Любовникът на девицата

Есента на 1558

Всички камбани на Хартфордшир, всички камбани в Англия, звъняха за Елизабет, набивайки сякаш с юмруци звъна си в главата й: първо камбаната с тънкия, пронизителен звук, която пищеше като полудяла жена, а после — дългият, мъчителен, подобен на ридание общ звън, докато най-сетне голямата камбана избумтя като предупреждение, че цялата нестройна мелодия ще запищи отново. Елизабет разтвори рязко капаците на прозорците в двореца Хатфийлд, отвори прозореца, жадувайки да се удави в шума, да оглушее от собствения си триумф: а той все така продължаваше, докато свраките напуснаха гнездата си и се стрелнаха в утринните небеса, като се мятаха и въртяха във вятъра подобно на знаме, вещаещо лоша поличба, а прилепите излетяха от камбанарията като валмо черен дим, сякаш за да кажат, че сега светът се беше обърнал надолу с главата, и денят би трябвало да се обърне във вечна нощ.

Елизабет се изсмя високо на глъчката, която разнасяше гръмко вестта към безответните сиви небеса — бедната болна кралица Мери най-сетне беше умряла, и принцеса Елизабет беше безспорната наследница.

— Благодаря на бога — извика тя към вихрещите се облаци. — Защото сега мога да бъда кралица, каквато майка ми искаше да бъда, да бъда кралицата, каквато Мери не можа да бъде, такава кралица, каквато съм родена да бъда.

— И какво си мислехте? — попита дяволито Елизабет.

Съпругът на Ейми сведе глава и се усмихна на дръзкото младо лице, облегнато на рамото му, докато се разхождаха в студената градина на двореца Хатфийлд.

— Мислех си, че не бива никога да се омъжвате.

Принцесата примигна изненадано.

— Наистина ли? Всички останали, изглежда мислят, че трябва да се омъжа незабавно.

— Тогава трябва да се омъжите само за много, много стар мъж — поправи се той.

Възторжен кикот се откъсна от устните й.

— Това пък защо?

— Така че той да умре веднага. Защото изглеждате толкова очарователна в черно кадифе. Наистина никога не бива да носите нищо друго.

Това беше завършекът на шегата, отправянето на един красив комплимент. Тъкмо това Робърт Дъдли владееше най-добре на този свят, редом с ездата, политиката и безмилостната амбиция.

Елизабет беше загърната от розовия си нос чак до кожените си обувки в траурно черно, и духаше върху връхчетата на облечените си в кожени ръкавици пръсти, за да ги стопли: върху буйните й червено-златисти коси имаше закачливо накривена черна кадифена шапка. Редица премръзнали просители се влачеше зад двамата. Само Уилям Сесил, отдавнашният й съветник, беше достатъчно уверен в себе си, та да може свободно да прекъсне интимния разговор между двамата приятели от детинство.

— А, Спирит1 — обърна се тя топло към по-възрастния мъж, който идваше към тях, облечен в черни одежди на духовник. — Какви вести имате за мен?

— Добри вести, ваша светлост — каза той на кралицата, като кимна на Робърт Дъдли. — Получих новини от сър Франсис Нолис. Знаех, че ще искате да научите това. Той, съпругата и цялото му семейство са напуснали Германия и вероятно ще се присъединят към нас до Нова година.

— Тя няма да е тук навреме за коронацията ми? — попита Елизабет. Липсваше й братовчедката Катерина, в доброволно изгнание заради пламенната си протестантска вяра.

— Съжалявам — каза Сесил. — Невъзможно е да стигнат тук навреме. А за нас е невъзможно да чакаме.

— Но се е съгласила да бъде моя придворна дама? А дъщеря й — как се казваше — Летиша — почетна дама?

— Ще бъде възхитена — каза Сесил. — Сър Франсис ми написа бележка, че приема, а след нея ще последва и писмо за вас от лейди Нолис. Сър Франсис ми каза, че тя имала да ви казва толкова много неща, та не успяла да завърши писмото си, преди на моя пратеник да му се наложи да си тръгне.

Лъчезарната усмивка на Елизабет стопли лицето й.

— Ще имаме да си говорим за толкова много неща, когато я видя!

— Ще трябва да опразним двора, за да можете вие двете да си бъбрите — каза Дъдли. — Спомням си Катерина, когато си устройвахме състезания кой ще издържи да мълчи най-дълго. Помните ли? Тя винаги губеше.

— И винаги мигваше първа, когато си правехме състезание по взиране.

— С изключение на онзи път, когато Амброуз сложи мишката в торбичката й с ръкоделие. Тогава щеше с писъците си направо да събори двореца.

— Липсва ми — каза простичко Елизабет. — Тя е почти единствената ми роднина.

Никой от мъжете не й напомни за коравосърдечните й роднини от фамилията Хауърд, които едва не я бяха лишили от наследство, когато беше в немилост, а сега кръжаха около нейния едва зараждащ се кралски двор, отново признавайки принадлежността й към техния род.

— Имате мен — каза нежно Робърт. — А сестра ми ви обича повече, отколкото ако наистина й бяхте родна сестра.

— Но Катерина ще ме укори за разпятието, което нося, и за свещите в Кралския параклис — каза Елизабет намръщено, връщайки се по типичния си заобиколен начин към главното затруднение.

— Не е нейна работа как избирате да отдавате почит на Бог в Кралския параклис — напомни й Сесил. — А ваша.

