той вече се срещна с нея — каза Блаунт с гримаса. — Дойде тук под прикритието на тъмнината миналата вечер, и тя го прие снощи, след вечеря, след като се оттегли да си легне.

Дъдли имаше съвсем ясен и жив спомен за предишната вечер. Беше коленичил в босите й крака, а косата й бе паднала върху лицето му, когато тя се наведе към него, обгръщайки го в обятията си. Беше потрил лице в гърдите и корема й, топли и благоуханни през бельото й.

— Снощи?

— Така се говори.

Томас Блаунт си помисли, че никога не беше виждал господаря си да изглежда толкова мрачен.

— И не знаем нищо за това, какво са си говорили?

— Подхванах следата едва тази сутрин. Съжалявам, милорд. Хората на Сесил го бяха скрили добре.

— Да — каза кратко Дъдли. — Той е господарят на сенките. Е, наблюдавай Аран от сега нататък, и ме дръж в течение.

Знаеше, че би трябвало да сдържи гнева си и да премълчи, но болезнената му гордост и още по-бързо събуждащият се гняв го надвиха. Отвори със замах вратата, като остави книжата да се разлетят от писалището му, подхванати от течението, и изфуча като вихър от стаята си и надолу по виещото се тайно стълбище до градината, където придворните гледаха игра на тенис. Кралицата седеше в стола си отстрани на корта с позлатен сенник над главата, заобиколена от дамите си и гледаше как двама играчи се състезават за наградата: кесия със златни монети.

Робърт се поклони, тя му се усмихна и му посочи с жест да дойде да седне до нея.

— Трябва да те видя насаме — каза той рязко.

Тя веднага обърна глава и забеляза бялата линия около стиснатите му устни.

— Любими, какво не е наред?

— Чух новини, които ме обезпокоиха — беше толкова разгневен, че едва можеше да говори. — Току-що. Трябва да те попитам дали е вярно.

Елизабет беше твърде увлечена, за да му каже да почака до края на турнира, макар че оставаше да се изиграят само няколко гейма. Тя се изправи на крака и всички придворни също се надигнаха: придворните на корта оставиха топката да отскочи от покрива и да се изтъркаля, излизайки от играта. Всичко беше прекратено в очакване какво ще направи кралицата.

— Сър Робърт желае да разговаря с мен насаме — каза тя. — Ще се разходим сами в личната ми градина. Вие, останалите, можете да останете тук и да изгледате турнира до края, и… — тя се огледа бързо наоколо. — Катерина може да връчи наградата вместо мен.

В благодарност за оказаната й чест, Катерина Нолис се усмихна и направи реверанс. Елизабет излезе от двора първа и свърна в личната си градина. Стражите при дървената врата, вградена в сивия камък, скочиха и застанаха мирно, като я отвориха бързо.

— Не пускайте вътре никой друг — нареди им Елизабет. — Сър Робърт и аз искаме да бъдем сами.

Двамата мъже отдадоха чест и затвориха вратата зад тях. В огряната от слънцето пуста градина, Елизабет се обърна към Робърт:

— Е, мисля, че направих достатъчно, за да си спечеля още едно мъмрене от Кат по въпроса за недискретността. Какво има?

Щом видя мрачното му изражение, усмивката се оттегли от лицето й.

— Ах, любими, не гледай така, платиш ме. Какво има? Какво не е наред?

— Граф Аран — каза той, с хаплив тон. — В Лондон ли е?

Тя обърна глава в една посока, после — в друга, сякаш гневният му поглед беше лъч светлина, блеснал върху нея. Той я познаваше толкова добре, че почти можеше да види отрицанията, които бързо прелитаха през ума й. После тя осъзна, че не може да го излъже направо.

— Да — каза неохотно. — Той е в Лондон.

— И се срещна с него снощи?

— Да.

— Дойде при теб тайно, ти го прие насаме?

Тя кимна.

