Любовникът на девицата

Зимата на 1558

Само шест месеца по-късно Ейми, придружавана от приятелката си, Лизи Одингсел, стоеше на кея в Грейвзенд, гледайки как корабите влизат бавно в пристанището, с положени на палубите им ранени и мъртви, с обгорени перила, с осеяни с дупки грогове, а всички оцелели — със сведени глави, посрамени от поражението.

Корабът на Робърт влезе в пристанището последен. Ейми чакаше от три часа, все по-убедена, че няма да го види никога повече. Но малкият плавателен съд бавно приближи, беше взет на буксир и изтеглен на кея, сякаш изпълнен с неохота да се завърне така опозорен в Англия.

Ейми засенчи очите си с длан и вдигна поглед към перилата. В този миг, от който се беше опасявала толкова силно, в този момент, за който беше толкова сигурна, че ще настъпи, тя не изплака, нито извика: гледаше спокойно и внимателно към претъпканата палуба, търсейки с поглед Робърт, знаейки, че ако не го види, то той или е взет в плен, или е мъртъв.

Тогава го видя. Стоеше до мачтата, сякаш не бързаше да се озове до парапета веднага щом зърне Англия, не бързаше да стигне до мостчето, за да слезе на сушата, не бързаше особено да я види. До него имаше двама цивилни граждани и една жена с тъмнокосо бебе на хълбока; но брат му Хенри го нямаше.

Те се изкачиха с тропот по дъсчения мост до палубата и тя понечи да тръгне към палубата, да изтича нагоре по нея и да го прегърне, но Лизи Одингсел я задържа.

— Чакай — посъветва тя младата жена. — Първо го виж как е.

Ейми блъсна настрани възпиращата ръка на жената, но изчака, докато Робърт слезе по дъсченото мостче толкова бавно, та тя си помисли, че е ранен.

— Робърт?

— Ейми.

— Слава на бога, че си невредим! — започна тя припряно. — Научихме, че имало ужасна обсада, и че Кале е изгубен. Знаехме, че не може да е вярно, но…

— Вярно е.

— Кале е изгубен?

Беше невъобразимо. Кале беше перлата на отвъдморските владения на Англия. По улиците говореха английски, жителите плащаха английски данъци, и движеха английската търговия със скъпоценната вълна и тъканото платно. Кале беше причината поради която английските владетели се зовяха „крал на Англия и Франция“. Кале беше начинът да покажат пред всички, че Англия е световна сила, стъпила на френска земя, че този град беше също толкова английско пристанище, колкото и Бристол. Невъзможно беше да си представи, че е паднал в ръцете на французите.

— Изгубен е.

— А къде е брат ти? — попита Ейми, изпълнена със страх. — Робърт? Къде е Хенри?

— Мъртъв — каза той кратко. — Беше прострелян в крака при Сен Кентен, и умря по-късно, в ръцете ми. — Той нададе кратък, горчив смях. — При Сен Кентен бях забелязан от Филип Испански — каза той. — Бях удостоен с почетно споменаване в съобщенията до кралицата. Това беше първата ми стъпка, както се надявах, че ще стане, но тя струваше живота на родния ми брат — именно онова нещо, което най-малко можех да си позволя да загубя. А сега съм начело на една победена армия и се съмнявам кралицата да си спомни, че съм се справил много добре при Сен Кентен, като се има предвид, че се представих много лошо при Кале.

— О, какво значение има? — възкликна тя. — Стига да си в безопасност и да можем да бъдем отново заедно? Ела с мен у дома, Робърт, и кого го е грижа за кралицата или дори за Кале? Не ти трябва Кале, сега можем да откупим Сайдърстоун. Ела у дома с мен и ще видиш колко щастливи ще бъдем!

Робърт поклати глава:

— Трябва да занеса съобщения на кралицата — каза той упорито.

— Ти си глупак! — заяви му тя гневно. — Остави някой друг да й съобщи лошата вест.

Тъмните му очи проблеснаха ярко при това публично оскърбление от страна на съпругата му:

— Съжалявам, че ме смяташ за глупак — каза той с равен тон. — Но крал Филип ми даде лична заповед и трябва да изпълня дълга си. Можеш да заминеш и да отседнеш при семейство Филипс в Чичестър, докато дойда да те взема. Ще ми направиш услуга, като отведеш тази жена и невръстното й дете да отседнат също при тях. Тя е изгубила дома си в Кале и има нужда от убежище в Англия за известно време.