— Не, но тя предпочете да напусне Англия, отколкото да живее под върховенството на папата, а сега, когато тя и всички останали протестанти се прибират у дома, ще очакват една реформирана страна.

— Както, сигурен съм, очакваме всички ние.

Робърт Дъдли му хвърли насмешлив поглед, сякаш за да намекне, че никой не споделяше яснотата на възгледите на Сесил. Хладно любезен, по-възрастният мъж не му обърна внимание. Сесил беше убеден протестант още от самото начало и с години бе търпял пренебрежението от страна на католическия двор заради предаността си към своята вяра и службата си на протестантската принцеса. Преди това беше служил на изтъкнатите протестантски лордове, на самата фамилия Дъдли, и беше давал съвети на бащата на Робърт за разпространението на Реформацията. Робърт и Сесил бяха отдавнашни съюзници, макар между тях никога да не бе имало приятелство.

— Няма нищо папистко в едно разпятие на олтара — изтъкна Елизабет. — Не могат да възразят срещу това.

Сесил се усмихна снизходително. Елизабет обичаше скъпоценностите и златото в църквата, свещениците в богати одежди, бродираните покривки за олтара, ярките цветове по стените, свещите и всички труфила на католическата вяра. Но той беше уверен, че може да я задържи в лоното на реформираната църква, която беше нейното първо и най-ранно вероизповедание.

— Няма да търпя издигането на нафората и почитането й, сякаш тя е самият Бог — каза тя твърдо. — Това наистина е папистко идолопоклонничество. Няма да допусна това, Сесил. Няма да допусна то да се прави пред мен, и няма да позволя то да бъде извършвано, за да обърква и заблуждава моя народ. Това е грях, знам го. Това е идол, той носи лъжлива мъдрост. Не мога да търпя това.

Той кимна. Половината страна би се съгласила с нея. За нещастие другата половина се противопоставяше също толкова пламенно. За тях нафората на причастието олицетворяваше живия Бог и трябваше да бъде почитана като истинско присъствие: всяко недостатъчно отдаване на такава почит бе греховна ерес, която едва до миналата седмица се наказваше със смърт чрез изгаряне.

— Е, кого намерихте да проповядва на погребението на кралица Мери? — попита тя внезапно.

— Епископът на Уинчестър, Джон Уайт — каза той. — Той искаше да го направи, обичал я е силно, и на него се гледа с добро око. — Той се поколеба. — Всеки от епископите би го направил. Всички духовници й бяха предани.

— Би трябвало — каза Робърт. — Те бяха назначени на постовете си от нея заради католическите си убеждения, тя им даде позволение да преследват еретиците. Няма да посрещнат с отворени обятия една протестантска принцеса. Но ще трябва да се научат.

Сесил само се поклони, като си замълча дипломатично, макар да му беше до болка ясно, че църквата бе решена да отстоява вярата си срещу всякакви реформи, предложени от протестантската принцеса, и половината страна щеше да я подкрепи. Битката на висшето духовенство срещу младата кралица беше нещо, което той се надяваше да избегне.

— Нека тогава Уинчестър произнесе погребалната проповед — каза тя. — Но се погрижете да му напомните, че трябва да бъде умерен. Не искам да се казва нищо, което може да разбуни народа. Нека да съхраним мира, преди да се заемем с реформи, Сесил.

— Той е убеден римокатолик — напомни й Робърт. — Възгледите му са достатъчно добре известни, независимо дали ги изрича на всеослушание или не.

Тя му се нахвърли.

— Щом знаете толкова много, намерете ми някой друг!

Дъдли сви рамене и си замълча.

— Това е самата сърцевина на проблема — каза й внимателно Сесил. — Няма никой друг. Те всички са убедени римокатолици. Всички са ръкоположени римокатолически епископи, изгаряха протестанти по обвинение в ерес през последните пет години. Половината от тях биха намерили вашите убеждения за еретични. Не могат да се променят за една нощ.

Тя сдържа с усилие гнева си, но Дъдли знаеше, че се бори с желанието да тропне с крак и да се отдалечи ядосано.

— Никой не иска някой да променя каквото и да било за една нощ — каза тя накрая. — Всичко, което искам, е да вършат работата, за която Бог ги е призовал, както старата кралица вършеше своята според интуитивните си разбирания, и както аз ще върша своята.

— Ще предупредя епископа да бъде дискретен — каза песимистично Сесил. — Но не мога да му нареждам какво да изрича от собствения си амвон.

— Тогава по-добре се научете да го правите — каза тя грубо. — Няма да позволя собствената ми църква да ми създава проблеми.

— „И казах: блазе на мъртвите, повече, отколкото на живите“2 — подхвана епископът на Уинчестър, и гласът му прогърмя с недвусмислена дързост. — Това е моят текст за днес, за този трагичен ден, за погребалния ден на нашата велика кралица Мери. — „И казах: блазе на мъртвите повече, отколкото на живите“. А сега, каква поука ще извлечем от словото на самия Бог? Нима едно живо куче е по-добро от един мъртъв лъв? Или лъвът, дори в смъртта си, все още е по-благороден, все още по-висше същество и от най-игривото, най-очарователното кученце мелез?

Наведен напред в оградената си скамейка, милостиво скрит от останалото удивено паство, Уилям Сесил изстена тихо, отпусна глава в ръцете си, и заслуша със затворени очи как чрез проповедта си епископът на Уинчестър си докарваше домашен арест.