— В спалнята ти?

— Не, в личния ми кабинет. Но, Робърт…

— Прекарала си първата част от нощта с него, а после си дошла при мен. Всичко, което ми разказа за това, че е трябвало да чакаш Летиша Нолис да заспи: всичко това е било лъжа. Била си с него.

— Робърт, ако си мислиш…

— Не си мисля нищо — каза той безцеремонно. — Непоносимо ми е онова, което бих могъл да си помисля. Първо Пикъринг, щом ти обърнах гръб, а сега Аран, макар да сме любовници, признали любовта си.

Тя се отпусна на една кръгла пейка, построена около дъб с широк ствол. Робърт подпря единия си ботуш на пейката до нея, така че се извисяваше над нея. Тя умолително вдигна поглед към него.

— Трябва ли да ти кажа истината?

— Да. Но ми кажи всичко, Елизабет. Не можеш да си играеш с мен като с глупак.

Тя си пое рязко дъх.

— Тайна е.

Той стисна зъби.

— Кълна се в Бога, Елизабет, ако си му обещала, че ще се омъжиш за него, няма да ме видиш никога повече.

— Не съм! Не съм! — възропта тя. — Как бих могла? Знаеш какво означаваш за мен! Какво сме един за друг!

— Знам какво чувствам, когато те държа в обятията си и те целувам по устата, и те хапя по шията — каза той горчиво. — Не знам какво чувстваш ти, когато се срещаш с друг мъж само минути преди да дойдеш при мен, с пълна с лъжи уста.

— Чувствам се така, сякаш полудявам! — изкрещя му тя. — Ето какво чувствам! Чувствам се така, сякаш ме разкъсват! Чувствам се така, сякаш ти ме подлудяваш, чувствам, че не мога да понасям това дори и миг повече.

Робърт се отдръпна.

— Какво?

Тя беше на крака, изправяйки се пред него като борец, заел поза за нападение.

— Трябва да разигравам себе си като пионка в игра на шах — изрече задъхано тя. — Пионка съм сама на себе си. Трябва да държа испанците на наша страна, трябва да заплашвам французите, трябва да убедя Аран да замине за Шотландия и да предяви претенциите си за онова, което му се полага, и нямам нищо, с което да повлияя на всеки от тях, освен собствената си личност. На всеки от тях мога да обещая единствено себе си. А… а… а…

— А какво?

— Аз не принадлежа на себе си!

Той беше принуден да замълчи.

— Не принадлежиш на себе си?

Елизабет изпусна въздишка, примесена с ридание.

— Аз съм твоя, от все сърце и душа. Бог знае, както Бог ми е свидетел, аз съм твоя, Робърт…

Той протегна ръка към нея, улови ръцете й, понечи да я притегли по-близо.

— Но…

Той се поколеба.

— Но какво?

— Трябва да ги разигравам, Робърт — каза тя. — Трябва да ги накарам да мислят, че ще се омъжа. Трябва да давам вид, че ще приема ерцхерцог Фердинанд, трябва да давам надежди на Аран.

— А какво мислиш, че ще стане с мен? — попита я той.

— С теб ли?

— Да. Когато се знае, че прекарваш цели часове с Пикъринг, когато из двора се носи упорито слухът, че ще се омъжиш за ерцхерцога.

— Какво ще стане с теб? — Тя беше искрено озадачена.

— Тогава враговете ми ще се надигнат като един срещу мен. Твоят братовчед Норфолк, твоят съветник Сесил, Франсис Бейкън, брат му Никълъс, Катерина Нолис, Пикъринг, Аръндел — те ловуват в глутница като хрътки, които дебнат да повалят млад елен. Когато се отвърнеш от мен, те ще знаят, че тяхното време е дошло. Ще повдигнат обвинения срещу мен, ще ме повалят, ще ме обвинят. Ти ме издигна толкова високо, Елизабет, че сега ми завиждат. Часът, в който обявиш годежа си с друг мъж, е часът, в който ще бъда унищожен.