— Няма — каза Ейми, изпълнила се на мига с омраза. — Каква ми е тя на мен? Какво означава тя за теб?

— Някога тя беше шут на кралицата — каза той. — Казва се Хана Грийн. И ми служеше предано и покорно, и беше моя приятелка, когато имах малцина приятели. Прояви добрина, Ейми. Вземи я със себе си в Чичестър. Междувременно аз ще трябва да си намеря кон и да отида в двора.

— О, нима изгуби и коня, също както и плана си? — подкачи го злобно Ейми. — Прибра се у дома без брат си, без коня си, прибра се у дома, без да си забогатял, прибра се у дома по-беден във всяко отношение, както мащехата ми, лейди Робсарт, ме предупреди, че ще стане?

— Да — каза той с овладян тон. — Един оръдеен снаряд повали коня ми изпод мен. Паднах под него, когато той падна, и тялото му ме защити и ми спаси живота. Той умря, докато ми служеше. Обещах му, че ще му бъда добър господар, и въпреки това го отведох на смърт. Нарекох го Първа Стъпка, но се препънах и паднах при първата си стъпка. Изгубих коня си, изгубих и парите за военната си кампания, изгубих и брат си, изгубих и всяка надежда. Ще бъдеш доволна да чуеш, че това е краят на фамилията Дъдли. Не мога да си представя, че някога ще се издигнем отново.

Робърт и Ейми се разделиха: той тръгна към двора, където бе посрещнат навъсено като приносител на лоши вести, а тя потегли към приятелите им в Чичестър за дълго гостуване; но след това се върнаха неохотно в къщата на мащехата й в Станфийлд Хол. Нямаше къде другаде да отидат.

— Не ни достига работна ръка във фермата — заяви безцеремонно лейди Робсарт на Робърт през първата му вечер там.

Робърт вдигна глава, която бе навел замислено над празната си купа, и каза:

— Какво?

— Разораваме ливадата — каза тя. — Дава много малко сено и не си струва да я пазим. И не ни достигат работници. Утре можеш да помогнеш на полето.

Той я погледна, сякаш му говореше на гръцки.

— Искате да работя на нивите?

— Мащехата ми сигурно има предвид, че трябва да наглеждаш работата на слугите — подметна Ейми. — Нали?

— Как може да наглежда разораването? Съмнявам се, че знае как се прави. Мислех си, че може да кара двуколката, поне с конете го бива.

Ейми се обърна към съпруга си.

— Това няма да е толкова зле.

Робърт беше толкова ужасен, че не можеше да говори:

— Искате да се бъхтя на полето? Като някакъв селянин?

— С какво друго можеш да се издържаш? — попита лейди Робсарт. — Ти си изнежен като криновете в полето, човече. Нито сееш, нито жънеш.

Цветът се отдръпваше от лицето му, докато то стана бледо като крин, с какъвто го беше сравнила.

— Не мога да работя на полето като човек от простолюдието — каза той тихо.

— Защо да се държа с теб като с лорд? — запита тя грубо. — Титлата ти, богатството, късмета ти — с всичко това е свършено.

Той заекна леко:

— Защото дори и никога да не се издигна отново, не мога да се принизя дотам да ровя земята, не мога да се унижа.

— Ти си толкова унизен, колкото може да бъде един човек — заяви тя. — Крал Филип никога няма да се върне у дома, кралицата, Бог да я благослови, се обърна против теб. Името ти е очернено, доверието в теб изчезна, и всичко, с което разполагаш сега, са любовта на Ейми и моето покровителство.

— Вашето покровителство! — възкликна той.

— Аз те издържам. Безплатно. И ми дойде на ума, че със същия успех може и да работиш, за да си платиш престоя тук. Всички други работят. Ейми си гледа кокошките и ръкоделието, и къщната работа. Аз поддържам къщата, синовете ми се грижат за добитъка и посевите.

— Дават нареждания на пастира и орача — избухна той.

— Защото знаят какви нареждания да дадат. Ти не знаеш нищо, затова ще трябва да приемаш заповеди.

Робърт се надигна бавно от масата.

— Лейди Робсарт — каза той тихо, — предупреждавам ви да не подлагате търпението ми на твърде голямо изпитание. Сега съм победен, но не бива да се стремите да ме унижите допълнително.

— О, защо не? — Тя явно се забавляваше. — Едва ли трябва да се боя от жестокото ти отмъщение.

— Защото е дребнаво от ваша страна — каза той с достойнство. — Аз съм много унизен, както казвате. Аз съм победен човек и скърбя за загубата на брат си, на трима обични братя, загинали през последните две години по моя вина. Помислете си какво означава това за един човек! Можете да проявите малко милосърдие, дори да не притежавате доброта. Когато бях лорд Робърт, нито на вас, нито на бащата на Ейми е липсвало нещо.

Тя не отговори, а той се изправи на крака.

— Ела, Ейми.

Ейми не се подчини:

— Ще дойда след минута.

Лейди Робсарт обърна глава да скрие усмивката си.

— Ела — каза раздразнено Робърт, и протегна ръка.

— Трябва да измия съдовете и да прибера масата — извини се Ейми.

Той не повтори молбата си. Обърна се рязко кръгом и отиде до вратата.

— Призори ще си в двора на конюшнята, готов за работа — извика лейди Робсарт след него.

Той затвори врата и заглуши тържествуващия й глас.

Ейми изчака, докато го чуха как се отдалечава, а после се нахвърли върху мащехата си:

— Как можа?

— Защо не?

— Защото ще го прогониш от тук.

— Не го искам тук.

— Е, аз пък го искам! Ако го прогониш, тогава и аз ще си отида.

— Ах, Ейми — каза поучително мащехата. — Вразуми се. Той е победен човек, не става за нищо. Остави го. Той ще се върне при Филип Испански или ще потегли към някоя друга авантюра, ще загине в една или друга битка и ти ще си свободна. Бракът ти беше грешка от началото до края, и сега можеш да го оставиш да приключи.

— Никога! — изсъска й Ейми. — Лудост е дори да си го въобразяваш. Ако той излезе да оре, тогава и аз ще изляза да ора. Ако го превърнеш в свой враг, тогава ще превърнеш в свой враг и мен. Обичам го — аз му принадлежа и той е мой, и нищо няма да застане между нас.

Лейди Робсарт беше зашеметена:

— Ейми, не приличаш на себе си.

— Не. Това съм аз. Не мога да съм кротка и покорна, когато го обиждаш. Опитваш се да ни разделиш, защото си мислиш, че обичам дома си толкова много, та никога не бих си тръгнала от тук. Е, чуй това: ще си тръгна! На света няма нищо по-важно за мен от лорд Робърт. Нито дори обичта към дома ми, нито дори обичта ми към теб. И дори ако не го уважаваш заради него самия, тогава би трябвало да го уважаваш заради мен.

— Боже, що за приказки — каза лейди Робсарт с неохотно възхищение. — На това се казва буря за едното нищо.

— Не е нищо — каза Ейми упорито.

— Може да бъде нищо — мащехата й предложи примирие. — Спаси го от полската работа, но ще трябва да му намериш някакво занимание. Той трябва да върши нещо, Ейми.

— Ще му намерим кон — реши Ейми. — Евтин млад кон, а той може да го обязди и да го обучи, ние ще го продадем, и той може да купи нов. Той се справя много умело с конете, почти може да разговаря с тях.

— И с какво ще му купиш кон? — настоятелно запита лейди Робсарт. — От мен няма да получиш нищо.

— Ще продам медальона на баща си — каза твърдо Ейми.

— Нали никога нямаше да го продадеш!

— Заради Робърт съм готова да го продам.

По-възрастната жена се поколеба.

— Ще ти заема парите — каза тя. — Не продавай медальона.

Ейми се усмихна на победата си.

— Благодаря — каза тя.

Тя остави Робърт сам за един час, за да се охлади гневът му, а после се качи горе в тясната задна спалня, като очакваше да го намери в малкото им легло, нетърпелива да му каже, че е спечелила тяхната битка, че той няма да отиде в нивите, и че ще има кон, който да обучава, може би първият от много. Но простите ленени чаршафи бяха изпънати, таблите на леглото — недокоснати, стаята беше празна. Робърт си беше отишъл.