Тя беше потресена.

— Не знаех. Ти не ми каза.

— Как бих могъл да ти кажа? — запита той. — Аз не съм дете, за да изтичам с плач при бавачката си, защото другите деца ме заплашват. Но е вярно. В момента, в който узнаят, че си се отвърнала от мен и си предпочела друг мъж, аз ще бъда съсипан, или по-лошо.

— По-лошо?

— Мъртъв — каза той кратко. — Почти всеки ден очаквам да бъда завлечен в някоя тъмна уличка и убит.

Тя вдигна поглед към него, все още вкопчена в ръцете му.

— Любов моя, знаеш, че бих направила всичко, за да те защитя и да се погрижа да си в безопасност.

— Не можеш да ми осигуриш безопасност, освен ако не обявиш любовта си към мен. Елизабет, знаеш, че бих направил всичко, за да те обичам и закрилям. За Бога, омъжи се за мен, и нека имаме дете. Бракът, и един син и наследник ще ни осигурят по-голяма безопасност, отколкото всеки друг начин, и ще ме имаш до себе си завинаги. Не е нужно да разиграваш себе си като пионка. Можеш да бъдеш себе си, в своята мила, прекрасна същност, и да не принадлежиш на никой друг, освен на мен.

Елизабет изви ръце, за да ги измъкне от неговите, и се извърна.

— Робърт, толкова се страхувам. Ако французите влязат от Шотландия в Англия, те ще минат през северните графства като желани и скъпи приятели. Къде мога да ги спра? Кой може да спре френската армия? Мери загуби за нас Кале, и още проклинат името й. Какво ще казват за мен, ако изгубя Бърик? Или Нюкасъл? Или Йорк? А ако изгубя самия Лондон?

— Няма да ги изгубиш — насърчи я той. — Омъжи се за мен и аз ще поведа армия на север от твое име. Бил съм се с французите преди. Не се страхувам от тях. Аз ще бъда мъжът, който ще се бие за теб, любов моя. Не е нужно да молиш за помощ други, аз съм твой, от все сърце и душа. Всичко, което трябва да направиш, е да се повериш на мен.

Шапчицата й се беше смъкнала назад: тя хвана в юмруци гъстите кичури коса на слепоочията си и ги задърпа, сякаш се надяваше, че болката ще успокои мислите й. Нададе разтърсващо ридание.

— Робърт, толкова се страхувам, и не знам какво да правя. Сесил казва едно, Норфолк — друго, а граф Аран не е нищо повече от едно красиво момче! Имах надежди за него, докато не го срещнах снощи, но той е дете, което се маскира като войник. Той няма да ме спаси! Французите идват, няма съмнение, че идват, а аз трябва да намеря армия, и да намеря цяло състояние, и да намеря мъж, който да се бие за Англия, а не знам как да го направя, или на кого да се доверя.

— На мен — каза Робърт на мига. Грубо я притегли в обятията си, надвивайки възраженията й с тежестта и силата си. — Довери се на мен. Заяви любовта си към мен, омъжи се за мен, и ще се преборим заедно с това. Аз съм твой рицар-защитник, Елизабет. Аз съм твой любовник. Аз съм твой съпруг. Не можеш да се довериш на никого, освен на мен, и се кълна, че ще те опазя в безопасност.

Тя започна да се бори в хватката му, освободи лицето си, и той чу само една дума.

— Англия?

— Ще опазя Англия за теб, за мен, и за нашия син — закле се той. — Ще го направя за него, ще го направя и за теб.

Ейми, отново на път, отивайки към Чизълхърст, след кратко гостуване при приятелите на Робърт семейство Фостър, в Къмнър Плейс, държеше броеницата в джоба си и всеки път, щом в ума й се явеше ревнива мисъл, тя докосваше с ръка мънистата и безмълвно изричаше една „Аве Мария“. Лизи Одингсел, която наблюдаваше как спътничката й язди мълчаливо през обхванатата от августовската суша околност в края на тежкото лято, се чудеше на промяната в нея. Сякаш под бремето на ужасната несигурност тя бе израснала и от капризно дете се беше превърнала в жена.

— Добре ли си, Ейми? — попита тя. — Не си прекалено уморена? Не намираш ли времето за твърде горещо?

Ръката на Ейми се вдигна инстинктивно към сърцето.

— Добре съм — каза тя.

— Болка в гърдите ли чувстваш? — попита Лизи.

— Не. Нищо ми няма.

— Ако се чувстваш зле, можем да се отбием в Лондон по пътя и да се видим с лекаря на негово благородие.

— Не! — каза припряно Ейми. — Не искам да ходя в Лондон без поканата на милорд. Той каза, че трябва да отидем в Чизълхърст, няма нужда да минаваме през Лондон.

— Нямах предвид да ходим в двора.

Ейми се изчерви леко.

— Знам, че нямаше това предвид, Лизи — каза тя. — Съжалявам. Просто работата е там, че… — тя млъкна насред изречението. — Мисля, че в околността се говори много за Робърт и кралицата. Не бих искала той да си помисли, че идвам в Лондон да го шпионирам. Не бих искала да изглеждам като ревнива съпруга.

— Никой не би могъл да те помисли за такава — каза топло Лизи. — Ти си най-добрата и опрощаваща съпруга, която един мъж може да пожелае.

Ейми извърна глава.

— Разбира се, че го обичам — каза тя със съвсем тих глас. Продължиха да яздят още няколко минути. — А чула ли си много клюки, Лизи? — попита тя много тихо.

— За мъж като сър Робърт винаги се носят клюки — каза твърдо Лизи. — Иска ми се да можех да получавам по един шилинг за всеки неоснователен слух, който съм чула за него: сега щях да съм богата. Помниш ли какво казваха за него, когато беше с крал Филип в Нидерландия? И колко разстроена беше, когато той се прибра у дома с онази френска вдовица от Кале? Но тези неща не означаваха нищо, и от тях не излезе нищо.

Ръката на Ейми докосна хладните, кръгли мъниста на броеницата в джоба й.

— Но чула ли си някакъв слух за него и кралицата? — настоя тя пред приятелката си.

— Снаха ми каза, че нейната братовчедка в Лондон била разказала, че кралицата проявявала по-голямо благоволение към сър Робърт, отколкото към всеки друг, но няма нищо, което вече да не знаем — каза Лизи. — Били са приятели в детството си, той е началник на нейната конница. Разбира се, че се държат приятелски, когато са заедно.

— Тя сигурно се забавлява — каза Ейми горчиво. — Знае, че той е женен, знае, че трябва да се омъжи за ерцхерцога, просто се наслаждава на това лято в неговата компания.

— Вятърничава — каза Лизи, като наблюдаваше лицето на Ейми. — Тя е вятърничава млада жена. Имаше доста клюки за нея още когато беше момиче. Стане ли дума за скандал, Елизабет беше неговото олицетворение!

Ейми увиваше броеницата около пръстите си, като я прикриваше с капачето на джоба си.

— Не е наша работа да съдим — напомни си тя. — Мой дълг е да остана вярна на негова светлост и да чакам завръщането му у дома.

— Тя ще стори по-добре да си гледа държавните дела — осмели се да каже Лизи Одингсел. — Говори се, че трябва да има война с французите, а ние сме напълно неподготвени. Ще стори по-добре, ако се омъжи за достоен човек, който може да управлява сигурно кралството заради всички нас. Сестра й се омъжи веднага щом се възкачи на престола, и избра мъж, който доведе собствена армия.

— Не е моя работа да съдя — каза Ейми, като държеше броеницата си. — Но нека Бог я насочи обратно в правия път.